Една история на дявола / Une histoire du diable, XIIe-XXe 9546076856 [PDF]

Zitiervorschau

една

Оригинална и завладяваща, книгата е като пътуване през времето и пространството в търсене на променящите се разбирания и проявления на Дявола в западната култура. Написана of френския историк Робер Мюшамбле, „Една история на дявола" започва с появата на първите визуални превъплъщения на дявола през 12 век, проследявайки ги до края на 20-тото столетие включително във филмите на Стенли Кюбрик. Образите и представите се променят не­ прекъснато в зависимост от цивилизационното развитие и църковните и политически доктрини на обществото. В резултат на този процес, продължаващ и в наши дни, сме свидетели на уникална по същността си метаморфоза във възприемането на Злото, минаваща от страха пред Сатаната до изправянето ни пред „демона в нас самите". Концеп­ цията за „дяволското" днес е съвсем различима и в засиления интерес към свръхестественото и екзорцизма. Неслучайно в книгата е направен и обстоен преглед на съвременната „демономаний". в киното и филмите на ужасите. А проявите на доброуо и злото и непрекъснатото им противопоставяне ещема, която ще продължи да ни интригува. \ { ) Робер Мюшамбле е роден през 1944 г. и е професор по

РОБЕР МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

И здан и ето е направено по: ROBERT M UCHEM BLED

UNE HISTOIRE DU DIABLE X I I e- X X e s iè c le

Cet ouvrage, publié dans le cadre du programme de participation à la publication V IT O C H A , bénéficie du soutien du Ministère Français des Affaires Etrangères, de l’Ambassade de France en Bulgarie et de l’Institut Français. Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие в книгоиздаването „Витоша“, се ползва от подкрепата на М ини­ стерството на В ънш ните работи на Ф ранция, на ф р ен ск ото посолство в България и на френския Културен Институт.

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на Издателска къща ЛИК.

© ÉDITIONS DU SEUIL, SEPTEMBRE

© Гинка Асенова, превод, 2005 © Издателска къща ЛИК, 2005 ISBN 954-607-685-6

2000

РОБЕР МЮШАМБЛЕ

ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА XII-XX век Превод от френски ГИНКА АСЕНОВА

ИК ЛИК София, 2005

С Ъ Д Ъ РЖ А Н И Е

БЛАГОДАРНОСТ........................................................................ 9

ВЪВЕДЕНИЕ ХИЛЯДА ГОДИНИ С ДЯВОЛА..........................................11 Глава I

САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА XII-XV ВЕК............ 25 Сатаната и митът за първоначалната битка............. 27 Добри или лоши дяволи............................................... 31 Вселяването на страха: натрапчивата идея за дявола в края на Средновековието........................ 45 Лукавият и звярът........................................................ 56 Глава II

НОЩТА НА САБАТ...........................

69

Пътищата на ереста......................................................70 От водоази към магьосници........................................74 Един чук, за да бъдат смазани вещиците...................84 Сатаничната голота......................................................87 Триумф на демономанията......................................... 97 Знакът на дявола.........................................................111 Глава III

ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО....................................................... 125 Магическото тяло........................................................127 За женското тяло.........................................................133

Чудовиища и чудеса.................................. Адът на секса.............................................. За историята на сетивата: лансиране на погледа................................ За историята на сетивата: демонизиране на обонянието.................. Глава I"V САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА И ТРАГИЧНАТА КУЛТУРА 1550-1650............

Страхът от себе си.................................... Книги за дявола в протестантска Германия....................... Трагичната култура във франция.......... Росе, демонът и мършата....................... Жан-Пиер Камю или спектаклите на ужаса.............................. Кървави сензации: дяволът в произшествията..................... Барокът и нарушенията.......................... Глава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА, ОТ КЛАСИЦИ КЪМ РОМАНТИЦИ...............

Последен апотеоз на Сатаната.............. Злокобното въображаемо - разчленено Дяволът - разомагьосан........................ Символичният преход: от Сатаната към Мефистофел.............. Полъхът на измислицата....................... Влюбеният Велзевул..............................

144 154 172 177

193 194 198 207 220

,227 .242 .245

259 260 268 281 .291 .303 .315

Глава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН XIX - XX В Е К .............................. 324

Доктринално постоянство......................................... 326 Игра с демона: черният и френетичният роман.....330 Сатаничният ангел - символ на бунта..................... 340 Децата на дявола........................................................ 352 Демонското подсъзнателно.......................................358 „Опитомяване на мрака“ ........................................... 366 Дяволът на книга........................................................373 Глава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА: ДЕМОНИТЕ В КРАЯ

НА ВТОРОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ........................................ 389 Вероятно дяволът? Предпазлив екзорсизъм........... 393 Дяволски добър. Кръчма, бира и комикси..............405 Демонът експресионист, от Голем до Ден на гнева.......................................... 420 „Черният“ филм: ужас, напрежение и перверзия ....428 Демоните на Америка................................................ 448 Заключение

ТАНЦ С ДЯВОЛА.............................................................. 463 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ........................................... 475 КИНОТО И ДЯВОЛЪТ: УЖАС И ЧЕРНИ ФИЛМИ.......503 ЗА САТАНАТА СЕ ПИШЕ ДОСТА ЧЕСТО......................518 [UNE HISTOIRE DU DIABLE] НЯКОИ КОМИКСИ НА ТАЗИ ТЕМА..............................521

БЛАГО ДАРН О СТ

Редактирането на тази книга беше извънредно улес­ нено от един шестмесечен престой във вълшебния град Амстердам, под покровителството на холандската Крал­ ска Академия на изкуствата и науките (Koninklijke Nederlandse Akademie van Wetenschappen), - щедра да­ рителка на наградата Декарт - Хюйгенс за 1997 г. Дру­ га гореща благодарност отправям към Амстердамския свободен университет Vrije Universiteit, който за мен бе гостоприемно пристанище, и особено към окуражава­ щия ме проницателен историк - моя приятел Вилем фрийхоф. Институтът Уорбър в Лондон също ми поз­ воли да се възползвам от неговите забележителни ко­ лекции, за което съм много благодарен на неговите ад­ министратори. Тъй като са многобройни, тук не могат да бъдат упо­ менати всички други интелектуални дългове - те ще си проличат в процеса на четенето. Здравата връзка меж­ ду следващите поколения се изтъкава чрез кръстопътя, какъвто винаги е паметта на един автор. Моята инте­ лектуална и емоционална признателност се отправя и към починалите, чиято мисъл ме е формирала, чиито глас не е угаснал - Албер-Мари Шмидт, Люсиен февр, Робер Мандру, фернан Бродел. Заради нашите разгово­ ри в Европа и Америка тя навестява и моя стар съучас­ тник Бил Монтър. Там, в Троаривиер* Рене Арди също ще открие общите търсения, сходствата, които надхвърГрад в Канада, Квебек. - Бел. прев.

10

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

лят конкретната цел на хуманитарните науки. Безкрай­ но съм признателен на Жан-Брюно Ренар, на Вероник Кампион-Венсан, на Пиер Кристен, които ме водеха през джунглата на градските слухове и в света на комиксите. Както съм благодарен и на моите колеги модернисти от университета Париж-Север за нашите плодотворни дискусии. Подрастващите поколения също предизвика­ ха любопитството ми и ми поставиха предизвикателст­ ва. Много от моите студенти стимулираха желанието ми да се разбере все по-добре миналото, за да се направи опит да се дешифрира нашето бурно настояще. Поняко­ га разпалените спорове с млади изследователи ме възп­ ира да повтарям непрекъснато това, което вече съм на­ писал, и да държа по-голяма сметка за историята на жан­ ровете. Всеки един от Лоранс Девийе, Силви Стейнберг, Доротея Нолд, флорик Егмон, Изабел Пареси, Давид Ел Канц, Паскал Бастиен ще разпознае своята част. Друг вид мой дълг произтича от юношеството, фор­ мирано както от културата на образа, така и от тази на написаното. Страстта, родена от необходимостта да се установи мост между устната народна култура от Пикардия и научния свят на литературата, не ме напусна. Комиксите и киното са изключителни топилни, банки за форми, които аз изследвах с възторг. Трябва да се благодари на Алфред Хичкок, дяволски надарен да те накара да те побият тръпки, на Стенли Кубрик и на мно­ го други за техния принос към темата, която не може да бъде единствено академична, защото става дума за ениг­ мата на отношенията между хората и за тъмната стра­ на на личността. Накрая, но не на последно място, трябва да се спо­ мене жаждата да знаеш, пришпорван от нажежения ос­ тен на демона на търсенето. Амстердам - Париж-Лил февруари 1998 - септември 1999

ВЪВЕДЕНИЕ

ХИЛЯДА ГОДИНИ С ДЯВОЛА

Готви ли се дяволът наистина да напусне Запада в края на второто хилядолетие на християнската ера? Още през 1974 г. Роже Кайоа твърдеше: „Този век може да се смята за века на изчезването или поне на залез или на метаморфоза на Ада“1. Тогава за повечето европей­ ци, включително за много вярващи и практикуващи ка­ толици, които предпочитаха модернизираното, откри­ то към света и по-уверено християнство на Ватикан II (1962-1965) пред трагичните сътресения от църковния събор в Тренте (1545-1563), Сатаната изглеждаше вече подреден на полицата на театралните аксесоари. Пора­ жението в средата на XVI век на последователите на Еразъм, привърженици на по-интимна и по-малко дра­ матична религия, остави за четири века терена свобо­ ден за образа на един страшен Бог с непознаваеми це­ ли, господар на демона наистина, но оставящ цялото му злокобно могъщество да вилнее, за да накаже грешни­ ците12. Обаче на границата на третото хилядолетие нап1 Roger Caillois, „Metamorphoses de l’Enfer“, Diogene, № 85,1974, стр. 70. 2 Християнството на страха от времето на кладите за магьосни­ чество е добре описано в трудовете на Ж ан Делюмо, именно в La Peur en Occident, XIVe-XVIIIe siècle. Une Cité assiégée, Paris, Fayard, 1978, et Le Péché et la Peur, Paris, Fayard, 1983.

12

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

равената от Кайоа констатация заслужава да бъде ню­ ансирана. Защото, от друга страна, той беше добавил като предчувствие: „Изгоните ли Ада, той се връща на галоп“3. През 1999 г. Католическата църква определи нов ритуал за прогонване на духовете, обладали хора, увеличи броя на свещениците, натоварени с тази задача (във Франция те нарастнаха от 15 на 120), препотвърди мощно чрез гласа на Папата съществуването на Лука­ вия. На другия край на социалното и културно прост­ ранство в някои страни здраво се внедриха сатанистките секти - особено в Съединените щати и в Англия4. Дя­ волът се завръща с пълна сила. В действителност от почти едно хилядолетие той ни­ кога не е напускал сцената реално. Втъкан здраво още от Средновековието в основите на европейската кана­ ва, той е придружавал всичките й метаморфози. Той е интегрална част от динамизма на континента, черна филигранна сянка върху всяка страница на великата книга на западния процес на цивилизация, на който Норбер Елиас става теоретик без в действителност да поставя въпроса за Злото и за неговите взаимоотношения с дви­ жението към Доброто или Прогреса5. Тъй като този де­ мон не е само на Църквата. Той представлява потайна­ та страна на нашата култура, точната антитеза на вели­ ките идеи, които тя е родила и разнесла по целия свят от Кръстоносните походи до завоюване на междупланетното пространство. Няма медал без обратна страна, няма прогрес без цена, която трябва да се плати. Дяво3 R. Caillois, art. cité, стр. 84. 4 Виж по-надолу, глава VII. 5 Norbert Elias, La Dynamique de l’Occident, Paris, Calmann-Lévy, 1975. От същия автор La Civilisation des moers, Paris, CalmannLévy, 1973 и La Société de Cour, Paris, Calmann-Lévy, 1974. Виж също Robert Muchembled, La Société policée. Politique et politesse en France du XVIIe au XXe siècle, Paris, Seuil, 1998 r.

ВЪВЕДЕНИЕ

13

лът, чието име означава „Разделител“, в Новия завет въплъщава духа на разрива лице срещу лице с всички рилигиозни, политически и социални сили на Стария континент, които непрестанно са търсили да създадат единство. Поради този факт той е едносъщен с промя­ ната на европейския свят; получава стойност от едно движение, което чисто и просто е еволюцията и триум­ фът на човека върху земното кълбо по един оригинален начин, чрез специфичен, колективен метод да управля­ ва живота, да създава надежда, да изобретява светове. Следователно демонът на Запада не може да бъде свит само до обикновен мит, независимо дали религиозен или по-отскоро светски, както във френското романтично въображаемо от XIX век. Което в никакъв случай не означава, че той е реален, конкретен. Колкото и да не се харесва на теолозите, чиито занаят е да твърдят точ­ но това, историкът, чиято цел е да разбере какво разде­ ля и свързва обществата, няма нужда от този постулат, за да оцени изключителната стойност на последствията от вярата. В неговите очи тя съставлява дълбока реал­ ност, тъй като мотивира както индивидуалните дейст­ вия, така и колективните отношения: даже и ако в себе си мисли, че дяволът не съществува, той трябва да се опита да обясни защо тези, които вярвали в неговото могъщество, са изгаряли магьосници в XVII век или пък по каква причина днес се извършват луцифериански ри­ туали, за да му се отдава почит. Въображаемото е обект на изследвания точно как­ то и видимите действия на хората. Не става дума за ня­ какво глобално було, създадено от божествен замисъл, нито за колективно неосъзнато в смисъла на Юнг, а за съвсем реален колективен феномен, породен от многобройните културни канали, подхранващи едно общество. Един вид машинария, скрита под повърхността на не­ щата, мощно активна, защото създава системи за обясненения и мотивира както индивидуалните действия, та-

14

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ка и груповото поведение. Всеки съхранява част от това знание и от законите, които го управляват, позволява­ щи да се разбере това, което се случва на индивида, т. е. да сподели с другите, във всеки случай с някои от други­ те едно общо чувство, самото име на което определя тък­ мо резултата общност. На този свят принадлежат слу­ ховете, защото те нямат друго значение, освен че се раз­ пространяват по слаби, почти незабележими механиз­ ми на културно участие. Колективното въображаемо е живо, мощно, без да бъде задължително хомогенно, тъй като се моделира безкрайно в зависимост от социални­ те групи, възрастта, пола, времето и мястото. Изграде­ но върху идентични общи основи в рамките на дадена национална култура, което вече различава например френското въображаемо от американското, в последст­ вие то варира, за да се гмурне в специфични нужди, от­ личавайки по този начин подхода на младежта от пок­ райнините от този на други представители на тяхното поколение, а също така и формите на култура на мла­ дите французи изобщо от тези - също толкова разнооб­ разни - на възрастните. Във всеки даден момент пото­ кът на една цивилизация е подхранван от многобройни, ясно различими поточета. Твърде често се забравя важ­ ността на опита, натрупан от всяко поколение, създа­ ващ спойката между неговите членове, но също и чувс­ твото за различие от другите, което именно създава об­ щи, но отделни от тези на останалите групи усещания, вариации на националното разделение. Тази гъвкава сис­ тема на колективното въображаемо може да бъде пред­ ставена като подхранваща цяла гора мрежа от невиди­ ми канализации, които - след като са минали през мно­ го филтри и релета, напояват една и съща целокупност, но без да доставят нито същото количество, нито точно същото качество на всички онези, които обслужват. Без да се забравят и контракултурите, които отказват или отклоняват същите послания.

ВЪВЕДЕНИЕ

15

За да се разбере една толкова сложна система, са необходими най-разнообразни доказателства. Докумен­ тите, използвани от историка в тази сфера, отиват дос­ та по-далеч от класическите ръкописни извори, които обикновено са неговото пасище. Да се изучава култура­ та означава да не се ограничават усилията в „законни­ те“ произведения, отразяващи представителните стра­ ни на цивилизацията, като висшето изкуство или лите­ ратурата, които представляват Голямата традиция. Мал­ ката също съществува. Всички колела на трансмисията имат своето значение: от седмото изкуство до детските илюстрирани книжки, минавайки през джобните рома­ ни, телевизионните сериали, рекламата и даже нравите на нашите градски племена като надупчването с обеци по тялото или знаковото облекло за принадлежност към група. Един банален полицейски филм ни казва толко­ ва неща върху еволюцията на нравите, колкото и ше­ дьоврите на Мурнау, Драйер или Ингмар Бергман. Защото всичко има смисъл в топилнята на традициите, където се образува сплавта на една цивилизация. За да се обясни как сградата се крепи права от мазето до та­ вана, нищо не е за пренебрегване, нито за презрение. Така че читателят да не се учудва, че ще намери в тази книга Виктор Юго, почти забравения автор и изумите­ лен производител на „трагични истории“ - епископ ЖанПиер Камю, цялата кино-фантастика, а също и Алфред Хичкок, катехизиса в картинки, авторите на комикси, търговската реклама, а и слуховете на градската джунг­ ла. Културата е пищна тъкан, която трябва да бъде раз­ гледана по всички шевове. Защото един и същи инди­ вид, закърмен с класици и голямата музика, любител на просветеното изкуство, може в крехката си възраст да е чел комикси за юноши, да е слушал хеви метал рок, да е запаметил много клишета от киното или от телвизията, да се движи с хора много различни от него, да консумира „дяволски хубави“ - и представяни като

16

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

такива - продукти, може да мечтае неговият ангел-хранител да го спаси от лоша постъпка... Да се откажем да разгледаме целокупността означава да останем слепи за функционирането на обществото, да пренебрегнем фундаментални, все още активни, даже и да остават скрити, взаимодействия, произтичащи от движението на историята. Човекът, както и културата са възли от се­ тива, които натрупват - за да го разпространят на свой ред - опита на миналите векове. Което придава на исто­ рията вълнуващо значение и усещането за континюитет в различията, моделирани от всяка епоха. Да се удави фигурата на Сатаната във философска или символична дефиниция на Злото, пред което всеки човек трябва сам да се изправи, също не дава ключ за достатъчна интерпретация. Освен на мислителите, стре­ мящи се да открият в човешката природа дълбоко един­ ство, валидно във всички времена и за всяко място. Та­ къв онтологически подход не е присъщ на човешките науки - впрочем донякъде щерки на дявола: не са ли те родени от фундаменталното разцепление, което доведе Запада от XVIII и XIX век до отхвърлянето на рогатия, с кози крака демон, за да изследват меандрите на съз­ нанието, но също така и на подсъзнанието на субекта чрез поставянето на върховния въпрос за отношенията му с цялостната група, в която се вмества? Ако такива изследователи не могат напълно да се изтръгнат от сме­ сицата на предразсъдъци и вярвания, която ги залива както и всичките им съвременници, с непрекъснат по­ ток, те защитават идеята за постоянна социокултурна относителност на изучаваните феномени. Не по начина на кардинал Николас де Кес през XV век, който твър­ дял, че в края на един изпълнен с труд живот ученият разбира, че не знае нищо: това „учено невежество“ по­ ради неведомите намерения на Бога, води до там да ня­ маш доверие в нищо, освен във вярата. Нищо повече няма и в авторитарните коловози на големите монопол-

ВЪВЕДЕНИЕ

17

ни системи на познанието, независимо дали това е за­ дължителната религия на миналото, въздигнатият в уни­ версална вяра светски характер, позитивизмът, „твър­ дият ‘ сциантизъм на теолозите на прогреса или миленаризмът на някоя екология: всички форми на монопол над мисълта отхвърлят опонента напълно, не без да го демонизират мимоходом. Да се съмнява по начина на Декарт, да търси „човешката плът“, както предлагаше Марк Блох, да се опитва да открие тайните връзки, кои­ то държат свързани комплексните механизми, каквито са обществата - това методът, едновременно най-прос­ тият и най-амбициозният, използван в този труд. Без да съди рязко, нито да взима страна в спорове, които над­ хвърлят целта, защото те нямат отговор освен в чиста­ та вяра. Като се опитва поне да не се остави да бъде въвлечен на тази плоскост; като се стреми към обек­ тивност, знаейки добре, че никой не е съвършено, на­ пълно способен на това. И като отстоява правото си на очевидно субективен избор, под контрола на тези, кои­ то усвояват знанието, но без никакви концесии за акти­ висти на секти от какъвто и да е цвят, за които догмата замества истината. Следователно тази книга е една история на дявола, един опит между другите да се подходи към сюжет, кой­ то е вдъхновявал значителен брой автори6. Тук той е ог­ раничен в рамките на Запада, от Средновековието до наши дни. Други цивилизации живеят със свои демони, но би била несериозна претенцията да бъдат обхванати всички и да бъдат претопени заедно феномени, които 6 Което прави практически невъзможна изчерпателната библиог­ рафия. Тази, с която завършва този том, представлява избор меж­ ду творбите, които са се оказали особено полезни за неговото редактиране. Отделно място беше отредено за седмото изкуство - огромен резервоар на форми и жива манифактура, където неп­ рестанно се ретушира самата канава на нашите вярвания. a

I

£ jX p /

''М СХ J L ' /VyVfx

( народна библиотека! “ИВ. ВАЗОВ"'Пловдив

18

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

имат смисъл наистина само в лоното на света, който ги е създал. Умственият колаж, почиващ единствено вър­ ху възможността на един автор за припомняне на мина­ лото, е една от най-големите опасности, които дебнат историка. Тъй като в порядъка на приключението на човечеството винаги лесно могат да бъдат установени поне в повърхностен план - сходства между твърде раз­ лични цивилизации. Тук демоничната тема е особено податлива. Не могат да се изброят заблужденията в та­ зи област, нито умишлените или предизвикани от ра­ зюздано въображение фалшификации. Така през 1897 г. антиклерикалният журналист Лео Таксил разкрил ог­ ромен фарс, който развълнувал силно католическите среди и даже подтикнал Терез де Лизийо да пише на някоя си Диана Воган. Последната се представяла като разкаяна древна велика жрица на Паладиум, (луциферианска секта, която била приемала главно евреи и франкмасони) като в едно произведение за Дяволът през XIX век, публикувано през 1893 г. от д-р Батай, Воган разобличавала заговор, чиято цел била да завземе све­ товната власт. Паладиум-ът и самата Диана били чиста измислица! Какво да се каже също така за тезата на ан­ гличанката Маргарет Алис Мърей, изтъкната египтоложка, която през 1921 г. се осмелила да се впусне на съвсем различен терен, за да опише култа на магьосни­ ците в Европа, т. е. това, което тя твърдяла, че е все още действаща отживелица от примитивна религия, посве­ тена на езически бог с рога, и действителни случаи на сборища на вещици? Какво друго, освен че нейната ра­ бота, преведена на френски през 1957 г., повече от по­ ловин век беше авторитет сред световните специалисти по въпроса, че тя беше продължена напоследък от не­ отдавнашните трудове на италианеца Карло Гинсбург и че тя все още оказва значително влияние както върху английските и чуждестранни луцифериански секти, та-

ВЪВЕДЕНИЕ

19

ка и върху киното и комиксите, например в Невестул­ ката“ (1983) на Дидие Комес7. В друг ред на мисли един труд, посветен на дявола, не може да избегне доближаването до свръхестествено­ то поради риска да се сблъска едновременно с убежде­ нията на тези, които твърдо вярват в него, и на тези, които абсолютно се съмняват. Веднага трябва да кажа, че въпросът тук не се поставя с такива термини и че няма никакво място за взимане на позиция от моя стра­ на, поне не съзнателно. Това, което ме интересува пре­ ди всичко, е да се поставят феномените в техния кон­ текст, за да извлека оттам културните и социални ево­ люции, а не да ги подкрепям или отхвърлям. Така стра­ данията на кюрето от Арс от 1823 до смъртта му през 1859 от неговия демон, когото той нарича Куката, него­ вите доводи относно съществуването на 7 милиона дя­ воли или факта, че всеки човек притежавал личен ан­ гел-пазител, имат стойност преди всичк^» като свидетел­ ство за типа католицизъм, в който той е живял навремето си. Възпира ме също и фактът, че някои от наши­ те съвременници продължават да виждат в него непок­ латима истина - както една слушателка-католичка, ко­ ято на 13 март 1999 г. разговаряла с водещите на преда­ ването „Дяволът е крайно разтревожен“ по радио Нотър Дам, протестантска честота. Темата за ангел-хранителя е много важна за мнозина от нашите съвремен­ ници, не само в Съединените щати, както свидетелст-

7 По тези теми виж по-надолу, глава VII. Margaret Murray, The Witch-Cult in Western Europe, Oxford, Oxford UP, 1921, (френски превод Богът на магьосниците, Paris, Denoel, 1957); Carlo Ginsburg, Les Batailles nocturnes. Sorcellerie et rituels agraires en Frioul, XVP-XVIT siècles, Lagrasse, Verdier, 1980, (Първо итали­ анско издание 1966). Макар и надмината, историографската жила продължава да е плодородна, както с Карло Гинзбург Le Sabbat de sorcières, Paris, Gallimard 1992 r.

20

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ват книгите или списанията с голям тираж, дори и ки­ ното по един по-игрив начин, когато кара филип Ноаре да въплъти един починал, когото небето може да поча­ ка (фантом с щофъор, на Жерар Ури, 1996 г.) или Ж е­ рар Депардийо и Кристиян Клавие да следват благора­ зумните съвети на съответните им небесни защитници в борбата срещу един познат демон с образа на всеки един от тях Ангелите пазители, на Жан-Мари Поаре, 1995 г.8). Развлекателното любопитство на зрителите или читателите произтича от една вътрешна, установе­ на в тяхното въображение връзка с цял склад от образи и представи, произхождащи от хронологически различ­ ни пластове. Класическата ужасяваща представа за ада, вече смекчена от катехизиса в картини от края на XIX век, станала още по-близка в комиксите на 1960; така в Тентен в Тибет, публикуван от Ерже през 1960, Милу, кучето на героя, се оказва снабдено с един ангел и с един демон, които му приличат, докато от 1962 до 1969 Жан Шакир рисува за илюстрирания в-к Пилот приключе­ нията на Тракасен, придружен от своя ангел Серафен и от своя демон Ангелюр. Темата се развива като достига до приятните комедии, които дедраматизират смъртта на екрана9. Би ли се усъмнил някой, че такова развитие има с какво да отслаби дяволския отпечатък върху на­ шата култура, без да го отрича напълно?

8 Радио Нотър Дам, протестантска честота, излъчва в течение на една седмица, от 13 до 18 март 1999 г., предаването „Дяво­ лът е крайно разтревожен“ (благодаря на Паскал Бастиен, че привлече вниманието ми върху тези предавания). Вж. също и Édouard Brasey, Anquete sur l ’existence des anges rebelles, Paris, Filipacchi, 1995, резултатите са публикувани в Paris Match бр. 2415, 7 септември 1995, стр. 3-6, както и в глава VII по-надолу. 9 Глава VII анализира тези модерни форми на разпространение на образи, свързани с демона.

ВЪВЕДЕНИЕ

21

Тази книга обхваща и разглежда една цяла страна на западното въображаемо. Дяволът, под съвременно приетата му форма, не е единственият й център, защото метаморфозите на образа на Злото в нашата култура вкючват също нещастието на хората в лоното на тяхно­ то общество. Припокриващите се истории на тялото, на духа и на социалните връзки, тясно преплетени помеж­ ду си, създават обширни силови линии на съзидание в течение на второто хилядолетие от християнската ера, разделена на четири големи хронологични периода. Пър­ вата глава е посветена на излизането на Сатаната на западната сцена - от XII до XV век. Действително имен­ но в този момент в света на хората на Църквата и в свет­ ските кръгове теологичното понятие започва реално да се въплъщава под формата на страховити образи, твър­ де далечни от представите на простолюдието за един демон почти подобен на човека, който като него може да бъде измамен и победен. Именно тогава бил измис­ лен и след това бавно разпространен един двоен мит с богато бъдеще: единият - за ужасния луциферски вла­ детел, царуващ над огромна армия от демони в един страшен ад от огън и сяра; и другият, който все още за­ пазва такова значение за някои наши съвременници — за нечестивия звяр, спотаен вътре в грешника. Следва­ щите три глави обхващат голямата част на XVI и XVII век. Разбира се и поради лични предпочитания, но още повече защото съвременниците на епохата са били тол­ кова интензивно преследвани от демона, че да издигнат хиляди клади за магьосничество. Необикновена ениг­ ма, ако е така, защото европейците и техните братовче­ ди от Салем са единствените за всички времена, поже­ лали по такъв начин да изтребват систематично члено­ вете на предполагаема демонична секта. Глава II изслед­ ва Нощта на Сабат на магьосниците; другите две се опит­ ват да представят елементи на разбиране - най-напред по отношение на схващането за дяволско тяло, и след

22

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

това чрез разпространението на сатанична литература, създателка на мощна трагична култура. Защото хората от онези времена на велики открития, на мощен инте­ лектуален и артистичен прогрес, на вяра и религиозни войни, не са възприемали нито тялото си, нито душата си по същия начин като нас. Все пак те са ни завещали необикновено демонично наследтво, което не престава да разказва по извънредно трагичен начин епопеята на завоюването на света и с вътрешно напрежение, все още действащо за последните големи съвременни наследни­ ци на тази култура: Съединените щати. За разлика от тях Европа на Просвещението беше тази на залеза на дявола, на оттеглянето на рогатия Луцифер, което разг­ лежда глава V. С откриването на фантастичното - ли­ тературен и културен способ да се третира свръхестест­ веното с уважение, без да се вярва твърде много, но и без прекалено съмнение -започва процес на интериоризация на Злото. XIX-ият и значителна част от ХХ-ия век бележат енергична акселерация на това движение: глава VI проследява неусетните метаморфози на вът­ решния демон, с други думи, създаването на един запа­ ден субект все по-свободен от страха от Сатаната, но и все повече призоваван да не се доверява на самия себе си и на своите демонични или извратени импулси. Но да спрем рязко до тази констатация би било твърде еле­ ментарно. XIX-ият век е разгледан отново, под други ъгли в глава V il-а, посветена на демоничното въобра­ жаемо напоследък във всичките му състояния. Да си пос­ лужим с всички средства е най-малкото в тази адска об­ ласт. Кино, комикси, реклами, градски слухове добавят своите сведения към тези на по-класическите източни­ ци, за да ни позволят да засечем дявола в многобройните ъгълчета, където се крие. За да завършим с една важ­ на констатация: западният културен поток се е разде­ лил на две много ясно отчетливи течения, като самите те имат вторични разклонения. Едното, представлява-

ВЪВЕДЕНИЕ

23

но от франция и по по-различен начин от Белгия, под­ чинява тревогата и страха чрез фантастичното на лю­ бопитството, чрез хумора, даже чрез вмъкването на дя­ вола в удоволствието от живота. По този повод би мог­ ло да се говори за фантасмагорична култура, в смисъла, който подразбират специалистите по френска литера­ тура, като „начинът, по който авторът на фантастично­ то кара въображаемия образ да говори, извежда го на светло и го преобразява в обект на съблазън, на очаро­ вание и на естетична наслада за читателя10“. Като до­ косват така самите корени на фантастичното, писате­ ли, кинодейци, рекламопроизводители и всички други, които се доближават до темата, стават културни пос­ редници; те позволяват да се запази жив споменът за миналото, като в същото време го приспособяват към нуждите на настоящето. Другото голямо течение - глав­ но в Съединените щати, а също и в Северна Европа (но може би по по-ненатрапчив начин) - пази много по-сил­ но тревожния урок, наследен от предходното полу-хилядолетие за опасния и злосторен вътрешен звяр, който трябва да бъде унищожен или контролиран. И в съот­ ветствие със съвременните реалности, да се опитаме да прогоним колкото е възможно точно духа на този страх, жестоко проектиран в света на кинематографичните и телевизионни образи, а отскоро и в Интернет.

10 Max Milner, La Fantasmagorie. Essai sur l ’optique fantastique, Paris, PUF, 1982, стр. 253, подхващаща отново идеи, лансирани от Jean Bellemin-Noël, „Notes sur le fantastique (textes de Théophile Gautier)“, Littérature, № 8, декември 1972, стр. 3-23.

.

.

■... ..............—-^..--4,---- - -- ... ..

.

Г лава I

САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА XII - XV ВЕК

Всяко човешко общество си поставя проблема за Злото и се опитва да го реши. Ако възприемем гледната точка на философа, въпросът може да се формулира във връзка с концепцията за човешката природа, а отгово­ рът ще варира в зависимост от оптимизма или песимиз­ ма на мислителя: в такъв случай човекът може да бъде вълк или агне за себеподобния си. Колкото до истори­ ка, той често се стреми да избегне такъв път, защото неговият метод не е ориентиран основно към морална преценка от такъв тип. В неговите очи цивилизацията не е струпване от индивиди, а система от отношения, устремена към една или повече колективни цели, която си осигурява средствата да ги постигне през всички при­ родни или човешки опасности, които среща. Големите култури, най-блестящите, най-дълготрайните, енергич­ но и масивно произвеждат социални връзки. С други ду­ ми, те изтъкават около своите членове мрежи от връз­ ки, съставени от мощни взаимнопреплетени символи, но също и от конкретни практики, които втвърдяват ко­ лективния цимент, обвързващ индивида от люлката до гроба с всичко.

26

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Следователно никой симптом, колкото и незначи­ телен да е, не е безполезен, за да се разбере как една цивилизация запазва своята цялост, еволюира, просъ­ ществува. И нищо не е по-противопоказно на истори­ ческото размишление от това да се анализират поот­ делно един от друг различните аспекти на човешкото съществувание. Дали се отнася за изкуството, за ли­ тературата, за предмети от материалния бит или за дявола, идеята за култура се дефинира като скрито свързващо тире, което придава глобален смисъл на човешкия свят, към който тя се отнася. Размотана в тази или в друга посока, една и съща нишка на Ариадна води в сърцето на една и съща цивилизация. Изо­ лирането на религията от политическата сфера или пренебрегването на менталните представи ще доведе до недопустимо осакатяване на смисъла. Обществото трябва да се оценява като едно цяло, без да се прик­ риват неговите слабости, без отказ да се изследва тъм­ ната му страна. Сатаната придобива значение в една късна епоха на западната култура. Разхвърляни елементи на демо­ ничния образ съществуват отдавна, но едва около XIIия или ХШ-ия век те заемат решително място в предс­ тавите и в обредите, преди да развият в края на Сред­ новековието ужасното и натрапчиво въображаемо. Да­ леч от това да се ограничат в теологичните и религи­ озни сфери, тези феномени са директно свързани с мъ­ чителната, но енергична поява на обща култура. Нес­ табилните разтвори в суспензия още от времето на Рим­ ската империя се утаяват в лабораториите на една Ев­ ропа в пълна мутация, която тъкмо тогава изковава своите основни отлики, като едновременно създава идентификационен символичен език, способен много бавно да се наложи върху твърде фрагментирания по­ литически и социално континент - истинска лингвис­ тична и културна Вавилонска кула. Измислянето на

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

27

дявола и ада по един радикално оригинален модел не е просто религиозен феномен от огромно значение. То показва появата на обединителна идея, споделяна от папството и големите кралства, въпреки че властите проявяват енергична конкуренция, за да монополизи­ рат в своя изгода ползата от нея. Системата на мисле­ не, която изработва триумфиращ образ на Сатаната, свидетелства за огромен тласък на западната виталност. В този смисъл есента на Средновековието е про­ летта на модерното, тъй като се експериментират но­ ви концепции за Църквата и Държавата, от където про­ изтичат нови форми за контрол върху населението. Дя­ волските победи, мрачната насока не трябва да скрият безпорядъчната поява на един процес, предназначен да изведе Запада на световната сцена. Всъщност дяволът повежда Европа напред, тъй като той е скритото лице на изумителна динамика, предназначена да претопи за­ едно имперските мечти, наследени от античния Рим и енергичното християнство, дефинирано от църковния събор в Латран през 1215 г. В обществото движението идва отгоре - от религиозния и социален елит, които се опитват да свържат многобройните нишки в един сноп. Въобще не е дяволът, който води танца, а хора­ та-създатели на неговия образ, които изобретяват раз­ личен от миналото Запад, моделирайки по този начин културните черти на съюза, предопределени да укреп­ ват значително през следващите векове.

Сатаната и митът за първоначалната битка През първото християнско десетилетие дяволът бил дискретен. Вярно, теолозите и моралистите се интере­ сували от него, но изкуството не му отделяло особено

28

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

място1 - един от признаците, че в самото сърце на об­ ществото няма голяма обсебеност от демоничната идея. Но все пак в твърде разнообразните контексти, съот­ ветстващи на базисния политеизъм на обществените гру­ пи, образите на Злото съществуват. Някои от тях посте­ пенно ще се претопят в бурния поток на голямата демонология от края на Средновековието, но не преди да са нюансирали с различни и понякога противоречиви чер­ ти образа на Луцифер, крал на ада! Самите теолози са изпитвали големи затруднения да обединят сатанизма между уроците на Стария и Новия Завет, от една стра­ на, и разнообразното източно наследство по същата те­ ма, от друга. По време на изграждането на теологична система, способна да изиграе ролята на тази на езични­ ците, на гностиците или маникеистите**, Бащите на Цър­ квата е трябвало да дадат свързан смисъл на различни­ те демонични традиции, произтичащи от различни по­ вествувания. Така например им се налагало да съчета­ ят историята за змията с историята за непокорния, за тирана, за изкусителя, за похотливия съблазнител и за могъщия дракон. Един автор напоследък прецени, че успехът на християнството в тази сфера, се състоял в заемането от Близкия Изток на един от най-значител­ ните му повествувателни модели: космическия мит за първоначалната битка между боговете, чиито основен залог е положението на човека. Според него тази вер­ сия може да се резюмира така: Един непокорен бог, ра­ вен по мощ на Яхве, превръща земята в придатък на своята империя, за да царува там чрез силата на греха и 1 Jacques Levron, Le Diable dans l ’art, Paris, Picard, 1935, стр. 14— 18. Вж. Също Roland Villeneuve, La Beauté du diable, Paris, Pierre Bordas et fils, 1994, стр. 17-22. * Маникеизъм - религия, основана от Манес (починал 273 г.) на базата на дуалистичен гностицизъм с елементи, заети от Заратустра, будизма и християнството. - Бел. прев.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

29

на смъртта. „Господ на този свят“, както го нарича све­ ти Павел, той е победен от сина на Създателя, Христос, в най-загадъчния епизод от християнската история - раз­ пъването на кръста, което комбинира едновременно по­ ражението и победата. Ролята на Христос в тази битка, която ще свърши чак на края на времето, е да бъде по­ тенциалният освободител на човечеството от Сатаната, който е истинският му противник. Авторът забелязва, че елементи на този митичен синтез са внедрени в Но­ вия Завет, но по един смътен и фрагментарен начин, което е позволило на теолозите и дори на хуманистите от XVI век да игнорират или да сведат до минимум ро­ лята на дявола в системата на християнската мисъл.2 Свети Августин остроумно променил тази предста­ ва за космическата битка, утвърждавайки, че Бог е раз­ решил Злото, за да извлече от него Доброто. По тази причина грехът е структура на света, но структура бла­ гоприятна, за която съществува прошката. Така епис­ копът на гр. Ипон на свой ред интерпретира космичес­ кия мит за падението на Сатаната като елемент от „бо­ жествен заговор“, който би трябвало да води към Из­ куплението. В тази система дяволът е инструмент да се поправят човешките заблуждения, с други думи, божи­ ят враг се превръща в средство за покръстване3. Теологичното конструиране на образа на Луцифер се уточнява доста бързо без да предизвика социални и културни последствия с шцрок обхват. За мислителите през цялото Средновековие Августинската теория съз­ дала един вид резерв на смисъла, който формирал хрис­ тиянския елит, но се сблъскала с твърде разнообразни и твърде мощни вярвания и обреди, за да може да се 2 Neil Forsyth, The Old Enemy. Satan and the Combat Myth, Princeton, Princeton UP, 1987, стр. 5-7, 439-440. 3 Пак там, стр. 438-440.

30

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

впие дълбоко в съвкупността на обществото. Преди XIII век са й правени уточнения и адаптации, но без да се променя дълбоко въпросът. Григорий Велики, папа в края на VI век, възприел йерархична концепция за Бо­ жието царство, разделено на девет нива, в което Серафимите заемат върха. Идеята се разпространила в За­ пада, като някои автори представяли доводи, че Луцифер е бил най-великият от ангелите, значи - Серафим4. Демонологията е все още изключително научно зани­ мание, материал за размишления на монасите и отшел­ ниците, елемент на доктринални дискусии. Вторият цър­ ковен събор в Никея през 787 г. приел, че ангелите и демоните имат фино тяло от естеството на въздуха и огъня, но четвъртият църковен събор в двореца Латран в Рим през 1215 г. постановил, че ангелите, добри или лоши, са чисто духовни създания, без никаква връзка с телесната материя5. Такива доктринални люшкания съп­ ровождат относителната индеферентност към демонологичния проблем извън пряко засегнатите тесни кръ­ гове. Същото се отнася за сферата на чародейството, дори за магьосничеството. При това обичаите на прос­ толюдието са били добре известни, изобличавани в об­ редите за покаяние - като тези на епископ Бурхард де Вормс. Те не са предизвиквали систематично порица­ ние, нито даже постоянен интерес, пък и дяволът не е бил особено замесен в тях. Мълчанието или относител­ ното безразличие на учените и теолозите чак до XII век към народните магически традиции ни оставят да вяр­ ваме, че католическата Църква въобще не се е чувства­ ла застрашена от суеверните вярвания на народа, а още по-малко от евентуална сатанична контрарелигия, как4 Jeffrey Burton Russel, Lucifer. The devil in the Middle Ages, IthacaLondres, Cornell UP, 1984. 5 Jules Baissac, Le Diable. La personne du diable, Paris, Maurice Dreyfous, s.d., стр. 118.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

31

вато с жар ще бъде разобличавана три века по-късно6. Представян от най-образованите на епохата като тъм­ на сила, подчинена на божественото всемогъщество, Са­ таната се бавел да се въплъти напълно в ужасяващата роля, която му е възложена още от Библията.

Добри или лоши дяволи Идеите не се носят безплътни над обществата. Те придобиват истинско значение само когато се доближат плътно до нуждите им и като се адаптират към мутаци­ ите, които те претърпяват. Нищо не може да бъде попогрешно от това да се счита представата за дявола зас­ тинала във вечността на някаква разделена между Доб­ рото и Злото човешка природа. Обаче точно такава идея преследва различни цивилизации, а именно тези от древ­ ния Близък Изток, под формата на първоначалната бит­ ка между богове - съперници. Тя се въплътила също и в Европа, по-точно отпреди по-малко от едно хилядоле­ тие. Дистанцираният поглед може да избегне да бъде заблуден от дефиницията за универсалност, прокарвана от нашата култура, когато всъщност става дума за да­ тирана конструкция на въображението, наистина фун­ даментална за разбирането на особеностите на континета, но относителна, тясно свързана с преценката на Запада, върху видимия и невидим свят. Нахвърляна в едри щрихи, историята на дявола в За­ пада е история на прогресивното разширяване на него­ вото влияние върху обществото, съпроводено от щирокомащабно изменение на предполагаемите му характе­ ристики. По много интелектуален начин Бащи на църк­ 6 Robert-Léon Wagner, „ S o rcier“ e t „ M a g ic ie n “.C o n trib u tio n à l ’h istoire d u v o c a b u la ire d e m agie, Paris, Droz, 1939, по-точно стр. 37-62.

32

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

вата и теолози са го определяли като принцип, като пад­ нал архангел, станал един вид бог, летящ в пространст­ вото в компанията на демони, дегизирани като ангели на светлината (свети Ефрем през IV век). Неговото кон­ кретно изобразяване не е било особено лесно, което обяснява защо рисунките на катакомбите го игнорират напълно. Въпреки това през ранното Средновековие той се вмъква в сърцевината на монашеския живот, пече­ лейки по този начин нова мощ в света, който изрича религиозните норми и разпространява най-важното от културата на епохата. Вечен изкусител, настървен да прелъсти Свети Жером в пустинята, той подготвя успе­ ха на една голяма тема в живописта на модерните веко­ ве, без при това още да е показал страшните характе­ ристики, каквито неговите вече ще бъдат по тяхно вре­ ме. Преди романското изкуство и градове да наберат сила, на Луцифер му липсват релета, за да нахлуе в ця­ лото общество. Науката за демоните - демонологията е все още тясна теологическа специалност. Вярно е, че около хилядната година този научен подход става понатрапчив с идеята за ново дяволско развилняване с из­ тичането на хилядолетието, за да разбие армията на Доб­ рото. Но образът на дявола все още няма достатъчно убедителност и мощ, ако съдим по описанието на мона­ ха Раул Глабер, който твърди, че е срещал дявола три пъти през живота си. Той описва така първото си пре­ живяване: П о врем ето, ко га то ж ивеех в м а н а сти р а на б лаж ен и я м ъ ­ чен ик Л еж ер, к о го то н ар и ч ат Ш ам п о, една нощ , преди у три нн ата служ ба, се и зп равя пред м ен, в к р а к а та н а л е г ­ л о то м и н якакв о уж асно за гледан е джудже. То беш е д о к о л к о то м о га да съдя, средно на ръст, с м ъ р ш ав врат, очи м ного черни, чело ж естоко и сбръчкано, ноздрите сви­ ти, у стата и зд ад ен а н ап ред , устни подути, б р а д и ч к а та д р ъ п н ата н авъ тре и м н ого права, брада на козел, уши к о с­ м а ти и заострен и, н астръ хн али коси, зъб и н а куче, за о с т ­

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

33

рен череп, издути гърди, гърб ав гръб, треп ерещ задник, м р ъсн и дрехи, разгорещ ен от усилието, ц ялото тя л о н а к ­ л онен о напред. Т о хвана края н а легл ото, на к о ето си по­ чивах, р азтъ рси уж асно ц ял ото л егл о и н акрая каза: „Ти н ям а да останеш ощ е д ъ л го н а то в а м я сто .“ И аз, уп ла­ ш ен, се стерснах и се събудих и го ви ж дам так а, к а к то току щ о го описах7.

Макар и да не е особено привлекателен, този персо­ наж не вдъхва неизразим ужас, каквото и да твърдят ня­ кои автори, несъмнено смутени да не намират в него действително плашещите характеристики на демона от края на Средновековието. В действителност разказва­ чът представя някакъв вид човешки дявол - безобра­ зен, изкривен, лош, агресивен, какъвто тогава сигурно е можело да се срещне) даже и днес все още по улиците на нашите градове). Акцентирането върху физическите черти като дребния ръст, брадичката, заострения череп и гърбицата, ясно изразяват идеята за анормалност, но в човешкия контекст, без да предизвиква директно ми­ съл за свръхестественото. Възбудата на персонажа са­ мо го прави по-жив, въпреки че нейното подчертаване служи единствено за да изтъкне превъзходството на мо­ нашеския живот, основан върху идеала за покоя. Някои черти подсказват по чисто метафоричен начин живо­ тинското: брада на козел, космати уши, остри зъби. То­ зи демон няма нито опашка, нито кози крака и въобще не се издава чрез отвратителна воня, нито чрез ненор­ мално блестящи очи (те са само много черни) или чрез присъщи на свъхестественото способности. Всъщност това е само едно лошо дяволче, само един изкривен чо­ век, само негативното отражение на добрия монах на епохата. Той въплъщава повече Злото в сърцето на чо­ 7 Цитиран в Ж орж Дюби (представен), L ’A n M il, Paris, Julliard, 1967, стр. 138.

34

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

века, отколкото страшния принц, властващ над серния ад. Раул Глабер се намира в деликатната точка, където се сливат теоложката традиция по отношение на дяво­ ла и конкретните представяния на свръхестественото, развити от различните европейски групи. Първото хрис­ тиянско хилядолетие не бе достатъчно, за да се изтръг­ нат от корен многобройните вярвания и обичаи, наре­ чени „народни“ в широкия смисъл на думата: те не са присъщи само на народа, тъй като често са споделяни от управляващия елит, включително и от хората на Цър­ квата. Разделителната линия минава по-скоро между незначителното малцинство, което може да чете рели­ гиозните писания на латински, и да мисли върху тях, и останалата част от обществото, което се простира вър­ ху скала, обхващаща от ортодоксалните норми до обре­ дите на синкретизъм между библейските послания и ста­ рите традиции от предхристиянски произход. Граница­ та не е винаги твърде отчетлива, както го показва тък­ мо описанието на дявола от Раул Глабер: авторът е про­ водник на коцепция по-близка до „фолклорните“ оби­ чаи на своето време, отколкото до научната теология. От нея той запазва само моралния урок както и предвзетостта за вездесъщност и реалност на демоните с цел да уплаши слушателя и така да го заведе към Доброто. От народния чернозем той извлича по-многостранна представа - за страха от свръхестественото и от висши­ те сили над човека, които могат както да ужасяват, та­ ка и да се покажат в смешен и безпомощен аспект. Ужас­ ното джудже, което той описва, го плаши, (но не извън­ редно), и го кара да се поправи. Но ако то се появи пред вратата на манастира, вместо да идва да буди стряска­ що своята жертва, която въпреки това остава напълно в състояние да го опише с доста подробности, някои от неговите черти ще предизвикат по-скоро отвращение и презрение.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

35

Не е учудващо че чак до XII или до XIII век в Евро­ па откриваме многобройни и много разнообразни опи­ сания на демона. Културите, които си поделят конти­ нента тогава, продължават да притежават много живи специфични черти, които християнството не успява лес­ но да напъха в униформена наметка. Средиземноморс­ ките, келтските, германските, славянските и скандинав­ ските народи изпитват в различни степени проникване­ то на християнски идеи, последвано от частично преформулиране на предходните им традиции в новата рам­ ка, която се налага. Джефри Бъртън Ръсел твърди с ос­ нование, че чисто християнската идея за дявола е силно повлияна от „фолклорни“ елементи, произтичащи от станали несъзнателни обичаи и традиции, изправени пред една по-свързана, по-решителна и по-осъзната на­ родна християнска религия8. Така „фолклоризацията“ на демона понякога му придава келтските черти, заимст­ вани от Цернунос, бог на плодородието, на лова и на оня свят. Тя не отива чак до там да позволи оцеляване­ то през вековете на истински таен култ, посветен на „ро­ гатия бог на Запада“, както твърдеше Маргарет Мърей, за да обясни лова на вещици9. Под натиска на вярващи­ те християнската религия наистина можела да допусне заемки, но в никакъв случай не би толерирала паралел­ на ралигия. Описаните по-нататък основни демонични черти въобще не съставят организирано цяло. Разхвър­ ляни върху площта на континента, произтичащи от раз­ лични светове и разнообразни епохи, те въпреки това до XII век без особени трудности остават интегрирани в повече или по-малко синкретичните системи на вярва­ ния, с които живели на място различните групи населе­ ния, в рамката на едно християнство без особен стре­ 8 J. В. Russel, o p . c it., стр. 62-87. М. Murey, op. cit.

9

36

Робер МЮШАМ БЛ Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

меж да прочисти многобройните „суеверия“, сгушени под неговата защитна туника. Сатана, Луцифер, Асмодей, Белиал или Велзевул в Библията или в апокалиптичната литература, навсякъ­ де в Европа дяволът взима и многобройни други имена, даже презимена. Много от тях са били свързани с понизши демони от езически времена: Олд Хорни, Блек Боги, Лъсти Дик, Дикън, Дикенс, Джентълмена Джек, Гуд фелоу, Олд Ник, Робин Худ, Робин Гудфелоу на ан­ глийски, Шарлот на френски или Кнехт Рупрехт, федервиш, Хинкебайн, Хайнекин, Румпелстилтскин, Хемерлин на немски. Използването на умалителни имена (Шарлот или немските окончания на ,,-кин“ (или фамилиарните нарицателни) „Стария рогатко“ за Олд Хор­ ни) доближават тези дяволи до хората и сигурно са ог­ раничавали страха, който те могат да внушат. За един обикновен християнин от тези векове невидимият свят е бил населен с безконечност от повече или по-малко опасни персонажи, светци, демони, души на мъртвите. Тяхното съответно място във вселената по отношение на Доброто и на Злото вероятно не е било съвършено определено, тъй като светците са могли да си отмъща­ ват на живите, а те пък, от своя страна, понякога са ви­ кали на помощ демоните. Така цялото Средновековие е пресечено от мощна културна жила на фамилиарност със свръхестественото. Студена фикция, дяволът на те­ олозите често се оказва заместен с по-конкретни, поместни образи, на малки, почти подобни на човека де­ мони. Обладавани от страсти, треперещи като дявола на Раул Глабер, те често са също и играчки на хората. Лукавият не е имал винаги последната дума, далеч не! Измамван, побеждаван, осмиван, той успокоява тези, ко­ ито го показват на сцената такъв. Темата за демона, до­ миниран от човека, е мощна противоотрова срещу мъ­ чителния страх. Между впрочем той въобще не е изчез­ нал от европейската култура, а след големия лов на

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

37

вещици се завръща с пълна сила в народните приказки и легенди, даже във фауст на Гьоте - древен мит, транспо­ ниран по величествен начин, тъй като накрая Бог проща­ ва на учения, че се е поддал сатаническото изкушение. Преди края на Средновековието дяволът се нарича разнообразие. Обединителният поток на християнство­ то влачи много чужди елементи, на които общо взето е невъзможно да се открие точният исторически и геог­ рафски произход. Обяснението, според което Лошият е способно да се превърне в каквото и да е, се оказва мал­ ко недостатъчно. По-скоро може да се говори за хиля­ долетна борба на християнството с езическите обичаи, някои твърди ядра на които устояват на пълното разру­ шение, но бавно са асимилирани, покрити с нов воал, преориентирани в други рамки, запазвайки особена при­ зивна сила. Надигащият се прилив на теологичен сатанизъм залива, без да ги разруши напълно, парчета от многобройни демонични култури. По тази причина дя­ волът приема безброй външности. Като животно той се колебае между юдео-християнската традиция и свърз­ ваните с живи форми богове на езичниците. Ако силни­ ят християнски отпечатък изключва агнето, даже бика или магарето, то той не успява да наложи мнението на свети Петър, според което Луцифер е ревящ лъв. В друг план змията от Генезис лесно се сбърква с езическия дракон. Козелът, една от предпочитаните форми на дя­ вола, дължи може би тази привилегия на старото му асо­ цииране с Пан и Тор. Кучето представлява друга от привилегированите му форми10. Обаче рисуването име­ нно през последните векове на Средновековието на ку­ чета в нозете на легнали хора, особено жени, все пак показва трудността да се дефинират окончателните

10 Barbara Allen Woods, T he D e v il in D o g F orm . A P a rtia l T ype-In dex o f D e v il L eg en d s, Berkeley, University of California Press, 1959.

38

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

принципи в тази област, тъй като в посочените случаи образът на кучето изразява вярност и вяра. Във всеки случай —с изключение на няколко примера или на къс­ ни културни предположения, не трябва да се доверява­ ме на тълкувания, разглеждащи нещата като фиксира­ ни. Дали след късното Средновековие маймуните, кот­ ките, китовете, пчелите или мухите са дяволски живот­ ни пар екселанс? Почти същото би могло да се каже за цялото животинско царство, със специално упоменава­ не на кукумявката, свинята, саламандрата, вълка или лисицата. Предпазливостта би изисквала прецизни, мес­ тни, без предразсъдъци проучвания в тази област, за да се опитаме да схванем приемствеността и разривите още от предхристиянско време. Историците разкриват и други характеристики на дя­ вола, дошли от различни исторически наследства11. Те съставят твърде синтетичен образ, за да отговаря на действителността, но позволяват да се фиксират черти­ те, припомняни от обвинените в магьосничество през XVI и XVII век, когато им се налага да отговарят на прецизните въпроси на съдиите. Дяволът бил считан за способен да се появи под всички въобразими човешки форми с предпочитание към църковните служители. Той можел също така да накара събеседниците си да повяр­ ват, че е ангел на светлината. Като приема размера на гигант, говори през някой идол, издухва своята отрова в порив на вятъра, той не винаги показва различието си, своята чудовищност. Изглежда, че от бога Пан той е за­ имствал иконографичните черти - като рогата, козето руно, което покрива тялото му, мощния фалос и голе* мия нос112. Често черен - според един често срещан сред

11 J. В. Russel, op. c it . , стр. 68 sq. 12 Patricia Merivale, P a n a n d th e G o a t-G o d , Cambridge, Cambridge UP, 1969 (но работата засяга главно един по-късен период).

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

39

много цивилизации и не само сред християните символизъм, понякога той можел да бъде червен, облечен в този цвят или с огнена брада, а понякога даже зелен. Църковният събор в Толедо през 447 г. го описва като голямо и черно същество, рогато, с дълги нокти, с ма­ гарешки уши, с блестящи очи и скърцащи зъби, надаре­ но с огромен фалос и разпръскващо миризма на сяра. Трудно е да се отделят съответните на теологията и на народните вярвания в тази област части. Колкото до зе­ ленината на дявола, най-вероятно тя се отнася към да­ лечния спомен за богове на плодородието като Зеления Човек на келтите или на тевтонците. Така в Артоа едно от имената на дявола през XVII век винаги е Верделе или Вердело*. Възможно е обаче след първата полови­ на на Средновековието изразите и описанията да не пре­ дизвикват вече ясна и съзнателна езическа представа. Както представата за семейство на дявола не принадле­ жи на точно определена митология, въпросните предс­ тави оцеляват по-скоро като останки от миналото, плу­ ващи върху християнски океан. За разлика от истори­ ците свидетелите на онова време вероятно не са знаели, че бабата на дявола, цитирана много по-често от майка му, (която се казвала Лилис или Лилит), в действител­ ност произлиза от спомена за страшната богиня Кибела или Холда - вид майчински образ, чудовищен и всепоглъщащ. Дяволът можел също да има съпруга, поня­ кога обрисувана според едно платно, приписвано няко­ га на една богиня на плодородието. От друга страна, не­ говата женитба била често нещастна, защото жена му се оказвала зла и свадлива - директно по линията на ярката традиция за излъгания, осмян и пребит дявол. Няма никакво съмнение, че хората, разпространяващи такива слухове, са намирали в тях материал за утеха от Зеленак. - Бел. прев.

40

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

собствените им брачни нещастия. Пословицата, според която гръмотевицата трещи, когато дяволът бие жена си, запазена до наши дни, идва от това измерение. Ле­ гендите бродират също така и по темата за седемте дъ­ щери на дявола, които въплъщавали седемте смъртни гряха, или за неговите две деца - Смъртта и Грехът, с които той е създал седемте гряха чрез кръвосмешение, като изпраща след това седемте си внуци в света, за да изкушават човеците. Способен да бъде навсякъде по едно и също време, дяволът обаче предпочита определени места и опреде­ лени моменти. Неговото царство била нощта в проти­ вовес на божествената светлина, озаряваща земята. По тази причина тъжните и студени места, нощните зверо­ ве били директно свързвани с него. От четирите посоки неговото предпочитание има Северът - район на студа и тъмнината. Впрочем всички цивилизации са се бояли от опасностите, свързани с този пуст сектор, като ацтеките през XVI век, за които това била територията на техния бог на смъртта. Християнските автори добавят едно обяснение, логично само за тях самите: църквите са ориентирани на изток, следователно като се влиза в тях северът остава отляво; обаче тази страна на човеш­ кото тяло или на света, създаден от Господ, е посветена на дявола, зловеща в първоначалния смисъл на латинс­ ката дума, означаваща „ляво“.* Свързван със съблазняването на живите, особено на жените и на закоравелите грешници, Лукавият е също и един образ на езическите богове на мъртвите. Тази следа е една от най-устойчи­ вите в западната култура до наши дни поне под форма­ та на легенди и литературни разкази, без да забравяме количката за мъртвите или бретонския Анку. Цялото Средновековие е пресечено от „дивия лов“. Произтичащ Игра на думи - лат.: sinister—л я во , фр.:sinistre = зловещо. - Бел. прев.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

41

от вярването, че демоните летят, предвождани от своя господар, придружени от дяволски кучета, а също и от вещици, митът разказва, че по този начин мъртвите са отнасяни с ужасна буря към последното им жилище, в което няма нищо твърде католическо. Разбира се, не ста­ ва дума просто само за отживелици от германските ре­ лигии, нито за съзнателен спомен за ездата на весто­ носците на Вотан - Валкириите, които отвеждат във Валхала душите на загиналите воини, а още по-малко за запазени действителни шамански действия. Може наймного да се предположи, че изкоренени от почвата на произхода им традиции са запазили достатъчна симво­ лична сила, за да продължат да излъчват силни образи и в християнския свят, като по този начин обогатяват лика на демона, но и пораждат противоречия в тази тема. Противоположно на това, което теолозите на вре­ мето са искали да накарат да се вярва, границата между Доброто и Злото не е била нито ясна, нито фиксирана. Възможно е за повечето европейци да е било трудно да различат с лекота доброто от лошото. Даже с прибли­ жаването на хилядната година вероятно демонологичните изследвания не са пораждали всеобщо социално внимание към темата за дявола, освен ако той се е въп­ лъщавал в конкретни заплахи, идващи от еретиците или евреите. Изглежда, че есхатологическата* тревога на християнския елит не е успяла да зарази широки слоеве от населението, защото не е имала подкрепата на мощ­ на демонологична култура, способна да предизвика оп­ ределено поведение пред обща заплаха. Централизиран­ ата теория за Злото не е имала проводници, за да зарази разпокъсаните обществени светове в Европа на разли­ чията. Многобройните представи за демона, съществу­ ващи тогава на континента, образували също толкова Ескатология (гр.) - сборът от доктрините, отнасящи се до съд­ бата на човека след смъртта му и края на света. - Бел. прев.

42

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

многобройни прегради пред проникването на теологич­ ните тези. Антихристът е повече една далечна концеп­ ция, отколкото активен съучастник на Луцифер. На не­ го пък, от друга страна, му липсва достатъчна кохерентност, за да може да предизвика общи паники. Негова­ та вездесъщност все още не, тази на краля на ада, който властно предвожда своите 1111 легиона от по 6 666 де­ мона всеки, всичко 7 405 926 фанатични последователи, според изчисленията на д-р Жан Вир от XVI век. Прис­ пособен към епоха на политическа разпокъсаност и на практически религиозна толерантност към многобройните „суеверия“, наследени от историческото минало, той е по-скоро омаломощен от необходимостта да бъде едновременно навсякъде, както и от многобройността на своите проявления. В 180 г. от н. е. Максим де Тир изчислил, че имало 30 000 демона, което вероятно не е достатъчно за такава задача и сигурно не взима пред­ вид многобройните популярни форми, които те са можели да приемат. На сатаничния свят решително му лип­ сва единство, ред и сила. Човешките изроди не са били задължително част от този свят, защото тогава често са ги различавали от демоните, мислейки, че джуджетата, великаните или хората с три очи са били създадени от Бога, за да покажат на хората какво е да бъдат лишени от една физическа черта и те даже са се питали дали тези създания имат душа. Също така духовете на при­ родата на германците, келтите или славяните, считани от християнските доктрини за низши демони, в очите на различните групи население често са запазвали из­ вестна двузначност, въпреки нарастващите усилия за тяхното демонизиране. Дребният народ на таласъмите, троловете, елфите, караконджовците и други джуджета правел близък свръхестествения свят. Някои са пазели съкровища и убивали крадците, други се забавлявали ка­ то заблуждават непредпазливите пътници или пък като населяват кошмарите на спящите - като в английските

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

43

„кошмари“*, елфите хвърляли стрелите си по хората или животните, за да ги разболеят. Но пък често е било въз­ можно да бъдат хванати, да бъдат изплашени, да бъдат измамени или да бъдат погалени, след като са превър­ нати в познати таласъмчета. Същото се отнася и за тол­ кова често описваните в приказките и легендите твърде очовечени дяволи. Банализираната представа за свръхестествения свят енергично устояла пред разрастването на ужасяващия образ на Луцифер. Някои вярвания и обичаи се стреме­ ли по-скоро да го дедраматизират или поне да потвър­ дят възможността да се въздейства върху невидимите духове, за да се избегне тяхната злоба, или даже да се получи от тях скъпоценна помощ в различни сфери. Ис­ торията за измамения дявол е имала тогава изключи­ телно значение. Произхождаща от разкази за глупостта на троловете или на великаните, простряна върху цяло­ то демонично царство, тя пораждала общо усещане за превъзходство на съобразителния и смел човек над пред­ полагаемия много Лукав. Средновековни френски на­ родни стихове и разкази често изваждат на сцената обик­ новени хора, способни да се наложат на Принца на Мра­ ка. В края на краищата не даде ли самият Господ на човека възможност да победи сатанинските изкушения? Теолозите говорели, че Луцифер е твърде могъщ, но съ­ що така абсолютно неспособен да разбере много неща - което съответства на същия основен принцип на обяс­ нение. Далеч от това да ръководи бала, Сатаната се на­ мирал значи едновременно обвързан от божествената воля, от една страна, и оспорван от човека, от друга. Въпреки че той ръководи дивия лов, на него също му се случва да язди животни наопаки - знак, равностоен на жестока подигравка в очите на съвременниците. Не бе­ ше ли язденето на магаре обществен обичай за унижа­ * Nightmares (англ.) - буквално нощни кобили. - Бел. прев.

44

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ване на слабохарактерните персонажи, а именно на рогоносците, развеждани така под подигравките на зрите­ лите, за наказание на слабостта им пред вятърничавата съпруга? Самият факт, че демонът и неговата свита са могли да бъдат представени в същото положение, по­ казвал размера на процеса на тяхната дедраматизация тогава. Тази черта ще се запази по-късно в много потрагичен контекст по време на процесите за магьосни­ чество: признанието за обратно яздене, ходене или тан­ цуване ще бъде считано за доказателство за принадлеж­ ност към злокобния свят. До XII век светът бил твърде омагьосан, за да поз­ воли на Луцифер да заеме цялото пространство на стра­ ха, на опасенията и на тревогата. Бедният дявол имал твърде много конкуренти, за да царува самостоятелно, дотам, че театърът на XII век го представял като пародиен или откровено комичен образ, подхващайки отно­ во популярната традиция за измамения Лош. Една тра­ диция, идваща от ирландската литература, а именно Пъ­ туването на свети Брендън, говорела даже за неутрал­ ни ангели, които не били нито на страната на Бога, нито на демона. Въпреки твърденията на теоретиците де­ монът не управлявал безбройния народ на дребните съ­ щества, на феите, както нямал и реална власт над чудо­ вищата. В този пренаселен, твърде разнообразен свят борбата на Доброто срещу Злото не зависела само от двете висши сили в перманентен конфликт, а също и от всекидневния кураж, от добрите намерения и от хитрост­ та на хората. Поне те са си представяли, че техните дейс­ твия, техният избор, техните желания има да играят го­ ляма роля спрямо свръхестествените същества - по-чес­ то двусмислени и опортюнисти, отколкото по принцип добри или лоши. Не се ли съдят най-страшните прес­ тъпления чрез „божия съд“?*. Обаче божествената на­ * Имат се предвид смъртоносни изпитания - вода, огън, в кои­ то, който е невинен, ще оцелее. - Бел. прев.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

45

меса можела лесно да бъде отклонена тогава от човеш­ ките страсти, от таланта им да си намерят невидими съюзници в огромната гора от символи, които те са вяр­ вали, че различават около себе си. Но щяло да дойде времето на енергична християнска офанзива, предназ­ начена да накара светът да се възприема в черно и бя­ ло. Джефри Бъртън Ръсел обяснява промяната с могъ­ щия схоластичен тласък, произвел по-енергична демонология13. Действително от началото на XIII век обра­ зът на дявола придобил нарастващо значение. Но идеи­ те не могат да постигнат много, ако не следват еволю­ цията на обществата. Луцифер нараства именно в мо­ мента, когато Европа търси по-голямо религиозно обе­ динение и открива нови политически системи, като пре­ людия към едно движение, което от XV век нататък ще я простре извън самата нея - към завладяване на света.

Вселяването на страха: натрапчивата идея за дявола в края на Средновековието \

Създаден от това, което може да се нарече колек­ тивно въображаемо на едно общество, образът на Зло­ то винаги се прилепва плътно към най-активно дейст­ ващите му ценности. Значи трябва първо да се опитаме да разплетем бъркотията, за да достигнем до смисъла. През последните четири века на Средновековието За­ падът е преди всичко християнски, което дава на рели­ гията първостепенно място в обяснението. Обаче рели­ гиозната сфера не е затворена в себе си. Тя почти копи­ ра политическите, социални, интелектуали и културни 13 J. В. Russel, op. cit., стр. 160-161.

46

Робер МЮШ АМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

феномени. Следователно нарастването на могъщество­ то на Луцифер не е следствие само на религиозни про­ мени. То отразява цялостното движение на западната цивилизация, възникването на мощни символи, конст­ руиращи нова колективна идентичност, като същевре­ менно внася и важни противоречия. Европа бавно се сдо­ бива с обединяващи фактори, различни от християнст­ вото в точния смисъл на думата, като в същото време търпи енергичната тирания на местните общества, кои­ то я раздробяват на многобройни конкурентни полити­ чески и социални общности. Обединителният полюс е много по-малко забележим от центробежната тенден­ ция - особено през XIV и XV век, обикновено считани за периоди на криза, даже за „есента на Средновековие­ то“. Обаче в същото време в недрата на обществото на континента, което споделя нарастващ брой общи кул­ турни символи, се завързват силни връзки. Оттук ната­ тък разпространението на тези обединителни тенден­ ции надхвърля тесните рамки на църковното или мона­ шеско общество, за да пусне корени в градовете (особе­ но там, където те са най-могъщи, например в Северна Италия), да зарази големите монархии, да нахлуе в из­ куството и в литературата. Става дума за нови модели на отношенията между хората, често изразени на езика на религията и литературата, но предназначени основ­ но да укрепят социалната спойка. На дъното на пробле­ ма стои въпросът за властта, независимо дали се опре­ деля в границите на църковната институция или на цар­ ствени амбиции. Полагат се усилия да се обедини енер­ гията и така да се излезе от разпокъсаната, нестабилна ситуация, които впрочем се опират на престижните мо­ дели на римската империя или на тази на Шарл Вели­ ки. Началото на западния процес на цивилизация на нра­ вите, блестящо анализиран от Норбер Елиас14, ще тряб­ 14 N. Elias, La Civilisation des meours, op. cit.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

47

ва да се датира от този дълъг период. Защото тези про­ тиворечиви векове притежават глобалната свръзаност, която ще подготви разпростирането на Запада извън са­ мия него - от кръстоносните походи до откриването на Америка. Прикрити от кризите и вътрешните съперни­ чества, ферментите на съзряването трябва да се търсят в действителното изобретяване на нов поглед върху све­ та, върху човешкото тяло, върху начините да се завър­ же по-добре връзката между обществата - всички фак­ тори, които ще станат силните пунктове на една завое­ вателна западна цивилизация. В този динамичен кадър се вписва промяната на об­ раза на дявола, която съвсем не е изолиран факт. Тя се превръща в лост на еволюцията, тъй като е част от унифициращата система за обяснение на съществувани­ ето - лост, който бавно сближава най-предприемчивите страни на Запада, като с течение на вековете се прот­ ивопоставя все по-отчетливо на съществуващия сред ма­ гии безкрайно раздробен свят, в който продължават да живеят земеделското население и градските маси. Романската скулптура на XI и XII век въплъщава Сатаната под различни човешки или животински фор­ ми15. Той напуска теологичната абстракция, за да стане човекоядец, вероломен или глупав васал от Апокалип­ сис-a. на Сен-Север. От това не става по-малко продукт на въображението на монасите, както в Солио, къдета статуята на крилат човек с муцуна остра като на мравояд, произхожда директно от видение, което се явило на един монах от Клюни, както го описва преподобният Пиер. Колкото до великаните с малка глава и с непро­ порционално удължени крайнци в гр. Отюн, те произ­ 15 J. Delumeau, L a P eu r en O cciden t, op. cit, стр. 233. Вж.също H. Legros, „Le diable et l’anfer: représantation dans la sculpture romane“, във L e D i a b l e a u M o y e n A g e ( d o c tr in e , p r o b l è m e s m o r a u x , représentation ), Senefiance № 6, Université de Provence, 1979, именно стр. 320-321.

48

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

хождат от едно описание, направено от Жибер де Ножан. Гримасничащ, ужасяващ, романският демон пла­ ши елита на вярата и се опитва да наложи натрапчиво­ то си присъствие и на обикновените християни, които го зърват на някой корниз, но които го срещат също и под гротескната външност от народните традиции или в театъра. По тази причина посланието е неясно, прекалено изпълнено с учени алюзии, за да накара наистина да се изпотят от страх цели групи население. От друга страна, готическото изкуство от XIII век изтласква дя­ вола на посредствено място. Величествено смазан от Христос на фронтона на катедралите, сведен до ролята да възхвалява, за да изтъкне още повече блаженството на праведниците, маршируващи към рая, той става поч­ ти човечен, само малко загрозен, насмешлив или подигравчия. Живописен, близък на склонността на насе­ лението да му се подиграва, той присъства на различни места, но се смразява в безпомощен гърч под погледа на Бог, който го обуздава и му оставя малко пространс­ тво за действие. Дяволът търси себе си или по-скоро хората, които го измислят, се колебаят между гротескното познание, което се нрави на мнозина, и по-ужасяващото опреде­ ление, произтичащо от теологичната медитация, разви­ та след папа Григорий Велики. Акцентирането върху не­ гативните и злосторни черти на демона се забелязва действително от XIV век нататък, защото нишката на така разказаната история не се ограничава в тесния мо­ нашески свят, а се преплита все по-дълбоко в канавата на светското общество, където конкретно стои въпро­ сът за властта, суверенитета и видовете зависимост. Спо­ ровете за Сатаната променят измеренията си именно в момента, когато се очертават нови теории за централи­ зиран политически суверенитет, пред които светът на феодалните и васални отношения бавно отстъпва. Вза­ имното влияние между тези две сфери, на пръв поглед

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

49

толкова различни, е очевидно именно за страните, за­ почнали модернизация на монархическия механизъм като Франция и Англия —или за онези страни, в които се развиват големи градски общности, например в Ита­ лия. Всеки път изкуството доставя необходимия за обе­ динението щрих: като дефинира мощта на тези, които поръчват творбите; като между другите теми поставя на сцената ада и демони от един твърде рядък, даже не­ познат до тогава свръхчовешки вид. Според анализа, направен от Жером Ваше16, „Изведнъж въпросът за су­ веренитета - под формата на бунт, целящ да завземе аб­ солютната власт —се появи в самото сърце на встъпи­ телния период на историята на света“, разказана в 63 английски и френски миниатюри от края на Среднове­ ковието, посветени на Сатаната. Оттук нататък знаците за могъществото на Луцифер са твърде подчертани, чрез неговия ръст, превъз­ хождащ другите демони, неговата седнала поза, носене­ то макар и по-рядко на корона, както в Много Богати Часове за херцога Бери на братята Лимбур от 1413 г. Под­ чертаването на големия ръст на Сатаната е нова харак­ теристика от XIV век. В Италия тя се наблюдава във Флоренция, в Падуа и в Тоскана, където демонът е поимпозантен даже от Христос17. Тази характеристика вър­ ви заедно с все по-утвърждаваща се уродливост и халюцинантното представяне на един гъмжащ ад, чиито цен­ тър той заема като крал върху трона си. По стените на Кампо Санто в Пиза или на църквата Сан Джиминяно в Jérôm Baschet, „Satan ou la majesté maléfique dans les miniatures de la fin du Moyen Age“, dans Nathalie Nabert [dir.], L e M a l et le D iable. L eu rs figures à la fin du M oyen A ge, Paris, Beauchesne, 1966, стр. 187— 210. 17 Jérôm Baschet, L e s Ju stices d e

Т аи -delà. L e s représen tation s d e l ’en fer en F ra n ce e t en Ita lie [ X I I - X V siè c le ], Rome, École française de

Rome, 1993, стр. 219-220.

Робер

Тоскана (фреските са на Тадео ДИ Минира над тези на неговата гигантска рогата фигура £ ^ миниадемоните, заети да наказват гр^ с рЪЦеТе си, претюрните прокълнати, KOHJ ° ™*фР енциЯ или в Падуа ди яростно да ги погълне -В &всяка от трите от дългите му уши излиза д ’ д анте изглежму муцуни е захапала по един пр ф лоренция, за да да се е вдъхновил от мозайката в др ца с живоопише императора на ада с ТР непрестанно поглътински корем, страховитият д въоху които се нахЩа и изхвърля обратно Т ^ н и ц и т е Р ^ ^ върлят драконите или змиите, конте' » ' т е л и , заетол, както и безбройните дяв айно изтерзани тела. ти да измъчват садистично Р ат ниЩО метафоОттук нататък дяволът и адъ твърде фирично. Изкуството създава твърд е^ Р ца’рств0) като гуративно описание на това Д та за греХа, за да поставя изрично на видно място Д Р „Стратласне но-сигурно християнина^ към ^ хът предизвиква емоционален ш думи, сатада действа, а някого да си признае^ С Д Р У ^ развИ. нинският и свързаният с не ДУ така и Признавават религиозното покорство, като цименпето на властта „а тира социалния ред с по ИЗМери точно влияВъпреки че не е възможно Д а ßPce пак изглежнието на демонологичните широки кръгове - от да сигурно, че те обхващат в Р откриваЩИ ада кралския антураж до богат ^ Р' ^ многото гражв своите молитвеници, бе* д Р църкви или някои дани, посещаващи така Украсени Р тип. 0 бселяни, покорни на някоя проповед oi 18 18 J. Delumeau, L a P e u r en O c c id e n t, o p. cit., стр. 23 » J. Baschet, o p. cit., стр. 496-497, 590-591.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

51

щият урок, който всички могат да извлекат, не е единс­ твено религиозен, тъй като умствените представи, пос­ ветени на ада и на дявола, съдържат също така и неща за закона, за правителството на хората. От XIV век на­ татък пример за желаното от Бога правосъдие дава под­ робното описание на адските мъки - безпощадно, беза­ пелационно - в противовес на често неефикасната зем­ на практика. Бавно и подмолно то приучава население­ то да мисли, че в наказващия меч се съдържа самият символ на суверенитета. Така малко по малко се разк­ рива пътят, който води към Държава с по-строго пра­ восъдие, към крал, способен в името на Бога да мани­ пулира цял арсенал от наказания, прилагани според те­ жестта на престъпленията. Преди да се кондензира през XVI век под формата на понятието за оскърбление на величеството, идеята, според която възмездията обра­ зуват възходяща верига, свързваща човешките действя с божествената воля, започва да се проявява в спекта­ къла за безпощадното възмездие, което очаква греш­ ника. На тези, които си мислели, че могат да хитруват с дявола, значи с Бога, новото производство на адски кар­ тини обяснява, че те не биха могли да избегнат съдбата си. Заплахата става по-драматична, като тласка боящи­ те се от греховността вярвящи да се опитат да се пред­ пазят от нея чрез изповедта и набожността. Възможно е акцентирането върху страха от ада и от дявола да имат като резултат нарастването на символичната сила на Църквата над най-засегнатите от нейните послания християни. Жером Баше с основание припомня един ме­ ханизъм на по-интензивна индивидуална кулпабилизация, който не е точно християнство на страха, а движе­ ние, приканващо вярващия да превъзмогне страха си, да се подсигури като следва още повече от преди пътя, който му се предначертава. Оръжие за дълбоко рефор­ миране на християнското общество, заплахата от ада и от ужасяващия дявол служи за инструмент на общест-

52

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

вен контрол и за наблюдаване на съвестта, като под­ тиква към реформата на индивидуалното поведение. Разширявайки перспективата, е възможно да гово­ рим за начало на модернизацията на западното поведе­ ние. Механизмът на индивидуална кулпабилизация, за­ почнат в определени пластове на европейското общест­ во чрез модификация на образа на дявола и на ада, пре­ дизвиква водопад от последствия. Той развива във все по-широки светски среди монашеската концепция за смъртта и тялото в ущърб на народните предпочитания, ориентирани към „продължаване отвъд смъртта и към усещането за гъст, пренаселен свръхестествен свя г, където Доброто и Злото по принцип не са абсолютно раз­ личими. Разтърсването на този омагьосан свят означа­ ва - повече, отколкото ново изобилие на демонското ново настъпление на християнското завоевание. Утвър­ ждаването на автономията на ада може да бъде схвана­ то като огромно усилие, за да направи по-разбираемо божественото християнство като се отърси от купчина­ та „суеверия“, които прекалено често го покриват. Ед на по-прецизна дефиниция на смъртта и на онзи свят позволила също да се изясни по-добре какво трябва да бъде тук долу, т. е. отношенията на хората с властите. Отстранявайки боговете в полза на един-единствен хрис­ тиянски Бог, като поставя Сатаната на важно, но все пак подчинено на божествената воля място, като вну­ шава идеята, че грешниците и престъпниците не могат да избегнат своето справедливо наказание, Църквата допринася да се моделират същностните характеристи­ ки на една динамична Европа, тласкана напред от ко­ лективната сила, свързана с индивидуалната кулпаби­ лизация. Защото - твърди Жером Баше - въпросното20 20 Пак там, стр. 583, 586-587. 21 Пак там, стр. 583.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

чувство създава религиозна алхимия, като преориенти­ ра разрушителните импулси в лоното на религиозната сфера: „Субектът заменя своето опрощение срещу из­ повядването на една вяра (своята) и признаването на една власт (тази на Църквата и в известна степен на Държавата, която вмъква тук образа на своя закон)22. Обаче тълкуванието отделя прекалено според мен мяс­ то на религиозната сфера. Може би ще бъде по-точно да говорим за раждането на завоевателна култура, коята интегрира индивидуалната кулпабилизация от мора­ лен и религиозен произход в глобален тълкувателен план, определен от чувството за превъзходство и жела­ нието за експанзия? Европа изнамира инструментите на своетобъдещо господство над света като изоставя тромавостта на омагьосания свят и като създава фундамен­ тално йерархичен социален модел около един Бог, още по-могъщ от страшния Луцифер. Модел, способен да се приспособява безкрайно към всички сфери на човешка­ та дейност, за да забави силата на индивидуалната кул­ пабилизация и да направи от нея оръжие за колктивно развитие. Първата брънка от тази верига се състои от света на светската власт. Монархията във франция се сдоби­ ва със свръхнепркосновенност, почерпана от римските имперски източници, основана на идеята за единна, не­ делима, неотчуждаема и непроменима суверенност, както ще я систематизира Боден през XVI век. Въобще ве­ че не сатава дума за обикновено превъзходство на един индивид над една група, а за съвършено нова концеп­ ция, която ще допринесе за сензационното разрастване на кралската власт след 1200-та година. Разбира се, поданниците на се съгласяват масово - даже и в края на Средновековието, и до Хенри IV оспорванията са многобройни. До там че неговите идеи, съживяващи поли22

Пак там, стр. 591.

54

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тическата съвест, „предизвикват в духовете колкото оча­ рование толкова и тревога“23. Обаче тази еволюция на политическите идеи, проследена тук в много едри щри­ хи, се профилира паралелно на еволюцията на сатаническото величество. Никой съвременник не изглежда да е забелязал тази съгласуваност между две толкова диа­ метрално противоположни по дефиниция сфери. При то­ ва дяволските образи са били създадени от същите ав­ тори, които изтъквали специално кралския суверенитет. Не е учудващо да се установи, че те, от една страна, натруфяли Сатаната с най-емблематичните знаци на найважната в очите им земна сила, а в същото време доба­ вяли отрицателен символизъм, за да обезценят, както би трябвало, силата на демона. Величието на господаря на ада се утвърждава най-вече през XV век. През 1456 г. картината „Преклонението на Теофил към дявола“ го представя върху трон, поставен върху естрада, с корона, със скиптър в ръката, облечен като принц в бяло, зао­ биколен от своите също така богато облечени съветни­ ци. Но техните демонични лица и животинските лапи на Сатаната показват все пак, че външният вид лъже. И други иконографски изображения свидетелстват за су веренността на Принца на мрака, показана също и на театралната сцена: в Мистерията на страстта от Арнул Гребан през 1450, Крал Луцифер издава една обща заповед на всичките си поданици, които веднага се под­ чиняват. Освен класическата идея, според която той под­ ражава на Бог или на хората, тези образи провеждат идея за йерархия в адския свят, изградена по калъпа на крал­ ската суверенност. Пък и политическата мисъл на епо­ хата понякога определено свързва двете управления по повод на излишествата или перверзни на властта, по по23 jacqes Krynen, L ’E m p ire d u roi. Id é e s e t cro y a n c e s p o litiq u e s en F rance, X I I I - X V siècle, Paris, Gallimard, 1993, стр. 407 и заклю­ чението.

Глава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

55

вод на тираноубийството - както под перото на Бартоло ди Сасоферато в Италия или по време на убийството на орлеанския херцог във Франция. Всемогъществото на Сатаната предизвиква размисъл едновременно за об­ ратната страна на умерената суверенност и за заплахаIа от злосторен камплот, на който само укрепена власт може да се противопостави24. Във всички случаи дяво­ лът се вписва в сърцевината на дебатите на епохата: той се оказва натруфен със знаците на суверенната власт, за да критикува прекомерното й разрастване или - обрат­ ното - да призове за нейното укрепване. Носител на заб­ луждаващо величие, той винаги изразява една фикс идея за подриване на държавата, която се изразява в контек­ ста на прекомерната мощ, независимо дали неговата или на някой ненавистен тиранин. Може би хищният образ, който оттогава нататък е свързван с него, може да се обясни донякъде по същия начин - като проекция на страха от политическия „канибализъм“ на кралете или в Италия от амбициозните, които желаят да заграбят в своя изгода градската власт? Около 1200-та година Луцифер става хищно чудовище във Франция или в Анг­ лия, а от втората половина наХШ век и в италианските фрески. Откриваме го снабден с две ненаситни муцуни, едната от които се намира в долната част на корема, даже и с други, разхвърляни по останалата част от тя­ лото му ужасни уста. Орален и анален едновременно, той непрестанно поглъща лакомо и изхвърля обратно прокълнатите25. Освен възможните алюзии за препале­ ната политическа власт, темата носи една животинска концепция за сатанинското тяло. Различието в приро­ дата с обикновения човек, вече подчертано от атрибу­ тите на принц, се оказва изключително акцентирано от 24 J. Baschet, цитиран труд, стр. 198-202. 25 J. Baschet, op. cit., стр. 509.

56

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

такива черти. Докато Раул Глабер и готическите скулп­ тури си представяли Лукавия като деформирано човеш­ ко същество, хората от късното Средновековие реши­ телно го изтласкват от своята сфера към един животин­ ски свят, станал твърде обезпокоителен от XII век на­ сам.

Лукавият и Звярът По време на средновековното хилядолетие на раз­ лични равнища на европейските общества непрестанно е търсено определение на дявола. Поради жизнеността на многобройните народни традиции, която не позво­ лява да се пренебрегнат формите от предхристиянски произход, Църквата се задоволявала да се опита да пре­ махне крайностите и да ги впише възможно най-добре в урока, който желаела да даде на тълпите. На другия край на полето на знанието теолози, отшелници или светци развивали твърде различни възгледи, съсредо­ точени върху концепцията за Злото, което все пак те трябвало да направят за възможно най-много хора ви­ димо и достоверно —следователно по някой път трябва­ ло да имат предвид приписваните на дявола популярни форми. Нарастващата сложност на обществата под вли­ яние на икономическия прогрес, на разрастването на градовете, на нарастващите амбиции на крале, импера­ тори и папи, както и дълбокото проникване на христи­ янството, в течение на вековете бавно променят равно­ весието между тези две сфери. Без никога да успее да разруши напълно твърдите ядра на народните вярвания, се разгръща научна офанзива, за да прочисти живота и вярата на обикновените християни. Монашеският иде­ ал за чистота прокарвал все по енергично пътища в по­ лето на народните „суеверия“, независимо от това, че

Глава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

57

те се връщали с пълна сила веднага щом се представи случай. Истински новото не се намирало във волята да се действа по този присъщ от векове начин, а в появата на релета, способни да асимилират посланието и да го разпространят например в обществени кръгове, чието значение постепенно нараствало. Крале, принцове или големи благородници, свещеници, образовани в школи и университети, учени и лекари, буржоа, съзиждащи гра­ довете, художници и занаятчии, на които и едните, и дру­ гите поръчвали произведенията, за да изразят вяра или да украсяват живота си - всички те образуват сложния цокъл на една „среда“, отворена към идеите, бликащи от местата на ерудиция и на святост, за да просветят необразования свят. Несъмнено е доста елементарно да се приписва единствено на схоластиката заслугата за ево­ люцията в определението на ада и дявола26. Но поне та­ ка може да се резюмира един вид раздрусване на кохортата свещеници, началото на широко движение на ко­ лонизация на западното въображаемо от мислителите, което от век на век обосновавало значението на инте­ лектуалците в Града. Защото властимащите започнали все повече да се допитват до хората на знанието, както за политическите теории или за религиозните доктри­ ни, така и в по-сложната сфера за смисъла на живота, дори за ежедневните вярвания, често все още повлияни от универсалния магизъм, царуващ в народните среди. Този имплицитен договор между учените и управлява­ щите въвежда динамизъм по-настъпателен от старата концепция за напълно омагьосания свят, в чиято пазва живото същество можело да се развива само с голяма предпазливост. Той инжектира в обществения порядък трансцендентността, обвързваща силните на деня, съ­ ветвани от свещениците, с възвишените планове на 26 Такова е мнението на Ж . Б. Ръсел, op. cit.

58

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

върховното Провидение. Нейният най-забележим приз­ нак е чувството за божествена мисия, предопределена за християнството - от Кръстоносните походи до испан­ ската победа над маврите, като се мине през дефиници­ ята за френската имперска монархия или за другите ев­ ропейски сили. Но трансцендентността не се ограничи­ ла само в тези прояви - тя се простряла върху самия човек, определян по все по-сакрализиран начин от об­ щата западна култура, разпространявана чрез латинс­ кия на свещениците. А преработеният образ на демона представлява антитезата на това идеално същество, пре­ допределено да следва Божиите пътища. Тъй като този идеален поданик трябва да е ехото на принца, който пък е подобие на божественото съвършенство, за да се изг­ ради хармоничната скала на съществата, необходима, за да се управлява видимият и невидим свят. Царството на Сатаната е смятано за точно обратната страна на та­ зи целокупност.То все още не е здраво вплетено в на­ родната култура, както ще стане през XVI-XVII век, тъй като в момента е било по-спешно да се внедри дълбоко в градовете и в светските общества идеята за свръхсвятостта на човека, отколкото да се потиска толерирано­ то отдавна поведение. Тази много абстрактна идея преминала точно през изкуството, литературата или театъра и се конкретизи­ рала чрез своя антипод - образа на демона. Изследва­ нията върху дявола започнали все повече да се занима­ ват с човешкото тяло, по точно как то не бива да дейст­ ва. В чисто интелектуален смисъл разривът настъпва от XII век нататък, когато в научната култура граници­ те между човека и животното започват да се размиват. До тогава свещениците са вярвали, че демоните са не­ материални, значи не са могли реално да действат вър­ ху живи същества, което следователно изключва всякак­ ви сексуални отношения с тях. Обаче ХИ-ият век отбе­

Глава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

59

лязва решителна промяна по този пункт27. От една стра­ на, се развива идеята, според която инкубите и сукубите* могат действително да съблазнят живите, като им се представят най-често под формата на хубав младеж или на очарователна девойка. В същото време такива противоестествени връзки се определят като животин­ ски и тясно свързани с ересите. Историците на Църква­ та забелязват съответствието с разрастването на тема­ та за Чистилището, защото щом душите могат да бъдат наказвани, значи и демоните също имат възможността да въздействат сексуално върху телата. От друга стра­ на, животинският свят започнал да става много по-обезпокоителен, отколкото в ранното Средновековие. От XII век нататък отчетливата граница между хората и жи­ вотните се стопява. Научното въображаемо все повече се опасявало от сексуални отношения между двата ви­ да. Тома Аквински (1225-1274) определял скотоложството като най-тежкия сексуален грях, защото не спаз­ вал въпросните различия. Разбира се, правосъдието на неговата епоха било много по-загрижено за хомосексу­ алността, но идеята започнала да си проправя път. Счи­ тано за смъртен грях в един испански кодекс от края на XIII век, през XV век скотоложството довело до доста ек­ зекуции в Майорка, било обявено за подлежащо на смър­ тно наказание в Англия, както и в Швеция през 1534 г. Според много автори новата репресивна строгост про­ изтичала от дефиницията, определяща за недопустимо нарушаването на границата между двата вида - човеш­ кия и животинския28. 27 Joyce Е. Salisbury, T he B e a st w ith in . A n im a ls in th e M id d le A ges, New York-Londres, Routledge, 1994, именно стр. 9, 96-67. Виж също H. W. Janson, A p e s a n d A p e L o r e in th e M id d le A g e s a n d th e R en a issa n ce, Londres, The Warburg Institute, 1952. * Съответно мъжки и женски злосторни демони. - Бел. прев. 28 J. Е. Salisbury, op. c it. , стр. 100.

60

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

На пръв поглед такава фиксидея може да изглежда толкова банална, колкото и древна. Още античните тек­ стове вече допускат взаимопроницаемост между двата свята, както го показват Метаморфозите на Овидий и Златното магаре на Апулей. И в тази сфера също съ­ ществували много народни вярвания. Обаче присъщата на средновековната Църква доктринална линия утвър­ ждавала, че метаморфозата на човек в животно е илю­ зия. Защитавана от свети Августин, подета отново от свети Тома Аквински, допускана от Анри Боге - ловец на вещици от XVII век, тази теория въобще не изчезва­ ла. Тя била просто препокрита от второ мнение от нау­ чен произход, което се разпространило в литературата, продължавайки експлозивния успех, който книгата на Овидий постигнала между XII и XIV век. Идеята прив­ личала също и много учени, интересуващи се от мута­ циите в природата, да не говорим за алхимиците, люби­ тели на философския камък29. Може би тази нова линия е целяла да накара да отстъпи безразличният към августинската теория народен магизъм и да се настани на неговото място, но като свърже въпросната мистерия с божествената воля? В действителност тази линия при­ надлежи на едно движение за по-прецизна и по-конк­ ретна дефиниция на действията на Луцифер в този свят. Тази демонологична линия, която се вижда в реалис­ тичните изобразявания на ада, през XV век родила на­ ръчниците за лов на вещици, разглеждани в следваща­ та глава. Тя не е могла да си завоюва значително влия­ ние върху съвестите по друг начин, освен като драмати­ зира до крайна степен образа на дявола. Твърде подчи­ нен на божествената воля - както в урока на свети Ав­ густин; твърде непреходен или обратното - твърде чо­ вечен - както в представата на Раул Глабер и в готич29 Пак там, стр. 159, sq.

Глава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

61

ните скулптури, дяволът не е можел да притежава дос­ татъчно мотивиран заряд, за да предизвика широко ко­ лективно усилие да бъде прокълнат. След като най-напред е бил обезобразен човек, от­ тогава насетне дяволът е представян като нечовешка си­ ла, смазващ крал, но също и като неуловимо същество, способно да се въплъти в животинска форма или хиб­ рид, годен да се вмъкне във всяко живо тяло. След като е станал звяр, не е ли било въможно да нахлуе също и в човека? Средновековното въображение определя функции­ те на животното главно като храна и за работа. Един анализ на изображенията, съдържащи се в 6 000 ръко­ писа, сочи, че тези функции остават винаги доминира­ щи, но в по-късен етап темата се обогатява с метафора, правеща животните да действат като хора, за да разк­ рие най-доброто и най-лошото от човешката природа. От XIII до XV век полетата на книгите отделят нараст­ ващо място на този сюжет, като придават човешки чер­ ти особено на маймуната, кучето и лисицата, както и на един хибрид - кентавъра, който заема второ място в то­ ва класиране, без да забравяме и един дивак, носещ и двете характеристики, класиран на пето място. Жаби и змии - вестители на смъртта и дявола - са представяни по-често от него в миниатюрите, но не се срещат нико­ га в полетата30. Такива ремарки показват нарастващия успех на познавателните книги, обогатяващи традици­ онните приказки за животни с чудовищни хора и раз­ лични хибриди като например в творбата на Тома де Кантемпре. Важен жалон по пътя на демонологията, ко­ ято се превръща в система за лов на вещици, книгата била преведена на немски от Конрад де Мегенберг, пос­ ле става част от едно рейнско образователно движение 30 Пак там, стр. 98-99, 128-129.

62

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

от XV век, създало фигури на чудовища включително и по полетата на прочутия Malleus Maleficarum *, проповяд­ ваща през 1487 г. изтреблението на вещиците31. Алберт Дюрер нарисувал гениално неговите тревожещи същест­ ва, както преди него Мартин Шонгауер, починал в 1491 г., бе гравирал едно изумително Изкушението на свети Ан­ тонии.: истинска мандрола** от ужасни измислени съ­ щества, показващи и някои бегли човешки черти, обра­ зува един вид ореол, който се вихри около персонажа32. Произходът на тези ерудирани фантазьорски описа­ ния, които постепенно нахлуват в духовния свят на со­ циалния елит, може да бъде търсен в апокалиптичните пророчества на Йоаким де флор в края на XII век. За­ местени в цяла Европа от готическото англо-нормандс­ ко производство на картини, после съживени отново от адските сцени, извикани от Данте или рисувани от найголемите италиански художници на XIV век, през след­ ващия век те са масово подхванати отново от често помалко прочути създатели, феноменът се засилва енер­ гично с появата на печатарството и на гравюрата. Ос­ вен това оживените връзки между Италия и Фландрия тласкат тази тематика към бреговете на Рейн - в сърце­ то на втората по големина градска област в Европа от онова време. На фона на безпокойства, на ереси, на уси­ лия за религиозно обновление - от които се възползва * Чукът за вещиците. - Бел. прев. 31 Jurgis Baltrusaitis, Réveils et Prodiges. Le gothique fantastique, Paris, A. Colin, 1960, стр. 338-339. ** В иконописта - елипсовидно ограждане от лъчи, около цялата фигура. - Бел. прев. 32 Репродуцирана в Enrico Castelli, Le Démoniaque dans l ’art. Sa sig­ nification philosophique, Paris, Vrin, 1959, и (обратното) в Gilbert Lascaut, Le Monstre dans Part occidental. Un problème esthétique, Paris, Klinchksiek, 1973, срещу страницата на вътрешното заг­ лавие.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

63

младият Еразъм в Девентер при Братята на Общия Ж и­ вот, страхът от демона се усилва, понесен от агресив­ ния реализъм на проповедите и на художествените опи­ сания. Роден в средата на века в този наситен със сатанизъм свят, Жером Бош черпи от него формите и сим­ волите на прочутата си живопис. Тя е населена с влечу­ ги, насекоми, нощни животни, демони-хибриди, Сата­ ната с глава на куче, защото оттам нататък те са част от мъчителни за неговите съвременници теми. Никой не знае точно какво са чувствали зрителите или слушателите на такъв натрапчив демоничен театър. Най-много може да се мисли, че въпросното изобилие показва нарастване на материалната подкрепа за него и по-точно познаване на моделите - именно във висши­ те градски кръгове от Боа-льо-Дюк, които образували клиентелата на Бош. Нищо не позволява да се улови точ­ ното влияние на такива умствени образи върху обикно­ вените хора. Сигурно ще бъде грешка да си представим един всеобщ ужас, защото излъганите и пародирани дя­ воли са били все така в изобилие - както в приказките, така и в обичаите. Представянето на мистериите в предверията на църквите смесвало святото с подигравката. Процесиите и празниците са показвали на сцената смеш­ ни или слабоумни демони и съвсем не толкова страшни чудовища. През 1508 г. един дълбокоуважаем свещеник Елоа д’Амервал - публикувал един малък труд, озагла­ вен Книга на магьосничеството. Сатаната и Луцифер пребивавали в него с поучителна, напълно ортодоксал­ на цел. Демоничните образи не се развивали особено във фантастичен план, а се разкривали по-скоро като твърде близки на хората, до там, че да използват оскър­ блението и грубостта, да се карат яростно и да преми­ нат през всички въобразими състояния - ярост, тъга, веселост, самохвалство, враждебност, нежност, доверие, отчаяние... Авторът заема на своите демони тяло, тъй като единият заплашва другия да му отреже муцуната,

64

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ушите или гениталиите, да му опърли задника или да му извади очите. Под влияние на някое вълнение Луцифер многократно „се напикава в гащите“. Дяволите се обръщат един към друг по начин, който няколко десе­ тилетия по-късно Рабле би оценил, като си казват ня­ кои нежни думи: „сладката ми възглавничка“; „хубави­ ят ми пикльо“. Разбира се, Сатаната има опашка, но тя толкова му пречи, че той смята да я навие около глава­ та си по време на празника на Ада33. Важно е нарастването на сатанизма в края на Сред­ новековието да се разгледа съотносително. Работата на д’Амервал показва повече от прост устойчивост на древ­ ните модели, както в неграмотното население, така и в средите на градските читатели, към които главно тя е адресирана. Ужасяващата сянка на ада се простира над едно общество, много от чиито представители - поня­ кога даже свещеници като д’Амервал, съхраняват извес­ тна привързаност към фамилиарността с един демон, все още доста близък на хората. Свръхчовешкият образ на Сатаната е преди всичко пропаганда, създадена от учените, разпространявана от творци, писатели и хора на Църквата в техните проповеди и контакти с вярва­ щите. На човек му хрумва идеята, че систематичното преувеличаване на демоничните черти се оказва необ­ ходимо, за да се заличат твърде слабо тревожещите об­ рази на измамения дявол, чувстващ и страдащ като чо­ век, съществуващ в представата и на хората от народа, и на образованите, останали близки до тези традиции. Проблемът, който трябвало да решат онези, които ис­ кали да накарат хората да се страхуват от него, не е бил, че някой може да го срещне, тъй като той присъства навсякъде в света, наситен с невидими сили, а да нака­ 33 Robert Deschaux, „Le Livre de ladeablerie d’Éloy d’Amerval“, dans Le Diable au Moyen Age, op. cit., стр. 183-193.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

65

ра минувача да изпитва наистина дълбок страх при ми­ сълта да пресече пътя му. За да се предизвика страх в тази област, било необходимо да се мине през мизанс­ цена на достоверни ужасяващи символи, умножени по броя на местата, където те можели да бъдат видяни, про­ четени или чути. По тази причина в хода на изгражда­ нето си демоничната култура създава аргументация за концепции, които да бъдат незабавно и физически раз­ бираеми от заинтересуваните. От една страна, тя при­ помняла настоятелно участта на престъпника, наказан от един все по-суверенен и страшен принц, който обаче можел да бъде милостив към разкаяните грешници: по антитеза адът бил абсолютната представа за възложе­ ното му от Бог виеше право да наказва. От друга стра­ на, тя продължава този образен реализъм, като карала всекиго да мисли, че собственото му тяло е привилеги­ рованото пространство, където се сблъскват Злото и Доброто. Втората ос на еволюцията в Запада се ориентирала към създаването на нова култура на тялото. Не на де­ финираното от теолозите свято тяло, недостъпно за об­ ществото на простосмъртните, а за това на обикнове­ ните хора като поле на изначалната битка. По-рано Са­ таната често приличал на хората. Оттам нататък той станал толкова чудовищен, толкова зверски, че самият факт да си го представят готов да се вмъкне във всяко същество, трябвало да предизвика чувство на изключи­ телен мъчителен страх и да води към борба, за да го държи човекът възможно най-далече от себе си. Двата елемента, изграждащи това чувство, били първо - под­ чертаването на фундаменталната нечовечност на демо­ на и второ - внушението, че той можел да завладее греш­ ните тела, за да ги преобрази по свое подобие. Второто заело действително мястото си в епохата на големия лов на вещици, като разработило във връзка с тях темата за напълно демонизираната плътска обвивка. В края на

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

66

средновековието темата съществува съвсем смътно, ка­ то често се сблъсква с баналността на очовечения дя­ вол, което правело малко вероятна идеята, че той може да завладее тялото на друг индивид, освен в метафори­ чен план. Пътят бил отворен от Звяра. От XII век нараснало значението на мнението, че хибридите са възможни. До­ пълнителен етап бил преминат, когато успяло да се на ложи вярването в появата на демона под животинска или смесена външност. Увеличавал се броят на съоб­ щенията за такива метаморфози. Така човекът-вълк придобил ново измерение, преминавайки от грабител I човекоядец в изключително интелигентно същество, все още вълк, но завладян от демона, както казват автори­ те ua-.Malleus Maleficarum. Джойс Солсбъри смята, че ево­ люцията на възгледа върху животните от края на Сред­ новековието разкрива на човешкото същество страх от вътрешния звяр (Звярът отвътре, според заглавието на неговия труд), способен да унищожи неговите умствени и духовни качества, за да остави да съществуват само животинските апетити като похотливостта, глада и яростта34. Може би и древни езически традиции в тази област са били привързани здраво към кораба на хрис­ тиянството, което се борело срещу тях, като изгражда­ ло този нарастващ страх от вътрешния звяр с унифици­ ращи термини, предлагайки като единствено лекарство вярата и набожността. Всеки вярващ не е можел да има душевната сила на светците, като тази на свети Антоний но той е трябвало да се пази от животинската част, която носел в себе си. Между свещеното и демонското, между светеца и демона дългът на всеки бил да о узда ва това, което го приближава твърде до животните. Раз­ бира се, те може би са били доказателство за желания 34

J. Е. Salisbury,

op. eit, стр.

134-135, 141, 163.

Г лава I САТАНАТА ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

от Бога континюитет между човешкото и животинско­ то царство, както в Животът на свети Франсоа през XIII век. Но същият светец третирал сурово своята жи­ вотинска част, наричайки своето тяло „Брат Магаре“, като работел много, хранел се малко и се бичувал чес­ то. Така той определил двата противостоящи си свята, правейки от човечеството тъкмо обратното на скотството. Защото трябвало да бъде способен да управлява своите страсти или апетити35. Тази концепция, завещана на нашето време, трябва да бъде свързана с процеса на цивилизация на нравите, която Норбер Елиас твърди че е присъща на Запада. За­ личаването на ясната разделителна линия между чове­ ка и животното към XII век накарало човека да се бои повече от преди от животинската си част, следователно ,да се опита да я контролира по-ефикасно. Всъщност страхът от себе си нарастнал вероятно повече в култур­ ния и политически елит, отколкото сред селското насе­ ление. Моделът за святост в известен смисъл станал дос­ тъпен за по-широка публика, разбира се, все още твър­ де ограничена част от обществото, давайки на нейните членове усещането, че участват в екзалтиращо божест­ вено дело, запазено за най-добрите вярващи. Въпросни­ ят умствен процес почива върху подчертаната кулпабилизация, особено ако човек не успява напълно да обуз­ дае животинското, което носи в себе си. Окото на Бога вижда в това несъвършено и страдащо тяло. Ако не го изгонят, ако не му затворят входните пътища, Демонът също се чувства там у дома си. Тази представа за неща­ та играе важна роля за динамизма на Запада, за неговия тласък напред. Дяволът престанал да бъде изпаднал в немилост или извратен човек, за да стане нечестивият звяр, спотаен в тялото на грешника, и в същото време 35

Пак там, стр. 178-180.

68

Робер

МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА ___________________________

ужасният суверен на ада, царуващ върху огромна армия от последователи. Оставало само да се свържат двете представи, чрез откриването на силно обезпокоително^ зараждане на една секта на извратени хора. които съзнателно практикували най-ужасното скотство, т. • които отказвали да подчинят животинската си част, за най-голяма слава на Принца на Мрака, настървен да раз­ руши божественото дело.

Г лава I I

НОЩТА НА СА БАТ*

В края на Средновековието образът на дявола се трансформирал радикално. Произтичащ едновременно от въображението и на народа, и на монасите, той съ­ държал две слабо примирими традиции, ако и между тях да се е извършвала честа обмяна. От XV век започ­ ва период на бавно уточняване на истинска наука за де­ мона - демонологията, която неусетно започнала да пре­ покрива възможно най-много вярвания в тази област. Очевидно „суеверията“ на масите не ще да са умрели внезапно под това влияние, но малко по малко те загуб­ вали характера си на обясняваща света магическа сис­ тема, за да останат разпръснати като отломки или сви­ детелства на повърхността на християнския океан, пок­ рил погълнатите езически основи. Истинското движе­ ние идвало от завоевателения католицизъм, който за­ силвал своето завоюване на простолюдните европейс­ ки популации, а не от бушуването на мним „прилив на сатанизъм“, за какъвто говори традиционната религи­ озна историография1. Сатаната ставал все по-присъстващ в европейската култура от края на Средновековие-*1 * Нощно сборище на магьосници в събота в полунощ, под пред­ седателството на Сатаната. - Бел. прев. 1 Мнението, резюмирано от каноник Анри Плател, Les Chrétiens face au miracle. Lille au XVIIe siècle, Paris, Cerf, 1968, стр. 56.

70

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

то, защото тогава християнските мислители вече успе­ ли да наложат напълно този обсебващ монашески мит. За да накарат да се страхува от него населението, свик­ нало на една по-човешка, често гротескна представа за Лукавия, те изградили един страховит доктринален кор­ пус, но способен да възприеме някои идващи от народа черти, като им придали нов родов смисъл. Обаче нови­ ят присад е имал нужда от повече от два века, за да прорастне във все по-широки социални кръгове и най-нак­ рая да роди човешкия архетип на абсолютното Зло, въп­ лътено във вещицата. Това дълго придвижване е пътят на изобретяването на теорията за Сабат, после включ­ ването й в практиката от инквизиторите и в добавка и от светските съдии, убедени да участват в Първоначал­ ната битка на Доброто срещу Злото. Луцифер става ед­ новременно толкова далечен, колкото и Бог, невероят­ но заплашителен и в същото време способен да се вмък­ не в тялото на своите човешки съучастници. От 1400 г. до около 1580 г. демонологията плъзва по целия конти­ нент, променяйки едновременно възприятията на реду­ ващите се поколения, които я произвеждали и тези на все по-широки слоеве от обществото.

Пътищата на ереста Сатаничното магосничество, такова, каквото е би­ ло енергично потискано, произтича от ново възприятие на действиета на Демона на този свят, което било ди­ ректно свързано с необяснима борба срещу ересите на XV век. Тези ереси допринесли да се усъвършенства мо­ делът на бунта срещу Бога, вече широко очертан още от времето на произхода на християнството. Два от ос­ новните района, засегнати от истинска еретическа екс­ плозия и след това от определянето на нова секта от

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

71

вещици, тогава били Алпите и част от бургундска Хо­ ландия. Учениците на Пиер Валдо от XII век след това се разпръснали в Северна Италия, в югоизточна фран­ ция и даже в Артоа или във Фландрия - графства, чиито градове поддържали тесни икономически и културни връзки с Италия. Коридорът на християнското движе­ ние между полуострова и Северно море бил безспорно една много оспорвана религиозна сфера и от началото на годината 1580 най-важната ос за лова на вещици в Европа. Изглежда, че Сатаната бил установил там лю­ бимия си щаб. Многобройните ереси от XV век доставили точно демонологичния калъп за бъдещото сатанично магьос­ ничество. Така в Холандия били забелязани и осъдени ученици на Ян Хус и на Уайклиф, също и водоази* като например в Турне в началото на XV век, в Дуе през 1420 г. или и почти в същото време в Лил под име­ то „Тюрлюпени“2. Отправените към тях обвинения не били нови. Те включвали най-тежките сексуални безс­ рамия и даже дяволското използване на пепелта от де­ ца, родени от кръвосмесителни връзки (синода на Орлеан през 1022 г.). Понякога е трудно да се установи точ­ ният тип ерес, по която е обвинението, както в случая на кармелита Томас Конект, пламенен проповедник, който през 1428 г. разобличил разпуснатите нрави в Дуе и Арас, през 1429 г. - във Валансиен, а през 1431 г. бил изгорен. Тюрлюпените изглежда, че са били повлияни главно от водоазката ерес. През 1420 година в Дуе уко­ рите, отправени към 18 души, разкриват преди всичко Членове на еретична секта, основана през XII век от Пиер Вал­ до, вярващи в интегралността на Библията, като източник на поз­ нание, в конфликт с калвинизма през XVI век. - Бел. прев. Paul Beuzart, Les Hérésies pendant le Moyen Age et la Réforme, jusq’à la mort de Philippe II (1598) dans la région de Douai, d ’Arras et au pays de TAlleu, Le Puy, Impremerie Peyriller, 1912, стр. 36-101.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

72

обвинения във водеризъм освен елементите, близки на идеите на Уайклиф - осъден посмъртно през 1415 г. от църковния събор в Констанц*. От 18-те обвинени, меж­ ду които четири жени, заловени в къщата, наречена „Ед­ ри зърна“, разположена извън една от вратите на Дуе, 12 били подсъдни на градското правосъдие, трима били от Вазиер, недалеч оттам, двама живеели в Понт-а Мерк (Жил дез Анио, щитоносец, следователно благородник, и неговият лакей) и последният от Валансиан. Всичко показва, че става дума за малка секта, включваща два­ ма чиновници и представители на градското занаятчийс­ тво (тапицер, майстор на стълби, ковач, мюлкиние - т. е. текстилен работник), която разполагала с „много кни­ ги“, иззети от тапицера. Техният процес бил воден от един инквизитор от Ордена на Братята Проповедници, пред официалните власти на Арас, от който Дуе зави­ сел. Валансианецът заедно с част от книгите бил изго­ рен под временната юрисдикция на епископа на Арас; единственият благородник останал до живот в епископ­ ския затвор; шестимата обвинени от Дуе, между които една жена, били предадени на правосъдието на техния град, който на 10 май 1420 г. ги качил на кладата заедно с останалите книги. От другите един получил доживо­ тен затвор, един друг - 15 години на хляб и вода, и оста­ налите - различни глоби за слава на Бога и Църквата. Раздаденото над тях правосъдие в присъствието на Мартен Поре, епископ на Арас, пред огромна тълпа, ако се вярва на секретаря на съда, се насочило към тях, защото са направили еретичен съюз, четейки книги, съ­ държащи много грешки, и да се знае: те въобще не вяр­ ват в Отца и Сина и Светия Дух, че били една и съща личност; че тайнството, което честваме, не е нищо; че Дева Мария е имала много деца; че светците въобще не са в рая, който няма сила; че манастирът не бил нищо *

Днешен Бад-Вюртембург. - Бел. прев.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

73

друго освен един бордей; че изповедта не значи нищо за един свещеник; че светената вода не нищо освен изма­ ма; че те са провеждали техния Сабат в събота; че кръс­ тният знак не е друго освен позорен стълб и че не тряб­ ва да му се отдава никаква почит; че литургиите на опе­ лото нямат никаква стойност за починалите; и много други ереси.3 По време на екзекуцията се състояла публична про­ повед, даже естрадата пропаднала под тежестта на зри­ телите, 13 от които били ранени, някои смъртоносно. По думите на един от свещениците - Анекен дьо Лангл - така разсечената секта използвала думата „сабат“, за да обозначи своите религиозни съботни сбирки. Дьо Лангл бил деградиран от своите свещенически приви­ легии лично от епископа, който „му подстригал косите с една малка ножичка“. Сектата се събирала в страни от града, извън едната от вратите му, търсейки затова защитата на тъмнината, тъй като благородникът бил обвинен, че е носел „една еретична книга, която нощем той четеше на сбирките, които правеше“. Всички тези еретици били публично опозорени като поставили на главите им по една „митра, украсена с образи на дяво­ ли.“ Освен това на по-голямата част от тези, които би­ ли оставени живи, им било наложено да носят до живот по един голям жълт кръст отпред и отзад на дрехите си. Тези четири елемента: Сабат-а, нощта, далече от ос­ таналите хора, в директна връзка с демоните съставят основната тъкан на бъдещите демонологични разсъж­ дения относно сектата на магьосниците. Тук те са пред­ ставители на съвсем конкретна, тежко наказана ерес. Терминът Сабат няма още митическия си смисъл, а оз­ начава нощни сбирки на вярващите в организиран таен култ. Документите показват също, че едната от жените 3 Пак там, интегралният текст на присъдата, цитиран на стр. 473478.

74

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

пазела други книги, понякога ги четяла на себеподоб­ ните и играла твърде активна роля, както чрез съветите си, така и чрез своето решително поведение пред смърт­ та, тъй като потвърдила публично: „Ние трябва само да изтърпим два часа и да умрем като истински мъченици.“

От водоази към магьосници Изправени пред такива секти, инквизиторите и хо­ рата на Църквата правели все по-тревожни разсъжде­ ния на тази тема. Впрочем краят на Големия Разкол през 1417 г. открил пътя на нуждата от вътрешна реоргани­ зация на християнството. Разсечени от провъзгласява­ нето по време на Църковния събор в Базел (1431-1449) на превъзходството на Църковния събор над папата, доктриналните борби, по смисъл свързани с папската власт, очевидно са били канавата на една по-деликатна догма­ тична мутация, която прехвърлила страха от истински­ те еретици към един въображаем, маниакално натрап­ чив архитип: демоничната магьосница. Митът за Сабат наистина заел мястото си след 1428-1430 година под двойното влияние на вълна от процеси за магьосничес­ тво и процъфтяването на литературата, вдъхновена от тях. Така започва една преходна фаза между чистата ерес и прецизното дефиниране на концепцията за магьосни­ чество в спецализирани наръчници. Интелектуалният и физически епицентър на движението се намира в Алпи­ те, в пряка връзка с обвиненията във водеризъм и с ин­ телектуалното развитие, произтичащо от Църковния съ­ бор в Базел. С прочутото дело на водоазите-магьосници в Арас през 1460 г. се забелязват също така последствия в заразени с ереси райони на Холандия. Плъзгането на термина „водеризъм“, който до то­ гава означвал ерес изобщо, към обвинение в магьосни­

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

75

чество, се извършило около 1428 г., и след това се пре­ цизирал през следващото десетилетие. Сабат, наричан в документите „синагог“, приел също и смисъла на но­ щен сбор на магьоснци. Този преход на смисъла бил осъ­ ществен в един много прецизен културен и духовен кон­ текст, главно в земите на херцога на Савоя-Пиемонт Амедей VIII, които обхващали Савоя, Дофинството*, почти цялата сегашна френскоговоряща Швейцария, се­ верозападна Италия и граничели с елзаските или швей­ царски територии, заобикалящи Базел. След 1428 г. в много от тези райони плъзнали епидемии от лов на ве­ щици срещу стотици обвиняеми. Анонимният трактат Errores Gazariorum, написан към 1430 г., обхваща поня­ тията, върху които се обръща внимание по време на про­ цесите в засегнатите франкофонски райони. Трактатът определя обвиняемите като членове на секта, които се събирали на синагога, за да отдадат почести на дявола, който се появявал под формата на черна котка, чиято задница те целували. Те ядели труповете на ексхумирани или убити от тях деца. По време на своите сборища по заповед на демона те се съвкуплявали безразборно, формулирането на тази сатанична теория се прецизира още повече под перото на немския доминиканец Йохан Нидер в петия том на Formicarius, който той написал между 1435 и 1437 година, когато е участвал в Църков­ ния събор в Базел. Той описал една нова секта, действа­ ща според него в района между Берн и Лозана, чиито членове практикували нощни ритуали на боготворене на демони, убивали новородени - понякога техни собст­ вени деца, за да ги изядат и хвърляли над света много злодеяния, например предизвиквали бури от градушка.*4 * Римска Галия и Оверн. - Бел. прев. 4 Да се види приносът на Richard Kiechhefer и на William Monter, в Robert Muchembled (dir.), Magie et Sorcellerie en Europe du Moyen Age a nos jours, Paris, A. Colin, 1994, стр. 34-35 и 48^49.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

76

Интелектуалните среди, създаващи все по-сатанична представа за магьосничеството, включвали местни­ те съдии и инквизитори, както и участници в Църков­ ния събор в Базел, особено измежду близките на савойския херцог, избран през 1439 г. за антипапа* под името феликс V. Този антипапа, впрочем считан за истинс­ кия създател на Савойската държава, бил свален през 1443 г. и в края на краищата се отказал от папския сан през 1449 г. Обаче тъкмо между 1440 г. и 1442 г. негови­ ят личен секретар Мартен Льо Фран съчинил една дъл­ га женомразка поема, известна под измамливото загла­ вие Защитник на дамите. Тя съдържала първото на френски език описание на магьосничество и била - съ­ що за първи път, илюстрирана с картина на жени, летя­ щи към магьоснически събор върху тояга или върху дръжка на метла: Върху тояж ка се понесоха да ви д ят развр а т на т а синагога десет х и л я д и ст арици в едно ят о * *

Преди да се научат там на злодеяния и да участват в сатаничните оргии, те срещнали демона: Във вид на кот ка или на козел идва с а м и я т дявол, на к о го т о т е целуват от кровено задника в зн а к на покорност .

Обаче авторът изважда на сцената един защитник на дамите, който изразява съмнения към такова описа­ ние, направено от неговия противник. Въпреки това сте­ реотипът започнал да се разпространява и по друг начин освен на латинския на инквизиторите. Предугажда се *

**

Папа, избран нередовно и непризнат от Църквата. - Бел. прев. Цитираните до тук и по-нататък текстове и документи от епо­ хата в оригинала са на старофренски. - Бел. прев.

[' лава II НОЩТА НА САБАТ

77

един вид състезание между църковниците по този по­ вод, защото самият Евгений IV, папа от 1431 г. до 1447 г., използва през 1440 г. латинския термин „Waudenses“, за да обозначи сатаничните вещици. Вероятно съвремен­ ниците са започнали да се боят от тях много повече, отколкото преди: даже през 1417 г. един частен съветник бил обезглавен, защото се бил опитал да убие херцога на Савоя чрез магьосничество. Но главното вероятно е в изключителното напрежение, присъщо на една Църк­ ва в криза до 1449 г. Концентрирането върху символич­ ния враг може би е послужило едновременно да се сва­ ли глобалното вътрешно напрежение и в същото време да изрази основателността и правоверността на засег­ натите влиятелни групи, особено екелзиастите около ан­ типапа феликс V. Макар и да не е възможно да се уточ­ нят такива пунктове, произтичащи от историята на Цър­ квата и Държавата на Савоя-Пиемонт, трябва да се от­ бележи тревожното съвпадение между религиозния и по­ литическия климат в тази част на Европа през втората четвърт на XV век, от една страна, и измислянето на нов тип демонично магьосничество, от друга. Обаче из­ вън франкофонската територия, вярна на антипапа ф е­ ликс V, т. е. Дофинството, Савоя и днешна франкофонска Швейцария, приемането на модела не ставало осо­ бено бързо. Правдоподобно обяснение за това следва мо­ же би от връзката между така определения модел и антипапата, който действително отстъпил мястото си чак през 1449 г. - две години преди смърта си. Дали митът за сатаничното магьосничество ще да е бридобил своя размах след 1450 г., защото тъкмо тогава ще се е и осво­ бодил от такова партизанско обвързване? Във всеки слу­ чай оттогава нататък се установява точно неговото при­ съствие в специализираната литература, в изкуството и най-вече посредством един прочут процес срещу жите­ ли на Арас.

78

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Холандия от края на царуването на Филип Добрия е (починал през 1467 г.) изглежда, че е послужила за про­ водник на модела, започнат в Савоя. Обвиненията били все така във водеризъм, но термините оттам нататък обозначавали сатанични магьосници. Една шумна афе­ ра дала възможност на темата да се разпространи в мно­ го по-широки кръгове отпреди. През 1459 - 1461 г. сто­ лицата на графство Артоа, Арас, била сцена на обши­ рен процес, който сложил дълбок отпечатък върху въ­ ображенията в града, но също и върху всички в бургундските земи5. Един отшелник, произхождащ от Артоа, изгорен през 1459 г. в Лангр в присъствието на араския инквизитор, подложен на изтезания, издал двама съу­ частници - една жена и един мъж. Мъжът, Жан Таноа или Лавит, наречен Неразумния Абат, на свой ред също обвинил съучастници. На 9 май 1460 година един цър­ ковен трибунал, съставен от главните наместници на епископа на Арас, от един епархийски инквизитор и от един инквизитор, делегиран във франция от папата, осъ­ дил първите двама обвиняеми и четири жени като „пок­ варени членове“ на Църквата да бъдат предадени на светската власт. Според информациите и техните собс­ твени признания, те били виновни че принадлежат на „зл ок обн ата и прокълната сек та на в одоази те, и в тази секта са извърш вали и долопок лон ство, вероотстъп ни чество от исти нск ата вяра и са извърш вали м н ого прокълнатия грях на со д о м и я с дяволите, като са и зоставили н а­ ш ия С ъ здател , напълно са се отк азал и о т св етото тай н ст­ во и о т свещ ен и те нещ а на светата Ц ърква, като са о б е ­ щ али на дявола да не ходят на църква, да не получават и

5 P. Beuzart, op.cit., стр. 68-97, и текстът на присъдата стр. 480 sq. Да бъде попълнена с Gordon Andreas Singer, „La Vauderie d'Arras“, 1459-1491. An Episode o f Witchcraft in Later Medieval France, thèse inédite, University of Maryland, 1974, microfilmée par University Microfilm International, Londres et Ann Harbor.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

79

да не п азят истината, да не се и зп овядат о с о б ен о за гор ­ ните грехове, освен с изм исли ц и, но че са си направили кръст в п ръ стта и върху н его от п р езр ен ие са газели с н озе, че са извиквали дявол ите и са получавали техн и те отговори; освен това, че са правили договори , обещ ан ия, ж ертвопринош ения на тези дяволи и под тяхна зап ов ед са правили м н о го други лош и н ен азови м и нещ а срещ у ч ест­ та и п очитта к ъ м наш ия С ъ здател и м н ого прок ълн ато са и зп олзвали святото тайнство на олтара; и вие, Ж а н Таноа и Д ен и зе т , сте извърш или ч овекоубийства, това зн а ­ чи ти, Ж а н Т аноа, върху две дец а и ти, Д ен и зет , върху тв о ето со б ств ен о д ет е, к о ето ти си убила без причастие и дала на дявола; и вие, Ж а н Т ан оа и Д ен и зет , с прахове и други прокълнати нещ а сте развалили ж итата, л озя та и други блага на з е м я т а ... “

Освен това Жан Таноа бил обвинен в бигамия - мо­ же би даже с Денизет. Тя не е била от града, а произ­ хождала от Дуе, където била осъдена от местните съ­ дии на клада. Всичко кара да се мисли, че тя е била тай­ на еретичка както осъдените на смърт от фермата „Ед­ ро зърно“ в същия град през 1420 г. Несъмнено същото се отнася и до нейните съучастници от Арас. Новото е в общата дефиниция, установена от инквизиторите на три­ бунала. Реалните и митични черти оттук нататък са сме­ сени, за да се създаде обединена представа, поставяща ударението върху договора със Сатаната, противоестес­ твените сексуални връзки с демони, убийствата на деца и урочасването. Сабатният сбор не е ясно определен, но срещите с дяволите индиректно го напомнят. След като Жан Таноа и още четири жени били екзе­ кутирани в Арас, продължили разследванията върху ис­ креността на техните признания. Истинска треска обх­ ванала тогава жителите. Арестуването в края на юни на три богати личности, между които градски съветник и рицарят Пайен доь Бофор, поразило духовете от изум­ ление. През юли към тях се присъединили двама други градски съветници. Единият от тях - Антоан Сакеспе -

80

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

прнадлежал на една от най-могъщите и най-благородни фамилии. Най-богатите буржоа започнали да бягат от града. Репресиите зесегнали също и по-незабележителни социални кръгове, например четири проститут­ ки. На въпросите на инквизиторите са били подложени всичко тридсет и двама души. Източниците премълча­ ват точната самоличност на шест от тях, освен седем­ надесетте мъже и деветте жени. Те си противоречат до­ някъде относно смъртните присъди, които изглежда са били присъдени на мнозинството от този контингент. Във всеки случай осемнадесет от обвиняемите са били починали прз 1491 г., по време на реабилитацията, решена от Парламента в Париж. Аферата придизвикала голям шум. Озадачен, Бургундският херцог заповядал от 1460 г. прехвърляне на някои досиета в Брюксел. От­ там се вижда, че рицар дьо Бофор бил обвинен, че яздел във въздуха и участвал в оргии. Други били заподозре­ ни, че са подписали кръвни договори с дявола, като Жан Жаке - един от арестуваните градски съветници. Впро­ чем и общественото мнение в Арас не е било единодуш­ но. Някои мърморели срещу ексцесиите на църковните власти. Във връзка с това се разпространила една не­ почтителна и подигравателна песничка. Обжалвайки на­ ложената на баща му присъда на светския трибунал, си­ нът на сеньор дьо Бофор направил възражение в Пар­ ламента на Париж, който през януари 1461 г. изпратил един съдия изпълнител да провери случая. През следва­ щия месец викариите на Арас били призовани в Париж. Един от най-настървените сред преследвачите - Ж ак дю Боа, доайен на Света Богородица в Арас, полудял по пъ­ тя от Париж за Корби. Според мненията, събрани от хроникьора Ж ак дю Клерк, някои приписвали това на магия, направена му от водоазите, а други казвали, че напротив, става дума за божие наказание. Колкото до парижкия парламент, той бързал бавно, още повече че борбата между Шарл Смелия и краля на франция Луи

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

81

XI правела ситуацията деликатна. Най-накрая той взел страната на осъдените и ги реабилитирал всички. На 10 юли 1491 г. се състояла публична репарация. Намест­ ниците на епископа били осъдени на тежки глоби, на наследниците на осъдените били обещани обезщетения. Било решено също така да бъде издигнат изкупителен паметник, който обаче никога не бил осъществен. На епископа на Арас и на инквизиторите било забранено използването на мъчения, повече за да се потвърди ав­ торитетът на върховния трибунал, отколкото за да се избегне веригата от доноси, която те предизвикали. Митът, присъстващ в процесите в Арас, носел всич­ ки характеристики на сатаничното магьосничество. Той събрал действителни елементи, свързани с религиозни­ те отклонения, с новата идея за развитие на сатанинска секта. Тя в действителност правела амалгама от разп­ ръснати древни представи, като убийството на деца, пог­ лъщани след това или содомията с демон. Всяка от тези черти можело да се намери в обвинителните актове сре­ щу различни еретици, даже и срещу евреи, подозирани в ритуални убийства на новородени, но без да се вмест­ ва точно в перфектно структуриран ансамбъл. Различ­ ните парчета от пъзела започнали да заемат мястото си в Алпите - създавайки под перото на Мартен Льофран първата медия за разпространение извън инквизиторския кръг. През 1460 г. в Арас бил преминат нов етап, защото аферата на водоазите мултиплицирала модела. Ерудити и артисти се захванали с него, разпространя­ вайки го сред градския елит и бургундския херцогски двор, без да забравяме Париж, засегнат толкова от ан­ кетата на Парламента, колкото и чрез текстове или кар­ тини. Вероятно любопитството е изиграло по-важна ро­ ля от страха. В самия Арас още по време на събитията се забелязвала силна опозиция на преследванията на во­ доазите и решението от 1491 г. само потвърдило мнени­ ето на скептиците. Последните не отричали конкретни­

82

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

те еретични феномени, но се съмнявали в систематич­ ните обвинения в сатанизъм. Някои считали, че доня­ къде ставало дума за разчистване на политически или религиозни сметки. Впрочем от тази драма не произ­ текли никакви колективни фобии, защото през втората половина на XV век обвиненията в магьосничество в Арас и съседна Фландрия останали редки. Новата пред­ става за магьосничество очевидно останала ограничена в сферата на въображаемото на благородниците, без да повлияе фундаментално на народните вярвания. Йоханес Тинктор, фламандски църковен автор, по­ чинал през 1469 г., съставил един Tractatus contra secta Valdensium, директно вдъхновен от аферата в Арас. Тру­ дът бил преведен на френски и са известни три екземп­ ляра, запазени съответно в Лондон, в Брюксел и в Па­ риж (Националната библиотека), и трите илюстрирани по почти идентичен начин с една голяма миниатюра на заглавната страница. Темата й е отдаване на почит на дявола по време на нощен сабат. Небето е населено с магьосници, които летят върху метла, върху гърба или в ноктите на някой демон. На земята, в едно пустинно място, в страни от изобразен в далечината град, мъже и жени се молят на колене, някои със свещ в ръцете, око­ ло един голям козел, на когото един участник повдига опашката, докато един друг му целува задника. Париж­ кият ръкопис съдържа още два медальона в сиво, пос­ ветени на същата тема. Единият изобразява рогат дя­ вол, приканващ магьосници да целунат задника на кот­ ка, другият показва също рогат демон с висящи гърди и с огромни крила на прилеп, който кара поклонници да извършат същата целувка върху маймуна. Изглежда че през XV век не са известни никакви други рисунки на почитане на сатанинския козел. Освен това изобразява­ ните човешки персонажи включително и тези, които ле­ тят във въздуха, са облечени, и даже в брюкселския ръ­ копис много елегантно. Прочее сексуалният стереотип

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

83

се проявява само в непристойната целувка, без никакви алюзии за сатанична оргия, а още по-малко за содомия. Всичко, взето заедно, не е действително плашещо, поскоро любопитно и анекдотично6. Тъй като имали дос­ тъп до ръкописите, привилегированите са можели да тълкуват илюстрациите в конкретния контекст, от една страна, на ересите, за чието съществувание знаели, а от друга - на намесата в този свят на един дявол с човешки ръст или на животно, обитавано от демон - козел, котка или маймуна. За периода от 1435 г. до 1487 г. бяха преб­ роени 28 трактата, посветени на магьосничеството, кои­ то правят връзка между трактата на Нидер и Malleus Maleficarum срещу 13 за периода 1320 г. до 1420 г.7 Уско­ рението е видимо без да се оказва сензационно. Светът на свещениците бил просмукан от тези идеи, но рядкост­ та на изображенията, посветени на предполагаемата де­ монична секта показват, че останалата част от общест­ вото не бързала особено да ги приеме. Ако латинският обединявал религиозните представи на хората на Църк­ вата, в същото време той издигал дига срещу това, кое­ то някои с голямо преувеличение наричат прилива на сатанизма. Демонът на инквизиторите, този на итали­ анските художници на фрески и големият козел на водоазите срещнали големи трудности да се въплътят в очите на повечето хора. Последните десетилетия на Средновековието видели синтезът да се очертава, но без да отприщи истинско нахлуване на злокобното. ’

Les Sorcières, каталог от изложбата на Националната библио­ тека, 1973, стр. 59-60, да се допълни с Жаклин Кадане-Льоклерк, „Typologie des scènes de sorcillerie au Moyen Age et à la Renaissance. Esquisse d’une évolution“, dans Hervé Hasquin (dir.), Magie, Sorcellerie, Parapsychologie, Bruxelles, Édition de l’université de Bruxelles, 1985, стр. 46-47. 7 J. Delumeau, La Peur en Occident, op.cit., стр. 349.

84

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Един чук, за да бъдат смазани вещиците През 1480 г. бил достигнат важен - без да бъде ре­ шителен - етап. Броят на процесите за магьосничество достигнал първия си връх, много под преследванията на модерната епоха, и демонологичната доктрина полу­ чила категоричната подкрепа на папския авторитет. През 1484 г. Инокентий VIII изригнал гневно вулата Summis desideranîes affectibus*, с която подтиквал немски­ те прелати да засилят лова на вещици, станали твърде много в този район. Двама доминиканци - Инститорис и Шпренгер, провели анкета по този повод, след което със­ тавили първия голям трактат за лова на вещици - Malleus Maleficarum, публикуван през 1487 г. Припомняйки пап­ ската вула, авторите изследвали 78 въпроса, за да изяс­ нят произхода и развитието на това, което те наричали „Ереста на вещиците“, за да могат в третата част на тру­ да си да предложат „последния лек за изтребление на та­ зи ерес“. Въпреки че споменавали договора със Сатана­ та, дяволския печат и пагубната дейност на вещиците, те изобщо не споменават Сабата8. Настоятелно поставено­ то ударение върху отговорността на жените в този фено­ мен представлявало обаче една действително решител­ на промяна, защото - междувпрочем Нидер и Льо фран вече говорили за това - съдебните преследвания често били насочвани към мъже - всъщност мнозинство по вре­ ме на водеризма в Арас и многобройни в миниатюрите, илюстриращи ръкописите на Тинктор. И още по-важен факт - разпространението на това преследване от книгопечатането му дало размери, не* Стремящи се към висши страсти. - Бел. прев. 8 Henry Institoris, Jacques Sprenger, Le Marteau des sorcières, пред­ ставена от Amand Danet, Paris, Plon, 1973.

I лава II НОЩТА НА САБАТ

85

достижими по времето на ръкописите. Според едно преб­ рояване в големите библиотечни каталози, до 1520 г. грудът е претърпял най-малко 15 издания, почти всич­ ки в рейнските градове или в Нюрнберг, освен 2 в Па­ риж през 1497 г. и 1517 г. и едно в Лион през 1519 г. Ако приемем среден тираж от 1 000 до 1 500 екземпляра на издание, това означава, че повече от 20 000 екземпляра от книгата са могли да бъдат в обръщение преди Реформацията, от които няколко хиляди във франция, останалите - в Свещенната империя*. Между 1520 г. и 1574 г. трактатът рязко излязъл от мода, после получил втори живот с 19 известни други издания, от които 3 във Венеция от 1574 г. до 1579 г. и 10 в Лион между 1584 г. и 1669 г.9 Следователно първото поколение читатели се набирало главно в германичния свят, преди всичко по течението на Рейн. Впрочем двамата автори са центри­ рали своя демоничен свят по рейнската ос. Шпренгер, роден близо до Базел, след това учил в Кьолн, тогава бил инквизитор за епархиите на Майнц, Трир, Кьолн, Залцбург и Бремен. Инститорис, който бил роден в Селеста, на север от Колмар, бил игумен на доминиканс­ кия манастир в Селеста и се оказал опасен инквизитор, чието поле на действие се простирало върху цялата им­ перия на запад от Елба. Картата на техните действия свидетелства, че приоритетът им е било течението на Рейн с продължение, от една страна, към Берн и Лоза­ на, а от друга, към Австрия и Северна Италия. През 1485 г. само намесата на епископа довела до освобождаването на петдесетина магьосници, затворени в Инсбрук по на­ реждане на Инститорис10. Всичко говори за директни Немската Свещена Римска империя - официалното название на основаната от Отон I Велики през 962 г. империя, разпад­ нала се през 1806 г. - Бел. прев. Пак там, стр. 17-18. 10

Пак там, стр. 33-39 и картата на стр. 48-49.

86

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

връзки с демонологичния модел, роден в алпийския свят и усъвършенстван в Арас, после разпространен в широ­ кия коридор на обмен на идеи, водещ от Италия към Северно море. Изглежда, че през 1458 г. - две години преди аферата в Арас —Инститорис лично е присъствал в Страсбург на екзекуцията чрез огън на водоазкия епис­ коп фредерик Райзер. Той рязко се противопоставил на инициативите на един друг доминиканец, архиепископ на Кранеа в Босна, прогонен от турците, който бил бо­ рец за нов църковен събор, който да подхване отново работата на Базелския. Той казвал, че ненавижда „тази лакома мечка, която трябва да бъде убита с камъни“, защото бил „засегнал свещената планина, папския су­ верен“. Борбите между привържениците на църковния събор и поддържниците на превъзходството на папата, вече изградили задните кулиси, на чиито фон се извър­ шило преобразуването на обвиненията във водеризъм в мита за демоничния Сабат. Душевното състояние на два­ мата доминиканци, редактирали Malleus Maleficarum, зас­ лужаваше много по-задълбочено проучване. Във всеки случай не е чисто съвпадение, че те запяват песента на репресиите срещу магьосниците в най-белязания от ере­ си район на Европа, а именно от различни отклонения, които терминът „водеризъм“ покривал тогава. Същата турбулентна зона представлявала и сферата на конку­ рентните амбиции —както от страна на папата, така и на гражданските власти: Империята, Савойското хер­ цогство, Швейцарската конфедерация, Бургундското хер­ цогство. Изглеждало, че Сатаната се е развилнял, но в действителност това са били хората, които се опитвали да наложат своя закон или своя тип вяра в този силно оспорван коридор, където било родено печатарството и подчертавало интелектуалните антагонизми, в очаква­ не на Лютер. Защото това е бил също пътят на движе­ ние на хуманистичните идеи, дошли от Италия, на худо­ жествените и културни новости. Конфронтацията меж­

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

87

ду изразните форми и типа на мислене, между старото и новото там се усилвала.

Сатаничната голота Печатарството, което някои мислители смятали то­ гава за дяволско изкуство, посяло в хиляди духове нови образи на Сатаната. Обаче то не било единственият век­ тор на разпространение на концепцията, нито даже найважният, тъй като много важна роля са играли изкуст­ вата - особено в германичния свят от края на Среднове­ ковието. Образът резюмирал същността на тежките трактати. Той бил също така залогът в една битка, ре­ шаваща за еволюцията на религиозното чувство изоб­ що и на демонологичната теория в частност. Главният спор се разигравал по-малко около тема­ та за Сабата, отколкото около голотата на тялото като израз на първородния грях. Италианският урок въобще не се движел в тази насока. Хуманистите и художници­ те от Quatrocento* преоткрили физическата красота на античните канони и премахнали от него смисъла за ви­ новност, обосновавайки се както Ботичели на неопла­ тонизма, който позволявал да се вярва, че великолеп­ ното тяло само прави видима вътрешната красота, тази на душата. Триумфиращите голи фигури на Дюрер, пофините и по-перверзни на Лукас Кранах Стари показа­ ли веднага след края на века нов подход към тялото в много контрастния германичен културен свят, където древните форми запазвали цялата си територия11. Едри* XV век като епоха в италианското изкуство. - Бел. прев. Der Mensch um 1500. Werke aus Kirchen und Junstkammeren, Berlin, Staatlichen Museen Preussischer Kulturbesitz, 1977 (каталог на из­ ложба).

88

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ят силует на руса хубавица, изобразяваща съдбата вър­ ху гравюра на Дюрер от 1496 г. или великолепната Ве­ нера с широки ханшове, облечена само с едно колие от два реда перли, показана анфас от Кранах през 1506 г., показват концепция, освободена от чувството за греха. Какво можел да мисли един инквизитор от това време за един релеф на Лудвиг Круг от Нюрнберг през 1514 г., който изобразявал Адам и Ева? Първата жена, анфас, оставя да се виждат пубисните й косми и цепнатината на нейния секс, като се опира нежно на рамото на Адам, обърнат с гръб към зрителя, дясната ръка на височина­ та на долната част на корема, лявата стискаща ябълка. В краката му една маймуна хруска въпросния плод12. Де­ моничната тема наистина присъства с маймуната, зми­ ята на едно дърво и провокативната поза на Ева. Но въпреки това художникът нарушава табуто, забранява­ що да се показват гениталните органи. Адам и Ева но­ сят защитните листа върху една гравюра на Дюрер от 1504 г. или върху един друг релеф на Круг от 1524 г., обаче последният е изобразил прецизно секса на Адам върху една бронзова плочка от 1515 г.13 Истинска културна революция, реалистичното пред­ ставяне на човешкото тяло било важен религиозен за­ лог. Пълната голота, без да се търси и най-малката хит­ рина, за да се прикрият половите органи и тяхната окосменост, не е била рядка през първата половина на XVI век. Църковният събор от Тренте отбелязал една окон­ чателна забрана: в Италия даже били ангажирани ху­ дожници, хапливо наречени „брагетьори“*, да замажат това, което повече не трябвало да се вижда, например върху фреските на Микел-Анджело. В Свещената импе12 Пак там, стр. 118, 130, 156. 13 Пак там, стр. 157-158. Който се държи за ципа на панталона си. - Бел. прев.

Глава II НОЩТА НА САБАТ

89

рия ентусиазмът от новите форми, понякога може би съз­ нателното желание да бъдат шокирани най-упоритите традиционалисти или възможността да се нарушат по сравнително законен начин принудителните забрани, поз­ волили да се погледне с нови очи на женското тяло. По този начин представата за грях, която към 1530 г. напус­ кала митологичните и ежедневни сцени, като Женска ба­ ня на Себалд Бехам14, или която отслабвала в библейс­ ките описания на Кранах, се съсредоточила преди всич­ ко върху един наистина нов обект: голотата на вещица­ та. До тогава прокълнатите са фигурирали голи, впро­ чем по един приличен начин, в произведенията на из­ куството, но магьосниците били облечени, включител­ но и по време на онзи Сабат, описан в миниатюрите, които илюстрирали произведението на Тинктор. Полът не е припомнян освен по метафоричен начин, чрез едно анално или поставено в долната част на корема лице, апликирано най-често върху демона и понякога върху жени. Тази маска върху половия орган на дявола обоз­ начавала греха, по точно сексуалния15. Така можем да разбираме почестите към дявола, състоящи се в целуването на задника му, като алюзия за демонската сек­ суалност, а нея пък - като символ на първоначалния грях на Адам и Ева. По този начин християнският мо­ рал изразявал проблема за изкушенията на плътта. През XIV век се появили жени-грехове, всяка част от тялото на които припомняла един грях. Глава или звер­ ска уста на корема правели алюзия за хищната женска сексуалност. Например върху един ръкопис вероятно

14 Пак там, стр. 131. 15 Diables et Diableries. La representation du diable dans la gravure des XVe et XVIe siècles (coordonné par Jean Wirth), Genève, Cabinet des estamps, 1977, стр. 25.

90

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

от Бохемия от 1350-1360 г., една глъва на вълк с широ­ ко отворена паст, откъдето излиза огромен език-фалос, предизвиква мисълта за „ненаситната паст на пороци­ те“. която през XII век означавала секса за света Хилдегард де Бинген16. В Базел през 1493 г. се появила една гравюра, илюстрираща немския превод на книгата на Жофроа дьо ла Тур Ландри, която представяла кокетката с демона на суетата. Последният, съставен от чо­ вешко тяло и животинска глава, показва ануса си, кой­ то огледалото отразява вместо личицето на седналата да се вчесва пред него дама17. От тази игра с лицата не­ съмнено трябва да направим дедукцията, че лицето на жената е маската на ужасното анално лице на демона, с други думи, че нейната лъжлива красота крие един от­ вор към ада, поради изначалната й похотливост. Между 1490 г. и годините 1520-1530 преплитането на тези теми придобило нова сила в Свещената импе­ рия. В същото време, когато процъфтявали заредени с еротизъм произведения като Парижкият съд на Кранах от 1508 г. или още повече от Домас Херинг през 1529 г., или многозначителната Градина на любовта на Лой Хе­ ринг към 1525 г., традицията на танцът на мъртвите съ­ що получила нов подем под модернизирани форми. Ве­ ликолепното тяло на млада жена било в такъв случай възможността за размишление върху суетата на неща­ та, чрез противопоставянето с тялото на старица и да­ же по още по-ефектен начин в обятията на ужасен ске­ лет-труп. Към 1520 г. един релеф на Ханс Шварц показ­ ва в медальон голия бюст на една хубава жена, която се обръща с отчаяние без да може да избегне заплашител­ ния контакт с един скелет, покрит с вълма плът. Една 16 Пак там и Jurgis Baltrusaitis, op.cit., стр. 310. 17 Ernest et Johanna Lehner, Picture Book o f Devils, Demons and Witch­ craft, New York, Dover Publications, 1971, стр. 7.

Глава II НОЩТА НА САБАТ

91

картина на Ханс Балдунг Грийн от 1517 г. представя из­ правено голо младо момиче, на което един лек воал въ­ обще не скрива пубисната окосменост, сплело ръце в страдание, сигурно, че не може да избяга от смъртта, представена от един голям скелет, който я прегръща изотзад, тъмен върху черен фон, който подчертава бе­ лотата на нейната плът и заоблеността на формите й.18 Художникът бил способен да разработи или еротич­ ния, или тревожния вариант - според вдъхновението си и вероятно в зависимост от направената поръчка, тъй като частните колекционери очевидно не са имали съ­ щите нужда като отговорните за декорацията на църк­ вите. От това интерпретацията само става по-сложна, тъй като суетността понякога била проводник на голям песимизъм, а в други случаи - подкана да се радваме силно на живота. Обаче и по отношение на все още ри­ суваните традиционни мъртвешки танци - както от Ханс Холбайн през 1528 г.19 може също да се различи една тематична промяна. Шварц или Грийн не са показвали изравняването на социалното положение от смъртта. Те по-скоро са очертали интимна връзка между нея и же­ ната. Даже и ако хипотезата изглежда прекалено сме­ ла, струва ми се, че немското изкуство тогава изразява нарастващия размисъл върху мястото на втория пол във вселената, а именно върху неговите връзки със свръхес­ тественото. В Библията смъртта в действителност е об­ вързана с греха, с демона и с Ева, която я е пуснала в света, като накарала Адам да извърши първоначалния грях. Тази древна представа била съживена от Malleus Maleficarum в същото културно пространство. Разбира се, поставянето на ударението върху отговорността на 18 Der Mensch um 1500, op.cit., стр. 124-125, 139, 143, 145. 19 Пак там, стр. 147 (богато облечено благородно семейство и скелет, който бие барабан.)

92

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

жените в сферата на магьосничеството най-напред очер­ тава антитезата на култа към Дева Мария, но обясне­ нието не може да се ограничи в това. Разпространение­ то на художествени сюжети, концентрирани върху жен­ ското тяло в цялото му великолепие, поставяло серио­ зен проблем със забулването на традиционните посла­ ния, свързани с греховната голота. В очакване да бъде наложена догматичната присъда над този безбожен на­ чин да се изобразява човешкото тяло, старите закони били запазени чрез акцентирането върху дяволския ха­ рактер на голата жена. Ако не е било възможно да се забрани показването на секса на Венера, привлекател­ ността на Диана или чара на една къпеща се жена, то е било възможно настоятелно да се припомня до каква степен външността била лъжлива, даже опасна. Появи­ ла се голата вещица - понякога носена от еротичния вкус на художника, много по-често обвързана в сноп от от­ рицателни символи, предназначени да предизвикват уплаха. Изображенията на Сабат и на вещици се увеличили в епохата, когато се появява Malleus Maleficarum, и в съ­ щото културно пространство. Гравюри на тази тема съ­ държа Tugendspiegel* * на Ханс Винтлер, издаден в Аугсбург през 1486 г. Най-прочутите гравюри - шест на брой - многократно репродуцирани, илюстрирали трактата на Улрих Молитор De Lamiis etphitonicis mulieribus**, по­ явил ce през 1489 г. в Констанц - днешния Бад Вюртембург, преиздаван петнадесетина пъти през следващите сто години20. В тях вещиците са винаги облечени, както и дяволите впрочем. Обаче полетът за Сабат върху ти­ пичния за германичната традиция раздвоен прът с по­ * Огледало на Добродетелта. - Бел. прев. * * За вещиците и знахарките. - Бел. прев. 20 J. Kadaner-Leclercq, art. cité, стр. 47-49.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

93

мощта на демон с крила на прилеп е считан от Молитор за илюзия, родена в предизвикани от демона сънища. Преминаването към вярването в реалността на действи­ ята на вещиците и към голотата на действащите лица е подсигурено няколко години по-късно. Върху една гра­ вюра от Liber chronicarum* на Хартман Шедел от 1493 г., възседналата коня зад дявола вещица е гола, гърдите съвсем видими, но срамните части скрити от плътен во­ ал21. Произведението претърпяло две издания през съ­ щата година, което е показател за неговия успех. Der neue Laienspiegel** на У. Тенглер, преиздадена 11 пъти от 1509 г. до 1527 г., предлагала само върху една страни­ ца разнообразни сцени на магьосничество. При това тра­ дицията за облечена вещица въобще не изчезнала: в Compendium Maleficarum*** на Гацо, издадена в Мила­ но през 1608 г., дяволите са голи, но вещиците облече­ ни. При това немското производство на картинки осо­ бено наблягало върху темата за голата вещица, като про­ извело най-значителното в Европа количество на тази тема с престижните подписи на Дюрер, Алтдорфер, Ханс Балдунг, наречен Grien****, Николас Мануел Дойч, Бургмеер, Лукас Кранах - все художници, често ангажирани в религиозните, социални и политически борби на свое­ то време. Първата четвъртина на XVI век била най-бога­ тата в контекста на възприемане на Ренесанса и на съз­ ряването на проблемите, водещи към Реформацията22.

* Книга на хрониките. - Бел. прев. 21 Duivels en demonen. De duivel in de nederlandse beeldcultuur (ката­ лог на изложба, съставен от Petra Van Boheemen et Paul Dirksee, Utrecht, Museum Het Catharijneconvent, 1994, стр. 115. ** Новото нородно огледало. - Бел. преа *** Сборник за вещиците. - Бел. прев. **** Присмиващия се. - Бел. прев. 22 J. Kadaner-Leclercq, art. cité, стр. 50-57.

94

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Ако Дюрер е най-прочутият от въпросните големи творци, то Ханс Балдунг Грин бил най-продуктивен по този сюжет. Автор на едно младо момиче със смъртта, както вече бе отбелязано, след 1510 г. той рисувал многобройни вещици и му се приписват гравюрите на тази тема, които илюстрират книгата на един професор по теология в Базел и фрибург - Йохан Гайлер фон Кайзерберг Die Emeis (мравката), издадена в Страсбург през 1517 г. Грин придавал на своите млади голи вещици еро­ тично измерение - например в една рисунка от 1514 г., известна от работно копие, където якото тяло на една старица с увиснали гърди, с много подчертано лице слу­ жи, за да изтъкне прелестите на две млади момичета, които заемат многозначителн пози - едната на четири крака, задникът към зрителя, другата - размахваща гър­ не с пламтящ мехлем се трие между бедрата с този пре­ парат, предназначен да й помогне да полети към Сабат. Декорът не съдържа никаква друга демонична алюзия за разлика от рисунките или картините на Грин, където фигурират кости, чудовища, димящи казани, черепи, а също и вещицата, яздеща грамадния сатаничен козел в нощното небе от една негова често репродуцирана гра­ вюра върху дърво23. През 1506 г. Алтдорфер гравирал един Сабат от същия вид. Далеч от това да са чисто анекдотични или просто еротични, неговите творби чес­ то жестоко сравняват триумфиращата плът на младите момичета с тази на старите вещици, както го прави съ­ що и Ханс Франк в неговите Четири Вещици от 1515 г. Вярно, че основната натрапчива идея е сексуална, как­ то Грин без стеснение го показва в случая с Млада Ве­ щица, рисувана през 1515 г., чието закръглено дупе се предлага на фалическия език на демонски дракон. Но тя е обвързана също и със старческата немощ и смърт23 Описания в Les Sorcières, op. eit, стр. 2,33,41,44,46-47,49,74,102.

I ИДНА II НОЩТА НА САБАТ

95

il. Разгърнатият еротизъм има и едно извратено изме­ рение, защото най-красивите женски тела са поставени йод този знак на непредотвратимото. Сексуалността е вредена с разрушителен символизъм, както в цитира­ ните по-горе случаи на млади момичета, прегърнати от скелети. Без да го желаят може би, а като ехо от трево­ гите на хората на Църквата и несъмнено на тези на бла­ городниците, които купували техните творби, художни­ ците, изобразяващи магьосничеството, преплитат ин­ тимно женския образ с този на смъртта. Даже когато всичко изглежда спокойно, когато погледът гали фор­ ми, подбуждащи към любов - както в картината на Грин, запазена във Франкфурт, където двете голи млади вещи­ ци изглеждат като излезли от митичен разказ, опасност­ та дебне: най-долу в ляво на картината, под жълт воал, който го покрива почти напълно, окото на сатаничния козел дебне зрителя. И човек открива, че седналата ве­ щица почива върху гърба му24. Връзката е още по-изразена в изобразяването на стара вещица от Дюрер към 15001501 г. и най-вече от Николас Мануел Дойч (починал през 1530 г.)25. Разчорлена, напълно гола както и декорът око­ ло нея, увиснали гърди, подобни на тези, с които по ня­ кой път окичват самия демон, с космат пубис, тя фикси­ ра зрителя с обезпокоителна усмивка, в провокативна по­ за въпреки признаците на грохналостта й. Нищо не можело да изрази по-добре фундаменталната похотливост на жената - подчертана още повече според мисленето на епохата от възрастта - и нейните разрушителни сили, тъй като е било прието, че сексуалният акт представлявал загуба на силите за мъжа, който даже можел съвсем си­ гурно да докара кончината на болен или ранен. 24 Илюстрации в Р. Мюшамбле (dir.), op. cit., стр. 80-81 и 85. 25 Reproductions dans Robert Mushemblet, La Sorcière au village, XVT-XVIIT siècle, Paris, Gallimard, 1991, ill. n° 16 (Dürer), et dans J. Kadaner-Leclerog, art. cité, p. 57 (Deutsch).

96

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Успехът на жанра, доказан от многобройните гра­ вюри върху дърво и метал, което позволявало бърза реп­ родукция, свидетелства за нарастване на търсенето. За първи път митът за Сабат задминал хоризонта на мис­ лителите и на читателите в същия момент, когато пре­ водите на латинските трудове на простонароден език позволили на по-широка публика да се запознае с него­ вите тайни. Очевидно образът се вкоренявал в едно пошироко въображаемо, като по този начин допринасял за разпространението на идеите на демонолозите. Изг­ лежда обаче съмнително, че това разпространение е за­ сегнало в дълбочина селските народни общности, а да­ же и основната част от градските маси. Склонен съм по-скоро да вярвам, че германичният свят, особено рейнският, както и неговите покрайнини, а именно Холан­ дия от времето на Жером Бош, са се оказали, поне в дворовете на принцовете и във висшите слоеве на гра­ довете, благоприятна почва за разпространението на ре­ лигиозните и морални символи, свързани със страха от дявола и от жената. Старата гола вещица била чиста фантазия, израз на върховния ужас в тревожното прост­ ранство, където вече се възвестявали големите конфесионални борби от втората четвърт на XVI век. Трябва да отдадем на хората тяхната част от отговорността за това религиозно и културно движение, което подготви­ ло лова на вещици в Свещената империя в края на този век и в началото на следващия. Останалата част от Ев­ ропа била малко или въобще не засегната от феномена. Сатаническият Сабат, измислен на латински в Алпите, пуснал корени в по-висшата култура на германичните земи и бил оттам нататък преведен в образи. Като съ­ живили мита за жената грешница, въплътена от злокобната вещица, те създали сташен пряк път, за да изразят страха от демона и да подтикнат вярващите да следват пътя на Доброто. Обаче времето на масовото преслед­ ване още не било дошло. Реформацията и военното про­

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

97

тивопоставяне между съперничещите си страни рязко пресушили сатаническия поток. След войната на гер­ манските селяни от 1525 г. започнал период от около петдесетина години, през който дяволът ставал - спо­ ред лагерите - папа или разкалугерен монах и изглеж­ дало, че е изоставил своите тайни последователи - ве­ щиците. Malleus Malefîcarum изобщо спряла да се прода­ ва. Демонологичната жилка не била повече разработ­ вана преди 1570-1580 година. Вещиците явно не се въз­ ползвали от почивката, за да се развилнеят, защото до същата епоха процесите били по-скоро редки. Трябвало да се състои едно последно разширение на мита, за да се достигне да френезията на преследванията.

Триумф на демономанията Големият европейски лов на вещици започнал чак след 1580 г в частност в Свещената империя. От появя­ ването на Лютер на сцената през 1519 г. до тази дата се наблюдавали само изолирани преследвания и няколко „малки правосъдни паники“, несравними по размер с предходния феномен. Поставената по този начин загад­ ка заслужава анализ, който тук не е възможно да се про­ веде в детайли. Най-много трябва да отбележим, че прек­ ратяването не се дължи на напълно различно отноше­ ние от страна на Реформаторите. В началото на годи­ ните около 1540 Лютер, както Калвин, одобрявали при­ бягването до смъртна присъда срещу вещиците. През същото десетилетие лютеранска Дания видяла около петдесетина екзекуции, а е бившият архиепископ на Оснабрюк, покръстен в Реформацията, видял да започват преследванията. Други се състояли в католическия форарлберг и няколко в Тесин. След 1560 г. били засегна­ ти на свой ред различни райони на Швейцария, незави-

98

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

дали били католически или реформирани26. Слу­ чаите във форарлберг и в Тесин позволяват да се вярва, че в Алпите - люлка на феномена - огънят продължа­ вал да тлее под пепелта. Но повечето от малките епиде­ мии на преследвания били проведени от нови власти, установени върху райони, които до този момент са би­ ли слабо засегнати или напълно пощадени. С други ду­ ми, протестантите не са спестили нищо от лова на ве­ щици. От самото начало на тяхното внедряванете са се вкопчили в сатаничния мит, преследвайки сурово мни­ мите адепти на дявола. Лютер вярвал дълбоко в дявола и - както ще видим по-нататък - в края на XVI век в Германия се разпространява мощна протестантска де­ монична култура27. Колкото до Женева, тя изгаряла сво­ ите магьосници до средата на следващия век, а презвитерианска Шотландия била широк терен на такива прес­ ледвания. Хипотезата, която идва наум за обяснение на твър де явното забавяне на преследванията в засегнатите до тогава католически райони, се свързва със състоянието на вцепенение на властите от шока на Реформите и след това от преориентирането на всичките им усилия, за да бъде възпряна тази нова опасност, счетена за първосте­ пенна. Точно алпийските и рейнски пространства, със­ тавящи коридора на основното движение на демонологията на XV век, станали зоните на интензивно изповедално противопоставяне, особено в швейцарските тери­ тории, в северозападна и югозападна Германия, както и в спечелените от новите идеи градове на Холандия. Пред протестантския прилив, който се опитвал да заду­ ши строгото имперско законодателство на Шарл (Quint), демоноложките тревоги минали на втори план. Щом Ре­

СИМО

26 R. Muchembled (dir.), op. eit, стр. 52-53, 69-70. 27 В и ж по-долу, глава IV.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

99

формираните успеели да установят солидна политичес­ ка база, както в Дания, веднага поемали инициативата ta засилено морално надзираване на населението, без да се колебаят да използват католическата концепция за магьосничеството, за да смажат демоничната секта. Гака първият широкообхватен лов на вещици в югоза­ падна Германия се състоял през 1562 г. в протестантс­ кия, но много оспорван град Визенщайг, където били екзекутирани шестдесет и трима обвиняеми. Трябва да се дочака 1575 г., за да се намерят други примери за повече от двадесет екзекутирани в едно и също място, на същата Iази площ, съставена от 350 различни юрисдикции, за ко­ ито силно ламтели и двете съперничещи си изповедания. След това гоненията се настанили там: до 1698 г. били ликвидирани хиляди и хиляди обвинени в магьосничест­ во28. Обратно на идеите на немските протестантски исIорици от XIX век, които изтъквали освободителния ефект на Реформацията, между 1560 г. и 1600 г. интеншвността на лова на вещици в протестантските сектори била толкова голяма, колкото и в католическите, но в последствие усърдието на протестантските съдии нама­ ляло, докато на католическите напротив - репресиите станали още по интензивни29. Следователно концепцията за магьосничеството се приспособила гъвкаво към новата ситуация, създадена от разрива в религиозното единство. Дремеща до около 1560 г. в целостта на католическия свят, от 1540 г. натаIък конципцията е заменена на места от някои протес­ Н. С. Erik Midelfort, Witch Huntingin Southwestern Germany 15621684. The Social and Intellectual Foundations, Stanford, Stanford J : , ’ 1972 (CTP- 86-90 във връзка c Визенщайг), допълнен от Wolfgang Behringer, Witchcraft Persecutions in Bavaria. Popular Magic, Religious Zealotry and Reason o f State in Early Modern Eu­ rope, Cambridge, Cambridge UP, 1997. 29 H. C. E. Midelfort, op. cit., стр. 32-33.

100

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

танти, след това - през 1562 г. със събитията във Визенщайг - брутално придобива панически размери между Некар и Дунав в швабските Алпи. Тя завладяла целия германичен Югозапад и различни швейцарски райони в самото сърце на предпочитаното си рейнско-алпииско пространство и след това бързо плъзнала към други зони. Погрешно е обаче да се твърди, че е била засегна­ та също и цяла Европа. Епицентърът на демонското сът­ ресение винаги оставал широкият коридор на движение, водещ от Италия към Северно море. Там се концентри­ рат най-големите гонения на вещици от края на XVI век преди да обхванат цяла Германия, но пренебрегват поч­ ти напълно Средиземноморието, и чак по-късно зася­ гат централна и източна Европа. Бруталното засилване на гоненията на вещици през последната четвърт на XVI век доказва, че тази епоха е преживяла голямо разраст­ ване на страха от дявола. Необходимо е да разкрием при­ чините и социалните граници на такова явление. Като фактори, свързани с евентуално обяснение, биха могли да бъдат призовани тревогата и религиозните съперни­ чества; лошите реколти, свързани с един малък „ледников период“, предизвикал влажни лета; по-честите бед­ ствия; нарастнала грубост в отношенията между хората в контекста на религиозните войни. Но може ли да се твърди, че техните последствия са били почувствани по един и същи начин на различните нива на обществото? Били ли са достатъчно утежнени най-многобройните страхове, за да променят за няколко години радикално представата на обикновеното население и да я накарат да се отклони към нов ужас от дявола? Склонен съм към негативен отговор. Това, което се било дълбоко про­ менило, изглежда да е било по-малко канавата на вяр­ ванията на масите, отколкото страховете на управлява­ щите. Бруталното изскачане на повърхността на лова на вещици и неговото засилване несъмнено е по-малко свързано с някаква промяна в душевното състояние на

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

101

селяните, отколкото с културна революция, засягаща со­ циалния елит. Светът на интелектуалците, на хората на изкуството, на свещениците, на буржоата и благород­ ниците бил здраво разтърсен от верижния ефект, про­ изтичащ от Реформацията и борбите срещу нея. Оттам нататък едно ново разцепление разделя Средиземноморието, все още огряно от светлините на Ренесанса и на италианския хуманизъм, от Северозападна Европа в частност Свещената империя и нейните покрайнини почвата върху която се разгръщала, мощна конфронта­ ция на изповеданията. Религиозните войни започнали около 1560 г. във франция и испанска Холандия. Лите­ ратурата и изкуството изразявали оттеглянето на опти­ мизма на хуманистите-утописти от началото на века на­ растването на силата на нощта, на патетичното, на тра­ гичното, на насилието. В Италия Ренесансът ставал предвзет, но там, където опасностите изглеждали в изо­ билие - мрачен и драматичен. Видните жители на гра­ довете, длъжностните лица, хората, натоварени с рели­ гиозна отговорност или обикновените граждани се без­ покоели като виждат, че векът става „бедствен“, заре­ ден с вълнения и опасности, като че ли Бог изоставил хората, за да ги накаже за греховете им. Тези, които ка­ то Еразъм през първата третина на века, все още вярва­ ли в добрината на Бога и във възможността да рефор­ мират Църквата отвътре, на църковния събор в Тренте завършил през 1563 г., били победени от привържени­ ците на „военно“ отвоюване на загубените позиции и духове. Започнала неотстъпчивата Контрареформацията. Векът на Хуманистите се люшнал към нетър­ пимостта. у Възобновяването на демонизма се присадило върху тази канава. То произтичало главно от изискваната от Църквата преориентация, приложена от гражданските власти, разпространена от интелектуалците и хората на изкуството. Между протестантите и католиците започ­

102

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

нало един вид състезание, за да се докаже, че демонът бил по-активен от преди поради греховете и престъпле­ нията на религиозния враг. Ударението върху тази те­ ма било поставено първо от Реформираните. Техният акцент върху Стария завет, който описва хитрините на Сатаната, изиграл толкова важна роля, че на всички би­ ло разрешено заучаването на текстовете му на местни­ те наречия и печатниците умножавали тиража им. От друга страна, Реформираните приемали изцяло, без да я критикуват, средновековната демонология, въпреки че тя не фигурира в Светото писание. Впрочем лютеранеката теология отделила по-голямо място на дявола от католическата. Изключителният разцвет в Германия през втората половина на XVI век на литература, спе­ циализирана в „книги за дявола“, свидетелства за зна­ чението на образа на демона, твърде присъстващ също така в поемите и в театралните пиеси30. Впрочем прист­ растната пропаганда широко ги използвала, за да демонизира повече религиозния враг, особено папата, счи­ тан за Антихрист, вестител на царуването на Сатаната над света. Би могло да се добави, че отхвърлянето от протестантите на екзорсизма и на личната изповед пра­ вело този страх от демона още по -жив, защото практи­ куването им от католиците позволявало да го сдържат или поне да го контролират31. В същото време от като­ лическа страна два фактора допринасяли да направят по-опасен страха от дявола. На първо място интензив­ ното съперничество с протестантите водело до преутвърждаване на това, което те отхвърляли, превръщай­ ки го по този начин в доказателство за техните грешки. От друга страна, католическата реформа, произтекла от

30 Виж глава IV на този труд. 31 Jeffrey Burton Russel, Mephistopheles. The Devil in the Modem World, Iithaca, Cornell UP, 1986, стр. 30-31, 54.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

103

Църковния събор в Тренте, между другото поставяла ак­ цента върху един по-личен, по-ангажиран вариант на християнството, представляван от Игнаций Лойола и йе­ зуитите. Този вариант изисквал от най-добрите да осъз­ наят собствената си отговорност и да се изпитат внима­ телно, за да превъзмогнат всеки признак на слабост на вярата. Докато средновековното християнство опреде­ ляло този тесен път само за светците и за „борците на Бога“, тризъбият* католицизъм го отварял пред всички свои свещеници, както и пред най-ревностните членове на гражданското общество. Този тип християнин, под­ канен към интроспекция, се оказвал сам пред собстве­ ните си грехове, във всеки случай много по-убеден от средновековните последователи на една твърде колек­ тивна вяра, че трябва да се изправи сам срещу демона, спотаен вътре в собственото му тяло, или срещу онзи, който идвал да му предложи всички въобразими изку­ шения. Изглежда, че митът за фауст, продал душата си на Мефистофел срещу всичките блага и знания на све­ та, се появил във Франкфурт-на-Майн през 1587 г. Той изразявал страха от самотата лице срещу лице с демо­ на. Той разкрива социален и културен феномен от голя­ мо значение: разширяването на модела на святостта вър­ ху по-голяма социална сфера, което е придружено с посилно чувство за вина и с имплицитно скъсване с маса­ та от християни, които продължавали да търсят авто­ матичната сигурност, произтичаща от самата вяра.32 Пресечена към 1520-1525 г., демонологичната писта се появява един век по-късно в протестантския свят. Кни­ гата Teufelsbucher**, написана от лютерански пастори на достъпен език за поука на вярващите, й придали голяма * Намек за герба на йезуитите. - Бел. прев. 32 Ibid, р. 31-33. ** Дяволски книги. - Бел. преа

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

104

сила в Свещената Империя от средата на XVI век. Спо­ ред всички признаци ловът на вещици бил възобновен след 1560 г. Доктриналното съперничество между укреп­ налия от Църковния събор в Тренте католицизъм и не­ говите врагове довело до разширяване на демоничните страхове в целия религиозен и граждански елит на двата лагера. Поколенията, достигнали мъжката възраст към 1580 г., били дълбоко различни от тези от началото на XVI век. Те виждали света като затворено поле, в което се водела титанична битка между силите на Доброто и на Злото. Тази трагическа култура, въплътена от рели­ гията и морала, но също и от литературата и изкуството, оттам нататък ще кара хората да гледат със страх собст­ веното си тяло, защото имало опасност там да се е скрил демонът33. За хората на Книгата и на книгите светът се срутил. Хуманистът не можел да живее повече в Утопия, както Томас Мор или Рабле. Той не смеел повече да вяр­ ва в добротата на Бога, в красотата и величието на чове­ ка, в неоплатонистичната „скала на живите същества“, откъдето дяволът бил изключен. След като бил призо­ ван да избере своя лагер, оттам нататък трябвало да се бори, за да го защищава, да изостави всякаква идея за компромис. За европейските християнски хуманисти от края на века изглеждало, че адът е слязъл на земята. Господ ставал страшен и отмъстителен. Светът пламтял и човекът страдал под четката на Пиер Брьогел Стари в Триумфът на смъртта (към 1562 г.), Клането на невин­ ните (към 1566 г.), и изумителната/)«// Griet (Лудата Map­ ro към 1563 г.), приближаваща се слисана, с наточена сабя, с ненужни богатства в ръка към зейналата паст на ада, докато цяла армия от демони нахлуват зад нея в из­ пепеления свят, където само жени се опитват да ги от-

33

Темата за трагическата култура е анализирана в глава IV, а тази за демоничното тяло - в глава III.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

105

блъснат. По-известен със своите весели компании от се­ ляни, тогава авторът бил в директна връзка с двореца в Брюксел, под могъщото покровителство на кардинал Гранвел. Към 1561 г. стилът му рязко се променил, изра­ зявайки един нов страх и много песимизъм. Испанска Хо­ ландия се готвела да преживее страшни събития, започ­ нали през август 1566 г. с голям протестантски бунт, до­ като банди иконоборци започнали да трошат статуите в църквите, откривайки така времето на бунта срещу краля. Демоните на Брьогел били директно инспирирани от тези на Бош, починал през 1516 г. Но вече можахме да покажем, че последният познавал демонологическата традиция. В Изкушението на свети Антонии. (Лиса­ бон) или в Страшния съд (Виена), рисувани от прочу­ тия фантазьор, се виждат следите на Formicarius на Нидер и на Malleus Maleficarum, публикувана през 1487 г.34 Значението на неговите творби или на тези на Брьогел било, че са претворили в образи сложни концепции и че са дали на демоничната идея силно човешко измерение. Пренасяйки така Злото в сърцето на човешката приро­ да, те, както и други художници или мислители, допри­ несли да направят дявола по-конкретен, по-настоящ, поопасен. Не бива обаче да се забравя, че те в ни най-мал­ ка степен не са се обръщали към обикновеното населе­ ние, а към елита на градовете и на двореца, предлагай­ ки му така огледало, в което да се разпознае, директно или в сравнение с грубостта и мръсния хумор на селя­ ните, които никога не са били купувачи на въпросните платна. Даже и ако формите са отразявали техния ин­ дивидуален гений, въображаемото на тези майстори на 34 Léne Dresden-Coenders, „De demonen bij Jeroen Bosch. Zoetkocht naar bronen en betekenis“, dans D u iv e lsb e e ld e n . E een c u ltu u rh isto risc h e s p e u r to c h t d o o r d e L a g e L a n d e n , sous la dir. de Gerard Rooijakkers, Léne Dresden-Coenders et Margreet Geerdes, Baarn, Ambo, 1994, стр. 168 и сл.

106

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

четката изразявало общите грижи на техните клиенти. Поставеният върху демоничното акцент определял ед­ на образована културна вселена, сглобена върху света на силните на епохата и продължена към висшите град­ ски слоеве. Така суровият филип II на Испания, почи­ нал през 1598 г., харесвал и притежавал картини на Жером Бош, което означава, че неговата религиозна чувс­ твителност, типична за мощен контрареформист, е би­ ла в хармония с това, което картините представяли. И така след 1580 г. изобилието на ръкописи по демонология я придвижвало към бавно съзряване. Вмес­ то да представлява бариера за обмена в тази сфера, разривът в изповеданията го интензифицирал чрез ожес­ точеното съперничество за контрола върху душите. От­ стъплението, наблюдавано от 1520 г. до около 1560 г. вероятно се е дължало на временен триумф на най-оп­ тимистичните хуманистични идеи. Към 1560 г. Рабле все още виждал живота в розова светлина, докато неговите Великани не ставали постепенно все по-малко ликува­ щи, а той самият не започнал ясно да вижда как потъм­ няват цветовете на света. Поставен в скоби от еразъмската Република на литературата, чиито членове в цяла Европа често проповядвали една по-лична и по-малко суеверна религия, дяволът очаквал своя час. Парадоксално, той настъпил под перото на първия противник на лова на вещици, Жан Вир. Ако в края на XV век се възприемали съмненията на Молитор относ­ но реалността на техните действия, той наистина би въ­ вел традиция, считаща магьосниците за болни, за които трябва да се полагат грижи. Обаче той се появил цял век по-рано, като Монтен, който признавал, че е скеп­ тик по тази тема. Публикувана през 1563 г., Depraestigiis daemonum et incantationibus et veneficiis* на Жан Вир до­ пускала съществуването на замисли на Сатаната, но оп­ За измамите на демоните, уроките и отровите. - Бел. прев.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

107

ределяла дявола като майстор на измамите, способен да подписва договори с „подли магьосници“. Те обаче, които са истинските отровители, трябвало да бъдат прес­ ледвани със строгост, обратно на мнимите вещици. По това време лекар на херцог Дьо Клев-Жюлиер още от 1550 г. Вир вече бил писал медицински трудове. Той раз­ глеждал обсебените или омагьосани от гледна точка на своето изкуство, като обявявал, че са под влиянието на меланхолично настроение, на „епилепсия“ или на „стар­ ческо слабоумие“35. Далеч от това да бъде преследвач на рационализма, той принадлежал духом и тялом на своето време, проповядващ снизходителност в името на идеи, които биха изглеждали абсурдни или смешни на човек от XXI век36. Неговият труд, издаден в Базел, до 1568 г. претърпял три други латински издания, един пре­ вод на немски и един на френски през 1567 г. Рейнското внедряване на автора и мястото на първоначалното из­ дание припомнят, че демонологическата концепция ос­ тавала жива в това пространство. Всъщност Вир реаги­ рал на подновяването на лова на вещици, тъй като щестдесет и трите клади във Визенщайг през 1562 г. оста­ вили следи в духовете. До края на 1560 г. в обръщение са няколко хиляди екземпляра от неговата книга, меж­ ду които и едно френско преиздаване от 1569 г. Въпре­ ки това полемиката с поддържниците на демонологията в този момент не започнала твърде енергично, както и преследванията затихнали за повече от десетина го­ дини. Наистина появили се няколко трактата срещу де­ мона, между които и този на протестанта Ламбер Дано в Женева през 1574 г. под латинското заглавие De

35 Robert Mandrou, M agistrats e t S orciers en F ran ce a u X V IIe siècle. U ne an alyse d e p sy c h o lo g ie h istorique, Paris, Plon, 1968, стр. 126-128. 36 По-надолу в глава III ще с е види до каква степен медицински­ те познания са отворили пътя на панически страх от дявола.

108

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

veneficis..., но трябвало да се дочака началото на 1580 г., за да се види действително как се разгръща яростна по­ лемика, последвана до края на големия лов на вещици от появата на голям брой текстове или томове върху този сюжет. Робер Мандру можал да направи справка за 345 заглавия, които главно през този период са били в обръщение във франция, което означава стотици хи­ ляди екземпляра37. Един французин открил демоничния бал: Жан Бо­ ден, прочут хуманист и юрист, публикувал през 1580 г. в Париж Демономанията на вещиците. Допустимо е да се запитаме за мотивацията на един от най-големите духове на епохата, защото упражнението на мисълта и познаването на всички науки би трябвало да му забранят да напише такъв подстрекателен труд. Това означавало да извърши чист анахронизъм, защото през 1580 г., в сър­ цето на религиозните войни, толерантността не била ни­ що повече от празна дума, след като хуманизмът на епо­ хата отхвърлил гневните идеали на Еразъм. Боден прос­ то принадлежал на времето си, интелектуално убеден в това, което твърдял, даже без да има нито истински практически опит, нито лични причини да действа та­ ка. В момент, когато процесите от този вид били твър­ де редки във франция, той никога не е участвал в някоя процедура, задоволявайки се да помогне на кралския прокурор, изправен пред няколко случая през „Големите дни“ на Поатие през 1567 г. и поставяйки един умес­ тен въпрос по време на един процес, воден в Рибьомон през 1587 г. Неговите впечатления от прочетеното, до­ пълнени от уточненията, изпратени от приятели и род­ нини, не му позволили да си припомни повече от поло­ вин дузина преследвания, всички разположени в север­ ната половина на кралството, резултатът от които бил 37 R. Mandrou, op.cit. списък на заглавията стр. 25-29.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

109

една дузина клади. Още по-изненадващ е фактът, че той не развивал тезата на Malleus Maleficarum за отговорност­ та на жените за магьосничеството, въпреки че самият той бил голям женомразец, което показал многократно в прочутото си есе Републиката, издадено между 1576 г. и 1578 г. Вероятно неговата основна цел е била да съз­ даде кралско законодателство, каквото тогава въобще не съществувало, за да попречи на населението да тър­ си доказателства за невинност, като потопи обвиняемия с вързани ръце и крака, за да види дали ще потъне отношение, квалифицирано от него като дяволска па­ родия на правосъдие, а то трябвало да остане свещено38. Произведението се нахвърляло директно върху Жан Вир и върху всички, които пишели книги, за да се опитат „по всякакъв начин да спасят вещиците: така че изглеж­ да, че ги е вдъхновил Сатаната“. То се вписва много по­ вече в контекста на интелектуалната полемика, отколкото на правосъдната реалност. Боден постигнал тър­ сения ефект, тъй като работата му наистина спечелила слава, ако се съди по най-малко десетте френски изда­ ния, които следват едно след друго от 1580 г. до 1600 г.; и от преводите - един на латински, издаден в Базел след 1581 г., и един италиански, появил се във Венеция през 1589 г. Срещу Жан Вир той формулирал медицински ар­ гументи, доказващи неговите грешки, подкрепял реал­ ността на съвкуплението на вещиците с демони, при­ помняйки техните признания „дотам, че да кажат, че усещали семенната им течност студена.“39 Значителните трактати срещу вещиците започнали да се множат след 1580 г. Теолози и съдии си съперни38 Виж оригиналното издание от 1580 г. и Ж ан Боден, On the De­ mon-Mania o f Witches, превод от Ренди Скот, с въведение от Джонатан Л. Пърл, Торонто, Victoria University, 1995, стр. 99, 114, 132, 149, 177, 202. 39 R. Mandrou, op. cit., стр. 129-133.

110

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

чели в ерудицията, за да утвърдят необходимостта от изтребление на демоничната секта. Измежду теолозите Пиер Бинсфелд, който издал своя труд в Трир през 1589 г., предизвикал многобройни клади в тази част на Германия. Сред най-активните магистрати, също изкушени от демона на писането на такава тема, фигурират Анри Боге, Пиер дьо Ланкр и Никола Реми - съответно във Франш-конте*, във френската част на Страната на бас­ ките и в Лотарингия. Йезуитът Мартин дел Рио, теолог и съдия, публикувал през 1559 г. своята Disquisitionum magicarum libri sex**, която била една от най-четените и именно тя служела за справка на магистратите в испан­ ска Холандия, заети със сурови преследвания на магьос­ ничеството след публикуваното през 1592 г. разпореж­ дане на Филип II, приканващо ги към това40. Така краят на XVI век оставил впечатлението за безпрецедентно развилняване на дявола, защото кладите на вещиците пламтели почти навсякъде в Европа. Обаче историците знаят, че те се концентрирали особено от едната и дру­ гата страна на голямата зона на движение, водеща от Северна Италия към Северно море, с безпрецедентно разгръщане в западната част на Свещената империя и с мълниеносни експлозии в Швейцария в широк смисъл, в испанска Холандия, във франция - въвлечена до 1620 г. в по-жестоки отпреди преследвания, в Шотландия. То­ ва, в което обвинявали подсъдимите, оттам нататък представлявало много ясно формулирана теория, ори­ ентирана към демонския Сабат, с все по-нарастващ ак­ цент върху жените и особено върху приписваната им про­ тивоестествена сексуалност. * Древна провинция в източна франция. - Бел. прев. ** Шест книги за магически изследвания. - Бел. прев. 40 Пак там, стр. 137-152. Да се довърши списъкът с J. В. Russel, Mephistopheles, op.dt., стр. 56, бележка 51.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

111

Знакът на дявола Колкото и да не се харесва на Боден, всичко кара да се мисли, че истинското разширяване на демонологичната теория не било осъществено в света на идеите, а в този на практиката. Приливите и отливите на концеп­ цията били тясно свързани с действията на местна поч­ ва. За да предизвика страх или мъчителни опасения, светът на дявола трябвало да бъде въплътен и потвърден. Когато процесите са били малобройни, спорадични както в повечето страни в Европа преди 1580 г. - силни­ те идеи на демонолозите не били достатъчни, за да пре­ дизвикат например във Франция истински масов страх. Това останало вярно най-вече за лова на вещици, защото много държави си спестявали правосъдното преслед­ ване. Така в Португалия елементите на Сабат същест­ вували във въображаемото, но общо взето изолирани, много рядко напълно определени41. Малкият брой про­ цедури пред гражданските съдилища, прибавен към индеферентността на съдиите от Сент-Офис* пред описа­ нията на нощни сборища на вещици показва, че там ми­ тът за Сабат никога не е бил наистина раздухван от реп­ ресиите. В същност те са ключовият елемент, за да се разбере проникването на модела в дълбочина в даден район или страна. Те подхранвали теоретичната демо-

41 Francisco B ethencourt,

О im a g in a r io d a m a g ia . F e itic e ir a s , s a lu d a d o r e s e n ig r o m a n te s n o s é c u lo X V I , Lisbonne, Projecto

Universidade Aberta, 1987, стр. 165 sq.; Laura de Mello e Souza, „Autour d’une ellipse: le sabbat dans le monde luso-brésilien de l’Ancien Régime“, dans Nicole Jacques-Chaquin et Maxime Préaud (dir.), L e S a b b a t d e s sorciers, X V - X V I I I siècle, Grenoble, Jérôme Millon, 1993, стр. 335, 342. * Конгрегация на римо-католическата църква, натоварена да бди за чистотата на вярата и морала на книгите. - Бел. прев.

112

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

нология, която обратно - бързо залинявала, ако конк­ ретните случаи не се множели. Този феномен се разк­ рива от забелязаните в много моменти паузи - напри­ мер между 1562 г. и 1580 г. в рейнското пространство, което при това било много гостоприемно за сатаническите фантазми. Процесите за магьосничество били собствено каза­ но плътта на демонологията. Те доказвали нейната ис­ тинност. Те превръщали една сложна теологическа те­ ория във видима реалност. Те въплъщавали демона по същество така непознаваем както и Бог - в обвиняе­ мия, мъж или жена. Осъществявайки това, те пренася­ ли битката между Доброто и Злото от небесата към сър­ цето на човека, отваряйки по този начин опасната гла­ ва за личната вина на всеки. Така дяволът преминал от „отвън“ във „вътре“. Този процес на интериоризиране сигурно е функционирал по-малко успешно сред обик­ новените хора, свикнали да си представят Лукавия като реален персонаж, върху когото било възможно да се ока­ же въздействие. Процесите за магьосничество били един вид театрална сцена за упражняване на новите норми: виновният, обрисуван като абсолютно противополож­ ното на добрия християнин, служел да съсредоточи вни­ манието на своите роднини и на своите съседи върху неизбежната необходимост да отхвърлят суеверните тра­ диции и да застанат на пътя на разкаянието. Изповедта на магьосника се вливала в мита за личното самоприз­ нание, предлагано на населението като единствената възможност да получи отговор на тревогите си, за да го подбуди към интроспекция, към систематично проуч­ ване на съвестта си, срещу капаните на демона, толкова по-опасен сега, тъй като се предполагало, че той неусет­ но е завладял телата, за да постави в опасност душите. Ето защо оттам нататък демонологичното ударение било поставяно върху тялото и върху секса. Сабат прик­ рива малко прекалено този символизъм, способен да го­

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

113

вори на всички, защото обхваща едно измерение, което никой не можел да пренебрегне. Представата за нощ­ ните сбирки след полет във въздуха, представлява прос­ то изключителния декор, който позволява да се докаже анормалността на действията на магьосника. Авторите на епохата са украсявали колкото си искат тази тема, създавайки представата-антитеза на християнската ме­ са. В този обърнат свят Сатаната води танца - истинска маймуна, подражваща на Бога. Важното е другаде. Не в разпространяването на злокобни прахчета и мехлеми, които позволяват на съдиите да направят връзка с опа­ сенията на простолюдието от магии и да го накарат да разказва с най-големи подробности анекдоти, почерпани от местните традиции - за бури, болести, смърт на животни или хора. Също така не точно и в еретичното отношение на членовете на дяволските секти, които оче­ видно не могат да направят друго освен да прокълнат светите тайнства и да се държат безбожно. Истинската централна сила на мита от сега нататък ще бъде в опре­ делението за човешкото тяло, превърнато в дълбоко злокобно, отдадено на противоестествена сексуалност. Пъ­ тят на интроспекцията минава през виновността в об­ ластта на използването на собственото си тяло и собст­ вения си секс. Като барабан, резониращ на най-дълбоките култур­ ни страхове на епохата, процесите за магьосничество описват целия ужас, произтичащ от нарушаването на най-големите религиозни и морални табута. Демонологията образува синтез, съставен от най-лошите откло­ нения. Ако тези, които се отнасят до самата вяра, подх­ ващат класическите черти, приписвани на многобройни предшестващи ереси, то онези, които се отнасят до сексуалността, се дефинират по нови изисквания. Не ста­ ва дума за банални оргии, приписвани също и преди на много еретици, а за нечувани мерзости, замърсяващи непоправимо телесната обвивка, която Бог е създал по

114

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

свой образ. Ефектът на ужас е осигурен още повече от факта, че гражданските съдилища в различните страни създали през XVI век скала на недопустимите сексуал­ ни престъпления. Пред нарастващата морализация дос­ та свободните понякога нрави от края на Средновеко­ вието отстъпили значителен терен. За актове на плътта извън брака вече понякога се налагат глоби. По-тежките - хомосексуалността, скотоложството, содомията, кръвосмешението с баща или майка или между брат и сестра водели до смъртна присъда, често чрез огън което увеличава връзката с ерес или магьосничество. Екзекуции от този тип се множат, например във фран­ ция и в Холандия42, в момента, когато процесите за ма­ гьосничество стават по-многобройни. Въпреки че на пръв поглед са без директна връзка, двата феномена все пак произтичат от един и същи тласък —кулпабилизацията, приканваща всеки да контролира звяра, който се крие в него.43 От последната третина на XVI век всеки европейс­ ки процес за магьосничество изправя пред юрисдикци­ ята на светските власти едновременно научните демонологични теми и народните вярвания. Освен наказа­ телната си роля ловът на вещици служи за създаването на унифицирано обяснение по темата, което превръща­ ло локалната специфичност в анекдотичен елемент на координирана сатанична теория. Обвиняемите, свиде­ телите и техните съграждани, поканени за спектакъла на екзекуцията, не са единствените, които научават то­ зи сатанински Вулгат*, за да го разпространяват наоко­ 42 Robert Muchembled, Le Temps de supplices. Del’ obéissance sous les rois absolus, XV-XVIII siècle, Paris, A.Colin, 1992, по-точно стр. 139-145. 43 Виж по-горе глава първа, раздела „Лукавият и Звярът“. * Латинска версия на Светото писание, направена от св. Жером, използвана в католическата църква, която Църковният събор в Тренте признава за автентична. - Бел. прев.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

115

ло. Самите съдии се учели на неговите мистерии. Мно­ го от тях, като Боден, не знаели точните подробности преди да участват в някоя процедура и да допълнят зна­ нията си от наръчниците, които предлагали не само те­ оретични знания, но често и точни съвети. В публику­ вания през 1591 г. Неверни слухове за магьосниците, Ан­ ри Боге, велик съдия в земите на Сент Клод, дава ед­ новременно примери от процеси и инструкции към своя колега Даниел Романе, адвокат със седалище в Салина: Член 5 Има някои, които имат навик, когато хванат магьосник, да му попречат да не докосне земята, преценявайки, че с това средство ще им бъде по-лесно да измъкнат от него истината. Но този начин на действие въобща не ми харес­ ва и аз мисля с Реми (съдия в Лотарингия), че той е суеве­ рен. Шпренгер (един от авторите на Malleus Maleficamm) въпреки това го подкрепя, но с такива аргументи, че ня­ ма нужда да им се отговаря. Член 6 Същият автор предупреди съдията магьосникът да не му докосва дланта, нито голите ръце, нито той да поглежда първия (от опасения за лошо око), така че магьосникът да не го поквари по този начин. Но аз смятам, че това също е пълно със суеверия, тъй като нито ръката, нито окото на магьосника са способни на този ефект...44 Демонолозите не представят съвършено обединена теория. Между тях има много яростни дебати. Важното е обаче, че те всички признават обща рамка на прес­ тъплението - оскърбление на божественото величие възможно най-тежкото на света, призвано да съответс­ тва оттам нататък на представата за магьосничество. В Henri Boguet, Discours exécrable des sorciers, texte adapté par Philippe Huvet, avec une introduction de Nicole Jacques-Chaquin Paris, Le Sycomore, 1980, стр. 174.

116

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

техните очи три основни елемента са точната проява на принадлежност към демонската секта: Договор със Са­ таната; Участието в Сабат;Участието в злодеяния. Тези три понятия смесват различни културни и хронологич­ ни пластове. Злодеянията изразяват цяла безкрайност от старинни вярвания за ефикасността на магиите и осо­ бените сили на някои хора. Сабат бил постепенно изоб­ ретяван от демонолозите от XV век нататък. Колкото до Договора, той е най-късното произведение на учено­ то въображаемо. Като се облича в старите разпростра­ нени народни вярвания и образите, свързани с алхимията или астрологията на култивираните звездобройци на Ренесанса, той концентрира в себе си една нова предс­ тава за отношенията на човека с Мефистофел: точно както и фауст, концепцията за магьосницата въвежда една твърде лична, твърде физическа връзка с дявола. Ми­ тът за демоничния договор завладява западното въоб­ ражаемо в своето двойно измерение —литературно и престъпно. С други думи, авторите на трактатите по демонология си представяли, че магьосниците съзнател­ но са избрали проклятието, за да се радват на благата на този свят. Аферите за магьосничество показват, че закърме­ ните с демонология съдии искат да тълкуват света с тер­ минологията на личната грешка, с избора пред греха. Те го преподават на обвиняемите и на свидетелите, както някогашните проповеди го обяснявали на тълпите. Следователно целият процес съставлява едно войнстве­ но стълкновение, по време на което хората на писмено­ то знание хвърляли унифицираща мрежа върху популяр­ ните вярвания. Те поставят демона във вътрешностите на вещицата, за да я накарат да си даде сметка за смаз­ ващата я отговорност. За тях основният интерес се из­ мества от спектакъла на магьосническото тяло към не­ говото дяволско функциониране, потвърдено от конк­ ретни елементи. В този контекст се обясняват колеба­

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

117

нията на Боге пред популярните обичаи за търсене на доказателства. В неговите очи важното не е дали запо­ дозреният е по-лек от обикновено или че той омагьосва чрез физически или визуален контакт, тъй като точно това са „суеверия Главното се състои във вътрешната промяна, скрита от плътската обвивка, оттам нататък посветена на Злото. За да го докажат, съдиите се опира­ ли на Знака и на извратената сексуалност на обвиняе­ мия. Сравняването на разпитите на предполагаемите ма­ гьосници и показанията на свидетелите позволява да се забележат радикални разлики. Свидетелите не само че не говорят за Сабат, нито за прецизен образ на дявола, но и се придържат упорито да разказват много конк­ ретни истории за нещастия, за болести и смърт, твър­ дейки, че те произтичат от магия, направена от обвиня­ емия. Като държели сметка за тези твърдения, магист­ ратите добавяли към тях въпроси относно правоверието на изправените пред съда и за сексуалните им връз­ ки с демона. Практикували също така и търсене на сатаничния знак върху тялото на заинтересувания. В Лотарингия 23-годишната Кретиен, родена в Естре, дъще­ ря на Жан Пармантие, отговаря следните неща по вре­ ме на нейния процес през 1624 г.: По повод на дявола: - Казва, че това е един едър черен мъж, който тя вярва, че е злият дух - облечен в черно, имащ една кама отзад и едно черно перо на шапката си. - Колко време е минало, откакто той й е направил каза­ ния белег? - Казва, че може да има четири години и че от това я е боляло цели два дни. - На кое място казаният Топен (нейният дявол) й се е явил? - Казва, че това било на Сабат. - Ако казаният Топен я е познал (плътски), то колко пъ­ ти и на кое място?

118

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Казва, че той я е познал само веднъж на едно място, на­ речено Шам де Шампен близо до Тило, (тя), живееща то­ гава в квартирата на Никола Годел младия, че той й е причинил голяма болка, чувствала голям студ и големи болки, като че ли й поставили бодли между краката, тол­ кова, че тя била болна петнадесет дни. За останалото тя е много отчаяна, че е оскърбила Бог, както тя е направила, не искайки нищо друго освен да посрещне неговия Великден и да умре.45 Знакът, сексуалните отношения с демона и чувства­ та за вина тук вървят ръка за ръка под погледите на съдиите. Така установената верига от представи опре­ деля като най-големия въобразим грях да дадеш тялото си заедно с душата си на демона, феноменът е важен, защото той прави обвинението в магьосничество конк­ ретно и оттам нататък изобличавано от всички власти. Знакът става елемент от първостепенна важност за демонологичната конструкция. Въпреки че е било възмож­ но да се намерят примери за него още в XV век, напри­ мер във връзка с водоазите в Арас през 1460 г., той се налага едва с големия лов на вещици от XVI и XVII век. Оставен от ноктите на дявола на някое място по тяло­ то, по-скоро отляво, тъй като това е неговата предпочи­ тана страна, често скрит, или в „срамните части“, даже в окото на един магьосник, той бил доказателството за сключен със Сатаната договор. Или по-скоро полу-доказателство в юридически термини, защото неговото от­ криване не било достатъчно да се издаде смъртна при­ съда, а само упълномощавало магистратите да удвоят старанието си и да използват мъчения в случай на упор­ ство на обвиняемия. Търсенето на позорния зловещ знак се извършвало върху голо, напълно обръснато тяло под 45 Текстът е издаден от Робин Брегс, „Le sabbat des sorcières en Lorraine“, dans N. Jacques-Chaquin et M. Préaud [dir.], Le Sabbat des sorciers, op.cit., стр. 169-172.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

119

надзора на хирург. Като отвличали вниманието на по­ търпевшия, пробождали подозрителните места с дълги игли. Щом нямало израз на болка или не потичало кръв, се потвърждавало съществуването на един или повече дяволски знаци. Официалната процедура бързо зарази­ ла населението, което прибягвало до „бодящите“, за да провери своите подозрения по отношение на някой съ­ сед. През 1601 г. Алдегонд де Рю, седемдесетгодишна селянка от Камбрези, отишла в Ардените, в Рокроа град, отдалечен на един ден езда от нейното село Базюел, за да се подложи доброволно на търсене на дяволс­ кия знак от местния палач - адвокатът Жан Минар, из­ вестен със своите таланти в тази област. Той изпратил доклад до епископа на Базюел, в който утвърждавал, че е намерил на лявото й рамо една аномалия, съставена от пет малки точици, подобни на тези, “с които врагът на човешкия род ги маркира първия път, когато има съвкупление с казаните вещици“. Той добавил, че е на­ мерил същия знак върху 274 души, екзекутирани впос­ ледствие за магьосничество. По-малко от шест седми­ ци по-късно в Базюел била издигната кладата на Алде­ гонд46. През 1671 г. Съветът на краля на франция тряб­ вало да се намеси, за да прекрати епидемия от лов на вещици в Беарн. Едно малко момче донесло за повече от 6 000 души, обитаващи тридесетина общини, като пре­ тендирало, че е способно да разпознае последователите на дявола по някаква невидима освен за него черна мас­ ка, която те имали върху лицето си, или по един бял белег в лявото око.47 Знакът на демона може да бъде тълкуван като сим­ вол за изключване от обществото, в една епоха, когато 46 R. Muchembled, L a S o rcière a u village, op. cit., стр. 128-131. ' 47 Robert Mandrou, P o sse ssio n e t S o rcellerie a u X V I Ie siècle. Textes in édits, Paris, rééd., Hachette, 1997, стр. 231-244.

120

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

скитниците и престъпниците често са били белязани с позорен знак, като отрязано ухо или жиг, направен с на­ жежено желязо в плътта на крадците. И още повече този знак позволил да се концентрира върху една-единствена тема куп разпръснати простонародни вярвания и практики във връзка с рожденните знаци.48 Обаче та­ кива обяснения не държат сметка за цялото богатство на концепцията. Вградена в дефиницията на договора със Сатаната и на Сабат, тя трансформира демонологичния мит във физическа увереност, преживяна от все­ ки - магьосницата, но също и съдията, „бодящия“ и пуб­ ликата на екзекуцията. Някои обвинени даже започва­ ли да се колебаят, когато научавали, че върху тях е отк­ рит знакът, въпреки че до този момент са утвърждава­ ли своята невинност. В по-общ план теоретиците не можели да се съмняват в реалността на престъпленията, приписвани на обвиняемите, от момента, в който прие­ мали, че демонът е нещо различно от просто дух, щом е белязал магьосниците и е имал сексуални отношения с тях. Значи Сабат не бил сън, внушен от Сатаната, а сбор, където действително се събирали телата. Със снабдява­ нето на демона с тяло били преодолени все още същес­ твуващите интелектуални противоречия по толкова бод­ ливи сюжети. В очите на съдиите знакът най-малкото играл ролята, както да потвърди физическото присъст­ вие на дявола, така и да докаже виновността на затвор­ ниците. Същото било и с уточненията на сексуалните акто­ ве, извършвани с демони. Да се говори за еротичното облекчение, дори за перверзия на магистратите не из­ черпва интерпретацията, даже и ако изглежда очевид­ но, че разказваните безсрамия и оголените тела, върху 48 François Delpech, „La „marque“ des sorciérs. Logique „s“ de la stigmatisaion diabolique“, dans N. Jacques-Chaquin et M. Préaud [dir.], Le Sabbat des sorciers, op.cit., стр. 347-368.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

121

които бил търсен знакът, можели да подбудят към воайорство. В действителност сексуалното измерение иг­ рало твърде важна роля в логиката на процеса. Дяволс­ ките съвкупления никога не били описвани от свидете­ лите, а само по време на диалог с обвинения под форма­ та на въпроси, често много подробни, които предизвик­ вали било то отричане или мълчание било стереотипни потвърждения. Сексуалното признание често означава­ ло обрата в процеса, края на съпротивата, приемането на вината. През 1624 г. в херцогство Лотарингия Кретиен Пармантие описала болезнен, с усещането за студ сек­ суален контакт, от който дълго време изпитвала болка. Други уточняват, че половият орган на дявола бил ле­ ден, ненормално голям, че причинявал остра болка, че разкъсвал плътта като че ли бил покрит с пирони, че семенната му течност също била студена. Древните идеи относно студеното като смърт тяло на демона се дубли­ рат с уточняването за болезнено съвкупление, въпреки че някои магьосници казват, че са изпитали удоволствие. Човек би могъл да се опита да намери проста логи­ ка в тези неща. Не става ли дума за просто транспони­ ране, малко безумно наистина, на най-обикновена сек­ суалност? Не разказва ли Кретиен за своята дефлора­ ция от някой мъж, добавяйки известните на всички пред­ стави за студенината на дявола? Това значи да се забра­ ви, че преживеният елемент, който можел да послужи за основа на отговора на една обвиняема, придобивал целия си смисъл в контекста на проклинянето на Сата­ ната и в търсенето на доказателства, за да бъдат нака­ зани неговите съучастници. Демоничната сексология би­ ла чисто научна, защото популярните вярвания по въп­ роса за сексуални отношения между хора и свръхестес­ твени същества въобще не подчертавали болката. Тя формулира една забрана, като я драматизира максимал­ но, за да възпре по-добре онези, които биха се изкуши­ ли да я нарушат.

122

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Очевидно целта на подчертаването на тази тема е да се очертае ужасът, внушаван на всеки християнин от идеята за противоестествени връзки на жени и мъже с демоните инкуби или сукуби. Тези силни образи опре­ деляли по-дълбоки, ненарушими табута в сексуалната сфера. Вярвало се, че по време на Сабат присъстващите се съвкуплявали без задръжки, без да държат сметка за най-святите роднински отношения, като се отдавали на содомия и използвали ненормални пози. Освен това де­ цата на вещиците били принасяни в жертва на дявола, за да послужат за канибализма на Сабат или за изготвя­ нето на пагубни прахове и мехлеми. Ако го погледнем от обратната страна, това въображаемо ни отпраща към свещените връзки на брака, сключен заради размножа­ ването, а не за да доставя удоволствие със сексуалните отношения, както и към надзираваните от изповедни­ ците забрани - като мастурбацията, позите, в които же­ ната доминира мъжа, противозачатъчните средства, без да се забравя висшето престъпление срещу природата содомията, наказвана със смърт. Ако задълбаем малко по-дълбоко, ще открием, че визуалните представяния на Сабат се умножават след 1570 г. по все по-тревожен на­ чин, с декор от злокобни животни, кости, черепи и сце­ ни, които смразяват от ужас - както у Ж ак дьо Ген II в началото на XVII век с изкормването на трупове, готве­ нето на части от тялото, смученето на човешка кръв.49 Както в трактатите по демонология, така и в процесите от епохата наблягането върху дяволското тяло на вещи­ цата и върху нейната напълно извратена сексуалност из­ разяват идеята, че тя има сила да разрушава, по-голяма от всяко въображение, защото сатаничното съвокупле49 Charles Zika, „Les parties du corps, Saturne et le cannibalisme: représentations visuelles des assemblées de sorcières au XVIe siècle“, dans N. Jacques-Chaquin et M. Préaud [dir.], Le Sabbat des sorciers, op.cit. по-точно стр. 391, 395, 399.

Г лава II НОЩТА НА САБАТ

123

ние не създава чудовища, а чисто и просто изключва живота. Сложната съвкупност, съставена от теоретични тек­ стове, юридически процедури и визуални изображения, свързани с лова на вещици, вселяват нарастващ страх в сърцевината на въображаемото на елита, който се опит­ ва да го сподели с населението в случаите на все помногобройните твърде ритуализирани и кодифицирани процеси. Този страх асоциира фантазми, свързани със смъртта, с дявола и с женската сексуалност. Демонолози и художници от Свещената империя и от Холандия започнали да експлоатират това тематично находище още от края на XV и XVI век, защото то започнало да се налага със сила в градовете на тези райони.50 Краят на изработването на мита за Сабат, съсредоточен от­ там нататък върху белязаното демонично тяло и върху плътските отношения с демона, предлага едно вътреш­ но уравнение между чувството за смъртта и всепоглъщащия физически нагон на жената. Отвъд вещицата се очертава злата старица, ужасно опасна, защото възраст­ та и вдовичеството утежняват още повече този разру­ шителен характер. Като установява граница, едно чис­ то митично табу, процесите обвързали здраво помежду им огромни вериги от символи във връзка с идентич­ ността, съответна на двете части на човешкия род. В западното въображаемо сексът и смъртта започнали много тясно да се преплитат. Демонологията, прилага­ на в процесите, говорела за задължителната необходи­ мост да се контролира ужасяващата женска похотли­ вост.51 Тъй като вещиците не били единствените от своя 50 Пак там, стр. 413. 51 Lyndal Roper, O e d ip u s

a n d th e D e v i l . W itch cra ft S exu ality a n d R e li­ g io n in E a rly M o d e m E u rope, Londres-New York, Routledge, 1994,

специално стр. 25, 153, 192.

124

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

пол, които носели дявола в тялото си. Процесът на ци­ вилизация на нравите, присъщ на Запада,52 започнал в различни сектори на знанието и на социалната практи­ ка, като ги засягал с различен ритъм. Ако Сатаната ста­ нал толкова осезаем, толкова обезпокоителен за елита, то било, защото светът на знанието съзрявал по-бързо. Представата за животното се променила, като предиз­ викала страх от звяра, който човек чувствал, че живее дълбоко в него. Религиозни и граждански власти обгра­ дили по-отблизо сексуалността, считана за опасна. Тя­ лото вече не се възприемало по същия начин както пре­ ди.

52 N. Elias, La Civilisation des moeurs, op. dt.

Глава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

Подготвян от дълго време чрез измененията в пред­ ставянето на дявола, ловът на вещици от XVI и XVII век се основавал също и върху едно научно възприятие на тялото, което не познавало понятието невъзможно. Интелектуалците от тази епоха си представяли вселе­ ната по съвсем различен от нашия начин. Да се учудва­ ме, че виждаме хуманиста Жан Боден да лъска оръжи­ ята на една кохорта съдии преследвачи, значи да извър­ шим най-тежкия възможен за историка грях - грехът на анахронизма. По този пункт авторът на Републиката бил в пълна хармония с безмилостните практици, издигащи кладите. Те на свой ред се опирали на една наука, която потвърждавала дяволското присъствие и описвали многобройните му прояви. През XX век ние забравихме иде­ ята, че науката, културата, теологията и цялото остана­ ло човешко знание съставят един-единствен общ кон­ текст за интерпретация на света. Нашите широки зна­ ния, нашите често ревниво затворени специалности ни пречат да допуснем, че Боден във всичките си произве­ дения е говорел на същия език - независимо дали те са били посветени на паричната система, на политическа­ та теория, на религията или на лова на вещици. Негови­ те най-изтъкнати съвременници правели същото. Ни­ каква бариера не разделяла медицината от религията, науката от вярванията.

126

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Една история на дявола не може да бъде пълна без проучване на тялото и на неговите изображения. Не един обикновен каталог на свързаните с него „суеверия“, а гмурване в медицинските концепции от времето на Ве­ зал, на Амброаз Паре или на Диафоарус - баща и син, осмени от Молиер. Наблюдава се едно необикновено ре­ дуване на научни и популярни идеи, като най-знаменитите учени в никой случай не са били по-малко „суевер­ ни“ от гледна точка на наблюдателя, който удобно оце­ нява своето отношение в сравнение с тяхното от пози­ цията на края на XX век, когато е добре да се показваш недоверчив. Но все пак, ако днес дяволът ни се вижда малко актуален, едва ли заплашителен, то е защото ние схващаме функционирането на нашето тяло по един ра­ ционализиран модел, несъмнено не и на границите на невъзможното. През XVI век вярата била част от науч­ ния възглед. И още по-важен факт - връщането към ан­ тичните извори, обикновено считано за прогрес на чо­ вешкия дух през епохата на Ренесанса, довело до меди­ цински разсъждение върху болестта като заразно Зло, отваряйки така вратата за още по-засилен страх от де­ моничното нахлуване. Медицината подтиква към по-широко разсъждение върху колективното въображаемо. По времето на Рабле, доктор и писател, не присъстваме ли на ускорено оттегляне на оптимистичните идеи за долната част на тялото? Естествените функции и сексуалността не се ли оказват бързо в територията на забраненото, под влия­ ние на морализацията, произтекла от сблъсъка на кон­ куриращите се църкви? Противопоставянето в тази об­ ласт между средновековния смях и тъжната репресия на Модерните времена изглежда малко пресилено. Про­ мените се разпростират върху по-дълъг период под фор­ мата на бавен културен натиск, целящ да научи всекиго да опитоми по-добре тялото си. Религиозната интериоризация се придружава от ново определение за мястото

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

127

на сетивата в съществуванието, като зрението било при­ зовано да се опира все повече на божественото, докато обонянието било напълно демонизирано. Мисълта и практиката следват една кръгообразна логика, тъй ка­ то упражняването на сетивата и властта над себе си са едновременно и социални идеали, и морални феноме­ ни, пораждащи чувството за благочестивост, и центро­ ве на интерес за лекарите, и причини за наказване на отклоненията. Тогава Европа преживява постепенно преминаване от генерализираната магическа идея към рационализирания възглед, въплътен от Декарт или от Нютон. По присъщия на Запада начин Сюжетът мал­ ко по малко изплува из океана от противоречия.

Магическото тяло Човешкото тяло било считано за обвивка, съдържа­ ща сокове, чието равновесие обуславяло здавето. Мъ­ жът бил по природа топъл и сух, жената - студена и влажна, като съществували различни комбинации, за да има различни типове. Жена с мъжки характер напри­ мер била приемана за по-отдалечена от своята състав­ ляваща влажност, защото я смятали за по-топла и посуха от нормалното. Следователно основната цел на ле­ карствата била да възстановят равновесието на вътреш­ ните течности. Диагнозата можела да се постави без ди­ ректно наблюдение, като се изпращала урината на ня­ кои „лечител“, който я разглеждал, за да определи под­ ходящото лечение. Скъпата на Молиер медицина на очистителното е съществувала векове преди него. В действителност трябвало да се изхвърли излишеството от сокове чрез кръвопускане или чрез клизма, или пък да се укрепят естествените характеристики на пациента чрез старателно подбрани хранителни режими.

128

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Един медицински сборник от рецепти на френски, писан изглежда през 1358 г. между Шандльор* и Сентжан**, давал инструкции за всеки месец от годината.1 През януари не се препоръчвало кръвопускане; през юни трябвало да се пие вино на гладно и да се пие градински чай, да се яде сол, джинджифил, както и „горещи подп­ равки“. „През март трябва да се пият сладки неща и е лошо да се пуска кръв, също да се избягва да се ядат неща, които карат да се отива в нужника“. През април се препоръчват прясно месо и кръвопускане. Май се на­ мирал едновременно под знака на горещото и знака на студеното: следователно от това произтичали топли яденета и напитки, кръвопускане, обаче „главата и крака­ та не са добре и също трябва да се мият често и да се ядат студени супи от всякакви треви“. „През юни тряб­ ва да се пие на гладно студена вода и вечер да се яде салата с оцет, също трябва да се въздържа от жена, тъй като този месец соковете слизат от мозъка“. Не бива да се пуска кръв през юли, август и септември, освен през септември ако се налага при условие да се пусне малко кръв; през същия месец всички видове храна са здра­ вословни, с умереност. През октомври човек се прочис­ тва: добре е да яде на гладно грозде, да се пие малко „мляко от коза, за да прочисти стомаха“ През ноември, както и през декември “е добре да се пусне кръв“, тъй като соковете се поддават, но е по-добре човек да не се къпе и също може да се яде канела и исиоп. От януари до март е важно да се запазят телесните сокове, като се избягват слабителните храни. Пролетта

* Празникът на представянето на Исус в храма - 2 февруари. Бел. прев. ** Денят на канонизирането на Жана д’Арк - 30 май. - Бел. прев. 1 Общинската библиотека на Лил, ръкопис 366 (№ 116 по ката­ лога на Риго) f 104 за датата и G и Н за цитираните рецепти.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

129

възвестява епохата на кръвопускането и на телесното охлаждане, практикувано чрез бани, хранене и сексуал­ ното въздържание през юни. филигранно изпъква иде­ ята за излишното загряване, за изкачването на сокове­ те, чиито излишък е важно да се преодолее. Намекът за жените означава, че рецептите засягат основно топло­ то и сухо тяло на мъжа. Освен може би споменаването на топлите храни и напитки през май? Освен ако идея­ та за преход от зимен режим към пролетен не обяснява двойния подход относно този месец? Това бил месецът на любовното ухажване, преди да се окаже посветен от Контрареформата на Девата, което позволява да го опредилим като малко подходящ за сватби оттогава. Ля­ тото е моментът, когато кръвта трябва да остане в тя­ лото, несъмнено за да отговори на енергичните физи­ чески нужди в периода на жътвата, а може би също здра­ вето изглеждало през този период да се нуждае по-мал­ ко от медицинска намеса. Есента открива втория годи­ шен пречиствателен цикъл, за да се прочисти стомахът и да се уравновесят соковете чрез кръвопускане; забра­ ната за бани показва, че излишъкът на охлаждане тряб­ ва да се забрани през ноември и декември, в момента, когато времето става все по-студено. Тези концепции, които един читател от XX век би се изкушил да приеме за чисто народни, през XVI век били вътъкът на най-научната медицина. Трудностите, срещани например от онези, които искали да развият анатомичните изследвания, не произтичали само от враждебността на Църквата, но също и от технически­ те проблеми, които дисекцията поставя, от огромния респект към античното познание и от „ориентацията на медицината към физиология и патология на соковете“.2 2 Mirko Grmek, [dir.] Histoire de la pensée médicale en Occident. T 2, De la Renaissance aux Lumières, Paris, Seuil, 1997, стр. 8.

130

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Във всеки случай от това не би трябвало да правим зак­ лючение, че медицинската наука се е противопоставяла на новото. Връщането към античните източници, извър­ шено под могъщото влияние на хуманизма, разбира се установило за дълго наследения от Гален теоретичен мо­ дел на болестта. Обаче промените в манталитета и но­ вите религиозни отношения засегнали силно „известно­ то за болестта“. Новатори като Жан фернел [1497-1588], баща на „физиологията“ и на „патологията , са принад­ лежали не по-малко дълбоко на своето време, фернел останал верен последовател на класическата теория за соковете в човешкото тяло. Но все пак за всички лека­ ри обяснителната рамка на съвкупността се промени­ ла. Били открити нови болести, точно тези, които днес наричаме инфекциозни - като сифилиса, грипа или кок­ люша. За да обясни появата на тези нови бедствия, кои­ то опустошавали особено новооткритата Америка, ме­ дицинската мисъл призовала отхвърлени или във всеки случай слабо допустими в античността идеи: заразата и астралното влияние.3 Ако второто преди всичко ни на­ сочва към виталистичните и даже мистични теории на Парацелз, то то е повлияло много повече на научния свят чрез идеята, според която „човекът е един вид от­ ражение на света: микрокосмосът [тялото] е свързан с макрокосмоса [вселената] чрез вездесъщи структурални аналогии.“ Споделяна от поети и писатели, тази тео­ рия (при това не особено нова) придобила нарастваща сила и после оставила поразяваща следа в западното въ­ ображаемо чак до наши дни. Колкото до принципа на заразата, според мен той е бил главният вектор на една магическа представа за тялото, тъмната страна на коя­ то била да допринесе за потвърждаването на демонологическите тези и да предизвика масивен лов на вещици. Както ще видим по-нататък, връзката между тези фе­ 3 Пак там, стр. 157-163, за пълно уточняване по тези теми.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

131

номени се установява от възприемането на ефекта на болестта чрез причините за епидемията, като дяволът играе ролята си в произвеждането на облаци чума и в трансформацията на плътската обвивка на магьосници­ те, която също е призната за заразна. Демонската секта придобила нов смисъл със своята заразна сила, в мо­ мент, когато въпросната идея преследва както лекари­ те, така и техните клиенти. Отречена от гръцката научна медицина, идеята за заразна инфекция произтича от магическото тълкува­ ние на света: предполага се, че една опасна за здравето мръсотия се пренася чрез самите болни, чрез предмети­ те, чрез невидими сили, чрез въздуха... Тя основава прин­ ципа на „табу“-то и води битка чрез забранени ритуали в неевропейските общества, изучавани от етнолозите. Но лекарите започнали да определят болестите като за­ разни по някой признак, споделян в едно и също време от голям брой заразени. Модната доктрина през втора­ та половина на XVI век била да се изостави обяснение­ то за предаване чрез една субстанция, наречена „контаж“*, в полза на теорията за „миазма“, отнасяща се до замърсяването на вдишвания въздух. Втората теория била развита от италианския лекар Джироламо фракасторо в публикувания през 1546 г. трактат De contagione et contagiosis morbis et curatione** Той описвал различни „заразни болести, между които петнистият тиф, сифи­ лисът, вариолата, проказата, бясът. Според него всич­ ки произтичали от вътрешна ферментация на телесни­ те сокове, под влияние на външен фактор. Той бил осо­ бена отрова, притежаваща качествата на жив органи­ зъм, невидим с просто око, способен да се размножава и да се умножава. Появяващи се понякога от спонтанно * Преносител на зараза. - Бел. прев. За заразата, заразните болести и лечението. - Бел. прев.

132

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

пораждане от развалените сокове на някого, такива „първоначални зародиши“ (seminaria prima) се разпрос­ транявали понякога чрез директен контакт или с пос­ редничеството на зъмърсени предмети, но се пренася­ ли също и по въздуха. Те се привличат от соковете по­ ради „привличането“, което свързва човека със съвкуп­ ността на Божественото Творение. Всичко е във всичко. Микрокосмосът на човешкото тяло е свързан с вселенския макрокосмос. Следовател­ но инфекцията придобива смисъл във веригата от обяс­ нения на тази „магическа“, но научна в смисъла на епо­ хата предства. „Идеите за моралното омърсяване, за пър­ вородния грях, за болестотворната вина и за божестве­ ното наказание я придружава или открито, или подмолно“ заключава с право Мирко Грмек. Установеният меж­ ду вътрешността на болното човешко тяло и дйижението на звездите паралел даже дал повод за измислянето на понятието „инфлуенца“, обозначаващо това влияние на планетите, за да даде име на епидемиите от грип от XVI век. Изглежда сегашната, в края на второто хиля долетие мода на хороскопи, почива върху феномена на едно вярване, което се корени в такава концепция за све­ та, въпреки че днес тя изглежда откъсната от науката и медицината... , Докато чака в хода на XVII век да се появи дефини­ цията на нов модел за обяснение на болестта чрез хими­ ята или физиката, идеята за заразата открила широко поле за размишление пред образованите духове, притес­ нени от нарастването на опасностите и на сатанизма. Доказателство е съгласието с големия лов на вещици. Елементите на културата за тяло, нападано от невиди­ ми болестотворни сили, можели да бъдат транспонира­ ни в мита за Сабат. Той пък, от своя страна, давал сми­ съл на мистерията на болестта, фантастичното табу, прехвърлено така и към образа на Сатаната, идвало ка­ то ехо на страха от заразения въздух по време на епиде-

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

133

мии. По-нататък ще видим, че дяволът всъщност се ока­ зал директно свързан със заразните болести и с отвра­ тителните миризми. Преди да стигнем до там трябва да уточним, че медицинската наука добавяла нови неща върху тревожната тема за тялото.

За женското тяло Че жената може да бъде дяволско творение не е са­ мо теологично и морално признание на епохата. Ренесансът предложил забележително място на дамите с бла­ городен произход, на тези, които имали право да влязат в абатството на Телем, описано от Рабле*. флорентин­ ският неоплатонизъм ги огради чрез четката на Ботичели с несравним ореол. Разлиствайки розата, Ронсар си спомнял за Касандра Салвиати, както Арипа в Про­ летта - за своята младост през 1572 г., когато той съ­ що се възхищвал на една Салвиати - Диана, племенни­ ца на предишната. Но в тази област бързо се настанила полемиката. От втората третина на века натам тя бу­ шувала във френските литературни кръгове, принужда­ вайки през 1546 г. Рабле да се намеси с Трета книга където се разисквал въпросът за брака, и този за рогоносците, която твърдели, че е близко свързана с първа­ та. Пролетта на жените не продължила дълго и освен това засегнала само някои привилегировани. Западна­ та култура опърничаво се върнала в своя коловоз. Го­ лите хубавици трябвало да се завоалират, после скоро след това да покрият всеки пръст от своята грешна плът под тежките тъмни тъкани на испанската мода, която

Нещо като светско селище, измислено от Рабле в Гаргантюа където се изучавали всички форми на щастието. - Бел. прев.

134

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

станала доминираща за всичкия социален елит в цяла Европа. Втората част на XVI век и първите десетиле­ тия на следващия настоятелно подканили дамите да пок­ рият гърдите си, които модата понякога позволявала де се показват, и да влязат в ред - с изключение на кралс­ ките особи, като например Елизабета I Английска. В протестантския свят въпросът за властта на мъжете над жените бил също поставен с голяма острота, дотам, че в лова на вещици и практикуването на екзорсизъм в Гер­ мания можели да се видят начини за установяване на много контрастна представа за мъжкото и женско тя­ ло, залог на власт и знание4. Във всички сектори на знанието или на социалния живот се извършило ново определение на женската при­ рода. Медицината, правото, визуалната пропаганда, раз­ пространявана чрез клишетата и картините, :3а да се ог­ раничим само в няколко сектора, укрепвали идеята за наблюдение, необходимо, за да се контролира едно не­ съвършено, дълбоко обезпокоително същество5. Лека­ рите виждали в жената недовършено създание, непълен мъж, откъдето произтичали нейната крехкост и нейно­ то непостоянство. Според много автори сприхава, на­ хална, лъжлива, суеверна и похотлива по природа, тя била водена само от движението на своята матка, от където произтичали всичките й болести - а именно нейна­ та хистерия. Жена-матка, тя носела в себе си едновре­ менно силата на живота и тази на смъртта6. Това кли­ 4 L. Roper, op.cit., по-точно стр. 119, 191-193. 5 Évelyne Berriot-Salvadore, Un corps, un destin. La femme dans la medicine de la Renaissance, Paris, Champion, 1993; Sara F. Matthews Grieco, Ange ou Diablese. La représentation de la femme au XVIe siècle, Paris, Flammarion, 1991; Robert Muchembled, Cultures et Société en France du début du XVIe siècle au milieu du XVIIe siècle, Paris, SEDES, 1995, стр. 162-184. 6 É. Berriot-Salvadore, op. cit., стр. 199-200.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

135

ше предавало добре „глухата тревога“ и „скритото не­ доверие“ на мъжете спрямо нея. Масивен културен пре­ носител, както са могли да бъдат анализирани 6 000 броя клишета на тази тема само между 1490 и 1620 г., те са били предназначени главно за жителите на градовете от всички социални пластове. Развитата по този начин представа за женствеността смесвала неизкоренимо на­ учните теории, създадени от теологията, медицината и правото с най-разпространените популярни предразсъ­ дъци. Между разработваните религиозни сюжети, кое­ то представлява три четвърти, от общия брой на кли­ шетата, преобладава този за греха. Жената го извърш­ ва без срам - най-напред този на сладострастието, найчесто припомнян, после на завистта, на суетността, на мързела и накрая високомерието. Моден бутик, в който обикновената външност на продавача прикрива демона изкусител, изправен пред мечтаната женствена плячка, изразява точно тази система на мислене, създадена от мъжете за своите себеподбни, за да ги предупредят за женските капани, вдъхновени директно от Сатаната7. В черно-белия свят на учените, женската природа принадлежала към тъмната страна на делото на Създа­ теля, по-близко до дявола, отколкото до положението на мъжа, по-добре вдъхновен от Бога. Ако нямаме пред­ вид такова обяснително разделение, не можем да разбе­ рем медицинските описания. В исторически термини то­ ва разделение обосновава мъжкото превъзходство, а съ­ що така и изискването за подчинено положение на же­ ните в цялото общество. Но съвременниците не биха до­ пуснали такава идея. За тях жената била по природа, т. е. по божията воля по-нисша. Такова било мнението на лекаря Левиниус Лемниус, роден през 1505 г. в Зиркзее в Зеландия, починал през 1568 г. Съвременник на Кар7 S. F. Mattews Grieco, op.cit.

136

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

дан и на Парацелз, които били по-възрастни от него, на Андре Везал, с когото той се срещнал, и на Жан Вир - и двамата родени десетина години след него, след като учил в Ганд и в университета в Лувен, в културното прос­ транство, където сияел големият хуманист Еразъм, той направил скромна кариера в родния си град. Типичен за своята епоха учен, хуманист-християнин, той предс­ тавлява интерес като представител на една доста разп­ ространена в Европа медицинска представа. Неговите трудове, често преиздавани и превеждани до средата на XVII век, свидетелстват за доста голямо влияние в Ре­ публиката на литературата. Обаче той бил едновремен­ но човек на Средновековието и персонаж на Ренесанса. Магическата представа, наследена от средновековното минало, му вдъхнала вяра в добродетелите на астроло- I гията, на предсказването на бъдещето и на алхимията, както и нежелание да пуска кръв на пациентите по вре­ ме на някои съчетания на звездите. От друга страна, той се оказал страстен привърженик на идеите на Хипократ и Гален, като най-големите учени на неговата епо­ ха8. В Окултните чудеса и тайни на природата- книга, издадена през 1574 г. в Париж, той предложил една об­ ща представа за своето изкуство, която споделяли мно­ го европейски практици и която заинтересувала по-ши­ рока публика. Първото издание на текста датирало от 1559 г., последвано през 1560 г. от италиански превод, през 1566 г. от първа версия на френски, публикувана в Лион под заглавието Чудните тайни на природата, след това през 1569 г. от немско издание. Още приживе на автора в Европа се разпространявали хиляди екземпля­ ри от книгата и успехът й не бил опроверган и впослед­ ствие, ако се съди по бързото редуване на препечатки 8 Carel Maaijo Van Hoorn, Levinus Lemnius, 1505-1568. Zestiendeeeuws Zeeuws genesheer, Kloosterzande, J. Duerinck-Krachten b.v., s.d. [1978] (thèse de doctorat en médecine, V.U. Amsterdam).

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

137

или на преиздаване: до 1570 г. излезли от печат четири италиански превода, също толкова френски преди 1575 г. и три немски до 1580 г. Има сведения и за много дру­ ги копия до средата на XVII век, включително на ла­ тински и на английски9. Много от бележките на Лемниус лесно ще се впи­ шат в огромното ветрило от вярвания, често наричани погрешно популярни. Така той се боял от фаталните го­ дини на съществуванието - 7-та, 9-та и още повече 63та, цифра, получена от умножението на двете предход­ ни. Той умрял точно на тази възраст, но не се знае дали опасенията му са изиграли някаква роля за това. Инте­ ресуващ се от всичко, той прехвърлял в броеницата си ту съвети, ту обикновени обяснения. Така той имал до­ верие в старата идея, прилагана в практиката от сред­ новековните съдии, че един труп можел да кърви в при­ съствието на убиеца си. Като ботаник той съветвал до розовите храсти да се сади чесън, защото това придава­ ло по-силен аромат на розите. Според него най-добрите афродизиаци, способни да „накарат да се изправят ге­ ниталните части“, включвали сто цвята от магарешки трън (образът е достатъчно обяснение), гугутките, ангинариите, лукът, ряпата и „рапицата“, аспержите и за­ харосаният джинджифил. Като лекар той твърдял с апломб, че било възможно да се види каква напитка е кон­ сумирал някой пияница: ако залитал напред, това със 9 Справките са направени в изданията: Levinius Lemnius, Les Occultes Merveilles et Secretz de nature, Paris, Galot du Pré, 1574, 213 ff., c подробни таблици. Първо латинско издание през 1559 г.; италиански превод през 1560 г. (и четири други до 1570 г.); първият превод на френски, Les Secrets miracles de nature..., Ли­ он, Jean D’Ogerolles, 1566, след това в Париж 1567 г., (три преиздания до 1575 г.); немският превод от 1569 г. в Лайпциг (и три други до 1580, а от тази дата до 1605 г. още пет). По късно са посочени едно латинско издание от 1650-1651 г. в Амстер­ дам и едно английско от 1658 г. в Лондон.

138

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

сигурност било вино, докато загубата на равновесие на­ зад показвала прекаляване с бира, защото нейните из­ парения го удряли в главата отзад. За лечение на подаг­ рата той предлагал да се държат малки кученца върху болния крайник, които да излъчат топлината, която бо­ лестта карала да се отдели от тялото10. Концепцията за човешката природа настойчиво про­ тивопоставяла дума по дума мъжа на жената. Въпреки някои формулировки, които ни изглеждат странни, не­ говото мнение трябва да се вземе много насериозно, ка­ то имаме предвид огромния успех на трудовете му и съв­ падението на възгледите му с обикновената медицина на епохата. Въпреки че той обяснявал със срама факта, че удавените жени плуват с корема надолу, докато мъ­ жете са с лицето нагоре, истинският смисъл на забележ­ ката се състои в имплицитната връзка, която той прави между мъжкото, топлината и светлината на Бога, дока­ то женското начало, свързано с влажността и студа, гле­ да по-малко към небето. Теорията за соковете тук слу­ жи да се обозначи първородното разделение. С изклю­ чителни интереси в областта на миризмите, както ще видим по-нататък, Лемниус твърди, че мъжът по при­ рода мирише добре, докато неговата партньорка излъчва слабо привлекателен естествен аромат. Ц енат а изо­ билства с екскременти, а и също поради нейните цветя [цикли] тя излъчва лоша миризма, така тя влошава всички неща и разрушава естествените им сили и спо­ собности.“ Като измисля допълнения към една класи­ ческа медицинска тема от времето на Плиний Стари, според която допирът с менструалната кръв унищожа­ вал цветята и плодовете, карал слоновата кост да по­ тъмнее, желязото да загуби своята острота и кучетата да побесняват, той тръгва по стъпките на Анри Корней Агрипа (починал през 1535 г.). Последният бил добавил 10 Пак там, f°133, 142 v°, 146 v°-148 v°, 170 v°, 207.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

139

към списъка на бедствията смъртта или отлитането на пчелите, фактът, че затопленият лен почернява, помя­ тането на кобилите, безплодието на магариците и пообщо казано невъзможността им да зачеват, като твър­ дял даже, че пепелта от чаршафи, изцапани с такава кръв, обезцветяват червения цвят или цветята11. Лемниус обаче разширил вредната представа върху миризма­ та на жената изобщо, защото тя произтичала от присъ­ щите на втория пол студенина и влажност, докато „ес­ тествената топлина на мъжа е като пара, мека и и приятна и почти като напоена с някакъв ароматичен мирис“. Значи за разлика от мъжа жената въобще не мирише добре, до там, че нейното доближаване предиз­ виква изсъхване, замърсяване и кара да почернеят м у с ­ катовите орехчета“. Също така от нейния допир ко­ ралът избледнява, а става по-червен, ако го носи мъж или ако в него се постави зърно синап. Метафората за мъжката топлина, която усилвала блясъка на нещата, към които доближава, докато жената предизвиква об­ ратното, се проявява в реалното поведение. Така лека­ рят Лемниус формулира отлична забележка, която си­ гурно би допаднала на толкова обсебения от страха от изневярата Панюрг от Третата Книга на Рабле: прелюбодейките „никога не носят камъни [скъпоценни], ко­ ито да са красиви и чисти, защото те привличат някой порок от такива вонящи тела, които излъчват своята отрова и така ги заразяват, както неразположени от своя цикъл жени зацапват и развалят чисто и лъскаво огле­ дало112“. Естественият мъжки мирис, покварен от плът­ ския грях, усеща, че отслабва вродената му топлина за 11 Цитат от Catherine Tempère, Le Sang. Représentations et pratiques médicales en France du XVI au XVIII siècle, теза на непубликуван докторат, под редакцията на Robert Muchembled, Université Paris-Nord, 1997, стр. 132-134. 12 L. Lemnius, op.cit., f°. 155, 166 v°.

140

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

сметка на пагубната влажност, предадена по време на любовната прегръдка. Вече споменатата теория за за­ разата тук придобива цялото си значение - от физи­ ческия контакт до отровения въздух. Смята се, че греш­ ното женско тяло произвежда отрова, чието издишва­ не заразява и най-чистите неща. Телесният микрокос­ мос е наистина свързан чрез невидими нишки с целокупността на божественото творение. И лошо мири­ шещата жена непрестанно разкрива своята плашеща природа, откровено опасна по време на своя цикъл за всичко, което я заобикаля, до такава степен, че сексу­ алните отношения, тогава трябва да бъдат абсолютно забранени.13 Към 1580 г., в момента, когато избухва големият лов на вещици, общоприетата в Европа медицинска представа за женското тяло се доближава много до та­ зи, която дава Лемниус. В нашите очи някои автори, разбира се, са по-малко доверчиви, защото те нюанси­ рат картината, даже отказват да вярват в смъртонос­ ната сила на „червеното бреме“ на цикъла - както нап­ ример лекарят Лоран Жубер (1529-1583), автор на Трак­ тат за папулярните грешки за същността на медици­ ната и на режима на здравето, излязла през 1570 г. Въпреки това не бива да се прави грешката критични­ те учени да се възприемат като шампиони на рацио­ нализма в поход срещу мракобесниците. Никой от тях не е могъл да се освободи от решетката на тълкувани­ ето на света, основано на абсолютния принцип за мъж­ кото превъзходство, произтичащо от божествения план за организация на вселената. В своя Трактат за смеха през 1579 г. същият Лоран Жубер като подчертал ав­ торитета на думите си, изтъквайки, че е канцлер на найпрочутия за времето си медицински университет в Мон13 Пак там, f° 33.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

141

пелие, го е показал напълно ясно.14 Той възхвалява ге­ ния „на Създателя, че е разнообразил безкрайно лицата на човека, за да покаже съвършенството на това творе­ ние, модел на целия свят“, отличавайки го така от жи­ вотното. Утвърждавайки правилата на физиогномиката, твърде модна тогава наука, която се състояла в това да се разчита характерът по чертите на лицето, той прив­ лича вниманието върху епидермиса, иначе казано „те­ на“, чиито финес позволява да се видят „цветовете на соковете, които са под него“. Така жените му изглеж­ дат по-красиви от мъжете поради по-деликатното си оц­ ветяване. „Защото мъжът е роден [предназначен] за ра­ бота“, така че той получава повече слънце, вятър и дъжд. ,уЖената е родена за почивка, на сянка, в подсло­ на на своята къща, която тя трябва да носи както ох­ лювът или костенурката. И за нея е благоприлично да бъде грижовна към естествената си хубост, за да дос­ тави почтено удоволствие на своя съпруг: който, почи­ вайки си с нейната компания и сношение, така намаля­ ва и заличава неприятностите, получени от своите уси­ лия и труд, отпускайки полека напрежението на своя дух. Ето защо Господ е създал жената, съпругата на мъ­ жа, по-хубава и нежна, като ù е внушил едно любопитно желание да запази своята хубост, за да бъде по-приятна с нея. “15 Истинска апология на почивката на война, то­ ва описание разкрасява жената само за да я затвори в ролята на съпруга и майка, която в буквалния смисъл носи къщата на гърба си. Привърженик на теорията на соковете, Жубер никак не забравя естественото по-низкостоящо положение на втория пол. По повод на добро-

14 Laurent Joubert, Traité du ris, contenant son essance, ses causes, et mervelheux essais, curieusement recerchés, raisonnés et observés, Paris, Nicolas Chesneau, 1579. 15 Пак там, текстът на посвещението.

142

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

детелта на благоразумието той писал: „Смята се, че тя се дължи на сухотата: точно както влажността и изнежеността правят глупостта. Защото по тази при­ чина мъжете по собствено желание са по-разумни от жените и възрастните хора от децата “. „Слабите, ка­ то жените и децата“ са също така по-чувствителни на емоции - тъжни или радостни и по тази причина понепостоянни. Обратно, топлината на мъжа дава сигур­ ност и радост. Ето защо „след любовната игра, практи­ ка на всички хора, духът е изнурен и от това става тъ­ жен: защото те са не само изсушени, но също и охладе­ ни от отнемането на вещество, необходимо на страни­ те. “16 С други думи, мъжката страна губи от семенната си течност и по тази причина част от естествената си топлина. Обезсилен, той може даже да умре от това, ако пък е и болен или ранен. Медицинските рецепти от 1358 г. за различните месеци от годината казват същото ка­ то бдят - според случая - за укрепване на отслабващите сокове или за премахването на излишъка им. Образованите и с най-малък полет на въображение­ то отбелязвали медицинските теории за човешкото тя­ ло, като ги противопоставяли на други елементи на кул­ турата на епохата. Роден десет години след Лемниус през 1515 г., починал към 1594 г., книжарът-печатар Гийом Буше започнал от 1548 г. да публикува озаглавените в е ­ чери“ сборници от разговори и приказки, които били се състояли през вечерите между гражданите на неговия роден град Поатие. Хуманист, ненаситен читател, той излива в тях изобилни знания, сред които медицината заемала важно място. Във връзка на женската тема се забелязва, че в този провинциален свят е оцеляла платонската традиция: Бог е създал всички неща и „тъй ка­ то има съответствие между тялото и душата, то телес16 Пак там, стр. 257-259.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

143

ната красота е като образ на красотата на душата“. Но в епохата на Буше възхищението не е вече щастливо. Един друг участник, подхващайки твърде различния от поетичната и философска традиция медицински урок, уточнява, че „много хубавата жена,, бидейки хладна и влажна до втора степен, направена от качествен ма­ териал и покорна на Природата, е знак, че е плодовита и че може да ражда, бидейки с подходящия и удобен за това темперамент: и по тази причина тя подхожда на всеки мъж и всички мъже я желаят“. Разговорът про­ дължава за красиви и грозни жени с раблезиански анек­ доти за начина да бъдат „пригодени“ вторите като им се покрие главата с чувал или като се призове на помощ Бакхус; след това е разисквана идеята, според която „ни­ кой не обича грозните жени по причина, че най-често те са вещици и пословицата казва: грозна като вещица“. Събирателното мнение на лекаря Кардан, както и това на Жан Боден са посочени в публикуваната наскоро Демономания, за които „тяхната грозота е причина, за­ ради която те са вещици и се изоставят на дяволите“, защото, ако са можели да намерят по-добро, те не биха приели такива любовници.17 През една друга вечер разговорът тече върху темата за раждането. Лемниус би могъл да се подпише под мне­ нията, които обяснявали, че това става най-лесно в пе­ риод на новолуние, защото „жените имат много общо с луната, която има голямо влияние над тях и над час­ тите от тялото, служещи за размножаване и върху час­ тите служещи за формирането и отхранването на тех­ ния плод“. В момента на раждането те са болни, защото не им достига влажност. Обаче „ако луната е пълна, тя е обилна на светлина и следователно на влага и сила: 17 Guillaume Bouchet, Les Serées, éd. par C.E.Roybet, Paris, A. Lemerre, 1873, т. I, стр. 126-127.

144

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

луната, бидейки майка на всичката влага“. Децата, ро­ дени по новолуние, били известни като здрави и спо­ собни да живеят дълго, обратно на тези, родени под на­ маляваща луна. Да не забравяме, че те притежавали влажния и мек характер на своята майка и че всички, даже момчетата, били „в рокля“ през първите си годи­ ни - знак за принадлежност към женския свят.18

Чудовиища и чудеса В менталния свят на хората от XVI век няма никак­ во място за понятието за невъзможност, нито пък за яс­ но разграничаване между естественото и това, което ние наричаме свръхестествено.19Те обаче достатъчно добре различавали демоните от изродите. Първите принадле­ жали на Сатаната, докато вторите в техните очи рядко са били от адски произход, а са преставлявали по-скоро божии знаци или изменение на нормалния процес на раз­ множаване. Въображаемото за Сабат на вещиците в ни­ какъв случай не води до идеята за чудовищни ражда­ ния, следствие на съвкупление с демони, инкуби или сукуби. Една практически непропускваема преграда се из­ дигала между двете царства, като че ли Бог не можел да допусне раждането на такива хибриди. Несъмнено ста­ рата теологична представа за нематериалността на Са­ таната, способен само да създаде илюзия за присъстви­ ето си, е продължавала да преследва демоно^ози и съ­ дии? Впрочем теолозите се отдавали на безкрайни ин­ телектуални увъртания, за да обяснят изхвърлянето на демонската сперма, като често прибягвали до идеята за 18 Пак там, т. IV, стр. 44-45. 19 Lucien Febvre, Le Problème de l’incroyance au XVI siècle. La religion de Rabelais, Paris, Albin Michel, 1968, стр. 407 (I издание 1942).

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

145

събиране на сперма от трупове, което също изразявало идея за невъзможност на истинска „телесна“ смесица между хора и дяволи. Във всеки случай фантазмите на нашето време, изразени във филмите или в книгите, пос­ ветени на синовете и дъщерите на демона, не са били в ход преди три или четири века. От завладяването на Америка нататък уродите изг­ лежда се умножават. „Нашият свят току що откри друг!“ I възкликна Монтен в Есета (Резки на рабош). Европа \ беше открила едно изолирано от останалите човечест1 во и изпадала в екстаз при представата за многобройни \ фантастични феномени.20 Западното въображение си фантазирало колкото си иска върху темата за странно­ то. Описвали индианците, които живеели нашироко, но само с един крГак, или с главата надолу, или с едно-единствен0ТТ5к0Гили с хобот на мястото на устата и т. н. Кул­ турният шок сигурно е допринесъл, за да се укрепи ма­ гическата представа за тялото, която се изразявала с на­ растващ интензитет в медицинските трудове на епоха­ та, като взимала произхода си от средновековната ми­ съл. В^Яеявйе са били известни хора без уста или без глащъ Марко Поло твърдял, че е срещал такива по време/на своите п^тувания в края на XIII век и една мини­ атюра от нешйата Книга на Чудесата показва такива. ГотЦнескщра скулптура също показвала редом с дяво­ лите създания-хибриди, комбиниращи човешки и живо­ тински характеристики. Известно било, че диви мъже и жени бродят из горите или се вмъкват в жилищата под формата на фантоми. Шведските Госпожици от горите или Зелените жени от Франшконте идвали да изкуша­ ват сексуално мъжете под външността на красиво мла-

20 Alain Ercker, Archéologie de L ’Europe conquérante. Contribution à une anthropolgie de l ’Occident, непубликувана дисертация, под ре­ дакцията на Ерик Навет, Университет Страсбург II, 1997 г.

146

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

до момиче, но след това възвръщали нормалния си вид - с набръчкана кожа и висящи до земята гърди, поняко­ га даже прехвърлени през рамото. Похотливите диви же­ ни имали за партньори космати груби същества, които също не можели да овладеят техните сексуални страсти —начин да ги прехвърлят по примитивния склон към човечеството.21 Чудовищата на Ренесанса били умножени чрез книгопечатанетбТ^Гчрез образа - главно този, който бил предназначен дй>ияюстрира разказите за пътешествия, като понякога художникът свързвал описаните в тях не­ познати животни с|ьс сващанията на собствените си категорик - т. е. с традиционните типове за необикнове­ ното. КаУо^посл^ствие от жлъчната полемика, предиз­ викана от Реформацията, също били измислени изроди, чиято ужасяваща грозота имала за цел да умаловажи противниковия лагер. През 1552 г. Дневникът на един парижки буржоа съобщава, че един месар от Фрайберг намерил в тялото на мъртва крава хибрид, „който имал главата на едър деформиран човек с голям кръг на гла­ вата, който избивал към бяло и останалата част от тялото, с вида на говеждо приличала по форма на пра­ се; и цвета на кожата бил червеникав и тъмен, избиващ на червено, със свинска опашка, и с една качулка, даже двойна, свързваща се с плътта на врата“. Една компо­ зирана за случая балада уточнявала, че чудото описва­ ло образа на пороците на Лютер, който захвърлил свое­ то монашеско расо („кръгът“ представлявал алюзия на тонзурата, а цвета —на сангвиничния му темперамент). Освен това в града била продавана една рйсунка на то­ ва странно същество. Бащата на Реформацията отгово­ рил със същото оръжие - чрез един памфлет, даващ 21 Richard Bernheimer, Wild Men in the Middle Ages. A Study in Art, Sentiment and Demonology, New York, Octagon Books, 1970, стр. 34-35 (I издание 1952).

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

147

„обяснението на двата ужасни образа: папата-магаре и монаха-теле от фрайберг“.22 До средата на XVIII век вярата преживяла най!кубавите си дни, защото учените и особено лекарите се отнасяли твърде сериозно към нея. Човешкият мозък раждал чудовища, вярвайки основно, че те се появяват от женското тяло. Знаменитият хирург Амброаз Паре (1509 или 1510-1590), който през 1545 г. публикувал На­ чинът да се лекуват раните, бил също така автор и на един труд, илюстриран с многозначителни гравюри Уроди и странности, излязъл през 1573 г. Въпреки че бил забележителен познавач на човешкото тяло, той все пак допускал съществуванието на много видове анор­ мални същества, които на нас днес ни е трудно да по­ вярваме, че са могли да съществуват: Причините за чудовищата са много. Първата е величието на Бога. Втората - неговият гняв. Третата - твърде голя­ мото количество семенна течност. Четвъртата - твърде малкото количество. Петата - въображението [ например „желанията“ на бременните майки, които създават реал­ ни последствия]. Шестата е много тясната или малка мат­ ка. Седмата е неподходящият начин на седене на майка­ та, когато през бременността тя е седяла твърде дълго седнала с кръстосани или с притиснати до корема бедра. Осмата е от падане или удари по корема на бременни ли сливане на семенната течност. Дванадесетата е чрез из­ куството на зли мошеници в болницата.Тринадесетата е чрез демоните и дяволите.23

22 Journal d ’un bourgeois de Paris sous François 1er, éd. Par Philipe Joutard, Paris, UGE, 1963, стр. 154-155. 23 Лесно може да бъде направена справка в едно скорошно съв­ ременно издание, което съдържа 92 фигури: Ambrois Paré, Des monstres ét prodiges, éd. critique par Jean Céard, Genève, Droz,

148

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Минималното място, оставено на Станата в този ка­ талог, точно съответства на духа на времето, защото из­ родите не били смесвани с демоните, даже и ако съот­ ветната им външност, изобразена в репродукциите, по­ някога е доста близка. Би могло да се каже, че демони­ те били считани за нематериални, действащи чрез тя­ ло-посредник, в което по-голямата част от демонолозите не се съмнявали, докато чудовищата били част от действителността. Едните въплъщавали дяволското из­ кушение, а другите били резултат на божественото мо­ гъщество. Така лекарите не биха допуснали, че са си въ­ образили тези феномени, защото били убедени, че ги виждат, придавайки по този начин достоверност на всич­ ки разкази с такъв сюжет. Амброаз Паре концентрира своите обяснения върху три взаимно преплетени идеи: божествената воля, извратената сексуалност и хаотич­ ното въображение. Чудовищата, както чудесата и ко­ метите, били преди всичко знаци на божественото мо­ гъщество. Така Създателят известявал на хората своя­ та воля. Най-често той ги заплашвал за страшния си гняв от прекалените им грехове, за да ги застави да се покаят и поправят. Провеждана чрез публичните проповеди на Средновековието, тази концепция за „изрода“ като видима демонстрация на божествената воля притежа­ вала тогава изключителна призивна сила. Ехото й се чу­ ва днес в някои разсъждения върху СПИН-а като нака­ зание за греховете. По времето на Паре обаче най-нова­ та част била свързана с постоянната медицинска трево­ га от сексуални отклонения. Той твърдял, че „Най-чес­ то тези чудовищни и странни същества са божия присъ­ да, която позволява на бащите и майките да създадат такива отвратителни същества в следствие на безпоря­ дъка който цари в съвкуплението им като груби живот­ ни, водени от апетитите си.“ Така утвърдената забрана се отнася до подчертаването на моралния и най-вече юридически контрол върху разюзданата сексуалност.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

к

149

Върховното табу в тази сфера е това за отношенията между човешки същества и животни, наказвано със смърт на кладата, заедно със животното. Умножаване­ то на уродите утвърждава своето значение като дава въз­ можност да се наблюдават резултатите от немислимо­ то и да се тълкуват като обвинение. В действителност е засегната цялата сфера на сексуалността, защото лека­ рите уверяват, че разпуснатият любовен живот, въобра­ жението и - разбира се - връзките по време на женския цикъл създават чудовища. За Паре „детето, заченато по време на менструалния поток, бидейки в корема на май­ ка си, получава храна и расте от порочна, мръсна и раз­ валена кръв“. „Чудните“ същества също може да се ро­ дят от едно „живо, разпалено, предопределено от няка­ къв фантастичен предмет или блян въображение, което жената може да има по времето, когато зачева, от ня­ кои нощни видения, които мъжът или жената имат по време на зачеването.“ Всъщност става дума за жената, за нейната сексуал­ ност, за опасността, която тя носи в пазвата си, когато изпълнява естествените си функции. Защото тя създава чудовищата, ако най-различни предпазни мерки не ог­ раничават нейните прекомерни апетити и ако мъжът се остави да бъде въвлечен по пътя на удоволствието, вмес­ то да изпълнява дълга си за размножаване, продикту­ ван му от Бога. Авторите, които толкова акцентират вър­ ху уродите, всъщност участват в разрастването на стра­ ха от жената в научната европейска култура. Страх от всички жени, не само от вещицата - действащото де­ монско малцинство. И в двата случая вниманието е със­ редоточено върху женското тяло, всеизвестно като обез­ покоително, но медицината и измислиците за раждане­ то на чудовища разработват на тази тема едно дидак­ тично обяснение, докато кладите на вещиците опреде­ лят граничната степен на екстремната анормалност, със­ тояща се в отдаването на демона.

150

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

физиологичните открития на XVII век, като откри­ ването на кръвообръщението от Харви, или изобретяването, макар и още рудиментарно на микроскопа, не променят нищо в модата на чудовищното в света на ме­ диците. фортунио Личети (1577-1657), който бил про­ фесор в Пиза, Болоня и Падуа, публикувал през 1616 г. De monstrorum causis*. Неговият труд съдържа гравюри, изобразяващи рогати деца. Тогава темата е била на мо­ да. На Хенри IV е бил представен един рогат мъж. Той се наричал Франсоа Труйю и имал от дясната страна на челото си рог на овен, който трябвало редовно да под­ рязва, защото го наранявал.24 На никого обаче не му хрумвало да обвини за тези феномени —понякога жени - големия сатаничен козел от Сабата на вещйците. Хо­ рата от тези примери принадлежали телом и духом на Бога, който по този начин се проявявал, даже когато ставало дума за дете от благороднически произход, чието тяло било покрито с козина, надарено с два биволс­ ки рога, и чиито очи изригвали пламъци. Очевидно специалистите са подозирали съвкупление с животни, толкова по-недопустимо, защото раждането на такива потомци винаги предвещавало големи катас­ трофи, страхотни бури, кървави дъждове, драматични епидемии... Това се отнасяло за целия животински свят с изключение —писал Личети —на земните насекоми. Забележката не е толкова смешна, колкото изглежда, защото много от последните принадлежали на много специален свят: този на спонтанното зараждане. За мно­ го учени тогава тази теория нямала нужда от никакво обсъждане. Лемниус писал, че боклукът и мръсотията често раждали мишки, сънливци, змиорки, охлюви, го* За причините на чудовищата. - Бел. прев. 24 Hyacinthe Brabant, Médecins, Malades et Maladies de la Renaissance, Bruxelles, La Renaissance du Livre, 1966, стр. 234-239 върху ме­ диците и чудовищата.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

151

ли охлюви и червеи, но че тези животни можело също да произхождат и от семето на своята раса. Според него било възможно охлювите, земните пчели и осите да се раждат от говеждия тор. Гъсениците, пеперудите, мрав­ ките, скакалците, щурците идвали от въздушната роса.25 Инфекцията, вонящата миризма и разваленият въздух са били едновременно характеристики на медицинска­ та теория за заразата както и атрибути на демона. На­ секомите, родени чрез спонтанно самозараждане - като мухите26, били в съответствие със сатаничния свят, кое­ то - освен техния размер - но вълшебният свят не се спира пред такива детайли - може да обясни защо са се оказали изключени от понятието за изрод. Спонтанно­ то самозараждане дълго време заемало сцената, защо­ то немският йезуит Атанас Кирхер (1602-1680), натуралист и баща на открития в областта на оптиката, твър­ дял, че може да създаде червеи, змии или жаби чрез то­ зи метод. Любителите на чудното имали специален интерес към морските животни. Старият мит за сирените, чиято песен за малко не омагьосала Одисей, бил здраво пот­ върден през Ренесанса. Личети вярвал в любовта между „черупчестите“ и човешките същества, както и Одисей Алдрованди, (1522-1607) със сполучливо избрано име, признат лекар и натуралист на своето време, автор на един труд, озаглавен De Monstris, на френски История на чудовищата (1642 г). Във френската версия една гра­ вюра върху дърво показвала тритон с човешко лице, кой­ то ухажва сирена; легендата претендирала, че става ду­ ма за „чудовища, уловени в океана и подарени на папа25 L. Lemnius, op. d t., f° 98, 186 v°. 26 Примерите за дяволски мухи в процеси срещу вещици във Валде-Лиевр (Горен Рейн) са посочени в непубликуваната статия на Мариз Симон „Животните на дявола“. Моите благодарности на автора.

152

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

та“. Модата на „измислиците“ и други изключителни раз­ кази би могла да позволи да мислим, че това били редак­ торски стратегии за продажба на мечти, но лекарите не се разубедили. Жером Карден, починал през 1576 г., е са­ мо един от онези, които разказвали историята за „жена­ та-риба“, уловена в езерата на Померания вследствие на големи наводнения, предизвикани от морски бури. Тран­ спортирана в Холандия, тя живяла там известно време, усвоявайки женската работа. Въпреки че била няма, по думите на Кардан тя била „твърде безпътна“. Значи разюзданата сексуалност поражда чудовища. Мъжът разваля природата си като хвърля семеуо си в корема на зверовете, но жената е, която извършва найстрашното нарушение като се отдава на животно и след това носи в себе си хибрида, който зачева оттова. Поне по този начин съвременниците са изразявали страха си от поглъщащата сексуалност на жените и своите опасе­ ния пред това зейнало към безкрайността на вселената женско тяло. Между двете съществува тясно съответст­ вие, така че всяко станало в макрокосмоса събитие пре­ дизвиква - както твърди Амброаз Паре, „подобно съби­ тие в малкия свят, който човешкото тяло е“.27 Женската физиология е в резонанс с природата - понятие, което тогава означавало Бог и неговите непроницаеми плано­ ве. Значи като знак за всемогъществото на Създателя всичко е възможно. Една бременност може да трае пет години, едно раждане - деветнадесет месеца, една италианка ражда два пъти по двадесет деца, друга една става майка на четири зайчета или трета снася много яйца.28 Изродите поставят не само естетически проблем.29 27 A.Paré, op.cit., глава XVI. 28 Н.Brabant, op.cit., стр. 248-249. 29 Gilbert Lascault, op. cit., стр. 250-251 върху Амброаз Паре, и стр. 338-339 по повод на папата-магаре, приписван на Лютер, с ед­ на женевска гравюра от 1557 г.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

153

От Ренесанса до триумфа на рационализма тяхното ма­ сово настъпление придобива важен социален и култу­ рен аспект. В продължение на еволюцията, констатира­ на от края на Средновековието, те служат да се укрепи границата между човека и животното, но също така меж­ ду мъжкото и женското в скалата на човечеството. Гийом Буше дава да се разбере тази разлика, когато опис­ ва един разговор върху произхода на уродите, като уточ­ нява, че мъжете се отделили настрана, „за да не чуят техните жени нищо за чудовищните деца“.30 Да се из­ бегне да бъде повлияно въображението им, което може да предизвика анормални раждания - това е смисълът, който това действие признава. Историкът забелязва ос­ вен това целта на един по-широк феномен: съревнова­ ние между половете за владеенето на познанието върху тялото, което ражда. В нормалните условия жените го притежават изцяло, като никакъв лекар-мъж не се е на­ месвал в тези неща през XVI век. Те губят символично този контрол - поне под перото на Буше - когато се по­ явява изродът. Но би било погрешно да се тълкува ин­ тересът на медиците към тази тема като обикновена компенсаторна реакция вследствие на дотогавашното им изключване от тайните на раждането. Става дума много повече за един комплексен анализ на силата, уп­ ражнявана от жените чрез телата им и върху телата им. Така сексуалността се превърнала в централен залог, но също и за теолозите, за моралистите, за съдиите, за художниците и за писателите. Така „Женска кавга“, френско литературно движение от втората третина на XVI век, се вписва в една много по-широка европейска канава: разклатена от неописуеми новости, западната култура търси да преосмисли отношенията между мъ-

30 G. Bouchet, op. cit., том III, стр. 250.

154

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

жа и жената.31 Отхвърлянето на животинското, начало­ то на контрола на нагоните, който Еразъм горещо пре­ поръчва през 1530 г. в Детската вежливост не протича по един и същи начин в двата случая. Изглеждало не­ възможно да бъде угасен вулканът на женските страс­ ти. Следователно трябвало едновременно да се укрепи мъжката част и в същото време да се подчертае въз­ можно най-силно с най травматизиращите образи стахът от себе си, за да се обуздае сексуалността, освен уме­ рено упражняваната в християнския брак. Увеличава-"' нето на изродите било митичната версия за сексуални забрани, разпростряна върху всички, но най-вече върху жените. Степента на личния контрол върху долната част на тялото щяла постепенно да стане централният еле­ мент за определяне на човешката природа, но без да пре­ махне - точно обратното! - разликата между половете.

Адът на секса Работата на франсоа Рабле вдъхновила Михаил Бахтин за един анализ на популярната култура като карна­ вален разрив с мистичния ужас и моралния страх, про­ веждани от официалната култура. Никой не оспорва главната му идея, според която „хората от Средновеко­ вието са участвали равностойно в два живота: официал­ ния и карнавалния на двата аспекта на света - едният набожен и сериозен, другият - комичен. Тези два аспек­ та са съществували съвместно в тяхното съзнание“.32Са­ 31 По тази тема виж забележителната дисертация на Силви Стенберг, Le Travestissement à l’époque moderne (XVI'-XVIT siècle). Recherches sur la différence des sexes, непубликувана, под ръко­ водството на Жан-Луи фландрен, Paris, EHESS, 1999. 32 Mikkail Bakhtin, L ’Œuvre de François Rabelais et la Iulturepopuleire au Moyen Age et sous la Renaissance, Paris, Gallimard, 1970, стр. 103.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

155

мо усилие на разума може да ни помогне да разберем днес съществата на онова време, което не издигало ни­ какви прегради между вярата и най-обикновени явле­ ния. Сестрата на Франсоа I - набожната Маргарита Наварска, била също и автор на наситени с еротизъм и ци­ нични шеги приказки, издадени под заглавието Хептамерон. Необходим бил целият талант на Люсиен февр, за да обясни, че Маргарита е била двойствена, без да бъде двулична.33 Както нея и нейните сънародници не познавали смисъла на идеята за срам, която погрешно ни се струва вродена, когато всъщност тя е културна кон­ струкция наследена именно от едно движение на циви­ лизацията на нравите, станало много по-интензивно през XVI век.34 До тогава долната част на тялото не предс­ тавлявала наистина ад, въпреки постоянните усилия на Църквата да се опита да разпространи тази представа извън ограничения кръг на „атлетите на Бога“, способ­ ни да следват тесния път на святостта или най-взиска­ телния - на монашеския живот. Извън тежките сексу­ ални отклонения като хомосексуализма или содомията, в цялото общество е имало снизходителност към плът­ ските удоволствия и физиологичните прояви - ходенето по голяма нужда, звуците, миризмите разкривали банал­ но ежедневие или шеги без комплекси, френските раз­ казвачи от XVI век продължавали да разработват тази

33 Lucien Febvre, Am ouré sacré, A m our profane. A utour de T „Heptameron“, Paris, Gallimard, 1944. 34 N. Elias, La Civilisation des moeurs, op.cit.; Robert Muchembled, L ’Invention de l ’homme moderne. Culture et sensibilités en France du XVe au XVIIIe siècle, Paris, Hachette, 1994, стр. 15-134 (първо из­ дание 1988); от същия La Société policée, op.cit. Като противос­ тоящи на тези позиции във фиксистка перспектива за човеш­ ката природа виж Ханс Петер Дюер, Nudité et Pudeur. Le mythe du processus de civilisation, Paris, Éditions de la Maison des sciences de l’Homme, 1998 (първо немско издание 1988).

156

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

раблезианска насока, която шокирала толкова дълбоко учените на XIX век, и кралят приемал посетители сед­ нал на пробития стол както Анри III, прободен смърто­ носно в тази поза от доминиканеца Ж ак Клеман през 1589 г. За Рабле урината и екскрементите имали двуяко значение. От една страна, те припомнят животинско­ то и служели да се изтъкне презрението, ако са хвър­ лени - реално или метафорично върху един персонаж. От друга страна, те били свързани по много положите­ лен начин с „раждането, плодовитостта, обновление­ то, сусещането да си добре“. „Игривата материя“ обе­ динявала символизма на гроба и на раждането, обяс­ нява Бахтин. Сексуалността взимала същите размери. Бащата на Великаните наистина подчертавал тези фе­ номени. Така в Третата книга той изброил 303 прила­ гателни, за да окачестви мъжките гениталии в добро или лошо състояние. Като иска от брат Жан съвет за своята евентуална женитба Панюрг изброява най-нап­ ред 153 положителни епитета: „Слушай, сладък глупак, недоразвит глупак, прочут глупак...“ Брат Жан му от­ говорил като говори за Антихриста и за необходимостта да изпразни своите тестикули преди Страшния съд. Па­ нюрг продължава тогава, като предлага всеки злостор­ ник да може да зачене друг човек преди екзекуцията си, после брат Ж ан продължава на свой ред литания, съдържащ 150 отрицателни квалификации: „Кажи, глу­ пак- ласкател, глупак плесенясъл...“35 Категоричната връзка между мъжкия орган, Страшния съд и ада е представа, която изглежда постепенно придобива сми­ съл и значение към средата на XVI век. Колкото и да не се понрави на Бахтин, не само популярната култура 35 М. Bakhtine, op.cit., стр. 151, 178, 180, 416, 431 (подчертани от автора).

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

157

е призована тогава към повече въздържание и прили­ чие в сексуалната област. В тази епоха на преход бла­ городниците, състоятелните жители на градовете и много свещеници споделяли многобройни телесни и сексуални начини на общуване. За това свидетелстват нравите на франския Двор при последните Валоа, по­ казани от Брантом в пиесата Галантните дами. В ис­ панска Холандия циничните шеги и гръмогласната ве­ селост съжителствали чудесно с религията. Традиция­ та да се вмъкват твърде лекомислени лудории в игра­ ните пред публика мистерии* и комични елементи в религиозните празници, позволила на Жером Бош да прави забавни допълнения в религиозните картини. Да­ же по-късно, точно в момента, когато под насъскването на Църковния събор в Тренте започнали да затва­ рят публичните домове; когато градските съветници в Гант упорито разлепвали наредби срещу проституция­ та (от 1528 г. до 1588 г. една след друга последвали еди­ надесет), литературата и изкуството продължавали да свидетелстват за жизнеността на жанра. Тил Ойленшпигел, който въплъщавал фламандската душа, си по­ казвал задника върху илюстрациите на творенията, раз­ казващи неговите подвизи, накарал „да се изпикае ед­ но болно дете“, излъгал трима евреи във Франкфурт „като им продал пръдня. Нещо повече - милосърдно­ то прикритие на дървените столове в църквите пред­ лагало също такива сюжети, между които много „пи­ каещи“ за щастие скрити по време на служба от нис­ ките колове на облегалките“. Само отпечатаните кли­ шета на епохата ги задминавали по сила на внушение­ то - като Бордо на Корней Ван Дален към 1590 г. или анонимните вариации по теми като Поясът на цело* Средновековна театрална пиеса с религиозно съдържание. Бел. прев.

158

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

мъдрието, Дукянът, Приап*36. Но морализацията на те­ лесния „ад“ станала цел и на гражданските и на рели­ гиозните власти, както в протестантските страни, та­ ка и в земите на католическата Контрареформация. Сексуалността се превърнала в залог за власт. Не е преувеличено да се каже, че тази интимна сфера на чо­ вешката дейност постепенно била вкарана в рамки чрез мрежа от забрани и още повече чрез културни предста­ ви много способни да предизвикат чувства на безпокойс­ тво или неразположение. Подмолно темата за телесния микрокосмос свързвала тясно действията на всекиго със събитията, станали в широкия свят. Тя била използва­ на от религиозната пропаганда, за да усили чувството за греховност в случаите на нарушения, защото те пос­ тавяли в опасност световния ред. По-скорошна, наме­ сата на гражданската, градска и кралска власт се опи­ рала върху същите представи, за да затегне преценени­ те като твърде хлабави връзки на покорство, което за­ почвало със способността да могат да се обуздават жи­ вотинските страсти на поданика. Изграждането на мо­ дерната Държава се опряло решително на консолиди­ рането на семейното единство - първото и неизбежно звено на здрава социална верига, осигуряваща властта на принца и благочестивост към Бога. Във Франция от 1530 г. до края на царуването на Луи XIII бил изкован нов договор между Държавата и семейството.37 Много кралски едикти укрепвали родителския авторитет и средствата му за контрол над женитбите на децата. Не* Гръцки бог, символизиращ мъжествеността. - Бел. прев. 36 Louis Maeterlinck, Le Genre satirique, fantastique et licencieux dans la sculpture flamande et wallonne. Les miséricordes de stalles (Art et folklore), Paris, Jean Schemit, 1910, стр. 138, 182-183, 296. 37 Sarah Hanley, „Engendering the State: Family Formation and State Building in Early Modern France“, dans French Historical Studies, vol. 16, 1989, стр. 4-27.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

159

легалните съюзи били санкционирани със загуба на нас­ ледството. В добавка мъжката хегемония била подчер­ тана от правото на съпруга да урежда в случай на нужда брачната раздяла. Прелюбодейството на жената, наказ­ вано много по-строго от това на мъжа, водело до затва­ рянето й в манастир, като на съпруга било предоставе­ на свободата да приеме обратно прегрешилата, ако го поиска. Така законът поставял ударението върху необ­ ходимостта да бъдеш роден от добър и лоялен брак, за да можеш да претендираш за наследството на някого. По този начин той установил всеобхватно, заострено наблюдение над женското царство на бременността и раждането, като едновременно разхлабил властта на майките над образованието на техните отрочета. Симулантките, виновни в „подмяна на дете“, т. е. които си приписвали бебе, незаченато от тях, били енергично преследвани. След едикта на Анри II от февруари 1557 г., укриването на бременност, последвано от смъртта на новородено, водело до смъртна присъда. Оттогава Па­ рижкият Парламент се показвал изключително строг с обвиняемите, идващи от обхвата на неговия обширен ресор. От тази дата нататък били екзекутирани стоти­ ци от тях38. Като взели така контрола върху женската сексуалност чрез арсенал от закони за брака и за найтежките сексуални отклонения, кралят и неговите съ­ дии изплели една патриархална метафора. Укрепване­ то на авторитета на Държавата минавало през укрепва­ нето на авторитета на мъжете над жените и на родите­ лите над децата. Социалният договор на времето се ос38 Регистрите за разходите на Консиержерията (средновековна част от Двореца на правосъдието ва Париж - Бел. преа), запазени в серията АБ на Архивите на префектурата на полицията от 1564 г. насам, позволяват да се състави списък на тези осъдени и друг списък на екзекутираните вещици през същото време, които са много по-малко.

160

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

новавал на отзвука от утвърждаването на мъжката си­ ла - от недрата на семейството до механизма на Държа­ вата. Но не са ли си представяли самия Бог като вър­ ховния модел на тази стълбица от същества, обрекли се на неговата слава, като вечен Баща, царуващ над своя­ та Църква? Френският случай привлича вниманието с наложе­ ното на жената нарастващо настойничество. В други страни след XVI век политическите договори между уп­ равляващи и управлявани са получили други форми, но за да решат по свой начин същия проблем. Отношение­ то между половете в една Европа в процес на промени представлявало същината на въпроса, от който зависе­ ли гражданските и релгиозни власти. Германия, разтър­ свана от религиозни кризи от времето на Лютер до Три­ десетгодишната война, следвала свой собствен път, но паралелен на този на франция, що се отнася до възгле­ дите за човешкото тяло и необходимостта да се контро­ лира съвсем от близо това на жената. В Свещената им­ перия, взривила се в многобройни Държави, процесът на“конфесионализация“*, за който говорят специалис­ тите, довежда от 1555 г. до 1620 г. до засилване на соци­ алния контрол или поне до нарастващо усещане за под­ чинение на натиск, дошъл отвън, „отгоре“. Религията не намалила страховете и несигурността. Те просто при­ добили нов смисъл в контекста на изповеданието, като всеки заел мястото си по отношение на изначалната бит­ ка на Доброто срещу Злото.39 В тези рамки идеята за греха, за лошото поведение и за престъплението придобили нови, много различни в

* Уточняване на изповеданията. - Бел. прев. 39 Heinz Schilling, Religion, Political Culture and the Emergence o f Early Modem Society. Essays in German and Dutch History, Leyde, E. J. Brill, 1992, по-точно стр. 224

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

161

зависимост от пола форми. Както във франция или дру­ гаде в Европа морализаторските послания целели да пре­ върнат човешкото същество в по-малко животинско, въпреки че чуждите пътешественици на времето гово­ рели за стереотипа на германичната простащина. Реше­ нията на градските съвети копирали мненията на про­ поведниците и моралистите, като твърдели, че мъжко­ то тяло било вулкан, пълен с винаги готови да избухнат желания и флуиди. Тези последните - кръв, сперма, по­ върнато, екскременти, урина били считани от някои ху­ манисти като Ханс Закс или от светските власти за мръс­ ни и осквернителни. Торба с пороци, мъжкото тяло би­ ло лесно завладявано от демона, когато индивидът пи­ ел прекалено, което водело цяла орда други дяволи да се развилнеят в него. Проповедите срещу пиянството оп­ ределяли впрочем цяла верига от грехове и престъпле­ ния, извършени така под влиянието на пиенето. Обаче то било част от предишната мъжка култура, в частност от младежките традиции40. Изобличаването на въпрос­ ната злоупотреба във всеки случай поставяло ударение­ то върху нов теоретичен модел за цивилизования мъж, разпространяван също и от книгите за вежливост, ими­ тирани по тези на Еразъм. Към средата на века се поя­ вила също така и литература, вдъхновена от Рабле, коя­ то защищавала точно противното становище на сериоз­ ния стил на предписания срещу пороците, като ги раз­ вила в гротесков или комичен стил. Йохан фишарт въз­ хвалявал пиянството и през 1572 г. преобразил типът на хитрия селянин, въплътен от Тил Ойленшпигел, в гаргантюистичен образ. Дедекин направил от своя герой, Гробиан, образец на телесна разпуснатост, след това не­ говата работа Гробианус била преведена от Каспар Шайдт от латински на немски41. Дали тази литература 40 L. Roper, op. cit., стр. 112-113. 41 Пак там стр. 156-159.

162

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

на изпражненията е имала за цел да противостои на на­ растването на сериозното и на потискането на нагона, както мислел Бахтин по повод на Рабле? Или по-скоро е изразявала съпротивата на старата култура пред уве­ личаването на забраните? Съсредоточена върху повър­ натото, екскрементите, несмляна и повърната храна, ем­ блематичната мръсотия на прасето, не е ли показвала тя всъщност, че градското общество се намира в пре­ ход? Защото читателите на тези творби, особено на на­ писаните на латински, не са били нито най-бедните, нито най-необразованите. Изглежда вероятно, че те са на­ мирали в тях удоволствието, сравнимо с това на купува­ чите на картините на Пиер Брьогел Стари, изобразява­ щи селяни и понякога просташко поведение: удоволст­ вието, което се ражда от така установената относител­ на дистанция, от въображаемото нарушаване на новите норми, погледът върху един друг някой - едновременно по-животински и по-презрян от „А3“-а. Тялото не било още толкова свещенно, толкова божествено, колкото го представяли моралистите, но то напредвало по този път, като неговият собственик си спомнял с известна нос­ талгия за времето, когато нищо не го насилвало истин­ ски. Конфесионализацията родила или засилила дълбо­ ки тревоги, за да накара човешкото същество по-добре да играе ролята, която Бог му бил предопределил. Една от тези тревоги засяга женското тяло. Подложена на съ­ щия общ натиск като своя партньор, жената била по спе­ цифичен начин призована да се дисциплинира и да се отдалечи от греха. За нея социалният контрол не поста­ вял ударението върху непокорството, насилието и пи­ янството —характеристики на мъжа, а върху сексуал­ ността. По отношение на нея градските наредби гово­ рели по-често за прелюбодеяние и за блудство и разви­ ли свързан с брака идеал, който й предписвал да бъде целомъдрена, скромна, мълчалива. Линдал Ропър пре-

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

163

ценява, че женското тяло е било считано за сексуално проницаемо, постоянно отворено за мъжкото нахлува­ не поради своята винаги активна и изискваща матка. Под перото на Рабле. Такова е и мнението на доктор Рондибилис. Например властите на Линдау много труд­ но повярвали в невинността на една прелъстена девой­ ка, като й отпуснали само оскъдна компенсация за загу­ бата на девствеността й. Накратко мъжете били разг­ леждани като същества, чиито флуиди или насилие изб­ ликват непрестанно, за да заразят света, докато жените разнасяли из града замърсяването, което получавали в своята винаги отворена матка. Следователно дисципли­ ната, приложима към двата рода, трябвало да бъде фун­ даментално различна. Съдебните преследвания на же­ ни били свързани най-вече с тяхното безпътство и лош език - рядко с грубост, пиянство или ругатни.42 Тази двойствена представа за тялото била още позатвърдена чрез практикувания от католиците екзорсизъм, който достигнал върховете си през годините около 1560. В Аугсбург до края на века той не засегнал нито един мъж, а само момичета или девственици. За про­ тестантите-съвременници явно ставало дума за доказа­ телство за женската доверчивост и за дълбока привър­ заност към суеверията. Подсилено още и от лова на ве­ щици, това разсъждение доказвало, че демоните пред­ почитали да се настанят в женските тела.43 Въпреки че въпросните феномени абсолютно не са смесвани с оп­ ределението за престъпността, присъща на втория пол, нито с представата за зеещото женско тяло, те се вграж­ дали в също такава логика, водеща към засилено наб-

Пак там, стр 46, 153. Виж също Ulinka Rublack, Magd, Metz’ oder Myrderin. Frauen vor frühneuzeitlichen Gerichten, франкфуртна-Майн, Fischer Verlag, 1998. 43 L. Roper, op. cit., p. 190-192.

164

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

людение на такова опасно същество, което не можело да спаси душата си без мъжка помощ. Един анонимен юрист, ерудиран компилатор на съ­ дебните постановления, взети от архивите на различни съдилища в графство Артоа, към 1640 г. очертава една представа за нравствените престъпления, твърде повли­ яна от Контрареформацията. Жител на испанска Холан­ дия малко преди френското завоюване на провинцията, той посветил 35 % от страниците си на тази тема, срещу 6 % за кръвните престъпления, като дава мнението си по една тема, която очевидно невероятно го влече: П лъ тск ата л ю бов е тр еск а и яростна страст, и м н ого опасн аза този , к ой то й се оставя да го п о н есе, защ ото какво става с него? Т ой не е повече на с е б е си, н егов ото тяло щ е и зп ита хиляди м ъки Да тъ рси удовол стви ето, н егов и ­ ят дух —хиляди м ъ чен ия д а посл уж и на това н егово ж ел а ­ ние. Н ар астващ ото ж ел ан и е щ е се превърне в ярост. К акт о е естеств ен а , тя съ щ о е свирепа и о бщ а за всички, като в св о ето дей стви е тя рязделя и обеди ня ва луди и разум ни, м ъ ж ет е и ж и вотн и те, тя оскотява и затъпява цялата м ъ д ­ р ост, р еш и тел н ост, бл агор азум и е, съ зер ц ан и е и цялата д ей н о ст на душ ата.44

Просмукан с доктрините на Църковния събор в Тренте, чиито решения във връзка с брака той цитира, опрян на авторитета на светите Отци и на по-неотдавнашни произведения като Бремето на греховете на Бенедикт, публикувано през 1584 г., този юрист, който е бил многократно градски съветник в Арас, искал да доп­ ринесе за отдалечаването на мъжа от грубото животно. Цитирайки по този повод Цицерон, той проповядва це­ ломъдрие, макар че то било „много мъчителен пазач , 44 Градската библиотека на Лил, ръкопис 380 (№ 310 по катало­ га та Риго), Matières criminelles, стр. 354. (Ръкописът е принад­ лежал на един кралски прокурор от Дуе); стр. 178. Грехът на сладострастието е третиран на стр. 171-186.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

165

защото намирал че е „отлично нещо да живееш с песте­ ливост, трезвеност, умереност и с добра мярка.“ Типи­ чен продукт на една епоха на укротяване на страстите и нагоните, без да принадлежи на еклезиастичните кръ­ гове, той не се доверява на сладострастието, „безпоря­ дъчен апетит за някаква наслада, сладострастие и те­ лесно удоволствие“, които Бенедикт описва така:“Това е цялото доброволно изливане на човешкото семе и без­ порядъчно телесно съвкупление извън брака“. В Холан­ дия, както впрочем и във франция, гражданските съди­ лища били поели щафетата от духовните официални ор­ гани, за да потиснат много по-твърдо най-малкото на­ рушение на този сексуален кодекс, базиран върху святостта на брака и потискането на животинските инс­ тинкти. Анонимният юрист от Артоа по тази причина проучил всички стпени на въпросното престъпление от обикновеното блудство до содомията. Леко наказва­ но, първото се отнасяло за неженените мъже и жени, с изключение на религиозните служители, девственици­ те или тези, които имали помежду си роднинска връз­ ка, за които случаят бил тежък. Разбира се, важното било да се запази бракът: „Има разлика между съпругата, любовницата и проститутка­ та - съпругата, за да има деца и да запазва домашните блага, любовницата, за да бъде (мъжът) обслужен из­ вън брака, развратницата се поддържа за сладострас­ тие“. Съжителството на свещениците с жени било стро­ го забранено, и третирано като специален случай лично от епископите. Църковният събор в Тренте забранил конкубинажа и на светските люде, с повече твърдост, ако ставало дума за женен мъж и като давали правото да изгони своята партньорка извън епархията. Колкото до публичните домове, неприемливи според Бенедикт в една република с добра полиция, авторът от Артоа при­ ема, че те са били толерирани в големите градове на „тази белгийска страна“, но на някое отдалечено място,

166

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

със забраната да ги посещават женените мъже. След ка­ то изброил 13 присъди от Арас, произнесени между 1533 и 1581 г., всички срещу нелоялни съпрузи, изненадани с проститутки, той заключава, че „плътското удоволст­ вие не е подходящо за природата на мъжете“, с други думи, че търсенето на сексуална наслада се противопос­ тавя на свещенните цели на брака, установен за продъл­ жаване на човечеството. „Престъплението на прелюбодейството е огромно и ужасно нещо, това, което разрушава цялото човешко общество, разваля семействата, развращава републики­ те [ в смисъл на публичните неща]“. Анонимният автор посвещава повече от петдесет страници на този парещ проблем. Той уточнява, че в Артоа по негово време след­ ват същата практика, както във франция: смъртната присъда не се използва вече освен в случаите на голямо неравенство между любовниците - например ако човек от простолюдието съблазни благородна дама, или ако друго престъпление не утежнява случая. Един прислуж­ ник, блудстващ със своята любовница, не заслужавал вече кладата, както това можело да се види преди. Ци­ тираните многобройни примери от Артоа са се случили главно между 1570 г. и 1600 г. Те са приключили с под­ ходящи извинения, глоби и (или) с изгнание45. „Сводни­ чеството“, което означава един съпруг да кара жена си да проституира, е още по-тежко. Така и рогоносците, наричани също „добродушни“, защото се оставят да бъ­ дат измамени, са осъдени юридически, ако знаят и то­ лерират нещастието си. В стари времена, отбелязва ав­ торът, те били превеждани през града яхнали наопаки магаре, държейки опашката за юзда, предвождани от съпругата прелюбодейка, която водела магарето, прид­ ружени от един обществен глашатай, който викал на все­ 45 Пак там, стр. 186-240. Главата обхваща „сводничеството“, стр. 222-240.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

167

ки кръстопът“. Тази юридическа адаптация на ездата върху магаре, наложена на излъганите съпрузи от мла­ дежите, била заменена от изгнанието, понякога допъл­ вано със задължението да присъстват на изпълнението на присъдата над невярната съпруга. Полигамията, заклеймявана някога в Артоа, по ду­ мите на автора, с позорно излагане на показ с по една хурка от двете страни, оттогава насетне води до същото наказание както прелюбодейството. Авторът обаче уточ­ нява, че бил прочел, че „във франция започнали да ги бесят“. Развратът, който се изразявал в спането с една почтена вдовица или да се дефлорира без насилие девс­ твеница, е тежко престъпление, тъй като подменя бо­ жествената воля: въпреки че „браковете са добри и ус­ тановени от самия Бог, все пак въздържанието и девст­ веността са по-благородни и съвършенни“. Тук без ни­ каква трудност се разпознават идеалите на Контрареформацията, подтикващи жените, които могат да запазят „безценната скъпоценност и съкровище на сво­ ето целомъдрие и девственост“ като станат невести на Христа в манастир. Похищението, т. е. изнасилването мотивира смъртна присъда, но анонимният автор по­ сочва малко примери, защото въпросното престъпле­ ние - както и във франция - рядко достигало до съда. В Арас един отдавна установен обичай давал право на жер­ твата на изнасилването да спаси живота на виновника като му предложи да се омъжи за него. Отвратителен грях „срещу правото на Бога, природата и хората“ кръ­ восмешението също теоретично водело до най-тежката присъда. Обаче анонимният автор съобщава, че забеля­ зал в криминалните регистри на Артоа, че съдиите об­ що взето избягвали такава суровост, даже и ако актът е извършен по права линия на родство. Обаче два цити­ рани случая са утежнени от детеубийства. През септем­ ври 1530 г. в Арас Маргьорит Льо Ноар, двадесет го­ дишна, неомъжена, била изгорена, защото убила трите

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

168

си деца, заченати от различни мъже. Нейният баща Тасар бил обесен, не само защото имал сексуални отно­ шения с нея, но и защото знаел за детеубийството и не се опитал да се противопостави. Обвинена в същата па­ сивност, Паскет, сестра на Маргьорит, била освободена след преглед от акушерки, които открили, че тя е девс­ твена и „не развалена“. Един век по-късно, през 1621 г. анонимният автор участвал в Еспиноа като адвокат в процес, завършил с изгарянето на кладата на един ин­ дивид, който изнасилил своята шестнадесет годишна дъ­ щеря, след това убил и заровил детето, родено от тяхна­ та връзка. Като били взети под внимание възрастта й, претърпяното насилие и фактът, че тя не е искала смърт­ та на бебето, момичето било само принудено да при­ съства на изтезанието на нейния баща с въже на врата, после била изселена завинаги след като била бичувана до кръв на всеки кръстопът на селището46. Изнасилване, кръвосмешение и детеубийство, раз­ бира се, представляват висши възбрани, но в Артоа не изглежда да са били толкова строго преследвани. Освен случая със семейство Льо Ноар, авторът съобщава за само още четири случая на детеубийство, от които в два­ та случая наказанието е чрез огън, един - чрез въже, другият - чрез бичуване, последвано от изселване за 10 години. Много е подчертана разликата с франция от то­ ва време, където съдиите се показали свирепи към сто­ тици обвиняеми. Кръвосмешението по права линия, а именно между брат и сестра, също изглежда малко почесто наказвано, отколкото в Артоа. И обратно - френ­ ските съдилища не показвали особено старание да сан­ кционират виновните в изнасилване. Несъмнено както и в Германия подразбиращата се идея е била, че жената по природа била отворена за мъжете, водена от неукро46

Пак там, стр. 41, 241-275.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

169

тима похотливост. По този пункт научната мисъл се при­ съединявала към популярните концепции: „Пази си ко­ кошките, пускам си петлите“ казвала поговорката. На практика вероятно изнасилването не е било считано за непреодолимо табу. Също така не е сигурно и за кръ­ восмешението, че е било такова, даже и ако много ет­ нолози твърдят, че то било универсално преди литетурната пропаганда в този смисъл, каквато във франция забелязваме от последната третина на XVI век нататък47. Въобще неприсъщи на хората от народа, грубите и мал­ ко насилствени сексуални практики показвали оцеля­ ването на традиции, които новите идеи възкресили, без да могат винаги да ги ограничат. Мълчанието на юри­ дическите източници по такива въпроси озадачава, за­ щото трябва да се допусне, че или въпросните факти не са съществували - което изглежда съмнително, или че теоретичните норми в тази сфера се прилагали лошо. Същото се отнасяло и за содомията в Артоа. Ано­ нимният автор знаел, че тази „нещастна мръсотия“ обикновено водела да кладата, но предлага малко при­ мери. Обикновената содомия, отбелязва той, предизвик­ вала тежки наказания, без да се стига чак до смърт. В средата на XVI век един галантерист от Арас трябвало да поднесе извиненията си за обидата, освен това върху главата му изгорили шапка от кълчища, преди да бъде изселен завинаги под заплахата от клада, ако се върне в града. Той консумирал престъплението с едно малко момче и извършил неприлични опипвания на други. Пос­ тавено на второ стъпало скотоложството трябвало да доведе до екзекуция на мъжа, както и на животното, за­ ради „ужаса и спомена от факта“, що се касае до живот­ ното, защото било изключено да се санкционира за греш­ 47 Виж по-нататък глава IV, а по повод на изнасилването отличния труд на Ж орж Вигарело, Histoire du viol, XVI-XXsiècle, Paris, Seuil, 1998.

170

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ка същество, лишено от разум. В текста не фигурира нито един случай, като анонимният автор се задоволя­ ва да разсъждава върху темата за изрода, който можела да роди жена, която е имала отношения с мечка или с маймуна. Литературни справки го карат да си спомни по този повод кентаврите, родени от такива връзки. Нак­ рая му идва наум - без никакъв местен пример - трети тип „простотия“ който заслужавал смърт: този на отно­ шенията между две жени. Що се отнася до хермафроди­ тите, той привлякъл вниманието върху тяхното задъл­ жение да изберат един от двата пола и да се закълнат пред църковни съдии, че ще се придържат към него. За пореден път конкретните случаи са заменени от многобройни посочени четива, между които трудовете на демонолога Дел Рио или на Монтен. От последния е взе­ та историята на Мари Жермен, чиито мъжки член се показал, когато тя скочила, което местните момичета превърнали в песен, в която се казвало да се избягват големите крачки.48 Менталният свят на този юрист от Артоа отделял твърде важно място на изкушенията на плътта. Става­ ло дума те не само да бъдат потискани по начин, зави­ сещ от сериозността на случая, от обстоятелствата на действието и от състоянието на личностите, но трябва­ ло също да се извадят поуките, за да се живее с умере­ ност и скромност, като се дисциплинират тези животин­ ски нагони. Отрицателната роля на жената в света била филигранно очертана, освен ако тя могла да запази не­ докосната девствеността си, която „не може да се въз­ върне с никакво изкуство“. Правосъдието укрепвало та­ бута срещу противоестественото използуване на тяло­ то, като подчертавало повече забраните срещу содоми48 Общинската библиотека в Лил, ръкопис 380, пр. цит. стр. 277290 и стр. 302-309 за инкубите и сукубите.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

171

ята, хомосексуализма и съвкуплението с животни, отколкото изнасилването и даже кръвосмешението. Ж ен­ ската природа била считана за отворена ваза, в чиито център кипели неукротими страсти. Задачата на мъже­ те била да овладеят своите най-сериозни крайности чрез преплитане на моралните задължения и действията. Всъщност скокът в демоничното бил винаги възможен. Той трябвало да остане изключение, в противен случай щял да възникне в глобален размер проблемът за нес­ пособността на мъжа да контролира майка си, жена си, дъщерите си. Магьосничеството било само ограничена сфера, само пример за това какво би могло да се случи, ако действително се отпуснат юздите на женската при­ рода, която тогава преминавала от лошото към злокобното. В мисленето на съвременниците двете царства би­ ли ясно разделени. Анонимният автор се питал напри­ мер дали от съвкуплението с демон може да се роди от­ роче. Отхвърляйки с презрение вярванията на „прости­ те“ в децата на Сатаната, в Мерлин или други врачки, той твърдял, че „дяволът не може да извърши никакво жизнено дело и действие, защото те (демоните) имат измислено тяло“49. Изродите на могат да бъдат нищо друго, освен човешки същества, реални, от плът. За да ги подчиним, трябвало постоянно да се наблюдават всички жени, а не само просто да се изгорят няколко вещици. Защото последните, писал Пиер Демазюр - друг юрист от Артоа, съвременник на анонимния, са „често изпратени от Бога... за наказание на пороците, както вещиците са били толкова пъти изпълнители на божес­ твеното правосъдие“. Което според него обяснява защо те са по-многобройни на едно място отколкото на дру­ го. Най-често, добавя той, това отвратително нещо „про­ изхожда от бедността, от разюздана любов, от ревност­ 49

Пак там, стр. 309.

172

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

та или от желание за отмъщение“50. С една дума прека­ дената страст довежда дявола в човешкото тяло и то главно в женското!

За историята на сетивата: лансиране на погледа Тясно подчинено на божествената воля, влиянието на дявола над човешкото същество е преходно, освен за вещиците, които трябва да бъдат изгорени като гнили членове на Църквата. Истинската новост в трактатите по демонология е всъщност сътворяването на образ на крайното, въплътен от всеки член на сатаничната сек­ та, чието тяло е постоянно завладяно от демона и носи неговия знак. Това, в което са обвинени, не е само, че поддържат еретична доктрина, но че приемат това пос­ тоянно нахлуване, което променя Божия план в самата вътрешност на тяхната плътска обвивка. Докато теоло­ гията продължава да отрича реалността на физически­ те прояви на дявола, нейният приложен клон, който е демонологията, заобикаля трудността на обяснението като обвинява хора от плът и кръв, че са се врекли на­ пълно, окончателно на Сатаната. Както много митове и този е вкоренен в социалната и културна реалност на своето време. Разбира се, той няма за цел да обоснове унищожаването на грешното човечество и на всички же­ ни, а да предизвика един фиксиран абцес, около който да може да се развие много по-широка обяснителна схе­ ма. Ужасът, изпитван от учени, лекари, магистрати пред 50 Градската библиотека на Лил, ръкопис 510 (№ 192 по катало­ га Риго), том VI от едно копие от XVIII век на Забележки върху обичаите в Артоа на Пиер Демазюр, завършени в 1638 г., f° 2367 v° и 2376 г°.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

173

вещицата сигурно е бил истински, защото тя представ­ лявала нарушаването на най-тежките забрани, представ­ лявала е модел на едно общество, което напълно се от­ казва от Бога. Значи трябвало да се борят с още по-голямо усърдие, за да победят толкова сериозна опасност. За целта било важно да се накарат възможно най-голям брой хора да споделят един вид страх, който не съответ­ ствал задължително нито на традициите им - защото традиционната магьосница понякога била викана на по­ мощ и можело да се окаже полезна - нито на проблеми­ те от обикновеното им ежедневие. Изключителната дра­ матургия на процесите позволявала сатаничната концеп­ ция от научен произход да се разпространява накичена с елементи от местната магическа култура, т. е. с опи­ сания на свидетели за магии върху имуществото, рекол­ тите, животните или хората. Така демонологичният син­ тез допринасял едновременно да придаде достоверност на народните вярвания и в същото време да обедини об­ раза на Принца на мрака и още повече - образа на чове­ ка, който се бори с него. Обяснението, че вещицата, по­ добната, сестрата, съседката на свидетеля е фундамен­ тално лоша, защото носи Лукавия вътре в себе си, ха­ рактеризира чрез противопоставянето какво трябва да бъде нормалното човешко тяло, както са го схващали съдиите: върху което само Бог може да въздейства, сле­ дователно всякаква магия, всякакво „суеверие“ могат да бъдат само злосторни. Унифицирането на предста­ вата за тялото и в същото време на тази за смъртта, изчистена от всякакви връзки с вярванията за състоя­ нията на преход, създаващи фантоми, едва що започва­ ло в този главно селски свят, привързан към различни концепции и комплекси за свръхестественото. То мина­ ва през нови сетивни усещания, които понякога ще имат нужда от твърде много време, за да се наложат в селата. Митът за сатаничната магия действал също като лично обучение за различаване на присъствието на дя-

174

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

вола чрез някои сетива. Точно тогава научната европейс­ ка култура претърпявала преход в тази сфера. Днес ис­ ториците не са особено съгласни с подхода на Люсиен февр или Робер Мандру, които изградили йерархия, до­ минирана от слуха, следван от осезанието, като окото играе второстепенна роля, мирисът както и вкусът би­ ли споменати твърде бегло поради идеята, че хората ня­ кога са им отдавали повече значение, отколкото ние.51 Те обаче имат предвид съществуването на отчетлива раз­ лика с нашата собствена чувствителност, която обосно­ вава необходимостта такива анализи да се правятсамо като се обвържат много тясно със съвкупността на кул­ турата на епохата и на разглежданото общество52. Но в европейската цивилизация XVI и XVII век се промени­ ло нещо твърде съществено в тази сфера, без поради то­ ва да се отхвърлят окончателно старите представи за света53. Образованите хора на Запада усещат - даже по­ вече от научния и художествен прогрес собствено каза­ но (перспективата) и от тяхното влияние върху сензориалния опит - едно двойно влияние, което бавно про­ меня тяхната скала на възприятия. Първото идва от ед­ но морално и религиозно движение за обезценяване на осезанията, защото те били входните врати за греха. Нас­ леденото от светци и монаси недоверие към тялото би­ ло акцентирано и разширено в различни светски кръго­ ве. Цитираният по-горе анонимен автор от Артоа отра­ зява отлично тази боязън да не бъдеш воден от живо51 L. Febvre, Le Problème de l’incroyance, op. cit., стр. 402-403; Robert Mandrou, Introduction à la France moderne. Essai de psychologie historique, 1500-1640, Paris, Albin Michel, 1961, стр. 68-77. 52 David Hawes (ed.) The Varieties o f Sensory Experience. A Sourcebook in the Anthropologiy o f Senses, Toronto, University of Toronto Press, 1991, стр. 8-11. 53 Carl Havelange, De Toeil et du monde. Une histoire du regard au seuil de la modernité, Paris, Fayard, 1998, стр. 27.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

175

тинските си страсти. От друга страна, действащата ци­ вилизация на нравите учела оттам нататък да се дър­ жиш все повече с почтеност и скромност, да се избягват както грубите жестове, така и неуместните телесни про­ яви. Двата феномена се обединили, за да формират въз­ питани хора, господари на себе си, учтиви, способни да се държат прилично на обществено място и владеещи своите груби или сексуални нагони.54 В тези рамки чув­ ствата, задействани от близостта - обонянието, вкусът, осезанието - били по-контролирани от зрението и слу­ ха. Въпреки че всяка страна еволюирала според собст­ вените си качества, западната култура като цяло тогава препоръчвала да се увеличи разстоянието между лич­ ностите, за да се избегнат прекалените изкушения. Про­ тестантските трудове срещу танците, както и клаузите в католическите наръчници за учтивост, отнасящи се до факта да не се докосва събеседникът или да се носят ръкавици при посещение, вървели в същото направление. На тази канава, върху която едновременно с нейния морал се обособявала отликата на личността в развити­ ето на нравите, зрението и обонянието се придвижили в диаметрална посока. От XVI век натам зрението при­ добива значение, което по-късно само се увеличава, ут­ върждавайки го като основният елемент от мрежата на западното разбиране за света - с перспективата, книга­ та, прогреса в оптиката и т. н. Все повече културни ме­ тафори го свързват с идеята за топлина, която идва от мъжкото начало в медицината на соковете, или с идея­ та за светлина, свързана с божествената светлина, осве­ тяваща света. Въпреки че можело да бъде двузначно как­ то всички сетива, значи да въвлече в грях, зрението из­ лъчвало по-често положително послание - още от неоплатонистите и поетите, които виждали в него входна54 R. Muchembled, La Société policée, op. cit., глава III.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

176

та врата на душата. Докторът Лемниус уточнявал още през 1559 г., че погледът на едно студено и влажно съ­ щество може да разболее - така погледът на вълка пре­ дизвиквал хрема и онемяване поради студа на мозъка на животното. По същия начин „болни очи разболяват другите“ т. е. наистина причинявали неприятности. Сле­ дователно жените, като влажни по природа, можели зна­ чи с един отровен поглед да поразят мъжа. Научните концепции казвали, че зрението идвало от „светъл дух“. Един философски спор противопоставил привържени­ ците на Платон, които твърдели че излъчвания през око­ то осветяват предметите, на тези на Аристотел, който твърдял, че - обратно - идващи отвън светли лъчи обяс­ няват зрението.55 За първите погледът наистина можел да изгаря, в истинския смисъл на думата. Поетите на епохата не плетели метафори по този повод, когато твър­ дели, че изгарят от желание за някоя красавица. Гийом Буше съобщава мнение, според което зрението е найценното от всички сетива, след което обяснява, че найголямата страст на душата - любовта, извира от погле­ да. Той твърди, с много шеговити подробности, за да бъде напълно цитиран, че от това може да се умре, защото на жертвите „вътрешностите им са махнати, сър­ цето - изгорено, черният дроб - опушен, белите дробове - опечени и мозъкът - повреден: всичко това от изклю­ чителната горещина, която са изтърпели от любовната треска“56. В култивираното въображаемо погледът става все повече свързан с мъжествеността, с Бога, с яснотата, с красотата, с разума - а именно чрез Декарт. Погледът се цивилизовал, отдалечавал се от окото на магьосни55 С. Havelange, op.cit. L. Lemnius, op.cit., f 7, 8; G. Bouchet, op. cit., том III, стр. 192— 193. 200-201. 208-209.

56

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

177

ка, носител на лапата на дяволската жаба. По-многозначни, популярните вярвания на тази тема постепенно се оказали припокрити от една-единствена обяснител­ на тъкан. В наши дни, гадаенето по кристалната топка напомня твърде смътно по-миришещите на сяра опити, свързани с магическото око - символизирано от огле­ дало, неподвижна водна повърхност или един кръг на пода. Но докато механизмите за разрастването на зна­ чението на зрението заемали мястото си, обонянието претърпяло слизане в ада.

За историята на сетивата: демонизиране на обонянието Двата феномена били интимно свързани. Поста­ вянето на дистанция между телата увеличило ролята на зрението - интелектуално усещане, което добре съ­ ответствало на конструкцията на европейската иден­ тичност и допринесло да се омаловажи частта на но­ са, твърде свързана с животинското. Пътят към упа­ дъка на обонянието в Запада бил открит. Един ден в своята естетика Кант ще може да пренебрегне въпро­ са напълно, още преди тоталното елиминиране на ми­ ризмите под аромата на парфюмите от нашата съвре­ менност57. Забележките на антрополозите помагат да се разбере важността на феномена, който в много из57 David Howes, „Olfaction and transition“, dans D.Howes (éd.), op.cit., стр. 128-149, по-точно стр. 144-145. Виж също Constance Clasen, David Howes, Anthony Synnott, Aroma. The Cultural His­ tory o f Smell, Londres-New York, Routledge, 1994; Alain Corbin, Le Miasme et la Jonquille. L ’odorat et l’imaginaire social aux XV1ITX IX e siècles, Paris, Flammarion, 1986; du même, „Histoire et anthropologie sensorielle“, dans Anthropologie et Sociétés, том 14, 1990 г., стр. 13-14.

178

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

вън-европейски общества е свързан с прозрението за смъртта и с идеята за замърсяването. Антрополозите често са забелязвали, че мисълта за раждането е била свързана с тази за смъртта - например сред Брибри от Коста Рика, които смятали, че най-нечистото не­ що след тялото на жена, бременна за първи път, е тру­ път. В много други случаи женското тяло, белязано с раждане или с менструален цикъл, също е смятано за нечисто58. Впрочем можахме да констатираме, че док­ тор Лемниус говорел за естествената лоша миризма на жената за разлика от ароматичния мирис на мъж­ кото тяло. Това, което станало в Европа след XVI век, въвело важна промяна в представянето на смъртта, с установяването на имплицитна връзка между нея, жен­ ското тяло и миризмата. Последната се превърнала в глашатая, съобщаващ за фундаментални промени във възприятието на тялото. Процесът на демонизирането й отбелязал появяването на обонятелно табу, свър­ зващо секса със смъртта, за да контролира по-добре греховната плът. Вонята, особено в големите градове, представлява­ ла ежедневна страна на бита. Човешкото тяло миришело, което не пречело особено на съвременниците, освен ако не ставало дума за миризмата на вкисната овнешка плешка, както я определил Брантом и много други, из­ лъчвана особено от жените. За да не получават укори от този вид, особено по време на цикъла си, те носели между бедрата и под мишниците си парфюмирани там­ пони или гъби, напоени с мускус, амбра и чесън. През 1626 г. във фармацевтични произведения Жан де Рену съветвал, че е по-добре да се изгорят кори от лимон с канела, мускус и т. н., „така че вонящата миризма на

58 D. Howes, art. cite, стр. 140-141.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

179

задника им да бъде разпръсната от приятното ухание на такъв парфюм“59. По-обезпокоителни били заразните миризми, свър­ звани още от античността - а именно според Гален и Хипократ - с нарушаване на основните качества на въз­ духа т. е. топлината, студа, сухотата и влажността. Раз­ витието на теорията за заразата през XVI век привлек­ ло още повече вниманието върху тези явления, още по­ вече, че вилнеели епидемични болести, всички нарича­ ни чума, а освен това се появили непознати до тогава заболявания. Тогава обяснението се изместило от пре­ чистването на въздуха към опит да се идентифицира ед­ но отделно отровно изпарение. През 1568 г. Амброаз Паре твърдял, че „гниенето от чумата е доста различно от другите загнивания, защото в него има скрита и неоп­ ределена злокачественост“. Съветите за предпазване от тази невидима опасност се отнасяли до прочистването на нездравословните места и до предпазването на по­ рестото човешко тяло, което би могло да бъде проник­ нато от опасните пари. От този принцип произхожда про­ чутият костюм на докторите, лекуващи чума - маска с дълъг клюн, напълнен със защитни аромати. Установя­ вала се все по-силна връзка между отровните миризми, екскрементите, греха и ада. Особен страх предизвиква­ ли изпражненията на някои животни. В своя Трактат за чумата, публикуван в Руан през 1620 г., Жан де Лампериер инкриминирал животните, живеещи в мръсоти­ ята и тези, чиито екскременти особено вонели - прасе­ та, гълъби, зайци, патици, домашните птици, конете. Ангелус Сала, автор на друг Трактат за чумата (Лайден, 1617 г.) обвинява „овчарските кучета, вътре в къщата, 59 Справки и допълнения в забележителните мемоари на Орелия Бинек, Миризми и парфюми от XVI и XVII век, под редакторството на Р. Мюшамбле, Университет Париж-Север 1998 г стр. 58-65.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

180

които издават голяма воня, и особено тези, които се хра­ нят с мърша и вонящи вътрешности на животни, които са достатъчни да вмиришат цял град с ужасния дъх, кой­ то излиза от устата им, така също много опасна е воня­ та на екскрементите и урината на котките.“ Кучета и котки са според него в групата на „бедните и мръсни хора, които живеят в мръсотия както прасетата“, защото „няма нищо на света, което така да привлича върху себе си чумата, както мръсотията и вонята“.60Тук е оче­ видно ударението, поставено върху животинското. Гийом Буше кара един от героите си да се удивлява „от това, че екскрементите на грубите животни нямат тол­ кова лоша миризма, колкото човешките“, а Амброаз Eta­ pe съветва своите събратя: „Когато се доближават до болен, да се пазят да не вдишват неговия дъх и мириз­ мата на неговите екскременти“. Изглежда, че старият страх от магическото тяло все повече се концентрира върху различните му секреции. Под прикритието на бор­ бата със заразните епидемии Западът се опитвал да пос­ тави все по-голяма физическа дистанция. Това се отна­ сяло особено за обонянието, тъй като то въплъщавало идеята за близост, усещайки животинските миризми на човешкото същество. По този начин можем да разбе­ рем странните на пръв поглед медицински предписания, които всъщност отразяват процеса на интелектуализа­ ция на сетивата, която води до достатъчно раздалечава­ не, за да не се усеща миризмата на другия. Точно както Амброаз Паре, Лемниус също препоръчва настоятелно да се преглежда болният, като се избягва неговият дъх. За това той трябвало да обърне лицето си в профил. Той добавял, че тази поза позволявала също така да не се среща погледът на пациента, който можел да пренесе неговата болест, и че трябвало на всяка цена да не се 60

Пак там, стр. 71, 73-74.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

181

застава между него и камината.61 По този начин съве­ тите за вежливост от XVII век ще определят учтивата позиция: не много близо до събеседника, главата малко в профил; освен това мястото до камината - срещу вра­ тата, ще бъде запазено за господаря на къщата, като най-почетното, най-сигурното, това, което съдържа найхарактерните особености на домакина. Далеч от идеята да има близка до нашата концепция за заразата, дис­ танцирането на лекарите от болните било мотивирано от страха от магическото тяло. През 1620 г. Жан де Лампериер твърдял, че „Много са прихванали чумата само от един поглед върху заразената къща“ или „от окото на един чумав“. Ако чумата, „Божият бич“, за да накаже хората за техните грехове, се проявявала с отровни изпарения, то е, защото тя предусещала смъртта и гниенето на трупо­ вете. Знак за божествен гняв, тя можела освен това да бъде разпространявана от гръмотевицата, която давала „твърде вонящ мирис“ на това, което поразявала. Но заразната воня била също присъща на демона, всички прояви на когото се придружавали от тази характерис­ тика. Въображаемото в културата обикновено свързва­ ло най-ужасните зловонни изпарения с образа на дяво­ ла. Затова един анонимен поет сравнява калта на Па­ риж с адски екскременти: Пръдня на отвратителни прокълнати, черни фекалии на ада, черна купчина лайно на дявола. По този повод Пиеро Кампорези можел да говори за „ад за носа“, като асоциирал миризмите на разложе­ но с извратените и злокобни изображения. Например през 1649 г. йезуитът Жан де Бюсиер вмъкнал в своите 61 G.Bouchet, op. dt., том III, стр. 162; A. Biniek, op. at., стр. 75; L. Lemnius, op. dt., f° 7 v°.

182

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Поетични описания една ода, озаглавена „Сярата“ с под­ заглавие „Бой се от ада“62. Господар на нощта, на смърт­ та, на отвратителни животни, на тези, за които било извесно, че се раждат спонтанно от мръсотията или от найвонящия животински тор, самият той вонящ на козел и като се проявява чрез серни изпарения, Сатаната власт­ вал над обонянието. От властта му избягвал само мири­ сът на святост на чудодейно запазените от разлагане мъртви, доказващи всемогъществото на Бога, който от­ варя тесния път към рая. На тази земя да миришеш от­ вратително лошо показвало едновременно грях и болест. Било законно да се прадпазиш от това с помощта на ароматични вещества, но без да бъде прекалено, защото демонът би могъл да проникне в едно тяло, твърде заето да прикрива своята природа под упойващи веяния. Парфюмът заел колкото основно, толкова и двус­ мислено място в ежедневния живот. От една страна, есенциите били употребявани по многобройни начини срещу чумата. Заразени къщи, собственост или хора би­ ли подлагани на дезинфекция и на ароматични огньове. Някои препоръчвали да се гони лошото с лошо, като горели рога, за да лекуват болен, или като държали ко­ зел в жилището, защото, според Амброаз Паре, „пара­ та“ на това вонящо животно „пречи на заразения въз­ дух да си намери място вътре“. Като предпазна мярка порестите и зеещи тела трябвало да бъдат защитени чрез фрикции с оцет точно върху устата, носа, ушите, слепо­ очията, слабините, гениталиите. Тези предписания на­ помнят ритуалите за защита на телесните отвори, 62 A. Biniek, op. cit., стр. 79-80; Roger-Henri Guerrand, Les Lieux. Histoire des commodités, Paris, La Découverte, 1985 ; Piero Camporesi, L ’Officine des sens, Paris, Hachette, 1989; du même, Les Effluves du temps jadis, Paris, Plon, 1995. По повод на гръ­ мотевицата: L. Lemnius, op. ciy., f i 200 v°.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

183

практикувани от много народи. Можело също така да се напои една гъба в оцет, за да се вдъхва от нея, когато човек се движи по улицата. Най-богатите носели най-ве­ че един „поманде“ или „помандр“, една „пом д’амбр“* т. е. едно издълбано бижу, съдържащо въпросното аро­ матично масло, за да може в случай на нужда човек да си напълни с него ноздрите. „Ябълките“ с уханни вещест­ ва били много разообразни, както и ароматизиращи ку хи топки от обикновена глина, плодове като лимоните и портокалите, парфюмирани букети. По време на еп; демии хората се разхождали с покрито лице, една пар­ фюмирана кърпа, притисната до лицето, като избягва­ ли всякакъв контакт с другите. Най-изложените на опас­ ността - лекарите и помощниците им - се покривали изцяло с напълно затворен костюм, предпазвани от аро­ матични вещества. Понякога те даже запушвали телес­ ните отвори, с една скилидка чесън в устата, тамян в ушите, седефче в носа...63 Освен това тези „помандр“-и били част от талисманите, които се носели за защита от тъмни сили. В холандската живопис от първата поло­ вина на XVI век те са изобразени в ръцете на някоя мо­ леща се фигура, или закачени на колан или на броени­ ца, показващи желанието да бъде държан настрана де­ монът. В миниатюри и рисунки са показани и растения, които трябвало да играят същата роля64. И в двата слу­ чая следователно миризмите можели да отблъснат дя­ вола. В нашите съвременни филми на ужаса не е ли че­ сънът винаги сигурното средство да накараш вампири­ те да бягат? Неговата профилактична употреба срещу * „Ябълка, пълна с амбра“ - Бел. прев. 63 D. Biniek, op.cit., стр. 115-132; L. Lemnius, op.cit., f 138 за ми­ ризмата, която може да лекува. 64 Reindert L. Falkenburg, „De duiven buiten beeid. Over duivelafwerende krachten en motiven in de beeidende kunst rond 1500“, dans Duivelsbeelden, op. cit., стр. 107-122.

184

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

чумавите изпарения свързва вътрешно двете сфери - та­ зи на болестта и тази на Сатаната, точно както тамя­ нът, изключително свързан с набожността, символизи­ ра отхвърлянето на Злото. Обаче защитната ароматична бариера можела да се превърне в демоничен капан. Моралистите и хората на Църквата отправили втори - твърде омаловажаващ поглед върху злоупотребата с изкуствени миризми в епо­ хата, когато модата направила на галантеристите и пар­ фюмеристите истински състояния. Ръкавици, предмети от кожа, даже ножниците на сабите били парфюмира­ ни, за да се скрие миризмата на кожа: твърде често се забравя, че смисълът на обреда бил в това да се прегра­ ди пътят на смъртта, като се отдалечат нейните излъч­ вания от така обработените кожи. Човешкото тяло съ­ що имало нужда да скрие пораженията на времето и жи­ вотинските миризми. Торбички за миризми, съдържа­ щи изсушени ароматни растения в малки възглавнич­ ки, се поставяли в раклите за дрехи и върху тялото. Жан де Рену споменава за онези, които „смрадли [жени, кои­ то миришат много лошо] носят между двете си гърди, за да покрият и коригират тяхното несъвършенство“. Други били очертани според формата на органа, който трябвало да лекуват, според една симпатична магия, спо­ ред която подобните се привличат; Жан Бонар, главен хирург, положил клетва в Париж, през 1629 г. препо­ ръчвал тези за главата да се правят във формата на бо­ не, тези за стомаха - във формата на гайда и така ната­ тък. През XVII век добрият тон изисквал да носиш със себе си кутийка с ароматни мехлеми, даже гъба, напое­ на с оцет, за да се поднесе към носа в случай на опас­ ност. Многобройни предмети и бижута били парфюми­ рани, вериги, пръстени и даже броеници, като се изпол­ звали главно амбра и мускус.Тяхната употреба не била само декоративна или предназначена за удоволствие. Тя е имала също и защитна цел, присадена върху тревога-

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

185

та пред опасностите, пред смъртта и пред демона. Ин­ вентарът на кралица Мария Медичи през 1609 г. съдър­ жал „една мавърска глава, направена от мускус и амбра, гарнирана със злато и сребро, разкрасена с десет рубина на шапката и гирлянд от осем изумруда“65. Злобата на моралистите е насочена специално към женските излишества в тази сфера, франция от епохата на насаждането на католическата Контрареформация преживяла при Анри IV и Луи XIII истинско развилняване срещу порочността на дамите, които следвали мо­ дата на голите гърди, срещу всичко, което подбуждало към грях, насилвайки природата, като грима, предназ­ начен да скрие белезите на годините, или препаратите, целящи да променят божието дело, като насилвали ес­ тествения мирис, колкото и неприятен да е той. През 1604 г. в своите Разнообразни уроци докторът Луи Гйон известява методи, за които съобщават и различни дру­ ги автори: хората си порфюмирали не само дрехите и косите, „но мнозина слагат също и върху мъжката жле­ за и във вулвата преди съвкупление, за да получат поголямо наслаждение“66. Прекаляването с парфюма, както огледалото на кокетката, позволява на дявола да се вмъкне в твърде отдаденото на плътски желания тяло, каквото естествено е това на жената. Така злоупотреба­ та с уханията отваря вратата на ада. През 1589 г. францисканецът Филип Боские издава в Моне в испанска Хо­ ландия Нова трагедия наречена Малкият Бръснач на светските украшения, в която всички нещастия на на­ шето време са отдадени колкото на ересите, толкова и на ненужните украшения на тялото. Един от актьорите - и не най-малозначителният - е Божият Син, Изкупителят на света. Във II действие, сцена II, света Елизабет 65 A. Biniek, op. cit., стр. 147-157. 66 Пак там, стр. 92.

186

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

се опитва да сдържи неговия гняв срещу хората, но той остава непоклатим - толкова са големи греховете им, особено тези на облечените по последна мода момиче­ та: И за да уловят п о -д о б р е в л ю бен и те м л адеж и , трябва да се м а ж а т с пурпур и бел и л о, трябва да см ен ят наивните цветове, к оито са получили о т мен; на тях им трябват аром ати, дрехи, напоен и с мускус; на тях им трябват балсам и , те щ е дъ р ж ат в ръка сладко аром атн ата ябълка. М оята н озд р а н е иска да п он есе тези м ири зм и , М ои те очи са засл еп ен и о т всички т ези цветове. А з не искам д а търпя толк ова суетн а буйност, К оято са м о разпалва огъня на бл удств ото, К оято кара и принуж дава това сляп о конте Д а тича сл ед тях к ато м лад би к...67

Така обонянието се оказва интимно свързано със сексуалния грях. Боские поставил на челно място в сво­ ят работа библейски цитат от Исайя, III, който обеща­ вал на дъщерите на Цион ужасно наказание, защото Господарят ще обърне качествата, към които толкова се стремите: „И вместо сладък аромат, ще бъде воня“. В културното пространство, в което еволюират тези, кои­ то презират пороците, западното отхвърляне на обоня­ нието започнало с категоричен знак на равенство меж­ ду секса и твърде търсения от жените парфюм. Урокът на поетите от Плеадата или на някои от техните после­ дователи бил твърде различен, тъй като те намирали мед и мляко под езика на своята любима, викайки на помощ Песен на Песните, за да определят възхитител67 Philippe Bosquier, Tragoedie nouvelle dicte Le Petit Razoir des ornemens mondains, en laquelle toute les miseres de nostre temps sont attribuées tant aux hérésies qu ’aux ornemens superflus du corps, Mons, Charles Michel, 1589 (Genève, Slatkine Reprints, 1970, стр. 58.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

187

ния аромат на целувката. По средата между тези два въз­ гледа авторите на гравюри от годините 1550-1560, пос­ ветени на обонянието, по-скоро идеализирали жената, символизираща това сетиво: сама с куче, цветя или в компанията на влюбен, комуто подава да помирише роза. Но положението на вазата или кошницата с цветя, твърде често поставени в скута на жената, както и но­ сът на кучето, обикновено обърнат в същата посока, при­ помняли природно лошата миризма на женския секс и на нейния цикъл, както казвал Лемниус. Изкуството иде­ ализирало тази реалност чрез едно движение нагоре, към носа на актрисата или на любовника, който я прегръ­ щал.68 Такива разлики коя от коя по-убедително потвърж­ дават, че обонятелното сетиво било в преход, претърпя­ вайки различни, понякога противоречащи си влияния. Бавно се утвърждават две основни взаимни зависимос­ ти без да накарат да изчезнат старите представи и прак­ тики: нарастването на отвращението към миризмата на екскрементите, главно човешките; изхвърляне на обо­ нянието от сексуалната сфера - от парфюмите, разпръс­ нати върху гениталните органи и от флоралните мета­ фори на поети и художници. Разбира се, долната част на тялото не сменила статута си нито за всички, нито нав­ сякъде. Призоваването на „игривата тема“ продължа­ вало да доставя голямо удоволствие на доброто общес­ тво - поне да края на XVI век, ако се съди по модата на разпуснатите и цинични разказвачи. Сексуалността чес­ то била доста свободна и в същото време груба - от дво­ реца до селата без да се забравя църковният свят, защото любовниците на свещениците понякога не били из­ гонвани освен с големи мъки - например във франш68 A. Biniek, op. cit., представя седем илюстрации от този тип на стр. 189-197, без да ги коментира в този смисъл.

188

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Конте през първата третина на XVII век. Вероятно но­ вите тенденции са имали нужда от един век от около 1580 г. нататък, за да заемат действително важно място в живота на привилегированите или на заможните град­ ски жители, а може би и на тези от по-средна ръка. Демонизирането на долната част на тялото, колкото и не­ пълно и социално ограничено да е било, съответствало на периода на лова на вещици. Не понеже те са били директно свързани, а защото едни същи автори, един и същи свят от градски читатели вярвали в делото на де­ мона - както в тялото на другите, т. е. на вещиците, така и в собствената си плътска обвивка посредством греха. Да миришеш лошо един ден ще стане главен белег за социална непълноценност. Междувременно смрадта извиквала едновременно образа на дявола, този на бо­ лестите и за абсолютно необходимите, за да оцелееш, обонятелни лекарства, образа на телесните наслади и на виновността да им се отдаваш твърде интензивно. Носът носел едновременно удоволствие и ужас. физиогномията, считана тогава за наука, превърнала този добре видим орган в показател за сексуална идентич­ ност. Несъмнено подхващайки една идея, популярна в древността, Делла Порта писал в своя трактат, публи­ куван на латински през 1586 г. и многократно превеж­ дан оттогава, че формата и големината на този прида­ тък показвали съответните показатели на мъжкия член. Мъжете, които имали дълъг и едър нос, като Сирано де Бержерак, всъщност не били за съжаление. Колкото до чипия нос, къс и плосък, той изразявал похотливост, раз­ врат, безсрамие.69 Същото се отнасяло и за жените, чиято похотливост и „срамни части“ се „виждали“ като 69 Jean-Jacques Courtine, Georges Vigarello, „ La physionomie de l’homme impudique. Bienséance et „impudeur“: les phisiognomonies au XVI et au XVII siècle“, dans Parure, Pudeur, Étiquette, revue Communications, № 46, 1987, стр. 79-91.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

189

носа в средата на лицето. Лемниус освен това доверил, че бледите и слаби жени били по-сладострастни от чер­ вендалестите и дебелите.70 Обратно на това, което мислел Линдал Ропер, за ко­ гото изразът „срамни части“ в Германия от XVI век не съдържал действително идеята за срам, а просто едно табу, което трябвало да изразява уважение71, на мен ми се струва, че в цяла Европа женският пол е бил в процес на кулпабилизация. На пръв поглед термините в същин­ ския си смисъл изглеждат относително толкова неут­ рални, така че могат да бъдат отнесени и към мъжете. Но по време на процесите за магьосничество, когато са използвани от съдиите или от хирурзите и палачите, ко­ ито търсели дяволския знак, те отчетливо придобиват по-сатаничен отенък, свързан с обвиняемите. Голи, из­ бръснати от всеки косъм, те били подробно изследвани с особено внимание към интимните им органи, където дяволът се спотаява по-добре от всякъде другаде. Още повече, че понякога те признавали, че са дали на дявола като залог „един косъм от срамните им части“. Техният договор е сключен не толкова с кръв, колкото със секс, което предполага сатанично съвкупление, което съдии­ те ги карали да опишат с подробности, не толкова от воайоризъм, колкото от убедеността, че от една вещица не може да се очаква друго. Това не е точно казано ме­ ханизъм на засрамването, даже и ако обвиняемата изразява точно така своето смущение, а на внушаване­ то на вината, която магистратите се опитват да я нака­ рат да почуства дълбоко. Те самите сигурно са го разби­ рали и чувствали по този начин. Демонизираното голо тяло, което те изследват, е всъщност тялото на съвсем реална жена, подобна на техните съпруги, на техните 70 L. Lemnius, op.cit., f“ 182 r°-v°. 71 L. Proper, op. cit., стр. 59.

190

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

майки и при това напълно различно, защото е виновно за възможно най-голямото престъпление на света. Интериоризацията на греха им се явява в ослепителната си светлина. Несъмнено след такъв процес те са по-дъл­ боко променени от тероризираните селяни, от които те изтръгват признания. Трудно е да се повярва, че след такъв процес представа за женското тяло изобщо в ко­ лективното въображаемо на елита, чиято част магист­ ратите са, остава непроменена. В такава рамка изобразяването на „долното лице“ на демона придобива пълния си смисъл. По символи­ чен начин то сигнализира нарастващото хипнотизиране от тази част на тялото, тъкмо защото тя е обект на подценяване от моралистите, докато пищната култура, представлявана от Рабле, отказва да умре. „Лицето под опашката“ на дявола, целувано - ако се вярва на демонолозите - от членовете на сатаничната секта, е една измислица, която по този начин локализира сбора от греховете и опасностите, свързани с долната част на тя­ лото. Тя изразява във висша степен значението за за­ падната култура на механизма на порицание над живо­ тинското у човека, като все по-настоятелно поставя уда­ рението върху присъщата на природата му свята част. Трагични истории на Пиер Боастюо, чието първо изда­ ние се появило през 1559 г., било илюстрирано на първа страница с изображение на Сатаната върху трон. Него­ вата котешка глава е украсена с папска тиара. Тялото му е на жена с увиснали гърди, с дългоноктести крайни­ ци и неговият секс - ан фас - представлява получовешка широкоотворена уста.72В този документ, който е под­ слонил изключителни разкази за най-крайните човеш­ ки страсти, могат да се разчетат хищната похотливост 72 Е. et J. Lehner, op. eit, репродуцира гравюрата на стр. 18. Бо­ астюо ще бъде много цитиран по-долу, в глава IV.

Г лава III ДЯВОЛЪТ В ТЯЛОТО

191

на жената и нейният демоничен секс. Святото тяло обратно - отказва тиранията на плътта. Антоанет Бургиньон, мистичка от XVII век, описва Адам като андрогин: В м ест о ж ивоти нск и те части, к ои то не се изговарят, беш е както щ е бъ дат направени наш ите тел а във вечния ж ивот и к о ето не зн ам дали трябва д а каж а. Т ой и м аш е в тази о б л а ст структурата на н ос съ с съ щ ата ф орм а к ато този на лицето; и той беш е извор на прекрасни ухания и пар­ ф ю м и; оттам съ щ о тр ябваш е д а и зл и зат хората, на к оито той и м аш е в с е б е си всичките принципи. Тъй к ато той и м аш е в к ор ем а си един съ д, в к ойто се снасяха м алки яйца, и един друг съ д, пълен с теч н ост, която оп л ож даш е т ези яйца.73

Решително в черното въображаемо на демонолозите, поученията на проповедниците или мистичните пред­ стави носът, миризмите и сексът вървели в комплект. Мирисът на святост бил точният контрапункт на демон­ ската воня. Едната говорела за свещената част на чо­ вешкото същество, другата - за животинската му при­ рода, коята той обезателно трябва да подчини. В епоха­ та на преход между магията и науката Западът си про­ извеждал вътрешни демони74, за да започне завладява­ нето на тайнствените пространства на телесния микро­ космос. Цивилизацията на нравите разтърсила дотога­ вашния човек, за да се развие наистина. Като не можела да предложи научен хоризонт (все още в процес на формиране), тя събрала остатъците от магиите от ми­ налото в унифицирана представа за света, в който дяво­ лът действал с божествено разрешение и в който всеки смъртен трябвало да се научи да контролира страстите 73 Цитирана от G. Lascault, op.cit., стр. 136. 74 Norman Cohn, Démonolâtrie et Sorcellerie au Moyen Age: fantasmes et realites, Paris, Payot, 1982 (първо английско издание под заг­ лавието Europe’s Inner Demons, 1975).

192

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

си и безпорядъчните си жизнени функции, за да съдейс­ тва на свещената мисия. За Запада Сатаната бил мотор: той въплъщавал тази част от Аз-а, срещу която без по­ чивка трябвало да се води борба. В името на Бога - биха казали съвременниците. За да създаде чрез цивилизаторските митове социалните връзки, за да породи дина­ мично напрежение, тласкащо хората към завоюването на себе си и на света - твърди историкът.

В памет на Албер-Мари Ш мидт, опитен предводител, великолепен водач под Черното Слънце на Трагичното

Глава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА И ТРАГИЧНАТА КУЛТУРА 1550-1650

Европа на XVI и XVII век преживяла истински де­ моничен прилив. Никога образът на Принца на Мрака не е имал такова значение в западното въображаемо. И никога по-късно не го достига отново, феноменът надх­ върлил религиозните рамки, за да се впие във всички аспекти на живота. Ретроспективният поглед, предназ­ начен да се опита да разбере по-добре, трябва да държи сметка за тази глобалност, защото тя придава на вярата в демона стойността на обяснителен космически мит. Нещо важно се променяло в дълбините на обществата от Стария свят. Измъчени, тревожни, дестабилизирани от нечувани феномени като откриването на народи на неизвестен континент или ужасния шок от Реформите, те търсели смисъл, за да обяснят човешкото съществу­ вание и страшните опасности, които го дебнели. Под из­ гарящата лава на нетолерантността и въпреки грубите сблъсъци от всякакъв вид, Западът изграждал своята ко­ лективна идентичност. Докато неговото трудово насе­ ление оставало масово зависимо от магическа предста­ ва за света, неговите ръководители, неговите мислите-

194

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ли, неговите художници измисляли нови форми на обе­ динение. Те не можели да се облегнат на науката, чиито граници видяхме чрез Левинус Лемниус или Амброаз Паре. Те минавали задължително през доминиращата до Декарт теологическа представа, която впрочем трябва да е останала доста мощна и дълго след смъртта му. Раз­ горещените сблъсъци на изповеданията не попречили да бъдат изковани невидими вериги от символи, свърз­ ващи европейците, тръгнали да завоюват света. Среща­ ните далечни народи не са се съмнявали в това, разпоз­ навайки в своите западни събеседници присъщия им на­ чин да принадлежат на свят, скрит под покривалото на национални, религиозни и социални различия.

Страхът от себе си Това дъблоко единство произтичало от антропоцентрична представа за съществуванието. Не по начина на хуманистите оптимисти, представлявани от Еразъм, кой­ то правел човека почти равен на един добър Бог, а по начина на Лютер и неговата кохорта от песимисти за човешката природа, които се надигнали през тези веко­ ве на оръжие, огън и кръв. В техните очи Създателят изглеждал страшен и отмъстителен. С други думи, той въобще не бил някакъв далечен принцип; невидим, от­ тогава той се приближавал все по-близо до човека, за да му диктува своя суров закон чрез знаци, възвестяващи неговия гняв: природни бедствия, изроди, комети. Сата­ ната ставал също по-осезаем, по-активен, по-злосторен, защото той действал с божественото разрешение, за да наказва грешниците или да ги изкушава. Още повече, че можел да се въплъти в труп или да проникне в тяло, което, както утвърждават екзорсистите, ангелите не пра­ вели.

Г лава IV СА ТАНИЧНА ТА ЛИТЕРА ТУРА...

195

С исторически термини, така тежестта на личната вина силно нараснала за най-съвестните християни, за най-засегнатите от тези действащи в цялата им култура дефиниции. Директният им израз бил демонът. Възмож­ но е като последваме следата му във въображаемото да видим как се утвърждава един мит, много по-широк от религиозната и морална форма, която носел: митът за тоталната отговорност на индивида. Образът на страш­ ния Бог, засегнат от всяко действие на човешкото съ­ щество, отпращал ехо за един демон с изключителна мощ, който следвал стъпка по стъпка своята жертва от люлката до гроба. Този механизъм на персонализация и на интериоризация на греха бил самата основа на мо­ дернизацията на Запада. Ще трябва да се препрочете в този смисъл прочутата теория на Макс Вебер върху Про­ тестантската етика и духът на капитализма-1 Язви­ телната полемика между икономистите, разгърнала се по този повод, накарала доста да се забрави, че ставало дума за есе върху социологията на религиите12. Авторът поставял проблема за историческото своеобразие на за­ падната култура. Това, което той казвал за протестантс­ кия поданик, търсещ по време на своето съществуване конкретни доказателства за божествено предопрделение, би могло да бъде отнесено към всички защитници на вярата в Европа на нетолерантността. От средата на XVI век под строгия поглед на Бога започва период на голе­ ми страхове в считания за бедствено място свят. Като­ лиците както и протенстантите вярват, че виждат как под краката им се отваря адската бездна и демонът деб­ не всяка възможност да нахлуе в тялото им. Механизмът на кулпабилизация на така обработената личност довел до безумно търсене на доказателства, че Създате1 Първата немска версия се е появила в едно списание през 1904 и 1905 г. На френски виж Max Weber, L ’Éthique protestante et l ’Esprit du capitalisme, Paris, Plon, 1964. 2 Philippe Besnard, Protestantisme et Capitalisme. La controverse postwébérienne, Paris, A. Colin, 1970, именно стр. 18-19.

196

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

лят не е изоставил хората. Тъкмо на този свят принад­ лежат християнският героизъм, мисионерството, евангелизацията на други народи, унищожаването на вътреш­ ните врагове. Съмнението, което разяждало тези същес­ тва, често било мощен мотор за техните действия и точ­ но той ги е извел също и на пътя на цивилизацията на нравите, която Норбер Елиас тясно свързва с динами­ ката на Запада3. Върху тази канава новото опредение на границите между човека и животното, извършено в края на Сред­ новековието, подготвило трена за „революцията“ на тя­ лото, представена в предходната глава. В протестантс­ ките земи, както и в католическите страни, сексуалност­ та се оказала заключена в тесни граници от религията, морала, но също така и от медицината и криминалното право. Страхът от „чудовища“, родени от противоестес­ твени връзки, принадлежи на тази логика на забрана на всякакви сексуални отношения извън брака, като семей­ ните и социални връзки укрепвали под смесеното съв­ местно настойничество на бащите, съпрузите, предста­ вители на рилигиозните и светски власти. Основата на делото било укрепването на авторитарната верига чрез поставянето на жените под настойничество. От ужасния сатаничен мит за магьосничество до по-обикновените безсрамия, приписвани на тяхното незадоволимо тяло, те били посочени като носителките на безпорядъка в све­ та. Следователно трябвало да бъдат ограничени с найголяма строгост. Сексът забранен, жените надзиравани - тези теми показват, че главното се извършвало в сфе­ рата на тялото. В очакване на самоконтрола, собствено казано, бавно осъществяван в двореца и в по-висшите градски среди от втората третина на XVII век нататък4, 3 N. Elias, La Civilisation des moeurs, op. dt. ; от същия, La Dynamique de l ’Occident, Paris, Calmann-Lévy, 1975. 4 R. Muchembled, La Société policée, op. cit., глава III.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

197

страхът от себе си бил главният двигател на еволюция­ та от 1550 г. до към 1650 г. Девизът на това време би могъл да бъде „Изплаши, за да обучиш“. Църковните проповеди не били доста­ тъчни за това, нито тези на криминалното правосъдие, въпреки неговите ефектни постановки. Западното въоб­ ражаемо в тази сфера било изковано от много поколе­ ния писатели, които се обръщали към все по-нарастваща публика, но без никога да достигнат дълбоко самите народни маси. В действителност както в протестантска Германия, така и в католическа франция например, ед­ на нова трагическа култура си прокарва път - чрез из­ куството и главно в един вид литература, доминирана от демоничния образ. Правосъдната реалност и измис­ лици се преплитат здраво в книги, в картинки, случки от по няколко страници, разказващи любопитна нови­ на, т. е. някое кърваво произшествие - страшно или лю­ бопитно също в първите вестници на времето си. Раз­ растването на читателската публика, съставена главно от по-богатите или средни слоеве на градските жители, изразява спешната необходимост в онази разкъсана Ев­ ропа от културна концепция, обединена около емблема­ тичната фигура на Сатаната. Общо взето дяволът пре­ дизвикал някои благоприятни ефекти - но не го ли е во­ дил Бог както си иска? - върху усилието на континента да се идентифицира. Черната наклонена плоскост в на­ шата култура тогава наистина заела мястото си, заве­ щавайки на следващите векове традиции, останали твър­ де живи въпреки оттеглянето или изчезването на кри­ вящия са демон. Процесът не е по-малозначителен от изграждането на самата база на кулпабилизираната идентичност, много преди изваждането й на светло от Доктор Джекил на Стивънсън и от неговия виенски ко­ лега - Зигмунд Фройд.

198

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Книги за дявола в протестантска Германия Мартин Лютер вярвал в дявола. Той говори наширо­ ко за това в своите Разговори на маса (1531-1546), твър­ дейки, че той „залепва за човека по-близо от дрехите му и от ризата му, по-близо даже от кожата му“. По този пункт бащата на Реформацията не се различавал особе­ но от класическите вярвания на своята епоха. За него Сатаната не бил само принцип на Злото, но и конкретен елемент от ежедневния живот. Често „палач в служба на нашия Господар“, той му изглеждал способен да действа във всеки момент под многобройни форми. Той обитавал тялото на еретиците, на размирниците, на лих­ варите, на вещиците и даже на старите проститутки, но можел да се появи също като бял ангел или да се прес­ тори на Господ. Той вземал също формата на различни животни —лъв, дракон, змия, козел, свиня, куче, мно­ гоцветна гъсеница, папагал, маймуна с дълга опашка и най-вече муха. Лютер особено ненавиждал последната, „imago diaboli et haeriticorum“*, защото тя обичала да си търка задницата върху хартията, зацапвайки страници­ те на книгите със своите изпражнения, както духът на Злото извършвал нуждите си в чистите сърца. Бестиарият** е класически, както и връзката на дявола с него­ вите екскременти5. Лютер разнася някои от народните вярвания във връзка с предпочитаното обиталище на де­ мона, разположено според него в Прусия и в Лапония или във връзка с едно демонично куче, бродещо в Сак­ сония, което подушвало тези, чиято вяра се колебае, си* Образ на дявола и еретиците. - Бел. прев. * * Сборник от средновековни приказки за животни. - Бел. прев. 5 По-горе, глава III.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

199

гурен знак за скорошната им смърт. Той приписвал чу­ мата на Сатаната и считал, че много болести се дължат на работата на неговите агенти в тялото; такъв бил слу­ чаят с някои луди, сифилитици, куци, слепи, неми, глу­ хи, паралитици. Той се показал много впечатлен от де­ цата-изроди. Разказвал, че самият той е срещал многок­ ратно врага на човешкия род. Анекдотът за мастилни­ цата, която той бил хвърлил по дявола, всъщност дати­ ра от края на XVI век; в него се разказва, че дяволът действал по този начин, а обръщането на ролите стана­ ло чак половин век по-късно. Приказките съдържат мно­ го други истории за действията на Лукавия, който сму­ щавал съня на бащата на Реформацията или пък влизал в спор с него, докато той изкрещял „целуни ми задни­ ка“, което имало способността да накара дявола ведна­ га да избяга. Лютер използвал тук същите оръжия като Сатаната, за чието лице в долната част на тялото се го­ ворело, че вещиците го целували в знак на покорство. Често му се случвало да срещне нечестивия в кревата си, като твърдял, че по-често спи до него, отколкото до своята Кети ; един ден той намерил там куче, което хвър­ лил през прозореца, защото в замъка Вартбург нямало нито едно животно от този род. При друг случай Прок­ летият бомбардирал гредите на стаята с лешници и раз­ търсил леглото му - епизодът останал прочут6. Такава близост на дявола, станал многолик, с хората не е сама по себе си новост. Лютер я е наследил от средновеков­ ната представа за измамения дявол, която пресъздава в комичните ситуации, които го засягат. Но той акценти­ ра особено върху злокобната страна на сюжета, като свързва тясно Сатаната или по-точно неговите легиони от специализирани изпълнители, с всеки грях на чове6 Jacques Ridé, „Diable et diableries dans les Propos de Table de Martin Luter“, dans Diable, Diables et Diableries au temps de la Re­ naissance, Paris, Jean Touzot, 1988, именно стр. 114-117, 122.

200

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ка: отровата прониква в сърцето, защото тялото е зав­ ладяно от демон. Урокът бил разбран и значително разширен в лютеранската немска земя през втората половина на XVI век. Появила се специализирана литература, допринасяща да се интериоризира още повече страхът от Сатаната чрез страха за себе си. Паралелно с наказателния подем в сек­ суалната, морална и религиозна сфера, който тогава се наблюдавал в цяла Европа, се развил и механизъм на отхвърляне на нагоните, който се опирал на конкретни­ те идеи за вина, прокарвани чрез литературните и худо­ жествени творби, които подели отново тематиката на религиозното обучение. /" ' Златният век на написаните на немски jTeufelsbücher, буквално книги за дявола, започва в самия край на жи­ вота на Лютер - през 1545 г. до 1604 г7. През '^озцщериод на консолидация на Реформацията, на интензивни доктринални конфронтации и започване на големия лов на вещици били публикувани 39 оригинални заглавия, както и 110 техни преиздания. Според една приблизителна сметка през втората половина на XVI век в обръщение са били около 240 000 екземпляра. Католическите райо­ ни, Байерн, Вюртцбург, Бамберг, рейнският район заб­ ранили тяхната продажба, но създавали свои собствени трудове относно демона. Такава литература не била ди­ ректно достъпна на широката публика. Очевидно тя е засягала главно грамотните хора - особено заможните градски жители и част от средните слоеве. Вероятно, око­ ло един милион души, включително жени, деца и купу­ вачи, са могли да бъдат в контакт с тези екземпляри в течение на двете смятани поколения, без да броим разп7 Keith 1. Roos, The Devil in Sixteenth-Century German Literature: The Teufelsbücher, Bern, Herbert Lang et Francfort-sur-le-Main, Peter Lang, 1972, представя едно много добро уточнение върху це­ лия сюжет.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

201

ространяването от ухо на ухо или от вдъхновените от тях пастори. Такова малцинство в Германия, населена от около двадесетина милиона души, разбира се, не е за пренебрегване. Други изчисления, направени според спи­ съците на бибилиотеките, позволяват да се узнае какъв успех са имали тези книги, защото те предствалявали между 5 и 15 % от общите фондове. На панаира във Франкфурт-на-Майн през 1568 г. резултатите били тол­ кова добри, че един местен книжар - Зигмунд файерабенд - събрал през 1569 г. в един дебел том всички поя­ вили се до тогава заглавия, нека да са 20, под заглавието Theatrum Diabolorum*. Второто издание през 1575 г. съ­ държало четири допълнителни сюжета, третото - през 1587-1588 се състояло от два тома, защото били добаве­ ни осем нови разказа. Обявената цел била да се дадат знания за дявола на християните изобщо, но също на пасторите и на образованите, файерабенд искал да по­ каже, че демонът обсебвал не само душата и тялото, но се опитвал да контролира всичко, като сее смущения в цялото човешко царство, прицелен преди всичко в граж­ данските закони, реда и разума8. Практически всички Teufelsbücher били съставени от лютерански пастори, автори на 32 от 39-те заглавия, за да осъдят пороците и греховете на своето време и да пре­ дупредят човечеството срещу използването на предраз­ съдъците, на магията или урочасването. Трудовете им имали най-различни форми: проповеди, трактати, ком­ пилации, драматични пиеси, открити писма, дидактич­ ни поеми, анекдоти... Литературната им стойност също била твърде различна и често посредствена. Даже и да е дал първоначалния им тласък, Лютер в никакъв случай не бил единственият им източник на вдъхновение. Те * Дяволски театър. - Бел. прев. 8 Пак там, стр. 62, 67, 108-109.

202

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

принадлежали на по-широк жанр, илюстриран от соци­ ално критични творби, често дидактични или сатирич­ ни, известни под общото название Шпигел - т. е. Огле­ дала, като прочутия Тил Ойленшпигел, (преведен на френски твърде приблизително под заглавието Хитри­ ят Шпигел), или като Корабът на лудите на Себастиан Брандт. Тяхната оригиналност се състояла в това всеки път да показват на сцената специализиран дявол. Тази литература покривала три основни сфери на дейност: демонологията в точния смисъл на думата; личните поро­ ци и грехове; социалния живот и семейния кръг. Едно обикновено заглавие, съдържащо думата Teufel, дявол, спрегнато по многобройни начини, ясно показва­ ло съдържанието на всеки труд. Първата група съдър­ жала между другото разкази за Тиранията на дявола, Дяволът на Сабат. На второ място, за да се победят гре­ ховете, можело да се прочете Fluchteuffel, или как да се избегне демонът на завистта или този на танца, Spielteuffel за комарджиите, и даже Hosenteuffel (1556), от­ говорен за нескромния вкус за модните в Холандия панталони-буфани. Демоните на облеклото били впрочем най-често срещаните в една много критикувана за чуж­ дестранната мода страна, докато пък един дявол „епику­ реец“ изкушавал лакомниците. И накрая, в последната група, Schrapteuffel (1567) се заемал с икономическата практика на гражданските власти и с прекалените раз­ ходи, Jagteuffel изобличавал страстта на благородниците към лова като лоша и безполезна, Eydteuffel жигосвал клетвопрестъпниците и тези, които много лесно дават клетви. Много демони дебнели семейния кръг: Ehteuffel вдъхновявал съпрузите-прелюбодейци, демонът на до­ ма разрушавал хармонията в него, Sorgenteuffel причиня­ вал много грижи и, разбира се, жената се появявала под чертите на женския демон Weiberteuffel9. 9 Пак там, стр. 56-57, 69.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

203

Насочена към идеала за християнското съвършенс­ тво, крайната поука на всяка работа определяла правил­ ното отношение, което трябвало да замести описаното в текста жалко поведение. С прецизни съвети как да пос­ тигне това всеки бил приканен да се бори лично с опи­ сания специфичен дявол. Талантът на някои автори, раз­ казаните анекдоти, използването на местното наречие, понякога даже измислянето на думи допринесли за ус­ пеха на жанра, който допринесъл за унифицирането на представата за света на средните и висши слоеве от на­ селението. Внушените послания се различават отчетли­ во от чисто народните и суеверни концепции в тази об­ ласт, като им оказали влияние и в уплътняването на представата за Принца на Мрака, и в разпалването на страха да не бъдат излъгани от него. Едно от измеренията на това обширно митично по­ вествувание, което било продължение на ежедневните усилия на пасторите и предприетата от властите морализация, целяло да накара хората да загубят всякакво доверие в Сатаната. Така определена литературна и ре­ лигиозна култура изразявала едновременно недоверие­ то в способността на индивида да се отдалечи от греха и в същото време отрицанието на позитивните или комич­ ни елементи, свързани с образа на изиграния дявол. До Реформацията демонът, който се свързвал с хората, бил най-често измамен от тях10. Обаче Мефистофел не би могъл да не измами човешкия род, чието унищожение желае. С появата на легендата за фауст древната тема за адския договор придобила нова форма. Новата вари­ ация върху темата за Теофил в действителност проме­ нила твърде дълбоко идеята, че човек може да се спра­ ви с връзката със Злото. Защото, ако Теофил бе приел да подпише с Изкусителя договор да му предаде душата 10 Пак там, стр. 43 и виж по-нагоре, глава I.

204

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

си срещу неговата помощ да стане епископ, когато усе­ тил близкия си край, той се разкаял. Той получил опро­ щение с намесата на Девата, която заставила дявола да й предаде фаталния документ и веднага го изгорила. Не­ говата история се превърнала в свята легенда, която от X век била разработена в стихове на латински. Що се отнася до популярната традиция, навсякъде в Европа тя дедраматизирала сатаничния пакт чрез систематично­ то изброяване на нещастията на демона, който бил нес­ пособен да накара да се приложат предвидените в дого­ вора клаузи. За много обикновени хора, които разглеж­ дали с лекомислие „хартиения парцал“, който се предполало че ги ангажира, Лукавият не бил особено хитър. В Германия открито му се подигравали всички, които си спомняли легендата, обясняваща пукнатините във вратата на катедралата Екс-ла-Шапел. Когато се свър­ шили парите за построяването й, дяволът довършил строежа като поискал за заплащане първата душа, коя­ то влезе вътре. По съобразителния съвет на един монах пред входа била поставена клетка с вълк. Щом като би­ ло освободено животното се втурнало в сградата, след което портата била затворена. Дяволът изскочил отвът­ ре разярен и така грубо блъснал вратата, че тя се пропу­ кала. Една друга, много разпространена в Европа при­ казка е за моста, построен от дявола. Договорът, за да построи моста, който се намирал между Ленк и Ерсмат, близо до Ротафен, предвиждал, че първите три глави, които минат по него, му принадлежат завинаги. Хората изтърколили по моста една зелка, пуснали след нея ед­ на коза, а по следите на козата едно куче. Самата Църк­ ва енергично окуражавала вярващите да се отбраняват срещу Сатаната, често с помощта на Девата, която въз­ връщала забранения договор.111 11 Пак там, стр. 43-49 за сатаничния договор и в частност за ми­ та за фауст.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

205

Обаче нещата взели съвсем друг обрат през XVI век. От една страна, лютеранците както и католиците утвър­ ждавали, че демонът няма нужда от договор, за да зав­ ладее една душа. Именно Teufelsbücher показвал, че все­ ки, извършил грях смъртен, неизбежно попада във власт­ та на господаря на ада. От друга страна, конкуриращите се църкви драматизирали теорията за пакта, но като я свили до ограничен брой напълно заблудени същества като вещиците. Кръвният договор, дяволският печат и анормалните сексуални отношения ги изключвали от царството на природата, както и от възможната до то­ гава милост. Научната транскрипция на този нов модел се извършила в същия този момент, когато започват го­ лемите гонения срещу членовете на сатанистката секта. Тя се концентрира върху образа на доктор фауст. Изг­ лежда, че човекът наистина е съществувал. Лекар и аст­ ролог, роден във Вюртембург, той трябва да е починал към 1540 г. Действителността обаче е два ли има значене, защото името му е послужило да се синтезират многобройните сведения, свързани с предизвикващи страх персонажи - магове и гадатели - като неговия съвремен­ ник Парацелз, починалия през 1566 г. Нострадамус или Мишел Серве, изгорен за ерес в Женева през 1553 г., как­ то и цялата канава на многобройни популярни приказки относно връзки със свръхестественото. И така Йохан фауст призовал един дявол - Мефистофел - и след това подписал с него договор. Той предал душата си за срок от 24 години срещу всички въобразими знания, способността да извърши свръхчовешки под­ визи и насладите на секса. Публикуваната през 1587 г. Faustbuch съдържала твърде различно послание от ле­ гендата за Теофил. Под влиянието на Лютер Девата оче­ видно загубила изцяло ролята си за намеса. Така фауст загинал драматично и бил прокълнат. От католическа страна еволюцията на теорията за злокобния договор се

206

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

извършва по паралелен начин - например в Cenodoxus*, драма, написана от йезуита Жакоб Бидерман през 1602 г., в коятофауст не се разкайва и е осъден безвъзвратно на адски мъки. Било извършено обръщане на ролите, загцото договорът на фауст вече не бил коренът на греха, а не­ гово последствие. Научната европейска култура започна­ ла широка офанзива срещу идеалите на хуманистите от началото на XVI век: именно специфично тяхна характе­ ристика бил показаният от фауст изключителен интерес към знанието и към красотата, наследен от древните. От­ тогава насетне да знаеш всичко, да правиш всичко, да опи­ таш всичко било считано както от лютеранците така и от християнските хуманисти, към които принадлежали йезу­ итите, за бунт срещу Бога. Този грях срещу духа изглежда­ ло, че заслужавал само вечно проклятие. Можем да се присъединим към мнението на Кейт Руус, че периодът от Реформацията до Просвещението е еднственият в историята на Запада, показващ договор с дявола, в който той бил победител. Средновековието предпочитало своите измамени демони и идеята за фи­ налното поражение на дявола подновява всичките си права във фолклора от XVIII век, но също и в научната култура с Гьоте: неговият разкаян герой е спасен, но с намесата на Маргарита, невинно момиче от народа, пре­ лъстено от него по съвета на Мефистофел, която умира опростена, въпреки че в изблик на лудост е удавила тях­ ното дете. Скобите на договора без никаква надежда за спасение са черното слънце на европейската съвест, из­ терзана от несигурността пред един суров Бог, на кого­ то Луцифер бил точно обърнатият наопаки образ. На сце­ ната нахлува дълбок песимизъм за човешката природа, който за два века, под погледа на благосклонния Създа­ тел, унищожава оптимизма на свободния избор на ЕраТщеславният. - Бел. прев.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

207

зъм. В протестантска земя, където царувала крепостническата воля на Лютер или калвинисткото предопределе ние, както и в света на католическата Контрареформация човекът изглеждал доста дребен, доста слаб пред развихреното могъщество на Сатаната, посланик на без­ милостно божество. Навсякъде представата за света ста­ вала трагична и скръбна. През 1590 г. в Хамбург се поя­ вила Истинната история на ужасните грехове на Док­ тор фаустус, адаптирана на френски през 1599 г. от Пал­ ма Кайет в своята Чудната и жалка история на Жан фауст, с неговото завещание и неговата ужасна смърт. След 1588 г. английският поет Марлоу написал своята прочувствена драма, посветена на Трагичната история на живота и смъртта на Доктор фауст. Смазаното от греха човешко същество живеело в ужасяващ свят.

Трагичната култура във Франция Франция влязла в културна рецесия даже още преди ужасите на религиозните войни. От средата на XVI век започнали да се усещат първите пориви на един траги­ чен стил, който щял да доминира през есента на Ренесанса. От Италия идвали нови артистични форми, кои­ то по навик групираме под оспорвания, но удобен тер­ мин „маниеризъм“, чиито корени са още в „антикласическия бунт“, предвождан от младите Потормо и Росо в годините от 1515 до 1525, и който процъфтява по-широ­ ко през втората половина на века12. Главните стилистич­ ни характеристики на тази живопис били деформация12 Antonio Pinelli, La Belle Manière. Anticlassicisme et maniérisme dans l ’art du XVIe siècle, Paris, Livre de Poche, 1996, (I италианско из­ дание 1993 г.).

208

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

та, усукването и издължаването на фигурите, театрализация на жестовете, изпълване на пространството, нео­ бичайни перспективи. В търсене на силни емоции в една по-объркана от преди атмосфера, като преувеличава па­ тоса на сцените на кланета, на агония и насилие, като ин­ тензифицира израженията на грубост, даже на садизъм, подчертавайки страданието, отчаянието, болката, мелан­ холията, този свят на форми е светът на един странен и мрачен сън, населен с чудовища, фантастични създания, вещици, магьосници, алхимици, астролози и демони.13На­ учната западна култура се наклонила от оптимизма на ху­ манистите към царството на двусмислеността и несигур­ ността. Идеалният свят, основан на вярата в дълбоката хар­ мония между божествената воля и човешкия ред на неща­ та, който утопистите - хуманисти описвали, се оказал аб­ солютно недостижим. Разпадането на тази представа за света било още повече ускорено от религиозната нетоле­ рантност на съществуващите лагери, от страха от турците, които се разположили пред вратите на Виена, обсаждана безуспешно през 1529 г., и заплашвали Европа. Знаещи колкото и по-възрастните си предшествени­ ци, новите хуманисти, достигнали зряла възраст между 1550 г. и 1560 г., гледали живота със страх и горчивина. В техните очи времето на смеха на Рабле било минало. Те не само не виждали човека като жаден за знания ве­ ликан, а си го представяли като смазано от съдбата джу­ дже. Не се ли говорело, че неговият ръст непрестанно намалява от произхода му насам? Струвало ли си да бъ­ де прелистен Театърът на Света? През 1558 г. Пиер Боастюо публикувал дълбоко песимистичен трактат14. Ка13 Пак там, стр. 262; за повече подробности Richard A. Carr, Pierre Boaistuau’s Histoires tragiques: A Study o f Narrative Form and Tragic Vision, Chapel Hill, North Carolina UP, 1979, стр. 236-239, et André Chastel, La Crise de la Renaissance, Genève, Skira, 1966. 14 Pierre Boaistuau, Le Théâtre du Monde [1558] критично издание от Michel Simonin, Genève, Droz, 1981.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

209

то млад прислужник на един посланик в Близкия Изток около 1554 г. той имал възможност да пътува със своя господар, по-точно в Германия, Италия може би и в Ун­ гария, преди да създаде през 1556 г. първия си труд Ис­ торията на Каледониус Тигуринус за Институцията на християнските принцове и произхода на кралствата. В него той представял типа на съвършения принц и прави пламенна апология на монархията, единствената подхо­ дяща форма на управление - твърдял той, - защото иде­ ята за нея се намирала в „универсалния ред на природа­ та“, като се има предвид превъзходството на слънцето над звездите или йерархията на четирите елемента15. Смущението пред дезорганизацията на този свят нака­ рало и други мислители да разсъждават върху функцио­ нирането на монархията, както ще го направи през 1576 г. Жан Боден в Републиката. Съставена от три книги „Театърът на света“ раз­ казва старателно мизериите на човешкия живот, като започва от мнението на древните по този въпрос. „И как те са наричали природата мащеха, вместо майка“. Иде­ ите на Плиний са подхванати отново, „където човекът е сравнен с животните и е показано, че те уреждат по-доб­ ре своите апетити да ядат и да пият, с много забележи­ телни истории за пиянство и за главоболието, което то донася на човека“. Като моралист Боастюо се опитвал да просвети себеподобните за „добродетелта“, като пред­ ставил нещастията, свързани с прекаляването във всяка сфера, така както виното довело Александър Велики до там да извършва убийства. Втората книга описвала неп­ риятностите на детето през деветте месеца, когато се намирало в корема на майка си. Третата била посвете­ на на бедствията, породени от различията в религиите. Били посочени войната, чумата, гладът - със страшни 15 Pierre Boaistuau, Histoires tragiques, критично издание от Rich­ ard A. Carr, Paris, Honoré Champion, 1977, стр. XV-XIX.

210

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

примери, когато „майките изяждали своите деца , 300-те вида болести, които нападат човешкото тяло, между ко­ ито тази, която превръщала човека в човеко-вълк, 500-те вида отрови, измислени от човека. Многобройни анекдо­ ти били посветени на тази обсебваща тогава тема, във връзка с някой човек, убит по този начин от миризмата на букет, от просфора, от колие, от свещи, от ботуши, от седло, от шпори, даже и от отровени писма. Както вече видяхме, парфюмите, използвани върху такива предме­ ти, придобивали поради този факт зловещо измерение читателя, ужасен от детайлите на италианското изкуст­ во да се убива, което - както казвали - Катерина Медичи донесла във френския дворец. Следвали многобройните злини, причинени на бедния смъртен от четирите елемента, от животните и от скърбите на духа. Далеч от гневливостта на последователите на Еразъм , Боастюо обаче разглеждал без снизхождение „тази жалка трагедия на живота на човека . „Но нека да видим най-напред от какво семе той е заченат, ако не отразвала и зараза? Кое е мястото на раждането му, ако не е една мръсна затворническа стая? Колко време е в корема на майка си без да прилича на нищо друго освен на гнусна маса безчувствено месо?“ Без да забравя фак­ та, че „той е съставен от менструалната кръв на майка си, която е толкова отвратителна и нечиста, че не бих могъл да припомня без ужас какво са писали за това фи­ лософите и лекарите, които са се занимавали с тайните на природата. Но тези, които се интересуват от такива неща, четат Плиний...“ Значи детето се оказва дълго вре­ ме хранено „с тази отрова“. Колкото до майките, те имат странно поведение по време на бременността, учудващи хранителни желания - например пепел или горящи въг­ лени, на някои даже им се искало „да ядат човешка плът: така че ние четем за случаи, когато бедните съпрузи са били принудени да бягат и да не се връщат“. Бремен­ ността е уподобена на болест, в която „развалените и

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

211

покварени сокове изобилстват“ в женското тяло. „Тра­ гедията на човешкия живот“ продължава по-нататък, защото някои „деца се раждат толкова необикноени и де­ формирани, че не приличат на човеци, а на чудовища или на отвратителни гадости: някои се раждат с две гла­ ви, четири крака, както едно, видяно в този град Париж, докато аз съставям тази книга[...]. Така че ако разгледа­ ме внимателно цялата мистерия на нашето раждане, ние ще открием, че ечвярна старата поговорка, която казва, че сме заченати с мръсотия и смрад, родени с тъга и болка, и хранени и отгледани със страх и труд“16. Авторът е обзет от чувство за разрив във времето: „Но, мили Боже!, дяволът днес толкова добре е овладял телата и духовете на хората и ги е направил толкова про­ изводителни и изобретателни как да правят лошо...“ Не­ говият труд може да бъде считан за първият френски манифест на един трагичен хуманист, скъсващ с опти­ мистичната представа на предходното поколение, сим­ волизирано с химна на живота и на знанието от писмо­ то на Гаргантюа до неговия син Пантагрюел в публику­ ваната от Рабле през 1532 г. Пантагрюел. Готическият мрак едва се е разсеял и демонът настанява на земята своята злокобна нощ. Боастюо отхвърлял философията и артистичните форми на Великия Ренесанс, който той познавал добре, но му се надсмивал. За него любовната мъка не могла да бъде друга, освен жестока като човеш­ ката съдба, а не обект на поетичен блян: А к о влю бени ят е гр ам отен и има м ал ко буден дух, вие ще го видите да се преструва на м ор е от сълзи, на езер о от нещ астия, да удвоява воплите си, да обвинява н ебето, да прави анатом ия на съ р ц ето си, да зъ зн е през лятото, да изгаря през зи м ата, да обож ава, да се коленопрекланя, да се възхищ ава, д а се преструва, че е в рая, да изкове ада, да

P. Boaistuau, Le Théâtre du Monde op. cit., стр. 59 и следващите стр. 100-105.

212

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА се прави на С изиф, да играе Т антал, да се преструва на Т ициан. И ако е п одходящ о д а възхвали това, к оето о б и ­ ча, т о са златни те стрели на н ей н и те коси, то са веж ди арки и абан осови дъги, н ейн и те очи - зв езди -б л и зн а ц и , н ейният п огл ед —светкавица, устата й —корал, зъ б и те — перли о т О риента, дъ хъ т й - бал сам , ам бра и м ускус, гър­ л о то й о т сняг, вратът й от м ляко, и планините, к оито н о ­ си върху стом аха си - алабастрови ябълки. И общ о взето цялата остан ал а част от тя л ото й не е нищ о друго освен чудо и съкровищ е на н еб ет о и природата, к оето тя е зап а­ зила, за д а надари с ц ялото съвъ рш ен ство н ещ ото, к оето той о б и ч а 17.

В очите на младия автор, очарован от трагичните измерения на отношенията между Бога и човека, няма вече милост за поезията на Плеадата, вкусът на царедворците към рицарските приключения на Амадис де Гол, търсенето на удоволствие за очите и тялото, за езичес­ кият еротизъм на изкуството на епохата. Но същата лич­ ност, редактор през 1558 г. на първото издание на Хептамерон на починалата Маргарита Наварска, бил също създател на един нов литературен жанр, който срещнал много голям успех —показател за адекватност с очаква­ нията на културната публика и вероятно на средните градски слоеве, които съставяли огромния батальон читатели, както в Германия през същата епоха. През 1559 г. той измислил жанра трагични истории18, на който му е писано хубаво бъдеще, който прокарал по френски на­ чин морални и религиозни тревоги, идентични с онези от немския T e u fe lsb ü c h e r навремето. Заглавието на него­ вата книга показва силно италианско влияние: Трагич­ ни истории, извлечени от италианските творби на Бан17 Пак там, стр. 193, 217. 18 Първият, привлякъл вниманието към тези истории, е АлберМари Шмидт, „Histoires tragiques“, Études sur le XVI siècle, Paris, Albin Michel, 1967, стр. 247-259. Аз си спомням с благодарност за блестящите му напътствия.

ГЛАВА IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

213

дел и сложени в нашия френски език от П. Боастюо, на­ речен Лоне, роден в Бретан.19. Ясно е казано, че източни­ кът е Матео Банделло, починал малко след това - през 1561 г., който пък следва по стъпките на Бокачо. Но Бо­ астюо избира за своя труд само шест истории - сред наймрачните и най-кървавите. Далеч от това да се задово­ ли да ги превежда, той променил формата и интригата им според желанието си. Многобройни преиздавания, преводи на английски и холандски, адаптации и различ­ ни плагиатствания свидетелстват за незабавния успех, който е определящ за един специфичен жанр. На свой ред франсоа де Белфоре адаптирал 12 новели на Бан­ делло, за да увеличи книгата, публикувана под тази но­ ва форма през 1570 г. Амброаз Паре я е прочел, защото, когато през 1575 г. му били отправени критики по повод собствената му брошура за чудовищата, той се оправ­ дал, като казал, че е заимствал някои от тях от Боастюо, „който днес обикновено е в ръцете на госпожите и госпожиците“. Новата версия, излязла през 1582 г., съ­ държала не по-малко от 7 тома.20 Светът на Трагични истории и Невероятни истории - издателски вариант на първата, чиито екземпляр от 1579 г. е илюстриран със седнал на трон дявол, снабден и с второ „лице отдолу“ със зейнала уста, е вселена на кошмара, изпълнена с насилието и чудовищното, обрат­ но отражение на властващите тогава във висшите кръ­ гове норми на поведение. В нея историята на любовта започва по образеца на Платон, за да приключи в пер­ верзността. Рицарската чест не води до закрилата, а до унищожението. Наистина митът за величието на чове19 Paris, Sertenas, 1559. 20 За автора виж отличното въведение на Р. А. Кар към критично­ то издание на Histoires tragiques, както и Жан Ceap, La Nature et les Prodiges. L ’insolite au XVI siècle en France, Genève, Droz, 1977, глава X, „Les débuts d’un genre. L’histoire prodigieuse“, стр. 253.

214

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ка не липсва, но той е препокрит от „чудесата на Сатана­ та“, с които започва първата новела от сборника. Опус­ тошеният свят в действителност е подложен на страшно­ то отмъщение на Бога. Както в Театърът на Света Боастюо изтъква слабостта, присъща на смъртния, понесен от пороя на своите страсти, отклонен от божествената си природа, люшкан в един свят, където непрестанно се раз­ гръща космическата битка между Създателя и Луцифер. „Единият изгражда, другият руши, единият иска да погу­ би, разпилее и погълне, другият - да запази, поправи и съживи.“ Но грешниците трябва да се боят и от двамата, защото Господ също ги наказва, например като им изп­ раща деца-изроди, които напомнят на своите родители техните грешки, „защото те са се забързали безразборно, като диви животни натам, където ги води техният апе­ тит, без респект или съблюдаване на възраст, време или други определени от природата Закони21“. Четири от историите в сборника завършват с кончина, между които една адаптация на Влюбените от Верона, в която Жулиета не загива от скръб, както е у Банделло, а си пробожда сърцето с камата на Ромео. Шекс­ пир се вдъхновил от сюжета след като прочел английс­ кия превод на книгата на Боастюо. В два от разказите първия и шестия - след много премеждия влюбените са възнаградени за своята вярност, докато вторият и чет­ въртият завършват с насилствена смърт, която наказва престъпните страсти. Авторът се стреми „да достави удо­ волствие и поука“, като вдъхва страх или състрадание, също както става в трагедията. Той се интересува от иг­ рата на страсти, като се старае да направи разбираемо какво чувстват актьорите. За специалистите по литера­ тура психологията му не е много задълбочена, но за ис21 R. A. Carr, Pierre Boaistuau’s Histoires tragiques, op. cit., стр. 210215; J. Céard, op.cit., стр. 262-265 (без да ce следва неговата теория за отстраняването на Сатаната).

ГЛАВА IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

215

торика тя съответства на, така да се каже, начален етап по пътя на литературната интроспекция. Гмурването в това, което ние днес наричаме подсъзнание, тогава не е отговаряло нито на действителните очаквания на чита­ телите, нито на възможностите на творците, твърде да­ леч от познанието на Аз-а, което ни се струва абсолютна необходимост. Впрочем разказвачите са черпели от са­ мия живот, от актуалността на своето време описания, които могат да накарат Запада на XXI век да настръхне. За техните съвременници важното е било не тази тръпка, защото те си я имали на обществения площад пред страш­ ната гледка на екзекуциите, а извлечената от разказа мо­ рална поука, т. е. силата на връзката между извършеното действие и милостта или по-често неизбежността на бо­ жието наказание. В четвъртия разказ един господар, ма­ мен от своята съпруга, й поставя капан и влиза през нощ­ та, за да намери „тези двама жалки любовници съвсем голи, които, като се намерили изненадани в такова поло­ жение, били така засрамени, като Ева и Адам, когато тех­ ният грях се проявил пред Бога, и като не знаели какво да направят, намерили убежище в сълзите си“. Последст­ вията са очакваните. Господарят кара да завържат ви­ новниците и след това се обръща към жена си: Виж сега, вълчица проклета и презряна, тъй като ти имаш толкова предателско и нелоялно сърце, че да въведеш то­ зи безсрамен развратник в моя замък през нощта, за да ми ограбиш моята чест, която предпочитам пред живота, но и още повече - да скъсаш завинаги святата и скъпоцен­ на връзка на брака, с която бяхме свързани и съединени в едно, тогава аз сега желая той чрез твоите собствени ръ­ це, с които ми даде първото свидетелство за своята вяр­ ност, да бъде сега обесен и удушен в присъствието на всич­ ки, като не мога да измисля друго по-голямо наказание, за да съответства на твоята вина, освен да те заставя да убиеш този, когото ти предпочете пред твоята репутация, пред моята чест и пред твоя живот.

216

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Тогава невярната съпруга, с помощта на прислуж­ ницата си, която я подпомагала в греховната й любов, поставила „колието на ордена на нещастниците на вра­ та на своя тъжен любим“ и двете го обесили. Измамени­ ят съпруг не се почувствал удовлетворен. Той накарал да изгорят леглото и чаршафите, да изпразнят злокобната стая от всичко, освен малко слама, достатъчна, „за да лег­ нат две кучета“, после заповядал да зазидат всички отво­ ри с изключение на една дупка, за да подават хляб и вода, като оставил прелюбодейката без „друга компания освен тази на едно мъртво тяло“, трупът на нейния любовник. След известно време „в тази воня“ тя „предала душата си на Бога“. Новелата свършва с тези думи без друг комен­ тар22. Измислицата не надхвърля действителността, защото в юридическите архиви са известни случаи от този род. Основният ефект, търсен чрез ужаса, е да се потвър­ ди сигурното наказание за скъсването на свещената връз­ ка на брака. Прекаленото отмъщение на съпруга съот­ ветства на значението на извършеното нарушение. В ед­ но дворянско общество, в което съпружеската вярност не е била най-голямата добродетел, вероятно това не е било обикновеното схващане за нещата, както свидетелства Брантом за много от своите Галантни дами. Тук литера­ турното драматизиране служи да утвърди, че под безпо­ щадния поглед на Бога това трябва да върви по друг на­ чин. Квалифицирана като вълчица, третирана буквално като куче, зазидана с тленните останки на този, когото е трябвало да обеси със собствените си ръце, умряла в ми­ ризмата на воняща тлен, съпругата принадлежи на царс­ твото на дявола. Използваните думи и символи обрису­ ват архетипа на перверзната жена-изкусителка - на сама­ та Ева, припомнена в началото на сцената, докато ней­ ният съпруг изобразява въоръжената ръка на един без22 P. Boaistuau, Histoires tragiques, éd. R. A. Cart, op. cit., стр. 132-134.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

217

милостен Бог. В същност истинската тема е тази за греха на плътта - обект на космическата битка между Създа­ теля и Сатаната. Разказът се стреми да укрепи идеята за святостта на брака в една социална среда, в която до този момент прелюбодейските отклонения изглеждали мно­ го банални. Църковният събор в Тренте, тогава почти към края си, скоро ще потвърди тържествено този принцип, а в същото време кралят на Франция бил започнал да ук­ репва законовия арсенал за наказание на сексуалните излишества и на майките-детеубийци. Боастюо събира елементите на една нова културна фикс-идея, като свър­ зва извънбрачните физически връзки с дяволското изку­ шение. Той отваря един път, за който на правосъдието ще са му необходими десетилетия, за да го измине. Литературният поток, посветен на трагичните исто­ рии, нараснал силно през последните десетилетия на XVI век, след това през царуването на Луи XIII буквално се пръснал. В течение на малко по-малко от един век об­ разованата публика се чувствала в хармония с чувстви­ телността, изразена в такива творби, като в същото вре­ ме поглъщала произведения от съвсем различно естест­ во - като рицарските романи и нецензурните истории или по-късно Астре - пасторален роман на Оноре д’Юрфе. Трагичният жанр се увеличил и разнообразил под перата на Верите Абанк през 1585 г., на Бенин Поасено през 1586 и на много други автори, между които франсоа дьо Росе или епископ Жан-Пиер Камю били найизвестните през първата третина на XVII век23. Той по­ казвал „истории от нашето време“, в които насилието, любовта и амбицията играели основна роля. Често рамкирани от въведение и заключение под форма на поука, 23 Sergio Poli, Histoire(s) tragique(s). Anthologie/Typologie d ’un genre littéraire, Bari-Paris, Schena-Nizet, 1991, списък на заглавията на стр. 15-17; Raymond Picard, Jean Lafond (éd.), Nouvelles du XVIIe siècle, Paris, Gallimard, 1997, стр. XX-XXIV.

218

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

те учели читателите как да се държат пред Закона - бо­ жествения и човешкия, като разработвали примери за нарушение, последвани от неизбежно наказание. Надигнали се язвителни критики срещу модата на Трагични истории, „казващи, че нашата природа от са­ мо себе си е твърде бърза и склонна да прави лошо, без четенето на такива книги, пълни с похотливост, да пос­ тавя кибрита в огъня, да разпалва пламъците, които без никаква храна и подклаждане се разпалват достатъчно от самите себе си и като доближават сламата и огъня, карат винаги да се подновява една невъздържаност, ко­ ято ние трябва да можем да угасим и укротим.“ През 1586 г., представяйки своите Нови Трагични Истории, Бенин Поасено отговорил на цензорите и на други стро­ ги моралисти, че „в тях пороците са прокълнати, в тях се възхвалява добродетелта, там дървото се нарича дър­ во, а ябълката - ябълка; и не може законно да се дегизи­ ра и маскира с напудрена добродетел това, което не е нито добродетел, нито достойно за похвала“. Предначер­ таната цел била няма накъде по-ясна. Поасено утвърж­ давал, че същото е било и с неговите предшественици, особено франсоа де Белфоре, чиито „книги могат да бъ­ дат в ръцете на всяко почтено момиче, без чрез техния прочит то да бъде въвлечено и подтикнато да направи някоя погрешна за своята чест стъпка, тъй като в тях няма нищо, което да не привлича по-скоро към доктри­ ната и поучението, отколкото към корупция на нравите, от какъвто и да е вид, в който искат да го представят“24. Трагичната литература се развивала паралелно с едно твърде значително дидактично, религиозно и моралистично направление, представено главно от църковни ав­ тори като йезуита Малдона или отец Боские. Неговият 24 Bénigne Poissenot, Nouvelles Histoires tragiques [1556], éd. annotée par Jean-Claude Arnould et Richard A. Carr, Genève, Droz, 1996, стр. 48-49, 50-51.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

219

успех вероятно произтича от факта, че то третирало по­ добни теми, но без да им придава вида на проповед, а на очудващи анекдоти, които предизвиквали в читателя силни емоции. Докато германичната Teufelsbücher от оно­ ва време обявявала намерението си за пречистване вът­ ре в самия разказ, трагичните истории създавали удо­ волствие от четенето, колективен вкус, като при това постигали същата цел на борба срещу греховете. Редак­ торите не се колебаели да използват склонността на пуб­ ликата към силни преживявания и към сексуалността, като обявявали още в заглавието, че в четивото ще има тръпки и сълзи. Въпреки това могат да бъдат открити важни разли­ ки между писателите, които принадлежали на три или четири последователни поколения, засегнати от едни и същи фундаментални проблеми, но съвсем не в засти­ нал културен план. През 1585 г. Верите Абанк все още можела да вмъква в някои от своите разкази еротични описания, защото висшето общество от края на царува­ нето на Валоа се отдавало до насита на сексуален, даже хомосексуален разврат около Анри III, въпреки прокля­ тията на цензорите. Няма никаква нужда да се питаме дали той е желаел да играе морализаторска роля. Със сигурност той се е опитал да го прави, описвайки по реа­ листичен начин сцените на разврат, за да подбуди поубедително към добродетелта, несъмнено с тревожното удоволствие, че нарушава забрани. Неговата публика си­ гурно е намирала в това начина да се доближи по зако­ нен начин до това, което най-строгите духове на време­ то заклеймявали. Няма нищо чудно в такава двусмисленост в една хлъзгава и подвижна епоха, в която не е би­ ло лесно да се установи истината. Така божественото правосъдие доста се е забавило да санкционира престъп­ лението на пастора от седмата история. Този „възмож­ но най-учен и най-правилно живеещ в цялата страна све­ щеник“ се възползвал от сляпото доверие на един добър

220

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

старец, за да предпише на болната му дъщеря Антоане­ та диета на базата на сексуално възбуждащо вино с аро­ мати, силни подправки, канела, силно подправен пастет от гълъбчета, като не забравил да й чете пред огъня ро­ мана Амадис, за да й покажел „огромната грешка на же­ ните“ и да я научел как да я избягва. Усещайки как гър­ дите и се наливат, Антоанета пожелала да узнае „как превръщат момичетата в жени“. Не е достатъчно да при­ помним идеята на неостоицизма за закъсняващото бо­ жие наказание, за да обясним еротичната атмосфера и подчертаната ирония в новелата, която завършва с въз­ мездие на финала, защото Създателят „не оставя нико­ га грешката ненаказана, колкото и много години да от­ лага наказанието.“25

Росе, демонът и мършата Тридесет години по-късно подробности от този тип вече не се използват в трагичните новели на франсоа де Росе или Жан-Пиер Камю. Първият е роден през 1570 г. несъмнено в благородно семейство. Установил се в Па­ риж през 1603 г., изглежда, че е станал адвокат в Парла­ мента. Автор на различни томове писма и на любовна поезия, той знаел добре няколко чужди езика, което му позволило да преведе на френски прочути италиански, португалски и испански текстове, както и набожните тру­ дове, написани на латински. През 1614 г. той издал ед­ новременно френска версия на първите шест Новини за пример на Сервантес и своите собствени Трагични ис-

25 Vérité Habanc, Nouvelles Histoires tant tragiques que comiques [1585], ed. annotée par Jean-Claude Arnould et Richard A. Carr, Genève, Droz, 1989, стр. 21-22, 286-287.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

221

mopuu на нашето време. Където се съдържат зловеща­ та и жалка смърт на много хора. Неговите 15 повеству­ вания, нарастнали с още 8 през 1619 г. - предполагаема­ та дата на смъртта му - представляват един от най-големите издателски успехи на века. Между 1614 г. и 1757 г. те били публикувани най-малко четиридесет пъти с многобройни добавяния след смъртта на Росе на разкази, приказки и истории от анонимни автори. Като отказал да се позовава на античната литература, като избрал съ­ бития, станали във франция, той преследвал морална цел, защото искал да даде на читателя „пълното позна­ ние“ на самия себе си.26 Съвременник на най-активната Контрареформация, той представял с патетично подчер­ таване нещастната история на човека, като настоявал, че всичко е суета - например във въведението към своя­ та тринадесета история, както го правели Жорж дьо ла Тур и много художници. След това неговият разказ из­ ползвал целия регистър от силни емоции, за да опише едно изключително, действително невероятно, но при това истинско събитие: „Франция беше театърът, къде­ то Любовта и Амбицията - главни актьори на сцената, представиха различни персонажи“ - писал той в предго­ вора. Материал му доставяли прочути случаи, като убийс­ твото на Кончини или това на Бюси д’Амбоаз, от което през 1846 г. Александър Дюма ще направи роман - Да­ мата от Монсоро. Разказите на Росе описвали зловещи съдби и тра­ гични смърти, често насилствени, понякога причинени от угризенията, мъката или страха. Можахме да пребро­ им 53 в сборника, с тенденция за детайлно описание на кървавата сцена. Жестокостта на протагонистите рис26 R. Picard, J. Lafond (éd.), op. cit., стр. XXII; S. Poli, op. dt., стр. 34. Виж също François de Rosset, Les Histoires tragiques de notre temps, c предговор от René Godenne, Genève, Slatkine Reprints, 1980, стр. VII-IX за Росе.

222

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

кува да шокира днешния читател, но тя просто е следва­ ла отблизо нравите на времето и гледките на публич­ ните екзекуции, където за безпощадното правосъдие на краля говорели подложените на мъчение, насечени, с от­ сечени крайници тела. Така, когато един човек прониз­ ва своя враг, след това си мие ръцете в кървта му. „Той толкова много се бои от неговото завръщане, че му от­ варя гърдите и му изтръгва сърцето“, фльори, една же­ на, разярена срещу този, когото мрази, „изважда едно ножче, с което му пробожда двете очи и след това ги изтръгва от главата му. Тя му отрязва носа, ушите и по­ мага на прислужника да му изтръгне зъбите, ноктите и му отрязва пръстите един след друг“. Между разработе­ ните в сборника теми фигурира кръвосмешението меж­ ду брат и сестра (№V), отцеубийството (№Х1), хомосек­ суалността (№ XIII) , прочутата афера Гофриди, относ­ но един свещеник от Марсилия, обвинен в магьосничес­ тво (№ II), връзката на една религиозна служителка с дявола (№ XVI), любовта на един лейтенант на кавале­ ра на стражата в Лион с една госпожица, която се оказ­ ва демонът (№ VIII). Като моралист авторът осъжда мер­ зостите на един век - неговият собствен, който той на­ рича „мръсната канализация на всички низости на дру­ гите“, най-отвратителният, който някога е съществувал, като разказва с подробности страховити случки.27 Дяволът е един от главните герои на сборника: лич­ но, на Сабат, по-често чрез отвратителните действия на хората, които очевидно са им подсказани от него. Све­ щеникът Гофриди подписва с кръв договор с демона, но той е измамен, както се полага, защото договорът бил за 14 години, вместо за 34, както искал той. Петата ис­ тория свършва с екзекуцията на брата и на сестрата кръвосмесители, от която Росе вади поуката: „Паметен при­ мер, който трябва да накара да треперят от ужас кръ27 F. de Rosset, пак там, стр. XIII-XVI, 128, 362-363.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

223

восмесителите и прелюбодейците. Бог не оставя нищо ненаказано [...]Бог иска така добре да запази своя народ от дебненето на Сатаната, че никога вече сред нас да не се случва такъв скандал28“. Тези два разказа всъщност изковават архетиповете: този на зловещия договор, обе­ зателно мамещ - директно ехо от историята на фауст; и този на табута-та върху кръвосмешението и върху прелюбодейството. И в двата случая става дума за трудни за приемане забрани, въпреки усилията на правосъдие­ то и роенето на кладите за магьосничество. Трагичната литература има ефекта на допълнителна истина, тъй ка­ то тя следва главните линии на вярванията, но показва старшното божие отмъщение, което очаква нарушите­ лите. Така тя се явява продължение на закона като оси­ гурява присъединяването на читателя към наказателния морал в резултат на едно успешно измъкване от забра­ нения свят чрез въображаемото. Интересът на публика­ та не е концентриран върху поучителния край на винов­ ния, защото може често да го наблюдава отблизо на град­ ския площад или като прочете подробностите в чисто моралните трактати. Той е свързан главно с пътуването на крилете на мечтите, което позволява да се гледат заб­ ранени неща, да изтръпваш и след това без проблеми със съвестта да се върнеш обратно в света на правилно мислещите. Един вид да се опита забраненият плод без да се понесат последствията! Ново измерение в европейс­ ката култура отваря тази съновна експедиция в трагич­ ната литература, която подготвила следващия етап - този на потискането на извратените нагони. Един от най-невероятните разкази на Росе се отнася за любовта на един мъж с един демон, който му се явил под външността на госпожица29. Той концентрира всъщ­ ност всичките страхове на епохата от жената, съюзник 28 Пак там, стр. 48, 199. 29 Пак там, история VIII, стр. 247-264.

224

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

на дявола, която синтезира приноса на демонолозите и на немските художници от Ренесанса, които свързвали тялото на младо момиче с образа на смъртта и отваря чак в нашата епоха един фантастичен прозорец, от кой­ то се леят филми за вампири или тези, които американ­ ската култура щедро посвещава на същества отвъд гро­ ба. С появата си Росе заявил, че само „атеистите“ и дру­ ги „епикурейци“ не вярвали в появяването на демоните, Но, с разрешението на Бога, те можели да се вмъкват в тленните останки на мъртвите, за да ги оживят за извес­ тно време. Следователно разказаният анекдот е просто приложна теология, доказателството, че дяволите същес­ твуват и действат, но без собствено тяло и способност за размножаване. Изкуството на автора било да прида­ де на тази изкривена тема натрапчива реалност. И така лейтенантът от нощната стража на Лион, Лажакиер, из­ пълнявал своята служба нощем, още повече, че обичал да посещава уличниците. Една вечер, между единадесет часа и полунощ, много разгорещен той заявил пред сво­ ите колеги, „че ако сега срещна Дявола, той в никакъв случай няма да ми се изплъзне от ръцете, докато не нап­ равя каквото искам“. Демоничната сцена е изградена от автора - с подчертаното богохулство, сексуалния по­ рок на героя и неговото предпочитание към нощния свят. Едва изрекъл тези думи и забелязал една добре сложена дама, с несравнима красота, сама със своята прислуж­ ница. След това се развива една любовна сцена, с очак­ ваните думи от едната и другата страна и оплакванията на хубавицата от омразния й мъж. Заедно с двама коле­ ги от стражата Лажакиер придружава закъснялата до до­ ма й, където толкова добре я убеждава да му се отдаде, че „те получили своето очаквано [удоволствие] заедно“ два пъти. Задоволеният любовник успява да убеди лю­ бовницата си да окаже същата благосклонност и на два­ мата му приятели. След това и тримата я съзерцават, без да се уморят да възхваляват нейните съвършенства,

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

225

нейното чело от слонова кост, огънят на очите й, русите й коси, снежнобялото й гърло, розите, лилиите и карам­ филите на бузите й. На края тя се изправя като ги пита знаят ли с кого си имат работа. “Изричайки това, тя зап­ ретнала роклята и полата си и ги накарала да видят найстраховитата, най-отвратителната и шай-смрадливата мърша на света“. Отеква звук, подобен на гръмотевица; тримата мъже падат като мъртви на земята; къщата из­ чезва и на нейно място се появява развалина, пълна с тор и мръсотия. Призори стенанията на двама от тях тъй като приятелят им е мъртъв от уплахата - привли­ чат съседите, които ги отнасят „както са били целите оваляни в мръсотия“. Те търсят изповедник. Лажакиер умира на другия ден, последният оцелял го последвал три или четири дни по-късно, след като разказал исто­ рията така, както е описана тук. , \ Поуката от този сюжет заема почти четири/страници. Росе започва като уверява, че „блудството води до прелюбодейство, прелюбодейството - до кръвосмеше­ ние, кръвосмешението е грехът срещу природата и след това Бог разрешава съвкупление с Дявола.“ Впрочем ма­ гистратите, които го четат, мислят точно като него, защото навързването на последователността на греховете и престъпленията е обичайна тема на юридическата ли­ тература. Значи първият даден от Росе урок е да се па­ зим от всякакво сексуално отклонение, даже от най-мал­ кото - като показания от Лажакиер - човек на нощта, задължен по професия да предотвратява престъпления­ та - вкус към уличниците, защото обратният случай во­ ди фатално до най-страшните пороци. Отклонената от правия път плът, т. е. всичко, което става извън брака, води в ада. Западът ще запомни този урок задълго. Точ­ но той ще придаде повече вкус на садистичните наруше­ ния или на еротизма на фелисиен Роп. Росе продължа­ ва своя анализ като проучва проблема за съвкуплението на нещастните герои с доста реален демон или просто с

226

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

видение. „За себе си - отсича той - аз вярвам твърдо, че това е било мъртвото тяло на някоя красива жена, коя­ то Сатаната е взел от някой гроб и го е накарал да се движи“, защото той има силата да действа така, като променя неговата миризма на гнило и неговия цвят. Той привежда няколко примера в подкрепа на своята теза, като уточнява, че ако те доказват появата на духове, то „ужасната и страшна история, която ви разказах преди малко, го потвърждава доста повече“. Не е рядкост ли­ тературата да претендира, че дава доказателства за съ­ ществуванието на света. Тук тя твърди че съдържа нео­ боримата истина за силите на Лукавия. По-добре да не се смеем, защото един анонимен юрист от Артоа, съб­ рал към 1640 г. присъди на криминални дела, цитирал точно тази история на Росе в раздела, който посвещава на сукубите и инкубите. Той твърди, че е присъствевал лично на процеси на вещици в Артоа, привежда изобил­ на библиография на тази тема, между които Malleus Maleficrim и поставя разказа за гнилия труп в редицата на формалните доказателства за злосторността на дяво­ ла. Той добавя един интересен пример от назидателната литература, която може би е била директен източник за Росе: проповедникът брат Антоан Алар в един труд, озаг­ лавен Кибрита на любовта, представял в глава 38 раз­ лични чудеса на Света Розер, едно от които, станало в Мексико през 1593 г., се случило с един млад мъж, кой­ то се оставил „да се подхлъзне по измамата на тази сатанична проститутка“ —с други думи —Изкусителят под формата на красива жена. За щастие младежът запазил присъствие на духа да не свали своята молитвена брое­ ница на Розер, което го спасило точно преди демонич­ ното съвкупление, защото Лукавият трябвало да избяга. „Божият агнец, светената вода и главно кръстният знак са също камшиците, с които дяволът е прогонен и побе­ ден“ коментира анонимният автор. Ужасният край, из­ мислен от Росе, трябва да е поразявал по-силно въобра-

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

227

женията, отколкото добродетелните победи, дължащи се на непоклатимата набожност. Във всеки случай сле­ дата, оставена от този разказ с дъх на сяра, на времето била голяма. Жан-Пиер Камю - добър епископ, прия­ тел и биограф на свети франсоа де Сал, решил в своята малка епархия в Белей, че трагичната линия е толкова интересна, че сътворил гигантски труд на тази тема. Назиданието чрез ужас намерило своя път. Анонимни­ ят автор от Артоа е чел също и Камю, чиято мисъл за добродетелта на въздържанието в брака цитира в параг­ рафа, относно престъплението разврат и неговото нака­ зание.30

Жан-Пиер Камю или спектаклите на ужаса От царуването на Анри II до това на Луи XIII, фран­ ция се е плъзгала от маниеризма към патетичното, пос­ ле от трагичното към барока. Всички тези поколения виждали живота все по-черен от предходните, но всеки обяснявал нещата по свой начин. В течение на годините около 1580 смесването на жанровете било все още мис­ лимо за Верите Абан, точно както и Бенин Поасено за­ щищавал Белфоре от обвиненията във снизходителност към живописта на пороците. Ерос и Танатос вървели много добре заедно на фона на експлозията на страсти­ те в едно все още слабо притискано общество, флоранс, венецианската героиня на петата история на Абан, от­ мъщава за своя любовник - цигулар, убит по заповед на мъжа й, с дивашка жестокост. След като изтръгнала сър30 Виж по-долу глава III. Градската библиотека на Лил, Ръкопис 380, (Rigaux 310), стр. 302-309 (стр. 308 за Росе) и стр. 254 (ци­ тира Камю).

228

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

цето на мъжа си през първата брачна нощ, тя „разкъсва между зъбите си „този орган, където тя била запечатана така дълбоко“, като го посветила на мъртвия „цигулар“: „Приеми, приятелю, жертвата, която ти принасям - то­ зи, който те лиши от моето присъствие, и обърни вни­ мание на отмъщението, което упражнявам над този не­ щастник заради тебе, така че, бидейки в твое присъст­ вие ти да не бъдеш толкова неблагодарен, че да не ме разпознаеш, защото нямам нужда от никого, ако това ти е приятно.“ След тази езическа молитва, достойна за жрец на ацтеките по време на човешко жертвоприно­ шение с кървящо сърце, тя избягва, преоблечена в дре­ хите на мъртвия си мъж, стига в Москва, където става проститутка на един езически отшелник „и казват, че още му служи“. Разбира се, тя е наказана, защото мос­ ковците имат репутацията, че третират своята половин­ ка с най-голяма бруталност. Но в сравнение с прегреше­ нието наказанието е леко и Бог повече не се намесва. Авторът приключва като съветва мъжете да избягват предателството на жените, като същевременно съветва пък тях да пазят честта си, за да избегнат крайната участ на флоранс.31 Хрстиянското общество от началото на XVII век изисква вече по-строги поуки, по-назидателни заключе­ ния. То продължава да обича гледката на насилие и жес­ токост, но идеалът изисквал описанията, предизвиква­ щи тръпки —толкова по-приятни, защото самите чита­ тели понякога били донякъде грешни - да бъдат послед­ вани от недвусмислено назидателно падение. Стъпка в тази насока направил Росе, въпреки че понякога го об­ виняват в двусмисленост. Неговото въведение и заклю­ чение на историята за гнилата мъртвешка плът биха мог­ ли да принадлежат на някой служител на църквата, оп31 V. Habanc, op. cit., стр. 205, 230-231.

Г ЛАВА IV СА ТАНИЧНА ТА ЛИТЕРА ТУРА.

229

ровергаващ теориите на атеистите и епикурейците, кои­ то не вярвали нито в реалността на дявола, нито в съ­ ществуването на вещици. Но въпреки че заявява без заобиколки своята собствена увереност, той внесъл про­ тиворечие в темата. Може би това има някаква връзка с протестантската му младост? Несъмнено тя съответст­ ва също на известна нестабилност в религиозната ситу­ ация към 1614 г., малко след смъртта на Анри IV, когато Едикта от Нант все още е бил съвсем скорошен факт и хугенотите —мощно малцинство. Обаче интелектуал­ ният и религиозен климат бързо щели да еволюират с утвърждаването на една сигурна в себе си католическа Реформа, станала настъпателна след подчертаното отх­ върляне на Ренесанса от християнския хуманизъм. Жан Менар има основание да вижда в периода 1580-1630 г. велик момент от човешкото движение, през който „дви­ жението на формите е било по-сложно и по-бързо, отколкото впоследствие ще бъде в течение на два века“32 През третото десетилетие на века във франция изглеж­ да се наблюдава известна акселерация. Тя намира мяс­ то в рамките на едно европейско явление: експанзия на бароковата чувствителност. Знаем, че терминът е двус­ мислен, неясен, недостатъчен, за да се обяснят комплек­ сните религиозни и културни факти, но няма еквивалент, за да се опише тази шокова вълна, която преминала през целия континент, с особена интензивност в католичес­ ките страни. Освен това понятието покрива и онова, ко­ ето историците някога са наричали „колективна психо­ логия“ т. е. ансамбълът от културни феномени, прове­ дени и преживени от едно и също поколение. В Испания времето на Веласкец от 1630 до 1660 било време на кар­ тинни халюцинации, на кървящи разпятия, на фантас32 Jean Mesnard, „Genèse d’une modernité“, dans Jean Lafond, André Stegmann (études réunies par), L Automne de la Renaissance, Paris Vrin, 1981, стр. 16.

230

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тични битки изпълнили въздуха, на магията, на обсебе­ ни от духове жени, на кръв по улиците и на престъпна жестокост. Италия на Кавараджо (починал през 1610 г.) и после на неговите почитатели е сащо земята на изк­ лючителни страсти.33франция приближава подобни бре­ гове, докато Тридесетгодишната война опустошава германичната римска Свещена империя. Ожесточението на религиозните напрежения на кон­ тинента от 1618 г. нататък, както и това на политичес­ ките съперничества не са без връзка с определянето на трагизма на битката, водена, за да спаси света от нокти­ те на Сатаната. Един от основните й дейци е приятелят и ученикът на свети франсоа де Сал —Жан-Пиер Камю. Роден в 1582 г., починал през 1652 или 1653 г., епископ на Белей от 1608 г. до 1628 г., той безспорно бил един от най-плодовитите автори на своя век: известни са наймалко 265 заглавия, излезли изпод неговото перо, от ко­ ито 21 сборника на трагични истории, включващи общо 950 различни разказа34. След като от 1609 г. до 1618 г. съставил томовете, озаглавени Различията, за да пови­ ши чувствителността на равнодушното виеше общество

33 Robert Mandrou, „Le baroque européen: mentalité pathétique et révolution sociale“, Annales ESC, 1960, стр. 898-914, тук стр. 901, 903-907. 34 Сред най-известните трудове за Камю са: Jean Descrain, Essais sur Jean-Pierre Camus, Paris, Klinchsieck, 1992; от същия JeanPierre Camus (1584-1652) et ses „Diversités“ (1609-1618), ou la cul­ ture d ’un évêque humaniste, Lille, Atelier de reproduction des thèses (1984) от същия, La Culture d ’un évKque humaniste. Jean-Pierre Camus et ses „Diversités“, Paris, Nizet, 1985; Max Vernet, Jean-Pierre Camus: théorie de la contre-litérature, Paris, Nizet, 1995. Най-важ­ ните издания на неговите творби са: Jean-Pierre Camus, Les Spectacles d ’horreur, c предговор от René Godenne, Genève, Slatkine Reprints, 1973 (éd. de 1630); Trente Nouvelles, избрани и представени от René Favret, Paris, Vrin, 1977. Да ce види също R. Picard, J. Lafond (éd.), op. cit.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

231

към моралните проблеми и да върне в Църквата про­ тестантите, после той се насочил към създаването на богоугодни романи. Подкрепян в това от своя приятел Франсоа де Сал, той се надявал така да отклони публи­ ката от вредните в неговите очи произведения катоЛстре. Той публикувал около тридесетина набожни рома­ на, между които през 1624 г. Паломб или почтената же­ на, но техният многословен и цветист стил не останал дълго време по вкуса на образованите хора. Тогава той се обърнал кам трагичната история, чиято къса форма и разнообразие му се сторили подходящи да отговорят чудесно на моралистичните му цели. Християнски ху­ манист, много активен защитник на Контрареформацията, той желаел да вземе от античните текстове всичко, което можело да бъде интегрирано в християнс­ твото и най-вече да разпространи във всички среди на­ божността. Разнообразието на стила и на примерите би­ ло най-доброто решение, за да повлияе на безразлични­ те, да разтърси разпуснатите и да убеди скептиците35. Първият сборник на трагичните новели на Камю Странни събития - се появил през 1628 г. в Лион. Той съдържал 70 разказа върху малко по-малко от хиляда страници. Възторгът, който сборникът предизвикал, мо­ же да се отгатне по 18-те последвали до 1660 г. преизда­ вания на същото заглавие, по двата превода на английс­ ки и множенето на сборници от същия вид под перото на плодовития Камю. Същата 1628 г. той напуснал епис­ копските си функции и публикувал пет романтични про­ изведения, както и втори том от трагични истории - За­ бележителни случки, който обхващал 30 новели. На съ­ щата тема през 1630 г. последвали Кървавият амфитеа­ тър и Страшните гледки —два от най-завършените и най-известни творби от жанра, както и Различните успе­ 35 J. Descrains, Essais, op. dt., стр. 16,133; R. Picard, J. Lafond (éd.), op. dt., стр. XXII-XXIV.

232

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

хи, след това през 1631 г. - Историческият петоъгълник, Моралните отношения и Кулата на огледалата. През 1632 г. видели бял свят Поучителните уроци и Историческите наблюдения, през 1633-Историческите десетилетия. Да­ леч не пресъхнал, изворът все пак дочакал 1639 г., за да изригне до 1644 г. 8 нови заглавия, между които през съ­ щата година Гибелни срещи. Между 1660 г. и 1670 г. към тях посмъртно са добавени няколко сборника36. Никой не се е опитал да уточни обхвата на феноме­ на в една епоха, когато потенциалните читатели не са били твърде много. Ален Виала разграничава три плас­ та в тази сфера. Първият, клиентелата на популярните клюкарски книги, не изглежда да е директно повлиян от купуването на трудовете на Камю, но нищо не доказ­ ва, че разказите му не са преминали тази бариера. Дру­ гите два са съставни. Единият обединява специалисти от областта на знанието, хуманисти, учени и новоизучени; той наброява в началото на века няколко стотици членове и по-късно - в класическата епоха - около 2 000 или 3 000 души. Вторият събира „разширена публика“, „светска публика“, която не надхвърля числото 8 000 до 10 000 души, от които към 1660 г. 3 000 парижани. Бла­ городници, богати буржоа, дами и госпожици, влюбени в поезията, в романите и в епистоларната литература, всичките враждебни към педантизма, са в групата, като диктуват модата в тази сфера. Те се разпознават в трак­ тата за учтивост и добри маниери Почтеният човек, пуб­ ликуван от фаре през 1630 г.37Има всички основания да мислим, че към това време те са образували основните батальони на читателите на Камю. Обаче, ако се съди по броя на заглавията, които той публикува едно след 36 Списъкът е направен от Рене Годан в J.-P. Camus, Les spec­ tacles d ’horreur, op. cit., стр. XXIV. 37 Alain Viala, Naissance de l ’écrivain. Sociologie de la littérature a l ’âge classique, Paris, Minuit, 1985, по точно стр. 132-133.

Г лава IV СА ТАНИЧНА ТА ЛИТЕРА ТУРА...

233

друго - 12 от 1628 г. до 1633 г., и по бързите преиздава­ ния, епископът на Белей е пуснал в обръщение десетки хиляди екземпляри от своите трагични истории, много повече, отколкото е общият сбор на двата пласта публи­ ка от образовани потенциални читатели, определени погоре. Неговите произведения били отпечатвани главно в Париж, при различни издатели, както и в Лион и Руан - градове, прочути със своя печат, или даже в Дуе при Вион за Историческите десетилетия през 1633 г. Дуе, град в испанска Холандия, бил по това време седалище на един университет, основан от Филип II като бараж срещу протестантизма. Извън този лъч в чужбина тра­ гичните произведения на Камю изглежда са имали из­ вънреден в истинския смисъл на думата успех във фран­ ция. Кой от образованата читателска публика би могъл да го пренебрегне? Ако предположим, че едно ядро от страстни почитатели систематично е изкупувало него­ вите сборници, пак остават още десетки хиляди хора, осо­ бено в Париж, до които неговите книги явно са достига­ ли. Кумулативният ефект на модата в ограничени тога­ ва кръгове не може да е пропуснал да превърне 950-те трагични разказа, написани от бившия епископ на Бе­ лей, в една от големите медии на своето време. Той твърдял, че намирал източниците си в големия спектакъл на живота, от своите пътувания, от това, кое­ то е прочел в същия този момент, когато първите вест­ ници, появили се известно време преди това, вече се ин­ тересували от странните малки вести и където „кърва­ ви измислици“ ставали все повече на мода, както ще ви­ дим по-нататък. От средата на XVI век съществува една култивирана публика, голям любител на силни усеща­ ния, и все повече ще укрепва впоследстве. Камю допри­ несъл много за формирането на нейния вкус, но също така очевидно е, че той самият е бил движен от нуждите на своите читатели. Майстор на извратеното и на жес­ токостта в една епоха, дълбоко белязана от натрапчива-

234

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

та идея за демона и за греха, той бил съзнателен мора­ лизатор, без да разваля удоволствието си да пише, нито пък да смекчава детайлите на картините на ужас, които описвал. Истински писател, твърдят някои, човек на сво­ ето време на преход от външния страх към страха от себе си, все още твърде зависим от първия, ще добавя аз, той осигурявал едновременно и преминаването на раз­ казвачите от XVI век към новата литература на XVII век и от устното към все по-елегантното писмено. След него и неговия съвременник Клод Маленгр, само някол­ ко писатели поели факела на трагичната история. Найнапред ф. Дьо Гренай през 1642 г. с Историческите лю­ бовни истории на принцовете, след това Жан-Никола дьо Паривал, автор на Трагични истории на нашето вре­ ме, станали в Холандия, публикувани в Найден през 1656 г. Във франция стилът и темите на Камю малко по малко започнали да изглеждат все по-демодирани. Те отстъ­ пили място на новелите на Шарл Сорел, който скъсал с трагичния жанр и предпочитал да забавлява читателите си, последвани скоро от тези на Сегре, Скарон или Доно де Визе38. Камю описва един вид човешка комедия, населена от персонажи от почти всички среди, с предпочитание към обществото на благородниците, което представля­ ва неговият собствен идеал за аристокрация, даже и ако понякога използва по неин адрес отчетливо сатиричен тон. Богатата буржоазия, тласкана от желанието да се облагороди, не намира особено снизхождение в негови­ те очи и той става силно критичен към финансисти, им­ перията на парите, хората на правосъдието и на полици­ ята, монасите-хипокрити. Показани са малко занаятчии или търговци, обратно на слугите и на селяните. По по­ вод на последните неговото мнение е много нееднозначно, съставено от съжаление, но също и отвращение, за38 R. Picard, J. Lafond (éd.), op. cit., стр. XXV-XXXIX, LUI.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

235

щото „те обикновено живеят сред животните, от които взимат много неща.“ Върху тази канава той бродира то­ ва, което го интересува най-много: страстите на душата, на които през 1614 г. вече бил посветил един от томовете на Различията. Неговият анализ е психологически, но по нормативен начин. Индивидите се заличават пред чувст­ вата и страстите - истинските обекти за описание, без поради това да се пренебрегва живописното или анекдотичното. Бракът, жената, прелюбодейката представляват за него неизчерпаеми сюжети, непрестанно подхващани отново. Сюжети в климат на нечувано насилие и на жес­ токост, които отразяват без голямо преувеличение реал­ ностите на епохата. Да бъде обвинен в снизходителност в това отношение ще рече да се определят възгледите на много негови съвременници, тяхното болезнено наслаждение, което обяснява успеха на неговите произведения. Неговият библейски Бог е безпощаден, от което следва оскъдността на примери за милосърдие, които той по­ казва, в августинианския много песимистичен ракурс, в пълно съгласие с кралското правосъдие на времето, кое­ то цели да отклони от престъплението чрез ужасната глед­ ка на телесни наказания. Способен да докосне различни равнища на морала, той поставя над всичко идеала за святостта, не забравя този на рицарските герои на Амадис де Гол, най-често подчертава един брутално показен ха­ рактер, предназначен да предизвика у читателя ужас от порока. Романтичният му вкус го кара понякога да се от­ клони от траекторията си - когато представя със снизхо­ дителност двойка влюбени, като така пренебрегва соци­ алните условности, които обикновено защищава с найголямата енергичност. Забелязано е даже, че той малко позабравя религията си пред хубави самоубийства.39 39 Виж главно в J-Р. Camus, Trente Novelles, op. cit., въвеждащите бележки на R. Favret, стр. 12-31.

236

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

В Спектаклите на ужаса, един от неговите шедьов­ ри, той проучва постоянния, но разнообразен начин, чрез който Злото мотивира човешките действия. Убийци, пре­ датели, клетвопрестъпници изпълват един том, в който има 126 мъртви. Предшественик на „черните разкази“ на Прево или Дьо Сад, Камю описва ужасяващи, катастрофични, драматични или страховити ситуации. Дяво­ лът, „този, който изкушава“, е вездесъщ. Нищо не му устоява. Човешките същества буквално излизат от ко­ жата си, за да се хвърлят в някоя кървава френезия, от­ стъпвайки пред „засадите и капаните, които непрестан­ но ни поставя врагът на нашия живот и на нашето спа­ сение“. В Прибързаната ревност една жена очаква мъ­ жът й да заспи и после „го промушва много пъти с един голям нож, който тя беше приготвила за тази екзекуция в гърлото, в корема, в стомаха и с удвоени удари тя из­ гонва от тялото душата на окаяния и много лоялен Полен“. Гондолиерът описва начина, по който един съпруг наказва шавливата си съпруга. Майка Меден разказва как една жена си отмъщава на неверния си съпруг, като убива техните деца със секира. Изяденото сърце е на един влю­ бен, което един ревнивец кара своята невярна жена да изяде.40 Кратките заключения целят да уплашат читате­ ля, като обикновено се използват думи, извикващи пред­ ставата за един Бог на отмъщението: наказание, нещас­ тие, измама, бруталност, трагичен, плачевен, отврати­ телен, позорен. Така предупреден той трябва оттук на­ татък да следва по-добър път, далеч от безбройните пъ­ тища на прока. Обаче човек може да се запита дали очак­ ваната и договорена проповед е главната пружина на ин­ тереса на публиката. Да се доближи до забраненото с очевиден воайоризъм и в очакване на пикантни детай­ ли също може би е давало една вътрешна мотивация, 40 J-Р . Camus, Les Spectacles d ’orreur, op. cit., специално стр. XVIII-XIX, 27 и цитираният разказ.

Г лава IV СА ТАНИЧНАТА ЛИТЕРА ТУРА...

237

още повече, че приятелят на свети франсоа де Сал не би могъл да бъде заподозрян и в най-малката апостолска студенина. Двата преплетени подхода - този на мора­ листа и този на любителя на кървави и чудовищни случ­ ки, образуват така едно цяло без да могат да решат ин­ тимното противоречие между евангелистката цел и евен­ туалните перверзни последствия от спектакъла на ужа­ са. Вероятно този избор не е можела да направи и пси­ хологията на засегнатите съвременници между идеала за святост, почитан у най-добрите, и кървавата фурия на някои сцени от ежедневния живот. Тези хора са били на ръба на пропастта, по времето на непрестанни благороднически заговори, на народни бунтове, на отблъскващи отмъщения, на кладите на ве­ щиците, на слухове за сатанично развихряне, на всеунищожителната чума, именно в 1630 г. Черното слънце на Сатаната затъмнявало съзнанието им. Впрочем анор­ малното изглеждало толкова по-вероятно, защото е било мощно напомняно в неговите трагични истории. Меди­ цинското мнение на Лемниус за раните, които кървели в присъствие на убиеца, самото то произтичащо от средно­ вековните вярвания, така се оказало разпространено към хиляди читатели на двата тома на Кървавият амфитеа­ тър през 1630 г. (седмата история от втори том). Този труд - друг голям успех на Камю - съдържа части, на ко­ ито може да им се признае черен хумор, както в Закъсня­ лото разкаяние на един монах, който си търси наложник (единадесетата история от първи том) или Вонящият конкубин (десетата история от първи том). Черен със сигур­ ност, хумор не толкова сигурно, защото читателите са можели без усилие да разшифроват системата, която ние сме забравили, и да открият в нея по-малко поводи за смях, отколкото за плач в ноктите на демона. Вонящият конкубин е много кратък сюжет, едва ли повече от шест страници в размера на съвременните ни книги. Той започва с размишления върху Злото и върху

238

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

факта, че „от низостта на тялото ние можем да предви­ дим вечната гибел на душата“. В едно малко френско градче директорът на колежа, „закърмен с гръцкото и латинско красноречие и философията“, с буден дух, зао­ биколен от добри учители, преподавал добре. “По бо­ жията милост той имал също така добра душа и науката му дала съвест“. Но той обичал виното, доброто хапване, хазарта и хубавите жени. Той прекарал тридесет го­ дини с различни наложници, развращавайки жени и мо­ мичета без да се крие, даже се гордеел с това. В края на живота си той така отчаяно се влюбил в едно красиво младо момиче, че станал много ревнив „и ако някоя му­ ха кацнела на бузата на това момиче, той искал на каквато и да е цена да узнае от кой пол е тя: ако е от мъжки, безмилостно би я убил“. След седем или осем години заедно с “тази усойница, която пазел грижливо като сък­ ровище“ той се разболял и накрая с нежелание приел да се раздели с нея - единственият начин за него да получи тайнството на причастието, за да спаси душата си. Тя, която не го обича, а е с него само от корист, плаче, ску­ бе си косите и преди да си замине постига да го накара да направи завещание в нейна полза, с което й оставя всичкото си имущество. След като изповедникът обе­ щал светото причастие на умиращия за следващия ден, „тази главня от ада“ се връща да плаче и да въздиша до него. Той обещва никога да не я напуска, защото изпо­ ведникът му изтръгнал насила това обещание и след то­ ва иска тя да го прегърне. И точно тогава той „умрял върху гърдите на тази прокълната“. Само час по-късно „той се превръща в толкова отвратителна мърша, че не само стаята, но и цялата къща станала необитаема от прекомерната воня“. Слагат го в ковчег, но миризмата прониква през дървото. Смола, восък, маджун, кожа, за­ лепена на фугите - нищо не може да се направи. Слагат го в оловен ковчег, който само чистачите на клозети се съгласяват да носят. Погребан в църквата, шест стъпки

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

239

под земята с надгробен камък отгоре, трупът така вмирисва мястото, че се налага да го изкопаят и да го заровят в едно гробище, където въздухът веднага така се вмирисал, че никой вече не смее да минава оттам, за да отиде на литургия. Изваден през нощта, оставен на ня­ какво поле, в края на краищата той е хвърлен в реката, чиито води са така отровени ,че „оттогава в нея намира­ ли големи количества мъртви риби и всичките вонящи“. Неговата любовница, която си признала, че е живяла в грях и имала деца от него, по искане на семейството била лишена от наследството, според някои умряла от разкая­ ние, според други живяла още езвестно време в мизерия. Камю приключва с позорния грях на невъздържаността, който „разрушава тялото, душата, имуществото, честта и репутацията на онзи, който му се отдава [...]. Наистина ви казвам, че прелюбодейците, блудниците и безбожни­ ците никога няма да влязат в Божието царство.“ Хуморът съществува, в шегата за мухата, но вероят­ но не там, където ние днес го разбираме като имаме предвид несъответствието между безобидното в нашите очи сексуално престъпление и божественото отмъще­ ние или извратената мрачност на примера. По времето на Камю този разказ се разбира като обещание за без­ пощадно наказание на много тежките грехове, които раз­ рушават святостта на брачната институция и ограбват законните наследници. Незаконното съжителство, свър­ зано с удоволствията на сетивата, е точно обратното на тогавашния модел на „почтеният човек“, способен да обуздава страстите си и да контролира животинското в себе си. Въпреки своите професионални качества, или по-скоро поради тях, тъй като те отпращат към любов­ та заради самата любов в Античността и към красивото в себе си, което набожните хуманисти отричат, той е не­ поправимо прокълнат. Главня от ада, жената тук е съ­ юзник на демона и смъртта на грешника съдържа нази­ дателен урок, тъй като тя е абсолютното обратно от­

240

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ражение на смъртта на светеца, чиито труп по божията воля придобива приятна миризма. Идеята за вонята от­ праща към сатаничното царство. Нормално е следова­ телно, че създадената от Бога природа буквално повръ­ ща този труп, последователно изгонен от църквата, където качеството му на благородник му гарантирало пос­ ледното убежище, от гробището на обикновените хора, от полето на селяните, от реката. Природата го изхвър­ ля - въздух, земя, вода, които той заразява и разваля. Не е споменат само огънят, образ на ада, смъртното нака­ зание на еретиците. Умрял сред миризмата на гнилоч, живелият в грях любовник замърсява макрокосмоса, който го отхвърля, защото той е омърсил тялото си с плътския грях. Талантът на Камю е в способността му като тръгва от един тромав морален пример от най-класически вид да успее да поддържа любопитството на чи­ тателя с детайли и стилови ефекти. Вероятно за публи­ ката заключението - толкова очевидно за греха, който унищожава тялото и душата, е имало по-малко значе­ ние от описанието на фактите - толкова живо, толкова конкретно, което им говорело много за техните собст­ вени грешки. По-добре от всяка тежка проповед, по-добре от многобройните листовки за идентични случки, тра­ гичната история съчетавала реалното с въображаемото на епохата, за да увлече тълпите. Разказът на Камю може да бъде сравнен с един „канар“*, отпечатан в Париж през 1582 г. от Беноа Клоде Чудни, нечувани и страшни раз­ кази, станали в Анверс**, главен град на херцогство Брабант, за една млада фламандка, която поради своята суетност и твърде голям интерес към дрехите си и дан­ телените яки, плисирани по новата мода, била удушена * Буквално „патица“ (фр.) - първите представители на сензаци­ онната жълта преса във франция, наречени така поради произ­ хода на думата от старофренския глагол „квакам“. - Бел. прев. ** Антверпен. - Бел. прев.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

241

от Дявола и тялото ù след такова божествено наказа­ ние, бидейки в ковчега, се превърнало в черна плът в при­ съствието на всички събрани хора през!582 г. Целта е същата: да се докаже, че Сатаната, палач на телата, взи­ ма душите на грешниците, в случая на една суетливка, която прекалено обичала новостите в облеклото. След като богохулствала и се заклела, че по-скоро дяволът ще я вземе, отколкото да излезе с лошо колосана яка, тя видяла как той се появил и й извил врата. За да послужи за пример на всички, Бог направил така, че ковчегът й да не може да бъде повдигнат от шест силни мъже. Когато го отворили, отвътре излязла и след това изчезна­ ла една черна котка, оставяйки ковчега абсолютно пра­ зен.41 Основната идея - дяволската трансформация на човешкото тяло, станало в случая твърде тежко, или при вещиците - твърде леко, или безмерно вонящо за Ка­ мю, тогава не се счита за измислица, а за сигурна реал­ ност, конкретна проява на божествената намеса чрез та­ зи на дявола. Доказателство за това е, че претеглят ве­ щиците или ги хвърлят във водата с вързани крака и ръце, за да проверят подозрения по техен адрес. И отв­ ратителната миризма винаги известява пристигането на Злото.42Жалон по пътя на нашето собствено въобража­ емо от XXI век, когато лошата миризма подсъзнателно предизвиква отвръщение, отхвърляне, идентификация на другия в животинската му страна.

41 Три версии на тази сензационна история са цитирани от JeanPierre Seguin, L ’Information en France avant le périodique. 517 ca­ nards imprimes entre 1529 et 1631, Paris, Maisonneuve et Larose, 1964, стр. 115. Тя е известна на много автори от епохата. 42 Виж по-горе, глава III.

242

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Кървави сензации: дяволът в произшествията Дяволът бил изобретателят на произшествията. Си­ гурно е поне, че в негова чест хората създали в самия край на Средновековието един нов тип брошури, чията мода нарастнала през последната четвърт на XVI век, паралелно с трагичните истории достигайки своя апо­ гей преди 1631 г. Двата феномена отговарят на един и същи вкус - към мрачното и сензационното. Както нем­ ските Teufelsbucher те изразяват помрачняването на за­ падната култура след светлината на Ренесанса. Тези сен­ зации, кратки печатни работи, продавани на ръчна раз­ продажба от амбулантни продавачи заедно с други слу­ чайни работи, посветени на различни теми, несъмнено са имали клиентела от по-народен произход отколкото трагичните истории, но и образованите клиенти не са ги пренебрегвали: мемоаристът от края на XVI век Пи­ ер дьо Летоал, който страшно се увличал от тях, ги ко­ лекционирал. Тъй като са лошо запазени те са трудни за проучване. Жан-Пиер Сеген смята че те се развиват от­ четливо след 1575 г., защото изброява 110 заглавия от тази дата до 1600 г., след това323 от 1600 г. до 1631 г. срещу 57 за периода от1529 г. до 1575 г. Повече от 58 % били отпечатани в Париж, 28 % в Лион, 4 % в Руан и т. н.43 Разпределението на темите поставя начело историите за чудеса, следвани почти наравно - всеки път в размера на приблизително една пета от заглавията - от природ­ ните бедствия, криминалните истории и божествените явления. Престъпленията са пресъздавани с много кър­ вави детайли, с уточнения върху ожесточеността на дейс­ тващите лица, ужасяващи представи, като за измамена 43 J.-P. Seguin, op .cit., стр. 14-15.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

243

девойка, която кара своя любовник да яде сърцето или черния дроб на тяхното дете. Чудеса и светотатства зае­ мат важно място, като разказът от 1629 г. за изгарянето на кладата на една еврейка, обвинена, че е откраднала просфора от Сен-Жан-де-Луц. Обвинението, станало ве­ че ритуално, всъщност транспонира старата тема за просфората, която кърви, като от друга страна, се съг­ ласува твърде добре с темата за просфората, открадната от вещици, за да я използват за демонични цели. Рядко отсъстващ от сензациите, дяволът е директният или ин­ директният герой на някои от тях: разкази за магии и омагьосване, зловещи видения, екзекуции на магьосни­ ци. На 24 април 1630 г. в Лимож били екзекутирани три­ ма от тези помощници на Сатаната. Едва единият от тях бил обесен, когато се видял близо до дясното му рамо и ухо да излиза „неговият Демон във формата на мушичка с големината на орех, който минал съскайки по бе­ силката, влачейки след себе си малка опашка във фор­ мата на дим, когато екзекуторът, виждайки го, получил нещо като уплаха и извикал „Исусе Христе“, бесилката започнала да трепери, което е било видяно от повече от две хиляди души, и било чуто едно бълбукане във възду­ ха под формата на гръмотевица“. Без идентифицирани автори, тези парчета образували типизирани съвкупнос­ ти, от където било възможно да се вземе необходимото, за да се поднови една тема според нуждите на момента и на текущите слухове. Като гравираното дърво за кли­ шета те се поддавали на многократна употреба, наби­ вайки един прост морален урок, като свързвали катаст­ рофите с гнева на Бога, разярен от умножаването на гре­ ховете или на грешните страсти, особено прекомерното високомерие или сладострастието.44 44 Пак там, стр. 21, 30, 38-45. Списъкът на сензационното отпе­ чатано за магьосничеството и фантомите, стр. 114-121.

244

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Сравнението между сензационните съобщения и тра­ гичните истории показва наличието на важна взаимна връзка. Тъкмо Росе и Камю много пъти са взимали случ­ ки от тази сбирщина, където се смесвали действителни описания, взети от непосредствените събития, крими­ нални произшествия, съобщавани също и във вестници като „Дьо Меркюр франсоа“, както и измислени разкази. Като съпоставил някои от сюжетите на Росе и сензаци­ онния печат, от където са взети, Морис Леве забелязал, че общият подход и последователността на епизодите били почти идентични с изключение на някои подроб­ ности. Разликата обаче се получава от литературния под­ ход, като Росе давал романтични имена на персонажите и променял мястото на събитието. Тъй като той се об­ ръща към публика, различна от тази на сензационните съобщения, той поставя “своите силни подправки по вку­ са на най-нежното небце“, но без прекалена сантимен­ талност, която осъжда у авторите на любовни романи така че Шарл Сорел го обвинява в недопустимо според него смесване на жанровете. В края на краищата —как­ то твърди Морис Леве, драматичният обрат на разказа след евентуални галантни отклонения създава друг тон, една непозната до тогава в литературата тръпка. Така достоверната история на Жюлиен де Равале и неговата сестра Маргьорит, екзекутирани за кръвосмешение на 2 декември 1603 г., следващата година вдъхновява едно сензационно издание, безмилостно срещу тази „презря­ на злина“, докато Росе й придава измерения на отчая­ нието, преживяно не от страна на съдиите или на тълпа­ та, а от измъчените, ужасени герои, които се опитват на всяка цена да скрият страшната си тайна, даже до там, че жената претендира за правото си на любов като „не­ що естествено“.45 45 Maurice Lever, „De l’information à la nouvelle: les cecanards“ et les „histoires tragiques“ de François de Rosset“, Revue d ’histoire

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

245

Барокът и нарушенията Бароковото време намирало удоволствие в трагич­ ното, чиито знак се виждал в живописта, скулптурата, театъра, поезията литературата, както и в ежедневния живот. От средата на XVI век към образованата култу­ ра се прибавила една особена чувствителност. В тече­ ние на първите десетилетия на XVII век тя спечелила по-широка публика, даже и света на градското населе­ ние любител на „кървави снзации“, може би и селяни също, но по този въпрос не се знае много. Тази предста­ ва за света идвала едновременно от страшната гледка на религиозен фанатизъм по време на религиозните вой­ ни, от последвалото във франция нечувано цареубийство —през 1589 г. и през 1610 г. и несъмнено от развитие­ то на едно „августинско християнство“46. Трагичните ис­ тории допринесли твърде много, за да формират задръс­ тено с песимизъм душевно състояние, като описвали „един век на оръжие, насилствен и прокълнат“, както казвал Паривал през 1656 г. в посланието, посветено на последния голям труд от този тип.47 Може би те са били също и начин да се отпусне изключителното напреже­ ние, произтичащо от такъв песимизъм? Светското об­ щество, което представлявало основната част от техни­

Uitéra ire de la France, 79' année, 1979, стр. 577-593. Виж от съ­ щия Canards sanglants. Naissance du fait divers, Paris, Fayard, 1993, стр. 28-30 (sur Rosset, Camus et les canards), стр. 103 sq.(canard propos de Julien et Marguerite de Ravalet) и стр. 377 sq. (canard de 1613 sur les amours d’un gentilhomme avec le diable dans le corps d’une femme morte). 46 „Le Siècle de saint Augustin“, специален брой на XVII siècle, 1982, № 135. Jean-Nicolas Parival, Histoires tragiques de nostre temps arrivées en Hollande, Leyde, 1656.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

246

те читатели, не било съставено само от светци или атлети на Бога. Романтичната форма, която им придавал Росе, щастието в писанията на Камю вероятно са помог­ нали на доста хора, между тях дамите и госпожиците, да приемат моралния урок без да понесат много тежко крайностите. Въпросната литература сигурно за мнози­ на е имала по-скоро очистителна, отколкото назидател­ на функция. За социалния елит, доминиран от благородничеството, но съставен от различни слоеве, тя също е изиграла не по-малка роля в обединението на културна­ та канава. Без да отхвърляме чудното и фантастичното, за чието значение свидетелстват сензационните издания, тя предлагала кондензирано и опростено обяснение на нещастията и страданията на човека на този свят. Така тя е изиграла роля за разделяне от популярната култу­ ра, чувствителна към многозначността на окултните си­ ли, като същевременно използва истории, идващи от то­ зи фонд, за да ги вмъкне в приложното августинско хрис­ тиянство, където Сатаната заемал мястото, което му е отредено от Бога. Така тя подготвила личността да въз­ приеме да потиска своите страсти в хода на втория етап на културна концентрация, белязан към 1620—1640 г. с триумфа на модела на почтенния човек, определен чрез наръчници по учтивост48, и след това заместен от една литература, отстраняваща шлаката на трагичния стил с Малерб, Сорел и скоро класиците на века на Луи XIV. Подготвено още от времето на Боастюо, съответст­ вието между трагичните истории и публиката достигна­ ло точката си на равновесие между 1610 г. и 1630 г. пре­ ди бавно да започне да отслабва, защото тези разкази съответствали все по-малко и по-малко на нуждите на най-образованите читатели, като вероятно в същото вре­ ме са достигали пък до по-малко престижните слоеве 48

R. Muchembled, La Société policée, op. cit., глава III.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

247

на градския свят, чрез забавения ефект на имитиране на модата и на следване на напредъка в образованието. Сле­ дователно именно през първата половина на царуване­ то на Луи XIII литературният феномен е имал най-голямото си социално значение във формирането на колек­ тивното въображаемо на хората от доброто общество. Той е поставил между техния поглед и света една ре­ шетка на тълкувание, доминирана от идеята за наказа­ нието за всяко нарушение на божествения или човешки Закон.49 Това не се разбирало от само себе си за благо­ родниците, които твърдели, че поставят своята чест над всичко, без да се боят да нарушават кралския едикт сре­ щу дуелите, да очароват момичета, затворени в манас­ тир, за да се оженят за тях без разрешението на бащата, да се възхищават на Бюси д’Амбоаз повече, отколкото на граф дьо Монсоро, който накарал да убият послед­ ния през 1579 г. в стаята на жена му, след като му поста­ вил капан. Идеята за наказанието не е била толкова оче­ видна и за други социални категории, чиито нагони чес­ то се изразявали свободно, както свидетелствуват многобройните криминални процеси, особено за убийство и насилие, но също така и за прелюбодействие, кръвосме­ шение, отцеубийство, детеубийство и т. н.50 Трагичните истории изковавали послание на подчи­ нението. Несъмнено понякога читателите са намирали в тях сладкото удоволствие на нарушението без риск. Следователно не бива да се приема за чиста монета нор­ мализацията на поведението, която се смята, че можело да се извлече от нейните текстове. Но поне прокарвали пътя, възвестявайки принципите, които ще накарат мноAnne de Vaucher Gravili, Loi et Transgresion. Les histoires tragiques du XVII‘ siècle, Lecce, Milella, 1982, стр. 21. Виж също S. Poli, op. cit., стр. 167. 50 R. Muchembled, Le Temps des supplices, op. cit., стр. 127-185, за престъпленията между 1580 г. и 1640 г.

248

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

го поколения да се стремят към приобщаване към целокупността на учтивото общество. Три пътя давали въз­ можност на авторите да нюансират неизбежно установе­ ната от тях връзка между нарушението и наказанието. Първият изразява смазващата сила на Закона да накаква колкото брутално, толкова и напълно; неговото ехо била реалността например с обезглавяването през 1627 г. на Франсоа дьо Монморанси-Бувил, бащата на маршала на Люксембург, за това, че нарушил едикта срещу дуелите. Вторият водел до трагичната смърт - цената, която тряб­ ва да се плати за нарушаването на божествения или чо­ вешки ред; поразен от Бога, отнесен от Дявола - така виновният плащал цената. Третият предлагал едно меж­ динно решение, което потвърждавало авторитета на за­ кона, но изразявало патетчна милост към наказаните виновни, както направил Росе, превръщайки в драма кръвосмешението на Жюлиен и Маргьорит де Равале, за чиято екзекуция през 1603 г. едно сензационно изда­ ние разказва без капка снизходителност.51 Трагичните истории всъщност разказвали за жела­ нието и за абсолютната необходимост то да бъде конт­ ролирано, за да се избегне справедливото наказание, рав­ носилно на проклятие. Най-често срещаните теми отго­ варят на горещите социални, религиозни и политически проблеми на времето. Те следвали отблизо класифика­ цията на престъпленията според юристите на епохата, например изпод перото на Клод Льобрюн дьо Ларошет, чиито Гражданският и криминален процес бил отпеча­ тан в Лион през 1609 г. Върху тази скала на нарастваща тежест на престъплението след насилието - много разп­ ространено, идва кражбата, следвана от сексуалните престъпления и накрая оскърбление на величеството на човешкото, и за корона на постройката - на божест­ 51 A. de Vaucher Gravili, op. dt., стр. 23 относно тези три пътя.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

249

веното. Последната група съдържа всички посегателст­ ва към кралския авторитет, прибягването до цареубийство, всички действия срещу божествената воля, богохул­ ството, ересите, и после - на последната точка на систе­ мата - магьосничеството - най-ужасната въобразима перверзия. Смъртната присъда често е прилагана срещу извършителят на човекоубийство или срещу разбойник по пътищата. В някои случаи тя е изпълнена по възмож­ но най-безмилостния и най-отмъстителния начин, за да се запечата примерът в душите: бавна смърт върху ко­ лелото на мъченията за разбойничество; изтънчени мъ­ чения за цареубийство, сред които намазване на раните със запалена сяра, привързване на живото тяло на чети­ ри коня докато крайниците се откъснат; клада за содомия, кръвосмесителите, вещицата, които изгарят живи, освен ако доброто им поведение не им заслужи мило­ сърдието на един предварителен смъртоносен удар, на­ несен дискретно от палача. Обаче трагичните истории говорят главно за наси­ лието, за секса и за обида на величеството.52 В ежеднев­ ната реалност, състояща се главно от взаимоотношения на сила, на бруталност и чести убийства, първото е найчесто. Следователно, за да се впечатли въображението на читателите, трябва да се отиде твърде далеч, да се покажат разярени жени, когато всъщност те много порядко от мъжете са били обвинявани в кървави прес­ тъпления. Въпреки това тези образи на жени насилни­ ци са един от фантазмите на епохата, представени в жи­ вописта от Юдит убийцата на Холофрен или от Лукреция, която се самоубива след като е била изнасилена. Както видяхме, Ла фльори на Росе убива по отврати­ телен начин своя съпруг по време на първата брачна нощ. Една Лукреция, показана от Камю в Прибързана52 Пак там, стр. 25-44; S. Poli, op. dt., стр. 170.

250

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

та ревност (Спектаклите на ужаса, II, първи разказ), преди да се самоубие убива тайно този, за когото се омъжва, за да не може той по заповед на баща си да се ожени за някоя друга след това. Нейният труп е позорно захвърлен край пътя, заедно с труповете на коне и мага­ рета. Медея се появява още по-често, пожертвала деца­ та си, за да преживее една грешна любов - транспозиция на страха от жената, която поглъща собствения си плод или го дава на дявола по време на Сабат на вещи­ ците. Трагичните истории са обсебени от секса: „От всич­ ки човешки страсти аз мисля, че тази на Любовта е найсилна“, твърди Росе. Камю додава: „Тези слепи страсти винаги въвличат онези, които ги следват, в ужасни про­ пасти и ги довеждат до трагичен и жалък край.“ Няма щастлива любов в този свят, където влюбените - очаро­ вателни и красиви в началото на разказа - внезапно па­ дат в пропастта на желанието и вървят към неизбежна смърт. Авторите никога не обясняват това по психоло­ гически път, а само с намесата на „врага на човешкия род“, който се вмъква в душата им, притежава ги, мани­ пулира ги както си иска. Жената очевидно по природа е по-податлива на това, особено за Камю, който не цени особено тази „главня от ада“. В неговите произведения обясненията за необходимото подчинение, за да се из­ бегнат опасностите, които бродят, се четат най-напред на жените. Той завладява цялата сцена, когато стигне до призо­ ваването на закона. Нарушението, подсказано от Сата­ ната, поставя в опасност всемирния ред, като атакува всяко звено, което го образува. Като много други про­ дукти на епохата трагичните истории от XVII век съ­ държат филигранно проявен дълбок стремеж към възс­ тановяване на вътрешните връзки в един разстроен от десетилетия религиозни войни свят. Съвременниците очаквали с нетърпение да видят възстановяването на со-

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

251

циалната хармония не в толерантността, която не е дейс­ тваща по това време концепция, а под една достатъчно твърда ръка, за да бъде всяко нарушение енергично на­ казано.53Очакването на абсолютен крал е очевидно, тра­ гичните истории го потвърждават без да е необходимо да го обясняват в подробности със самото значение, ко­ ето придават на свързаните с такава власт закони, чието нарушение води до гибелна съдба. Бог наказва тези, които не се подчиняват на Принца. А неговото правосъ­ дие неуморно възстановява нарушеното социално и кос­ мическо равновесие. И всеки елемент от гражданската власт структурно е паралелен на тази на краля. Бащата на семейството упражнява абсолютна власт над своите деца, съпругът над жена си, господарят - над прислуж­ ника си. Впрочем и правосъдната реалност е също тол­ кова страшна, защото семейството, както и потомците на семейство, виновно в престъплението за оскърбле­ ние на величеството, носят печата на безчестието. Имуществото на Равайак е конфискувано, неговите близ­ ки - прогонени и заставени да променят фамилното си име, а някои юристи даже са били на мнение те да бъдат екзекутирани. Всички социални елементи се оказват ви­ наги в директна връзка, защото всичко принадлежи на Бог, чиито представител на земята е кралят. Клод Маленгр, автор на излезлите през 1635 г. Трагични исто­ рии на нашето време, в които се виждат много хубави принципи на Държавата ..., е единственият, който го каз­ ва с заслепяваща яснота, несъмнено поради ролята му на кралски историограф и на висш служител на монар­ хията. „Законите и разпорежданията на кралете, бидей­ ки като клоните и разклоненията на божествените пред­ писания, които са святи и свещени, трябва да бъдат съ­ що такива; както има предписание за смъртна присъда 53 S. Poli, op. cit., стр. 30 по тази важна тема.

252

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

над тези, които нарушават божествените закони, така и нарушителите и престъпващите закони на принца тряб­ ва да бъдат наказвани с висшето наказание54“. Значи като последна инстанция именно „строгото бо­ жество“ наблюдава и наказва човека. А точно тогава престъплението „оскърбление на божественото величес­ тво“ е на път да достигне цялото си измерение във фран­ ция и в повечето европейски страни. В тези рамки вър­ ховното нарушение се определя като договор със Сата­ ната, откъдето произтича противоестественият съюз, обединяващ вещиците и врага на човешкия род. Трагич­ ните истории разказват многократно неговите перипе­ тии до зловещия край. Даже нещо повече - те изплитат здрава връзка между този най-тежък на света грях, из­ вършван от малцинства, които трябва да бъдат изтребе­ ни, и всички други грешки на нещастните по-обикнове­ ни хора. В рамките на един морал, утвърдил във висша степен принципа за натрупване на грешките, и най-мал­ ката погрешна стъпка може да доведе до пропастта. Кой­ то краде едно яйце, един ден ще открадне вол. Най-прос­ тите действия заплашват да доведат до абсолютна ка­ тастрофа, защото Лукавият бди, за да ги използва срещу човека. Осемнадесетата история от първия том на Спек­ такли на ужаса може да се стори излишно извратена. Камю разказва как две деца, които видели как баща им коли теле, го имитирали върху малкото си братче, пос­ ле скриват трупа във фурната. Обаче неговата цел е да покаже, че никога не бива да се прави нещо лошо пред децата - чист восък, върху който - според педагозите на епохата - всичко може да се отпечата. Натрупаните мър­ тви, третият разказ от втория том на същия сборник, описва страшна верига от трагедии, която очевидно се дължи на дявола, който дебне своята плячка: един земе­ 54 Цитиран от A. de Vaucher Gravili, op. tit., стр. 20. Виж също стр. 25-33.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

253

делец убива в гнева си своя син без някаква важна при­ чина; отчаян, той се самоубива; пред тази гледка него­ вата ужасена жена изпуска най-малкото си дете в огъня. Злото е навсякъде. Срещу него „няма никакъв лек, то се ражда в нашата люлка и умира в нашия гроб“, обяснява през 1617 г. Боател в Трагичната история на Цирцея.55 Можахме вече да говорим за безпаметството на ба­ рока, за пристрастеността към мрака, за мрачната не­ сигурност, за да обясним страстта на такива автори към най-тъмната страна на човешкото същество56. Нахлува­ нето на демона в сърцевината на това въображаемо слу­ жи да предизвика в съвестите дълбока уплаха, способна да ги поведе към Доброто чрез вътрешно отхвърляне на Злото. Опростеното противопоставяне между Божието царство и това на Сатаната в действителност крие абсо­ лютно единство, защото вторият не може да действа ос­ вен е категоричното съгласие на първия. Мракът е не­ обходим, за да може светлината да изглежда още по-ослепителна. Крайното театрализиране на тази изначал­ на космическа сцена води до там да накара читателите да разберат, че - както го доказва Паскал на волнодумците - ако и да е скрит, Бог наистина съществува, и той вижда всичко. Нищо не убягва от неговата бдителност. Нищо не става без неговото разрешение, нито даже гре­ ха, който е начин да се постави на изпитание едно жал­ ко, покварено и мерзко човечество. Божието око е ме­ тафора на неизбежното наказание на всяко нарушение57. В бароковата култура действително централната идея се оказва понятието за виновност. Читателите на Росе и Камю са призовавани да се пречистят от страсти55 Пак там, стр. 54-55; С. Поли, op. cit., стр. 509 за цитата на Бо­ ател. 56 Jean Rousset, Anthologie de la poésie baroque, Paris, A. Colin, 1961, том I, стр. 6. 57 A. de Vaicher Gravili, op. cit., стр. 80-83.

254

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

те си. И не по спокойния начин на Декарт в неговия Трак­ тат за страстите на душата, публикуван през 1649 г., в който философът окачествява като добродетел факта да си живял по такъв начин, че съвестта ти да не те уко­ рява за нищо58. А от страх да не би под остена на Станата - даже без да знаеш за това и без да можеш нищо да направиш - да не се подчиниш на заповедите на страш­ ния Бог. Роденият така от страха от нарушение ментален механизъм не пощадява никого - даже не и светци­ те. Той води до въдворяване на човека в бездната на ед­ на притча за непременно разрушителното желание, от което всеки човек трябва да се пази, като обуздава жи­ вотинската си част, своите насилствени и сексуални на­ гони. Така старият урок на средновековните монаси се разширява и върху светското общество. Той се преборва с успех с прекомерния оптимизъм на първите хуманис­ ти, които виждали в човека подобие на един добър Бог. Той отхвърля с презерение народните „суеверия“, свър­ зани с един не толкова трагичен свят, където дяволът можел да бъде измамен, където човешкото същество вярвало, че чрез многообразна магия може да повлияе на природата. Прокарван във франция от августинското християнаство, в Германия от протстантската Teufelsbucher от желязото и огъня на демоничното при­ съствие се изковава един нов възглед: човекът е вино­ вен, безкрайно. Обаче виновността от времето на Росе и Камю е в по-голямата си част все още външна за мислещия су­ бект. Вездесъщият демон тук играе ролята на двойник наистина способен да проникне в тялото на своите жер­ тви, но общо взето ясно различим. Той не се е слял на­ пълно с душата на тези, които тиранизира. Несъмнено затова тогава той се появява под най-ужасни външнос­ 58 René Descartes, Oeuvres choisies, t. 2, Morale, Paris, Garnier, 1955, стр. 82.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

255

ти преди - през века на философите - бавно да се прето­ пи в дълбините на индивидуалното Аз, където един ден ще го намери Фройд. По времето на Луи XIII той лесно се разпознава по отвратителната миризма и животинс­ ките му прояви. Под формата на сатанична муха той на­ пуска тялото на един каещ се магьосник, както напуска и душата на един престъпник, който на прага на смърт­ та набожно заявява своето разкаяние. Упражняването на този вид публично покаяние е още едно доказателст­ во за могъществото на Създателя. То е пламенно търсе­ но от изповедниците, описвано с трогатлни думи от ав­ торите на трагични истории, предоставяно на слисани­ те тълпи в печатните сензации. Изповедта на обсебените принадлежи на същия вид явления. От втората половина на XVI век сензационни­ те сцени на екзорсизъм доказват лицемерието на про­ тестантската доктрина. Те изразяват също едно лично напрежение, едно много напрегнато усещане за вина чрез описанието на отвратителната демонска инвазия. В тер­ мините на епохата тя изразява това, което много по-къс­ но ще бъде наречено раздвояване на личността или наймалкото проява на тъмната й страна. Тези тела, от кои­ то гонят дявола, са един вид авангардът на западното движение за потискане на нагоните, генераторът на енер­ гичната кулпабилизация. Тъй като не могли да бъдат наименувани, страданията на душата и на тялото, така сензационно изложени на показ, се оказали приписани на една настъпателна зловеща същност. Историята на Жан фери от манастира на черните сестри в Моне (днес в Белгия), екзорсирана през 1584-1585 г., разкрива ней­ ните младежки страдания пред баща й - пияница и на­ силник. „Аз казвам, говори тя, че чрез проклятието на моя баща бях поставена във властта на дявола.“ Тя приз­ нава, че е подписала с кръв сатаничен договор и се отда­ ла на демона, наречен „Истинска свобода“, който искал да я накара да изостави религията срещу живот на прин­

256

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

цеса. Много подробният ритуал за изгонване на демона накарал от тялото й да излязат „с урината двадесет пар­ чета гнила плът, които излъчвали голяма воня“. По-къс­ но „тя изхвърли през устата и ноздрите изключително количество мръсотия и воняща мърша: някои като къл­ бо от косми и много животни във формата на космати червеи. От което целият площад беше изпълнен с во­ ня.“ Разбира се, дяволите ще бъдат победени в една апотеозна сцена, увенчана с появата на света Мария Магда­ лена59. Мърша, воня, гадини, космати червеи говорят за дяволско тяло, както Жан-Пиер Камю го описва във Во­ нящият конкубин. Този на Жан фери се трансформира под ефекта на екзорсизма Като изхвърля Злото буквал­ но през всички отвори. Големите случаи на обсебени от демони в манастир били многобройни главно през първата половина на XVII век, без при това да станат общи нито пък чести. Освен аферата на Гофриди в Екс-ан-Прованс през 1610— 1611 г., разказана от Росе, една от най-шумните е тази в Лудюн към 1632-1634 г.60 Последните изследвания под­ чертават връзката между обсебените и екзорсистите. Техните кръстосани обяснения - включително тези, кои­ то се предполага, че дава дяволът, се стремят да дискре­ дитират религиозния противник. Доказват го три случая в Ажен през 1619 г. - район, където съществувало значи­ телно хугенотско малцинство. В действителност обсебе­ ните карат своя демон да каже, че е изпратен от Бога да 59 Pierre Debongnie, С. SS. RR., „Les confessions d’une possédée. Jeanne Fery (1584-1585)“, dans „Satan“, Études carmélitaines, 1948, стр. 386-419. 60 Michel de Certeau, La Possession de Loudun, Paris, Gallimard-Julliard, 1980; Daniel Pieckering Walker, Unclean Spirits. Possession and Exor­ cism in France and England in the Late Sixteenth and Early Seventeenth Centuries, Londres, Scholar Press, 1981. Виж също R. Mandrou, Magistrats et Sorciers, op.cit., et Robert Rapley, A Case o f Witchcraft. The Trial of Urbain Grandier, Manchester, Manchester U.P., 1998.

Г лава IV САТАНИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА...

257

покръсти душите, да прокламира Църковните истини, да обяви тайното споразумение на протестантите със Сата­ ната и да предскаже скорошния им погром.61 Скептицизмът на някои важни помощници, проявен по време на аферата в Лудюн например, подкрепен от тласъка на рационалистичната мисъл, довел до премах­ ването на толкова съмнителни сцени. Но главната при­ чина за отказа от тях била по-обща. Тя била резултат на известно омаловажаване на образа на дявола сред обра­ зованата публика, която след 1620-1630 г. започнала да контролира своите страсти и нагони, четейки трудове върху цивилизоваността. Страхът от греха бил конкури­ ран от вкуса към добро поведение, към изискан говор с един облагороден език, с други думи, от светската учти­ вост - по-приятна за понасяне от страха от демона. Тра­ гичното бавно излизало от мода, с гръмотевично завръ­ щане около 1640 г., белязано едновременно с оживле­ ние на произведенията на тази тема - именно под перо­ то на Камю и от известно нарастване на процесите за магьосничество в някои райони62. Барокова франция щя­ ла скоро да бъде зачеркната от класическия апотеоз на царуването на Луи XIV. През този период на преход меж­ ду две доминиращи културни сетивности идеята за едно отворено тяло, проницаемо за демонските домогвания или за заразния въздух, започва неусетно да се модифи­ цира под влияние на философския рационализъм и на научните открития. Разбира се, ще трябва да се дочака XVIII век, за да видим този процес да се ускорява, но вече може да се забележи началото на промени, които ще доведат до повдигане прага на дискретността от фак­ 61 Gregory Hanlon, Geoffrey Snow, „Exorcisme et cosmologie tridentine: trois cas agenais en 1619“, Revue de la Bibliothèque nationale, 1988, № 28, стр. 12-27 (c публикацията на двата про­ цеса за екзорсизъм). 62 R. Mandrou, Magistrats et Sorciers, op. cit., стр. 369.

258

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

та все повече да се крият естествените функции до упот­ ребата на бельото, символичната роля на което за съз­ даването на затвореното тяло, несъмнено е вече забра­ вена. Паралелно с това идеята за греха се интериоризира още повече, стъпила вече на пътя на дефинирането на личната виновност. Даже и ако не е изчезнал толкова бързо, дяволът трябва поради това да е загубил от своята надменност. За членовете на висшето общество, заети с удоволстви­ ето да живеят във века на философи, той ставал все помалко необходим като висша представа за греха. В тази епоха фантастичното се родило от нарастващото разми­ наване между вярванията в демона, наследени от тра­ гичното минало и хедонистичната, безгрижна или ате­ истка реалност на епохата на Просвещението. Бедният дявол видял как неговото черно слънце избледнява!

Глава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА, ОТ КЛАСИЦИ КЪМ РОМАНТИЦИ

Западното въображаемо не изгонило брутално дяво­ ла в средата на XVII век, въпреки че в този момент дейс­ твително може да се забележи интелектуална пауза меж­ ду рационалистите и традиционните мислители, стремя­ щи се да запазят доминиращия статут на теологията в полето на идеите. В действителност Сатаната загубвал бавно, неусетно своето превъзходство в една Европа на дълбоки промени. Образът му, до тогава концентриран в речите на стълкновенията на енергично конкуриращи­ те се Църкви и наложен на всички хора —от върха до последното стъпало на социалната стълбица, се пръс­ нал на многобройни парченца. Краят на тежките рели­ гиозни кризи, възходът на съперничещи си национални държави, пробивът на науката, после, скоро след това, напливът на нови идеи, който ще бъде квалифициран като Просвещението, за някои вкусът към един по-лек живот съставят изключително подвижната канава на промяната. Обществата на Стария континент започна­ ли да се отдалечават от бреговете на страха от ужасява­ щия демон и страховития ад. Не едновременно, защото това въображаемо в повече или по-малко широки кръ­ гове от обществото продължило да бъде защищавано, поддържано, разпространявано чак до наши дни - спо­ ред жизнеността на неговите защитници и проницаемос-

260

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тта на средата. Европа не се е движела с еднакви крачки в тази сфера. Източните и централни райони преживели едно по-късно множене на кладите на вещиците, свър­ зани със сатаничната концепция. Докато преди края на XVII век те напълно угаснали в Запада, 55 % от извест­ ните в Полша преследвания са станали между 1676 г. и 1725 г., а в Унгария един от върховете бил достигнат към 1710-1750 г.1

Последен апотеоз на Сатаната От епохата на Декарт до прелюдията на романтиз­ ма Западът експериментирал различни образи на дяво­ ла. Тогава приключил един цикъл, който бил видял Са­ таната да царува неоспоримо над духовете на всички, като много редките невярващи не са смеели почти ни­ кога да изразят своето мнение от страх да не бъдат об­ винени в престъпление срещу вярата или най-малкото в безразличие и безбожност. Освен това тези непокорни същества никога не оспорвали съществуването на демо­ на, защото такава била неприкосновената догма на Цър­ квата. Те се задоволявали да изразяват съмнения върху реалността на неговите сили, т. е. върху възможността му наистина да се намесва в света на хората по друг начин освен в сънища или чрез убеждението на своя лукав дух. Да бъдат сметнати за пионери, за предшественици на рационализма, значи да се направи грешка. Всеки един от тях се дефинира спрямо ценностите на своето време и ако, от една страна може да им се признае известен кураж в дълбоко нетолерантните епохи, то, от друга, из-1

1 Gàbor Klaniczay, „Bûchers tardifs en Europe centrale et orientale“, dans R. Muchembled (dir.), op. cit., стр. 216, 220-221.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

261

глежда трудно да ги наредим без огромен анахронизъм в една и съща галерия с предшествениците на войнстващия скептицизъм.2Това, че са изразявани съмнения вър­ ху реалните възможности на Принца на Мрака, не до­ казва много нещо: едно старо теологично течение, до­ миниращо в началото на Средновековието, още тогава утвърждавало, че той не може да въздейства върху хо­ рата и предметите, тъй като мощта му била единствено във внушението. Впрочем испанските инквизитори не са преследвали особено - освен по изключение - обви­ нените в магьосничество. По времето на кладите онези, които погрешно са наречени скептици, са всъщност мис­ лители, които обединили тази идея за дявола, като въз­ действащ върху духа - както бенедиктинецът Гийом Еделин, преследван, защото отрекъл през 1454 г. съществу­ ването на вещици. По същия начин един Наръчник на инквизитора, отпечатан през 1503 г. в Барселона, се па­ зи да не приравни към ерес призоваването на дявола, освен „ако не третират демона като създател“. Задачата на Луцифер, която е получил от божествената воля, е да прави зло. Отклонилият се човек, който се обръща към него, наистина извършва грях, но не изпада в ерес.3 Тази умерена линия по отношение на обвиненията в магьосничество се вижда и в прочутия труд на рейнския лекар Жан Вир, публикуван в Базел през 1563 г, преве­ ден на френски в Париж през 1569 г.: История, Диспут и Обяснения на илюзиите и на измамите на дяволите. Заг­ лавието описва добре основния аргумент, според който магията не е нищо друго освен химера, предизвикана от Сатаната, майстор на измамата. В главата „За куците“, 2 Georges Minois, Le Diable, Paris, PUF, 1998, стр. 74-78, просле­ дява един завой в нарастването на скептицизма, без да уточ­ нява много различния според разглежданите епохи смисъл на термина. з Пак там, стр. 75-76.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

262

от своите Есета (1588 г.) Монтен също изразява съмне­ нията си върху реалността на фактите, вменявани на об­ виняемите, както и йезуитите Танер през 1626 г. и Фрид­ рих Шпее фон Лангенфелд, автор на Cautio criminalis*, публикувана анонимно на калвинистката рейнска земя4. Обаче никой от тези автори не изглежда да е заел глед­ на точка извън християнството. Ако изглежда доста пре­ увеличено да се твърди, както го прави Люсиен февр, че по времето на Рабле5 неверието е било просто невъз­ можно да се помисли, то сигурно е, че по времето на началото на Реформацията хората не биха могли без мно­ го сериозен риск да заявят своя отказ от установената религия. Натискът е бил такъв, че той често водел до потвърждаване на ортодоксалността. Така прочутият Жан Боден, автор на Републиката - забележителен по­ литически трактат - бил заподозрян, че се отдалечава от приетите пътеки на вярата. В един труд, който оста­ нал ръкопис - Heptaplomeres - той се обявява в защита на естествената религия и на еврейската срещу христи­ янството - истински скандал в очите на съвременници­ те му. Неговото гневно отхвърляне на идеите на Жан Вир - Демономанията на могьосниците, появила се през 1580 г., може би всъщност е плод на стратегия на отбра­ ната, за да накара да се забрави отправеното му обвине­ ние в атеизъм. Поне такова е миенето на лекарят Ги Патен през 1643 г., според когото „Демономанията на Боден не струва нищо; той самият абсолютно не вярва в нея и е написал тази книга само за да се повярва, че той вярва“6. Ако случаят наистина е такъв, проявява се един странен парадокс, защото работата на Боден била един * 4 5 6

Предпазване от престъпленията. - Бел. прев. R. Mandrou, Magistrats et Sorciers, op. cit., стр. 122,126-133,429-433. L. Febvre, Le Problème de l ’incroyance au XVIe siècle, op. cit. R. Mandrou, Magistrats et Sorciers, op. cit., стр. 337-338.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

263

от най-важните трактати за лова на вещици в цяла Ев­ ропа. Във всеки случай „скептицизмът“ е бил абсолют­ но неспособен да издигне дига срещу демоничната фо­ бия, която се развихрила особено между 1580 г. и годи­ ните 1630-1640. Още повече, че мислителите от това вре­ ме нямали усещането за невъзможно. Никой не изглеж­ дал в състояние да се изтръгне от твърде гъстата мрежа от концепции, центрирани върху всемогъществото на Създателя, от където произтичала като следствие въз­ можността на дявола да действа на този свят. От друга страна, медицината твърдяла, че човешкото тяло, моде­ лирано от Бог според собствения му образ, не е нищо повече от един микрокосмос, тясно свързан с вселенс­ кия макрокосмос чрез една безкрайност от ефикасни връзки, а не само чрез поетичните символи на роман­ тичния модел на XIX век. Колкото и да са изключител­ ни някои явления - като превръщането в животни, лете­ нето във въздуха или още способността да се прозре в бъдещето - те били не по-малко допустими в очите на най-добрите учени на епохата. Амброаз Паре вярвал в чудовища както всички свои съвременници, защото в не­ говите очи нищо не ограничавало безкрайната сила на Бога. Значи светът е бил дълбоко омагьосан, изцяло насе­ лен от едно вездесъщо божество, което държи под опе­ кунство демона, но въпреки това му позволява в стрик­ тни граници да действа върху несъвършените и грешни човешки същества. Тази представа подхващала отново дуалистичните идеи за Доброто и Злото, като ги обеди­ нила в една-единствена йерархична представа за вселе­ ната. Около този полюс гравитирали толкова легиони­ те паднали ангели, смятани за инструменти на Бога, кол­ кото и учени, поставящи си мъчителния въпрос за при­ чината за злото, както и хората от народа, пристрастени към „суеверията“, за които божиите прояви не били ви­ наги окуражителни, нито пък дяволите задължително

264

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

лоши. Ако човек се позовава по-малко на идентифици­ ращите въпроси - като догматичните и богослужебни­ те, а повече на философията на съществуването, хрис­ тиянството, разкъсано от Реформите, ще намери в цяла Европа известно фундаментално единство под формата на приобщаването към страшния, смазващ Бог, единст­ вен господар на човешките съдби. Въпреки интензивно­ то съревнование между Църквите и продължителните религиозни войни, един и същи порив водел католиците както и протестантите да се подчинят тялом и духом на Суверена на Всемира, на когото Луцифер бил само би­ чът. Точно както кралят на франция извършвал мило­ сърдни дела като помилвал много осъдени на смърт, докато неговата въоръжена ръка, неговият отрицателен двойник - палачът, извършвал в негово име най-ужас­ ните изтезания.7 В сближаването на религиозния ред и на политическата система няма нищо изкуствено, тъй като цялата сфера на съществуванието била обхваната макар и в различна степен - от специфичен процес на унифициране на жалонните фигури, който довел до ус­ тановяване на хармоничен, но много йерархичен ред в обществото. Като че ли нарастващото фрагментиране на континента, дължащо се на изостреното съперничес­ тво, на конкурентните амбиции на Църквите и на Дър­ жавите; на непрестанните войни; на нетолерантността, станала решаваща в самата сърцевина на общностите, било съпроводено от едно обратно движение за възста­ новяване на хомогенността в сферата на представите. Точно тогава Европа създала системи, ориентирани основно към отрицание на всичките различия, за да оси­ гури сливане на властите под погледа на един строг Бог. Идеята за световна империя, от която е обсебен Шарл V, 7 Pascal Bastien, La Voilence ritualisée. Le spectacle de l’exécution en France, XVI'-XVIIT siècle, mémoire inédit de DEA sous la direc­ tion de Robert Muchembled, Université Paris-Nord, 1998, dactyl.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

265

а след това и неговите наследници Хабсбургите; френс­ кият абсолютизъм от Франсоа I до Луи XIV; усилията за ново завладяване на католическата Контрареформация под пастирския жезъл на папата; калвинистките теократи; жестоките морски и колониални съперничес­ тва; това са само някои от съществуващите форми на една и съща невъзможна мечта за единство, които прев­ ръщат втората половина на XVI век и първата на XVII век във време на оръжието, огъня и кръвта. Западът не престава да се раздира, защото не понася своята разкъсаност и всяка страна иска да наложи своя закон на всич­ ки останали. Немските изследователи предложиха тер­ мина „конфесионализация“*, като дефиниция на едно движение, което се усеща в Свещената империя особено между 1555 г. и 1620 г., което предизвиква толкова силно взаимодействие между Църквата и Държавата, че цело­ купният социален живот е бил повлиян от него. Тогава религията не е била отделна сфера, а същността на дефи­ ницията за съществуванието - както частното, така и пуб­ личното - до там, че да породи могъща социална дисцип­ лина на поданиците за всеки момент и през всеки етап от живота им.8 В края на тази ера започнало бавно и едва доловимо да се забелязва разграничаването между рели­ гия и политика, което някои мислители от епохата на Просвещението ще превърнат в своя боен кон. По времето на конфесионализацията над духа влас­ твал Сатаната. Европейското въображаемо за демона то­ гава било доста добре унифицирано - както на католи­ ческа земя, така и в протестантските страни9. Неспособ­ ни да намерят почва за реално разбирателство, предста­ * Определяне на точния вид изповедание по време на религиоз­ ните войни. - Бел. прев. Н. Schilling, op. cit., стр. 208-209. 9 Виж по-горе, глава IV.

266

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

вителите на политическите и религиозни власти се обе­ динили поне в сферата на илюзорното, както могъл да констатира един персиец, пребродил Европа преди ге­ роя на Монтескьо. Кладите на вещиците създали пос­ ледния най-малък общ знаменател на едно пространст­ во, разтърсвано от конфликти от всякакъв вид. Всъщ­ ност навсякъде представителите на елита вярвали в дя­ вола по един и същи начин, защото всички се страхува­ ли от един и същи смазващ божествен образ, независи­ мо от внесените в него от различните изповедания ню­ анси. Тази представа се различава отчетливо от предс­ тавата на масите от края на Средновековието, за които Създателят можел да се прояви под многобройни фор­ ми без обезателна връзка с демона, който често бивал осмян или измамен. Тя контрастира също така и на пред­ ставата на философите-утописти - Дидие Еразъм, То­ мас Мор, франсоа Рабле, които били склонни да вяр­ ват, че добрият Бог позволявал приближаването на зла­ тен век за човечество, което не се огъва пред суеверия­ та. Тя се отличава даже и от едно старо теологическо течение, което определяло дявола като една цялост, ед­ на обезпокоителна сила за внушение, но не и като съ­ щество, способно да действа на този свят. Впрочем ня­ кои защитници на лова на вещици понякога оставяли да се промъкнат съмнения - присадки върху такива кон­ цепции. Защото едновремнно с утвърждаването на ре­ алното присъствие на Сатаната на тях им се случвало да се позоват на другата доктрина - например във връзка със стерилността на сексуалните отношения между же­ на и демон, освен ако той не си е присвоил семенната течност на мъртво човешко същество. Периодът 1550-1650 г. бил времето на създаване на много утвърден и много страховит демоничен модел в смутните условия на разкъсвана от религиозни войни Европа. На това покрито с развалини поле утвърденият образ на Сатаната служел едновременно да обясни не­

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

267

чуваните бедствия на епохата и да укрепи образа на су­ ровия Бог, който го държал на каишка. Не бива обаче да се подценява един аспект на явлението - парадоксал­ но окуражаващ за съществата, които - за разлика от тех­ ните предшественици-хуманисти - се чувствали подхвър­ ляни върху трагичен океан, близо до отчаянието. В един помрачнял свят, без никакъв друг водач освен покорст­ вото към принцове и Църкви, които - поради непрес­ танните конфронтации - вече нямат универсална леги­ тимност, те намирали пътеводните жалони като споде­ ляли с другите общото проклятие, отправено към дяво­ ла. Тази омраза, разгръщана толкова често срещу мни­ мите вещици, създавала поне фасада на единство - меж­ ду правителствата, учените, лекарите, хората на Църк­ вата и членовете на засегнатите общности, дошли да при­ състват на впечатляващия спектакъл на кладата. Разби­ ра се, нищо не доказва, че всяко действащо лице е възп­ риемало нещата по един и същи начин. Но всеки тряб­ вало да се държи според очакваната от него роля, де­ монстрирайки едно отражение на себе си, приспособено към изискванията на демонолозите и хората на право­ съдието. Ако не можем със сигурност да говорим за пъл­ но и окончателно имплантиране на модела в духа на всекиго, то сме принудени да констатираме, че се осъщест­ вявал очевиден процес на конфесионализация. Образът на демона потиквал очакването за социален консенсус, базиран на пълното припокриване между публичната и частната личност. Никоя част на съществото не можела да избяга от погледа на другите, всяка държана в сянка страна носела подозрението за отклонение, т. е. за съучастничество с Принца на Мрака. Значи така той отк­ ривал пътя към абсолютно подчинение на Държавата, на Църквата, на представителните човешки институции. С други думи, той изобщо не е бил гордият бунтовник, когото романтиците ще видят в него, а инструмент на

268

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Бога, липсващото звено между него и новите системи за подчинение, изковани от хората на Европа в криза. Поставен през трагичните векове в сърцевината на менталните представи, Сатаната служел да обясни за­ що светът е толкова бедствен, толкова тревожен. Като придавал смисъл на това, което вече изглеждало, че е лишено от такъв, по този начин той станал мощен мо­ тор на еволюцията. Обявената навсякъде безмилостна война срещу него предизвикала религиозни призвания, интелектуални, политически и религиозни преразпреде­ ления, усилия да се надмине цялата природа във всички сфери. Никога той не е присъствал толкова много в съвестите, въпреки че е невъзможно да узнаем точните ню­ ансирани концепции, които са имали за него неграмот­ ните мнозинства от населението, защото от източници­ те по тази тема изплува единствено свързаната със Сабат класическа представа. Никога повече в последствие той не ще заема това първостепенно място, от което на­ шето съвременно въображаемо все пак пази силни сим­ волични следи.

Злокобното въображаемо - разчленено Основният разрив става към средата на XVII век. Поне ще се касае да страните от Запада, защото през XVIII век в централна или източна Европа се наблюда­ ват процеси, близки до конфесионализацията, с големия лов на вещици, докато православните райони или тези, подчинени на турците, изглежда никога не са познали този феномен в целия му размах. Обяснението на този обрат не е от най-простите. Можахме вече да посочим многобройни свързани помежду си причини, между ко­ ито чувството на умора и отвращение вследствие ужа­ сите на Тридесетгодишната война (1618-1648) и английс­

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

269

ките граждански войни (1640-1660), както и прогресът на разума, въплътен от Декарт (починал през 1650 г.), и още напредъкът на науката - особено след 1660 г. Изг­ лежда всичко допринасяло за търсенето на една по-мал­ ко трагична, по-спокойна и по-рационална представа за съществуванието. В Холандия придобила все по-нарастващо значение една по-толерантна форма на калвинизма - арминианизмът* който се основавал на образа на един не толкова страшен Бог10. Но би било погрешно да смятаме, че упадъкът на Сатаната би могъл да се дъл­ жи на прекратяването на лова на вещици11. Връзката трябва да е точно обратната: намаляването или спира­ нето на преследванията срещу предполагаемите адепти на дявола е свързано с отслабването на вярата в демона, със съмнението в реалността на Сабат и дяволския до­ говор. Роберт Мандру пламенно доказа, че в района на Парламента на Париж кладите на вещиците са спрели да горят много рано - след годината 1630, защото въп­ росните висши магистрати са възприели отношение на съмнение към многобройните обвинения, отправяни от низшите съдии, привърженици на яростни репресии.Една бавна промяна в мисленето обхващала висшите сло­ еве на френската столица. И не единствено поради рационалистичния и научен тласък, предвещаващ сблъсъ­ ка на идеи през XVIII век, а също и заради едно по-гло­ бално поставяне под въпрос на доминиращите до тога­ ва начини да се чувства и мисли. Някои критици не са забелязали достатъчно нюансите в демонстрацията на големия историк. Далеч от това да се придържа към за­ * По латинизираното име на създателя й - Жакоб Херман - Арминиус, който смекчил доктрината на Калвин върху предо­ пределението. - Бел. прев. 10 J. В. Russel, Mephistopheles, op. dt., стр. 77 („Дяволът между два свята“). 11 Пак там.

270

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

щитата на един скептицизъм извън времето, той пише наистина, че отдръпването на Сатаната произтича от от­ хвърлянето на едно метафизично препятствие, но доба­ вя, че магистратите на Парламента бавно са се проме­ нили „към една представа за света, където хората живе­ ят ежедневно под строгото наблюдение на най-малките им жестове от Бога на страшния съд [...] и ежедневно нападани от Принца на Мрака [...] една друга концеп­ ция, в която наблюдението става по-отдалечено и наме­ сата на Бога или демона безкрайно по-рядка“12. За да продължим анализа, трябва да добавим, че матрицата на промяната не е чисто интелектуална или религиозна. Тя е породена от истинска ментална революция, види­ ма в много аспекти на съществуванието, образувана от истинско „премахване на магията“ от света. Науката на­ мира ехо в медицината, хирургията, анатомията, които изучават тялото, откривайки малко по малко, че то не може да се промени по желание на предполагаемата бо­ жествена или демонска воля. От друга страна, упражня­ ването на екзорсизма допринася да се увеличат съмне­ нията не само на големите духове на епохата. Използва­ ни от католиците, за да докажат превъзходството на тях­ ната вяра над протестантството, тези големи спектакли малко по малко се превръщат в срам за своите органи­ затори.13Ако искреността на отец Сюрен, духовен нас­ тавник на сестра Жан де Анж в Лудюн след аферата в Грандие през 1634 г., нито пък неговите непрекъснати страхове не подлежат на съмнение, то неговата клиент­ ка изглежда, че е била ловка манипулаторка, играеща на струната на едно страховито християнство, все още 12 R. Mandrou, Magistrats et Sorciers, op. cit., стр. 560-561. 13 R. Rapley, op. cit.; M. de Certeau, op. cit.; „Journal d’Antoine Denesde, mérchand ferron à Poitiers et de Barbe Barré sa femme (1628-1687)“, Archives historiques du Poitou, Poitiers, t. XV, 1855, стр. 66-70; D. P. Walker, op. cit.; G. Hanlon, G. Snow, art. cité.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

271

твърде важно в съзнанието. В последствие отстъплени­ ето на страха обрича бавно такива прояви, защото дяво­ лът става по-малко достоверен в очите на магистрати­ те, като образовани хора или членове на определени градски кръгове.14 Жалони в тази революция на манталитета са загла­ вията на творбите, чиито автори оспорват всемогъществото на Сатаната. Обаче интелектуалната история не е изолирана от другите страни на социалната еволюция. Тя придобива още по-голям смисъл, точно защото е свър­ зана с други основни промени. В тези рамки истинската причина за отстъплението на вярата в дявола не е свър­ зана само с действията на смели предшественици, а още по-дълбоко с радикалната промяна в отношенията между религията и останалите феномени, с които е натоварено човешкото съществуване. С отминаването на епохата на конфесионализацията, западните общества малко по малко се освобождават от властта на религиозните сим­ воли, тъй като нови сфери конкурират обясненията, да­ вани от теологичния свят. Във Франция държавата на Луи XIV си създала собствена логика на властване, като разделила политическото - изцяло посветено на изразя­ ването на монархическата недосегаемост, от религиоз­ ното - важно във всекидневния живот, но призвано да се задоволи с това място или с ролята на апологет, из­ пълнявана от Босюе. В големите градове - главно в Па­ риж или в Лондон - нараствали автономни - или поне стараещи се да се разграничат от недоверчивата към но­ востите теология - литературни и научни светове. Свободомислещите хора, т. е. тези, които не вярвали в Господ, тайно се организирали. Декарт, Хобс, Лок и мнози­ на по-малко известни писатели оставят неизлечима сле­ да, на която е съдено да сложи белег върху историята, 14

R. Mandrou, Magistrats et Sorciers, op. cit., стр. 561.

272

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

въпреки че творбите на първия са обект на забрана при Луи XIV. С една дума, теологичното наметало се разд­ рало на много места, давайки възможност да се пока­ жат нови идеи, различни желания, не толкова трагични концепции за живота. Не без трудности, които тук няма място да изследваме, Западът, движен отгоре, е поведен от своя ръководен елит, своите мислители, своите ху­ дожници, своите образовани граждани по пътя на плу­ рализма, срещу който до тогава Църквата е воювала и който единствено абсолютистката държава все още се опитва да забрани. В очакване на по-дълбоките разцеп­ ления, породени от кризата в европейското самосъзна­ ние, стъпило вече на пътя към философското Просве­ щение.15 Като мисловна конструкция, свързана с ожес­ точения сблъсък между изповеданията за надмощие на континента, образът на дявола се разпаднал, когато из­ тощените противници се отказват от своите хегемонистични претенции. Вестфалският мир от1648 г. родил ед­ на нова Европа - наистина разделена на два враждебни религиозни лагера, но където в догматизма малко по малко вътрешната съпротива и несъгласие постигат про­ биви - като янсенизма* в католическа франция и умно­ жаването на по-миролюбиви представи за отношенията между човешкото същество и Бога. Енергията престава да бъде изцяло насочена към унищожението на христи­ янския брат-враг, което след един век съперничество се окало невъзможно. Сатаната не е вече толкова полезен за сковаване на енергията чрез заплахата от панически страх, страх от незабавния край на света, които в сфера­ та на въображаемото са изразявали трагичната реалност 15 Paul Hazard, La Crise de la conscience européenne, Paris, Boivin, 1935. * Религиозна доктрина на Янсениус, съдържаща принципа за свободната воля и предопределението, което по рождение е дарило с милост един, а други - не. - Бел. прев.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

273

на съществуванието. Никога християните не са прежи­ вявали такъв трус. Никога не са имали толкова причи­ ни да се съмняват в божествените намерения към тях, както в това време на нескончаеми и нечувани религи­ озни войни. Вместо да се устреми към бъдещето, както по времето на Кръстоносните походи или на Великите открития, Европа сама се раздирала до дълбините си. Обсебващият образ на демона като инструмент на разг­ невения Бог послужил да направи приемлив фундамен­ талния страх, породен от тази ситуация, в която никой не бил сигурен, че постъпва правилно. Идеята за неиз­ бежен сблъсък между Доброто и Злото, за да се стигне до окончателна победа на първото, била светлината по тъмния път на човечеството, убеждавано, че Бог го на­ казвал, но нямало да го изостави напълно. Създаденото по този начин убеждение разпалвало във всеки искрен вярващ мисионерски плам, който го карал да надмине себе си. На европейска почва ловците на вещици са има­ ли такова чувство за дълг, каквото и мисионерите, отп­ равили се да покръстват далечни народи. Нетолерант­ ността и фанатизмът, широко споделяни от съперни­ чещите си Църкви, се основавали на есхатологическия* страх, мощно подклаждан от действащата навсякъде от средата на XVI век трагическа литература. Така Сата­ ната придобил’Прекомерния размер, който му придава­ ли процесите за магьосничество, защото над дълбоко кулпабилизираните от ужасяващите проповеди на све­ щеници и пастори съвести на Запад царувал безжалос­ тен и отмъстителен Бог. Осъщественото по този начин в течение на много поколения унифициране на демонския образ представ­ лявало средство за борба с всякакви отклонения - както при лютеранците и калвинистите, така и в католичес* Есхатология - сбор от доктрините за съдбата на човека след смъртта и края на света. - Бел. прев.

274

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ките страни. Този образ обаче не бива да бъде считан за замръзнала във времето даденост. Роден в специфични условия, върху руините на хуманистичните интелекту­ ални идеали, белязани с вярата в човешките възможнос­ ти, той трябва да се е почувствал много зле от прилива на нов оптимизъм, чиито представители са авторите от Просвещението. Една голяма скоба в западната исто­ рия, царуването на Сатаната съответства на последния голям период, доминиран от принципа за омагьосания свят. През този много смутен исторически отрязък съ­ перничещите си Църкви успели да наложат своята кон­ цепция за смисъла на живота. Те накарали да отстъпят популярните суеверия за света като населен напълно с двусмислени сили и претъпкан с магия, като наложили двойствения образ на страшен Бог и вездесъщ дявол. Те принудили да замълчат неконформистите - наследници на хуманистите с духовно свободомислие, таксувано ка­ то атеизъм или безбожие, като не пропуснали и учени­ те, контролирани много изкъсо в името на безалтернативната библейска традиция. Но въпросните различни от канона мисли продължавали да тлеят под религиоз­ ното наметало, въпреки че често било опасно да бъдат изричани на висок глас. Хората от народа се приспосо­ били към новите изисквания, без обаче поради това да изоставят изцяло своето виждане за света. Разпитите на процесите за магьосничество показват това съжителстване между древното магическо обяснение и важната те­ ма за дяволския Сабат.16 Комедийната концепция за из­ мамения дявол очевидно не е изчезнала, защото фолк­ лористите и до наши дни многократно преоткриват не­ говия образ. По същия начин силните духове свеждат глава пред бурята, както го правел още Рабле, но без новите дрехи на войстващото християнство да могат да 16 Robert Muchembled, Sorcières, Justice et Société aux XVIe et XVIIe siècles, Paris, Imago, 1987.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

275

им прилепнат напълно. Изучаваните от Рене Пентар свободомислещи ерудити от Париж, за да избегнат прес­ ледванията възприели стратегията на двойствено пове­ дение. Набожни на вид, посещаващи църквата, спазва­ щи правилата и законите, те тайно спорели помежду си за безбожните в очите на правоверните неща.17 Годините около 1640 представляват обрат в интелек­ туалния свят. Докато Декарт остава верен на метафизиката - той доказва съществуванието на Бог чрез идеята за съвършенството - Мерсан или неговите близки не при­ емат, макар че никога не са го написали изрично, че тя запазва своята власт над науката. От 1641 г. Гасанди се отказва от тази част на декартовата философия. Тя оба­ че се изплъзва от автора си, за да подхрани модерната научна мисъл, която не без кризи и трудности се офор­ мя към 1640-1670 г., за да се поляризира в последствие около няколко велики имена: Нютон, Спиноза или Лайбниц.18 Ограничен в тесни кръгове, философският скеп­ тицизъм, свързан със спешната необходимост от научен подход, към 1660-1670 г. започва да разпространява иде­ ята, според която демонът не е нищо друго, освен сим­ вол на съществуващото в човека Зло.19 Догматизмът на тези мислители често по нищо на отстъпва на догматизма на техните противници. Те еволюират в един свят, който в собствените им очи още не е напълно освободен от магията: не е ли Нютон подвластен на астрологията? Тяхната аргументация може да изненада един човек от XXI век - като тази на Лайбниц, белязана от метафизиката и схоластиката: според него знанието се основава 17 René Pintard, Le Libertinage érudit pendant la première moitié du XVIIe siècle, Paris, 1943; rééd. Genève, Slatkine, 1983. 18 Robert Mandrou, Des Humanistes aux hommes de science, XVIeXVIIe siècle (Histoire de la pensée européenne, t. 3), Paris, Seuil, по­ точно стр. 164-167, 178-179. 19 J. B. Russel, Mephistopheles, op. cit., стр. 80.

276

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

на естествения разум, което не пречи божественото раз­ критие да даде познание отвъд границите на този естес­ твен разум, като при това трябва да остане подчинено на този разум. Във всеки случай учените-рационалисти са заставили своите опоненти да започнат дискусия за дявола. Йезуитите, след като разделили естествения от свръхестествения ред, започнали да защищават науката и метафизиката като две отделни сфери.20 По тази при­ чина предишната върховна догматична доктрина се ока­ зала с пукнатини, в очакване цепнатината много да се разшири през XVIII век. Защитниците на стария ред и на истинския дявол не се заблуждавали. Те бързо проз­ рели опасността вярата да отслабне, ако се приеме, че демонът е само илюзия. Полемиката се разразила преж­ девременно, с всичка сила, за да се опита да забави дедраматизирането на религията: наложило й се да продъл­ жи да бушува до края на Стария режим*. Към 1646 г. един автор в Англия остро отбелязал, че ако се вярва, че няма дявол, бързо ще се повярва, че ня­ ма Бог. През 1635 г. един скептик от острова искал ня­ кой да му покаже дявол, за да повярва, че Господ същес­ твува. И двете идеи в действителност много плътно се припокриват. По този повод Кейт Томас може да пот­ върди, че „иманентният дявол е основното допълнение на иманентния Бог“21. Когато театралните автори се зах­ ващат с една тема, то е, защото това отговоря на опре­ делени очаквания на публиката. Но английската сцена прави опити в това отношение от началото на XVII век с Белият дявол на Уебстър през 1608 г., където лошите дела са приписани на човешкия дух, а не на Сатаната. В 20 Пак там. * Правителството, съществувало във франция до 1789 г. - Бел. прев. 21 Keith Thomas, Religion and the Decline o f Magic, New Y ork, Charles Scribner’s Sons, 1971, стр. Al 6-A ll.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

277

Дяволът е магаре22 Бен Джонсън (1572-1637) също по­ казва лудостите на човечеството. Дяволът става вече много дискретен в пиесите на Шекспир и героят на Тра­ гичната история на доктор фауст на Кристъфър Марлоу спира вниманието си върху него само в отчаяния си опит да надмине човешките възможности. Като изоставя чисто теологичната сфера, за да оти­ де във философската и литуратурната, демонът губи от своята реалност. Според Декарт Бог създал вселената и нейните естествени закони, след това се оттеглил и я оставил да функционира механично без никога повече да се намесва. Ние познаваме този свят само по откро­ венията, което ни кара да приемем въплъщението на Христа, съществуванието на ангели и това на дявола, без поради това да можем да им признаем и най-малко­ то влияние върху природата.23 Дяволът не може да има никаква реалност, но той си съществува и неговата все­ могъща роля е да лиши човека особено от неговата спо­ собност да научи каквото и да е за света. Накратко, да „го дсйгуснем“ означава да различим това, което е реал­ но, от това, което само изглежда такова. От този факт Ернест Гелнер заключава, че цялата следдекартова фи­ лософия намира единство в така изобретения от Декарт демон, докато пък неговите съвременници вярвали в не­ го. На първо време, добавя той, последователите му мис­ лели, че Лукавият е нашият собствен дух. След това ед­ на втора много важна теория, създадена от Лок и Хюм, може би присъща и на Кант - във всеки случай домини­ раща след него - определя дявола като самата история, с други думи, като израз на човешкото схващане изоб­ що. След Дарвин, в един трети етап към демона на ис­ торията бил присъединен този на природата и на езика. 22 G. Minois, op. cit. стр. 86-87. 23 J. В. Russel, Mephistopheles, op. cit., стр. 83.

278

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Новата философия, въведена от методичното съмнение на Декарт, следователно предизвикала идентифицира­ нето на дявол на духа, на историята, на биологичната природа, на подсъзнателното и на езика.24 Представяни във все по-широки образовани кръгове, докато науката се утвърждавала, такива концепции подхранвали все пошироко движение за освобождаване от демоничното менгеме. Проблемът за Злото бавно придобивал по-лично измерение. В своето Четвърто ръзмишление Декарт обяснява, че заблудата, обсебващата мистерия не идва от едно по-скоро добронамерено според него божество, а от нашата собствена грешка, защото ние се опитваме да прострем волята си отвъд границите на ясните и от­ четливи идеи.25 Въпросът за колективната отговорност под погледа на един страшен Бог, който оставя Сатана­ та да действа, за да накаже човечеството, отстъпва мяс­ то на въпроса за индивида сам пред себе си. Кулпабилизацията става лична работа на индивидуалната съвест. Гол, въоръжен единствено с методичното си съмнение в един празен свят, човекът не може повече да вини нито Бог, нито дявола, че му разваля съществуванието, тъй като единствено той е отговорен за своите нещастия. Урокът се намира също и в публикуваната от Декарт през 1637 г. Dioptrique: лишен от обаянието, освободен от древните магии, окото настоятелно вперено извън све­ та, без да остави нищо зад представата, нито нещо не­ възможно в небето или на земята, даже не вече и предс­ тави, единствено идеята, че само душата чувства, а не тялото, без никаква друга сигурност освен тази на ми­ сълта -м исля, значи съществувам.26

24 Ernest Gellner, The Devil in Modem Philosophy, Londres-Boston, Routledge and Kegan Paul, 1974, стр. 3-7. 25 J. B. Russel, Mephistopheles, op. cit., стр. 83. 26 C. Havelange, op. cit.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

279

И най-големите мислители не могат сами да проме­ нят доминиращите тенденции на своята епоха. Декарт се появява навреме, когато изглежда необходимо да се погледне на живота с не толкова трагично примирение, колкото в предходните десетилетия на огън и кръв. Той се вписва в едно продължително движение за изтъкване на индивидуалната съвест срещу тиранията на наложе­ ните под заплахата от злобни преследвания истини. „Доброжелателното“ божество на хуманистите се поя­ вява отново, за да се противопостави на августинския прилив от века на светците във франция и на суровост­ та на някои протестантски практики в Англия и в Обе­ динените провинции*. Западна Европа загасява своите клади в същия момент, когато търговията се сдобива с нова мощ, за да постави основите на просперитет на кон­ тинента през XVIII век. Като се има предвид много не­ равностойният социален план, разбира се, само малци­ на ще се възползват от тази благоприятна конюнктура, но и малките хора от градовете, а и някои части от сел­ ските общини също ще получат трохите от празника, особено в динамични страни като франция, Англия и Холандия. Сигурно е, че тази еволюция - отначало бав­ на, после - по времето на философите - все по-ускорена, е играла важна роля в акцентирането върху оттеглянето на демоничния образ, поне в непрестанно разширяващи се градски слоеве. Идеите за щастие и прогрес минира­ ли основите на трагичната диалектика. Още повече, че ежедневната среда станала по-мека, за някои - по-весе­ ла, създавайки ново желание за живот, което правело още по-мъчително да се слушат проповеди за необходи­ мостта от подготовка за смъртта през едно съществува­ не, замислено като долина на сълзите, под юмрука на Лукавия и погледа на един строг Бог. Но между иконо­ * Името, което северната част на Холандия е носела от 1579 г. до 1795 г. - Бел. прев.

280

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

миката, Държавата и културата в широк смисъл същес­ твуват интензивни връзки, които придават глобалност на сбора от религиозни феномени. От XVII век се офор­ мя един френски вкус, който сам се определя като ори­ гинален в сравнение с този в други страни. Впрочем Леора Аусландър припомня една историческа асоциация между идеята за националност и нещата, с които човек се заобикаля. „Хората съществуват чрез своите предме­ ти27“. Без да говорим за консумативно общество, едва пристъпващо в XVIII век, освен може би в Париж28, ус­ тановените от хората нови отношения с декора, сред кой­ то живеят, и със собственото им тяло, показват ради­ кална промяна. Удоволствия на лукса, грижи за хигие­ ната, развитие на медицината, отстъпление на смъртта, търсене на емоции, нараснала употреба на възбудител­ ни като шоколада, чая и кафето, свободно сексуално по­ ведение: тези признаци сред многото други изразяват един хедонистичен тласък. Социално ограничен, тъй ка­ то съществуванието на най-скромните се променя мал­ ко или въобще не, този тласък минира основите на стро­ гото християнство от началото на предишния век. Във всеки случай вместо да се налага на всички, то се стес­ нява до доброволни последователи, като част от вярва­ щите се възползпе1ват от относителното отпускане на моралните и религиозни ограничения, за да си изберат свой стил на набожност или вида на училище за своите деца. Хванат в играта на търсенето и предлагането - както икономическа, така и културна, Сатаната е принуден да се приспособи към новите изисквания. Понякога и върху селяните също отслабва натискът - според райо­ на, външните влияния - може би най-вече от стеснява­ 27 Leora Ausländer, Taste and Power. Fumiching Modem France, Ber­ keley, University of California Press, 1996, стр. 25, 27, 422-423. 28 Natacha Coquery, L’Hôtel aristocratique. Le marché du Luxe à Paris au XIII siècle, Paris, Publications de la Sorbonne, 1998.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

281

нето на религиозната сфера, конкурирана от разширя­ ването на личната сфера и бавното утвърждаване на из­ вестно право на тайна на съвестта, по точно по сексуал­ ните въпроси. И тогава отново излизат на повърхността заровените популярни вярвания, спиритическите прак­ тики, които били смятани за премахнати, дифузният магизъм, срещу който се бе борила Църквата. Обединени­ ят образ на Луцифер се замъглява като намира някои познати или двусмислени древни аспекти. По-малко мо­ гъщ, по-малко страшен, този демон, който помага да се открият съкровища или да се приготвят любовни елек­ сири, не поддържа повече върху крехките си рамена тре­ вожния образ на страшния Бог, който е бил интимно асоцииран с господаря на вещиците и на ада.

Дяволът - разомагъосан От края на XVII век всеки вижда дявола на вратата си по свой начин, под формата, която най-много му под­ хожда. Сатаната, разбира се, не е загубил окончателно играта в очите на всички, защото едно широко течение, наследници на демонолозите, продължава да утвържда­ ва неговата страшна вездесъщност на този свят и да полемизира с все по-многобройни противници. Обаче той напуска терена на социалните практики, за да се прию­ ти в света на митовете и на символите - освен в Авст­ рийската империя, в Полша, Унгария или пред порту­ галския трибунал в Коимбра - район, където процесите срещу вещици през XVIII век са многобройни29. Във Франция един едикт, подписан от Луи XIV, Колбер и Лувоа през юли 1682 г., слага по двусмислен начин край 29 R. Muchembled, Le Roi et la Sorcière, op. cit., стр. 74-75; R. Muchembled (dir.), op. cit., стр. 187, 215-231.

282

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

на преследванията на вещици. Определението „мнима магия“ съдържа в себе си отрицанието на сатаничния пакт и на Сабат, но без да го потвърди ясно, като текс­ тът предвижда смъртна присъда само за светотатство или използване на отрова. Останалите гадатели, магьос­ ници и вълшебници, описани като майстори на илюзия­ та, могат да бъдат осъдени най-много на заточение.30То­ зи документ поне имал заслугата да наложи ново отно­ шение на членовете на другите парламенти както и на помощник-съдиите, често колебаещи се, защото те про­ дължавали да вярват в реалността на дяволската наме­ са в този свят и в изключителната опасност, която де­ моничната секта представлявала. Малко преди това, през 1667 г., Джон Милтън про­ диктувал своя Загубеният рай - пространна епопея, коя­ то извежда на сцената един Луцифер, едновременно тра­ диционен, но при това вече различен, който отказва иго­ то на авторитарния Бог, като заявява решително своето неподчинение: „По добре да царуваш в ада, отколкото да слугуваш на небето31“. Затова трябва да се пазим да опре­ деляме твърде отчетливо два напълно разделени по по­ вод действителността на злокобното присъствие лагера. Надя Минерва идентифицира по-прецизно екстремисти­ те и умерените от двете страни32, фрагментацията на де­ монския образ е свидетелство, че той като че ли се прис­ пособява към многобройни и различни социални среди, като пренася според случая цялото или част от ужасява­ щото наследство или обратното - от разумната предста­ ва. Между далечното, или поне благосклонно божество, 30 R. Mandrou, Magistrats et Sorciers, op. cit., стр. 478-486. 31 J. B. Russel, Mephistopheles, op. cit., стр. 127; G. Minois, op. cit., стр. 88. 32 Nadia Minerva, Il diavolo. Eclissi e metamorfosi nel secolo dei Lumi. DiAsmodeo a Belzebù, c предговор от Max Milner, Ravenne, Longo Editore, 1990, стр. 8.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

283

извикано от тази представа, и иманентно страшния Бог, издигнал своята отмъстителна ръка над грешниците, съ­ ществуват многобройни други възможности без да заб­ равяме празнотата на вселената на атеистите. По същия начин дяволът се скланя в многобройни контексти - смъ­ тен принцип, тъмната страна на съществото, хитър весе­ ляк, вонящ демон с кози крака... Някои лесно обяснява­ ли това, наричайки го майстор на измамата и на мета­ морфозите. Но всъщност Лукавият никога не съществу­ ва без човека, който мисли за него и следователно пос­ ледният е, който го облича в променливи форми. След 1640 г. основната новост, отбелязана в тази сфе­ ра, е съставена от колкото различни, толкова и хаотич­ ни процеси на интериоризация на демоничната концеп­ ция. До тогава масово доминиращата конкретна дефи­ ниция, основана на ужасяващи представи, разнасяни от трагичните истории, които упорито потвърждавали ре­ алното многолико присъствие на Сатаната в природа­ та, се стеснила до един обикновен поток между многото други. Все още мощна през XVIII век, тя е осъдена в последствие непрестанно да губи сила. Вътрешните пог­ леди - обратно! - се умножават в търсене на тревожна част от човешкото разбиране, за да обясни Злото и греш­ ките, без при това да поставя под съмнение благоразпо­ ложението на Създателя или в най-лошия случай да го смята за индеферентен. Дебютиращата интроспекция препраща към съвестта или разума основните екзистен­ циални въпроси. Тя допринася да се опразни всемирът от множеството знаци, които нямат вече особена стой­ ност, щом Бог или дяволът не са перманентно активни там. В добавка на това фундаментална роля са изиграли медицината и науките, като поляризирали вниманието върху тайните на тялото, неговата анатомия, неговата физиология, кръвообращението. Със заменянето на те­ орията на соковете с нови представи демонът загубил много от своето величие. Произтеклият от това разрив

284

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

между телесния микрокосмос и универсалния макрокос­ мос предизвикал сгромолясването на възможността свръхестественото да се възприема като задължителна връзка между двата свята. За учените изпълненият с ду­ ши, препълнен със сили и символи свят внезапно се оп­ разнил. Само поетите и хората на литературата запази­ ли за дълго известна привързаност към този мир на зна­ ци, отворени за мечти и фантазми. С този спомен те често издигали бариера пред войнстващия рационализъм, ог­ раничавайки опасността от една истински главозамай­ ваща интроспекция, разкриваща твърде много неща, ко­ ито субектът не желаел непремено да научи за себе си. Въпреки че често ставала твърде човешка, ролята на дявола не е за пренебрегване. Тя се присъединявала тогава към това, което ние наричаме културно, литера­ турно и артистично въображаемо - леко и илюзорно в противовес на ужасния застой на социалното въобража­ емо, причинен от вярата в реалността на Сабат, която отприщила големия лов на вещици. С други думи, демо­ ничният мит, загубвайки от своята плътност, престанал да подхранва практиката за действителни преследвания, причина за многобройни случаи на смърт на кладата първо в Западна Европа и после малко по малко по це­ лия континент. Явлението е тясно свързано с постепен­ ното разширяване на интелелектуалната сфера, която бавно придобивала автономия от политическите и ре­ лигиозни сили. Във франция такова публично простран­ ство, прочуто място за символичен обмен между члено­ вете на различните висши социални групи, се появило точно по времето на Луи XIII, а не, както мисли Юрген Хабермас, през XVIII век.33 Към 1660 г. съществува ед­ на читателска публика „светска, от осем до десет хиля33 R. Muchembled, La Société policée, op. cit., стр. 77-122; Jürgen Habermas, L ’Espace public, archéologie de la publicité comme di­ mension constitutive de la société bourgeoise, Paris, Payot, 1978 (Ire ed. allemande 1962).

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

285

ди души“, от които приблизително около три хиляди па­ рижани.34 Позната в салоните, където се обсъждат но­ вите идеи, тя обхваща значителен брой благородници, еклезиасти, богати или средни буржоа, като не забравя­ ме духовно издигнатите жени или предвзетите дами, ко­ ито не са винаги смешни. Тази публика създава литера­ турната мода. И както вече отбелязахме, точно тя изос­ тавя след 1640 г. жанра на трагичните истории.35 Изг­ лежда, че залезът на дявола е започнал доста рано в то­ ва публично пространство, където именно се движат ма­ гистратите от Парижкия парламент, станали горе-долу по това време много скептични към все още многобройните пред низшите съдилища обвинения в магьос­ ничество. Обаче ограниченият радмер на тази среда, сравнен с огромния мир на устната култура или даже на отчетливо по-важната култура на любителите на натъп­ каната с чудеса популярна литература, позволява да се разбере защо образът на ужасяващия демон отстъпва толкова бавно. Една друга публика може би също се е усетила докосната от тези промени: 60-те хиляди учени­ ци в колежите и 50-те хиляди зрители в парижките теат­ ри.36 Но проповедите на йезуитите например, в повечето от контролираните от тях учебни заведения, често ос­ тавали традиционни в сферата на демонското, за да отк­ лонят младежите от сатаничните клопки. Поради липса на достатъчно уточнения е важно да бъдем внимателни с идеята за отстъпление на дявола още от тази епоха. Най-много няколко десетки хиляди души са могли да бъдат повлияни в сравнение с двадесетина милиона французи, повече или по-малко склонни към традиция­ та по въпроса за реалното и постоянно присъствие на 34 A. Viala, op. cit., стр. 132-133. 35 По-горе, глава IV. 36 A. Viala, op. cit., стр. 242-247.

286

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Сатаната в този свят. С разширяването на тази публич­ на сфера движението малко по малко печелело терен. Едиктът от 1682 г. отразявал една още двусмислена си­ туация, но той със сигурност е укрепил положението на тези, които се съмнявали. Салони, академии, вестници интензифицирали интелектуалните и научни дискусии. Почтеният човек, способен да контролира своето тяло и нагони, човекът от дворцовите среди, обучен от задъл­ жителния37етикет на блестяща учтивост, също били помалко чувствителни от своите прадеди към страха от демона. Автоконтролът имал за последствие да окура­ жи донякъде индивида за реда в света, управляван по божествените закони, представени на земята от намест­ ника на Създателя - абсолютния крал. Когато времето на барока отстъпило мястото си на класицизма, напре­ жението от войнстващата Контрареформация спаднало. Или по-скоро то се подслонило в периферните сектори на френското общество, представени от кликата на бла­ гочестивите, на янсенитите или умовете, привързани към войнстващия августинизъм. Впрочем не може ли да се помисли, че образът, създаден от Краля-Слънце, съста­ вен целият от контролирана мощ, се е отразил върху представата, която във франция са можели да си създадат за Бога? Станал по-трансцендентен, този образ като последствие води до оттегляне на демонската му иманентност, тясно свързана със строгия Бог, наблюдаващ отблизо най-малкото човешко действие. Убедените християни, желаещи да отворят пътя на една не толкова плашеща религия, са направили много повече, отколкото скептиците за отслабването на образа на Принца на Мрака. В Обединените провинции теоло­ гът Балтазар Бекер (1634-1698), ученик на Декарт, напи­ сал една войнствена книга срещу съществуванието на дя37 R. Muchembled, La Société policée, op. cit., стр. 123 sq.

287

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

вола: Омагьосаният свят или проучване на общите чувс­ тва, засягащи духа, тяхната природа, тяхната сила, тях­ ното ръководене и техните действия.1* Този огромен труд, публикуван през1691 г., чието френско издание през 1694 г. наброява четири тома, разказва безброй случаи на ма­ гически или демонски вярвания в една страна, при това считана за пример на религиозна умереност и на толе­ рантността. Авторът декларира веднага своята амбиция: Аз възстанових славата на мощта и мъдростта на този Су­ веренен Господар на Света [Бог], тъй като тя му бе отне­ та, за да я направят част от дявола. #

Аз изгонвам от света това отвратително създание, за да го окова в ада. Като си дава сметка, че си подлага страна­ та за яростни обвинения в безбожност, той предварител­ но ги отхвърля. Няма в света хора по-далечни от всякакво чувство на атеизъм, нито по-убедени в божествеността на Светото Писание, или които са по-готови да отдадат на Бога славата и почитанието, които му дължим, от тези, които като мен се противопоставят на съществуващото общо чувство за мощта и качествата на дявола.3839 Бекер не отрича напълно съществуванието на демо­ на, но той го отпраща в един адски свят извън времето, откъдето той не може да излезе, което напомня мнени­ ето на Декарт за неговата реалност като принцип, без възможност за конкретни действия в света: Това, което ще бъде сметнато за най-изненадващо, е мал­ кото значение, което отдавам на дявола и малката власт, която му приписвам. Защото в това отношение нещата стигнаха толкова далече, че стана почти въпрос на набож38 Balthasar Bekker, Le Monde enchanté, ou examen des communs sentimens touchant les esprits, leur nature, leur pouvoir, leur adminis­ tration et leur opérations, édition en français, Amsterdam, Pierre Rotterdam, 1694, 4 vol. in-12. 39 Пак там, том 1, предговорът е неномерирани страници.

288

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА н ост да се приписват на дявола б езб р ой чудни дела; и че тези , к оито не м огат да повярват, че той е направил всич­ ки това, к оето хиляди сви детели се кълнат, че е направил, са см ятани за дръ зк и и безбож н и .Т ак а да се прибави към боязъ н та от Б ога такава и к ъ м дявола става и м ен н о част о т н абож н остта. А к о човек противоречи на това м н ен и е, той веднага е см етн ат за атеи ст, т. е. за човек, к ойто отр и ­ ча съ щ ествуван и ето на Б ога, въпреки че той въобщ е не е виновен в п р естъ п л ен и ето да не вярва, че е им ало двам а, еди ни ят о т к оито до б ъ р , другият - лош .40

Това съчинение предизвикало скандал. През 1692 г. авторът бил лишен от енорийската си длъжност. Обаче той спечелил уважението на философите, а именно на Волтер, щастлив да посвети на „този голям противник на вечния ад и на дявола“ една анотация в своя философски речник, където със саркастичен тон заключава, че „ако Балтазар Бекер се беше придържал към това да гризе ноктите на дявола, той щеше да бъде добре приет; но когато едно кюре иска да унищожи дявола, то губи своята енория41. Още преди утвърждаването на големите идеи на Прос­ вещението, под перото на автори, които заявявали своя­ та християнска вяра, демонът можел да се окаже сведен само до идея. Обединените Провинции и Англия, възхва­ лявани за религиозната си толерантност в края на XVII век, първи се оказали благодатна почва за това. Не без енергичните реакции на защитниците на идеята за въп­ лътения дявол, както се видя по повод на Бекер. От Анг­ лия идва една История на дявола, която дължим на пло­ довитото перо на Даниел Дефо. Преведена на френски през 1729 г., тя била публикувана тогава в Амстердам далеч от бдителните цензори в кралството на Луи XV42. 40 Пак там. 41 N. Minerva, op. cit., стр. 85, цитираща Волтер. 42 Daniel De Foe, Histoire du diable, traduite de l’Anglois, Amsterdam, 1729, 2 тома, стр. 264 и 302.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

289

Роден в презвитерианско семейство, прочутият автор на Животът и странните приключения на Робинзон Крузо (1719,) и на Мол фландърс (1722) е известен като един от първите, които накарали да се чуе гласът на средната буржоазия, а именно в Съвършеният английски търго­ вец (1725-1727). Моралист, противник на догматизма и нетърпимостта, които безмилостно описва в Най-бързи­ ят начин с отцепниците (1702), Дефо е същият и в сво­ ите съчинения. Робинзон съдържа една проява на роля­ та на Провидението, което поддържа героя да не се от­ чайва. Неговата история на дявола се води с доста лек тон, но без да се прекалява и без да отхвърля съществу­ ванието на Принца на Мрака. Първият том го проследя­ ва от изгонването му от небето, а вторият е посветен на неговото поведение „до сега“. Дефо го обявява без заобиколки за подчинен на Бога: „Той е вярващ“, защото действително „Той се бои от Бога“. Той припомня многобройните му имена в Светото Писание: Змията, Голе­ мият червен дракон, Обвинител на Братята, Врагът, Са­ тана, Белиал, Велзевул, Мамон, Ангел на светлината, Ан­ гел на бездната, Принц на мощта на вятъра, Луцифер, Абадон, Аполион, Бог на този век, Нечестивият дух, Не­ чистият дух, Измамният дух, Изкусителят, Дъщеря на Утрото. Като цитира нашироко Милтън, той критикува неговото виждане за феномена. Той разглежда много страни на проблема, отнасящи се например до предпо­ читаната форма, която Сатаната приема - тази на козе­ ла. Едно дълго разсъждение върху неговото разцепено копито не му пречи да стигне до заключението, че „ще бъде по-подходящо да бъде поставен сред котките“. В края на краищата от работата произтичат два важни уро­ ка. Като продължение по права линия на аргументите на Бекер единият се състои в определянето на много ог­ раничена власт на демона над човека, защото той „не може нито да предотврати, нито да ускори нашата ги­ бел“. Идеята води до една по-спокойна религиозна фи-

290

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

лософия в противовес на кулпабилизацията на грешни­ ците, поддържана от страха от адски мъчения след смъртта: „Не виждам нищо по-смешно от идеите, с кои­ то си пълним духа относно Ада и мъченията, на които дяволът подлага там душите“. И вторият голям извод е, че Лукавият действа в самата пазва на човешкия дух. С тънка ирония, като грижливо балансира отговорности­ те в европейски рамки, Дефо припомня различни хорадяволи: кръвожадният херцог д’Алба (срещу бунтовете в Холандия по времето на Филип II), злодеят Бъкингъм, измамникът и хитрецът в политиката, какъвто бил Ришельо, предателят Мазарини, алчният Малбъроу43. Както Лок и Хюм преди Кант, тъй също прокарва път към определение за дявола като двигател на историята. Във всеки случай урокът, който той предава на средния английски буржоа, е да се бои по-скоро от прочутите злосторници между хората, отколкото от един ад, опи­ сан смешно от своите поддържници.44 Впрочем през XVIII век някои теолози са обхванати от криза на съвестта. Най-модерно мислещите отгова­ рят на критиките на философите, че идването на Хрис­ тос сложило край на царството на Сатаната. Някои се измъкват с един вид пирует, вече познат отпреди и ни­ кога не забравен в последствие, твърдейки, че върхов­ ната ловкост на дявола е в това да ни убеди, че не съ­ ществува. Други се лутат като поставят малко повече под въпрос своята убеденост, като се опитват да оста­ нат верни на традицията без изцяло да се отрязват от еволюцията на идеите, която им изглежда неизбежна. Такъв е случаят на Дон Калмет, учен бенедиктинец, чиято Дисертация върху виденията през 1764 г. предизв43 Пак там, цитати и референции, т. 1, стр. 4, 6, 54 и т. 2, стр. 29, 61, 103, 183. 44 Е. Gellner, op. cit., р. 4.

ГЛАВА V ЗАЛЕЗЪТНА ДЯВОЛА...

291

икала възражения, на които той добронамерено отгово­ рил през 1751 г. в един Трактат на същата тема.45 Ома­ гьосаният свят, вече разтърсен от Бекер, се оказвал все повече и повече оспорван от нарастването на много ст­ ранния скептицизъм. Обаче неговите шампиони не сва­ лили оръжието толкова лесно. Всъщност през целия XVIII век се развивала активна борба за контрола върху демонското въображаемо.

Символичният преход: от Сатаната към Мефистофел Мефистофел, дяволът на фауст от Гьоте, творба за­ почната през 1808 г. и завършена през 1832 г., запазва някои древни черти - като козите крака, скрити в обув­ ки, но нито рогата, нито опашката, като се превръща в мрачно лице на мислещ субект. Така авторът събира ос­ новните черти на една еволюция, започнала в средата на XVII век и подчертана през десетилетието на 17201730 г. Сатаната от ада загубил играта, въпреки енер­ гичните реакции на неговите защитници в полза на един по-познат демон, директно свързан с всеки смъртен: адът, това е преди всичко самият Аз, както го заявявали все повече хора на изкуството и други автори с интереси към дълбините на човешката природа. Обаче символич­ ният преход не се осъществил брутално. Той се утвър­ дил с цената на многобройни полемики, теологични и научни дискусии. Трябвало медицината и философска­ та мисъл да изпратят в техните укрепления защитници­ те на луциферската реалност, докато, от своя страна, полекото въображаемо на измислицата със собственото си 45 N. Minerva, op. eit., стр. 9 и нейната глава върху дон Калмет.

292

Р о б ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

темпо се захване с темата, за да помогне да се дедраматизира образът още повече. Паралелни, но не точно син­ хронни, двете движения са течели в една и съща посока, към утвърждаването на една чиста демонска митоло­ гия, която чрез игрите и бляновете щяла да стане голя­ ма тема на западната култура до наши дни. На първо място сериозните дебати продължили ожи­ вено и силно през целия XVIII век. Привилегированата му подкрепа бил въпросът за магиите: една публикува­ на през 1900 г. библиография рецензира не по-малко от 122 френски заглавия по темата.46 Повече от една трета от тези публикации датират от третото и четвъртото де­ сетилетие на века, после техният брой много силно на­ малява след 1770 г., като през последните тридесет го­ дини са излезли едва 10 % от тези произведения. Соци­ алният произход на половината от авторите не е уточ­ нен, най-малко една трета са свещеници - което изглеж­ да нормално, магистратите са рядкост и са преброени само 7 лекари. Няколко големи полемики поляризират дебатите. В началото на века се появяват критики сре­ щу издадената през 1687 г. История на оракулите на фонтенел, а именно - Отговор на история на оракули­ те на фонтенел и Продължение на отговора на история на оракулите, написани от отец Балтю през 1707 г. и 1708 г. Бел пък публикува Отговорът на въпросите на един про­ винциалист (1704). В същата епоха Бекер е атакуван от множество критици. В Париж полицейският наместник Рене Воайе, граф д’Аржансон, публикува през 1702 г. ме­ моари срещу „фалшивите вещици и мнимите гадатели“.47 Като описва 19 организирани групи от такива шарлата­ ни, които преставляват заплаха за религията и общест46 Robert Yve-Plessis, Essai d ’une bibliographie française méthodique et raisonnée de la sorcellerie et de la possession démoniaque, Paris, Chacornac, 1900. 47 Издаден от P. Мандру Possession et Sorcellerie, op. cit., стр. 257-328.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

293

вения ред, той твърди, че те намират многобройни до­ верчиви клиенти, убедени в реалността на дяволската си­ ла и на сатаничните обреди. Още от 1682 г. ловът на ве­ щици напълно е променил смисъла си, но една значител­ на част от парижкото население остава дълбоко свърза­ на с магическите вярвания, както и с традиционната пред­ става за демона и неговите дела. Затварянето между 1678 г. и 1710 г. в Салпетриерата на 27 жени, обвинени, че са практикували предсказания или магьосничество, злоупот­ ребявайки с обществената доверчивост, също показва, че властите са загрижени да прекратят обезпокоителното явление. От 300 жени, затворени в тази болница-затвор, техният контингент заема второ място след 133 разврат­ ници или проститутки, но далеч по-напред от 17-те крад­ ли. Четири от тях излизат на свобода преди да е изтекла една година, 9 остават затворени повече от две години между които 2 - между шест и десет години, а продължи­ телността на затвора на последните не е известна.48 Са­ мият д’Аржансон ги следи много отблизо, с някакво осо­ бено любопитство, като че ли не се доверявал напълно на разума, който довел до декриминализирането на ма­ гьосничеството след 1682 г. Добър служител на закона, той обаче изглежда се е боял от нещо повече от наруше­ ние на обществения ред. Като че ли сянката на дявола не е била напълно изчезнала. Знае ли човек? Първото десетилетие на XVIII век във франция е белязано от засилване на полемиката по въпроса за си­ лата на дявола. Упражняваният до тогава монопол на теологичната мисъл се разхвърчава на парчета под съв­ местните удари на хора, дошли от различни хоризонти: пастор Балтазар Бекер, Пиер Бел - протестант, но обра­ зован от йезуитите, фонтенел - член на френската Ака48 Jean-Pierre Carrez,

F e m m e s en p riso n . É tu d e d e 3 0 9 in tern ées à la S a lp étrière d e P aris, d ’a p rè s d e s iterro g a to ires d e p o lic e (1 6 7 8 -1 7 1 0 ),

mémoire de m aîtrise inédit, sous la dir. de R. Muchembled, Université Paris-Nord, 1993, стр. 31, 51, 65.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

294

демия или още членът на ордена на Ораторианците Пи­ ер Льобрюн, автор през 1702 г. на Критична история на суеверните практики, които пленили народа и смущавали учените с метода и принципите за разграничаване на естествените явления от тези, които не са. В резултат на мнението на фонтенел и Малбранш Академията на на­ уките одобрява това произведение. Освен това Вестник на учените от 1702 г. коментира благоприятно подхода на Льобрюн, като изказва съжаления, че „хиляди хора всеки ден вярват, че са видели това, което изобщо не са виде­ ли“49. Родената в края на XVII век криза в европейската съвест в действителност се разгръща в научния свят. Кав­ гата между стари и модерни се усилва в тази сфера както в полето на литературата. Защитниците на традиционната демонология реагират ожесточено не само чрез язвител­ ни критики на новите идеи, но също като преиздават авто­ ритетни творби. Така Трактат за суеверията на Жан-Баптист Тиер от 1679 г. намира втора младост през 1703 г. През 1700 г. отново се появяват Трагични истории на Росе, когато жанрът е отхвърлен вече повече от половин век. Самият край на царуването на Луи XIV може да бъ­ де считан за епоха на първото голямо срутване на демо­ ничния образ към сферата на илюзорното. Тогава само едно интелектуално малцинство е засегнато от феноме­ на. То се противопоставя на демонолозите, които все още властват на терена, опрени едновременно на християнс­ ките традиции, на продължителността на популярните магически вярвания и на известна двусмисленост на властите, която се чувства в отношението на полицейс­ кия наместник в Париж д’Аржансон. Впрочем и провин­ циалните парламенти, като например този в Руан, са поблагосклонни към традициите и само с голямо нежела­ ние прилагат заповедите на краля, съдържащи се в Едикта от 1682 г. Заглавието на едно анонимно творение, по­ явило се в Руан през 1717 г., прокламира старите вярва49

R. Mandrou, Magistrats et Sorciers, op. cit., стр. 489 и бележка 10.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

295

ния: Догматичен и морален трактат върху изкушения­ та на Демона, където се показва чрез Писанието и Ба­ щите на Църквата каква е неговата сила, обхватът на си­ лата на духовете на мрака, изблиците на тяхната ярост, и различните им хитрости срещу хората и начините да се предпазим от тях. На „скептиците“ им трябва много ку­ раж, за да посмеят да направят пробив в уроците на Църк­ вата в тази област по време, когато тя се налага във всички сектори на живота. Пътят на разума все още въобще не е триумфален. За повечето хора дяволът все още е много стра­ шен, защото неговият обсебващ образ продължава да бро­ ди в проповедите, в катехизиса, в религиозното изкуство, в колежите... Все пак се очертава едно начало на дедраматизация чрез хумора или иронията, които оцветяват художес­ твените и артистични творби. Тази тема за подиграния дя­ вол не е фундаментално нова, тъй като преди големия лов на вещици тя е осигурявала изобилен материал на популяр­ ните вярвания и след прекратяването му намерила отново това си място. Нейната поява отново в образования свят в началото на XVIII век просто показва, че абсолютната се­ риозност на демонологичната догма е на път да се пропука под критиките и полемиките. Да се смееш или да се усмих­ ваш на това, което няколко десетилетия по-рано е предиз­ виквало ужас, отваря може би повече простор за съмнения­ та от ерудираните дискусии. През 1710 г. абат Лоран Борделон, доктор по теоло­ гия, публикува в Амстердам първото издание на своята История на странните измислици на господин Уфле, при­ чинени от четенето на книги за магията, на магьосни­ чески книги, на книги за демоните, вещиците, човековълци, инкуби, сукуби и за Сабат...50 Героят, чието име образува анаграма на „le fou“**, е един „беден човечец“, който прекарал „голяма част от живота си да чете изу50 Пак там, стр. 37 (заглавието е твърде дълго, въпреки че е пре­ работено). * Лудият (фр.). - Бел. прев.

296

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

мително количество книги за магията, магьосничество­ то, за привидения, за фантоми, за човековълци Ав­ торът се дистанцира от него, твърдейки, че той „не вяр­ вал по-силно на нищо освен на това, което изглеждало невероятно в очите на другите“. Полемичното намере­ ние е очевидно, работата впрочем благоразумно е изда­ дена в Холандия, но претенцията, че по-голямата част от публиката била различна от г-н Уфле и придобила нови идеи със сигурност е прекалена. Борделон, който бил капелан на Свети Юсташ в Париж, не е можел да не знае, че през 1710 г. неговата кауза е била много далеч от победата. Плодовит автор на тридесетина заглавия, той писал изобилно за феи, за човекоядци, за магии, за фантоми, но по един романтичен начин, който вероятно е имал успокояващ ефект върху неговите читатели. Офортът, гравиран от Креспи, за да илюстрира Госпо­ дин Уфле, води точно до същия смисъл. Той пародира една творба на Ян Знярко, илюстрираща произведение­ то на един ловец на вещици - Пиер дьо Ланкр, която се появила в 1613 г. Господин Уфле долу в ляво, следван от един луд в костюм, си представя „сбора на вещици, кои­ то наричат Сабат“. В центъра Сатаната е седнал на трон. Рога, нокти, опашка, космато тяло, кози крака припом­ нят традиционната представа, но ръстът му е човешки, а усмивката показва, че се забавлява. Маговете и ма­ гьосниците са облечени, жените често са с модни при­ чески. Сцената намирисва на театър, особено в позите на рогатите и крилати демони с красиви мускулести те­ ла, приятелски седнали с предпочитаната си, добре об­ лечена вещица, за да споделят един пир от части от де­ ца, разположени в чинии. Ужасът на видението е смекчен, както и този на казана, където се варят парче­ та от млади тела, грижливо нарязани със сърп от една стара вещица, защото всичко показва, че един разстро­ ен мозък проектира своите смешни фантасмагории.51 51 R. Villeneuve, La Beauté du diable, op. cit., репродуцира офорта на Креспи, стр. 204-205.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТНА ДЯВОЛА...

297

В началото на XVIII век същата тема разработват и други художници, като например Клод Жило. „Чудо ли е, илюзия ли е?“ се пита постановчикът на този Сабат, който смесва жанровете.52 Две екзекутирани тела са за­ обиколени от демонски символи, третирани иронично или пародично. Демоните изглеждат като маски от те­ атрална сцена, особено Сатаната, кацнал върху една стълба, и уплашеният персонаж, по-скоро човек със сво­ ите еленови рога, който язди огромен кон с демонична брадичка. От лявата му страна към него се е обърнала една красива, богато облечена дама, малко закръглена, яхнала върху един малък магарешки скелет, чиито че­ реп поддържа една кукумявка с разперени крила. Не е ли акцентиран подигравателният контраст от възмож­ ната алюзия със старата тема за рогоносеца? Защото из­ маменият съпруг, за когото еленските рога напомнят, все още понякога е обект на езда върху магаре, която показва пред очите на всички неговото нещастие. Не да­ леч от двойката един малък седнал демон, разпознава­ ем само по копитата си и с къси рога, се разглежда с удоволствие в едно по-голямо от него огледало. В цен­ търа смъртта бди над света, но тя има странния вид на мумия на инка, седнала върху кръстосаните си крака и изцяло загърната в материя, която се събира на две точ­ ки на главата, като само оголените кости на лицето се виждат и фиксират зрителя. Изпълнен със съмнения, ли­ шен от магията, твърде близък на човека, такъв дявол не плаши вече особено. Граф дьо Келюс следва по-къс­ но примера на Жило, за да осъществи една „възхвала на дявола“ откровено дръзка, освободена от всякакъв страх. Голите тела на последователите са в познати пози или преувеличено покорни. Един от тях се навежда, за да це­ луне задника на един голям козел, който е обърнал гла52 Пак там, стр. 207.

298

Р о б ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

вата си доколкото може без никаква елегантност или величие, за да наблюдава осъществяването на аналната целувка. На преден план една котка е извила гръб, пове­ че позната, отколкото страшна.5354 Годините между 1725 и 1740 вероятно съставляват главния обрат в борбата между демонолозите и техните противници. Никога вече по-късно първите не са могли да заемат хегемонистичната си позиция, която са има­ ли; те трябвало да се задоволят да защищават крачка по крачка чак до наши дни залязващите в обществото идеи. Един лекар от Кутанс, франсоа дьо Сент-Андре, през 1725 г. открил бала на дявола с публикуването на Писма до някои от неговите приятели по повод магията, урочасването и вещиците. Където той посочва причината за най-изненадващите ефекти, които се приписват обик­ новено на Демоните, и разяснява, че техният разсъдък често няма никакво участие в това.5ЛКато се обръща именно към еклезиастите, към съдиите и към лекарите той очаква да „извади от заблуждение хората, които твърде леко дават доверието са на магьосничеството“. Неговият труд се появява точно навреме - половин век след едикта от 1682 г., за да разбие окончателно против­ никовата линия, в името на медицинското изкуство, просветено от разума. С разума на своята епоха, чиято логика е почти напълно осигурена, ако се съди по ръста й през XXI век. Но важното е, че в своето време той е бил един вид резонатор на интелектуалните промени, разбираеми за тези, които искали да разтворят демонс­ кото менгеме. По-скоро говорител, отколкото пионер, той дефинира ясно това, което една нарастваща част от 53 L e s Sorciérs, o p. d t . , стр. 132. Други документи върху подигра­

ната магия на стр. 129-135. 54 Alain Massalsky, L a S o rcellerie en F ra n ce a u X V I I I siècle, Mémoire de DEA inédit sous la dir. de R. Muchembled, Université Paris-I, 1992, analyse l’ouvrage стр. 43-52.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

299

образованото общество иска да приеме. На първо място той въобще не отрича намесата на демона в този свят, но преценява, че той се ограничава в човешката съвест под формата на изкушения, водещи главно до обсебване и притежаване. Защото „Бог позволява на дявола да дейс­ тва“ в тясно контролирани от Него условия: „Не си въ­ образявайте, че това разрешение е генерално или пък безкрайно. Господ му го дава само в определени усло­ вия, за определени неща и за определено време, и го от­ нема веднага щом волята Му е изпълнена“. По тази при­ чина сатаничният пакт може да съществува, но за раз­ лика от това, което поддържат демонолозите, той прев­ ръща включеният в него демон в „роб“ на магьосника. По тази причина той пък претендира че може да го „изис­ ка“, за да го употреби в служба на своите клиенти, което най-често е измама: аргументът позволява едновремен­ но да бъдат примирени християнската догма и многобройните преследвания срещу фалшивите магове. Д’Аржансон вероятно е имал предвид нещо от този тип, когато писал рапорта си през 1702 г. и като се боял повече от измамничеството на заподозрените. Сент-Андре не вярва значи в Сабат, но проучвайки нормандските афе­ ри за магьосничество, между които тази от Ла-Е-де-Пюи през 1669-1670, допуска, че „тези нещастници вярвали, че са истински магьосници, те вярвали, че наистина оти­ ват на Сабат“, което в неговите очи било тежко прес­ тъпление, наказуемо с отлъчване от църквата. Негова­ та позиция няма нищо общо с тази на един скептик-рационалист. След като е отдал божието Богу, той преце­ нява просто, че в много случаи действията, приписвани на демона, са „просто ефекти на изкуството и на приро­ дата“. Тъй като допреди това той описвал само Създа­ теля и неговото дело, под неговото перо думата природа започва еволюция към относителна автономност, като медицината и науката позволяват да се изследват фено­ мени, които привържениците на омагьосания свят сля-

300

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

по свързвали с божествената воля. Именно тази, подле­ жаща на наблюдение природа, връзва шилото на младо­ женеца и го прави неспособен за сексуални отношения, или която предизвиква сцени, подобни на обладан от дя­ вола при жертвите на отровата от тарантулата. Ние бих­ ме казали днес, че Сент-Андре извиква физиологични и психологически причини, за да обясни факти, които дру­ ги са твърдели, че са дяволски. Обаче неговата личност не е нито толкова семпла нито токова модерна, защото той остава привърженик на медицината на соковете, за да определи някои болести на въображението с „изпа­ ренията на една черна жлъчка, на една развалена семен­ на течност...“ Още повече, че когато той говори за фе­ номените, които медицината на неговото време не мо­ же да обясни, като виденията или комуникацията от раз­ стояние, той използва „философия на частичките“. При­ зоваването на душите на мъртвите от магьосниците за него разкрива „изпарения, които излъчват телата, кои­ то гният“, чиито малки части преминават през земята, след това се събират във въздуха „по същия начин както са били в трупа, от който излизат“. Всъщност това е един мирен вярващ, който определя един далечен дявол, държан под попечителство от трансцендентния Бог, а всичко останало на земята можело да се обясни с меди­ цинския и научен подход. Лекар от зараждащото се Прос­ вещение, той помирява своята вяра със своята филосо­ фия в един опит за синтез, който от разстоянието на ве­ ковете може да ни изглежда тромав и измъчен. Обаче неговата позиция отприщила бури.55 През 1731 г. Боастюо издал Сборник от Писма по повод злодеянията и магьосничеството, служещи за отговор на Писма наГосподин Сент-Андре..., в които той оборва грижливо всяка от неговите идеи, като се позовава на предупреж­ 55 R. Mandrou, Magistrats et Sorciers, op. cit., стр. 490.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

301

денията, направени на Луи XIV през 1670 г. от парла­ мента на Руан по повод на аферата в Ла-Е-дю-Пюи. Сла­ бо чувствителна към парижките сирени, Нормандия про­ дължавала да бъде развълнувана от процеса за магьос­ ничество, въпреки едикта от 1682 г.56 И други провин­ ции били също засегнати. Демонологията не отстъпва­ ла лесно територията си. През 1732 г. друг автор, Луи Дожи, на свой ред предложил на еклезиастите, съдиите или медиците едно произведение, което той твърдял, че е много полезно: Трактат върху магията, омагьосване­ то, обладаването, обсебването и злодеянията, където са показани истината и реалността, с един сигурен, ефи­ касен и лесен начин да бъдат различени. Много от голе­ мите съвременни на епохата противоречия участвали в полемиката. В Бюли, близо да Ньофшател в Норман­ дия, кюрето, което започнал, да екзорсира местните мо­ мичета през 1720 г., се оплакало не само че има повече от 260 мъртви за девет месеца, от които 200 деца, но и от това, че изостаналите съдилища си „придавали кура­ жа да не вярват лесно на последствията от магията“. Той не бил чут и досието било затворено прз 1726 г. Към 1730 г. едновременно в различни райони били подпале­ ни много злокобни огнища, като че ли поддържниците на демонологията се опитвали да си възвърнат загубе­ ния подем в отговор на аргументите на Сент-Андре. През 1730 г. в епархията на Байо в Ланд местните кастелани госпожиците - Лопарти давали всички признаци, че са завладени от демони. Случаят не бил доведен до трибу­ нал, но до 1738 г. претърпял много медицински консул­ тации и критични или подкрепящи памфлети. Най-шум­ ната афера се разразила в Прованса, в Тулон. Катерин Кадиер, бременна през 1729 г. от йезуита отец Жан-Баптист Жирар, помята и в последствие след много перипе56

Пак там, стр. 507-512, 532.

302

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тии, между които интерниране в манастира на урсулинките през 1731 г., обвинява своя предишен изповедник в различни престъпления и главно в омагьосване. Жирар на свой ред я изправя пред правосъдието, между другото и за фалшификация на светостта и като завладяна от дя­ вола. Искат й смъртна присъда. Парламентът в Екс оп­ равдава Жирар от всички обвинения, между които и това за магьосничество, отправя към Катерин обвинение в кле­ вета, но я осъжда само да плати разноските по делото. Отзвукът от процеса бил в истинския смисъл на думата изключителен, както свидетелстват около петдесетина на­ писани за случая мемоари за или против Кадиер или Ж и­ рар, разпространявани в столицата, както и в Екс „пуб­ лично на вратите на парковете и на представленията“57. Броят и разпалеността на полемиките от 1725 г. на­ татък показват интензивна борба за господството над демонското въображаемо - най-важният залог на един много по-широк сблъсък между привържениците на един суров Бог и всички онези, които се отдалечавали от та­ зи представа. Първият лагер изглежда, че е бил по-хомогенен от втория, но може би това е илюзия на ретроспекцията. Във всеки случай от тогава догматичният мо­ нопол е разчупен. Много християнски интелектуалци търсели по-смекчени варианти на вярата. Във Франция и по-общо казано в католическите страни, те искали да затворят скобата, отворена от поражението на защит­ ниците на Еразъм и от изпълнената с гняв представа за религията след Църковния събор в Тренте, като се вър­ нат към един по-оптимистичен за човешката природа хуманизъм. В калвинистките Обединени провинции па­ ралелен път следвали арминианистите, които се проти­ вопоставяли на догматичната строгост на гомаристите*. 57 Пак там, стр. 532-537. * Последователите на Гомар, поддържащи твърдия калвинизъм. - Бел. прев.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

303

Обаче нищо не било окончателно уредено, защото теологиите на страха оставали мощни. За това свидетелст­ ват други полемики през втората половина на XVIII век, въпреки триумфа на новите идеи и борбата на филосо­ фите срещу „суеверията“. След 1746 г. дон Огюстен Калме започнал да множи заглавията, посветени на виде­ нията на ангели, на демони, на призраци и вампири (що се касае до последните - от Унгария, от Бохемия, от Мо­ равия и от Силезия). През 1764 г. абат Ервийо дьо ла Боасиер публикувал един обемист Трактат за чудеса­ та, в който се изследват: 1 тяхната природа и начини­ те да ги различим от явленията на ада, 2 техният край, 3 тяхната употреба, последван през 1767 г. от Защита на трактата за чудесата от фанатизма. Особено осе­ заемо след 1780 г., намаляването на заглавията (3 до Ре­ волюцията и после още 5 през последното десетилетие на века) показало, че най-накрая битката е променила духа си. Обаче демонът не бил казал последната си ду­ ма. Намерил подслон в литературното пространство, той очаквал да си възвърне един ден възхода в сърцето на християнския морал.

Полъхът на измислицата Изследването на културното въображаемо не е лес­ на задача. Това на масите в голямата си част ни се изп­ лъзва поради изобилната писмена документация, про­ изведена от заинтересуваните. Индиректният подход чрез свидетелства или описания, идващи от външни наб­ людатели, се окзва възможен, но деликатен. От всички най-богата вероятно е юридическата документация, ако човек успее да извлече от нея онова, което разкрива изу­ чаваната среда, и да го различи от проекцията на глед­ ните точки на владеещите писмеността, които отгова-

304

Р о б ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

рят за процедурите и регистрирането им. Оредяването на процесите за магьосничество вследствие едикта от 1682 г. ограничава наличния сбор от информация, но по­ някога вярванията могат да бъдат установени чрез дру­ ги типове гонения. Все пак трябва да се примирим, че ще познаваме по-добре менталните представи на соци­ алния елит, отколкото тези на простолюдието. Разбира се, бихме могли да се задоволим с изследване на катего­ ричното изразяване на концепции, свързани с дадена те­ ма, като например полемиката между защитниците и противниците на демонологията. С риска с приемем за глобална истина това, което е било просто дефинирано като такава в хода на сблъсъци, на които ние днес не знаем нито броя, нито ключа за интерпретация. Да твър­ диш, че си искрен, в никъкв случай не е доказателство за липса на двуличие, особено в разпалената във висша степен територия на религията през века на философи­ те. Неизбежни предпазни мерки, за да се предотвратят гонения или просто значителни неприятности, биха мог­ ли да накарат един или друг автор да скрие някои неща или да твърди своята привързаност към идеи, на които той може би не отдава чак такова значение, каквото на­ писаното от него кара да мислим. Сент-Андре бил ли е наистина добър католик, или просто се е чувствал пове­ че или по-малко задължен да го каже, защото упражня­ вал занаята си в Кутанс - един район много верен на традиционната представа за дявола и за вещиците, където неговият труд предизвикал скандал? Нищо не поз­ волява да отсечем категорично. По същия начин твър­ дението на Ги Патен, че Жан Боден написал своя стра­ шен наръчник за лов на вещици, публикуван през 1508 г., за да накара хората да мислят, че вярвал в това, не прес­ тава да ме безпокои, защото е невъзможно нито да се провери, нито да се потвърди. Следователно благоразу­ мието изисква един и същи проблем да бъде изследван под различни ъгли, когато това е възможно. Полемики-

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

305

те по повод реалността на силата на дявола позволяват да се схване относителната важност на въпроса с два сил­ ни момента - към 1700-1710 г. и след това към, 17251740 г., нова поява около 1750 г., последвана от отчетли­ во отслабване през последната трета на века. Но този въпрос засягал ли е образованите хора извън участни­ ците в тези конфронтации? Демонът заемал ли е, или не голямо място в по-обикновеното въображаемо? Ако да анкетираме душите и сърцата на нашите предци е невъзможно, то може да бъде опитана една приб­ лизителна преценка посредством притежанието на твор­ би и честотата на използвания от авторите речник. Да­ ниел Морне е открил в частни френски библиотеки от 1750-1780 г. изключителен брой на заглавия, посветени на магията и на окултните науки. От това той малко прибързано прави извод, че въпросните благородници, адвокати и медици вярвали в дявола. Макс Милнер спо­ лучливо му отвърна, че това изобилие с нищо не доказ­ ва убеждение, защото то може също така да се изтълку­ ва като признак за метафизично безпокойство, както и като белег на фолклорно любопитство към едно явле­ ние на път да изчезне.58 Без да забравяме и възможнос­ тта от покупка на книги, които не са четени от своя соб­ ственик, или начина на придобивка, на наследство, кои­ то усложняват проблема. Една френска текстова база данни - фРАНТЕКСТ, позволява да се прецизират нещата. Тя групира корпус от малко по-малко от 3 000 литературни текста, подбра­ ни според честотата на появяването им в големите биб­ лиотеки, като по-голямата част от тях са послужили за

58 Daniel Mornet, „Les enseignements des bibliothèques privées (17501780)“, Revue d ’histoire littéraire de la France, том XVII, 1910 r., разискван от N. Minerva, op. cit., стр. 14., която се отнася до работата на Милнер.

306

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

редактирането на един речник - Съкровищница, на френ­ ския език. Представените жанрове в низходящ ред са ро­ манът, театърът, поезията, мемоарите, кореспонденци­ ите, разказите за пътешествия, памфлетите, словесно из­ куство, трактатите и представителни за науките или тех­ никата есета. Цялата съвкупност бе проверена за кон­ цепции, свързани с магьосничество или със Сатаната за периода 1700-1800 г.59 Там се съдържат всичко 484 опи­ сани заглавия от 168 автори, от които двама анонимни. Големите имена често са свръхпредставени: 38 творби на Волтер, 32 на Дидро, 22 на Мариво, но маркиз дьо Сад например е споменат само един-единствен път. Зна­ чи класиците са оценени, докато авторите на клюкарската литература, редакторите на пасквилите и „бедните дяволи“ от литературната бохема липсват. Общо взето става дума за началото на Републиката на литература­ та* чиито читатели са били предимно “почтенни хора“ или просветените личности на XVIII век. В тези ясно определени рамки темата за демона не изглежда като централна грижа, но е далеч от това да бъде пренебрегната, особено в епохата, отбелязана с найголемия прогрес на новите идеи. Ален Масалски съста­ ви списък от 33 термина, избрани по системата на преп­ ращане на Енциклопедията, и след справката с нея съ­ държанието му бе преразпределено на големи групи. От там стана ясно, че думите, означаващи дявола, домини­ рат с 2 605 примера, следвани с 582 случая от тези, свър­ зани с магията, следват 272 пъти думи, свързани с въл­ шебството - значи всичко 3 459 случая, без да броим ня­ колко свързани с тях второстепенни термини - като екзорсизъм, което позволява да се достигнат близо 3 600 цитата. Доста слабата част на вълшебството в този сбор 59 A. Massalsky, op. cit., стр. 11-12 за резултатите, които следват. * Сборът от всички пишещи във франция. - Бел. прев.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

307

можеше да се очаква. Забелязва се, че тя е определена тук главно в мъжки род, множествено число: 98 споме­ навания на магове, плюс осем за магьосник срещу 72 споменавания на вещици и 8 на вещица. В рубриката ма­ гия мъжете също доминират (96 пъти в единствено чис­ ло, 89 пъти - в множествено срещу 59 споменавания на магьоснички, от които 51 пъти в единствено число). Про­ цесите за магьосничество изваждали на сцената четири пъти повече жени, отколкото мъже. През XVIII век ли­ тературният стереотип не ги привилегировал повече, ка­ то дал първенството на мъжкия вариант на шарлатани­ те или други псевдо-магьосници, определени от едикта от 1682 г. Прелистването на случаите, касаещи дявола, дава от­ четливо предимство на употребата на тази дума в един­ ствено число с 1568 споменавания. Демонът е цитиран в 424 случая, Сатаната - 163 пъти освен 185 демони и 136 дявола. Освен това демонично е споменато 13 пъти в единствено или в множествено число, демономания - 5 пъти, но сатанично или сатанизъм категорично не се по­ явяват никога в този корпус. Принцът на Мрака изглежда е загубил от превъзходството си. Сатаната, неговите слу­ жители и адът са силно изостанали в полза на една посмътна представа, центрирана върху дявола или демо­ на. Колкото до Мефистофел, той още не е проектиран на литературната сцена от гения на Гьоте. Хронологич­ ното разпределение на сбора от проучените случаи ва­ рира от един мимимум от 128 - както за периода 1700 г. до 1709 г. така и за времето 1710 г. до 1719 г., до макси­ мум от 623 - през 1760-1769 г. Обаче, ако се държи смет­ ка за различния за всяко десетилетие брой заглавия, вне­ сени в базата данни, то все пак периодът, който се отли­ чава най-много —с повече от 427 случая, представени с от 21 до 27 заглавия от поредицата, са годините от 1720 г. до 1729 г. От 1730 г. до 1739 г. 43 книги от преброените 55 съдържат общо 488 случая. Тези две десетилетия са

Р о б ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

308

също така и онези, през които процентът на творбите без никаква връзка с тази тема е най-нисък - около 22 %, когато през двете предишни и двете следващи десетиле­ тия той достига двойно повече и между 1760 г. и 1769 г. спада съвсем малко - до 33 %, като в последствие окон­ чателно се установява на една четвърт от продукцията без голямо движение до края на века. Значи литературното присъствие на дявола е найинтензивно между 1720 г. и 1739 г. - епохата на големи­ те демонологични полемики, на писанията на Сент-Ан­ дре, на аферата Кадиер в Тулон. Може би разгорещени­ те дискусии и процесите са допринесли за банализирането на въпроса, за по-отчетливото му попадане в гру­ пата на измислените разкази? Най-малкото потопяване в събраните в корпуса писания от първите две десетиле­ тия на века би могло да покаже, че - напротив - тогава темата е оставала по-тревожна и би могла да изглежда опасна за повдигане. До там, че полицейският намест­ ник д’Аржансон удвоил строгостта срещу шарлатаните, които злоупотребявали с очевидната доверчивост на сво­ ите съвременници в тази област. След едно спадане око­ ло 1740 г. (248 споменавания в 30 заглавия, но други 22 не споменават нито дума), темата възвръща своя раз­ мах, за да кулминира между 1760 и 1769 г със 623 споме­ навания в 49 от изброените 73 заглавия. Последното десе­ тилетие на века отчетливо се различава със силен спад 167 споменавания в 30 от 41 книги в списъка.60 Десет работи съдържат всяка една по 50 пъти дума­ та дявол - в единствено или множествено число. Нито една от тях не е издадена преди Куцият дявол на Льосаж през 1707 г. (101 споменавания). Три други принад­ лежат на четвъртото десетилетие на века: Преоблечени­ ят Телемах на Мариво през 1736 г., Еврейски пислш на Жан-Баптист де Боайе, маркиз д’Аржан през 1736 г. и 60

Пак там, картини стр. 15-17.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

309

Спомени на кавалерът от Равена на Варан през 1740 г. През 1751 г. към тях се прибавят Английски писма на абат Прево (111 случая). Следващите пет са всичките от последната трета на века: Кръстник Матийо на Дюлоран (1766); Жак фаталистът на Дидро през 1773 г. (79 споменавания); Библията най-сетне обяснена на Волтер (1776); две творби на Мирабо Писма от затвора през 1780 г. и Възпитаният волнодумец през 1783 г. Асмодей, куцият дявол на Льосаж, е затворник в ома­ гьосана бутилка. Освободен от един студент - Дон Клеофас, той го отвлича със себе си във въздуха над Мад­ рид, повдига покривите, за да го накара да види какво става в къщите, преди да го ожени богато, за да му бла­ годари. Темата подхваща отново по един приятен начин тази за призоваването на демони, за което д’Аржансон дава различни примери в мемоарите си от 1702 г. срещу лъжливите гадатели и мнимите магьосници. Така поли­ цейският наместник твърди, че нареченият Боайе „тър­ си да се свърже с дявола с вечен договор, но той не мо­ гъл да сключи своя пакт“. Той твърди, че притежава „тайната на чашата“, метод за гадаене в чаша с вода, който се свеждал до това да се призове „Ангериел или Юриел“, за да ги накара да покажат „без измама, нито хитрост“, това, което ги пита. Руйон, един заблуден све­ щеник, „принася жертви, за да призове духовете от ада“. Той твърди, че разполага с тайната на „малкото звер­ че“. За това било необходимо да се използват три или пет косъма от „натурата“ (гениталиите) на кобила, коя­ то никога не е била бременна, да бъдат отскубнати на три пъти, като се произнасят определени думи, после да се сложат в едно глинено гърне, напълнено с вода от извор, покрито с капак от глина, и да бъде затворено в стая, където никой не влиза в продължение на 9 дни. След изтичането на този срок се влиза в стаята точно в същия час, в който гърнето е оставено, като се произна­ сят тайни думи. Там човек намира „едно малко живо-

310

Р о б ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тинче понякога във формата на гъсеница или червейче, понякога под формата на птиче, и понякога това малко животинче плаче като дете“. Като се внимава да не се докосне, под корема му се прокарва конец от червена коприна, за да се постави в кутия, пълна с трици. Дваде­ сет и четири часа по-късно в нея трябва да се сложи ед­ на сребърна монета и после да се легне с кутията в тече­ ние на два часа, за да намери още в първата минута на третия час два пъти повече от сложените пари, при ус­ ловие да не изискват повече от дванадесет луидора, защото „силата на малкото зверче не стига по-далече“.61 Такива практики по принцип са откъснати от вярата в реалността на силите на магьосниците, но у д’Аржансон се усеща едно притеснено съмнение, както и в редакти­ рането на едикта от 1682 г.: не стои ли дяволът зад всич­ ко това? Гадаенето на чаша вода призовава него. Роде­ но от спонтанно самозараждане, призовано от един прес­ тъпен свещеник, служещо да създаде едно скромно сък­ ровище, малкото зверче имплицитно принадлежи на не­ говото царство, защото то не може да бъде божествено чудо в толкова съмнителни сфери. Всъщност дяволски­ те договори не би трябвало да съществуват, щом зако­ нът го твърди, но толкова много хора вярват в тях, че самият д’Аржансон енергично търси да си докаже, че те не са прави. През 1707 г. Куцият дявол на Льосаж въвежда нача­ лото на дедраматизацията на един все още постоянен проблем - както в Париж, така и другаде. Той открива пътя на пространяването на чудесното, което бавно се откъсва от демоничното: неговият демон, затворен в омагьосания бокал, е предвестник на образа на таласъ­ ма в бутилката, на джина в омагьосаната лампа. Осво­ боден от някой човек, той се поставя в негова служба, 61 L. Mandrou, Possession et Sorcellerie, op. cit., стр. 300-301, 308.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

311

въпреки че е винаги способен да му изиграе смъртоно­ сен номер, вместо да го окове за ада с ужасяващ дого­ вор. И в давата случая свръхестествената сила изразява една представа за намесата на невидими сили - добри или лоши - в този свят. Вариантът, въведен от Льосаж, обаче дава превъзходство на човека - могъща новост в сравнение с век и половина по-рано. Очевидно една лястовичка пролет не прави. Първата четвърт на XVIII век е момент на преход между две представи. Антоан, граф Хамилтън (1646-1720), привърженик на Стюартите, кой­ то ги следва в тяхното изгнание във франция, подхваща за последен път тревожния стереотип за вредната вещи­ ца в Историята на бодливото цвете - приказка, публи­ кувана през 1720 г. Текстът съдържа 45 упоменавания на думата вещица, което значи повече от половината на целия сбор в целокупния корпус, където нито едно заг­ лавие в последствие не надхвърля четири упоменавания. Зъбатата вещица иска чудовищният й син да се ожени за дъщерята на сестра й „една почтена магьосница“. Тя планира една друга зловеща сватба - между себе си и кандидата на нейната племенница. Авторът извежда на сцената сблъсък между силите на Доброто и Злото без директна алюзия за сатанински пакт, но също и без по­ зоваване на идеята да измамата. Измислицата почива на конфликт между двата противоположни полюса на магическата сила, считана за реална. Ужасна, страшна, грозна, жестока, безчовечна, инсинуираща и ласкател­ на - според използвания речник, Зъбатата е прокълната, адска и вечна, но трите последни прилагателни не подсказват друго, освен имплицитна връзка с демона, без и най-малкото уточнение по този въпрос. За да пос­ тигне целите си, тя използва сила и главно магии, нари­ чани от Хамилтън също обайване, проклятие, очарова­ не и злодеяние. Тяхната ефикасност се дължи на прите­ жанието на една кобила, така че смъртта на животното оставя на Зъбатата само оръжието на коварството и

312

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

убеждението. Накрая тя е унищожена, както и нейният син, от добрата магьосница, която в заключението на историята разкрива, че не й е сестра.62 Написаното от Хамилтън може да бъде разглежда­ но като един вид екзорсизъм, за ползване от образовани възрастни, които към 1720 г. не винаги знаят много доб­ ре какво да мислят за магьосничеството. Той толкова натоварва образа на вещицата, че я прави смешна. Зъ­ батата „хвърляше треви и корени в един голям казан, който беше на огъня, тя разбъркваше всичко това в кръг с един зъб, който й стърчеше от устата, и трябва да бе­ ше дълъг три аршина; след като бърка известно време тази отвара, тя хвърли в нея три жаби и три прилепа“. Тя имала “един пръст с един нокът дълъг почти колкото зъба“, който й служел да опитва ужасните смеси, в които й се случвало да сложи „още топлата кръв на то­ ку-що заклан човек“. Яростта я карала да наддава тол­ кова ужасни крясъци, че от тях чак си загубила зъба, който се счупил. Какво можели да мислят защитниците на традиционната демонология пред такъв портрет, кой­ то подемал наново стереотипите на сатаничния Сабат и кухнята на вещиците с настойчиво преувеличение? За обикновените читатели механизмът на ужаса се оказал прекършен от смеха, красотата триумфирала с младата влюбена двойка, защитена от добрата магьосница. Зло­ то било победено вследствие на изчезването на Зъбата­ та и нейния син. Литературната тръпка, станала анти­ дот на още мрачната действителност, на тревожните факти, съобщавани от полицаите, на невероятните афе­ ри, вълнуващи трибунали и цели провинции. След 1720 г. изглежда, че в голямята литература ка­ узата е разбрана, докато амбулантната литература и ал­ манаси продължавали да провеждат по-страшните об62 A. Massalsky, op. eit, стр. 23-27, анализ на тази приказка.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

313

рази на магията и на свръхестествената намеса. Типът, въведен от Хамилтън, се появява на няколко пъти имен­ но под перото на Ж ак Казот (1719-1792). Тригърбата, магьосницата от Хиляда дена глупости през 1742 г., е една „лукава фея“ в борба срещу своята добра посестри­ ма Лизет. Тя може, ако иска, да командва демона, с ко­ гото препуска яхнала. В Оливие през 1763 г. „опасната Багас“*, която изповядва култа към Мохамед, се опитва чрез магия да привлече героя вътре в замъка си, без при това да е подписвала никакъв сатанински пакт. Макар във Вавилонската принцеса през 1768 г. Волтер да го при­ зовава, като демонът се появява под формата на едра златна птица, той все пак счита, че магията не е нищо друго, освен басня. Което не му пречи в Гражданската война в Женева от 1767 г.63 да определи Терез Левасьор, приятелката на Жан-Жак Русо, като „адска и уродлива вещица“** Идеята обхваща едновременно конкретните обвинения на демонолозите и тези, които официално ги заместват през 1682 г. - лъжливите гадатели. Както и представата за дявола в света на литературата, тя е при­ добила своебразна автономия, като се съсредоточава главно в терена на фикцията. Въпреки че съдържа отри­ цателни, даже откровено лоши асоциации, темата ши­ роко се банализира, лишена от силата си да плаши чрез лекия си тон, иронията или претрупването по маниера на Хамилтън. Изглежда всичко сочи, че годините между 1720 г. и 1730 г. за франция са били период на критичен поврат в представянето на дявола поне за художниците и по-зна­ чителните литературни автори. Очевидно не е сигурно дали има точно съвпадение с публиката. Но поне може * Диалектно - „развратница“. - Бел. прев. 63 Ibit., р. 28-30. ** Пак там, стр. 28-30.

314

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

да се мисли, че висшите образовани слоеве, които полу­ чавали тези послания или идеите на научните трактати, близки до мнението на медика Сент-Андре, не са си пред­ ставяли вече Сатаната точно с чертите, които му били дадени от ловците на вещици. Впрочем може би точно фикцията е изиграла първостепенна терапевтична и ус­ покояваща роля, защото тя практически не запазва и сле­ да от яростната полемика, която вилняла от 1725 г. на­ татък, и освен това тя винаги завършвала с победа на Доброто над Злото. Не се ли отнасят и за нея наблюде­ нията на Бруно Бетелхайм за изключителната форми­ раща стойност на приказките за феи, даже ужасяващи, върху психологията на децата от нашата епоха?64 Кате­ горията на приказното се оформя в началото на царува­ нето на Луи XV, като се разграничава от определението за дявола и неговите дела, които ние наричаме вярва­ ния, но които тогава са имали наситеността на социал­ на реалност. Точно в името на съвсем конкретна демон­ ска заплаха вещиците са продължавали да бъдат изга­ ряни няколко десетилетия преди това. Преследващият страх оставал дълбоко вкоренен колкото в чернозема на простолюдието, толкова и сред елита. Затова написа­ ната от Хамилтън приказка въпреки своите преувели­ чения - или, може би, тъкмо поради тях - е могла да има успокояващ ефект, като давала възможност въпро­ сът да се реши в сферата на илюзорното на индивидуал­ ната съвест, точно тогава, когато несъмнено мнозина са се колебаели да изберат честно своя лагер поради злъчността на полемичните схватки и „доказателствата“, съ­ бирани от привържениците на демонолозите по повод на някой шумен процес. Демоничното въображаемо винаги е изпълвало широко социалното пространство и е доми64 Bruno Bettelheim, Psychanalyse des contes de fées, Paris, Robert Laffont, 1976, въведението.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

315

нирало религиозния свят. Предизвиканият от фикцията обрат позволявал да се изгради собствено усещане към този комплексен сюжет, без човекът да бъде принуден публично да заема позиция. Обаче в тези трудове дяво­ лът става философ. Той говори за Доброто и Злото, за мислещия субект и не вече за ада. Той даже приема поскоро приятен вид, по подобие на Дивакът, нарисувани от Кристиян Вилхелм Ернст Дитрих. Облечен като него, с втъкнато в колана оръжие, персонажът излъчва естест­ веното отличие на господар. Въпреки че е грозен, с го­ лям гърбав нос, внушителна долна устна и островръхи уши, лицето му остава човешко. Само рошавите косми, които прикриват дългия му врат, ръцете и бедрата, по­ казват опасна, малко животинска самоличност, тъй като краката - може би кози - са прикрити от ботуши.65

Влюбеният Велзевул Оставало да се измине още една крачка, за да бъде демонът включен в литературния жанр, който един ден ще стане фантастика. Това не означава, че всички вяр­ вания в дявола са се прехвърлили в сферата на измисли­ цата. Те са останали живи и действащи в други сектори - особено тези на религията и на образованието. Но двата пътя все по-ясно са се разграничавали, макар и след ре­ ципрочен обмен. Като че ли оттогава станало възмож­ но да се противопостави една чисто въображаема сфера - тази на литературата и изкуството, на един свят на тро­ мави вярвания, способни директно да внушат отноше­ ние и поведение. В действителност и двете културни фор­ мации идват от сферата на колективното въображаемо, 65 Les Sorcières, op. cit., гравюрата на стр. 27. Запазена в Лувъра, тази рисунка е датирана от XVIII век, без други уточнения.

316

Р о б ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

но едната решително се определя като такава, докато защитниците на другата претендират, че вярването дейс­ твително се основава на реалното. Вторите са вярвали, докато първите са знаели, че си въобразяват. През 1772 г. Влюбеният дявол на Ж ак Казот осигуря­ ва един двойствен преход от сферата на вярата в тази на въображаемото. След 1760 г. във все повече белязания от философското Просвещение интелектуален климат демонологичната полемика се уталожила. Чувствителният, както вече видяхме, към свръхестествените теми в предишните си произведения Казот, тогава създава това, което някои считат за първата фантастична приказка във френската литература.66 Той развива традиционната те­ ма за дяволската измама: Велзевул си играе с д’Алвар един любопитен, нищо не вършещ испанец, като му се появява под различни форми, между които и тази на ху­ бавата Биондета. Основната новост се състои във факта, че Лукавият се хваща в собствения си капан, като се влюб­ ва в своята жертва. Творбата е била интерпретирана по многобройни начини, като започнем от Жерар де Нервал, който през 1845 г. вижда в нея транспозиция на езотерични теории в измислен разказ. Макс Милнер не отк­ рива в нея нито поучителна творба, нито фантастичен раз­ каз, а символична приказка, докато Жозеф Андриано пра­ ви от автора предшественик на готическата измислица.67 Несъмнено книгата е разглеждана прекалено в светли­ ната на фантастиката, вероятно родена във франция в годините около 1830, в момента на публикуването на 20 тома от един превод на работите на Хофман. Преди всич­ ко Казот е разбираем в своята епоха. Той е чел трактата 66 Jean-Baptiste Baronian, P a n o ra m a d e la littératu re fa n ta s tiq u e d e la n g u e fra n ça ise, Paris, Stock, 1978, стр. 30. 67 Пак там, стр. 30-31; Joseph Andriano, O u r L a d ie s o f D a rk n e ss. F e m in in e D a e m o n o lo g y in M a le G o th ic F iction , University Park, The Pennsylvania University State Press, 1993.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

317

За демономанията на магьосниците, публикуван от Жан Боден през 1580 г., както и Омагьосаният свят на Балтазар Бекер (1691 г. - на холандски, 1694 г. - на френски), което споменава категорично в края на своя текст чрез устата на един почитаем доктор, натоварен със задачата да извади поуката от невероятната авантюра на д’Алвар. Изглежда възможно да е ползвал също и един текст на абат Пиер де Монфокон дьо Вилар, озаглавен Беседи на граф Габалис върху тайните науки. Публикуван през 1670 г., няколко години преди трагичната смърт на Вилар, той атакува обществото на розенкройцерите и предизвикал тогава скандал. Разказаната от Казот авантюра има връзка с различ­ ни традиции. Трагичните повествувания - специално тези на Росе или Камю - вече били използвали темата за де­ монското прелъстяване. Процесите за магьосничество говорели за предполагаеми сексуални отношения меж­ ду вещици и демони с изисквани от съдиите подробни детайли. Нейната дълбока оригиналност е в начина, по който авторът натрупва двусмислиците. От самото на­ чало демонът избира малко използвани образи. Той се появява под формата на камилска глава. Дали това е просто желание да се избегнат обикновените клишета, козлите или змиите? След това Лукавият се преобразя­ ва в кучка, даже не в мощен черен пес, както би могло да се очаква. Целта на автора става ясна, когато найнакрая се появява Биондета, която - за да го съблазни по-добре -ще разгърне към героя стратегия на покорст­ во. Камилата и кучето са само очевидни символи на по­ корството, още по-ясно на покорството на дявола към един човек, който в края на краищата го съблазнил, до­ като демонът се готвел да го измами. Защото Велзевул се влюбва отчаяно. Има и нещо още по-важно. Казот оставя над целия разказ да виси пълно съмнение: състо­ ял ли се е действително сексуалният акт между сукуба и човека, или е резултат само на въображението на пое-

318

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ледния? Поне такова е впечатлението, което оставя окон­ чателната версия от 1776 г . Защото първоначално е бил предвиден друг край. Разбирайки, че е „обсебен“, Алвар хваща едно копче от дрехата на Биондета и заклева де­ мона: ,,Лукав дух - казах аз - ако ти си тук само за да ме отделиш от моя дълг и да ме въвлечеш в пропастта, откъдето аз смело те изтръгнах, върни се там завина­ ги. “При тези думи младата жена изчезнала, докато един черен облак, представляващ огромна глава на камила, се издигал в небето. Обаче - уточнява Казот в епилога, прибавен през 1776 г., „Когато се появи първото изда­ ние, читателите намираха развръзката твърде внезап­ на. Най-голямата част от тях биха желали героят да пад­ не в капан, покрит с достатъчно цветя, за да му спасят неудобството от падането“. Най-пикантното в история­ та обаче е споменаването на един първи вариант на ра­ ботата, непубликуван, който предвиждал триумф на Зло­ то. „В него Алвар оставал измамен от своя враг и тогава книгата, разделена на две части, завършвала в първата част с тази неприятна катастрофа, на която втората част развивала последствията; както е бил „обсебен“, Алвар, станал вече „завладян“, не бил нищо друго освен инст­ румент в ръцете на Дявола, с който той си служил, за да предизвика безпорядък навсякъде.“ Обаче и окончател­ ната версия не доказва напълно триумфа на Доброто: „В това ново издание се опитахме да помирим идеите на критиците. В него Алвар е измамен до някъде, но без да бъде жертва; за да го измами, неговият противник тряб­ ва да се покаже почтен и почти лицемерно добродете­ лен, което унищожава ефекта на собствената му систе­ ма и прави успеха му непълен“68. Така третият вариант, умишлено оставен в средата между позициите, защища68 Jacques Cazotte, Le Diable amoureux et Autres Écritsfantastiques, avantpropos de Henri Parisot, Paris, Flammarion, 1974, стр. 139-141.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

319

вани от демонолозите и техните противници, оставя чи­ тателя в състояние на пълно съмнение, в невъзможност да разбере дали написаното прокламира истина, или чис­ то въображаемия аспект на това, за което се говори. Обаятелната история на ръкописа Влюбеният дявол, такава, каквато я разказва самият автор, позволява да се прозрат колебанията между три версии. Всички ни поставят в сферата на въображението, но случаят въоб­ ще не е такъв за съвременниците на Казот. Първата, вед­ нага изключена, правела нещата прекалено по вкуса на все още многобройните поддържници на реалността на демона, като привързвала човека за Сатаната. Втората, лошо приета от читателите през 1772 г., все още давала твърде много тежест на демонологията, като едно прос­ то заклинание е достатъчно, за да се изгони демонът, което следователно доказва неговото съществувание. На­ ложена от - изкушени сме да кажем - просветеното мне­ ние, третата версия гениално създала едно чисто въоб­ ражаемо пространство. Защото дяволът „нашият враг учудващо усъвършенствал начина да организира своите атаки“, твърди дълбокоуважаемият лекар в заключени­ ето. Но поражението на демона също му изглежда си­ гурно: „Той ви прелъсти, това е вярно, но не успя да ви поквари; ...така неговият мним триумф и вашето пора­ жение и за вас и за него са били само илюзия, от която разкаянието накрая ще ви измие“69. Преработеното па­ дение налага измисления характер на повествуванието. Вече писателят, а не подчиненият от човека Велзевул, ще заема мястото на Принца на Двусмислеността. За един друг литературен герой - този на Граф де Габали, дяволите впрочем не са нищо повече от елементарни ду­ хове, гноми, саламандри, русалки и силфиди незаслуже­ но накичени със злокобни черти от Бащите на Църква69 Пак там, стр. 137, думата илюзия е подчертана от Казот.

320

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

та. Казот може би не е чел Вилар, но той прекрасно поз­ нава тези идеи. В една глава от романа му за кавалера Оливие, той разказва странната итория на Ангеран, ома­ гьосан от феята-птица Стрижилин. Намазан с една чу­ додейна помада, Ангеран, пристига на Сабат. Там той среща „господаря на лошите джинове“, заобиколен от всичките си подчинени. Обаче демонът е ядосан на Стри­ жилин, която според него е прекалено независима. Той отпраща Ангеран с една тайна, която да му позволи да превърне феята и нейните последователи в това, което те действително са: „отвратителни харпии“ с крила на прилеп. Разочарован, виждащ как властта му се изплъз­ ва, по-скоро добър дявол, Сатаната преди заминаването му поверява: „Каквото и да казват, вие виждате, че аз не правя винаги зло.“ Той не иска нищо в замяна освен да го пощади, когато той напише какво е видял.70 Просто пирует на автора? Или по-скоро новият начин да се тре­ тира Лукавият като илюзия, под чертите на този оспор­ ван от вампирите монарх, принуден да прибягва до вся­ какви средства, за да си отмъсти, обвързан с духа на един разказвач, за да съществува още? Защото, въпреки че Казот познава отлично идеите на Бекер за невъзможността на демоните да се намес­ ват по какъвто и да е начин в човешките дела, той кате­ горично се пази да твърди това, предпочитайки да оста­ ви да витае съмнението и да накара читателя да мечтае. В последната версия на Влюбеният дявол той велико­ лепно успява да поддържа да края двусмислието, ключ към това, което ще стане фантастичното в литераурата.71 Вероятно не за да създаде нов жанр, защото той сигурно не вижда нещата по този начин, а за да ограничи ролята 70 Пак там, стр. 145-150, „Enguerrand et Strigilline“, именно стр. 172. 71 J. Andriano, op. dt., стр. 20-21, 28-29. Обаче „постюнгианските“ тълкувания на автора са неубедителни.

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

321

на Лукавия в своя културен свят, отправяйки по негов адрес намигвания към публиката, към която се обръща. Една страна, която остава неясна, наистина далеч от твърденията за всемогъществото на Велзевул, но за не­ говите образовани съвременници, често влюбени в езотеризма и окултизма, ако се съди по съдържанието на библиотеките им, все още белязана със съмнения по то­ зи въпрос. Да играе на самата граница между чисто илю­ зорното и изпълненото с ужасяващи сведения въобра­ жаемо, несъмнено е бил единствено възможният начин да се примирят различните мнения. Вероятно по този начин Ж ак Казот се обръща едновременно към силни­ те духове, които не вярват особено в дявола, и към тези, които биха искали да се съмняват в съществуването му, но без да могат да се спрат да се боят от него и даже и към най-доверчивите по този въпрос. Всеки може да ин­ терпретира тази двусмислена приказка по свой собст­ вен начин. И всички ще получат с по-голяма или по-мал­ ка сила урока за обвързването на демона с човешката воля. Сатаната е влязъл в бутилката. Високомерен дя­ вол или малко дяволче, от сега нататък ще му се нало­ жи по-често да изпълнява, отколкото да заповядва. Не­ говите хитрини са събрани „в една алегория, където принципите са се вчепкали със страстите: бойното поле е душата“72. В очакване на кипящата романтична вълна, въведе­ на през 1830 г. със За фантастичното в литературата от Шарл Нодие, който впрочем е познавал Казот (почи­ нал през 1792 г.), свръхестественото малко по малко престава да бъде свързвано с даваното от религиите обяс­ нение на света. Дълго време пазен в религиозната и мо­ рална територия, ужасяващият образ на дявола губи от своята сила в литературното въображаемо, където се 72 J. Cazotte, op. cit., стр. 142.

322

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

трансформира във фантазми, в илюзии, в страхове без тежки социални последствия, за разлика от времето на кладите на вещиците. Лишен от плът, въображаемият демон се настанява в артистичното и литературно прос­ транство, което бавно придобива по-игрив аспект. От края на XVIII век постепенно придобива автономност един такъв културен сектор, разбивайки монопола на те­ олозите-пазители на догмата. Той започва да се носи ка­ то неръкотворен воал над култивираните умове, за да им помогне да се изтръгнат от тиранията на една рели­ гиозна представа, в истинския смисъл на думата трагич­ на за човешкото съществуване, фантастичното на път към чудесното всъщност създава дистанция между чо­ вешкото същество и света, между личността и вярвани­ ята като създава така един свят на мечти, където всич­ ко е възможно, много различен от този на реалния жи­ вот. През 1792 г. във Валери флориан кара самата геро­ иня да разкаже една история за призраци, в коята твър­ ди, че умряла от любов, а след това била върната към живот от любимия си. Авторът констатира, без да вклю­ чи каквото и да е обяснение. Ватек на англичанина Уйлям Бекфорд, написана на френски през 1782 г., публи­ кувана през 1786 г., описва един пакт с дявола и едно слизане в ада, като добавя към разказа хумористични сцени, като например тази за жени от харем, които измамват един черен евнух. Полякът Ян Потоцки, човек на науката, завършва през 1814-1815 г. - малко преди да се самоубие, Намереният е Сарагоса ръкопис - един вид черен роман, съставен от нескопосани разкази, с отенък на окултизъм и еротизъм. Нодие се вдъхновява от него за една приказка, публикувана през 1822 г. - Приключе­ нията на Тибо от Жакиер. В Англия Ан Уорд (17641823), съпруга на Радклиф, развива жанра на черния ро­ ман като Мистериите Удолф през 1794 г. През 1796 г. фантастичен роман написва и Матю Грегъри Люис - Мо­ нахът. Тайнствени замъци, фантоми и скелети бродят

Г лава V ЗАЛЕЗЪТ НА ДЯВОЛА...

323

по страниците на един жанр, силно имитиран във фран­ ция, на който Монтегю Съмърс ще състави в Готическа библиография импозантен каталог от повече от 600 стра­ ници. През 1816 г. на немски излизат Елексирите на Д я­ вола от Ернст Теодор Амадеус Хофман, вдъхновен от Казот. Истински откривател на фантастичната приказ­ ка, в края на своето съществуване последният създава и една много кратка пиеса - Моят сън в нощта на събота срещу неделя преди сент Жан 1791. В началото на XIX век във Франция, както и нався­ къде в Европа се забелязва един критичен обрат. Обра­ зът на дявола - дълбоко променен, отдалечаващ се неотвратимо от представата за ужасяващо същество из­ вън човешката личност, за да се превърне малко по мал­ ко в Злото, което всеки носи в себе си. Обаче в зависи­ мост от страните и социалната категория съществуват многобройни варианти между тези две крайности - ед­ ната - завещана от задължителното християнство на ми­ налото, другата - произтичаща от различни и понякога много противоречиви философии по въпроса. Вътреш­ ният демон бавно започва своето завоюване на западна­ та култура.

Глава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

XIX - XX ВЕК

Дяволът не изчезва с френската революция, нито да­ же с язвителните думи на разума, на науката и на индус­ триализацията. Неговият образ продължава да преслед­ ва западното въображаемо, но престава да се свързва изключително с религиозните догми, за да се свърже с различни европейски интелектуални, културни и соци­ ални движения, от XIX и XX век. В литературната сфе­ ра само Макс Милнер различава четири степени на дя­ волско присъствие: самият мотив, често свързан с мо­ дата; емблемата, въплъщаваща тенденция, идея или по­ рок; митът, „колективна авантюра на мисълта, подчи­ няваща се на собствен ритъм и направлявана от свой собствен закон“, характеристика за човешкото състоя­ ние; и накрая символът, белязан с още по-личната на­ меса на автора, защото всеки поет измисля свои собст­ вени форми в тази област.1Въпросното възходящо под­ реждане представя също и темпоралното развитие от ко­ лективното към индивидуалното, започнало в сферата на изкуството и на мисълта още от времето на италиан1 Max Milner, Le Diable dans la littérature française de Cazotte à

Baudelaire (1772-1861), Paris, Corti, 1960, 2 vol.; том II, стр. 485.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

325

ския Ренесанс. Бавното изобретяване на сюжета със си­ гурност е една от основните черти на западната цивили­ зация. Историята на дявола следва идентична траекто­ рия. Напускайки малко по малко бреговете на религи­ озния и морален консенсус от вековете на Реформацията и Контрареформацията, традиционната представа за Са­ таната - вече силно разклатена от критиките на фило­ софите от века на Просвещението - се приютява в дог­ матичната ортодоксалност на Църквите, набожно запа­ зена и разпространявана от малцина автори. Така голя­ мата традиция се свива като шагренова кожа, но без ни­ кога да изчезне. В сравнение с нея нараства влиянието на една по-интериоризирана дефиниция на демона, ин­ тимно свързан с човека, чието тъмно лице или празна маска той е. Тази дефиниция дава възможност да същес­ твуват всички мислими варианти, мотиви, емблеми, ми­ тове и символи, отразяващи едновременно индивидуал­ ните страсти и колективния ужас. Някои ограничават пространството на психоанализата, белязана в края на XIX век от силната личност на Фройд. Други тласкат към създаването на сфери, където се търсят фундамен­ тални отговори: човешките науки. Истински дъщери на дявола, първата, както и вторите отразяват мощния ме­ ханизъм, който тласка Запада напред и го задължава в същото време да размисли над своята същност, своята съдба и своите цели. Защото пред европейците, заети със завоюването на света и - благодарение на науката и на техниката - на един по-добър живот, настоятелно се поставя мъчителният, но продуктивен самоанализ на чо­ вешката природа. Добра или лоша - според философи­ те, които стоят зад съответното твърдение, тя мотивира или не вярването в демона, спотаен в човешкото сърце. Най-големите оптимисти отстраниха проблема, като направиха от дявола обикновен обект на присмех, на лю­ бопитство или на суеверия, дошли от едно слабо просве­ тено време. Тези, които все още вярват в силата на Зло-

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

326

то, без да следват съвършено традиционалистките уро­ ци на Църквите, се разделят според два големи, проти­ воположни подхода: в традиционно протестантските страни, от където тръгват и Съединените щати, вярват повече, отколкото латинските народи в демона, скрит вътре в грешното тяло. Разликата произлиза вероятно от наследяването на определена религиозна чувствител­ ност. Изглежда също така, че тя се подхранва от общата съвкупна представа за света, а именно от чувството за колективизъм и за социален консенсус, както и от идеи­ те за естествената доброта на хората, разпространявани от Просветителите и след това от социалистите-утописти на XIX век.

Доктринално постоянство Разклатена от атаката на философите, католическа­ та Църква въпреки това продължава да потвърждава сво­ ето традиционно послание във връзка със Злото. Впро­ чем Жозеф дьо Местр (1753-1821) го отъждествявал с Революцията, с безпорядъка, с моралната дегенерация и с отхвърлянето на установените власти - особено тази на краля и на папата. Енцикликата на Лъв XIII Aeterni Patris* от 1879 г. обяви томистката** теология за вечно валидна. В такива рамки обективната реалност на съ­ ществуването на демона се налага без обсъждане. Тя със­ тавлявала направляващата линия за романската Църк­ ва до средата на XX век. По това време някои теолози се опитали да смекчат крайностите на доктрината, без при това да се противопоставят на традицията. Протес* **

На вечния Отец. - Бел. прев. Сборът от теологическите и философски доктрини на св.Тома Аквински. - Бел. прев.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

327

тантът Карл Барт (1886-1968) дефинирал Сатаната като „не-ангел“. „Той е не-същество, не-знание. Той е лъжа, нереалност, празнота, не-някой“. Рудолф Бултман (почи­ нал 1996 г.) утвърждава още по-радикално, че научният прогрес „ликвидира вярата в духовете и в демоните“. През 1969 г. Херберт Хааг счита в Abschied vom Teufel* дявола за персонификация на Злото и отрича неговото реално съ­ ществувание. Други немски теолози, както и Нов холандс­ ки катехизис през 1966 г., твърдят, че това съществувание никога не е представлявало истина за вярата. Такива съм­ нения обаче са по-акцентирани в прогресистките Църкви на северна Европа, отколкото в южна. Католическата йе­ рархия в действителност остава свързана с догмата за ре­ алното съществуване на демона. Павел VI го потвърди през 1972 г. Катехизисът на католическата Църква от 1992 г. направи същото по повод на „това същество, един паднал ангел, наречен Сатана или дявол“. В началото на 1998 г. Йоан-Павел II изпита необходимост да се върне на проб­ лема. Много вярващи и даже теолози са смутени от таки­ ва формулировки. Някои се опитват да ги смекчат, за да отговорят на нуждите на вярващите от модернизация, ко­ ито и без това вече не са особено привързани към тях. Мно­ зина просто стават дискретни, опитвайки се да опазят ед­ новременно и йерархията, и паството, като доминиканеца Доминик Сербло през 1997 г. с книгата си Дяволът - „Той съществува, но главното е да не се вярва в това“*2. Предпазливостта или нюансите в декларациите не променят нищо във факта, че католическата Църква не * Раздяла с дявола. - Бел. прев. 2 J. В. Russel, M ep h isto p h eles, р . d u , стр. 170; G. Minois, o p .c it., стр. 111-114; Herbert Haag, L iq u id a tio n d u dia b le, DDB, 1971 (първо немско издание 1969 r.); Dominique Cerbelaud, L e D ia b le , Paris, Les Édition de l’atelier, 1997. Виж също „Дяволът в сериозния печат“ - списък на статиите във вестниците на тази тема, със­ тавен по библиографски данни.

328

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

се е отказала от образа на Луцифер, съществуващ извън човека. През 1985 г. Йоан-Павел II изобличи тактиката на Лукавия, която „се състои в това да не се разкрива, така че Злото, което той отпечатва в душите от самото начало, да се развива от самия човек, от самите системи и от междучовешките отношения между социалните кла­ си и народите“. Древният сатаничен мит силно западна. Болшинството европейци вече не го споделят и даже из­ глежда, че продължава да се свива. Сред католиците в Холандия между 1966 г. и 1979 г. вярата в дявола е пад­ нала от 60 на 50 %; в ада - от 50 на 40 %, а в чистилище­ то - от 30 на 20 %. Във франция според една анкета на Европейски ценности от 1990 г. 49 % от практикуващите католици твърдят, че вярват в съществуването на Дяво­ ла, както и 5 % от невярващите - т. е. всичко 19 % от населението.3 Сондажите на общественото мнение, раз­ бира се, не позволяват да се уловят точно разликите меж­ ду концепциите по една толкова поливалентна тема. Си­ гурно е, че атеистите нямат същия подход към този въп­ рос като вярващите. Но въпреки това общите тенден­ ции са много показателни. Една мощна цунами е на път да смаже древния колективен страх даже и сред практи­ куващите католици, което задължава теолозите и све­ щениците да се приспособят към промените. „Христи­ янството на осъждането на вечни мъки в ада“ сензаци­ онно губи почва в Европа. Най-новото ускоряване на фе­ номена се отбелязва от внушителното завръщане на дя­ волските образи, все по-често включени в послания за свобода и удоволствие.4 За самите практикуващи, чиито редици непрестанно оредяват, смисълът на темата из­ глежда свързан с един тип консервативна религия. От няколко поколения насам започналото през Ренесанса в тесни интелектуални и артистични кръгове движение 3 Duivel en demonen, op. cit., стр. 101, бележка 3 и G. Minois, op.cit, стр. 121. 4 Виж по-нататък, глава VII.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

329

за освобождаване на човека силно се разшири и се раз­ простря нашироко във всички социални пластове. „Та­ зи индивидуализация и тази психологизация на образа на Злото“, за която говори Бернар Сишер5, доведе до сен­ зационно отстъпление на страха от Сатаната, но също и до ускорен разпад на позициите на институционалната Църква. Йоан-Павел II определи проблема отлично, го­ ворейки за хитростта на Лукавия да не се проявява, за да остави самият човек да се обвини, или като настоява­ ше върху необходимостта да се вярва в реалността на дявола. Рим се намира в по-деликатно положение, защото исканото от папството по-спокойно християнство минира основите на сградата. Лансирането на все пове­ че освободения от страха от демона сюжет върви редом с европейското движение за отхвърляне на установени­ те религии. Да не вярва в ада - какъвто във франция е случаят с повече от един на всеки двама (процентно) практикуващи католици - това значи да се съмнява в съществуването на рая и да обръща повече внимание на своето вътрешно аз, отколкото но един далечен, пък ма­ кар и благосклонен Бог. До там че ревностните католи­ ци от сега нататък са малцинство в едно невярващо, хе­ донистично общество или изкушено от феномените на сектите и на миленаризми** от всякакъв вид. Изчезване­ то на вонящия и страшен дявол е също изчезване на един тип религия, която е господствала в Европа на XVI и XVII век и още не е умряла в зората на третото хилядо­ летие. Инжектирайки злокобния мит в литературата, „френетиците“ от началото на XIX век открили пътя към банализирането и дедраматизирането на религиозните и морални теми.

5 Bernard Sichère, Histoires du mal, Paris, Grasset, 1995, стр. 27,170. * Доктрина на някои християнски писатели от първите векове и на някои модерни секти, според която Христос ще се върне на земята, за да царува хиляда години. - Бел. прев.

330

Р о б ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Игра с демона: черният и френетичният роман Както в средновековните мистерии, така и в баро­ ковите пиеси от XVII век, Сатаната винаги е бил теат­ рален герой: трагедии, траги-комедии, пасторални пие­ си или балети са били тогава големите консуматори на незначителни дяволии, които изразявали най-вече вкус към метаморфозите. Революционната публика също обичала пиеси с дяволи.6 Тенденцията произтича може би още от характерната за популярната култура фамилиарност с Велзевул, в която многобройни приказки и легенди го описват чак до XX век като глупак, лесно надхитряван от хората.7Тази тема в никакъв случай не е възпрепятствала страха от демона. Вероятно тя е слу­ жела да го омаловажи - като контратяжест на ужасява­ щите описания от религиозното обучение и проповеди­ те от онова време. По същия начин вампирите били поз­ нати и описвани така, че читателите да настръхнат. Га­ лантният Меркурий от1694 г. описва онези, които вил­ неят в Полша и Русия. Те идват нощем да смучат кръвта на своите близки, освен ако някой успее да им отреже главата или да им отвори сърцето. В такъв случай на­ мират „трупа в неговия ковчег влажен, гъвкав, подут и червендалест, въпреки че е мъртъв от много време.“ Ня­ кои събират кръвта, която изобилно се отделя от този труп, за да направят един вид хляб, който „гарантира срещу тормоза на трупа“, който след това не е в състоя­ ние да преследва повече тези, които ядат от хляба. За6 Jean Rousset, L a L itté ra tu re d e l ’âge b a ro q u e en F ran ce: C irc é e t le P a o n , Paris, Corti, 1953; M. Milner, op. cit., том I, стр. 193, бележ­ ката. 7 Claude Seignolle, L e s É va n g iles d u d ia b le , Paris, Maisonneuve et Larose, 1964, стр. 723.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

331

щото обяснението на явлението - според тези, които прокламират реалността на вампирите - е свързано с действията на Изкусителя, който се вмъква в труповете, за да ги накара да излязат от гроба. През 1732 г. вярване­ то достигнало извънредна сила поради станалите в Сър­ бия събития, главно в Медвежия, които били разгоре­ щено коментирани в цяла Европа.8 В началото на XIX век сюжетът придобива съвсем други измерения. „За да стане дяволът литературна те­ ма - твърди Макс Милнер - е било необходимо негово­ то съществувание и неговите сили да бъдат поставени под съмнение“. Разривът станал към края на XVIII век. До тогава философите наистина са изказвали съмнения, но без да се огънат пред главозамайването на съмнени­ ето.9 След това то се настанява в самата сърцевина на култивираното въображаемо. Раздробен, образът на Са­ таната ще се свързва с различни моди, ще се приспосо­ бява към еволюцията на нравите и на обществото. В ре­ зултат на неговата проекция под многобройни ъгли в литературната или на артистична сцена се умножили символите, но едновременно с това отслабнала обеди­ нителната мощ на християнския мит, все още поддър­ жан от ортодоксалните теолози. Във връзка с това фун­ даментална роля изиграл Монахът, написан през 1796 г. от деветнадесетгодишния тогава Матю Грегъри Люис, като оказал дълбоко влияние на английската, френската и немската литература. Пълна с фантазиите на един юно­ ша - фантоми, видения, упойки, отрови, насилия и кръ­ восмешения, книгата описва Луцифер под формата на гол млад мъж на осемнадесет години с изключителна красо­ та, със звезда на челото, две тъмночервени крила на ра­ менете, заобиколен от лъчи и розови облаци, излъчващ 8 Tony Faivre, Les Vampires. Essai historique, critique et littéraire, Paris, Losfeld, 1962, стр. 154-156. 9 M. Milner, op. cit., том II, стр. 487-488.

3 32

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

възхитителен аромат. Сатириците също подели сюжета, за да създадат многобройни пародийни имитации, прев­ ръщащи Лукавия в извънредно комичен персонаж. В съ­ щия момент пътят на християнската традиция е разбър­ кан и от Уйлям Блейк (1757-1828). Отхвърляйки праволинейността, той въпреки това твърди, че човек трябва да има религия: ако не познава тази на Исус, трябва да пре­ гърне поне тази на Сатаната.10 В една гравюра от 1808 г. озаглавена Сатаната, наблюдаващ Адам и Ева, той го представя като красив млад ангел. Урокът на Люис от Монахът не е забравен. Той ос­ тава за дълго време базата на един от видовете артис­ тично представяне, което изтъква лъчезарната и первер­ зна красота на падналия ангел, чиито справедлив бунт срещу тираничния Бог Байрон прославя. Английският черен роман от края на XVIII век съз­ дава страшна и завладяваща атмосфера, носителка на „един вид свят ужас“, който донякъде спасява неговото повествувание на жестокости от отегчителната посред­ ственост. Той все още приема много насериозно сатаничния мит, което може би обяснява защо непосредст­ вените френски имитации на жанра изглеждат по-скоро тромави и нямат особен успех. По-силно повлияна от съмненията на философията по този въпрос, франция оставя по-малко място за патетичното. Обаче булевардният театър все още разпространява темата, например в Замъкът на дявола, героична комедия в 4 действия и в проза от Лоазел дьо Треогат, играна за първи път на 5 декември 1792 г. Съвсем реалната мода на мотива след­ ва по-скоро нови пътища с маркиз де Сад, който не вяр­ ва в християнския демон, а в лошата природа на човека, (която „се е просмукала от Злото, с което създанието трябва да съществува“, История на Жулиета), с паро10 Пак там, том I, стр. 175; J. В. Russel, Mephistopheles, op. cit., стр. 176-177.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

333

дийните автори и наследниците на фантастичното на Ж ак Казот. За тези, които са преживели терора и кър­ вавата революционна действителност, смехът е осво­ бождение. По този начин дяволът е изкован от общест­ во, белязано от антиклерикализъм и от неблагосклонни предразсъдъци срещу английския враг. Като се свързват отново с популярната традиция, пародиите на черните ро­ мани създават внушително място за смешния демон. До­ лу Дяволите, долу Зверовете се появява през 1799 г. както и Едно гърне без капак и нищо вътре, чиято непристой­ на интрига няма никаква друга вътрешна връзка освен с персонажа на Сатаната - единствената свръзка между гла­ вите. Заключителната молитва е отправена към него: „Ти, който изпращаш изпарения на нашите дами и колики на нашите изящни; ти, който единствен носиш успех на на­ шите романи и нашите модерни драми“. Анонимният ав­ тор на Замъкът на демоните или влюбеното кюре - антиклерикално писание, публикувано без дата, твърди дос­ та решително, че е бил подтикнат да го напише от публи­ ката, защото единствено историите за привидения, за вам­ пири и за подземия се продават добре.11 В началото на XIX век трагичната представа за същес­ твуването не доминира вече единодушно на европейския континент. Просветителите и може би още повече револю­ ционното разчупване създали един нов поглед върху света, акцентирайки върху интериоризацията на чувството за грях у вярващите, върху различаването на Злото - у другите. Ос­ тавената от Казот следа в литературата се разширила. Както обяснявал Пиер франкастел, „всеки индивид се смята за един микрокосмос и драмата на неговата съдба - която се състои от конфликта между силите на Доброто и на Злото -се разиграва в най-съкровените дълбини на всяка индиви­ дуална съвест. Така всеки човек престава да бъде считан1 11 М. Milner, op. cit., стр. 190-192, 200-201.

334

Р о б ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

изцяло като въплъщение на един аспект на колективната драма на човечеството. Конфликтът на силите е вътрешен. Човекът се бори със себе си и демонът е в него...“12 Сирак на Революцията и на Империята, франция на Реставрацията видяла да се развива след 1818 г. една ос­ нована на ужаса литература, която Шарл Нодие (17801844) публично заклеймил след 1821 г., като я опреде­ лил като „френетичната школа“.13 Нейната естетика се вдъхновява от тази на черния роман, от най-новите пре­ води, а именно творбите на Байрон и от зловещите те­ ми като Вампирът на Полидори през 1819 г. Самият Но­ дие населва своя кратък роман Смара (1821) с вампири, чудовища, жертвоприношения на новородени деца, но в игривия план на един сън и даже на разказ за сън в съня. Двамата разказвачи изкупват във въображението си уг­ ризенията, които ги измъчват. Тук веднага се вижда, че ударението е поставено върху централното място на су­ бекта и двусмисленото колебание между реалното и илю­ зорното, въведено от Казот. Демонът - това е самият човек! Нодие не взима много на сериозно суеверията, нито религиозността, която той използва като задна ку­ лиса, за да подскаже недоверието, да накара да се съм­ няват във валидността на митовете, доведени от него до нажежаване. Което позволява да се разбере неговата ре­ акция на раздразнение от вноса на чуждестранна сата12 Pierre Francastel, communication au colloque L e D é m o n ia q u e d a n s l ’art. Sa signification ph ilosoph iqu e, organisé par Enrico Castelli, Paris, Vrin, 1959. Виж също Макс Милнер, „Диалогът с дявола, според някои про­ изведения на модерната литература“, E ntretien s su r l ’h o m m e e t le diable, sous la direction de Max Milner, Paris-La Haye, Mouton, 1965, стр. 237. 13 M. Milner, op. cit., том I, стр. 275, 280-281,314-315, за заглавията и цитатите, които следват. За Нодие - J.- В. Baronian, op. cit., стр. 61-62.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

335

нична тематика, даваща на дявола по-опасен образ, поблизък до традиционната християнска теория. Защото „френетиците“ са буквално очаровани от чудовищни об­ рази извън човека. Понеже го мразят, от тях се очаква да използват срещу него свръхестествени сили, родстве­ ни с тези на класическия демон. Техният прототип е съз­ данието на Франкенщайн (1818) на г-жа Шели, преведе­ на на френски през 1821 г. Английската романистка прев­ ръща чудовището, създадено от учения, в символ на от­ ношенията между Създателя и Падналия ангел. То из­ виква: “Не веднъж съм считал Сатаната като най-точ­ ната емблема на моето положение.“ Директно е предя­ вен иск за наследството на Милтън, защото осъзнаване­ то на тази прилика станало при прочитането на Изгубе­ ният рай. Обаче спорад Шилар Байрон е реабилитирал Луцифер, за да го направи баща на всеки бунт и завър­ шения тип на прокълнатия. Запомняйки този урок, Ме­ ри Шели описва този, чиято покъртителна история раз­ казва, като едно чувствително и добро същество, напра­ вено лошо от хората, които жестоко го отблъскват, когато то се опитва да им помогне, като при това често го наричат „демон“. Подобна двусмисленост позволява да намерим мястото на тази творба в канавата на английс­ ката култура, по-силно белязана, отколкото френската от външния образ на мощния и нещастен дявол, под юм­ рука на страшния Бог, „толкова несправедлив към мен, че да ме презирате, мене, за когото именно трябваше да бъдат запазени вашата справедливост, вашето милосър­ дие и вашата обич“, както създанието се оплаква на своя господар франкенщайн. френските романтици също ще се опрат на идентична представа за Бунтовния ангел, как­ то ще се види по-нататък, но без да оставят голяма сле­ да в националното въображаемо. Докато в Англия те­ мата служи за дългия преход между адския дявол от вре­ мето на лова на вещици и персонализацията на Злото. Като че ли тази култура имала нужда да приключи с вър­

336

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ховния бунт, като го остави по-дълго време да придружа­ ва човека, преди да развие по-късно през века интериоризираната концепция за Злото с Доктор Джекил на Стивънсън (1886 г.). Без никога да губи изцяло от погледа си външното чудовище, на което Брам Стоукър създава мо­ гъщ вариант в Дракула (1897 г.). Впрочем хронологични­ те отклонения и разликите в чувствителността никога не са преставали да съществуват между вече видимите в началото на XIX век две големи традиции, които по този сюжет разделят франция от Англия и - по-общо - от се­ верна Европа, продължена в Съединените щати от ла­ тинските страни. От 1818 г. до 1822 г. във франция се наблюдава ис­ тинско изобилие от „френетични“ заглавия под перото на десетки писатели с невиждан интензитет. При това те не разработват една и съща насока. Някои развиват главно образа на чудовището, докато други се възполз­ ват от модата на жанра, но всъщност преместват центъ­ ра на интригата върху отношенията между човека и сатанинските сили. Младият Оноре дьо Балзак публикува много на тази тема, например Кентавърът (или Магьос­ никът) през 1822 г. Впрочем Сатаната пресича от еди­ ния до другия край Човешката комедия. Написан през 1820-1821 г., първият му роман фалтюрн представя ге­ роинята с това име като божествена красавица, която обвиняват, че има злокобни способности. Авторът оба­ че взима мерки да покаже, че тези твърдения са неосно­ вателни, което припомня въведената от Казот и послед­ вана от Нодие традиция, която се състои в това да се остави да витае дълбоко съмнение върху реалността на демоничните сили. Макс Милнер успял да идентифици­ ра един вероятно английски модел - Красивата магьос­ ница от Гласлин, описана в един роман, приписван на Уолтър Скот, преведен на френски през 1821 г. Ако на­ родът в разказа вижда в нея вещица, която е сключила пакт се демона, образованите хора приписват свръхес­

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

337

тествените й качества на знанията на друидите.14Ще от­ бележим още веднъж, че английският случай - обратно на Балзак - съдържа известна реалност. Въпреки че към 1822 г. френетичната тема излязла от мода, тя продължила да произвежда по-късни отро­ чета като Мадам Пютифа от Петрюс Борел - работа, написана през 1833 г., публикувана през 1839 г., или Два­ та трупа (1832) и Мемоарите на дявола (1837) от Фредерик Сулие. Последното творение е окачествено от Ма­ рио Прац като „жестока фантасмагория, доминирана от образа на един Велзевул с уродлива усмивка и с хищен поглед на канибал, съзерцаващ жертвата, която ще по­ гълне“. А книгата на маркиз дьо Сад Жюстин в същата рецензия е предложена на една жена, та тя да полудее от нея.15 В същата епоха вариациите на сатаничната тема се множат в литературата, музиката и пластичните изкус­ тва, което позволява да разберем очарованието, което упражнява върху романтиците, достигнали зряла възраст към 1830 година, защото нейните образи и звуци са на­ воднявали света на тяхното детство. За разлика от френетиците, които се стремели да подчертаят в своите разка­ зи ужаса, други писатели от времето между 1824-1830 г. под непосредственото влияние на Уолтър Скот разви­ ват по-дистанциран исторически или фолклорен подход, който разглежда духовете, вампирите, джуджетата и ве­ щиците като отражение на народните вярвания през оп­ ределена епоха. Такъв поетичен и исторически рацио­ нализъм подхожда на новото поколение по-скоро реак­ ционни автори, щастливи да възпеят култа към минало­ то без действително да приемат идеите, които лансират. 14 М. Milner, op. e i t , том I, стр. 324-325. 15 J.-B. Baronian, op. c i t , стр. 29-53 по повод на „предфантастиката“; Mario Praz, L a M ort, la C h a ir e t le D ia b le d a n s la littéra tu re d u X I X siècle. L e r o m a n tism e noir, Paris, Denoël, 1997.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

338

Млад, тридесетгодишен лекар - Фердинанд Лангле представя на публиката през 1828 г. Приказки на весело­ то знание, написани с умишлено архаизиран език, ефек­ тът още по-подчертан от готически шрифт, но без да взи­ ма проблема насериозно. Една от приказките разказва Чудните приключения на един епископ, който взел на служба Дявола - претекст за забавни и смешни сцени, които изваждат от свръхестественото заряда на страх. Освен това към 1829-1830 г. се почувствало немското влияние с първите преводи на Хофман, а именно Елек­ сирите на дявола, публикуван под псевдонима Спиндлер. Несъмнено читателите са намерили там отново мал­ ко от атмосферата на черния роман, но новото се със­ тои главно в двусмислието на свръхестествения климат. Хофман не го е превръщал просто в романтичен мотив, защото той наистина е вярвал в това, зареждайки тексто­ вете си с тревога и ужас, с обезпокоителни посредници, със знаци, сънища, видения или предсказания. Този кон­ текст се доближава до фантастичния, който триумфира във Франция от 1830 г. до 1834 г., поставяйки на заден план английския сатаничен реализъм и вампирски ужас, за да привилегирова ролята на илюзорното. В Метемпсихоз - една приказка, дълго време приписвана на Нервал, в действителност написана от ирландеца Мак Ниш, коя­ то се появила през 1830 г. Лъо Меркюр дьо Франс, един студент, се подчинява на закона на дявола, разменя тя­ лото си с един приятел, погребан е на негово място..., и накрая се събужда в средата на амфитеатър. От това Макс Милнер заключава, че френските автори изслед­ ват всички пътеки на странното с усърдие, но че те „из­ глежда се отказват поради остатъка от рационализма си да накарат дявола да се намеси в рамките на ежед­ невния живот.“ Те са - точно обратното - загрижени да “направят по-несигурна и по-подвижна демаркационната линия[...] между възможното и невъзможното“.16 Чо­ век може като него да бъде чувствителен към очарова­ 16

М. Milner, op. cit., том I, стр. 402-403, 422-423, 464, 473, 514-515.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

339

нието на окултното, което завладява авторите от първа­ та трета на XIX век, както и към ролята на подхваната­ та от тях игра да събудят кошмарите, фантомите или демоните - върховно рафиниране на скептицизма за ня­ кои. Обаче модите са много ефимерни, защото - както и френетичният жанр преди нея - след 1833 г. фантас­ тичната приказка претърпява бързо охладняване на пуб­ ликата.1718Библиофилът Жакоб, който през 1829 г. напи­ сал Вечерите на Уолтър Скот в Париж, представлява пък научната страна на феномена. Той въвежда движе­ нието на любопитство на образованите към популярни­ те теми, към изучаването на нравите, престъпленията и магията. Много ярък вкус към легендите и фолклора се активира особено към 1835 г., точно в момента, когато фантастичното е в явен упадък. През 1836 г. Льору дьо Ленси пише въведение към Книга на легендите, после от 1842 г. анотации за Нувел Библиотек Блъо, т. е. за популярните книги, които са за ръчна разпродажба още от XVII век, които отделят голямо място на свръхестес­ твеното, на чудесата и на феите. През 1840 г. Амеде дьо Бофор издава френски легенди и народни традиции.™ В последствие движението още повече се засилва в науч­ ните прегледи, и после - много скоро - под лиричното перо на Мишле, автор през 1862 г. на Вещицата. Най-постоянната директна линия, за да се подреди това изобилие от демоничното в страната на Волтер, се намира в постоянното възкръсване на съмнението в са­ мата сърцевина на повечето от повествуванията, вклю­ чително и в много от френетичните текстове. Във фран­ ция модата на Сатаната е тази на Принца на двусмислието, на демона на мечтата: мотив, символ, но все помалко голям християнски мит. Ако в Човешка комедия Балзак му отделя важно място като архетип, това няма никаква връзка с традиционната му религиозна роля. На­ 17 Pierre-Georges Castex, Le Conte fantastique en France de Nodier à Maupassant, Paris, Corti, 1951. 18 M. Milner, op.cit., том II, стр. 187, 195-196.

340

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

истина публикуваният през 1835 г. Мелмот помирен под­ хваща отново темата за дяволски пакт, но за да покаже неговата безполезност, защото всяко действащо лице препродава своя подарък с отстъпка, така че в края на краищата те загубват напълно стойността си в така опи­ саното търговско общество и след това изчезват. Докато в Англия урокът на Милтън, подхванат под различни форми до черния роман на Байрон, съдържа едно поизпълнено със страх вярване в реалността на Лукавия, превърнат в съвършения архитип на бунта. На свой ред и френските романтици ще опитат да го присадят, без голям успех.

Сатаничният ангел символ на бунта

-

Изобилието на сатанични форми в началото на ца­ руването на Луи-филип сигурно е допринесло за банализирането на образа на дявола, поне за образованите френски граждани, които са консумирали тази артистич­ на и литературна продукция. Вече не става дума за об­ себване, както по времето на кладите за магьосничест­ во, а за преходни моди. Един вид светска естетика на тръпката, която помагала да се направи свръхестестве­ ното по-малко тревожно, даже смешно или просто лю­ бопитно. Страната на философите и на Революцията на­ мерила отново, по свой начин, връзката с установената, но далеч от това да бъде триумфираща, религия. Адско­ то гъмжило - колкото несвързано, толкова и неудържи­ мо, в действителност съответствало на контрастни кул­ турни феномени, които се степенували безкрайно меж­ ду препотвърждаването на древните догми и тяхното най-категорично отхвърляне. Всъщност всеки би могъл да разпознае своя предпочитан Лукав в тази изложба на

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

341

адски форми, която може би е отразявала нестабилност­ та на едно общество, което търси себе си между рево­ люциите от 1830 г. и 1848 г. Тези, които наричаме „малките романтици“ от го­ дините 1832-1834, високо се провъзгласяват за сатаници. Те моделират своята стойка и лице в съответствие с това, говорят или пишат на своите хубавици в този стил. Теофил Готие се радва, че лицето му е естествено бледо, а тенът - маслинен: „Дамите ме намират божествено сатаничен и лишен от илюзии.“ Добрият тон изисква да харесваш в другия това, което той представя като злове­ що: „Той има очите на Сатаната, обожавам Сатаната“, казва една романтична жена, докато един обожател срав­ нява зениците на своята любима с „прозорци към ада.“ Една част от литературата обявява смъртта на Бога, за­ местен от Духа на Мрака. Поети като Южен Брюн, O’Heди, Бунин презират или оскърбяват Създателя и възхва­ ляват демона. Жюл фавр го прави като припомня, че „Байрон възпяваше ада и небитието“. Макс Милнер ню­ ансира все пак този мрачен идеал, като твърди, че той е преди всичко мода, младежка игра на авторите, без ис­ тински умисъл за грях, нито главозамайване от Злото. Впрочем моделът никога не се прилага към героите на творбите, с които читателят има тенденция да се иден­ тифицира, с изключение на персонажа на Зафи в Саламандрата на Евгений Сю19. На един кораб, по време на едно пълно с авантюри пътуване, се намира тайнстве­ ният г-н Зафи, хубав, млад, блед. Очите му, понякога с мек поглед, често са тъжни и изпълнени с горчивина. Той напомня падналия ангел, описан от Люис или от Байрон. Дяволското въображаемо се появява също и в Па­ рижката Света Богородица на Виктор Юго през 1831 г. 19 Пак там, т. 1, стр. 518-519, 544-545, 553, 562.

342

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Но тук става въпрос за умишлено пресъздаване на менталния климат на Средновековието, за романтично от­ чуждаване от собствената епоха, което се различава от поддържаната от фантастичното двусмисленост и още повече от претенциите за реалност, съдържащи се в чер­ ния роман. Квазимодо изобразява твърде ясно човешки урод, за да предизвика чувство на метафизичен страх, въпреки слуха, който го обвинява, че е демон. По същия начин, както впрочем и Франкенщайн, и старата циган­ ка в Ла Стрега на Ернест Фуине се кълне в отмъщение срещу хората, които са я отблъснали поради нейната гро­ зота. Като не става отшелник, призоваваният на всякак­ ви сцени дявол се прави все по-често на мъж или на же­ на. Плашещите вещици на Гоя в края на живота му (той умира през 1828 г.) отстъпват място на пленителни мла­ ди момичета, както става и с белгийския художник Антоан Виртц (1806-1865). Той следва модела на Уйлям Блейк, за да представи Сатаната под формата на една „особено енигматична красива и мрачна фигура“ върху дясната страна на един триптих от 1839 г., посветен на Христос в гроба.20 Нейният мрачен поглед, сгърчването на един нокът върху сластолюбивата гръд показват чо­ вешки страсти като емблема на младежки бунт срещу тиранията на възрастните, както и като символ на твър­ достта на Бога, който безапелационно осъжда едно тол­ кова великолепно създание. Във фантастичната сим­ фония на Берлиоз през 1830 г. дяволът става меломан, защото петият такт на симфонията описва Сън за една нощ на Сабат. Поставен във всякакъв контекст, той ре­ шително вдъхновява творческия дух на художниците, ко­ ето допринася да го направят по-познат, без винаги да се изключва тръпката, наследена от миналото. Дяволът извън бариерата на Гаварии, публикувана на 10 януари 1833 г. в Шаривари, е един млад модерен мъж, с две мал­ ки рогца, частично прикрити от буйната му коса. Две 20 Bruxelles, musée Wiertz. Reproduit en couverture de R. Villeneuve, La Beauté du diable, op. cit. и стр. 27.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

343

възторжени млади момичета подават ръка на този “дя­ вол служител, чиновник на нотариус, артист, студент“, който е „най-шумният, най-волнодумният, най-весели­ ят и най-обичаният от всички дяволи“, както коменти­ ра един надпис на картината. В същия вестник Домие представя серията Въображението, чието клише от 19 февруари 1833 г. представлява коликите: въоръжени с огромен трион две дяволчета атакуват корема на бол­ ния. Същото се отнася и за главоболието - на 27 април 1833 представено от други дяволчета, които удрят по на­ ковалня и бият камбана. По-дискретно и може би п о тревожно се проявява присъствието на Изкусителя в дру­ ги рисунки от серията, където изпълнения с желания су­ бект - например една дама, мечтаеща за дрехи, ги виж­ да удовлетворени от един подозрителен персонаж, кой­ то може да бъде разпознат по опашката. На 8 и на 22 март 1833 г. пак в същия вестник Рамьоле предлага две гравюри Дяволщини. Един демон чете проповед за смърт­ та пред себеподобни; един друг танцува с момичета, но едно магаре наблизо вече носи в самара си един товар прокълнати, които са за ада; други изглеждат като денди, кърмачки или еквилибристи.21 Споменът за Бош и за Брьогел витае над някои уродливости, показани в сцени­ те, точно както немският Teufelsbücher може би прозира в многобройните дейности на ежедневния живот, които всъщност привличат вниманието върху многобройните възможности да прегрешим и да се разкаем. Кралският път на Сатаната продължава да бъде мно­ го задръстен с приближаването към средата на века. Ин­ тересът към него не отслабва под многобройни форми, които разпространяват до безкрайност неговия образ. В Онофриус Теофил Готие е фиксирал от 1832 г. чертите на един млад демон-денди, добре облечен, с червени мус­ таци, зелени очи и блед тен, ироничната гънка на чиито устни показва възможността му да се подиграва с бед­ 21 М. Milner, op. cit., том I, стр. 563, 568, 620-621.

344

Р о б ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ната си жертва. Този тип на сардоничен и рафиниран Мефистофел ще изпълни изкуството, операта, след това даже и рекламата и накрая - още по-близо до нас - ани­ мационните филми и комиксите.22 В съвсем различен жанр абат Алофнс-Луи Констан (1810-1875) убеден, че Луцифер е бил несправедливо осъден от един деспоти­ чен Бог, около 1840 г. се захванал да напише много кни­ ги под името Елифас Леви, за да го опише като позитив­ на духовна сила. Тогава той го превърнал в символ на революцията и на свободата, по примера на Жорж Санд, която в Консуело вижда в него „бог на бедните, на сла­ бите и на потиснатите“ и „архангел на законния бунт“. По-късно, като започнал да се възхищава от Наполеон III, Елифас Леви превърнал дявола в йерархичен стълб на закона и реда. Този помпозен сатанизъм в края на века привлякъл отново неколцина активни адепти и ли­ тератори.23 Трети тип страстен интерес към сюжета в средите на ерудираните обхваща цяла Европа: изучава­ нето на процесите за магьосничество. В Германия през 1843 г. Вилхелм Г. Золдан публикува първия рационалистичен сбор върху темата, почерпан от документи­ те на процесите, французите не изостават с Колен дьо Планси или пък Артюр Дино във Валансиен, който от 1884 г. се заинтересувал от аферата в манастира на Брижитинките в Лил, обсебени от демона през 1613 г., и вдъх­ новява едно местно списание, отворено за такива въп­ роси - Исторически и литературни архиви за северна Франция и за южна Белгия.24Впрочем през 1862 г. Вещи­ 22 J. В. Russel, M e p h isto p h e le s, o p. eit., стр. 201-201 по повод на дя­ вола на Теофил Готне и на Елифас Леви. За дявола в комикси­ те виж глава VII, както и списъка на заглавията след библиог­ рафията. 23 М. Milner, o p. cit., том III, стр. 246-256. 24 Wilhelm G. Soldan, G e s c h ic h te d e r H e x e n s p ro ze s se a u s d e n Q u e lle n d a rg e ste lt, Stuttgart, 1843 (допълнено от Хайнрих Хепе през

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

345

цата на Мишле е публикувана в Белгия, поради страха на френските издатели от предчувствието за скандал от неодобрение. Тя поднася с лиризъм романтичния образ - напълно фалшив - на една разбунтувана жена, която предумишлено се отдава на дявола, за да излезе от низшето и подчинено положение, в което е поставена.25То­ зи прочит на темата за отношенията между Ева и змия­ та в положителна, даже нежна светлина, е характерен за романтизма. Вини проектирал да напише пиеса за Лилит, съжителка на Луцифер и любовница на Адам. След Жорж Санд и Елифас Леви дяволът бил реаби­ литиран и от Ламане, Прудон, Алфред де Вини, Виктор Юго. Една дълга поема на Вини - Елоа или сестрата на ангелите, възхвалява славата на „този, който носи свет­ лината“, Луцифер. Колкото до Юго, чиито възглед по то­ зи въпрос варира през дългото му съществуване, той му посвещава една епопея, започната през 1854 г. и публику­ вана посмъртно през 1886 г. -Краят на Сатаната. Разби­ ра се, грешник, но направен симпатичен, защото страда от своята алиенация, той споделя тези черти с човека. В не­ говата борба с Бога от крилото му пада едно перо, което придобива формата на един красив женски ангел, наречен Свобода. С двойното разрешение на Бога и дявола анге­ 1880 г., преиздадено от Макс Бауер през 1912 г. и винаги счи­ тано като източник за справка). Жак-Албен Симон Колен де Планси е написал много трудове, между които И с т о р и я н а в а м ­ п и р и т е през 1820 г., А д с к и р е ч н и к през1825-1826 г., често пре­ издаван след това, З а щ и т н и к ъ т н а в е щ и ц а т а и Д р у г и Л е г е н д и от и ст ори ят а на Ф ранция п рез С редновековиет о и в съвре­ м е н н о с т т а , Paris, Putois, 1852 Основаните през 1829 г. от валенсианеца Артюр Дино И с т о р и ч е с к и и л и т е р а т у р н и а р х и ви на с е в е р н а Ф р а н ц и я и ю ж на Б е л г и я за тридесетина години пуб­

ликували 18 тома. 25 Jules Michelet, L a S orcière (1862), éd. par Robert Mandrou, Paris, Julliard, 1964; R. Muchembled (dir.), o p. cit., особено библиогра­ фията и приносът на Мари-Силви Дюпон-Буша.

3 46

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

лът Свобода окуражава човечеството да се разбунтува сре­ щу Злото и да разруши символичния затвор - Бастилията, който пречи на смъртните да постигнат свободата. Дело­ то на помирението може да започне. Тогава демонът стра­ да, защото целият космос го отхвърля. Той крещи: „Бог ме мрази“, но Създателят му отговаря, че не: „Сатаната е мъртъв; прероди се, о, Луцифер небесен! / Ела, издигни се от сенките със зора на челото.“ Така авторът завършва с отрицание на Злото, защото вселената е любов, безкрай­ ност и търпение.26 Краят на Сатаната е по-скоро този на страха, отпри­ щен от стария християнски мит, водещ до подчинение на душите и боязън от промените. През 1876 г. Делакроа рисува Бунтът на Луцифер и на непокорните ангели като порив за освобождение.27 Мощни голи тела се уст­ ремяват към небето, размахвайки оръжия. Само тъмни­ те крила на един светещ Луцифер показват кой е той, но той се е преобразил в позитивния певец на Революция­ та, която отхвърля всяко иго, не е обрисуван като гос­ подаря на предназначения за непокорните ад. В Европа темата съблазнява всички, които се смятат за духове на протеста и на революциите. Същата година в Испания Рикардо Белвер скулптира статуята на един Бунтовен ангел, отличена на Световното изложение в Париж през 1879 г., докато през 1873 г., 1882 г. и 1883 г. се появяват преиздания на испанския превод на Изгубеният рай на Милтън.28 Обаче романтичната представа няма да има много го­ лямо романтично поколение, въпреки че е успяла пред­ варително да захрани сред членовете на сатанистките секти фантазии за тотална свобода. Разпадането на те­ мата към средата на XIX век практически довело мита 26 М. Milner, op. cit., том II, стр. 358-422, резюме от J. В. Russel, Mephistopheles, op. cit., стр. 197-200. 27 Картината е репродуцирана в R. Villeneuve, op. cit., стр. 53. 28 G. Minois, op. cit., стр. 89.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

347

до загуба на всякаква логична свръзка, поне в най-образованите кръгове, въпреки съществуването на специализи­ рана католическа литература и чувствителен по това вре­ ме натиск за ортодоксална реакция. За този сюжет се от­ варя донякъде и романът с продължение, който от 1845 г. до 1860 г. дава доказателства за неочаквано добро състоя­ ние. Издателят Гюстав Сандре основал през 1846 г. Адска библиотека, за да препечатва там изключително черни ро­ мани, но опитът не надживява първия том. фантастична­ та приказка, силно повлияна от Едгар Алън По, оставя малко място за традиционния дявол, защото авторите пред­ почитат да се носят върху океана на спиритизма и на маг­ нетизма. фантастичната драма през последните си добри години - между 1845 г. и 1850 г. има повече нужда от музи­ ка, от феерия и от фарс, отколкото от дявол, станал „за широката публика все по-несериозен персонаж“. Романът, поезията, театърът, операта продължават да използват об­ раза на романтичния демон, но без особена убедителност. Макс Милнер смята, че това е така, защото границите меж­ ду реалното и фантастичното, между познаваемото и не­ познаваемото са станали по-несигурни.29 Възможно е обяснението да е свързано по-скоро с нарастващата интериоризация на идеята за Злото. Само отделни изолирани католически гласове се опитват да съживят традиционния демоничен мит, както го прави Амеде Помиер през 1853 г. с Адът. Привържениците на праволинейността знаели добре, че краят на Сатаната рискува да бъде край и на Бога, т. е. на един тип рели­ гия, основана върху страха от вечното наказание, неп­ рестанно поддържан от ужасни образи на ада. Но поне в интелектуалния лагер каузата е разбрана. Разумът, нау­ ката и индустрията ще оставят все по-малко и по-малко място за големия сатаничен козел, царуващ над ада. Счи­ 29

М. Milner, op. cit., том II, стр. 262, 310-311, 322, 332, 357.

348

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тани за суеверия, едва достойни и за неграмотното насе­ ление, въпреки това такива концепции, както ще видим по-нататък, ще продължават с инат - поне до църков­ ния събор на Ватикан II - пътя си в най-добре контроли­ раните от Църквата социални среди. Мислители, артис­ ти и хората, които следват новото, масово се отдръпват от тези консервативни и оборени от прогреса на мисъл­ та и на техниката идеи. До там, че те са напълно схва­ щани като част от реакцията срещу всякакъв бунт или революция и са енергично атакувани както от свобод­ ната мисъл, която е в пълен подем, така и от сцинтизма, също така оптимистичен и завоевателен. Като се ос­ вобождава от религиозната принуда от страха от ада, се създава един нов вид западен сюжет. Носител на едно хипертрофирано „A3“, той си поставя повече въпроси за дълбините на своето същество, отколкото за един вън­ шен дявол, ограничен, подигран, даже отречен от доми­ ниращата култура на своята епоха. За нарастващата интериоризация свидетелства и нарастващата мода на ав­ тобиографиите. Индивидът се вглежда в себе си, откри­ вайки тревожни бездни, лишения или подтиснати жела­ ния, защото от друга страна той е длълъжен да може да контролира публично своите чувства и страсти, като по­ казва само рафинирана учтивост - свидетлство за светс­ ко умение да се държи в обществото.30 Въпреки че пре­ ди откритията на Фройд още не знае какво е подсъзна­ телното, той започва да прозира потенциалната му стран­ ност, неговата сенчеста страна. В този контекст стават разбираеми модата на спиритизма или още страстният интерес след 1857 г. към аферата на завладените от ду­ хове в Морзин. Поради тази причина средата на века из­ глежда като период на преход, едно дълго колебание между времето на дявола от ада и двойно по-страшния, 30 R. Muchembled, La Société policée, op. cit.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

349

който дреме във всеки човек - една безкрайна фаза на разглобяване на плашещото християнство, развивано след конфесионалния сблъсък на XVI век. Защото европейският интелектуален свят действа то­ гава като призма, произвеждаща безкрайност от нюан­ си между папския традиционализъм, потвърден след шо­ ка от Революцията, и войнстващата свободна мисъл, идентифицираща Луцифер с освободител на народите: „Бог - това е Злото, Сатаната - това е прогресът, това е науката“ - прокламира Калвинак през 1877 г. Кипящи­ ят казан на мисълта приема също и по-тревожни и подвусмислени идеи. Някои не се колебаят да шокират пре­ думишлено, за да разрушат самата основа на християнс­ твото. Един от тях е художникът и гравьор фелисиен Роп (1833-1898) с петте гравюри Сатанично. Една от тях -Голгота, е плътно пропита от еротизъм и демонизъм. На червен фон, осветен от високи свещи, които напом­ нят някаква черна литургия, един Исус на кръста с де­ монична гримаса, идентифициран от “Белз“ над глава­ та му, сграбчил в задните си ноктести лапи косите на една гола Магдалена в екстаз, главата й опряна на изду­ тите торбички на изкусителя с огромен изправен член. Юисманс пише, че тази представа „ви преследва и ви плаши“31. И сред най-сериозните учени се забелязва из­ вестно очарование от демонското и неговите мистерии, когато показват склонност към традициите или попу­ лярните суеверия, даже и когато са се изхитрили да ги отрекат. В прибавка на това след 1860 г. бушува и една мощна ирационална вълна с появяването на двете про­ изведения на Елифас Леви История на магията и Клю­ чът към големите мистерии. Въпреки че застъпниците на установените езотерични общества са обрекли тога­ ва автора на публично презрение заради неговата непо31

Картината е репродуцирана в Р. Вилньов, op. cit., стр. 209 с цитата на Huysmans, стр. 208.

350

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

нятност и склонноста му към анекдоти, неговите писа­ ния са оставили следи в необразованата публика, прив­ личали тези, които се интересуват от магия, без да раз­ бират нещо от нея. Окултизмът е отново изваден на мо­ да през последната трета на века от изобилната продук­ ция на Леви и различни други писатели като Станислас де Гаита (Есе за прокълнатите науки), Едуар Шюре (Ве­ ликите посветени) или мартиниста Папюс. Каймакът на Париж се интересува от тези теми. Юисманс, Маларме, Мендес, Баре, Сати, Руол, Пювис дьо Шаван и мно­ го знаменитости дискутират разгорещено прераждане­ то, демонизма, хиндуисткия мистицизъм, просвещение­ то. Активират се теософи, мартинисти, последователи на розенкройцерите. Създават се тайни ложи. Движе­ нието спечелва едновременно любопитните писатели и специфични социални групи.32Обикновеният французин, а още повече френският селянин, очевидно са далеч от това да споделят подновения вкус към окултното. Това не пречи едно такова безпорядъчно съзряване да пре­ дизвиква недоволството на онези, които искат да са на върха на модата, на изкуството и на литературата, изп­ равени пред отговорите, които предлагат религията и науката. Ако религиозното влияние е отслабнало, то чес­ то е заменено от интензивен социален и културен на­ тиск. Той поражда болестите на века, които не засягат само интелектуалците. Изкуството, литературата, раж­ дащата се във Виена фройдистка психоанализа, прочу­ тият роман на Р. Л. Стивънсън Доктор Джекил и мис­ тър Хайд, появил се през 1886 г., потвърждават разраст­ ването на един феномен на раздвояване на личността. В Салпетриерата Шарко изучава женската хистерия, сим­ птом за реални смущения, но също така за прекомерно психическо напрежение, появило се при някои изклю­ 32 J.-B. Baronian, op. cit., стр. 129-133.

Глава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

351

чително затворени в себе си пациентки вследствие на твърде задушаващия контрол от страна на семейните и социални инстанции. Тези „тирании на интимността“33 определят бавното раждане на един нов модел на пове­ дение, по-нарцистичен, който намалява силата на Прин­ ца на Мрака в полза на „демона“, сгушен вътре в чове­ ка: много тревожно присъствие, но не е ли това просто тъмното, потиснато лице на субекта? Тъкмо женското тяло е обект на едно колкото обезпокоително, толкова и дълбоко любопитство, разгърнато във всички плано­ ве на познанието и знанието - от Мишле, наблюдаващ със страстно любопитство тялото на жена си, до фелисиен Роп, който прикрива един болезнен страх от язви­ телния блясък, като минем през Шарко. Творчеството на Шарл Бодлер (1821-1867) разкрива цялата двусмисленост на този период на преход. За него дяволът е едновременно много близък и съвършенно раз­ личен. Скептик по отношение на научните обяснения, отхвърлящ атеизма, с католическа култура без да бъде ортодоксален, той разглежда свързано алиенацията и Злото като най-дълбоката реалност на човешкото съ­ ществувание. Във всекиго, пише той в Интимни дневни­ ци, в един и същи момент съществуват две тенденции едната, която тласка към Бога, другата - към Луцифер. Злото е едновременно привлекателно и разрушително. Демонът е колкото защитник на свободата, толкова и въплъщение на двуличието. Той представлява една ре­ ална външна сила: „Най-хубавата хитрост на дявола е да ви убеди, че не съществува“ обяснява Бодлер на скеп­ тиците или на тези, които слуша да хвалят прогреса на Просветителите. Обаче той въздейства също върху духа на човека чрез разрушителни образи и желания. Някои биха могли да обвинят поета в сатанизъм, защото той твърди: 33 Richard Sennet, Les Tyrannies de l ’intimité, Paris, Seuil, 1979.

3 52

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

“Сатаната е най-съвършеният тип на мъжка красота“ и прокламира в Литании за Сатаната: „О, мой скъпи Велзевул, аз те обожавам“. Образът, който той му дава, е в действителност много сложен, още повече, че той еволю­ ирал през живота му. От една страна, този мислител, прос­ мукан с песимистична представа за човека, напомня така за значението на тероризиращата религия, която е власт­ вала над Запада в началото на модернизацията. От друга страна, той открива в самия себе си противоречията на цветята на злото, чиито корени той не идентифицира точ­ но. Неговият ученик Верлен атакува с по-малка задълбоченост проблема за Злото и измисля името прокълнати поети за тези, които имитират Бодлер. Рембо посвещава на дявола Един сезон в ада, където описва самия себе си като бойно поле между божествените и демонски сили. Изидор Дюкас, който публикува Песните на Малдорор (1868-1869) под името Лотреамон, изследва най-мрачните меандри на душата си, като твърдял, че трябва да посрещ­ не Злото под най-страшните му форми, и че жестокостта, както и почтеността са качества на гения.34

Децата на дявола От средата на XIX век както в Европа, така и в Се­ верна Америка упадъкът на демоничната тема бил па­ тент на разработените сектори на мисълта и изкуство­ то. Оттогава нататък вниманието се съсредоточава мно­ го повече върху тъмната страна на човешката личност, отколкото върху образа на Лукавия. Обаче тази „голя­ ма културна традиция“ не била единствената, която дейс­ твала в обществото. Основното написано, преподадено 34 М. Milner, op. cit., том II, стр. 424-482; J. В. Russel, Mephistopheles, op. cit., стр. 205-209.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

353

в училището, също имало значение, както и предадено­ то по устен път или чрез религиозното обучение. Таки­ ва сложни уравнения очевидно варират според страни­ те. Така франция на Третата република получила чрез задължителното образование разпространение на идеа­ лите на Просветителите и на светското общество, на фо­ на на съпротивата на местните наречия и традиционни вярвания, но също така и на християнски концепции, раз­ гърнати именно чрез Катехизиса и чрез практикуваната изповед. От това произтекли значителни регионални ва­ риации. Ситуацията никога не е била проста, защото се срещали и даже сблъсквали много и различни светове. Енергични конфликти свидетелстват за непрестанна бор­ ба за превъзходство на терена на вярата между ученитерационалисти и привържениците на Църква, противос­ тояща на десакрализацията, причинена от науката, и хо­ рата от народа, хванати между тези огньове и третира­ ни от едните като неверници, от другите - като доверчи ­ ви и суеверни. От края на XIX век център на друга поле­ мика станал въпросът за хипнозата. Публикуваните през 1899 г. от Шарл Ело Дяволът и Хипнотизмът твърдят без заобиколки, че само демонът може да бъде в осно­ вата на явлението. Това не е мнението на Ернест-флоран Пармантие, автор през 1908 г. на Магьосничество­ то през модерните времена. Някога са мислели, казва той, че „служителите на дявола говорят през устата на вещиците“. Днес „сериозно се вярва, че „духове“ се изра­ зяват чрез устата на медиумите“, което му изглежда обяс­ нимо чрез “дейността на някои физически сили“ и „коле­ банията на някои подсъзнателни енергии“. Караниците нямаше да бъдат нищо повече от една от безбройните схватки между вярващи и рационалисти, ако не бяха зат­ руднили трибуналите, които е трябвало да решат случаи­ те на „магьосничество“. Обаче, ако и хипнотизмът да по­ казвал „дяволски“ практики, те не можели да се намесят по силата на закона от 1892 г., въпреки че въпросът бил

354

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

от техния ресор, ако би бил сметнат за форма на терапия на границата между шарлатанството и медицината.35 Детството и юношеството са били великолепен за­ лог за тези символични сблъсъци, както било и през XVI и XVII век по време на борбите между католици и про­ тестанти или между привържениците на ортодоксалността и защитниците на популярните магически традиции.36 Попарени от критиките на философите от XVIII век, след това авторите на френските катехизиси действали пред­ пазливо в сатаничната област - поне до 1890 г.37 Така един катехизис от Стария режим, преиздаван през це­ лия XIX век, ограничил силно ролята на демона, без да отрича неговите действия, като по повод на вещиците говорел за глупости и за измама, а на суеверията - за странно и гротескно. Новите издания от 1820-1840 г. се вдъхновили от същия модел. Наръчникът на Магистър Дюпанлу, който преподавал религия в Париж от 1837 г. до 1845 г., преди да стане епископ на Орлеан, не споме­ навал демон даже във връзка с гадателите или викането на духове. Към края на века нещата силно се промени­ ли. Завръщането на Сатаната се окзало подготвено от сериозни произведения, в които авторите се опитвали да се разграничат от зловредната намеса на естествени явления. За това свидетелства през 1891 г. Обяснението на катехизма на абат Брюлон, въпреки че редакторът отказвал да види дявол зад спиритическите сеанси и при­ емал хипотезата за подсъзнателното. Защото изглежда, че било настъпило времето за струпването на всички бе­ ди срещу католицизма: мощта на протестантите и на лъ­ 35 Jean-Baptiste Martin, Massimo Introvigne (éd.), L e D éfi magique, t.2, Satanisme, Sorcellerie, Lyon, Presses universitaires de Lyon, 1994, стр. 162. 36 Robert Muchembled, L e R o i e t la Sorcière. L ’E u ro p e d e s bûchers, X V X V III siècle, Paris, Desclée, 1993. 37 Régis Ladous, „Les catéchismes français du XIXe siècle“, dans J.-B. Martin et M. Introvigne (éd.), op. cit., том 2, стр. 205, 219.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

355

же-религии, развитието на модерните заблуди, осъдени от папа Пий IX - т. е. атеизмът, материализмът, рацио­ нализмът, скептицизмът и най-вече франкмасонството. Брюлон се позовава на мнимите признания на Лео Таксил, според които ложите служели за параван на култ към Сатаната, за да подготвят неговото въздигане. То­ зи фарс развълнувал силно католиците от годините около 1890. По-сериозни, спиритистите и франкмасоните се бо­ рели да отделят Църквата от училището и поддържали усилията на Емил Комб както за изгонване на конгрегациите, така и за отделянето на Църквата от Държава­ та, което ще стане факт през 1905 г. Под перото на Брю­ лон Принцът на Мрака придобил отново сила в напрег­ нат климат. Даже и всички католици да не са вярвали в сатаничните ложи, те много добре чувствали, че се дра­ матизира стълкновението с тези, които искали да раз­ рушат религията. Драматизирането на спиритизма сле­ дователно изглежда, че обяснява целта на продължилия чак до годините около 1910 демоничен тласък във френ­ ския катехизис, както и гравюрите в един Катехизисът в картини, публикуван в края на XIX век в Париж от Бон Прес.38 Целта била да бъдат наплашени децата, за да бъдат предпазени от седемте смъртни гряха, изобра­ зени като ями, които се отваряли, за да отправят дирек­ тно виновниците в огнен ад, където царува голям черен Сатана с разтворени крила и с тризъбец в ръка. Но такова възкресяване на темата превърнало учи­ лището - едновременно подложено и на натиска на сре­ дата - в чужд свят: в конкретния случай в малцинство от католици в лоното на протестантско общество. През 1910 г. публикуваният в края на XIX век в Париж катехизис в картини бил препечатан и разпространен в Холандия с официалния печат на пет епархии. До изчезването на жанра през 1964 г., той е допринесъал да се моделира 38

Репродуциран от Р. Вилньов, op. cit., стр. 77.

356

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

въображението на засегнатите поколения, противопоста­ вяйки термин по термин доброто християнско образова­ ние, производител на един малък човешки ангел, на това на „детето на ада“. Изобразявано като агресивен бездел­ ник, следван от сянка с неговия ръст, снабдена с малки рогца, криле на прилеп и опашка, то си е просто едно демонче, което се поддава на всички изкушения и се е отправило неизбежно към ада. Наклонената плоскост към ада е страшна. Тя започва с малки неща: който краде яй­ це, един ден ще открадне вол. Или по точно момченцето, което си е взело скришом една бисквитка, а после обви­ нява сестричката си, неизбежно ще стане злосторник, под жалния поглед на своя безпомощен ангел-пазител и за най-голям триумф на неговия личен демон, чиито раз­ мер нараства заедно с този на неговата плячка. Без да са ужасни, образите са най-малкото тревожни, с вездесъщото присъствие на един черен демон и пламъците на ада за наказанието. Повтарящи се, те внушават религия на стра­ ха - едновременно от дявола и от самия себе си. Иден­ тични илюстрации украсяват една холандска детска изповедална книга, която между 1927 г. и 1953 г. била пре­ издавана шест пъти, плюс един превод на индонезийски. През 1951 г. се появил един от последните катехизиси в картинки от този тип, наречен „Де Тилбург“. Нищо не дава възможност да се измери реалното влияние на този вид комикси, изпълнени с намеци за ада. Във всеки слу­ чай може да се забележи известно съответствие между изчезването на такива илюстрирани катехизиси и упадъка на вярата в дявола между холандските католици: според една анкета между 1966 г. и 1979 г. тя е намаляла от 60 % на 50 %, както и вярата в ада е паднала от 50 % на 40 %.39

39 Paul Dirksee, „Een kind van de duivel? (Едно дете на ада?). Het beeid van de duivel binnen het katholiek geloofsonderriht“, dans Duivels en demonen, op. cit., стр. 87-102.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

357

Влиянието на образованието, това на повтарящия се образ не могат да бъдат толкова надценявани, че да им се припишат изцяло констатираните еволюции. Слуша­ телят и читателят винаги повече или по-малко филтри­ рат посланията в зависимост от своята личност и кул­ турния заряд на въпросните феномени. Картините на ми­ сионерите, където фигурират адът и раят, очевидно не са били достатъчни, за да превърнат американските ин­ дианци, които са ги гледали, в съвършени християни. Вече в XVII век те не са допринесли да се изкоренят много суеверия на бретонците. Най-много да са повлия­ ли поне да се промени религиозното чувство, понякога може би да се постави началото на нови поведения. Стра­ хът от ада - от изобразения върху картините и от този, който човек чувства най-дълбоко в себе си, сигурно е имал такива последствия, трудни да се измерят точно, освен ако не се оставим да ни води изповедта на някой, който дълго време е бил подложен на основана на този сюжет педагогика. Така в Тъгата на белгийците Хуго Клаус разказва за тревожното си юношество поради страховете, втълпявани от възпитателите, които гово­ рели много за страха и за демона.40Принципът за потис­ кане на желанията не е само фройдистки специалитет. Представяната пред деца усмивка на Сатаната също е послужила да им бъдат ясно разграничени Доброто от Злото, като им е втълпявано чувството за самоконтрол, предназначен да им даде възможност да обуздават де­ монските атаки и да ограничат нагоните, които идват от дълбините на съществото им. През 1965 г. един пси­ хиатър разказа една поучителна история. Всяка година по време на постите му водели млади момичета от села­ та около Сен-Жан-Пие-дьо-Порт, в земята на баските, които страдали от психозно преяждане. „Най-накрая 40 Hugo Claus, Le Chagrin des Belges, в превод на френски, Paris, Julliard, 1985.

358

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

каза той - аз подготвих един млад мисионер, дарен с от­ лично красноречие, който всяка година, през този пери­ од описваше с великолепни детайли и нескриван сади­ зъм най-ужасните мъчения на ада.“ Той с основание нап­ рави заключението, че такива факти се откроявали там толкова само поради съществуването на „стари суеве­ рия“, придаващи на католцизма суров отенък.41 Нараст­ ването на страха в субекта зависи от съответствието му с една по-широка културна основа. Децата на дявола трябва да разбират опасността, която виси над тях и ко­ ято те представляват за другите, за да вземат на сериоз­ но тероризиращия катехизис. За да е така, те трябва да живеят в среда, белязяна повече с трагичната представа за съществуванието, отколкото с оптимизма на Просве­ тителите или вярата в науката.

Демонското подсъзнателно Изобретение на Запада, хуманитарните науки не за­ ели действително голямо място в мисълта докато субек­ тът не отхвърлил окончателно демонологията или поз­ нанието за дявола, за да постави решително себе си ка­ то централен обект на собственото си любопитство. То­ зи интелектуален нарцисизъм сам по себе си е отдале­ чаване от Бога, хуманизъм, преоткрил предизвикателс­ твата на мислителите от Ренесанса, кръстосващ пъти­ щата на философите от XVIII век. Това, което кохортата на жадните за знание се втурва да търси, е донякъде мелез между безумния учен франкенщайн, кръстосан с бунтовния и светъл Луцифер на романтиците. В крайна сметка митът се настанил в сърцевината на нашата кул41 Gaston Ferdière, „Le diable de le psychiatre“, dans Entretien sur

l'homme et le diable, sous la direction de M. Milner, op. cit., стр. 321.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

359

тура, отблъсквайки все по-далече този за Принца на Мра­ ка. Съзидателното двусмислие не изглеждало вече да е в космоса, а в самия човек - нестабилна композиция от величие и слабости, божествен и адски, велик и жалък едновременно. Един от първите изследователи на тази огромна прецентрирана мистерия беше доктор Зигмунд Фройд (1856-1939). Той идва точно навреме, в една ки­ пяща от живот Виена от края на века, гъмжаща от ар тисти, топилня на цивилизации, съединителната връзка между Западна Европа и останалата част от контине5 та. Неговото влияние не би било толкова голямо чак до наши дни - особено в американския свят на психоана­ литични грижи, въздигнати в неконтролируем от инт­ роспекцията ритуал, ако той не беше изиграл ролята на лодкаря, превеждащ ни от един ментален свят в друг. Резонатор на дълбоките културни промени, които зася­ гат Запада, той заема точно мястото на пантата, отваря­ ща вратата към една ускорена модернизация. Скритият остен на тази еволюция бил изтъкването на индивида в сравнение с колектива, което въвежда динамично нап­ режение на континента, който до тогава е бил в голяма степен зависим от натиска и определянето на норми, уп­ ражнявани от Църквата, Държавата и другите системи, създаващи социалните връзки. Разбира се, без да изчез­ нат, понякога даже като се адаптират забележително към промените, тези инстанции се оказали все повече ос­ порвани от един истински култ към „A3“-а. В интелек­ туален и културен план краят на XIX век за Запада бил особено белязан от това нарастващо противопоставяне между груповите интереси и тези на съществото, мечта­ ещо да бъде уникално, за да организира по-добре своята съдба. В сърцевината на това поле на движещи сили би­ ли създадени обяснителни системи - едните, за да при­ стегнат разхлабените социални връзки, другите - за да утвърдят правата на личността. Към първия тип при­ надлежат войнстващите национализми, както и марк­

360

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

сизмът, въпреки претенциите му, че е създал освободен от веригите си човек. Колкото до хуманитарните науки, чието лансиране реално датира от тази епоха, те могат да бъдат смятани както за резервоари на смисъл с цел да се укрепи чувството за колективна принадлежност, така и за техника за изтъкване на огромния потенциал на индивида, използвана от онези изследователи, които енергично култивирали вкуса към оригиналност. Ако е възможно да отнесем това към историята и социологи­ ята, то е още по-лесно видимо за психоанализата, пси­ хологията и даже често за етнологията и антропология­ та, защото те привилегироват старателността на проуч­ ването на терена. Обратно на научния опит от типа на този на Клод Бернар, и ако изключим теориите, даващи смисъл на историята или точна траектория на една ци­ вилизация, хуманитарните науки са в известен смисъл дъщери на дявола. Не в смисъла, в който могат да го разберат онези от противниците им, които се опасяваха от изчезването на традиционната теологична представа за съществуването на човека. А защото те се появиха върху развалините на традиционния сатаничен мит, за да го заменят с едно слизане в дълбините на онова, кое­ то с Фройд ще бъде наречено подсъзнателното, после по-просто желанията, нуждите и правата на уникалното същество, което се гледа в собственото си огледало. Личните идеи на Фройд за Сатаната имат само ог­ раничено значение. Те позволяват главно да се долови движението на „освобождаването на света от магията“ в момента, когато повлиява мощно на неговите съвре­ менници, след като е било подготвено през последната трета от XIX век от твърде много автори, които добли­ жавали подсъзнателното така, както г-н Журден* пишел проза: без да го осъзнават. Обаче в своя самоана* Главно действащо лице от „буржоата Благородник“ на Молиер. - Бел. прев.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

361

лиз Фройд си поставял въпроса за дявола, твърди Луиза дьо Юртюбе. Според нея по негово мнение три ясно очер­ тани представи съставляват концепцията за дявола. Де­ монът представлява най-напред тъмните, подсъзнател­ ни и потиснати сили. Около него или около вещицата, се подрежда една инфантилна перверзна сексуалност. Но той е също Vaterersatz - заместник на бащата прелъсти­ тел - тема, използвана главно през първата част от ка­ риерата на основателя на психоанализата. На трето мяс­ то на повърхността едва се показва една много потиска­ на при него идея, според която бащата-дявол и женатавещица са много интимно свързани помежду си, образу­ ващи „комбиниран родител“42. Много заинтересуван от темата, той пише Eine Teufelsneurose (Една демонична нев­ роза през XVII век) по повод на един случай от XVII век на демоничен пакт в Австрия. В едно писмо, където казва, че е поръчал Malleus Maleficarum (прочут трактат по демонология от края на XV век), за да го „проучи с ревностно желание“, той обяснява полета на вещиците като подсказ­ ва, че „голямата им метла е може би големият господар Пенис“, като добавя че е готов да повярва, че техните пер­ верзни са следите на един „примитивен сексуален култ“: „Така аз си представям една изключително примитивна религия на дявола, чиито ритуали се извършват тайно.“43 Такива твърдения не изглежда да се връзват добре с оби­ чайната представа на оня Фройд, за когото Бог и Луцифер не са нищо друго освен митове. Не беше ли писал той, че дяволът не нещо друго освен колективна илюзия, създаде­ на по модела на параноичния делириум и съдържаща за оправдание един въображаем образ? „За нас демоните са 42 Luisa de Urtubey, Freud et le diable, Paris, PUF, 1983, по-точно стр. 54. Виж също Ж . Б. Ръсел, Мефистофел, пр. цит. стр. 228-229. 43 Цитиран от Ермано Павези, „Концепцията за демоничното у Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг“, в Ж . Б. Мартин, М. Ентровин (ред.), op. cit., том 2, стр. 334.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

362

лошите, прокълнати желания, произтичащи от отхвърле­ ните, скрити нагони. Ние отстраняваме само проекциите във външния свят, в каквито Средновековието бе превър­ нало своите физически творения; ние ги оставяме да се родят във вътрешния свят на болните, където те пребива­ ват“ (Една демонична невроза през XVII век). В тази опти­ ческа система се е извършила една „демонизация“ на на­ гоните, защото те не са нито добри, нито лоши без морал­ ната съвест, която кара да бъдат считани от злокобен про­ изход. Един коментатор направи заключение, че за Фройд демоничните сили не са лоши, за разлика от „висшия прин­ цип, свръх-Аз-ът, Бог-отец, отговорен за моралния закон, който се опитва да потисне една много важна част от фи­ зическия живот“44. Без да търся спор с един голям автор, чиято мисъл е еволюирала именно през втората половина от същест­ вуването му, когато той се интересува все повече от фе­ номените на цивилизацията, може да се забележи едно важно вътрешно противоречие по повод на образа на Сатаната. Не предизвиква ли той у него идеята за смърт­ та, както е случаят с Ранк през 1914 г.? Една специалистка по неговите идеи забелязала несъвпадения в него­ вия подход, защото „страхът, свързан с представата за дявола, задвижва различни и по-скоро неуспешни отб­ ранителни механизми, които не могат да предотвратят появата на странни, нелогични или погрешни съдържа­ ния.“45 По-добре да приключим по този въпрос, като бъ­ дем справедливи към Фройд, който се е оказал в труден момент на преход. Несъмнено вярата във външния дя­ вол все още е била доминираща сред народа. За децата тя е била общо взето поддържана от катехизиса, поне във франция и Холандия. Би било интересно да се знае 44 Пак там, стр. 335 и Л. де Ютрюбе, пр. цит. стр. 62. L. de Utrubey, op. cit., стр. 55, 62, 101.

45

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

363

как е било това за младия Фройд и неговите връстници. Неговото откритие на подсъзнателното предполага, че той е могъл да подчини очевидния страх при призовава­ нето на злокобната тема, с риск да се защити от нея с не по-малко засвидетелствана непоследователност. Тогава вътрешният демон не е бил безопасна литературна игра за интелектуалците, подложени независимо дали го ис­ кат, или не на огъня на една мощна християнска култу­ ра. В тези рамки се разбира по-добре добре познатият песимизъм на Фройд, както и този на многобройни мис­ лители или артисти от „края на века“. Той не само по­ тиска страхове, свързани с дявола, но от дълбините на съществото му понякога изплува даже една нелогична вяра в култа на Сатаната, значи във външната реалност на този образ, който той иначе нарича митичен. През 1921 г. английската египтоложка Маргарет Мърей прави същото, когато претендира, че можела „научно“ да дока­ же реалността на Сабата на вещиците, като виждала в него тайното оцеляване на култа към един европейски рогат Бог.46 Човек на своето време, Фройд впрочем също се позовава на романтичната концепция за бунтовния ан­ гел, която въодушевява Юго или Делакроа. Той обаче я притегля повече от тях към меандрите на човешкото под­ съзнание, като модел на един син, отхвърлящ заповедите на тираничния баща-Бог, който го заставил да потисне своите нагони, като ги демонизирал. Имплицитната му реабилитация в никакъв случай не води до сатанизъм. Тя се родее с движението за декулпабилизация на субекта, което по това време било много широко в Европа. Изго­ ните ли дявола, той се връща на галоп, но без християнс­ ките джунджурии, с малко от красотата на обрисувания от романтиците Луцифер и с много нарцисизъм, свързан с прогреса на културата на индивида. 46 М. Murrey, op. eit, Виж въведението, бележка 7 по този въпрос.

364

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Дълъг е още пътят, който ще направи от Лукавия просто една метафора на живота, на секса и на смъртта, и който ще позволи по-късно - виеше самосъзерцание да се твърди, че „дяволът, това съм аз“47. Мнозина са обаче вече тези, които го заимстват преди или със Фройд, без обезателно да споделят концепциите на прочутия ви­ енчанин. Защото интериоризацията на демона има тази особеност далеч да надминава мненията, както полити­ чески, така и религиозни; да прелива от изкуството в живота или в света, понякога даже да съжителства с ня­ коя повече или по-малко развита концепция за стария Сатана от ада. Сред полицейските романи Пол февал написа през 1874 г. Градът-вампир, пародия на черния роман, където самата Ан Радклиф въплъщава основния персонаж. Селен, призрачният град от хиляди гробове, оставя обаче все още дявола да съществува извън духа, който го мисли. Оказва се, че урокът е същият и в про­ чутият. Дракула на Брам Стоукър от 1897 г., от който се вдъхновява Фридрих Вилхелм Мурнау, за да създаде през 1922 г. блестящия си филм Носферату, вампирът. Всич­ ки знаят, че едно ухапване от вампир води неизбежно до присъединяване към кохортата на мъртвите живи. Ос­ вобождението може да стане само чрез тотално унищо­ жение, осъществено от състрадателно същество, което да забие кол в сърцето на този, който вече не е „бли­ жен“. Двете царства - дяволското и човешкото, са наис­ тина разделени и ако от първото във второто може да се премине чрез страшния зъб, то обратното се оказва не­ възможно. Границите стават по-неясни в двадесетината фантастични приказки, написани от Емил Еркман и Грасиан-Александър Шатриан между 1850 г. и 1860 г. Те са очаровани от възможно най-животинското, което се съ­ 47 Jean-Didier Vincent, La Chair et le Diable, Paris, Odile Jacob, 1996, стр. 272, 275.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

365

държа в човека. Героите се превръщат в традиционно свързани със света на Сатаната животни: кукумявка, бу­ хал, котка, прилеп или още в опасен хищник в Юг въл­ кът. Така литературата бродира върху страховете на пра­ дедите, като кара човек да настръхне от опасения какво крие човекът дълбоко в себе си. Същото се отнася и за мрачния и жесток свят на Огюст Вилие дьо л’Ил-Адам, голям познавач на По и на американската литература, способен да създаде страх и безпокойство с много прос­ ти средства, като обрисува корумпирани души, което го кара да каже, че: „човек не вижда дявола, а неговото дело“ в своите писания Жестоки приказки (1883), Трибюлал Бономе (1887), Нови жестоки приказки(1888). Спиризмът и еротизмът силно са го повлияли - например в Поличбата, разказ за контакта отвъд смъртта на един младеж с един свещеник, посредством манто, докосна­ ло гроба. Без никакво магьосничество, описвайки обик­ новения живот от втората половина на XIX век, Ги де Мопасан (1850-1893) показва бруталното падение на дру­ гата страна (На водата, 1881), разривът на видимия по­ рядък (Видението, 1883), странния (Магнетизъм, 1882). Проницателен песимист, безжалостен психолог, той про­ учва собственото си същество до лудостта, защото тръп­ ките, които предизвиква у читателя, сигурно идват от лич­ ните му усилия.48 Съвременник на Фройд, той е от онези, които чувствуват нарастването на безпокойство в цивили­ зацията, защото откритието на субекта, по-малко подкре­ пян, отколкото някога от стълба на вярата, се оказва труд­ но за носене.

48 J. В. Baronian, op. tit., стр. 89, 102-105,118-126.

366

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

„Опитомяване на м рака“ Далеч напред по пътя на съмнението в сравнение с позитивизма или сциантизма, някои държат светотатс­ твени проповеди срещу всички установени школи. Във Франция те са считани за декаденти. Почитатели на тре­ вожното и болезненото, те прибавят към обикновеното нетърпение на младежта спрямо тези, които държат юз­ дите, по-дълбоки търсения върху непознатото и мрака.49 Това е епоха на нарастване на ирационалното, на неп­ рестанни сблъсъци между Църквата, която се чувства застрашена, и нейните многобройни отрицатели. Както вече отбелязахме, дяволът си е възвърнал силата в про­ поведите или в детските катехизиси. Той се появява от­ ново и в един много по-сложен и по подвижен свят този на свръхестественото, призовано от подновяване­ то на окултизма и сатанизма от последното десетиле­ тие на XIX век. Модността на темата се подчертава от доста посмъртни издания на Елифас Леви: Книгата за великолепието (1894), след това Великото тайнство или разбуленият окултизъм (1898). Жозефен Пеладан е пре­ възнасян с преливащ ентусиазъм от Барби д’Орвили за неговия роман Висшият порок - първата част от 21 заг­ лавия, посветени между 1884 г. и 1908 г. на Латинския упадък, където е показано, че висши сили решават чо­ вешката съдба. Завръщането на демона обаче било подготвено още от 1874 г. с публикуването на 2 200 екземпляра на един започнат през 1858 г. труд на Жюл Барби д’Орвили: Д я­ волските. Като вярващ интегрист** авторът разработва 49 Пак там, стр. 127-163 върху декадентите във франция. * Поддръжник на целостта на църковната доктрина, който от­ казва да се адаптира към социалните условия на модерното общество. - Бел. прев.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

367

темата за порока и за корупцията в шестте новели на сборника, като всяка описва една жена - истински злокобното същество. Обратната страна на картите на една игра на висш показва как мадам де Страсвил убива по-голямата си дъщеря, както и бебето й, заченато от неодобрена от нея любов, след което почти с удоволст­ вие се отравя. Барби преоткрива, вероятно без да го знае, моралистичната линия на трагичните истории, особе­ но на тези, съставени от епископ Камю в началото на XVII век.50 Зловещата съдба на човечеството, както са я виждали съвременниците на големия лов на вещици, въз­ становява мрачния си блясък в епоха на триумф на по­ зитивизма. Обаче персонажите, увличащи се в сладост­ растие, високомерие, истерия или престореност, са оп­ ределени като същества от плът и кръв, което за добро­ намерените подхранва скандала, но предоставя ингредиенти за литературата от всички видове. С една дума, дяволът е призован от неговото заточение, за да се развилнее вътре в човешкото сърце: един вид синтеза меж­ ду традициите на Църквата и въздигането на индивида в културата на времето. Обвинен в посегателство над обществения морал, Барби е преследван, което само оси­ гурява успеха на книгата му. Влиянието му става значи­ телно - както върху християнските писатели като Юисманс преди и след покръстването му, Леон Блоа или Леон Доде, така и върху „декадентите“ - Жан Лорен, Октав Мирбо, Пиер Луис или Жюл Боа. Близък с Барби, Леон Блоа обрисува като него отча­ янието на лишеното от Бог същество. Кървава пот (1893) и Неучтиви истории (1894) описват „гниенето на душа­ та“, за да покажат действията на Лукавия срещу божес­ твения план за организиране на вселената, и така да дадат на хората „свещен страх от възможното вечно прок­ 50 Виж по-горе, глава IV.

368

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

лятие.“ Жюл Боа пък е един „влъхва“ като Пеладан, из­ кован от езотеризъм и символизъм, автор на различни литературни произведения, на едно историческо проуч­ ване - Сатанизмът и магията (1895) и на едно есе по „метафизика“, озаглавено Модерното чудо“(1907). Жорис-Карл Юисманс (1848-1907 на свой ред е играл голя­ ма роля на културна свръзка. Във В обратна посока през 1884 г. той отхвърля всичко това, което е модно, в полза изоставените или непознати автори като Сьора, фелисиен Роп, Верлен, Вилие дьо л’Ил-Адам. Публикуваната през 1891 г. Там отива още по-далече, като описва, тога­ вашния парижки живот в неговата зловеща френезия. Като припомня образа на Жил дьо Ре, Юисманс свърз­ ва сатанизма от миналото, в смисъла, в който са го разби­ рали демонолозите, с този на своята епоха, особено с чер­ ните литургии, практикувани от членовете на тайни об­ щества. Началото на последния век от второто хилядоле­ тие започва с истинско заслепение към демоничните об­ реди, кулминиращи в колективни оргии: през 1903 г. Габриел Леге издава Черната литургия, в която може да се види как й се отдава мадам дьо Монтеспан. В края на същата година Чинийката за масло публикува един из­ цяло посветен на темата брой.51 „Декадентският“ морал е сигурно болест на идентичността, тревога за открива­ нето на себе си, която взима други форми, но се проявя­ ва също толкова енергично далеч от Париж: във Виена с Фройд, в Англия с Робърт Луис Стивънсън или с ир­ ландеца Оскар Уайлд. Любимец на островните интелек­ туалци до шумния му процес през 1895 г., Уайлд повли­ ява също толкова много на французите и на модата като зелените карамфили през януари 1892 г., символи на “естетизма на Уайлд, продължен в неговите нрави“. Въпреки неудържимото си лансиране сюжетът съдър51 „Messes noires“, L ’Assiette au beurre, 12 декември 1903 г. (рисун­ ки на Храдецки, Ораци и Арденго).

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

369

жа едно изострено трагично чувство, даже и ако при Уайлд то не е толкова обсебващо както това на Стивънсън - друг изследовател на дълбините на самоличност­ та в Доктор Джекил и Мистър Хайд (1886). През 1911 г. в Ню Йорк един съпреник на Фройд, Ърнест Джоунс, издава Кошмари, Вещици и Дяволи.52Той смята, че хрис­ тияните имат право да считат дявола за свой основен враг, защото неговият образ представлява енергиите на либидото, които религията се е опитала да изкорени. За него всички образи на Злото, особено вещиците, са свър­ зани с проблемите на авторитета и потискането. Демо­ нът може да изразява както омразата на бащата към си­ на, така и тази на отрочето в борба срещу своя създател: разпознава се бъркотията от християнски, фройдистки и романтични концепции, създаващи основата на това, ко­ ето ще стане американският път на опита да контроли­ раш себе си чрез една натъпкана с религиозни референ­ ции психоанализа. Във франция очарованието, което порокът оказва върху Жан Лорен (1855-1906), произтича от същия кул­ турен механизъм. Този „нечистоплътен воайор на души­ те“, както успели да нарекат един от персонажите в Гос­ подин дьо фока (1901), става псалт на прикритието. Хо­ ра или предмети никога не са това, което изглеждат на пръв поглед. За него всичко е обсебено, тайно оживява­ но от зловещи сили, задръстено с лъжи, перверзни, гибелност: един ад, който при това е на този свят, маски, през които той вижда остро, един въртоп - и особено объркващ - на реалното, защото е интензивно свързан със съновидения. Въпреки че не можем да определим много точно социалното влияние на това връщане към сатанизма, то поне е сигурно, че то не остава ограниче­ но в тесни тайни кръгове, нито даже само в лакомата за 52 J. В. Russel, Mephistopheles, op. cit., стр. 229.

370

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

декадентска литература публика. Морис Ренар (18751939) публикува десетки свръхестествени приказки, мно­ го от които във вестници като „Льо Матен“. Внимате­ лен към научния прогрес, той го превръща в булевард на вдъхновението, както в Доктор Лерн (1908), тип на луд учен, който напомня франкенщайн, и който ще оби­ тава нашето въображаемо чак до наши дни, а именно чрез серията художествени филми, посветени на Джеймс Бонд. Морис Ренар проповядва, че разумът има своето значение, но също и че „всичко може да съществува дру­ гояче“. В една новела за Неподвижното пътуване (1909) един мъж магически съблазнява една жена, като я зас­ тавя да идва да го вижда в определен час, което тя про­ дължава да прави и след смъртта си, всеки път малко по-загнила. Страшното излиза от обикновените неща. Авторът на тази литература на ужаса иска да ни накара да почувстваме, че върху човешката съдба тегне нещо невъзможно за познание. По този пункт към него се при­ съединява и Жозеф-Анри Росни - старши, роден в Брюк­ сел, автор на излязлата през 1887 г. Вещицата. В Мла­ дата вампирка (1920), многократно оставя да тегне ед­ но тревожно съмнение върху естеството на „странното в този свят“. Като анализира нейния случай като болест по начин, който изглежда „научен“, авторът неусетно намалява вярата на своите съвременници в науката, ка­ то отваря вратата за свръхестественото, замислено като възможно съжителство на земята на хората и други фор­ ми на разум, между които и една вампирска раса. Тема­ та за скритата заплаха, за различния друг също ще има голямо потомство, както в Америка с телевизионния се­ риал Досиетата X, така и в много европейски страни, където бе установен възторг към този сериал. Не става ли дума за оцеляване на идеята за външния дявол, без класическите му християнски форми в един свят, къде­ то непрекъснато напредва индивидуализацията и психологизацията на идеята за Злото? Страшното се коле­

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

371

бае между страха от това, което наистина не е човешко, и онова, което се крие на дъното на душата на всекиго, като всеки автор свири своята партитура в една гама, която почва от категорично научно отричане на свръ­ хестественото и стига до неговия апотеоз, независимо дали под формата на вътрешния демон или на идваща отвън заплаха. Най-тревожните аспекти на тази интензификация на приказките за дявола се разкриват чрез развитието на сатанизма като езотерична доктрина, от която се вдъх­ новяват определени малки социални групи. През 1893 г. д-р Батай осигурил появата на Дявола през XIX век, съ­ държаща разкритията на Диана Воган, древна жрица на Паладиум, древна луциферианска секта, състояща се главно от евреи и франкмасони. Тя се представя като разкаяла се, за да издаде един заговор, целящ завзимането на световната власт. Аферата развълнува доброна­ мерените хора, както свидетелства вестник Ла Кроа. Терез дьо Лизийо, която през 1925 г. ще бъде канонизира­ на, даже пише на Диана Воган.53 Човек може да си пред­ стави скандала, избухнал през 1897 г. —годината на смъртта на Терез и на публикуването на Историята на една душа, нейната автобиография, когато антиклерикалният журналист Лео Таксил разкрива, че Паладиум и Диана са били чиста измислица, фарсът се оказва осо­ бено жесток за една Църква в отбрана, точно когато се готви да представи демона според вкуса на времето в катехизисите от последната декада на века. Показател за интензивната борба за доминиране в културната и ду­ ховна сфера, той показва също значението на сатаничното въображаемо в рационалното и научно общество на времето. Не става дума просто за връщане към тра­ дициите на предходните векове, а за истински възход на 53 G. Minois, op. cit., стр. 98-99.

372

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

свръхестественото, осигурен от най-различни автори и хора на изкуството. Успехът на интелектуалната изма­ ма може да бъде истински разбран само на фона на пе­ симизма, над който Църквата в никакъв случай няма монопол. Многобройни са тези, които екзорсират своя страх чрез литературната и естетична тръпка - някои, за да забравят самотата на човека без Бог, други - за да обуздаят звяра, скрит под повърхността на собствената им кожа, трети - за да заклинат духовете, вампирите и демоните, често не толкова съответни на някогашните, които те са сигурни, че виждат да гъмжат на земята. Нито раждащата се психоанализа, нито разомагьосването на света не са задължително благоприятни за оп­ тимизма, като умножават случаите на страх и като съз­ дават впечатлението, че нито една обяснителна система не е достатъчна, за да дешифрира мрачната книга на при­ родата; не повече и триумфиращата наука, раждаща лу­ ди учени, между които прекалено надменният франкенщайн; нито религията, с която безнаказано можеш да се подиграваш. Сатанизмът собствено казано би могъл да даде кълнове на този нездравословен чернозем като един краен отказ от установените норми, като прокламацията на една-единствена истина, която да намери в екзалтацията на субекта, единствен господар на безнадежд­ ния свят, който го заобикаля. Защото прокламациите на основателите на такива секти прикриват най-вече един вид афектация на личността, едно отхвърляне на всяка­ къв Бог и на всякакъв друг водач, освен самото действа­ що лице. Те отиват чак до екстремния край на нагоните и желанията, разкрити в този момент от психоанализа­ та, като запазват новата идея, според която скритите тъмни сили са потиснати, следователно позитивни за ин­ дивида, докато инстанциите за външен контрол, които налагат потискането им, са лоши. Значи те се откъсват от големия свят, за да достигнат до пълна декулпабилизация или поне да се доближат до такъв идеал. Един от

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

373

основателите на такъв тип сатанизъм, Алейстър Кроули (1875-1947), роден в протестантско английско семейс­ тво, прегръща езотеризма след обучението си в Кембридж. Станал през 1912 г. член на Ордена на Храма на Ориента (ОХО), той основава английската му секция. Той самият взима името Бафомет, означаващо едновре­ менно бисексуалния идол, който по време на процеса срещу тях* Тамплиерите са обвинени че обожават, и ед­ новременно е емблемата на окултизма, което слага от­ печатък върху произхода на идеите на Елифас Леви. През 1920 г. той основава в Сардиния един сатаничен манас­ тир, където се практикували сексуални оргии, в хода на които участниците се дрогирали. Вследствие смъртта на един от тях Кроули е изгонен. Той умира в Съединените щати като оставя различни трудове и едно списание Луцифер. Между неговите ученици фигурират Кенет Грант, Чарлз Станфийлд Джоунс или Уилфред Смит, ко­ ито поддържали ОХО, както и създателите на дисидентски групи - Ангелите на Ада или Робите на Сатаната. Основателят на Последната Църква - Чарлз Менсън - е от същото поколение. Неговите последователи убиха през 1969 г. пет души, между които и Шарън Тейт, съпругата на режисьора Роман Полански, след което изписали с кръвта им по стените сатанични надписи. В Съединени­ те щати феноменът остава важен и до наши дни, както ще видим по-нататък.54

Дяволът на книга Първата половина на XX век е по-скоро блед образ в демоничната сфера, ако я сравним със сатаничната ин­ * 1312-1314 г. - Бел. прев. По-долу, глава VII.

54

374

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

вазия, белязала края на предишния век. Проблемът за Злото, драматичен през двете световни войни и особено през Холокоста, продължава натрапчиво до присъства. Обаче дяволът като такъв, не носи вече приходи извън определени среди, освен като книжен дявол, оцелял меж­ ду страниците на една литература, по-малко внимател­ на към него, отколкото някога или в едно изкуство, ко­ ето не му отделя особено важно място. Кривата на него­ вия упадък, започнал през XVIII век, станала по-изразителна. За първи път след покръстването на Констан­ тин*, един непрестанно нарастващ брой западняци се от­ късвали от християнската традиция, често чисто и прос­ то поради неграмотното преподаване на найните осно­ ви. Във франция такъв бил случаят с миньорските ра­ йони на Севера, преждевременно дехристиянизирани. Единствено жените продължавали да посещават поня­ кога черквите в неделя, докато мъжете ги чакали в за­ душевната атмосфера на кабаретата и колективните иг­ ри - стрелба с лък, игра на топки или гълъбарство. По­ ляците, дошли да работят в каменовъглените мини, се отличавали с много голямата си набожност, което още повече подчертавало разликата им от другите работни­ ци, силно повлияни от синдикализма, комунизма или со­ циализма. Целият XX век, а не само втората му полови­ на,*55 е белязан от това явление на отстъпление от рели­ гиозните правила - със значителни нюанси в зависимост от страната. Тогава марксизмът могъл частично да за­ пълни освободеното по този начин пространство, защото той предлагал нов вид надежда в прогреса на истори­ ята и освобождението на човека. Все повече влизали в * Константин I Велики, който установява триумфа на християн­ ството с Миланския Едикт от 313 г, гарантиращ религиозните свободи. - Бел. прев. 55 J.-B. Russel, Mephistopheles, op. cit., стр. 252, ограничава явле­ нието до последната част на века.

Глава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

375

обръщение и други идеи, които подчертавали добротата на човешката природа или най-малкото поставяли под въпрос възвишените ценности в полза на една свързана с морала концепция. Социално-утопичните мечти и из­ тъкването на индивида очевидно нямат едно и също пос­ лание, но и двете се борят енергично срещу старото от­ чуждение, създадено по волята на един непоколебим и строг Бог, като по този начин едновременно минират и основите на стария страх от дявола. Въпреки всичките им усилия, понякога обединени даже с най-решителните си врагове, установените църк­ ви не могли да спрат европейския механизъм на разви­ тието на АЗ-а, на освобождаването на индивида, което щяло да доведе до ужасен спад на църковната практика през втората половина на века. За това свидетелства и литературата, защото проблемът за демона вече не се поставя освен маргинално - у някои големи християнс­ ки автори или в много специфични сектори, като фан­ тастичното на път към научната фантастика и полицейс­ кото повествувание, което все още пази ехото от черния роман, а той пък е свързан с трагичните истории на XVI век. Напускайки църквите, Сатаната излиза от духове­ те. Поне до новото му възвръщане на силата върху съв­ сем различни от миналото основи - в най-популярните и най-новите медии от последната трета на века. Пиер Мак Орлан (1882-1970) изразява това приглушаване на темата. През 1920 г. в Негърът Леонар и гос­ подарят Жан Мюлен той даже представя тоталното из­ чезване на Злото от земята. Но в Лукавство (1923) той подхваща отново идеята за договора с дявола или в Мар­ гарита на нощта (1924) използва мита за фауст. При него може да се говори за среден път във фантастично­ то, защото той успява да събуди съвестта без да я трево­ жи прекалено, като умее да придава на своите повеству­ вания, където изобилстват полицейски загадки, едно чув­ ство за необичайно, един полъх на магия. По подобие

376

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

на него, но без особен успех, в мистериозното се ровят Пиер Вери, Александър Арну, Жан Касу. Марсел Еме (1902-1967) измисля един илюзорен свят, облекчен с ху­ мор и ирония, населен със Зелената кобила{\9ЪЪ), Ми­ наващият през стените (1943), Вуивра (1943). И други черпят от народните запаси на приказки и легенди, от където впрочем идва и Вуивра, това момиче на змиите от местните вярвания в района на Юра. Анатол Льобра романизира бретонските традиции в Приказки за слън­ цето и за мъглата (1913). Той ги запазва като рамка, като изтъква особеното чувство за смъртта, персонифи­ цирана в този район от Анку. Свръхестественото е мъг­ ла още по-непроницаема от тази, която покрива земята. По същия начин Анри Пура, художник на някогашния живот в Оверн, в Гаспар планинеца събира едно Съкро­ вище от приказки, публикувани от 1948 до 1962 г. в 13 тома, добавяйки и личното си вдъхновение във Вещица­ та от кантона (1933) или Човекът с вълчата кожа (1950). А пък Клод Сеньол редува фантастични творби Дяволът в сабо (1959) или Галу с фолклорни сборници, между които обемният Евангелието на дявола (1964). В продължение на неговите 900 страници демонът, такъв какъвто си го представят хората от народа, рядко се по­ явява под косматата и рогата форма на теологическата традиция, а най-често чрез своите човешки слуги - ма­ гьосници, водачи на вълци, обсебени, магове, вещици... Подиграван, мамен, обрисуван със страсти, много близ­ ки до тези на неговите жертви, той може също и да ум­ ре, ако някой намери и счупи яйцето, където е затворен животът му.56Трябва ли да мислим, че Принцът на мра­ ка е престанал да плаши обикновените селяни, или об­ ратното - че той никога не ги е плашел наистина толко­ 56 J-B. Baronian, op. cit., стр. 209-211, 224-226. Claude Seignolle, Les Évangiles du diable, op. cit., стр. 822-825 за няколко примера за смъртта на дявола.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

Ъ11

ва, колкото давали да се разбере нормативните тексто­ ве и описания на хората на Църквата, дошли от града, за да му направят заклинание? Или пък трябва да счи­ таме, че селският свят претърпява както останалото об­ щество голяма културна промяна, която го кара да пред­ почете вътрешния демон пред рогатия дявол? Защото злокобната следа остава дълбоко вписана в днешната селска култура, но като символ на перверзните нагони на човека, а не под формата на великия Сатана от ада, който наказва грешниците. Същото се отнася и за наб­ люденията на място на една етноложка, тръгнала към 1970 г. да търси вещици в западна франция. Събраните разкази са лишени от класическия дявол в полза на зли­ те сили, все още свързани с човешките страсти.57 Може би сатаническият присад, опитан по времето на лова на вещици, е загинал заедно с тероризиращата култура, ко­ ято носел в себе си? Значи става дума просто за затваря­ нето на една скоба от няколко века, което ни дава въз­ можност да разберем по-добре защо на село вътрешни­ ят демон се призовава по-лесно, отколкото вносният трансцендентен Лукав? Във всеки случай увеличаване­ то на етнографските сбирки е очевидно, провеждано от много автори, между които безспорно най-важната е на Арнол Ван Жане, който от 1937 до 1958 г. издал 8 тома на внушителен Наръчник по съвременния френски фолк­ лор. Тези изследователи често изразяват идеята, за не­ обратима загуба на един общ капитал всеки път, когато умира някой от неговите притежатели, от където про­ изтича спешността да се запише всичко, което е възмож­ но. Начинанието е осенено с тъгата за един свят, който си отива. В тази блъскана от съвременността действи­ 57 Jeanne Favret-Saada, Les Mots, la Mort, les Sorts. La sorcellerie dans le Bocage, Paris, Gallimard, 1977; Jeanne Fevret-Saada, Josée Contreras, Corps pour corps. Enquête sur la sorcellerie dans le Bocage, Paris, Gallimard, 1981.

378

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

телност Луцифер не е вече на празника - нито в провин­ цията, нито в интелектуалния свят - и двата завоювани от десакрализацията на ежедневието, което една малка група писатели се опитват да забавят. Някои упорито преследват знаците за присъствие на демона, както го прави Жорж Бернанос в своето твор­ чество. Той се доближава до него в Под слънцето на Са­ таната (1926), след това го открива интимно свързан с човешкото същество, с досадата, с мъката на съществу­ ванието, но неспособен да действа без съучастничеството на своята плячка в Мосю Уин (1946). Абат Донисан от книгата от 1926 г. среща дявола дегизиран като джам­ базин, след като е тласнал духа на саможертва чак до там, че да иска да стане негова жертва. Приемайки нак­ рая поради изтощение неговата помощ, той е спасен от пълното изоставяне от духа на молитвата, който бди над него. Но като извършва греха на високомерието, опит­ вайки се да изтръгне тайната му, той му дава възмож­ ност да се измъкне.58 Християнският писател припомня религиозните догми, като въвежда в разказа известно смекчаване, което изразява нарастващата психологизация на концепцията: той оставя да витае известно съм­ нение над реалността на случката, преживяна от абат Донисан, дължаща се може би само на халюцинация, предизвикана от умората и глада. Което напомня под­ хода на Достоевски, който в Братя Карамазови предс­ тавя един съвсем обикновен дявол, малко изхабен, по­ сивял, ревматичен, който в същото време прониква без­ милостно в най-смущаващите страни на човешката лич­ ност. Човек си мисли също за първото изследване на вътрешните дълбини, където Злото може да се крие Влюбеният дявол на Казот, където сън и действител­ ност трудно се разграничават. Томас Ман, който с Док­ 58 М. Milner, dans М. Milner (dir.), op. cit., стр. 256.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

379

тор фаустус (1947) бродира върху една стара тема, знае, че демонът е неоткриваем, освен чрез човешкото поведе­ ние. Денис дьо Ружмон пък се опитва да съживи сгромо­ лясалия се мит в Частта на дявола (1945). Той го вижда навсякъде - в лицето на Хитлер или на Сталин, както и във всяка човешка страст.59 Но като го потопява в светов­ ния океан на Злото, той допринася още повече за загубата на всякаква достоверност на традиционната дефиниция за господаря на ада, както и на единната концепция за кос­ моса, която е неговото потвърждение от XVI век. Още по­ вече, че образът на Хитлер няма никаква нужда да се нас­ лагва върху този на дявола, за да редизвика ужас, за който няма име. Не беше ли той използван както от сърбите, за да квалифицират Бил Клинтън, така и от американците, за да дамгосат сръбския президент през март 1999 г., след интервенцията на НАТО в Косово? Разводняването на сатаничния мит е видимо от пър­ вата половина на XX век. Така през 1948 г. един обе­ мист специален брой на католическо списание, посве­ тен на Сатаната, посочва ветрило от гледни точки - от екзорсизма, считан като непрестанна борба, до словото на франсоаз Долто, която дефинира класическия под­ ход на психоанализата като говори за Доброто и Злото или за желания, потиснати в името на образователни принципи на фона на религиозни концепции.60 Оттогава нататък от демоничните образи се черпят многобройни културни опорни точки - само силата на представата, без да има нужда да се прецизира чертата, като че ли подсъзнанието на читателя автоматично се включва към един дълбоко скрит сбор от неизразими и тревожни емо­ ции. Част от тях е популярната фантастика, развита в романите от школата, наречена „черния поток“, публи­ 59 Denis de Rougemont, La Part du diable, нова версия, Neuchâtel, La Baconiére, 1945. 60 „Satan“, op. d t

380

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

кувани от 1950 г. всички в едно и също издателство в колекцията „Страх“ с автори като Б. Р. Брюс (псевдо­ ним на Роже Блондел), Кърт Щайнер (Андре Рюелан) или Беноа Бекер, който подхваща отново персонажа на Франкенщайн. Повлияни от англо-саксонската школа на Х.-П. Лъвкрафт, те въпреки това често третират те­ мата в реалистични рамки, като полицейска загадка или мрачен разказ. Така те намират една линия, която тръг­ ва още от трагичните истории, минава през популярни­ те романи и ежедневното фантастично, като доста чес­ то смекчава ефекта с едно намигване или мистифика­ ция по маниера на Гастон Льору (1868-1927).61Един лю­ бопитен факт - Мишел, един от синовете на Бернанос, често е писал в тази поредица под псевдонима Мишел Талбер - например Смъртта бди през 1964 г.62 Общ поглед върху литературните и артистични ме­ таморфози на дявола в Европа през XX век липсва. Въз­ можно е само да поставим няколко жалона, за да дадем знак, че изчезването на обединената западна представа за Доброто и Злото, такава, каквато царувала през XVII век, е оставила темата свободно да се приспособява към специфичните национални култури. В триумфиращата светска франция тя се е завоалирала до там, че да стане неразличима, като се слива с реализма на полицейската загадка - може би не толкова дълбоко преследвана от знака на демона, колкото е англосаксонската от време­ то на черния роман и сигурно много по-малко от амери­ канския „трилър“, често препълнен със злокобност. Мал­ ко по-далече на изток австро-унгарската империя си е произвела собствена представа за феномена. Не само та­ 61 Gaston Leroux именно е написал фантом в операта (19101, фотьойлът фантом (1911), Човекът, който видя дявола (1912), Кьрвящата кукла (1924). За него виж Ж .-Б. Баронян, op. dt., стр. 178-182. 62 J.-B. Baronian, ер. eit, стр. 230-234.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

381

зи на Фройд, но също и урокът на тримата пражки ев­ реи, родени през 1882 г. и 1883 г.: Франц Кафка, придру­ жен от своя „униформена свита от кошмари“, Ернст Вайс - упорит писар на „криминалната история на една ду­ ша“, и Лео Перуц, „господарят на Страшния съд“. В све­ та на Перуц, починал през 1957 г. след като емигрира в Израел, животът не е нищо друго освен ужас. Човекът, описан в неговите романи - {Господарят на Страшния съд; Нощта под каменния мост; Шутът; Третият кур­ шум; Накъде се търкаляш, ябълчице? и т. н.) - не служи за друго, освен да забавлява един жесток Бог, който се развлича „от досадата на вечността с рафинирано уп­ ражняване на своите отмъщения“. Мислещото същест­ во е само един шут или бунтовник срещу божествените предначертания, трагично доведен до там да унищожи всичко, което обича, и да си запази последния куршум, убеден, че действа по собствената си свободна воля. Не­ избежно обещан на ада, той се саморазрушава. Маркиз дьо Болибар (1930) и Шведският конник (1936) предс­ тавляват вероятно неговите шедьоври. Първата книга разказва една безнадеждна история. Призракът на мар­ киза води няколко офицери да унищожат два полка от любов към едно синьо лютиче, татуирано на гърдата на една мъртва. Накрая той се въплъщава в личността на един млад немски офицер. Пътищата на демона са неве­ доми. Те са единствените, които човек може да следва по пътя към Апокалипсиса в един свят, където мъртви­ те царуват над живите.63 Такъв вкоренен в душата песи­ мизъм блика също от еврейската култура на автора и от очарованието, което имат за него XVI и XVII век - вре­ мето на културното унифициране на Доброто и Злото 63 Leo Perutz, Le Marquis de Bolibar, Paris, Albin Michel, 1991. Други­ те цитирани произведения на Перуц са на разположение на френ­ ски, благодарение на преоткриването на автора през 1962 г. от Роже Кайоа и някои други.

382

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

под хоругвата на Църквата. Третият куршум ни прена­ ся в Мексико във времето на Кортес, когото един немс­ ки лютеранец се опитва да убие. Шутът обяснява, че Френската революция трябвало да се случи в Париж по времето на Луи XIII. Нощта под каменния мост създа­ ва омагьосваща астрологична, алхимична и кабалистична атмосфера като фон за любовта на еврейката Естер и император Рудолф II в Прага, в края на XVI век. Нищо не съществува, историята няма никакъв смисъл, утвър­ ждава всяка от книгите му. Епилогът на последната но­ вела отвежда читателя в Прага от времето на детството на автора, по време на погром над гетото. И всичко, ко­ ето съпругът на красивата Естер успял да построи бла­ годарение на богатството си, станало на прах! В средните земи, в Белгия, пропита едновременно от наследството на триумфиращата Контрареформация и от едно много активно свободомислие, разцъфнала оригинална школа за странното.64 Литература на реак­ ция срещу конформизма на баналния свят, какъвто го описват песните на Ж ак Брел. Не брутално поставяне под въпрос на неговите тежести по начина на X. П. Лъвкрафт и неговите англосаксонски съперници, а разкъс­ ването на ежедневното, изкривяването, което неусетно довежда бедата. Без да се позовава нито на Господ, нито на дявола, без психоанализа Франц Еланс (1881-1972) търси Живите фантоми (1944), проучва човешките страсти с Очите на мечтата (1964), за да се доближи до Последният ден на света (1967). Със своята трагична тематика Прелюдия към Апокалипсиса на Робер Пуле напомня мъчителните въпроси за човешката съдба, ко­ ито си поставят тримата от Прага и особено Лео Перуц. Най-известният - Жан Ре (1887-1964), намира удоволс­ твие в призоваването на фантоми, чудовища и магии.

64 J.-B. Baronian, op. tit., стр. 235-270.

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

383

Те му служат, за да внуши по-добре съществуването на трета реалност между божествения свят и този на хора­ та - допълнителна, промеждутъчна и ужасяваща, защото е напълно непознаваема за живите. От това откри­ тие се ражда непрестанен страх. В неговия шедьовър Малпертюис (1943) разказът грижливо подготвя разв­ ръзката, но героят е неспособен да разбере преди да ста­ не прекалено късно, че срещнатите от него персонажи са превъплъщения на богове от древността. Великото бдение (1942) населва един паралелен свят с паднали ан­ гели, които не се интересуват от смъртните, освен за да ги плашат или да се забавляват да заразяват плътта и кръвта им. Дълбоко белязан от идеите за греха, за из­ куплението и за забраненото християнин, Жан Ре в тази сфера донякъде се доближава до англосаксонската фан­ тастична школа. В Белгия, където публиката се оказва по-настървена за тази тема, отколкото във Франция, не­ говото влияние е било важно, особено след 1940 г. Би могло да се каже даже значително, ако се добави една серия от публикации за младежта, стотината приключе­ ния на Хари Диксън, подписани с псевдонима Джон фландърс, които той впрочем ще счита за една от найдобрите части от своето творчество: Страшни приказки и приключения(1972), фантастичният бестиарий и Чу­ довището от Бороу (и двете през 1974 г.)65 Освен дирек­ тното влияние върху много автори, като Томас Оуен, който описва победата на животните над човека или пък превръщането на последния в животно, Жан Ре е имал също така и известно влияние върху комиксите, истинс­ ки белгийски специалитет, и върху киното.66 Мишел де Гелдерод пък си изградил собствен свят на въртопи и ужас в театралните пиеси, където той играе с образите 65 Това са датите на френските преводи. 66 Глава VII третира тези форми.

384

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

на фауст, на персонифицираната смърт и на дявола. До там, че за него било писано, че е „разсилният на демо­ на“, толкова той искал да покаже участието си във вся­ ко създание и да направи видим ада. В описанието из­ мамите на сатаната, превърнати във фарс, предизвик­ ващ смях, който освобождава от страха, се открива помалко от сянката в живописта на Бош, отколкото ста­ рата практика на народната подигравка. Това не се от­ нася до 12-те изпълнени със сумрак приказки за Магии (1941), разказани от първо лице, които разглеждат мис­ терията и чудовищността в по-тревожен контекст. Дру­ ги писатели се докосват до ужаса да съществуваш. В Аз съм онзи от мрака (1962) Моник Вато припомня луциферианството. Като показва абсурдността на човешкото по­ ложение, Ж ак Стренберг оставя да се процежда отвся­ къде страх и уплаха в един сборник от 1974 г., съставен от текстове от 1950 г. - Вледеняващи приказки. Един дъл­ боко отчаян от скръбта на живота белгийски подход се вижда в Демона на февруари (1970) или Щедрият приз­ рак (1975) на Жерар Прево. За него хората са само приз­ раци или сенки в един илюзорен свят. Обратно на него Гастон Компер използва комичното, подигравката, неп­ риличното. Тази школа се отличава с труден за опреде­ ление сборен характер, с по-скоро различен от англоамериканския или френския подход. Като че ли един за­ пас от специфичен католицизъм, изработен по времето на испанското владичество, обагря допълнително кул­ турата с тревога, ако не и с песимизъм за разлика от страната на Волтер и на триумфиращия светски харак­ тер. Но по един по-интериоризиран начин, отколкото в Англия и главно в Съединените щати, където личният демон - както ще видим в следващата глава - само чака да се върне към сярата, пламъците и кръвта на ада. Във франция литературата за свръхестественото за­ ема по-малко място, отколкото в Белгия и има много по-малко културно влияние, отколкото в англоезични-

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

385

те страни. До съвсем скоро мъжете доминираха жанра, за разлика от англосаксонските страни, където се прос­ лавиха Ан Радклиф от края на XVIII век, Мери Шели, Виржиния Улф, Едит Уортън и много други, без да заб­ равяме големия успех на полицейските книги, написани от авторки като Агата Кристи или Ели Питърс, чиято интрига лежи върху дяволските страсти, обхванали чо­ вешкото сърце.67 Такива естетически и културни разли­ ки вероятно са свързани с религиозни и морални фено­ мени, както и с мястото на жената във френското об­ щество, особено ако тя се отдаде на писателска карие­ ра. Изгонена през вратата под подигравките на рационалистите и на атеистите, темата въпреки това се връ­ ща през прозореца в относително ограничени сектори. Такъв е случаят на може би християнската, но със си­ гурност въвеждаща в мрачното и дълбоко болестна фан­ тастика на Ноел Делво в Мистичната преса (1948), Бал у Алфеони (1956) или Гущерът на безсмъртието (1977). Цялото му творчество представлява реакция срещу десакрализацията на ежедневието и отстъплението от божественото. Защото в началото на века Църквата пре­ търпява значително снижаване на своето влияние, а и ней­ ните най-жлъчни противници също трябвало да отстъпят позиции, което двойно отслабило паметта за свръхестест­ веното. Впрочем окултизмът и езотеризмът имат твърде маргинална роля в литературата, освен в най-популярната сфера на книгите за паранормалното. Приютили се в све­ та на вярванията, които използват съставящите хороско­ пи, гуру на секти и любители на мистерии, тези донякъде бродещи форми не са вече идеологии от предната линия на битката срещу установената религия. Презирани от ин­ телектуалната общност, широко разпространявани в ежед­ 67 J.-B. Baronian, op. cit., стр. 271-307 по повод на последния пе­ риод до средата на 70-те години. Появяването на женската фан­ тастика е анализирано на стр. 288-293.

386

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

невието, но толкова автоматично, че това ги банализира, те са се превърнали главно в празни черупки, странности, които не изискват повече от повърхностно одобрение. Да­ же и ако мнозина си четат хороскопа, даже се консултират със специалистите на кристалната топка, това често е един вид рефлекс, остатък на някакво любопитство или търсе­ не на една малка тръпка в монотонния живот. Допълнително доказателство за относително слабото влияние на свръхестествената тема върху френското общес­ тво може да се извлече от опита на списанието фантасти­ ка. Основано през 1953 г., дълго време то беше единствено­ то, което чрез внесените от Америка комикси се занимава­ ше със странното, фантастичното, с научните предчувствия. Благодарение на него бяха открити френски автори - като главния му редактор от 1958 г. до 1974 г. Ален Дормьо които се интересуват от вампиризма, пристрастени са към ужаса и зловещото (Забранени светове, 1967) като худож­ ника и писател Ролан Топор, който дебютира в него през 1960 г. Обаче по-голямата част от нещата, публикувани във фантастика, бяха от англосаксонски произход, по-точно близки на имитираните разкази за страшното на X. П. Лъвкрафт, тогава много високо ценени в Съединените щати. Френските творци от 70-те години по-рядко се интересува­ ха от тази традиция. През 1962 г. списанието откри рубри­ ка, определена като „необикновеното“, но фантастичните разкази постепенно оредяха, за да изчезнат почти напълно през 1968 г. Научната фантастика в истинския смисъл на думата остана доминирана от англосаксонците, въпреки че могат да се цитират известен брой френски автори, които работят в нея - като Рене Баржавел, Пиер Бул или Жерар Клайн. Колкото до романа на Клод Клоц (алиас Патрик Ковен) Париж-Вампир от 1974 г., той се отличава с употре­ бата на смешното по повод на едно последно превъплъще­ ние, изживяно от граф Дракула. През 1978 г. един великолепен познавач на фантас­ тиката приключи своя труд с идеята, че истинското „из­

Г лава VI ВЪТРЕШНИЯТ ДЕМОН

387

следване на контра-културата“се е състояло във фран­ ция за един по-малозначителен жанр, за разлика от стра­ ни като Англия, Съединените щати, Германия или Ру­ сия.68 Разликата, която той не уточнява по-нататък, ми се струва, че е свързана със статута на демоничното във всяко общество. Литературният път потвърждава, че през XX век образът на Сатаната не е преставал да се смалява като шагренова кожа и главно да се интериоризира за все по-голям брой западняци, фолклорът също показва, че Лукавият, влязъл в човека, приема неговите страсти, страда от неговите недостатъци, толкова уязвим понякога, че става достоен за съжаление, като един обик­ новен смъртен. Но този глобален процес не се прилага навсякъде с еднаква интензивност. Северозападна Евро­ па, продължена към Атлантика, по този въпрос реагира по два твърде отчетливо различни начина от едната и от другата страна на демаркационната линия, пресичаща Белгия. На юг, Франция, дълго време моделирана от фи­ лософските идеи, от принципите на 1789 г. и от войнстващото светско начало, прави от дявола просто дефиниция на Злото, съдържаща се във всяко същество, даже еле­ мент на забавление, игрив компаньон с подрязани нокти. На север, Англия на Ан Радклиф, на Брам Стоукър, на Робърт Луис Стивънсън, на Агата Кристи и на Алфред Хичкок, гледа с повече страх как демонът излиза от те­ лесната бездна, за да унищожи едновременно и своя но­ сител, и света. Пуританска Америка е ударена с пълна сила от същата културна вълна, също както и - така изг­ лежда - териториите на някогашната австро-унгарска им­ перия, където фройдисткото подсъзнание се бори с мощ­ ните образи на вампирите от Карпатите и със страдание­ то от живота на Кафка или Лео Перуц. Остава да разгле­ даме най-новия период - края на XX век, за да проверим Пак там, стр. 304, 306.

388

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

аргумента. Можем да последваме демона в киното, му­ зиката, комиксите, рекламата, за да видим дали негово­ то разпадане съвпада добре с определящите насоки на цивилизациите, така че да противопостави живо победо­ носните Съединени щати на френското изключение?

Глава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА: ДЕМОНИТЕ В КРАЯ НА ВТОРОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ

Дяволът е винаги син на своето време. Голям христи­ янски мит от епохата, когато хората от Запада не са има­ ли възможност да избират своята религия, когато са прес­ ледвани еретиците и изгаряни вещиците, той потънал след това в романтичните символи на една епоха на бунтове и революции. Отскоро той умножава метаморфозите си в сърцевината на общества, които все повече и повече се блазнят от развитието на индивида, тъй като тази могъ­ ща надигаща се вълна кара да се върнат обратно систе­ мите на мислене, стремящи се да наложат своята унифи­ цираща сигурност. Така бавното свиване на църквите, осо­ бено на католическата, освобождава място за нов тип представа за Злото. Неотдавнашното сгромолясване на комунистическите експерименти върви в същата посока, защото желязната завеса криеше също едно уеднаквява­ що покривало, догматизъм, конкуриращ установените ре­ лигии, но по същество структурно идентичен с тях - до­ толкова им се противопоставяше термин по термин, за да им оспори хегемонията в името на една силно колективистична представа за човечеството. Разбира се, марк­ сизмът беше идеология на прогреса и щастието на земя­ та, но този идеал никога не видя бял свят.

390

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

За първи път от пет века Европа се оказва лишена от своите най-големи колективни съзидателни митове. Те са оцелели само в някои части на обществото, без възможности да се наложат на неговата съвкупност. Да­ же повече от това - титаничните идеологически битки окончателно отстъпиха мястото на многобройни огра­ ничени борби. Изчезна една от главните характеристи­ ки на континента от времето на Христофор Колумб, Лютер и Калвин: непрестанното пораждане на един конф­ ликтен динамизъм, поддържащ постоянни сблъсъци между непримирими, но неспособни да победят оконча­ телно врагове - католици срещу протестанти, защитни­ ци на Революцията и на противоположни движения сре­ щу поддръжниците на реда, свободният свят срещу нацизма и фашизма, студената война между Изтока и За­ пада...Тук няма място да коментираме възникването на феномени, предназначени да запълнят тази празнина или като произвеждат нови федеративни колективни ми­ тове като Европейската общност, или като се върнат от­ ново към тревожния път на национализма, на битките и на демонизиране на съседа, както в окървавените Бал­ кани. Достатъчно е да констатираме, че в съвсем нови­ те условия демонът е престанал да играе фундаментал­ ната роля на двигател в социалната реалност. Не пора­ ди изчезването на Злото, което - напротив! - се развих­ ря пред очите ни в началото на третото хилядолетие. А по-скоро поради прогресиращото несъвпадение между неговите изострени страдания и историческия образ на Лукавия. Констатираната от края на XVIII век еволю­ ция се ускори още повече през последните десетилетия на XX век. Дяволът не е нужен повече. В един все повече белязан от хедонизма свят успе­ хът на личността и търсенето на щастие даже и на неп­ рестанно обновявано удоволствие, дяволът често се из­ ползва по положителен начин. Той не само е престанал да съществува като плашещ външен образ, ами даже ве­

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

391

че не предизвиква и онзи страх от „себе си“, от вътреш­ ния демон, пък би бил той и на психоаналитиците. Като рекламен аргумент на него му се случва да стане и сим­ вол на удоволствието или на благоденствието. Такъв е случаят във франция след два века демистификация под влиянието на романтизма и на културата на равенство­ то. По-общо казано, доминираните някога от католи­ ческата религия страни направили магия на зловещия мит като го банализирали, като го интегрирали в об­ ширното забавно въображаемо, създадено от популяр­ ната литература, рекламата, филмите, комиксите и т. н. В това отношение на първа линия е Белгия, където обик­ новено удоволствието доминира над естетическата тръп­ ка, освен когато изкуството, литературата или фантас­ тичното кино култивират наследството на страшното. Обаче обществото не е изцяло хомогенно. Не може да се твърди, че всички жители на католическите стра­ ни не познават древния страх от демона, за което свиде­ телства ясно дейността на екзорсистите. Консумиране­ то на забавната демонична литература също се извърш­ ва на различни нива. Някои търсят в нея отмора, други вярват в това, което четат или виждат на екрана. Следо­ вателно трябва да изследваме по-отблизо много неясна­ та социална концепция за „легендарно преживяване“, ви­ сяща в нашите култури, за да се опитаме да разберем по-добре съществуването на твърде различни слоеве на вярата. Слуховете и градските легенди позволяват да се доближим до проблема. В страните с протестантска традиция, включително Германия, където двете съперничещи си изповедания от Лютер насам не са престанали да си оспорват предвож­ дането на душите, се проявява друг начин да се разглеж­ да демоничната тема. На фона на северните и германични традиции демонът изглежда, че е запазил отчет­ ливо повече отколкото другаде място в манталитетите - още от размножението на Teufelsbücher през XVI век,

392

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

като се мине през Гьоте и после през фантастичното ки­ но на датчанина Карл Драйер или немския експресио­ низъм. Продължение на европейския морски Северо-Запад, Съединените щати в това отношение са били изк­ лючителна топилня. Културата на белия пуритан от ан­ гло-саксонски произход, продължена от тази на многобройни скандинавски и немски емигранти, е изградена върху истинско гонение на дявола. Скрит на дъното на човешката душа, той не престава да заплашва новия свят, който пионерите искат да построят. В сферата на ико­ номиката и техниката американското време се ускори­ ло. В противовес на това то по-скоро показало тенден­ ция да се забавя в областта на общата култура, обединя­ ваща различни приноси. Върху толкова сложната и раз­ нообразна канава на Европа се наблюдава много по-ин­ тензивен тласък към демонизиране. Крайните форми на сатанизъм се превръщат в психическа натрапчивост, ко­ ято води до умножаването на серийните убийци и на­ силниците. В рамките на по-обикновеното въображае­ мо Сатаната и неговите създания населяват фантазиите на обитателите на Новия Свят. За това свидетелстват изобилно историите за вампири, за човеко-вълци, за хо­ ра-животни, за вещици, безбройните маски на вътреш­ ния враг, които се разплискват над Холивуд и нахлуват в градските легенди, комиксите или други рисувани книжки. По времето на студената война руската запла­ ха често беше изобразявана под тази форма, а именно във филмите за космически нашествия или за прикрити зловещи шпиони, мамещи добрите граждани. Съживен от големия западен сблъсък между Доброто и Злото, между американската Обетована земя и съветския Ад, Сатаната остава все още твърде присъстващ в амери­ канската цивилизация. Което често не позволява да свър­ жем с нея идеята за удоволствие, въпреки че първата родина на хедонизма е Калифорния. Той остава символ на ужас. До кога? Защото изчезването на съперничеща­

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

393

та империя, което осигурява неделима световна хегемо­ ния, лишава Съединените щати след Европа на Револю­ циите, от един от стълбовете на дуалистичната предста­ ва, върху която те са се изградили, като ги оставя толко­ ва сами, колкото и обезоръжени пред един мощен вът­ решен демон, който на Стария континент непрестанно губи почва. Това поне е едно основание да вярваме, че масовата американска култура няма да може наистина да го залее. По липса на абсолютна синхронизация с де­ моничното нарастване на удоволствието като начин на живот, европейската консумация на ужаси made in U.S.A. често е по-забавна, отколкото в страната на производс­ твото.

Вероятно дяволът? Предпазлив екзорсизълг Като индивидуален и психологически проблем оп­ ределението на Злото се акцентира от средата на XX век. То поражда все по-голямо съмнение в съществуванието на дявола, задължавайки папството да го потвърждава, на­ истина предпазливо - толкова вярващите и даже свещени­ ците се колебаят да си представят нещо, което има вид на теологично изкопаемо. Припомнянето на доктрината от Па­ вел VI през 1972 г., от Йоан-Павел II през 1984 г. и 1998 г. или даже в публикувания през 1992 г. Катехизис на като­ лическата Църква свидетелстват за волята да не се поз­ воли да се изличи една важна, но много противоречива тема.1 Възможността да се направи Злото относително или да се разглежда субективно по същество минира обу­ 1 G. Minois, op. cit., стр. 112-114. Виж също по-горе, глава VI по повод доктриналното постоянство от XIX век насам.

394

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

чението за йерархия. От друга страна, да се настоява пре­ кадено върху реалността на Сатаната изглежда неприем­ ливо или в най-добрия случай лекомислено за много от вярващите, формирани от школата на Ватикан И. Значи властите и теолозите трябва да плуват между тези беди, още повече, че се умножават исканията за екзорсизъм в едно общество, където индивидът е все по-внимателен към себе си, отхвърлящ старото примирение пред нещас­ тието. Въпреки че през 1972 г. Павел VI премахнал ордена на екзорсистите, функцията съществува. От 1991 г. до представянето в Рим през януари 1999 г. на нов ритуал в тази област, в най-голяма тайна, със сътрудничеството на лекари и психолози е прилаган един временен план.2 Габриел Аморт, екзорсист на римската епархия, приз­ нава обаче, че се е занимавал само с 84 автентични слу­ чая на обсебени, от 50 000 случая, които са му станали известни.3 Едновременно той утвърждава съществува­ нието на дявола и необходимостта от предпазливо тре­ тиране на проблема. Рене Лорантен добавя един апока­ липтичен нюанс, споделян от малко негови събратя, защото според него точно сега „Демонът разгръща безп­ рецедентна офанзива, подходяща за илюстрация на про­ рочествата на апостолите Павел и Йоан за Антихрис­ та“4. Той потвърждава важността на функцията на екзорсиста, за да не се обръщат пациентите към заклинатели или екстрасенси, които могат да се възползват от доверчивостта им и да ги накарат да плащат високи це­ 2 Радио Нотр-Дам, протестантска честота, „Дяволът е много раз­ тревожен“, от 13 до 18 март 1999 г. Емисията от 13 март се позовава на ехото във френските вестници и медии за предс­ тавянето на новия ритуал. 3 Gabriele Amorth (Dom), Un exorciste raconte, Paris, Oeil, F. X. de Guilbert, 1993 4 René Laurentin, Le Démon, mythe ou réalité?, Paris, Fayard, 1995.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

395

ни. Класическият довод само прикрива дълбоката при­ вързаност към една практика на заклинания, която про­ вежда традиционната представа за Злото. Но една про­ ведена през 1989 г. във Франция анкета от журналисти от Нувел Обсерватьор показа обаче колко неравна е би­ ла битката между шарлатаните и екзорсистите.5 Според данъчни данни 40 000 лицензирани в страната гадатели всяка година са били потърсени за кансултация от 10 милиона души по тарифа, варираща от 200 до 1000 фран­ ка на посещение. Преброени са също около 30 000 лечи­ тели или магове, без да говорим за последователите на паралелната медицина, която е в пълен разцвет, вклю­ чително и сред лекарите по обща медицина, 7 % от кои­ то са прибягвали до непризнати от закона техники. Еми­ сията Медиа Медиум на Дидие Дерлик по RTL е привлякла повече от 2 милиона слушатели преди да бъде прекратена на 31 март 1989 г. Колкото до пристрастени­ те към хороскопите през 1985 г. те са разполагали с 540 000 екземпляра специализирана преса, 170 000 от които само за заглавието Хороскоп.6 Този захлас по ирационалното придобива още повече смисъл, ако добавим, че в същия този момент франция наброява 49 000 лекари, 38 000 кюрета и 4 300 психоаналитици. Екзорсистите са били тогава около петнадесетина, много неравномерно разпределени в епархиите на Шестоъгълника.* Те са би­ ли особено малко на север от линията Хавър - Шамбери, с изключение на Алзас. Епископствата на Шампан или Лотарингия не са имали нито по един, както и по5 „Le pouvoir des magiciens. Parapsychologie. Numérologie. C hirom ancie. M édecines parllèles.V oyances“, Le Nouvel Observateur, 1-7 юни 1989, именно стр. 12, 14, 29. 6 „La France envoûtée. Exorcistes. Astrologues. Voyants. Marabouts“, координрано от Ж озет Алиа досие, Le nouvel Observateur, 2228 февруари 1985 г., стр. 49. * Нарицателно за ф ранция, заради географската й форма. Бел. прев.

396

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

голямата част от тези на парижкия регион, освен сами­ ят Париж и Понтоаз. На юг от същата линия липсата им се оказва изключение. По някога там има по двама, даже трима на епархия, особено в западните и юго-западните части (Бейо, Кутанс, Анжер, Льоман, Ангулем, Ажан), в Монпелие и в района на Лион. В Отюн отец Ламби, издигнат през 1977 г. за президент на френската Асоциация на екзорсистите, преценил, че откакто е за­ почнал да изпълнява тази функция през 1955 г. ирационалното е постигнало сензационен напредък. Той казал, че седмично приема до трима “омагьосани“, срещу два­ десетина годишно преди това. Според него броденето на тези търсещи помощ започвало щом като те разбере­ ли, че някой им е направил магия, което предизвиквало страх от невъзможността да се справят с нея. В катало­ га на техните оплаквания фигурират крави, които прес­ тават да дават мляко, или дават обезмаслено мляко, не­ мощ, изоставяне от партньора. Най-напред те се обръ­ щали към някой обещаващ разваляне на магията, лечи­ тел или ясновидец, за да поискат от него например „връ­ щане на любовта“ на непостоянния партньор. Когато шарлатаните им взимали всичките възможни пари твърдял той - те ги изпращали при свещеник. Зад тези думи прозират все още живите стари селски магически основи, както и последователното използване на начи­ ните на лечение на бедата: ако личните конкретни уси­ лия не са достатъчни, става необходим посредник; и ко­ гато се проваля „най-силният“, не остава нищо друго ос­ вен епархиалният екзорсист.7Но едно такова обикаляне не е присъщо само за селото. То е характерно за найздраво взетите в ръце от Църквата райони след големи­ те религиозни сблъсъци от времето на Реформацията а именно Запада, Алзас, различни южни райони, където 7 Тази структура на мислене съществувала по времето на лова на вещици. Виж Р. Мюшамбле - La Sorcière au village, op. cit.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

397

силата на калвинизма предопределила по-енергична ка­ толическа реакция, отколкото в големия парижки ба­ сейн - по-малко повлиян от протестантството, или от­ колкото в Шампан и Лотарингия - провинции, домини­ рани от непримиримия католицизъм на последователи­ те на дьо Гиз и на Лигата*. Това вековно постоянство свидетелства за оцеляването още от XVII век на една също толкова важна в Белгия и в Германия - педагоги­ ка на страха от дявола - по-развита в някои райони, от­ колкото в други - предназначена за възвръщане на ре­ лигиозните позиции. От януари 1999 г. броят на френс­ ките екзорсисти нараства сензационно - от 15 на 120, като че ли за да отговори на мощното нарастване на стра­ ха в обществото и на предизвикателството, отправено към католическата Църква - както от намаляването на броя на посещаващите я, така и от размножаването на сектите. Жителите на градовете, станали смазващо мнозин­ ство от населението, сигурно също не са в неведение за нарастването на ирационалното. Според едно мнение, несъмнено предназначено да успокои тези, които го из­ казват, ирационалното, далеч от това да се ограничи сред селяните, мощно нахлува в градовете. Никоя социална категория, никой културен пласт, никоя сила не е поща­ дена. „Много от вярванията в паранормалното изискват определена култура“. Така повече от половината от вис­ шите кадри на едно представително проучване сред 2 350 души, осъществено през 1981 г., вярвали в телепати­ ята (54 %), в НЛО (37 %), в хороскопите (30 %), в ома­ гьосването (23 %) и във викането на духове (22 %). Сред­ ните кадри ги надминават само във втората категория (42 %), като образуват с предишните една много по-ле* Католическа конфедерация, основана през 1576 г. от херцог дьо Гиз, за защита на католицизма от калвинизма и да постави фамилията дьо Гиз на трона на франция. - Бел. прев.

398

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

коверна по тези въпроси група, отколкото работниците, земеделците и дребните търговци. Сред студентите от университета в Монпелие, обект на такава анкета през 1988 г., 24 % допускат съществуването на дявола. Ако в този случай непосещаващите църква са само 19 %, то на това мнение са 62 % от редовните богомолци и 38 % от по-скоро редовните.8 Една такава взаимна зависимост несъмнено обяснява начинанието за съживяване на вя­ рата в дявола, решено наскоро от католическата Църк­ ва. Действително социолозите са забелязали, че силна­ та религиозна интеграция възпира пристрастяването към паранормалното. Новото внимание към образа на Са­ таната, започнало в самия край на второто хилядоле­ тие, вероятно изразява воля за ново завоюване на духо­ вете, изкушавани от многобройни езотерични доктри­ ни, като се установи отново древната връзка между стра­ ха от демона и верността към Бога. Бъдещето ще пока­ же дали опитът успява в европейските страни, където някои автори различават едно съвсем ново „завръщане към религиозното“, което не е чиста замяна на пара­ нормалното с ортодоксална вяра, а съвместно същест­ вуване на двете в духа на онези, които не са вътрешно неуязвими за атеизма, агностицизма или присъединява­ не към успокоителното християнство.9 Самите предста­ вители на т. н. „точни“ науки не са обезателно ръково­ дени от непоколебим разум, особено когато излизат от определените рамки на своята специалност. В този слу­ чай не е достатъчно да се позовем на „ваканция“ на ин­ телигентността или на забавна странична дейност в ед­ на отдалечена от тяхната област. Понякога съществува

8 Jean-Bruno Renard, „Elements pour une sociologie du paranormal“, Religiologiques, Université du Québec à Montréal, № 18, есента на 1998 г., стр. 34, 40. 9 Пак там, стр. 41-43.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

399

в истинския смисъл на думата заразяване между спаре­ ния дъх на теологичния дух и един свят, белязан от про­ учването на началото. Движение, което един философ вярва „справедливо да поддържаме, че има една сила и една енигма на Злото, разполагаеми в сърцето на чо­ вешкото същество и притежаващи собствена плътност отвъд всякаква емпирична проява“. В края на краищата той само си упражнява занаята, като потвърждава свое­ то мнение. Но какво да кажем за един биолог, който приключва така едно есе в собствената му сфера на из­ следвания: „Като се подписвам под папското мнение [на Павел VI за Сатаната, като “живо същество“], аз на свой ред потвърждавам живото присъствие на дявола, разби­ ра се, не като разкрита истина и акт на вяра, което няма да подхожда особено на моето положение на биолог, по­ читател на материалните неща, а като наблюдение, кое­ то всеки може да направи, ако реши да се откаже от тра­ диционната представа за дявола, която продължава да зад­ ръства въображенията“. Същият учен препоръчва някои стратегии при среща „лице в лице с демона“, т. е. със са­ мия себе си, защото „дяволът, това съм аз“.10Като изгон­ ва консервативната представа за един рогат Сатана с опашка, като се подписва набожно под наблюдението на Бодлер за най-голямата хитрост на Лукавия, която е да ни убеди, че не съществува, този известен изследовател осъществява по този начин съвършеното равновесие между прясно ревизираната теология и приноса на ху­ манитарните науки в сферата на психологизацията на демона. Което си е негово право да вярва, стига да не оставя впечатлението, че до това заключение води био­ логията като такава. Изригването на ирационалното е не по-малко присъщо на света на политиците, разбира 10 В. Sichére, op. eit, стр. 14; J-D. Vincent, op. cit., стр., 271-275. Думите са подчертани от автора.

400

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

се, по-свързани от учените със законите на съдбата. Слу­ чаят с Роналд Рейган, и неговите астролози е достатъч­ но известен, за да не се спираме на него. От френска страна за много бивши министър-председатели и поне за трима неотдавнашни президенти на Републиката е из­ вестно, че са се консултирали с ясновидци и астролози, даже че някои продължават да го правят. Един анекдот, който е твърде хубав, за да е истина, твърди даже че два­ мата кандидати за президентските избори през 1981 г. са се разминали без да го знаят при един и същ екстра­ сенс. Членовете на най-големите партии - както се и очаква - са начело на списъците на клиентите на прода­ вачите на надежди и други специалисти по кристалната топка. Обратно - представителите на „дивата“ мисъл, земеделците, които толкова често се забавляваме да об­ виняваме в лековерност, се доверяват много по-малко от останалата част от населението на хороскопи, на вра­ чуване на карти, на астрологията или на телепатия.11 През 1990 г. в Лъо Нувел Обсерватъор се появи заг­ лавието „Дяволът се връща“112. Досието все още засяга­ ше малко екзорсизма, повече ритуалните престъпления, дяволската скала, сатанистите от сектата Вика, скорош­ ни феномени, дошли от Новия свят. В действителност новото излизане на дявола на сцената се чувства наймного в Съединените щати, както ще видим по-късно, и в католическата църква, която през 1990 г. предприе го­ ляма реформа в ритуала на екзорсизма. Следвайки мо­ дата, много седмичници, няколко вестника и специалис­ ти, събрани на колоквиум, организираха така от среда­ та на 80-те години истинско завръщане към сатаничния 11 „Le pouvoir des magiciens“, op. cit., article de Bertrand Deveau, „Les politiques et leurs voyantes“, стр. 24; J.-B. Renard, art. cité, стр. 34. 12 „Le diable revient. Sectes. Crimes rituels. Envoûtements. Rock satanique“, Le Nouvel Observateur, 20-26 декември 1990.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

401

образ. Дяволът беше разгледан под всички форми.13Ста­ вало дума преди всичко за демонстрация на новата ско­ рост на културен обмен в „планетарното село“. Във Франция злокобният калем от чужд произход не се прих­ вана поради нарастващата религиозна индиферентност, грижата за индивидуалното удоволствие, а вероятно съ­ що и защото не намери подходяща почва за своето разви­ тие, поради липса на мощни местни корени. Няколко мла­ ди осквернители на гробове наистина предизвикаха скан­ дал, но като неразбираема аномалия, а не като прелюдия на движения с голямо бъдеще. Докато през 1990 г. секта­ та Вика, интернационален Орден на луциферските магьос­ ници, се предполага, че е имала около два милиона чле­ нове в Съединените щати и петстотин хиляди във Вели­ кобритания, във Франция тя не ще да е имала повече от 500, разделени впрочем на две подчинения след отделя­ нето на Ликорн през 1983 г. Последователите и на двете общности се определят като магьосници, подчинени на Луцифер, обожават Лилит, чествуват култа на рогатия бог Цернунос, честват нощите на слънцестоянето и пос­ тавят разпятието наопаки. Сексът играе за тях основна роля със съвкупления в присъствието на Великата Ж ри­ 13 „La France envoûtée“, op. cit. ; „L’art et la manière de magnétiser les gogos“, dossier coordinné par Michel de Pracontal, L ’Événement du jeudi, 26 octobre - Ire novembre 1989, стр. 74-105; „Contre les margoulins de l’irrationnel“, L ’Evénement du jeudi, 26 octobre - Ire novembre 1989; „Le Diable“, Panorama, mensuel chrétien, hors sérié, №12,1990; „Satan le beat“, Libération, 7 mars 1990; „L’église croitelle encore au diable?“, Panorama, mensuel chrétien, № 284, septembre 1993, стр. 70-71; „Les citoyens et les parascience“ (colloque organisé par la Cité des sciences et de l’industrie et le journal Le Monde), Paris, Albin Michel, 1993; „Satan revient“, par Luc Ferry, L ’Express, №2187, 10 juin 1993, стр. 120-122; „Qui a peur du diable?“, La Vie, № 2561, 29 septembre 1994, стр. 58-61; „Délivrez-nous du diable“, Le Monde, 1 janvier 1996, стр. 9; „Satan et son empire“, Notre Histoire, № 143, avril 1997. Консултирайте ce също със списъка на статии­ те „За Сатаната се пише доста често“ в края на библиографията.

402

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ца и Великия Жрец. Няма никакво съмнение, че посве­ тените са чели значителните трактати по демонология, вероятно също и някои историци. Техните правила стран­ но напомнят фабулите на Маргарет Мърей, подети от Карло Гинзбург по повод на култа към рогатия бог едно „научно“ обяснение, изоставено днес на преследва­ ното магьосничество от Модерните времена. Легендата обаче е заразила новите комикси - а именно творбите на Дидие Комес. Последно превъплъщение? Възможно е все пак тя да е оставила ехо в придобитите културни знания на порасналите читатели.14 Други тревожни сатанични секти - Децата на мрака, Носителите на огъ­ ня или учениците на Зеления Орден, изглежда, че са по­ тънали в сън от началото на 90-те години. Но въпреки това авторът на репортажа говори за близо 37 малки групи от този тип, забелязани главно в Лион, Дижон, Тур, Орлеан и Кан, като не забравяме независимите, ка­ то един папа на луциферианството, който се е укрил в едно студио в Пер-ла-Шез..., защото бил преследван от страховитите данъчни чиновници.15 Важно е да премем с цялата необходима дистанция във времето обвеяните със сяра твърдения, разказани на журналистите, дошли да правят анкета за специален 14 Виж по-горе, въведението, бележ ка 7 и по-надолу „Diaboliquement bon“ що се касае до комиксите. Илюстрация­ та на Комес на теориите на М. Мърей (op. cit., излязла през 1921 г., преведена на френски 1957 г.) и на К. Гинзбург, чиято Нощни битки, op. cit., излиза във франция през 1980 г. - една година преди началото на излизането на първите щампи на Невестулката в (Следва продължение), както съобщава ЖанБрюно Ренар, Bandes dessinées et Croyances du siècle. Essai sur la religion et le fantastique dans la bande dessinée franco-belge, Paris, PUF, 1986, стр. 199-202. По повод на последните научни ин­ терпретации на лова на вещици - Р. Мюшамбле, (dir.) op.cit. 15 „Le diable revient“, op. cit., article de Henri Guichoun, „La sorcière de Bicêtre“, стр. 30-32.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

403

брой. Поляризацията на интереса по тази тема след сре­ дата на 80-те години все пак дава един добър показател за развитието на живо любопитство - най-напред в све­ та на тези, които създават модите и препредават идеи­ те, дошли от чужбина, и след това - сред самата публи­ ка. Видът на въпросните публикации произтича главно от света на образованите хора, от „Целия Париж“ до про­ винциалните проводници - именно чрез читателите на Монд и на най-големите седмични издания. Това значи, че въобще не става дума за популярно ниво, нито даже вероятно и за многобройните любители на евтината ли­ тература или на публикациите за живота-мечта на прин­ цесите и кинозвездите. Значи Сатаната се връща по-ско­ ро от върха на социалната пирамида, въпреки че се сдру­ жава с членовете на секти, намира някои селски пъте­ ки, обходени от екзорсистите, и по здрач се установява във въображаемото на града. Далеч от индивидуалните стремежи към щастие, от които забогатяват астролози­ те, нямащи никаква нужда да призовават неговата сян­ ка, той се проявява главно в няколко отрязъка от колек­ тивното под формата на рядкото луциферианство, на от­ живелици от селските вярвания или на любопитството на най-образованите, подбудени от инвазията на амери­ канските митове. Във всеки случай новата предпазли­ вост на екзорсистите към него осигурява успеха на ев­ ропейските заклинатели и на африканските магове, ко­ ито виждат как се разраства огромна клиентела от граж­ дани в стрес, обезпокоени да достигнат по-бързо и попълно идеала за удоволствие без страдание, за радост без пречки, дестилиран без прекъсване от търговската реклама - новата религия от края на века. Изискването за незабавно щастие умножава злочестините по време на съществуването, което непрестанно става по-дълго; носител е на беди, които медицината на комфорта, пси­ хоанализата и всички видове помощ не могат да излеку­ ват, откъдето идва незадоволството, което изглежда ни­

404

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

що не може да запълни. В отсъствието на психологичес­ ките патерици на религията или на помощ от държава­ та, известна със своята нерешителност, в мъчителните рамки на завладяните от нестабилност лични отноше­ ния, криза на брака, загубата на стабилни жалони, на­ растващата изолация в градската джунгла, много са оне­ зи, които отчаяно търсят доказателство за собствената си реалност. За да придадат смисъл на живота, да прес­ танат да бъдат прозрачни, непознати за другите, празни в собствените си очи, те се отдават на посредници, от които очакват по-малко излекуване, отколкото внима­ ние. Те са готови да паднат във всички финансови клоп­ ки, да изтърпят всичките наложени им изпитания, защото тогава най-сетне имат усещането, че съществуват, че представляват център на интерес за някого, че са во­ дени по пътя на задължителното щастие, което се обви­ няват, че не могат да достигнат. Разликата между тези омагьосани в града и техните селски братовчеди е голя­ ма. За първите изкупителната жертва няма никакво или съвсем малко значение. Общо взето те не се стремят да уреждат някой конфликт със своето обкръжение в град като Париж, където човек може да не познава съседите си, даже да умре безшумно, без приятели, като трупът по някой път е открит само поради миризмата на разла­ гане. Тяхното неразположение не се дължи и на страха от или омразата към непознатия. Целта на една консул­ тация не е да се закърпи разкъсаната социална тъкан, нито пък да бъде реинтегриран в пазвата на една общ­ ност, каквото желаят селяните, а да се получи незабав­ на утеха, да бъде успокоен от мага, който така може още по-добре да се възползва от смущението на клиента. По­ литиците, безпокоящи се по повод на своя избор, на сво­ ята кариера, са свързани със същия род феномени. До­ казателство, че безумното искане за ирационална помощ не характеризира само по-слабо въоръжените интелек­ туално, най-малко осигурените умствено, а се простира

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

405

над цялото общество, без да пощади и средите на учени­ те, нито света на тези, които твърдят, че са рационалисти или атеисти.

Дяволски добър. Кръчма, бира и комикси Страхът от себе си, но също и от другите, когато действащото лице ги подозира, че имат толкова тревож­ ни мисли като него, измести страха от рогатия демон в Европа от края на второто хилядолетие. Вероятно той не е най-важният ментален феномен на това време, за разлика от XIX век, защото често може да бъде прого­ нен от прочита или гледката на забавни творби, даже чисто и просто отречен в името на тираничното щастие и религията на удоволствието, които са се просмукали в доста голяма част от континента. Мнозина въобще не вярват вече в традиционния ад, често едва ли вярват по­ вече в необходимостта да се овладяват бруталните наго­ ни, затиснати в подсъзнанието или даже ясно изразени­ те страсти. Дошлата от Калифорния хедонистична въл­ на се разля без особени трудности върху западните земи до степента, с която отстъпваше моралният ред, нало­ жен от Църквите и от комунизма. Тук тя прие нов стил в разширяването на идеала за прогрес и щастие, насле­ ден както от френската революция, така и от многобройни социални утопии преди нея. От освобождаването на народа, тя премина към това на индивида, провъзг­ ласявайки през 1968 г. че е забранено да се забранява, след това подхвана сексуалната революция на 70-те го­ дини. Малко по малко се разви идеята, според която ние не сме на земята, за да страдаме, а за да се радваме - на живота, на своето тяло, даже за някои и на халюциногенните вещества и наркотиците. Така се колебаеха, отд­

406

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ръпваха, заличаваха границите между Доброто и Злото. Няма никакъв смисъл да виждаме тук клопка на демо­ на от гледната точка на традиционното християнство. Всъщност става дума за дъблока промяна в цивилиза­ цията, за сгромолясване на царството на задължително­ то усилие, за да бъде заместено с това на основните пра­ ва на всеки на незабавно щастие. Тук дяволът на Църквата си глътна езика. Той прес­ тана да бъде господарят или отвратителният символ на животински желания, които трябваше да бъдат абсолют­ но преградени, за да се осигури спасението на християн­ ското гражданство, някои биха казали трудното оцеля­ ване на вида. Вече надарен от романтиците с една тъм­ на красота, която реабилитира бездната на човешките страсти и дивата енергия на освободителната револю­ ция, той малко по малко става все по-желан - в степен­ та, в която съществото преставало да се бои от себе си, за да се любува с удоволствие на себе си в собственото си огледало, без да отхвърля онова, което някога било нари­ чано животинското в него. Така вътрешният демон се мо­ делира по нарцисизма на своя домакин, което преобър­ нало установените правила, добавяйки към тях серния вкус на греха или перверзното удоволствие от нарушени­ ето им. След мълниеносните преживявания на един Бодлер, Сатаната неусетно се променил буржоазно, напус­ кайки света на измъчените артисти и интелектуалци, за да стане широка опора на рекламата и да се превърне в продукт на повик, способен да предизвика павловските рефлекси на удоволствието. „Да сложиш дявола в ада“ не означава ли днес да правиш любов - образният френски израз, в който едва ли има нещо от класическия христи­ янски урок относно контрола на нагоните? Преобръщането на смисъла не се е извършило за ед­ на нощ. То е било подготвено постепенно от позитивни теми, най-напред директно свързани с Луцифер. В Хо­ ландия един социалистически вестник, насочен срещу трона, борсата и религията, е озаглавен през 1892 г. De

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

407

mode duivel (червеният дявол). Естествено в същата стра­ на демонът обявява тютюна за изискано удоволстие, ка­ то неговата глава украсява много лули преди и след Пър­ вата световна война. През 1930 г. може да се види върху един афиш за музикално ревю, като конферансие, наду­ ло тромпет.16франция не изостава. Там рекламата мно­ го допринася за банализиране на Лукавия, като го вмъква често в символи, които изразяват удоволствието, иро­ нията, победата на човека над нечестивия звяр. По тази тема музеят на Афиша и на Рекламата съдържа многобройни цветни шедьоври, датиращи от Бел Епок или от по-късни периоди. В тях фауст или дяволът подканят към възползването не само от театрални или литера­ турни творби, но също и от удобствата и удоволствието. Така Мефистофел кани в Олимпия, във фоли-Бержер, в театъра на Робер Худини. Той бди, за да направи същес­ твуванието по-приятно чрез уреда „термоген“, който „по­ ражда топлината и побеждава кашлицата, ревматизма и страничните бодежи“. Той даже продължава живота, ако се вярва на производителите на елексира Годино, „голямото откритие на века“, който пие един стар док­ тор фауст, облечен изцяло в зелено, който е отстъпил пред любезното настояване на един персонаж в червено, носещ брадичка и шапка с перо. На друг афиш един зе­ лен дявол отпушва „Морен кина“ от Пюи, докато един демоничен червен силует, седнал на една скала, е уловил с въдицата си бутилка шампанизирано вино „Велур“, про­ изводство на Wiekes & Co. „Дяволът премахва мазолите безопасно“ гласи етикетът на една кутийка с лекарство. Даже на децата се дава възможност да ограничат своя страх от господаря на ада. Илюстрирани пощенски кар­ тички, произведени в Централна Европа и Унгария през първите десетилетия на XX век, го показват все още кос­ мат, рогат, но окован във вериги, който носи едно спо16 Duivels en demonen, op. tit., стр. 103, 143.

408

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

койно бебе в кошчето му по повод деня на св. Николай, който гони най-големите безделници, като очевидно се е захванал само с най-непокорните. Впрочем жената често прави с него каквото й хрумне, като тези две унгарски момичета, които измъчват и водят накъдето си искат за рогата един коленичил демон, или пък онази красива мла­ да дама, която, усмихвайки, се размахва една кукла на дявол - повече смешна, отколкото страшна.17 Такива форми приканват все повече да се пристъпи към забранените неща, или просто към отдалечените поради строгостта на съвършения християнин удоволс­ твия, станали извънредно изкусителни под остена на рек­ ламата, която не се колебае да заимства символичния си език от религията. Тя даже заема мястото й, като от­ клонява духовните теми, за да обещае на консуматора повече от просто удоволствие - щастието.18 Паралелна тенденция се наблюдава и в някои произведения на ки­ ното. филмът на Рене Клер Красотата на дявола, осъ­ ществен през 1949 г. с Мишел Симон и Жерар Филип, изразява добре това изригване на желанието, което вече не се обременява особено със страх от дявола. Авторът се връща отново към мита за фауст, но в светлината на едно желание за живот, изострено от пресния пример на мизериите на войната и окупацията. Професор фауст (Мишел Симон) е отчаян, че ще умре скоро без да оста­ ви нищо след себе си. Мефистофел му поставя капан ка­ то му дава без противоречие младостта и хубостта на Ж е­ рар Филип. Пълен с живот, той става много богат и след това се влюбва в една принцеса. Тогава, за да запази бо­ гатството, мощта, уважението и любовта, той се решава да подпише сатаничния договор. Далеч от драматичните 17 Документите са репродуцирани в Р. Вилньов, Красотата на дявола, op.cit., стр. 55-58. 18 J.-B. Renard, op. cit., стр. 173; Julien Potel, Религия и реклама, Paris. Cerf. 1981.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

409

акценти на Гьоте, творбата прави относителен стария страх от дявола, като утвърждава неподчинимото първо място на човешките страсти. При това още не било дош­ ло времето на пълната дедраматизация на сюжета, защото религиозното образование и моралният натиск про­ дължавали да тласкат много съвременници към страх от греха. Несъмнено някои зрители се разпознават по-доб­ ре в Ръката на дявола на Морис Турньор (1942), мрачна история за неуспял художник (Пиер фресни), презиран от тази, която обича, принуден да продаде душата си на Лукавия, за да стане накрая „някой“. Транспонирана във въображаемото, идеята води директно назад до обвине­ нията на ловците на вещици от XVI или XVII век. И да умреш от удоволствие! Самият край на XX век вижда как се раздува хедонистичната вълна, носена от чувството, че всеки има право на най-съвършеното щас­ тие, както го набива в цяла Европа телевизионната рек­ лама от 90-те години, където различни звезди, манекен­ ки, хвалещи качествата на някой шампоан, заключават накрая: „Защото го заслужавам!“ Бедният Велзевул е от­ несен в това главоломно препускане към насладата. В него понякога той даже губи всякакъв демоничен сми­ съл, за да стане просто забавна метафора за върховна наслада, за най-съвършеното блаженство. Което, тряб­ ва да си го признаем, е невероятно превръщане по отно­ шение на заряда на трагичен ужас, който той до не тол­ кова отдавна пазеше за зрителите на кладите на вещи­ ците, отдалечени от нас на по-малко от десетина поко­ ления разстояние. В Белгия, където такива екзекуции са били многобройни, под остена на изключително ин­ тензивната Контрареформация на много оспорваната граница на католичеството през „осемдесет годишната“ война (1568-1648) с протестантските Обединени провин­ ции, превъплъщението се оказва сензационно. При това древните вярвания не са изчезнали духом и тялом. Тях­ ното оцеляване се предусеща в тези части на страната, които са останали най-католически. Те са се излели съ­

410

Р об ер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

що така в литературата и във фантастичното кино, чрез творбите - сред много други - на Жан Ре и Андре Делво. Създаденият от последния през 1968 г. Една вечер, един влак, с Ив Монтан и Анук Еме в главните роли, подхваща отново следата на немския експресионизъм, както и тази на страшното злокобно присъствие, което се забавлява да обърква персонажите и зрителите до триумфа на смъртта по време на финалната железопътна катастро­ фа, видяна от героите като „проекция в бъдещето“. Но кинематографичното или литературно разместване мо­ же би показва също, че е на път да се осъществи един вид колективен екзорсизъм след много векове безкрайно тег­ ло от вярата. Илюзорната Фландрия на тези автори все пак не е вече земята на ужасните религиозни гонения от XVI век. Миграцията към въображаемото малко по мал­ ко прави място за една игра да се накараш да изтръпнеш след реалните есхатологични ужаси и страх. Впрочем те­ мата бе подета и от белгийският комикс - един от найживите и най-изобретателни в Европа. Лукавият се въплъщава главно в творбите на двама художници от Ардените - земя, белязана с многобройни клади за магьосничество.19 Единият - Жан-Клод Серве - представя истории за странни или опасни персонажи. Чалет е една стара жена, която нощем се превръща в бял вълк, за да спаси своето село от посегателствата на един магьосник. Виолет, създадена от сценариста Ж е­ рар Дюам, дължи на молива на Серве своята малко ди­ ва красота от 1910 г., която живее сама в гората, позна­ ва тревите и знае как да води за носа мъжете. Нежната Виолет е поканена от последователи на Сатаната на един Сабат, където създава смущение, защото намира ситуа­ 19 Marie-Sylvie Dupont-Bouchat, Willem Frijhoff, Robert Muchembled, Prophètes et Sorciers dans les Pays-Bas, XVIe-XVIIT siècle, Paris, Hachette, 1978. Виж частта, редактирана от М.-С. Дюпон-Буша за Люксембург.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

411

цията за много досадна. Другият творец - Дидие Комес, роден в немскоговорящо село, получил образование при братята маристи*, в Тишината - албум, поветен на един ням, впримчен в дуел между магии и контрамагии - при­ зовава магически ритуали, като този на яйцето. Невес­ тулката разказва истинската история на един самотен германец, доведен до самоубийство. „Но той не се е пробол с кама както в албума - уточнява авторът - той се е кастрирал. И излязъл съвсем гол и кървящ на улицата, за да покаже хубаво на хората какво му е коствало да не съществува в очите им.“ У него може да се различи мо­ щен личен интерес към окултизма и към тайните на со­ циалните отношения в провинцията. Докато Серве твър­ ди, че той „се преструва, че вярва в това“, Комес изг­ лежда дълбоко повлиян от своето двойно - селско и изповедално - образование. Той едновременно е запазил селския страх от омагьосване, изразен чрез отказа да стис­ не ръката или да срещне погледа на непознат, и морал­ ните уроци на своите учители-маристи. Както в книгите на фламандеца Хуго Клаус християнството, просмукано в неговата младост, остава живо, като го води към тре­ вожното очарование на спиризима или на онова, което не може наистина да се обясни. Успехът на неговите ко­ микси показва съществуванието едно въображаемо де­ монично пространство, разгънато между противополож­ ните полюси на вярването и съмнението. Може би това е начин да се говори за това, което преди е било неназоваемо, да се опитоми мракът, да се премине от религиоз­ ния ужас към повече или по-малко игривата тръпка.20 * Марист - член на духовен орден, посветен на Дева Мария. Бел. прев. 20 Jean-Claude Servais, Чалет и други приказки за магия и магьос­ ничество, éd. du Lombard, 1982; Jean-Claude Servais, Gérard Dewamme, Нежната Виолет, Casterman, 1982; Didier Cornés, Господарят на мрака, Casterman, 1980; Didier Cornés, Heeec-

412

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Засегнати са главно младите читатели от 15 до 24 годишните. При тях може да се установи един от найважните феномени на културна промяна, дублиран от мощни исторически последствия за поколението, френ­ ско-белгийските комикси от периода 1945-1965 г. фак­ тически са били насочени към 11-14-годишните люби­ тели на правдоподбното, недоверчиви към въображае­ мото. Те са схващали фантастичното само в рамките на полицейския разказ, който завършва с финалния три­ умф на разума или в рамките на научната фантастика, обосноваваща се с научния прогрес. Всичко става съв­ сем друго след 1965 г., когато жанрът се приспособил към читателска публика, по-възрастна от 15-24-годишните, под влияние на списанието Пилот с автори като Готлиб, Фред, Мандрика или Дрюйе. Техният молив по­ роди стремежите към съвършено общество, към щас­ тие, към природата, към свободата и мира, както и към освобождаване на въображението (Зеленчуковите прик­ лючения на маскираната краставица на Мандрика). Без да забравя носталгичните мечти на детството, които придружавали подчертания вкус към утопията. Така ко­ миксите преминали от конформистките и „морални“ ге­ рои към неконформисткия стил.21 Трябва да добавим, че някои читатели преминали от единия на другия тип, защото точно през 60-те години излизали от детството, за да навлязат в юношеството в компанията на люби­ мите си вестници, които се приспособявали към вкуса на момента. Вайан, където доминираше белязано от ко­ мунизма мислене, през 1965 г. стана Вайан - Вестникът тулката, Casterman 1983; Didier Cornés, Тишината, Casterman, 1980. Виж също Fran3ois Craenhals, Конниците на Апокалип­ сиса, Casterman, 1980; Paul Cuvelier, Царството на черните во­ ди, éd. du Lombard, 1974; а също и списъка на комиксите след библиографията. 21 J.-B. Renard, op. cit., стр. 11, 213-217.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

413

на Пиф, след това през 1969 г. -Пиф гаджет. Тентен или Спиру също поели в посоката на еволюцията - по-малко от Пилот, тръгнал в същата година по пътя на иронич­ ната културна критика и далеч от политическата борбеност на Хара-Кири - вестник за възрастни. Следовател­ но поколението, родено непосредствено след войната, се пременило в новите дрехи на едно въображаемо в про­ цес на разрив с предходните модели. Поне онези от мла­ дежите, които се идентифицирали с утопичните и хедо­ нистични идеали - ехо на оспорването на реда и на еко­ логията от възрастните - са били закърмени с комикси­ те от преди и след 1968 г., отчетливо различни от сте­ рилния добронамерен животински свят на Мики или пък от католическите книжки в картинки.22Ето в този соци­ ален свят с неясни контури се извършило голямото от­ тегляне на дявола, под ударите на една философия на личната наслада и на търсне на щастието на земята от тези, които „ходят прави“, според любимия израз на Рахан, праисторическия герой, нарисуван в Пиф, носител както и списанието - на отрицанието на предишните религиозни и морални окови. За бившите ученици на една изповедална школа, желаещи да заличат това влияние, от­ хвърлянето можело да стане още по-енергично или да до­ веде до един вид личен екзорсизъм по начина на Дидие Комес, бивш ученик в пансиона на маристите. В албумите свещениците са наричани „гарвани“, а Невестулката по­ казва една вещица, която се превръща в кукумявка, за да спаси една жена от ноктите на едно зловещо черно кюре. Отхвърляйки от себе си тази част - образованието на сво­ ето юношество, когато са му наложили да германизира фамилията си, Комес реабилитира древната селска маги­ ческа култура, поставена от Църквата под похлупак.23 22 Roland Francart, Trésors de la BD religieuse de 1941 à 1985, Bruxeles, Centre religieux d’information et d’analyse de la Bande Dessinee, 1985. 23 J.-B. Renard, op. cit., стр. 199-202.

414

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Не може да се настоява прекалено върху сътресени­ ята във френското или белгийско въображаемо в обра­ та на 60-те години. Младежта от онова време е влезла в мъжката възраст, предпочитайки силата на индивиду­ алната воля и отказвайки мъчителната колективна на­ божност, чиито символ бил образът на рогатия дявол. Както цялата съвкупност от пътищата за разпростране­ ние на културата и комиксите се оказали заразени от желание за освобождение, което подхващало отново уто­ пичния блян за незабавно блаженство, осигуряващо наслаждение без препятствия. Колко от творбите на онова време не са били докоснати от крилото на тази истинс­ ка религия на щастието, която отхвърляла Черния Ан­ гел толкова, колкото и Страшния Бог, който го оставял да действа? Признавам, че първата ми книга Популярна и елитарна култура в съвременна Франция (1978) беше повлияна, без аз тогава действително да си давам смет­ ка, от мощния поток, който течеше откъм комиксите към голямата култура, минавайки през киното и теле­ визията. Селският свят, който представях там, преди офанзивата на културата на елита участваше в същия мит на свършения селски златен век както и почти съв­ ременните разкази на Дидие Комес. Предходните десе­ тилетия показаха, че е ставало дума за идеализиране на миналото на поколението от разцвета на раждаемостта. Младежите от началото на XXI век продължават обаче да четат комиксите или произведенията от онова време. Сигурно е, че те не могат да се разпознят там напълно. Друго въображаемо се е врязало в предшествениците, върху децата на кризата от средата на 70-те години, пос­ ле върху следващите. Никой не отделя голямо място на класическия демон, който за мнозинството европейци днес изглежда умрял и погребан. Разминаването с аме­ риканската култура, за което ще стане дума по-нататък, е значително. През 1973 г. излезе филмът на Уйлям Фридкин „Заклинателят“ (The Exorcist), в главните ро­

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

415

ли Елън Бърстин и Макс фон Зюдоф. Той наистина има голям успех в целия свят, но в Съединените щати - фе­ номенален, с повече от 30 милиона зрители. В същата страна бяха разпродадени 6 милиона екземпляра от кни­ гата, от която е извлечен сценарият. Във Франция има­ ше оживена критика, а именно в Льо Нувел Обзерватьор и в Телерама, където се изказаха съжаления, че дяволът е представен като реален, вместо да се остави да витае двусмисленост - специфичната марка на френската фан­ тастика от Казот насам. Само една публикация в Нострадамус - издание, специализирано в мистериите, заяви без заобиколки, че филмът третира все още актуален проблем.24 френският интелектуален свят се съмнява­ ше. Ако се съди по липсата на истински наплив към ек­ раните, голяма част от населението правеше същото. Въз­ можно е този относителен неуспех, особено сред младеж­ та, да е подготвен от комиксите, които допринесоха сред своите почитатели за премахването на магията от света още от средата на 60-те години. Във Франция Сатаната беше шагренова кожа. Концепцията за колективното подсъзнателно, раз­ вята като знаме над едно общество, не е особено умест­ на в очите на историка. Съществува все пак някакво незнам-какво-нещо, един вид афинитет между членовете на една национална, регионална или местна общност. Няма значение дали то ще бъде наречено стереотип или преживяно и споделено въображаемо. Нацията фран­ ция, Бретонците, обитателите на Ландерно са преплете­ ни заедно в това платно от вярвания и чувства с многобройни метаморфози, което добива пълния си смисъл и най-голямата си интензивност само поставено на опре­ делено място, в определен момент. Раздираната от проб­ 24 Jean-Bruno Renard, „Le film L ’Exorciste à travers la presse“, 1975(непубликувана, моите благодарности на автора за пре­ доставянето ми на този текст).

416

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

леми на общността Белгия също притежава специфич­ ни идентификационни характеристики в сферата на пред­ ставите, което я прави несъвместима и с франция, и с Холандия, независимо, че и двата езика се споделят от по едната част на населението й. Може би впечатление­ то е изкривено от собствените ми предразсъдъци, но ми се струва, че забелязвам една съвсем нова дедраматизация на дявола, която представлява обща за цялата стра­ на черта. Там религиозното всепроникване и било мно­ го по-мощно, отколкото във франция, особено от нача­ лото на XVII век, когато местните католици си позво­ ляват да критикуват „равнодушните“ поданици на Анри IV, виновен, че с Едикта от Нант е въдворил толерант­ ността. Несъмнено сегашното въображаемо остава дос­ та силно повлияно от символизма от католически про­ изход, както в комиксите. Още Ерже отправя такива пос­ лания: когато кучето Милу от Тентен в Тибет ожаднява, веднага се появява един демон с неговия образ, за да му предложи уиски, под навлажнените очи на един поз­ нат добър ангел - двойник на персонажа, който се бои да не го види да се поддава на изкушението. Малкият читател автоматично си припомня илюстрирания катехизис, който представя греха като демон-двойник на де­ тето и Доброто - като собствената му идеализирана лич­ ност.25В Белгия разцеплението сред свободната мисъл е също по-озлобено, по-продължително, отколкото във Франция чрез непрестанно поддържаната„университетска война“, а и сред учените. Въпреки това всички жи­ тели споделят някои много силни символи на изкючи25 По повод катехизиса в картини виж по-горе, глава VI. Моти­ вът за ангела в комикса е анализиран от J.-B. Renard, op. cit., стр. 19-21, 53. В Пилот Ж ан Шакир рисува от 1962 г. до 1969 г. един дебел симпатичен нехранимайко - Тракасен, разкъсван между молбите на своя ангел-пазител Серафен и своя лош де­ мон Ангелюр.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

417

телно удоволствие, дяволски хубавото. Не са ли футбо­ листите от националния отбор - „червените дяволи“ изключителни фактори за национално единство чрез ен­ тусиазма? По телевизията подвизите им възпява един червендалест и сардоничен Мефистофел от анимацио­ нен филм. Използван от рекламата, образът на Лукавия все повече се свързва с най-голямата радост от същест­ вуванието. Трябва да се проведе прецизна анкета, за да се определят многобройните му форми. Само в сферата на истински белгийската напитка - бирата, която наис­ тина предлага някои от най-хубавите в света видове, на­ ционалната гордост удвоява чудесния вкус, ритуалът на консумацията й уплътнява социалните връзки. Въпреки лингвистичното, политическо и религиозно разцепление, именно мечтаното единство се изживява в неделя около масите на огромната кръчма Краля на Испания на ГранПлас в Брюксел, както и в хиляди други заведения. Оба­ че демонът вече не отсъства от празника. Симптомати­ чен феномен е, че много известни марки от прекрасната напитка с изобилна пяна го използват като метафора за най-пълно щастие. Известна е Внезапна смърт - истин­ ска гьоз* за познавачите. Пивоварната Хюйге напосле­ дък произведе една тъмно кехлибарена бира - Делириум тременс. Още по-изразителен е етикетът на Verboden Vrucht (Забранения плод) на Хогарден, толкова тъмна, колкото и опасна със 8,8% алкохол, украсен със сцена от Изкушението, свободно вдъхновена от малко первер­ зните фигури на Кранах: Адам и Ева голи в Едем показ­ ват един повече от достъпен рай, в чудесен унисон с ос­ татъка от виновност в тъканта на християнството. Пър­ вият подава една голяма чаша от несравнимата напитка към втората, като през това време дегустира своята ча­ ша. Етикетът хвали на френски и фламандски “изклю­ Една от най-хубавите бири в Белгия. - Бел. прев.

418

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

чителна бира, в тайнствено тъмно червено, което съдър­ жа тайната на нейния богат и сложен вкус“, получен от аромати с подправки. Една „бира от хълмовете“ - 8 гра­ дусовата Кентин - твърди чисто и просто, че е магичес­ ка, тъй като етикетът носи контражурната сянка на ве­ щица, яхнала своята метла, в най-чистата демонологична традиция. За една страна, където изкуството на пиво­ варните - почти религия, се преподава в университета, интимното обвързване на символите на насладата със страшните образи от едно време представлява сензаци­ онно отстъпление на страха от традиционния дявол. Има и още нещо. За разлика от много американци, вместо да наблюдават демона, който носят в себе си, и да се боят от него, изглежда, че там предпочитат да го ласкаят, да го заливат с един приятен нектар, да го удавят под пяна­ та. Което показва развитието на процеса на все по-ин­ тензивно търсене на открито изискваното лично щас­ тие. Очевидно този показател не може да е валиден за всички, защото някои сигурно са останали свързани с традиционната заплаха, а други все още повече или помалко се боят от сянката на козокракия. Ако и литера­ турата, и фантастичното кино местно производство поскоро допринасят за банализиране на демонския мит в кралството, то пък - както и цяла Европа - е част от „планетарното село“, бомбардирано от идващи от Съе­ динените щати образи на ужаса.26 Новата западна масова култура не може напълно да пренебрегне такива влияния. Но във франция и Белгия тяхното влияние е относително ограничено. Изглежда, че за обяснението на този факт има значение и ефектът на банализирането: франкофонските комикси не възп­ риемат дявола наистина на сериозно за разлика от тези на Съединените щати. Иронията и хуморът отличават 26 Темата е разработена по-нататък в тази глава.

Г лава V II УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

419

нарисувания от Лоро през 1972 г. в № 658 на Пилот Са­ таната суперстар от ужасния му активен братовчед в Заклинателят. Вампирите и зомбитата са често паро­ дирани по образа на чудовището на Франкенщайн, кое­ то Готлиб обича да окарикатурява. Как френският зри­ тел на дошлите от Америка филми на ужаса би могъл да ги възприеме толкова на сериозно като тълпите на Новия Свят, ако в брой 663 на Пилот от юли 1972 г. е видял как един вампир се самоубива, като си прелива светен разтвор от чесън? Вярно е, че някои художници следват черната тенденция, наследена от мъчителния свят на Лъвкрафт —като филии Дрюйе, запленен от чу­ довищата и тинята, когато разказва приключения на своя герой Лоун Слоун или Анки Билал, като не забравяме и аферите за магьосничество, включени от Хуго Прат в албумите за Корто Малтезе. Глобалната разлика в чув­ ствителността сигурно също има много общо и с прочу­ тия закон от 16 юли 1949 г., който забрани да се предс­ тавят в комиксите във франция насилие и маскирани бандити, въвеждайки по този начин една специфична френско-белгийска традиция, чиито благотворен ефект върху читателите от третата четвърт на XX век истори­ ците още не са изследвали докрай.27 На други места, а именно в протестантска Европа, където културната ево­ люция е била различна, въздействието на пристигнали­ те оттатък Атлантика гледки на ужас и бруталност, е било по-значително. Почвата е била отдавна подготве­ на. Не се ли разви именно в северната част на континен­ та и главно в Германия една трагична естетика на кино­ то, пуснала своите корени в черния или английски готи­ чески роман както и в германичния Teufelsbücher от ве­ ка на Лютер?

27 J.-B. Renard, op. tit., стр. 5, 138, 140, 154, 157.

420

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Демонът експресионист, от Голем до Ден на гнева

*

От самото си раждане седмото изкуство се отдало великолепно на представянето на явления, свързани тяс­ но или по-отдалеч с дявола. Благодарение на все по-усъвършенствани ефекти, то позволило „да се види“ на ек­ рана това, което перото на авторите внушаваше по по­ вод на ада или на най-тревожните дълбини на човешка­ та душа. За разлика от творбите на живописта, то преставяло своите форми в движение, скоро след това ги да­ рило с чудесно внушаващи звукови измерения. Така то разширило урока на романтиците, този на майсторите на черния роман и този на откривателите на подсъзна­ телното. В това отношение първите десетилетия на XX век бяха изумително обогатени, особено в апогея на нем­ ския експресионизъм между 1913 г. и 1933 г.28 На прага на Първата световна война Европа вече усе­ ща дъха на Сатаната. През 1913 г. датчанинът Стелан Рие снимал за една немска фирма Студентът от Прага (Der Student von Prag), превъплътен от Паул Вегенер. Ста­ рият град предлагал мрачния кадър, но еврейската общ­ ност отказала да позволи да се снима старото й гроби­ ще, което било реконструирано в истинска гора. От пър­ вия миг този визуален романтизъм тръгва по стъпките на по-големия си брат - литературния, като прибавя към не­ го приноса на театъра на Макс Райнхард, особено техни­ * Цитираните в тази глава филми, непрожектирани у нас, са по­ сочени под заглавията си от френски. - Бел. прев. 28 Lotte Н. Eisner, L ’Écran démoniaque. Les influences de Max Reinhardt et de Texpressionisme, Paris, Le Terrain vague, 1965; из­ дание, обогатено c илюстрации и c текстове, Paris, Losfeld, 1981, списък на филмите на стр. 259-272. Виж също Jean-Louis Leutrat, Vies de fantômes. Le fantastique au cinéma, Paris, éditions de l’étoile/Cahiers du cinéma, 1995.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

421

ката на светлосенките. Тя става фабрична марка на обсе­ бената от демоничното германична школа след Гьоте. По време на снимките на очарования от необичайното Вегенер му хрумнала идеята за неговия Голем (Der Golem) от 1914 г. Като чул към 1580 г. да се говори в една легенда на гетото „за тази тайнствена фигура от глина, съживена от равина Лоев“, той я използвал за сценарий на загубен днес филм, на който той изпълнявал главната роля. Той се заел отново с този проект след 1920 г. под заглавието Der Golem. Wie er in die Welt kam*, ограничавайки интригата само в XVI век, докато сценарият от 1914 г. смесвал миналото на разказа за откриването на Голем с епохата на снимките.29 Оттогава темата за чудовището, родено от надменността на един човек, дръзнал да се смята равен с Бога, е една от най-разработваните в световното кино главно чрез многобройни вариации на личността на франкенщайн или на лудия учен. Докато във франция Луи фьоад предлага Вампири­ те (1915-1916) - един филм на действието без голяма връз­ ка със заглавието - или докато Съединените щати вече се пристрастяват към този сюжет (The Vampire, 1913 г., The Vampires Trail, 1916 г.), скандинавските и германични ав­ тори вече копаят в демоничната бразда, за да изтръгнат оттам истински черни диаманти, шедьоври на седмото изкуство. Кабинетът на д-р Калигари на Роберт Вине извезва върху двусмислицата, защото страшните прик­ лючения на героя са може би въображаеми, но те отва­ рят кутията с демоните на една измъчена от поражени­ ето Германия в пълен хаос, където д-р Калигари - чрез своята жажда за власт и убийствената си лудост - на­ помня пруския авторитаризъм, разобличаването на те­ зи, които се съпротивляват. Някои критици даже пре­ тендират, че той е предизвестил идването на Хитлер. Съ­ * Голем, как той се появи на бял свят. - Бел. прев. 29 L. Н. Eisner, op. cit., стр. 37-41.

422

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

що такъв ще бъде случаят с Доктор Мабузе на Фриц Ланг {Dr. Mabuse der Spieler, 1922, и най-вече Das Testament des Dr. Mabuse, говорящ филм от 1933 г.). Годините непос­ редствено след войната са удивително плодородни: в сво­ ето изследване „демоничният екран“ Лоте Айзнер ре­ цензира четиредесетина филма до 1925 г., след това дру­ ги трийсетина от тази дата до идването на говорящото кино през 1929 г. По примера на Голем, на Д-р Калигари или на Д-р Мабузе някои са успели да създадат опреде­ лен тип - такъв ентусиазъм са предизвикали тези фил­ ми сред създателите и зрителите. Първият Мабузе на Ланг е населен с халюцинантни видения благодарение на приложението на наслагване на снимките - напри­ мер образът на графа по време на хипноза и неговите собствени двойници-фантоми, повтарящи жестовете на измамника. Светлината и атмосферата са използвани, за да накарат да вибрира необичайното, например когато Мабузе размишлява пред огъня, чиято светлина ос­ ветява над него огромния портрет на Луцифер, който му прилича.30 За Голем от 1920 г. заклинанието, прилагано от равина Лоев - затворен в горящ кръг, е било обект на ловък трюкаж и великолепно наслагване на снимките. Движението на камерата, предназначено да оживи фигура от глинеста пръст, като премине върху живия актьор, е изисквало впрочем наистина магьоснически талант, за да отвлече вниманието на зрителя.31 Без сценични и декоративни хитрини през 1922 г. Фридрих Вилхем Мурнау снима един от бисерите на немския експресионизъм - Носферату - симфония на ужаса [Nosferatu, eine Symphonie des Grauens]. Тази симфо­ ния на ужаса, според подзаглавието, е свободно вдъхно­ вение от посветената на Дракула книга на Брам Стоукър. 30 Пак там, стр. 164-165. 31 Пак там, стр. 245-249, Карл Боезе описва техническите трюкажи, използвани по време на снимането на Голем през 1920 г.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

423

Сниман в голямата си част в естествен декор около Любек и Бремен, филмът обяснява причините за една голя­ ма чумна епидемия, избухнала в Бремен през 1838 г.: Носферату, вампир от Карпатите, който пие кръвта на младежи, за да се подмладява, тръгва да сее смърт и от­ чаяние, като последва един служител в агенция за нед­ вижимо имущество, дошъл в страшното му имение, за да му предложи да купи една къща. В края на едно дъл­ го плаване той става съсед на нещацтника, след това ата­ кува младата му съпруга Нина. Нейната саможертва оба­ че не е напразна, защото твърде заето да смуче кръвта й, чудовището не вижда, че утрото е дошло. Светлината му причинява неговата гибел: тогава той в буквалния смисъл на думата се разпада на прах.32 Метафизичен страх се процежда от завладяващите образи, осъществе­ ни без специални ефекти: на кораба ковчегът на Носфе­ рату, съдържащ земя от собствената му страна, без коя­ то той не може да оцелее, се намира до подобни сандъ­ ци, пълни с плъхове; влизането на прокълнатия кораб в пристанището; погребалните служители в една пуста уличка; вампирът, който изчезва безследно при кукуригането на петела. Този страх е пуснал корени в могъщия трагичен и фантастичен заряд на германичната култу­ ра, такава, каквато се разкрива под перото на романти­ ците. Носферату въплъщава едновременно сатаничния пакт на Доктор фауст, изоставящ цялото човечество, и нагона към смъртта, която Фройд откри в самото сърце на живота. Общо взето един вид пресичане на направле­ нията върху западния път на кулпабилизация на субек­ та в Г ермания, просмукан твърде силно от свръхестест­ вения урок на Хофман. В същия момент съществуват интензивни връзки меж­ ду това въображаемо и онова на скандинавците. Несъмне­ но тук има някаква роля и общото протестантство, - а имен­ 32 Пак там, стр. 69-76.

424

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

но важното и от двете страни лютеранство. Въпреки че Дяволските книги (Teufelsbücher) са излезли от мода още от XVII век, възприемането на демона е запазило характе­ ристики често по-обсебващи, отколкото в католическите страни. За това свидетелстват филмите, които преждевре­ менно използват темата за магьосничеството. Датчани­ нът Бенжамен Кристенсен (1879-1959) - един голям, пре­ кадено непознат режисьор, критикува много енергично всички форми на суеверия и в Магията през вековете (1921) подчертава отрицателната роля на Църквата. Като смесва исторически документи и изиграни сцени, изпълняващ са­ мият той с известен хумор ролята на дявола и тази на док­ тора, той тръгва по стъпките на Мишле, за да осъди садиз­ ма на екзорсистите или истерията в един манастир, засег­ нат от феномени на обсебване. Установил се в Холивуд, Кристенсен, чиито естетически подход е оказал влияние на Бергман от Седмия печат, впоследствие заснема няколко сюжета от същата линия: Дяволският кръг и Седемте от­ печатъка на Сатаната (Seven Footprints to Satan, 1929). Също датчанин, десет години по-млад, Карл Теодор Драйер (1889-1968), един от големите майстори на ня­ мото кино, формиран в собствената си страна, но също така и в Германия и в Швеция, е създал строги и аске­ тични филми, белязани с очевидна лютеранска строгост. След Страданията на Жана д ’А рк( 1928) идва Вампир първият му говорящ филм (1932), Ден на гнева (1943), Думата (Ordet, 1955), и накрая Гертруда (1964). Свръ­ хестественото доминира във Вампир или в Странното приключение на Дейвид Грей. Една стара жена е в дейст­ вителност вампир, който един храбрец успява оконча­ телно да ликвидира като отваря гроба й на гробищата, за да забие в трупа заострен кол. Трупът мигновено се превръща в скелет. Обсебваща бавност и тишина, пре­ късната от няколко фрази, придружават това пътешест­ вие из ясно внушения ад: след „екзекуцията“ си гигантс­ кото лице на старицата се появява зад прозореца на док­

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

425

тора, обкръжено с пламъци.33 Следващите творби на ав­ тора, за когото може да се каже, че е обсебен от разног­ ласията на едно нещастно детство, се оказват много поинтериоризирани, пълни с един вид трескаво усърдие. Dies Irae, или Ден на гнева (Vredens Dag) поставя действието в XVI век у пастора Абсалон, чиято жена Ане е много помлада от него. Пристигането на Мартин, внук на Абса­ лон от предишен брак, поставя начало на драмата, защото двамата млади са силно привлечени един от друг. На фона на вярванията в черна магия и неизразима злоба филмът изследва ъгълчетата на човешката душа. Забра­ нената любов разкрива на Ане нейните сили, защото тя е дъщеря на изгорена вещица и благодарение на Абсалон, който вече я е обичал, е била спасена от гибелна съдба. Тайното й желание довежда до бруталната му смърт под неумолимия поглед на една властна свекърва, която нак­ рая я обвинява публично в магьосничество. Оттам ната­ тък я гризат вината и угризенията. Дяволът, напълно не­ видим, припомнен единствено чрез експлозията от страс­ ти, е в засада. Което може да се изрази чрез проявата на интензивно чувство за виновност, като грешникът нико­ га не може да направи достатъчно, за да задоволи един скрит Бог с прекалени изисквания, нито може да избегне демона, от който никой не може да се спаси напълно. Колкото и да е мрачна, психологията на режисьора изглежда съвпада с датската, може би по-общо скандинавската кул­ тура между двете войни. Докато историята се колебае в края на първия го­ лям световен конфликт, доминиращата в северна Евро­ па чувствителност - в Германия още повече, отколкото в Скандинавия - води към поставянето на екрана на сю­ жети в светлосенки, тревожни, сиви, понякога открове­ но мрачни. Така Мурнау е майстор на мрака, от Носфе33 T. Faivre, op. cit., стр. 203-205.

426

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

рату до фауст (1926), Робер Вине {Ръцете на Орлак, 1924), фриц Ланг (Метрополис, 1927; Прокълнатият, 1931), Георг Вилхелм Пабст (Лулу с митичната Луиз Брукс, под оригиналното заглавие Кутията на Пандора, 1929) го придружават по този път, където вездесъ­ щият Сатана се оказва дълбоко скрит под обвивката на човешкото тяло, което той води към гибелта му. Впечат­ ляващото нарастване на експресионистки шедьоври през тази епоха не може да мами. Извършва се голямата про­ мяна, която в Германия под ефекта на поражението от 1918 г. води до интериоризация на Злото. Лудият хирург, обсебен от идеята да даде отново лице на дъщеря си в Ръцете на Орлак, е брат-близнак на Прокълнатия, интер­ претиран от Петер Лор. Лулу, увенчана със своя черен еротизъм, е тяхна сестра, както и Лола-Лола, въплътена от Марлене Дитрих в Синият ангел на Йозеф фон Щернберг (1930). Женската чувственост и слизането на един почтен професор в ада подновяват тук темата за фауст, чрез магията на камерата, водена от един, произхождащ от Виена американец, който целенасочено отдава почит на филма със същото име на Мурнау и на експресиониз­ ма. Отровната жена, цвете на злото, и мъжът, неспосо­ бен да устои на вътрешния демон съставят една пламен­ на двойка, която царства над засенченото въображаемо. Никой не изразява по-добре от Прокълнатият тази фаталност на поражението, която засяга съществото след родината, когато той е съден от импровизиран „трибу­ нал“, съставен от членовете на бандата на крадците, след убийството на едно момиченце: Аз не мога нищо да направя..., нищо. Това проклето нещо не е ли в мен ? Този огън? Този глас? Тази мъка? Да избя­ гам от самия себе си, но това е невъзможно. Аз не мога. Северните школи използват асоциативната сила на киното, за да използват с несравнима жар великия запа­

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

427

ден дяволски мит. До Втората световна война герман­ ците и скандинавците доминират в този свят, който оче­ видно се харесва на техните съграждани.34 Травмата от Великата война, истински трус за германичната циви­ лизация, се прибавя към по-стари натрапчиви идеи, не­ съмнено взима малко от мрачния блясък на северните легенди, може би малко повече от песимизма на про­ тестантската Книга за дявола, за да стигнат до острото възприятие за един вид залез на хората, заобиколени от Злото, завладяни от него. Съществуванието не е нещо повече от светлосянка без особена надежда. Няма щас­ тие на този свят за артистите, ангажирани в острото из­ разяване на черния романтизъм, твърде далечен от ла­ тинските утопии на Просветителите и на революционни­ те мечти за възможността да се промени човешката съд­ ба тук и веднага. Един от най-големите режисьори на ве­ ка - шведът Ингмар Бергман (роден 1918 г.) - не кара ли едно от действащите лица в Затвор (1948) да каже: „Жи­ вотът не е нищо друго освен едно жестоко и лишено от смисъл пътуване към смъртта“? Северната традиция, представена още през 1921 г. от Каретата фантом - найголемият успех на шведа Виктор Шострьом, щяла още дълго време да процъфтява - именно в Седмият печат на Ингмар Бергман от 1956 г., където Смъртта властва след като играла шах с Рицаря, пощадявайки само една малка двойка: само „млякото на човешката нежност“ мо­ же да смекчи фундаменталния песимизъм. Католическите страни никога не са познали подоб­ но продължително избликване на мрачни образи, за раз­ лика от Съединените Щати, където силният протестан­ 34 Студиата на Бабелсберг, близо до Берлин, където през 1913 г. бе засниман Студентът от Прага, пазят тази традиция чрез една постоянна изложба, посветена на кинематографичната фантастика, с каталог Cinefantastic от Ролф Гизен (Potsdam Stiftung Deutsche Kinemathek), Berlin, Argon Verlag GmbH, 1994.

428

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тски отпечатък се дублира от голямо търговско търсене на такива форми.

„Черният“ филм: ужас, напрежение и перверзия Злото триумфира в десетте безумни епизода на Вам­ пири (1915-1916) на Луи фьоад. При това въобще не ста­ ва дума за смучещите кръв, а за престъпници, жестоки колкото своите шефове - Великия Вампир, Сатанас или Вененос, като Ирма Веп (анаграма на вампир), тяхната тайна съветничка - изпълнявана от Мюзидора по черен чорапогащник - първата вамп на киното. Тази сган, ко­ ято броди в парижката нощ, е наследник на митичния „двор на чудесата“ на страшните бандити от времето на абсолютните крале, припомнени още веднъж през 1923 г. в един филм, посветен на Парижката Света Богоро­ дица, по Виктор Юго. Изведнъж френското кино вижда ада на вратата си, повече при човека, отколкото в илю­ зорните пейзажи на шведите или на немския експресио­ низъм. Впрочем фьоад заснема още една серия - умиш­ лено по-малко размирническа от първата, която енту­ сиазирала сюрреалистите, но скандализирала почтени­ те буржоа: оттам нататък Доброто побеждава в авантю­ рите на Жудекс. Все пак Лукавият не е напълно игнори­ ран във франция. Той приема по-двусмислени и по-раз­ нообразни форми. Жорж Мелиес вече се беше захващал да го покаже под всички ъгли още в 1896 г. в Имението на дявола, после в манастир, в странноприемница, в ла­ бораторията на Мефисто, без да забрави да го накара да изиграе Четиристотинте фарса на дявола (1906). През 1942 г. Ръката на дявола на Морис Турньор свива дяво­ ла до образа на един дребен нотариус. Същата година

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

429

във Вечерни посетителя - една омайна любовна исто­ рия, разположена в Средновековието - Марсел Карне му дава тревожното, но в крайна сметка твърде човеш­ ко лице на Жюл Бери. Не присъстваше ли той вече добре скрит - в сърцевината на популистката драма, мно­ го силно повлияна от американския черен филм, Денят изгрява (1939), поставена от същия Карне, в която Жан Габен носи цялото страдание на света и се самоубива след като е убил един негодник, измъчващ младото мо­ миче, което той обича? Някои го виждат по-чаровен, от­ колкото естествен като Рене Клер в Красотата на дя­ вола (1949). Този филм, определян понякога като тежък и досаден, въпреки лъчезарността на Жерар Филип и таланта на Мишел Симон, е една вариация на темата за фауст, по-точно на баналната идея, според която чове­ чеството е продало душата си на науката. Жан Кокто също поставя демона в своя поетичен сос в Красавицата и звярът (1945) - пищен сън с отворени очи, адаптиран от една детска приказка. Както е известно приказките носят подсъзнателни уроци на младите души. Тази при­ казка учи колкото да умреш, толкова и да живееш, даже във версията на Кокто. Звярът, който ще стане толкова великолепен под чертите на Жан Маре, носи смъртта и Злото в безгрижния свят на един изгубен в гората тър­ говец. Откъснатата от непредпазливия търговец роза се родее с ябълката на Ева, защото страшното чудовище, което казва, че розата е негова, изисква като цена за своя­ та прошка жертвата на една от дъщерите на виновника Бел*. С нея се отнасят толкова добре, така е затрупана с цветя, че нейните започнали да ревнуват сестри карат своя брат и един млад приятел - Авенан - да отидат да потър­ сят техния дял от такова съкровище. Авенан загубва там живота си. Но един поглед на красавицата преобразява чу­ * Игра на думи, от където произтича заглавието: на фр. Belle значи красива. - Бел. прев.

430

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

довището в очарователен принц. Щастливият край, който намираме също и в тиранията на холивудския happy end, не пречи на разкритието на Злото. Но поне изглежда въз­ можно да го овладеем, да убием звяра с любов, да отхвър­ лим дивашката част от човека. До къде? Може би не много далеч, ако се вярва на урока по насилие от гангстерските филми, снимани в Съедине­ ните щати от 1929 г. до 1934 г.: само през тези години са излезли между 250 и 300 продукции, посветени на коравосърдечни и перверзни типове, които са оказали зна­ чително влияние върху световното кино. Йозеф фон Щернберг създал прототипа с Нощите на Чикаго (Underworld) през 1927 г., после през следващата година Мрежата (The Drag Net). Сред най-забележителните - всичките вдъх­ новени от живота на Ал Капоне, всичките разказващи за възхода и неизбежното падение на един мошеник, ка­ то един вид черна пародия на американската мечта - фи­ гурират Малкият Цезар (1930) на Мървин Ле Рой с Еду­ ард Г. Робинсън, Общественият враг (1931) на Уйлям Уелман, интерпретиран от Джеймс Когни и Лице с белег или Белязаният * (1932) на Хауърд Хокс. През 1934 г. законът Хейс нанесъл тежък удар на жанра, изисквайки от екрана да изчезне всякаква следа на неморалност. Тогава произ­ водителите се захванали да възхваляват федералната по­ лиция, в очакване на частния детектив от 40-те години. Джеймс Когни успял великолепно да осъществи прехо­ да чрез преобразяване в защитник на установения ред. Гангстерите ще се върнат отново на екрана по-късно с Дилинджър (1945) на Макс Носек, Бони и Клайд (1967) на Артър Пен или Кръстникът (1972) на Франсис Форд Копола. Черните американски филми от времето на светов­ ната икономическа криза никога не са били имитирани * Под които заглавия се е появил у нас през 1932 и 1934 г. Скеърфейс. - Бел. прев.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

431

във франция дума по дума. Човек запомня по-малко сер­ гията с перверзните, отколкото мрачната лудост, която ръководи кралете на престъплението, като я свързва с очарованието на злокобната страна на съществото, по­ казана във Вампирите на фьоад. Обаче демонът не е имал повече нужда от поразителни ефекти, нито от край­ ности на насилие, за да потвърди своето присъствие пред френската публика, способна да открие неговата без­ крайна злонамереност в прецизно описаните човешки характери в хода на действията им или напрежението, породено от една обикновена полицейска интрига. Така Анри-Жорж Клузо беше режисьорът на неизразимата жестокост, на черния обрат в индивидите, обрисувани с цинизъм и прецизност на фона на криминалното дейст­ вие. Гарванът (1943), изпълняван от Пиер Фресни, до­ казва, че най-почтените фасади крият най-страшните тайни, многобройни пороци. Авторът поставя съвкуп­ ността от социални отношения под видния знак на Зло­ то. В Ке дез Орфевр (1947), където Луи Жуве показва целия размах на изключителния си талант, той изцежда страха от банализирането на насилието. На него дъл­ жим също Демоните (1955) и един недовършен филм Адът (1964) с многозначителни заглавия, но в които действието се развива във възможно най-реалистичния свят, защото демонът е на земята, в дъното на всеки един от нас. Френските творци не са били особено изкушени от темата за чудовището, дошла от киното на ужаса. То беше подхванато от американците главно след 1930 г. в момента, когато нацистите обявиха експресионизма за прекалено дакадентски. Между 1927 г. и 1945 г. те заснели около дузина филми за вампири, между които Лондон след полунощ (London after Midnight, 1927), Дракула (1931), Знакът на вампира (Mark off the Vampyre, 1935) на Тод Браунинг, както и Къщата на франкенщайн

432

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

(House of Frankenstein, 1944) на Ърл С. Кентън.35Бела Лугози станал особено известен след като превъплътил граф Дракула, на когото в по-късни заглавия приписват знак, син, дъщеря или завръщане, за да се възползват от успеха на жанра, монополизиран от Холивуд: преди но­ вата английска вампирска вълна, въведена през 1958 г. с Кошмарът на Дракула (Horror of Dracula) на Терънс фишер, сюжетът, вдъхновил само един-единствен режи­ сьор, призхождащ от друга страна - Драйер, който през 1932 г. заснел Вампир под френски етикет. Това пък е върхът, ако си помислим, че Дракула беше роден от пло­ дородното въображение на един англичанин - Брам Стоукър - и представяше жертви, накичени с всичките бри­ тански качества! Вярно е, че Терънс фишър поде бляс­ каво факела в много качествени филми, интерпретирани от Кристъфър Лий. През 60-те години предизвикателст­ вото бе посрещнато и от мексикански, италиански или френски режисьори. И ги видя Да умират от удоволст­ вие (1960) по примера на Вадим. По време на голямата икономическа криза в Съеди­ нените щати ужасът се продавал добре. В началото на 30-те години студиото Юнивърсъл го превърнало в свой специалитет, добавяйки към златната жила представля­ ваща приключенията на Дракула, тази на нещастията на създанието, сътворено от Франкенщайн, превъплъ­ тено от Борис Карлоф, даже и Мумията (1932), измис­ лена от Карл фройнд. Метро Голдуин Майер не изоста­ вали благодарение на Тод Браунинг, който през 1932 г. заснел Изроди, една ужасна история за любовно отмъ­ щение между човешки уроди, изложени в един цирк. ф а ­ булата, която днес вече е станала митична, първоначал­ но предизвикала гръмотевиците на цензурата, което не попречило на Тод Браунинг, впрочем ветеран на поли­ 35 T. Faivre, op. cit., стр. 205-210.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

433

цейския филм, да заснеме през 1936 г. Дяволската кук­ ла. Безнадеждният климат на една епоха, измъчена от страшното изпитание на безработицата след големия борсов крах и епидемията от самоубийства съответст­ вала на това множене на чудовищата като лекарство за страх. Американците енергично проектирали своето ог­ рабване и своята тревога на екрана, вместо да ги интериоризират токова, колкото изглежда, че тогава са го правели французите. Което означава, че те още не са се били справили със страха от външния Враг, изобразен чрез Дракула, способен да зарази всяко човешко същес­ тво, да влезе в тялото му: ухапаната жертва на вампира губи всяка надежда за спасение. Сектата на пиещите кръв напомня онази на изгорените вещици в Салем. Зад всичко това е Сатаната - непобеден, непобедим. Единс­ твеното лекарство е да нямаш никакъв контакт със Зло­ то и да го унищожаваш в мига, в който се покаже. В Кинг Конг (1933) на Ърнст Б. Шодсек и Мериан Купър колективният екзорсизъм предлага на засегнатия зри­ тел грандиозен апотеоз: Звярът, който беше пожелал Красавицата, не може да очаква нищо друго освен да бъде застрелян в тази модерна гора, върху този небос­ търгач, където се бе приютил. Разликата с предхожда­ щия го филм на Кокто, по-общо казано с френския вкус, е очевидна. Американското пуританство не преговаря с дявола, в който не намира никаква красота. Нищо, ос­ вен ужас, защото демонът превръща човека във вълк за човека, както в Ловът на граф Зароф (1932), където ди­ веч са хората, и в Островът на загубените души (1933), обитаван от един луд учен - садист, изпълняван от Чарлз Лафтън. Не може да се твърди със сигурност че католициз­ мът ваксинира срещу толкова мощно обсебване. Въз­ можно е обаче като го релативизира и го интериоризира, да го прави по-умерено. Европа от времето на голямата криза - включително и Германия, изглежда по-малко

434

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

обладана от такива драматични представи. Както отбелязахме, във франция дяволът става по-скоро философ. Даже понякога кинематографистите са откровено дели­ катни с него по маниера на Рене Клер (тогава изгнаник в Съединените щати), когато твърди Жена ми е магьос­ ница (1942). Вярно е, че след Революцията от 1789 г. стра­ ната на Волтер е по-дълбоко белязана от една светска егалитарна култура, която оставя малко място за класи­ ческия демон, чиито образ освен това пък е и замъглен от този на красивия бунтовен ангел на романтиците. В Съединените щати обаче също има блестящи предста­ вители на филмовата комедия като Франк Капра, Джордж Къкор, Лео МакКери, Ърнст Любич, които ка­ рат да се забрави кризата и понякога правят по ефирен религиозния воал, както в Небесата могат да почакат (1943) на Любич - приятна фантазия, която дедраматизира смъртта, като показва един розов рай. Но там про­ учването на зловещите склонове на вселената е по-ин­ тензивно и избухва в букети от сензационни кинематог­ рафични образи. В Англия Алфред Хичкок, ироничен и свиреп католик, през първия си период до края на 30-те години, предпочита точно обратното - да призове, да приближи несигурните граници между Доброто и Зло­ то. В Тридесет и деветте стъпала (1935), Млад и неви­ нен (1937), Дамата изчезва (1938) той атакува проблема за милостта и проклятието. Както много други европей­ ци той поставя въпроса повече в света на психологията на субекта, отколкото в този на чудовищните форми, ди­ ректно разкриващи присъствието на Лукавия. Страхът идва от тревогата, създадена от напрежението, а не от непосредствения ужас. Отхвърлянето се извършва след двусмислен стадий на привличане и на неудържимо на­ растване на един неопределен страх. Защото неговите герои винаги са „млади и невинни“ същества, впримче­ ни в демонична плетеница, чучела на зародиши, обвър­ зани от съдбата в един свят, където “всичко е знак за

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

435

опасност, всичко е заплаха“ твърди Франсоа Трюфо по повод на Тридесет и деветте стъпала. Самият Хичкок не е ли малко демоничен, когато си присвоява ролята на върховен режисьор и - саркастично намигване! - ка­ ра куршумите на револвера да рикошират в Библията, поставена под сакото му? Извикан в Съединените ща­ ти, маестро Алфред разгръща своя рядък талант там, като продължава да изследва човешкото подсъзнание в Къщата на д-р Едуарде, [Spellbound 1945]. Неговото из­ куство съзрява още, за да покаже един отегчителен мо­ рал, както го правел на времето епископ Жан-Пиер Камю, разказвайки „трагични истории“36. Въпреки че ав­ торите може би не го осъзнават съвсем, черният филм поема отново по пътя на бароковото осъждане на грехо­ вете и на интензификация на греховността на човека, който се бе разведрил в началото на XVII век. Един от шедьоврите на Хичкок - Непознатият от Норд-Експрес (Strangers on a train, 1951), представя персонажи, кои­ то не са нищо друго освен кукли на конци, души, в прим­ ката на Злото. Режисьорът-демиург си играе с тях, по­ казвайки една зловеща поредица от страсти, които неу­ молимо водят до идеята за тотална обръщаемост на принципите, основаващи морала. Един приятен разго­ вор между двама напълно непознати млади мъже в един влак води до размяна на престъпления, желани от еди­ ния, от които другият не >юже да се измъкне освен чрез смъртоносен дуел на манежа сред разхвърляни гимнас­ тически уреди. Впрочем темата за прехвърлянето на ви­ ната преследва цялото творчество на един от първосте­ пенните гении на седмото изкуство (Ребека, 1940; Мни­ мият Виновен, 1957 и т. н.). В Птиците (1963), когато той оставя двойката да избяга от Бодега Бей по милост­ та на едно необяснимо примирие на крилатите обсаж­ 36 Виж по-горе, глава IV.

436

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

дащи, той лишава зрителя от сигурността, че може да доминира над Злото, което удвоява страха. В Америка неговото първоначално послание прис­ тига в добър момент - след една война, която е довела до демонизиране на врага, като опростява действията му до крайност с пропагандна цел. Една част от публи­ ката се е уморила от изобразяването на ужасяващите нацисти или японци, противопоставени на загладените об­ рази на американските войници, които се жертват за сво­ бодата и Доброто. Тя само чака да се наслади на един по-изобретателен, даже перверзен подход към човечес­ твото - точно както и западната младеж, откриваща от­ ново удоволстията на живота след години на лишения и опасности. Долината на страха (Pursued, 1947), един уес­ търн на Раул Уолш, показва един мъж, който се освобож­ дава от травмите на детството си, изигран отлично от Ро­ бърт Мичъм - начин да се пооживи един обеднял след сре­ дата на 30-те години жанр. Още по-близо до линията на Хичкок, частните детективи, заместили полицаите от чер­ ните филми, донасят ново страстно любопитство към прес­ тъплението и най-тъмните кътчета на личността в отчет­ лив контраст със зрелищните традиции на гангстерските истории. Някои критици мислели, че това е метафора на един колективен кошмар, който бил точно обратното на американската мечта. Може да се мисли също, че психологизацията на субекта и интериоризацията на Злото про­ дължават по-късно, отколкото в Европа, но без да нака­ рат да изчезнат ужасяващите образи.37Джон Хюстън даде тон през 1941 г. с Малтийския сокол, иронизирайки Хъмфри Богарт като архетипа на трудния за убиване „частен детектив“, в атмосфера на предателства, на дъжд и сянка над града, изправен пред един от лошите - любезен, но злокобен, изигран с голям талант от Питър Лор, още веднъж Прокълнат. Успехът на жанра не се променя до 37 За тях ще стане дума след малко („Демоните на Америка“).

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

АУ1

1955 г. {Адът е негов, 1949; Жената, която трябва да бъде убита, 1951 и т. н.) През 1943 г. камерата на Марк Робсън, водена от таланта на продуцента Вал Лютън, даже свърз­ ва директно черния филм с бурните води на сатанизма, като представя бягството на един преследван герой през миришещия на сяра град Ню Йорк. Решително демонът не се оставя да бъде забравен. През 1942 г. Хищницата (Cat People) на Ж ак Турньор, произведение, създадено също от Вал Лютън, постига голям успех в Съединените щати. Сюжетът се отнася за един народ от хора-хищници, които се прикриват межд, обикновените хора, за да извършват престъпленията си. Още веднъж се проявява Салемският синдром за тай­ ния вътрешен враг, съучастник на дявола. По-малко от десетина години по-късно темата ще бъде изследвана дълбоко от Алдъз Хъксли, както в театъра, така и в ли­ тературата.38 Одобрението на публиката очевидно кара студиата да подновят опита. Вал Лютън експлоатира за­ лежите на темата до дъно. Той финансира един след друг Вуду и Човекът-леопард (The Leopard Man) - и двата осъ­ ществени от Ж ак Турньор през 1943 г., годината на Седмата жертва. През 1945 г. излиза Крадецът на тела (The Body Snatcher) на Робърт Уайз, изигран от Борис Кар­ лов, по един роман на Робърт Луис Стивънсън, пак продуциран от Вал Лютън, който освен това допринесъл и за сценария. Антикомунистическата параноя, предизви­ кана от студената война, скрива обаче това възкресение на чудовището от ада, като определя „червения“ като най-отвратителния от демоните. След 1949 г. научната фантастика провежда един комплекс от страхове, насо­ чени към другия, извънземния, който често символизи­ ра дебнещата дяволска Русия, дошла да завладее крот­ кия народ на звездното знаме, понякога даже като се 38 Aldous Huxley, The Devils ofLoudun, Londres, Chatto and Windus, 1952.

438

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

промъква в тялото на добри граждани. Салем се скланя очевидно по всички начини, което явно говори за дъл­ готрайността на един мощен синдром на страх от злокобно нахлуване, адаптирано към промените в общест­ вото. Въпреки че много филми от този род са много на­ ивни, във всеки случай те са добре приети от публиката, жадна за чудеса и комикси, където Супермен бди над заплашената Америка. Червената Планета Марс на Хен­ ри Хорнър изобличава, както показва заглавието, нова­ та червена опасност. Робър Уайз се бои от Деня, когато земята ще спре (1951), което няма да му попречи да зас­ неме десет години по-късно Уестсайдска история. Мно­ го са кинематографистите, които се занимават с края на света, дължащ се очевидно на интриги на Сатаната, именно чрез атомната опасност, изобличена в Светът, плътта и дяволът (1959) на Реналд МакДугъл. Човек даже се пита как Съединените щати или поне зрителите са успели да устоят на непрестанните атаки на други пла­ нети, на раци, на кукли, на профанатори на гробове (Нах­ луването на похитителите на тела на Дон Сийгъл през 1956г.; нова версия на Филип Кауфман през 1978 г.), ко­ ито екраните бълват. Поне можели да разчитат на ак­ тивната подкрепа на своите английски приятели, голе­ ми творци и консуматори на демоничната фантастика. Дракула и франкенщайн пълнели салоните на острова от края на 1950 г. През 1961 г., недоволен, че е дал лю­ бовници на Дракула, Терънс фишър призовава едно но­ во проклятие в Нощта на човека-вълк (The Curse of the Werewolf). Прочутото английско студио Хемър бе проз­ ряло значението на фантастичната линия още от 1955 г. с Експериментът Куотърмъс на Уел Гест, първото от дълга серия приключения на Професор Куотърмас, по Нигел Нийл, от който също бе направен и един телеви­ зионен сериал чак до 1979 г. Световният успех на амери­ канския сериал Досиетата X от 1993 г. насам сигурно се корени в това дълбоко постоянство, въпреки перио­

Г лава V II УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

439

дите на затъмнение, на тематиката, съсредоточена вър­ ху нахлуването в човешкото тяло на една злокобна същ­ ност, което е връщане към процесите за магьосничест­ во от съвременността, особено Салемската афера. Свързани с поколенията явления могат да обяснят временното изтъркване на един такъв сюжет, след като беше прекалено очукан от тежките машини на Хемър или на Холивуд. Въпреки това той веднага възвръща си­ лата си, щом отслабне интересът към формите, които го заместват известно време, преди на свой ред да отс­ тъпят терена поради същите причини. Защото нуждата да се разбере какво е Злото остава все така жива на дъ­ ното на културния поток. Най-големите приходи за пе­ риода 1968-1977 г. са донесли филмите за ченгета, осо­ бено тези, които показват полицаи, основно отвратени от градската джунгла, които се изживяват като правораздаващи - като Мръсния Хари на Дон Сийгъл през 1971 г. Същата година, точно в момента, когато популярни­ ят до тогава жанр за вампири и чудовища започваше да се изчерпва, в Англия Дяволите на Кен Ръсел разказв­ аше една история за вещици и клади, за нетърпимост и преследвания. През 1973 г. Заклинателят на Уйлям Фридкин постигна изключителен успех в Съединените щати. Вестниците писаха за сцени на истерия сред зри­ телите от Бостън и Източното крайбрежие. Представя­ нето на един католически ритуал на екзорсизъм върху тялото на една обладана от демона направило силно впе­ чатление на пуританите, докато много европейци се по­ чувстваха по-скоро разочаровани, когато отидоха да ви­ дят тази предшествана от серниста репутация продук­ ция. През 1975 г. в Съединените щати са отбелязани 30 милиона посетители, което дава представа за социоло­ гичното влияние на сюжета. Американското въображаемо от 70-те години отде­ ля голямо място на заговори на шпиони или убийци. Dirty Harry, мръсният полицай както в същността си, така и в

440

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

лицето, въплъщаваше отвращението от всеобщата ко­ рупция. Индивидът е в капана както в продукциите на Мартин Скорсезе, освен ако не се отдаде на мечтите за смърт на героите на Easy Rider (1969) на Денис Хопър, превърнат от младото поколение в култов филм. Болест­ та се казваше Виетнам. Тя се подхранваше от свързана­ та с него - ако се съди по ретроспективен начин - загуба на доверие, започнала през 60-те години с убийството на президента Кенеди и със задълбочаване на съветска­ та заплаха. Научната фантастика или киното на ужаса, счи­ тани за нисши жанрове, които оцеляха във втора група след падането на интреса през 50-те години към такива сюже­ ти, на свой ред създадоха много големи търговски успехи. Успокоителните послания на Междузвездни войни (1977) на Джордж Лукас или Среща от трети тип (1977) на Стивън Спилбърг, където Доброто винаги побеждава, обясняват възторга на публиката. Публиката обожаваше също така да я плашат с филми-катастрофи с ужасяващи специални ефекти - като Ад до небето (1974) на Джон Гилермин. Тя се блъскаше на прожекциите на най-страшните ужаси, също така както на Заклинателят. Във всичките случаи главно­ то обяснение изглежда в механизма на освобождаване на скрития страх, което означава, че за голяма част от населе­ нието страхът от демона, очевиден в последното произве­ дение, винаги е съставлявал важна физическа структура. По един много по-интензивен и по-дълбоко преживян, отколкото в Европа начин, където въпросните филми интересу­ ват главно младите зрители и често бяха възприемани като второстепенни и по-скоро от гледна точка на забавното. Съ­ щото разминаване се открива и през 90-те години по повод на повествуванията за насилие и за деянията на серийни убийци, които провокират много налудничави криминални случаи в Съединените щати, но почти никога на Стария кон­ тинент. филмовият ужас на 70-те години може да се тълку­ ва като кратък курс по културно разпадане. То реакти-

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

441

вира най-старите демонски фантазии, които впрочем са съвсем живи в луциферианските секти. През 1968 г. по­ лякът Роман Полански отвори кутията на Пандора с Бе­ бето на Розмари - историята на едно дете на демон, ко­ ето той никога не показва, което пък оставя да витае съмнение върху действителността на факта - по начина на Казот и френските майстори на фантастичното. Мо­ же би е било кошмар? Една година по-късно съпругата му - актрисата Шарън Тейт - беше убита в Калифорния от група сатанисти при ужасни обстоятелства, като връз­ ка с работата на съпруга й е възможна, но не е доказана. Той освен това през 1967 г. беше пародирал Дракула в Балът на вампирите. Налагането на детето като актьор на ужаса е нова главна характеристика на сниманите след 1970 г. филми в Съединените щати. Това като че ли говори за затруд­ нение да се предадат по-нататък ролите в едно общест­ во в безпътица както и със силно усещане за виновност на възрастните поколения поради руините, както те си представляват, че ще оставят света на следващите поко­ ления, което обезателно трябва да предизвика омразата на наследниците на такъв свят. Поне така могат да се тълкуват многобройните примери, където младите ста­ ват привилегированите вектори на Злото. Такъв е слу­ чаят в Заклинателят и в Заклинателят II; в Еретик(\911), заснет от Джордж Бурмън - от английски произход - чието произведение изследва освен другото и идеята за необходимото завръщане към изворите чрез едно болезнено, но пречистващо просвещаване (Избав­ лението, 1972). Явлението се забелязва още повече в Кери на бала на дяволите (1976), създаден от Брайън Де Пал­ ма. Опасни и безмилостни деца-мутанти наводняват те­ левизионните сериали, обкръжени от възрастни-убийци и влудяващи чудовища. Нощта на живите-мъртви (Night of the Living Dead, 1968) се занимава c вампири-канибали c разложени тела, които не оставят нито един оцелял. Пое-

442

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ледният човек, напускащ проклетата ферма, е взет за един от тях от спасителите и застрелян. Алегория на войната във Виетнам? Или просто упорито подхващане отново на идеята за безапелационно демонско замърсяване, коя­ то задължава да бъде изтребен всеки заразен индивид, както във филмите, посветени на граф Дракула? Същес­ твото, докоснато от крилото на Прокълнатия, не може да има никаква надежа за спасение. В Америка не е преставало сатаничното бушуване - в киното и още повече в телевизията, където се множат историите за фантоми, за човеко-вълци, за вещици, за вся­ какъв род бандити. От 1984 г. прочутият сериал Нокти­ те на нощта, който се занимава с един бродещ мъртъв Фреди Крюгер, преследващ без почивка своите жертви, изразява едно мъртвешко обсебване от насилие и кръв. В англосаксонската култура демонът остава вездесъщ. Не е чиста случайност, че италианецът Рикардо Фреда избра за псевдоним Робърт Хемптън, за да осъществи през 1962 г. Ужасната тайна на д-р Хишкок, после през 1963 г. Призракът на професор Хишкок. Той е искал да се възползва от фантастичния успех, който има през 1958 г. Терънс фишер с Кошмарът на Дракула, докато собст­ веният му филм от 1956 г. Вампирите не се оказал много успешен. Близостта между имената на героя и това на майстора на напрежението добавя допълнителен ефект на интерес към приключенията на един отчаян учен, кой­ то се опитва да съживи дъщеря си, като използва кръвта на сестра й. Обаче ужасът по италиански съвсем за крат­ ко е белязан с качествени оригинални творби, между ко­ ито Маската на демона (1960) на Марио Бава преди да западне силно към средата на 60-те години и да се задо­ воли с бледи копия на франкенщайн или на Заклинателят. В страната съществува обществена нужда от такава консумация, въпреки че тя не се подхранва от толкова дълбоки културни феномени като в Англия и преди всич­ ко в Съединените щати. Възможно е впрочем латинска­

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

443

та публика да запазва известна дистанция към силните образи, дошли от англо-саксонския тип страх, свързани със стереотипи, които тя не винаги споделя. Колкото до Носферату, нощният фантом (Nosferatu, Phantom der Nacht, 1979) на германеца Вернер Херцог, той не предиз­ вика особена тръпка, защото всъщност преповтаря по много естетизиран начин експресионистичния шедьовър. Няколко неотдавнашни качествени френски филми съ­ що се обвързват с демонската тематика - по много интериоризиран начин у Робер Бресон във Вероятно дяволът (1977), който потвърждава непрестанната намеса на Лу­ кавия.39 Американецът Стенли Кубрик (1928-1999), устано­ вил се в Англия от 1961 г., заема особено, но основно място в сферата на демоничното изображение в киното. Затворен, заядлив, прочут без никога да е бил напълно признат от холивудската индустрия, нито пък да е полу­ чил поне един Оскар, той е автор на едно толкова слож­ но, колкото и разбъркано творчество - всичко 13 дългометражни филма, 3 от които фигурират в направения от Американския филмов институт списък на 100-те найдобри национални продукции на века. Доктор Стрейнджлъв, (1964), 2001: Космическа Одисея (1968) и Механи­ чен портокал (1971).40 След 1958 г. Пътищата на слава­ та (Paths of Glory) предизвикаха скандал, защото във фил­ ма авторът показва войната, нарушавайки всички патрио­ тични стереотипи и поставяйки всички персонажи под зна­ ка на лудостта. Лолита( 1962) бе първият му комерсиален успех въпреки очевидното посегателство над добрите нра­ 39 ф илмът на Робер Бресон Le Diable probablement е анализиран в L Avant-Scène, Cinema, № 408-409, януари-февруари 1992 г., стр. -130. Освен това La Revue du cinéma, № 456, януари 1990 г., стр. 60-69 представя Le Diable (1972) на Анджей Зулавски. 40 Le Monde от 10 март 1999 г., стр. 30-31 посвети отлично досие на режисьора, починал на 7 март.

444

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

ви в тази адаптация на книгата на Набоков. Следва пече­ лившата трета част, по времето на успеха на вампирската фантастика на продукциите на Хемър. Д-р Стрейнджлъв или Как се научих да спра да се тревожа и да обикна бомба­ та е огромен фарс по темата за ядрената гибел, от която се запомня сцената на родеото върху бомбата, кръвожад­ ната лудост на заинатените военни и тревожният образ на един луд учен, водещ света към неговата гибел. Кубрик взривява в точния смисъл на думата твърде англосаксонс­ кия жанр за раздвоението на личността под ефекта на опас­ ни научни експерименти, представяни на екрана от раз­ лични Д-р Джакил и мистър Хайд по появилия се през 1886 г. роман на Стивънсън. Едно преброяване, извърше­ но в началото на 80-те години, споменава 22 адаптации, найзабележителните от които са на Джон Стюарт Робертсън през 1920 г., на Рубен Мамулян през 1931 г. и на Виктор Флеминг през 1941 г.41 Осмиването, приложено в Д-р Стрейнджлъв, никак не възпрепятства обикновеното пос­ лание от миналото: звярът е в човека. Една година преди това - през 1963 г. - Джери Люис предложил и изиграл собствената си версия на сюжета, Лудият професор, разп­ ространен във франция под заглавието Д-р Джери и Мис­ тър Любов. Тази версия заслужава нещо много по-добро от репутацията на палячо, която авторът има, защото тя поглежда откъм комичната страна един сюжет, който об­ себва и плаши много американци, една тема, толкова познатау тях, колкото Хамлет в Англия или фауст в Германия. Кубрик и Люис докосват културата на своите съграж­ дани точно там, където тя придизвиква страх. Смехът им е през зъби, далеч от този на Dr. Pickle and Mr. Pride, интер­ претирана от Стан Лаурел през 1925 г. Въпреки това те допринасят да се покаже на светло това, което мнозина не искат да признаят: проблемът за конфронтацията между науката и мита за прогреса в бездните на човешката душа. 41

J.-L. Leutrat, op. cit., стр. 122-125.

Г лава V II УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

445

Те са обсебили Кубрик. 2001 се появява през 1968 г., в началото на голямата вълна от интерес към научната фан­ тастика. Странен и грандиозен, филмът води публиката доста отвъд звездите. Той предава едно настойчиво присъствуващо в творбите на кинотвореца послание за Злото, което присъства в самата сърцевина на човешката приро­ да, за неизбежната катастрофа и без побъркания учен, за лудостта, която струи отвсякъде, включително и далеч от пътеките на славата. Скандалът, причинен от Механичен портокал през 1971 г. - една история на крайно насилие, на предчувствие за градските войни, толкова характерни за Съединените щати преди да засегнат и Европа в самия край на XX век - бил равностоен на пророческата прони­ цателност на твореца. За пореден път той се осмелил да покаже това, което искали да се премълчи - непотушимата и безкрайна злокобна мощ, скрита под кората на голе­ мия американски портокал, въпреки че декор на разказа са млади английски убийци. В същия момент Мръсният Хари и всички мръсни ченгета казвали точно същото. Но полицейската измислица създавала у зрителя впечатлени­ ето, че една непреодолима преграда ги пази от хилещия се демон - неговия подобен, неговия брат. На Кубрик обрат­ но - можели само да се сърдят, че не оставя на мира спо­ койната съвест, като твърди, че всички са виновни. През 1980 г. Блясъкът (The Shining) атакува страшно­ то, като осъществява най-окуражаващ комерсиален ус­ пех с продълженията и имитациите на Заклинателят или на Кери, като не забравяме Проклятието (1976) и При­ шелецът (1979). Може би това е бил само кошмар на ед­ но момче, дошло с родителите си в самотния хотел, където ще се случи всичко. Мястото излъчва страх, защото съдържа разрушителен заряд с изключителна интензив­ ност, внушен от потоците кръв, които се процеждат из­ под една врата и текат като поток в коридора. Тази кръв свързва зрителя с многобройните филми на ужаса по ек­ раните. Обаче силата на този филм е, че успява да проек-

446

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тира разрушителната лудост на хотела върху персонажа на бащата, изпълняван от Джак Никълсън. Преобразен, демонизиран, той започва едно страхотно преследване, за да убие собствения си син. Още веднъж режисьорът се пос­ тавя в центъра на американските страхове като ги подко­ пава напълно. В момента, когато американското кино изо­ билства от демонични деца, той обръща ситуацията, за да потвърди, че възрастните имат в дълбините на сърцето си ужасяващия инстинкт за смъртта, който изпълнението на Джак Никълсън нажежава до бяло. Той оставя цивилизо­ вания човек изумен да открие своите собствени зони на сенките, своите шокиращи и подсъзнателни предразполо­ жения да следва пътя на Злото. Бари Линдън (1975), Сако от метал (1987) и Широко затворени очи, който той привършвал в момента на смъртта си през 1999 г., са послед­ ните жалони на едно силно творчество, което напомня мрачната представа за човешката природа, разработена от екпресионистичното кино или от Драйер по времето, ко­ гато Кубрик се е раждал. Дяволът, може би... Америка не е свършила с него. Петролната криза след 1973 г., последиците от войната във Виетнам, нарастването на бедността и безработица­ та усилили страха от упадък или от разруха. Такова е посланието на Титаник (1997) на Джеймс Камерън: за изчезването на един свят, изплашен сред лукса, сляп за реалностите, който е наказан от неумолимата съдба. Вяр­ но е, че захаросаният танц на една романтична любов както винаги осигурява докосване на надеждата. Може би европейските младежи са възприели холивудския про­ дукт в друг план - този на очарованието но същевре­ менно и на усещането за различие с един такъв свят? Във всеки случай съмнително е, че традиционният пуритански лайтмотив е достигнал по един и същи начин до зрителите на Стария континент. Поне в този случай той беше по-гъвкав, отколкото в тромавия Армагедон (1998) на Майкъл Бей с участието на Брус Уилис. Един­

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

447

ствено Съединените щати мога да спасят планетата, зап­ лашена от сблъсък с астероид: достатъчна е идеята, за да резюмираме най-простоватия урок от този „рекламен клип за славата на армията на бяла, англо-саксонска и протестантска Америка“42. Изключителните приходи, получени в страната на Чичо Сам, въпреки това дават основание на производителите на филми-катастрофи, ко­ ито свързват тези от 70-те години с упоритото търсене на нови смъртни опасности, които, след изчезването на комунистическата опасност, да са в състояние да нака­ рат публиката да настръхне. С Библията под мишница­ та героите се изправят срещу страшната Годзила - един гигантски гущер - много добре познат на японските де­ ца, - който се появи на американските екрани през 1956 г.; изправят се срещу комета (Deep Impact, 1998), или сре­ щу марсианци, достатъчно cute** в началото, които бър­ зо се разкриват като страшни грабители в Марс атаку­ ва! (1996). За щастие, благодарение на Бога, нищо не устоява на новия свръхчовек, който защищава най-съвършената цивилизация в света. При условие, разбира се, да възстанови чистите обуславящи нацията ценнос­ ти. Дяволът сигурно... Ако той не съществуваше, би тряб­ вало да го измислят, за да държи свързано едно общест­ во, което вече няма външен враг от своя ранг. С риска от сатанизма, т. е. от крайните експерименти, които найлековерните, най-младите искат да направят, за да се доближат до тази част от себе си, за която тяхната кул­ тура непрестанно говори. Построен върху обсебващата тема за Злото, скрито в човека, Съвършен план (1998) на Сам Рейми представлява просто един пример между хи­ ляди други. Този великолепен полицейски сериал доказ­ ва, че парите не правят честта, защото алчността разк­ рива скритите пороци на трима съвсем обикновени жи­ 42 Samuel Blumenfeld, „Краят на света е близо и само Съединените щати могат да спасят Земята“, Le Monde, 6 август 1998 г., стр. 17. * Разумни (англ.). - Бел. прев.

448

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тели на Минесота. Семейство, любов, приятелство хвър­ чат на трески на фона на град от дълбоката провинция, където всъщност не е чак толкова хубаво да се живее по американския модел.

Демоните на Америка Дяволът може да е и само на хартия, апатично по­ легнал между страниците на романите или най-много да се окаже в капана на филмовия или телевизионен об­ раз. Нищо подобно. Съединените щати остават дълбо­ ко белязани от своята вяра в неговите зли сили. Което ги отличава от голяма част от Европа и обяснява често­ то разминаване с възприемането на произведенията след поставянето им на сцената, даже и неуспеха на някои от тях у нас. Американската цивилизация на свободното вре­ ме и на полуфабрикатите прониква в европейските наро­ ди много по-лесно от пуританската идеология, провежда­ на от много книги, филми или сериали, предназначени за малкия екран. Действително трябва да различаваме дъл­ боката културна практика от консумацията на забавления. В този смисъл фактът, че възприемането на скритите кли­ шета е по-трудно във франция и латинските страни, поулеснено в северна Европа, а именно в Англия, Германия и Холандия, не е свързано само с езика или лингвистична­ та близост. Необходимо е също местният субстрат да ока­ же гостоприемство. Просмуканото древно протестантст­ во играе важна, но не изключителна роля. Тук се добавят и близост в чувствителността - например скандинавската и германична фантастични и демонски традиции, които след Лютер, минавайки през експресионизма, отделят го­ лямо място на демона. Това колективно чувство за вина на германците след Втората световна война може би още повече е укрепило чувството за братовчедство с амери­

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

449

канците, привикнали да си носят Салемския комплекс, кой­ то се състои в това да се унищожи всичко нечестиво, като понякога се добавя и едно ретроспективно чувство за вина като се питат дали са имали наистина право. И накрая па­ зенето на митовете представлява необходима за обединя­ ване черта. Да се омаловажават силните пунктове на аме­ риканското въображаемо или просто да се възприемат дис­ танцирано, като чужд принос, не предразполага към спо­ деляне на най-фундаменталните убеждения. Така да не се познава символичното значение на магьосника от Оз или на доктор Джекил, по-скоро да се смееш, отколкото да трепериш пред плаща на Дракула, да се пренебрегнат па­ костите на Кери и на фреди, да се знае само смътно какво представлява Рип Ван Винкъл, Питър Par или Чарли Браун, Снупи и неговите приятели не подготвя за истинско гмурване в сърцевината на американските фантазми. А подвежда да бъдат оценени само като забавни, като „игри на големи деца“ - поради невъзможността да се схване тях­ ната роля на дълбоко огледало на обществото. Написан от Уошингтън Ървинг през 1819 г., Рип Ван Винкъл разказва историята на един селянин, който зас­ пива на планината за 20 години и след това при завръ­ щането си намира една нова Америка, в която ще живее щастливо. Изчезналият Питър Раг (1825) на Уйлям Остин е един Летящ Холандец на новите земи, осъден да броди вечно със своята каруца, защото не почитал нито небесата, нито земята като ругаел отвратително. Тези по­ вествувания са станали приказки толкова известни в Съ­ единените щати, колкото Червената шапчица и Малечко -Палечко във франция. Но именно те осигуряват експлицитна връзка с демонологията, с която е била интен­ зивно пропита културата на пионерите на Нова Англия.43 43 Bernard Terramorsi, Лошата американска мечта. Произход на фантастичното и фантастичното на произхода в Съединени­ те щати, Paris, L ’Hannattan, 1994, именно страници 23-24, 30, 59, 103.

450

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Енергично активирана от процеса на Салемските вещи­ ци в края на XVII век, тя се запазила в една словесна сатанична култура, която продължила да влияе на поко­ ленията до наши дни. Американският майстор на науч­ ната фантастика X. П. Лъвкрафт е успял великолепно да транспонира този запас в своите произведения. Той чудесно знаел какво дължи на Ървинг, бащата на „изт­ ръпването от страх“. Според него „развълнуваните мис­ тични и религиозни стремления на първите колонисти“, прибавени към гледката на просторната природа с мрач­ ни и опасни гори, където се криели страшните индиан­ ци, са допринесли за измислянето на допълнителен ком­ плекс към мистерията в сравнение с донесените от Ев­ ропа традиции. „Придирчивото и отмъстително наблю­ дение от Бога на калвинистите, Бог, вечно противосто­ ящ на своя миришещ на сяра противник - Дявола [...], само укрепило още повече тези тенденции“44. Литература, кино, телевизия - всички пазят тази не­ изличима следа на основаващите традиции. Техният за­ ряд на вълнение очевидно зависи от засегнатите соци­ ални среди, освен и от много други параметри като въз­ раст, пол, принадлежност или не към малцинствата. Американските интелектуалци могат да си твърдят, че успехът на филмите на ужаса се отнася най-вече за една слабообразована част от населението. Те не грешат ка­ то подчертават съществуването на масова култура, от­ четливо различна от тази на културния и артистичен елит, без да забравяме новаторските движения, които си съперничат с тези в Европа. Това не пречи такъв па­ метник от шаблони както Армагедон или историята на гущера Годзила да са донесли по 130 милиона долара всеки в страната, което означава поне втурване към тъм­

44 Howard-Philipps Lovecraft, Épouvante et Surnaturel en littérature, Paris, UGE, 1969, стр. 87.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

451

ните салони. Кинематографичната индустрия не се из­ лъга в тях. Тя широко използва колосалния успех на Заклинателят като увеличи броя на продълженията, съз­ дадени от различни автори: Проклятието (1916), Заклинателят II: Еретикът (\911),Дамиен, Проклятието II (1978), Оконочателното проклятие (1981) и т. н. Под каквато и форма да се показва, образът на демона прив­ лича силно вниманието в Съединените щати. Той подх­ ранва многобройни „градски легенди“, т. е. една обща култура на невероятното, която се движи по мрежата на слуховете, един вид безброй скрити ментални системи от канали, служещи главно да окуражат изплашения ин­ дивид в големите модерни селища. Някои от тези твър­ дения, чието доказателство - очевидно формално - е да­ дено от някой-който-е-видял, докато самият разказвач никога не е констатирал сам реалността на фактите предизвикват смях: котки, които експлодират, защото някои ги сложил да съхнат в микровълновата фурна; же­ ни, буквално изпечени от прекалено излагане на ултра­ виолетови лъчи; самолети, разбиващи облаците; кола, смачкана от цирков слон, който я сметнал за табуретка­ та от арената...45 Тяхната цел е чрез пресилеността да изразят недоверието към новото, към непознатото, към науката без съвест, за да помогнат на обикновеното съ­ щество да посрещне такива опасности, като се чувства солидарно с другите, които мислят като него. Други град­ ски легенди разказват, че демонът чака в засада - нап­ ример многобройните разкази за животни, погълнати живи. Тези теми са паралелни на филмовата линия, пред­ ставена от Нахлуването на похитителите на тела на Дон Сийгъл през 1956 г. - успешна творба, обект на римейк през 1978 г. Френският превод на оригиналното заг­ 45 Véronique Cam pion-Vincent, Jean-Bruno Renard, Légendes u rbain es. R u m e u rs d ’a u jo u r d ’hui, Paris, Payot, 1992.

452

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

лавие е погрешен, защото става дума за инфилтрация в тялото {Invasion o f Body Snatchers). Изглежда много въз­ можно промяната да е била преднамерена, защото сюже­ тът - специфично американски - не предизвика доста­ тъчно ехо във френската фантастична култура, за разли­ ка от профанацията на гробищата. В Съединените щати Alien (1979) на Ридли Скот, чиято мода накара бързо да бъдат заснети няколко продължения, разказва за едно чу­ довище, срещнато на непозната планета. То снася яйцето си в стомаха на един от членовете на космическия еки­ паж. Ужасният грабител, който се ражда, убива човека, който го е износил, като изскача от гърдите му в зрелищен фонтан от кръв, за да си намери нов носител. Скрит (1987) на Джек Шоулдър бродира върху същата демонич­ на тъкан, ясно описана като такава: паразитното същес­ тво дарява този, който го подслонява, с абсолютна злоба и невероятна устойчивост, но го напуска, за да търси нов домакин, когато той е на ръба на смъртта. Колкото до градския слух, той изразява страха от опасно нахлуване през отворите на тялото, отколешен човешки страх, кой­ то го е карал да защищава тези отвори с амулети, от където произтича съвременният piercing*. Той определя съ­ що и страха от делата на смъртта, един вид метафора, за да обозначи болестта46. Освен това той се свързва дирек­ тно с демоничната тема, защото жертвите на изгорените на кладата вещици в модерната епоха често ги обвиня­ ват, че с магиите си са причинили болести и особено че са създали змии и отвратителни животни в стомаха на хората и главно на животните, обречени така на неиз­ бежна гибел. Екзорсираните, обладани от демони, пов­ ръщат също гъмжащ куп същества, които потвърждават * Поставяне на украшения по носа, устата, ушите, веждите и т. н. - Бел. прев. 46 Пак там, стр. 28-44 с библиография по темата.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

453

присъствието на дявола в тялото им. Забравената черве­ на нишка на Сатаната води от Салем до Пришелеца, като минава през градските легенди и страха от „змията в паз­ вата“, която може просто да обозначава твърде хищното дете. Другият слух на нашето време - за стопаджиите-фантоми („изчезващият стопаджия“) - принадлежи на лю­ бимата сфера на американците.47 Слабо присъстващо в съвременното френско въображаемо48, привидението все пак не е само шотландски специалитет. То буквално е обсебило англо-саксонската фантастика под ужасни об рази, но също и като компаньон, който помага да се по­ несе съществуванието - както в хубавия филм на Л. Манкиевич Приключението на мадам Мюир (The Ghost and Mrs. Muir, 1947), изпълняван от тревожната и лъчзарна Джийн Тийрни. френските автори на един сборник от градски легенди признават, че са пренебрегнали някои видове от тях, защото „те не са засегнали особено наша­ та страна, като тревожните разкази за злодеянията на група сатанисти, обвинени, че са принасяли в жертва бе­ бета, или слуховете, твърдящи, че по време на празника на Хелоуийн, близък до нашата Задушница, маскирани­ те малки американци, събиращи помощи сред съседи­ те, получавали отровни бонбони.49 Не може да се меч­ тае за по-сполучливо противопоставяне на потоците от културни представи, които подхранват всяка от двете об­ щности. Американското обсебване от демона в дейст­ вителност е една основна даденост, неумело пренесена

47 Пак там, стр. 57. 48 J.-B. Renard, „éléments pour une sociolologie du paranormal“, ци­ тирана статия, стр. 34, съобщава за една анкета от 1981 г., спо­ ред която 4 % от анкетираните вярват в духове (но сред сред­ ния и висш кадър те са 6 %). 49 V. Campion-Vincent, J.-B. Renard, op. dt., стр. 14.

454

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

у нас, въпреки отскорошната мода да се събират помо­ щи на Хелоуийн и развихрянето на страшното в киното или по телевизията. Дълбоко преживяното легендарно не се управлява по същите правила. Близо петнадесет­ годишната колективна психоза, избухнала в Съединените щати вследствие на обвинения в „ритуална злоупотре­ ба“, извършена над деца от родители или роднини сатанисти, няма еквивалент в Европа50. Скандалите с педофили, особено случаят Дютру в Белгия, разкриват съв­ сем други измерения, съвсем реални и криминални, въп­ реки че предизвикват остър колективен страх и допри­ насят за дестабилизирането на и без това крехката дър­ жава. Американското общество от края на XX век носи пропита в самата сърцевина на своята тъкан заплахата от демона, докато от другата страна на Атлантика тя е почти угаснала. Това обсебване позволява да се разбере много по-развитото, отколкото в Европа съществувание - разбира се относително маргинално, но опасно - на активни секти, някои от които открито се признават за дяволски. Вика ще да има в момента около 2 милиона последователи - почти 1 % от населението. Защитници на връщането към някакъв мним езически култ, пото­ пен от християнството, тези нео-магьосници твърдят, че са много различни от сатанистите в точния смисъл на думата. Близки до религиозния примитивизъм, добре представен в Съединените щати, политически по-скоро до левицата и даже до еколозите или крайните феминисти - по образа на нео-магьосницата Зузана - („Z“) 50 Jeffrey S. Victor, S a ta n ic P a n ic. T he C rea tio n o f a C o n te m p o ra ry L eg en d , Chicago, Open Court, 1993; Véronique Campion-Vincent, „Descriptions du sabbat et des rites dans les peurs antisataniques contemporaines“, C a h iers in te rn a tio n a u x d e so cio lo g ie, том XCVIII, 1995, стр. 43-58. Благодаря на Жан-Брюно Ренар, че привлече вниманието ми към тази тема.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

455

Будапеща, Виканистите не демонстрират симпатия към нацизма, моралния ред и десницата, характерни за пос­ ледователите на Луцифер. Последната Църква на Чарлс Меншън стана трагично прочута след клането през 1969 г. на Шарън Тейт, съпругата на Роман Полански, и на още четирима души, чиято кръв била използвана, за да се изпишат дяволски надписи по стените. Антон Ла Вей, основател през 1966 г. на една Църква на Сатаната прив­ лече значителен брой читатели с издаването през 1975 г. на своята сатанична библия. След това се появиха много нови или десидентски групи, обявявайки като предизви­ кателство името на Сатаната, на Луцифер, на Нефтис или на Сет51. Отнасящите се до тях слухове трябва да се разг­ леждат предпазливо, особено когато напомнят за човеш­ ки жертвоприношения - нещо, което съвсем не е невъз­ можно в такива условия. Техните ритуали се разпростря­ ха до Канада, Англия, Германия, Австралия, Холандия и даже във франция - често по много по-умерен начин, отколкото в първоначалната люлка. Нашата страна от ня­ колко години се сблъска със сензационни профанации на гробища - дело на юноши, очаровани от сатанизма или нацизма. Обаче най-тревожните признаци се концент­ рират в Съединените щати52. Никъде другаде феноме­ нът не води до толкова страшна ескалация на насилие, като се комбинира с нацизма. На 20 април 1999 г. в Литълтън, заможно предградие на Денвър, Колорадо, два­ ма ученици в лицей разстреляха с картечница през обед­ ната почивка свои приятели и преподаватели, причиня­ вайки 13 мъртви и двадесетина ранени, преди да се само­ убият. Маскирани, облечени в черно, те са чествали с 51 J.-B. Russel, M e p h isto p h e le s, op. cit., стр. 253 и следващите. 52 J.-B. Martin, М. Introvigne (éd.), op. cit., именно страници 23, 64. Виж също Massimo Introvigne, E n qu ête su r le satanism e. Satanistes et a n tisa ta n iste s d u X V I le s iè c le à n o s jo u r s, Paris, Bibliothèque de l’Hermétisme, 1997.

456

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

истински холокост годишнината от раждането на Хит­ лер, ако се вярва на някои коментатори. Членове на „бан­ дата на тренчкотите“, които идвали на училище с дълги черни палта, те се чувствали маргинализирани и добро­ волно са били такива, защото демонстрирали своята пристрастеност към зловещите символи и оръжията, както и расистки манталитет. Тяхното разрушително от­ ношение в известен смисъл сигнализира, че културата, обсебена от Сатаната, се хлъзга към лудостта. Защото това избиване е само една от многобройните драми, за­ сегнали напоследък американските училища: двама мър­ тви при подобни обстоятелства в Пърл, Мисисипи, на 1 октомври 1997 г; трима в Падука, Кентъки, на 1 декем­ ври 1997 г.; четирима в Джонсбъро, Арканзас, на 24 март 1998; един преподавател, убит с куршум на 24 април 1998 г. в Единбъро, Пенсилвания; двама ученици убити и два­ десет и пет ранени на 21 май 1998 г. в Спрингфийлд, Орегон53. Въпреки това федералните власти не успяха да из­ ползват толкова тежките травми върху общественото мнение, за да спрат свободната продажба на огнестрел­ но оръжие - стара традиция, вписана в Конституцията. В Колорадо те могат да се купуват свободно след навър­ шването на 18 години. Всъщност става дума за подсъз­ нателна игра с демона, построена върху убедеността, че могат да го победят: In God we trust!* Пресата следи от­ близо проблема с младите убийци, като проучва тайния живот на подрастващите54, но никой не изглежда в със53 Le Monde от 23 април 1999 г., стр. 9 по повод различните слу­ чаи. Статията за Литълтън уточнява публикуваната предния ден ин-формация - стр. 36, според която убийците били трима, от които единият облечен в бяло, броят на убитите достигащ 25 души. Легендарното не пощадява и журналистите... * На Бога се надяваме. - Бел. прев. 54 „The Secret Life of American Teens“, Newsweek, 10 май 1999 г., стр. 44-60, досие, събрано, за да се направи опит да се разберат подобре мотивациите на младите убийци от Литълтън.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

457

тояние да прегради действително наплива на демонски фантазии, който ги залива по многобройни канали, меж­ ду които киното и heavy metal музиката. Между градски­ те слухове фигурира и този за лудия с куката, който на­ падал младите двойки, които се целуват. Моралният урок е ясен, но ужасно травмиращ, още повече, че е непре­ къснато показван от филмите на ужаса, като например прочутият Петък, 13то число (Friday the 13th), правен от 1980 г. до 1989 г. и съсредоточен върху оживяващия мър­ твец Джейсън, един вид „светски дявол“, чиято кука за­ мества ноктите на Сатаната55. Що се касае до адския рок групата Лед Цепелин бе обвинена, че е вмъкнала вър­ ховно демонични послания в своя диск, озаглавен „Stair­ way to Heaven“. Истината по въпроса не беше установе­ на, но някои държави се възползваха от случая, за да изискват такива включванания да бъдат упоменати върху опаковката, което дава да се разбере, че проблемът е преди всички на всеки гражданин в неговите отноше­ ния със Злото. А пък английската група Judas Priest бе­ ше привлечена към съдебна отговорност за подтикване към самоубийство. На 23 декември 1985 г., след слуша­ нето на излязлата през 1978 г. песен „По-добре ти, отколкото аз“, след една нощ на наркотици и алкохол два­ ма юноши си пуснали по един куршум в главата. Роди­ телите твърдели, че това било последствие от сублиминални инкрустации, които внушавали „направи го!“. През 1990 г. след 16-годишна дейност тези същите рокери, облечени като ангели от ада - само кожа и пирони продължават да очароват американската младеж. Те спе­ челиха процеса с цената на четвърт милион долари.56

55 V. Campion-Vincent, J.-B. Renard, op. dt., „Le fou au crochet“, стр. 160-167. 56 „Le diable revient“, op. dt., статията на Шантал дьо Рюдер „Ju­ das Priest, Heavy Metal“, стр. 27.

458

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Няма никаква нужда от музикални инкрустации, за да се получи ужасяващ резултат. Откритото разпрост­ ранение на откровено злокобни послания, умишлено сатанични или расистки, е напълно достатъчно в едно об­ щество, дълбоко белязано от страха от демона. По-скоро трябва да се запитаме защо сривовете не са още по­ вече, щом този сюжет се ползва с всички свободи, вклю­ чително и в сферата на притежаването на оръжие. Дъ­ ното е здраво, отговарят със сигурност псалтовете на американския модел. Което може би е точно. Делириу­ мът и ексцесиите излизат на повърхонстта на кипящия котел на вещиците. Мнозинството от населението не под­ държа никакви отношения с такива отклонения, въпре­ ки че също частично поглъща същите съставки като съ­ зерцава същото постоянно огромно визуално шоу, пред­ лагано от киното и от телевизията. В действителност дяволът и изкушението, което той представлява, не са ли в тази култура основното, което служи да се различи доброто семе от плевелите? Не трябва ли да се доближи Луцифер колкото е възможно без да се изгорят крилата, за да бъде след това по-добре отблъснат окончателно? Анализите на американското насилие и сатанизъм при­ добиват смисъл само в тези рамки. Посланията на Дракула, на Пришелецът, на филмите на ужаса, книгите на Стивън Кинг и много други опори са едни и същи: гле­ дайте, но не отстъпвайте пред изкушенията! Трябва да зърнеш Злото, за да познаваш клопките на живота. При условие никога да не се оставяш то да те повлече. Нито даже да те докосне, защото най-дребното ухапване на вампира осъжда безвъзвратно. Тази цивилизация няма друга надежда освен в запазването на абсолютната чис­ тота, защото най-малкото петънце изисква пожертването на заразения член, за да се спаси останалата част от общността. Принцът на Мрака е фундаментално не­ обходим, за да материализира границата - което обяс­ нява едновременно и неговото постоянство, и неговите

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

459

метаморфози, за да се адаптира към промяната в нрави­ те. Той отделя добрите, главната част от американския народ, от лошите, хвърлени без милост в собствения им ад. Кладите на Салем трябва да се подновяват постоян­ но, под различни форми, за да се предотврати всякаква зараза, която ще разруши напълно селението на Чисти­ те. Може би затова продажбата на оръжие, свободата да се обявиш за последовател на Сатаната или Хитлер, де­ моничният рок, лудостта на играта (поне тази в Лае Вегас) и толкова други перверзни са в действителност то­ лерирани като абцеси на определение под строгия пог­ лед на строените граждани. Начин да се свърши работа­ та на дявола, да бъде възпрепятстван да нахлуе в цялото тяло с цената на необходимото пожертване на някои, които са приели неговия закон и своето отпадане по при­ мера на прокълнатите герои на Сейлор и Лула на Дей­ вид Линч ( Wild at Heart, 1990). Училищните убийства, из­ вършвани от съученици; серийните убийства, извърш­ вани от „чудовища“, могат само да продължат, укреп­ вайки подсъзнателната колективна убеденост, че нищо няма да спре опустошенията на Злото, ако всеки не се изправи срещу него лично, за да го победи най-напред в себе си. Никой не е напълно невинен, би могъл да каже католикът Алфред Хичкок. Американската съвест си­ гурно допуска същото правило, като размахва енергич­ но ужасния и отвратителен призрак на демон, вампир, гущер или гигантско насекомо, лепкаво влечуго, ходещ мъртвец, извънземен, нашественика, който съчетава почти всички тези характеристики, за да може по-добре да отправи грешното по природа създание по тясната пътека на добродетелта. Съединените щати достигат върховете на криминал­ ната бруталност с размер на убийствата 10 на 100 000 жители през 1991 г., срещу 2,3 за франция или 2,8 за Канада. От 1966 г. до началото на 90-те години броят на убийствата, извършени на тяхна територия, е нараснал

460

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

със 113 %. Кървавите афери заляха информационните медии и измислицата, предлагайки на целия свят един модел на култура, пропит от жестокост, съмнителните герои на която са в сериалите „Убийци“ [Killers], Митич­ ната американска убеденост, едновременно интимна и обща, е, че обществото предлага само несигурна защита срещу дремещия в човека звяр: насилието ирадиира от самото сърце на субекта, който непрестанно се люшка между самозащитата и любезността. Денис Дюкло на­ рича това „комплекс на човековълк“. Той поддържа, че това интензивно противоречие основава „двусмислена­ та енергия, способна да породи безкрайно богатство57“. Неговият подход става очевидно по-малко убедителен, когато се опитва да докаже, че става дума за старо нордическо наследство, дошло с лудите воини на сагите или от историята на бог Один. Защото този страх от дълбо­ ко скритото във всеки варварство идва главно от рели­ гиозното и културно наследство на протестантска север­ на Европа, въведен през XVII век под пуританската си форма от бащите-основатели. Да се обуздае прокълнатата част от човешкото същество е част от американс­ ката мечта. Синдромът беше значително утежнен от за­ губата на доверие, свързана с травмите от войната във Виетнам, както и с икономическата криза от 1973 г. Из­ чезването на съветския конкурент, демонизиран до край­ ност както си му е редът, не беше достатъчно да го изт­ ръгне, защото той е собствено присъща подплата на ци­ вилизацията, която го носи. Става въпрос за оригина­ лен път за обуздаване на насилието, без да се използва централната държава, която може да го монополизира, без да се ограничават митичните свободи, наследени от пионерите, особено мистиката на оръжията, двойно раз-*1 57 Denis Duclos, Le Complexe du loup-garou. La fascination de la vio­ lence dans la culture américaine, Paris, La Découverte, 1994, стр. 11, 25.

Г лава VII УДОВОЛСТВИЕТО ОТ УЖАСА...

461

личен от Европа, където процесът на цивилизация на нравите се опирал съвместно върху физическото обезоръжаване и върху много мощен психически контрол на гражданите. Веригата на американската идея тръгва от индиви­ да, чиято лична роля за осигуряване на колективното спасение се оказва ключова. На Стария континент почесто е вярно обратното - един колективен защитен паш­ кул предпазва субекта да се окаже директно натоварен с борбата за оцеляване, с оръжие в ръка, или вярващият да се изправи сам срещу демона, ограден отблизо от цър­ кви, доста различни от многобройните религиозни сек­ ти на Новия Свят. Обикновеното напрежение, засягащо личността, очевидно потенциално е по-важно в първия, отколкото във втория случай. Например социалните оси­ гуровки, които обвиват в своите защитни мрежи повечето французи, се продължават от един вид ментална сигурност, в осигуровка срещу страха - сигурно по-мал­ ко ефикасна в американския свят на подчертана лична отговорност. Особено ако към това добавим калвинисткото съмнение относно плановете на Бога, защото всич­ ки вярващи не могат да бъдат спасени. Религиозното пуританство видимо е загубило част от своето влияние в страната на Чичо Сам, но неговият урок е оцелял в дъл­ бините на общата култура, подхранващ отчаянието на тези, които се питат какъв е смисълът от борбата, щом Злото вече ви е докоснало с крилото си. Един такъв свят е построен преди всичко за чистите, за силните. Други­ те непрестанно се плъзгат към ада или най-малкото към трудностите, към маргинализацията в един свят без ми­ лост по отношение на слабите. Тяхното евентуално тър­ сене на един изкуствен компенсаторен рай е само още едно доказателство за тяхната непригодност, за знака върху тях на един суров и напуснал ги Бог, предал ги на Сатаната, който само изпълнява неговата непознавае­ ма воля. Подобно обяснение може да бъде сметнато съ­

462

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

що и за оправдание на суровите социални отношения на една Америка, където единственото, което има значе­ ние, е успехът. Без поради това да се поставя под въпрос неумолимото движение на Салемския комплекс, носи­ тел на неизразимо противоречие между обсебването от душевната чистота и убедеността, че човекът не е нап­ равен за нея, че той трябва непрестанно да се наблюда­ ва, да се жертва, за да се опита да се доближи до нея. Дяволът, абсолютно!

ЗАКЛЮ ЧЕНИЕ

ТАНЦ С ДЯВОЛА

Последната глава даде на читателя червената ниш­ ка на тази книга. За мен историята не е прашен музей, където спят блещукащите отломки на миналото. Тя е движение, поток, който стига до нас, моделира всекиго, тече неспирно, разбърква непрестанно културата. Кул­ турата, т. е. това, което едновременно обединява и раз­ деля съществата, които прекалено често вярват, че аб­ солютно сами решават съдбата си. Значи аз отидох да откривам дявола точно по обратния път - като тръгнах от съвременността, за да се изкача по потока към изво­ ра му. За да разберем мястото, което той заема днес в нашия мисловен свят, в нашето въображаемо, в смисъ­ ла или представите, съхранени от индивида, който влияе върху действията си, ми беше необходимо да намеря от­ ново всичките му следи. Още повече, че в утрото на тре­ тото хилядолетие човек слуша социолози и историци да говорят за завръщане към религията. Ако оставим нас­ трана проблема за вярата в истинския смисъл на дума­ та, защото в тази област всеки сам избира мястото си, темата се присъединява към тази за ролята на живата култура в обособяването на западната специфичност: ще даде ли възможност нейната динамика да се преодолее изкушението на отчаянието пред трагизма на съществу­ ванието? От хиляда години, с някои по-скорошни нюан­ си - може би даже важни разриви, европейският отго­ вор на този въпрос е бил да обвинява дявола, че е баща на всички нещастия и на всички пороци - за да не допус­ не да се съмнява в Бога. Претърпяното от субекта дра­

464

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

матичното напрежение сублимира, за да се превърне в огромна колективна енергия, в енергичен тласък на ци­ вилизацията, в неутолим апетит за знание и завоевание. От страна на Америка това напрежение е оставило съ­ щите съставни части, същите разтвори и поради тази причина едно наистина изключително обсебване от де­ мона, вграден в сърцевината на обществото. Северна Ев­ ропа е запазила подобен страх, задълбочен още повече в Германия от поражението през 1918 г., мощно илюст­ риран от експресионистичното кино. Това, което веро­ ятно позволи там по-добре от другаде да проникнат сил­ ните образи, идващи от Съединените щати. Въпреки то­ ва последните еволюции показват, че тези страни не мо­ гат напълно да се сведат до вносния модел. В съгласие с вярващите, които често биха желали да живеят в по-спо­ койна, по-малко принудителна, отколкото в миналото вяра, високопоставените в немската и холандската ка­ толическа йерархия пледираха за отлив на дяволския ужас. В протестантския лагер явлението е подчертано също с отношение на съмнение или откровено свободо­ мислие по повод на сатаничната концепция. Латински­ те страни, към които може да бъде присъединена и Бел­ гия, тръгнали по-рано по този път чрез едно дълго бро­ дене, въведено през епохата на френската революция, ускорено от романтизма, на път да стигне до целта си пред очите ни. Друго наследство, характерно за XIX век - нарастващата интериоризация на страха от Лукавия тогава се е сблъскало с обратни сили, а именно психоа­ нализата, която усилила десакрализацията на проблема, и най-вече с мощния тласък на оптимизма, дошъл с Просветителите. Оттам произтичат днес търсенето на незабавно щастие и хедонизмът, водещ понякога до удо­ волствието да се консумират „дяволски добри“ продук­ ти, защото рекламният призив не се колебае да призове образа на един комедиен Луцифер. Така трагичното се оказва прикрито, корозирало, понякога отричано от ти­

З аключение ТАНЦ С ДЯВОЛА

465

раничното развитие на Аз-а. Нарастващата продължи­ телност на съществуването, сензационният успех на ме­ дицината, скритата смърт, вкусът към живота без пре­ пятствия свидетелстват за един подход, който отрича тре­ вогата и стеснява мястото за страха, през един век, бе­ лязан в индустриалните държави с най-големия дости­ ган някога икономически ръст, източник на изобилие­ то. В цяла Европа, както и в Америка, избликна огром­ на жажда за фантастичното, за свръхестественото за „страхопочитателното“ по израза на социолозите. Но то­ ва последно “завръщане на преодоляното“ т. е. на идеи, свързани някога с религиозната сфера, които са били потиснати от разума, не е спонтанно възкресение. В ла­ тинските страни, Белгия, може би даже някои райони на северна Европа, общо взето движенито по-скоро доп­ ринася за едно успокоено определение на съществува­ нието. Защото то често се основава на забавно прозре­ ние, способно да намали екзистенциалния страх, даже когато той се отнася до примери на чист ужас по амери­ кански. Тъй като културната матрица не е една и съща, възприемането му от едната и от другата страна на Атлантика показва големи разлики. Във франция - с изк­ лючение на значителния брой най-дълбоко вярващи или на редките луцифериански малцинства - по-голямата част от зрителите на холивудската индустрия за свобод­ ното време само си играят на страх като консумират та­ кива демонични послания. Тъй като „културното изк­ лючение“ задължава, тези послания често са реинтерпретирани от големите медии според местния вкус точно както нашите собствени митове изискват remakes, за да намерят широка публика в Съединените щати. Голямата западна революция беше неотдавнашно­ то отстъпление на дявола и неговата интериоризация. Традиционната религия, която изграждаше колективна­ та представа за щастието, като недостижимо на този свят, трябваше - предимно по латинските земи - да отс-

466

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

тъпи мястото си. Изразената от техните обитатели глав­ но в края на XX век голяма жажда за „страхопочита­ ние“ несъмнено отразява някои провали на установени­ те църкви, вероятно отчаяна нужда от сигурност и си­ гурно също и един нов вкус към щастие и радост, който не притежаваха достигналите юношество непосредстве­ но след войната до към 1965 г. - техните по-малки братя и сестри бяха отхранени с по-сладко мляко. Бомбарди­ рани от в никакъв случай не възвишените послания на комиксите, на киното, на телевизията и модите превъз­ насящи свободата, удоволствието на индивида, незабав­ ното блаженсто, те асимилираха по-дистанцирано ста­ ринните демонични концепции. Защото въпреки че тра­ гичната западна канава придължаваше да ги разпрост­ ранява, те бавно се откъсваха от реалността, за да ста­ нат под ракурса на фантастичното резултат на предста­ ви, създаващи често приятни емоции. Завръщането на фантастичното оттам нататък ще води до естетическо или сетивно удоволствие, а не до страх - както през ми­ налите времена, когато то експлодирало в главите, съ­ живявайки страха от окончателния край и физически осезаемата боязън от нажежения вонящ ад, осъден на безконечно изкупление.1 „Трагичните истории“ на Росе или на епископ Камю, които в началото на XVII век тол­ кова много впечетлявали значителна образована публи­ ка, моделирайки нейната чувствителност по един хрис­ тиянски образец, в който дяволът изглеждал безкрайно опасен, нароили по този начин многобройни не толкова ужасяващи направления. Присъствуваща в кървавите произшествия, отразени във вестниците или телевизия­ та в наше време, тематиката отваря вратата за непред­ видимото, за случайността, ръководена от богове или демони, чието присъствие смътно се долавя - един вид 1 М. Milner, La Fantasmagorie, op. cit., стр. 253, 259.

З аключение ТАНЦ С ДЯВОЛА

467

банализирано свръхестествено, което очарова без да тре­ вожи дълбоко. Драматична по същество, но често смеш­ на под тази форма, тя предизвиква тръпка, но без да пре­ калява, позволявайки на читателя да се измъкне от прангите на едно гладко ежедневие. Такъв е случаят и с па­ ранормалното, за което нашите съвременници са тол­ кова жадни. Хороскопи, талисмани, лечители, гадатели без особена опасност предлагат контакт с нещо дяволс­ ко с малка сила. Една анкета за Бон Соаре, осъществена от SOFRES през 1981 г. показа, че 58 % от анкетираните французи на възраст от 15 години нагоре вярват, че мо­ же да се открие вода с лескова пръчка, 41 % - в лечени­ ето от магнетизатор или чрез докосване с ръце, 40 % в радиестезията, 37 % в предаването на мисли чрез теле­ патия, 36 % в обясняването на характера чрез астроло­ гични знаци. Преди три или четири века такива лековерници са били преследвани, а понякога даже са изга­ ряли онези, които се отдавали на това, което тогава на­ ричали дяволски науки. Обратно на онова време, да се вярва в извънземни или НЛО (31 % от анкетираните) съвременна формулировка на една повече или по-малко демонична среща - поскоро ободрява онези, които се чув­ ствуват твърде самотни в анонимното и тревожно сели­ ще. Защото съществата, дошли отдругаде, са нови бого­ ве за онези, на които те липсват. Вярно е, че те могат също така да представляват опасна заплаха, ако бъдат смятани за зловещи.2 Такъв е случаят в американското въображаемо, където такава обсебеност се вижда изра­ зена във филма на Тим Бъртън Марс Атакува! (1996), когато добрите марсианци се преобразяват в дяволски грабители. Релааксиращата функция на киното на ужаса е доб­ ре известна. Няма смисъл да го подчертаваме, ако се 2 J.-B. Renard, op. eit, стр. 177, 179-180.

468

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

изключат конкретните перверзни или престъпления, ко­ ито жанрът понякога предизвиква в Съединените щати поради липсата на установена толкова отчетлива дис­ танция от фантастичното, колкото на Стария Континент. Хичкок, самият той твърде европеец, е гениалният изоб­ ретател на един вид филми на напрежението, който пре­ дизвиква уплаха, но също толкова допринася за осво­ бождаването от нея. Връщайки се директно към стара­ та западна система на представяне, основана на страха от свръхестественото, от греха, от дявола, в нейния ост­ ровен вариант той изплита една метафора, чиято тъкан преплита тясно последователни добавки. Първите зав­ ръзки на смисъла произтичат поне от Шекспир или от Марлоу, дълбоки познавачи на родените във Франция „трагични истории“, в средата на XVI век, после предс­ тавени от епископ Камю по времето на Луи XIII. След това чрез английския готически роман от края на XVIII век пътят се спуска към фантастичното в литературата - от Хофман до Ж ан Ре или X. П. Лъвкрафт, без да пре­ небрегваме голямото британско полицейско направле­ ние представено от Агата Кристи, Елис Пийтърс и мно­ го други. По-психологично, полицейското криминале а ла франсез прокарва свой паралелен път от Ж ак Казот, минавайки през майсторите на изтънченото съмнение на фантастичната несигурност от XIX век, които са спе­ цифичната марка на националния подход към една те­ ма, разработвана колкото в литературата толкова и в киното или в комиксите за младежта. Въпреки изгнани­ ето си в Англия, за да избегне натиска на добродетелни­ те лиги по време на снимките на Лолита (излязъл през 1962 г.), Стенли Кубрик остана - за своя сметка - зави­ наги дълбоко повлиян от американската култура на интериоризация на демона. Впрочем може да се мисли, че неговата сярна репутация оттатък Атлантика е равнос­ тойна на опасната мощ на припомняне на скритите не­ ща, които неговите съграждани отказват да видят тол­

З аключение ТАНЦ С ДЯВОЛА

469

кова рязко. Неговото внушително творчество черпи го­ лям заряд емоции в толкова интензивно разпознаване на Злото, че изисква отваряне на предпазни клапани чрез много по-развитото отколкото на Стария Континент ре­ ално и символично насилие. Зрителите на Съединените щати не харесвали особено и че с дявола се подиграват поманиера на поляка Роман Полански в Балът на вам­ пирите (1967) и собено от родения в страна Джери Люис, който взриви сериозната тема за злокобното раздво­ ение на личността в Доктор Джери и Мистер Лъв (1963). Бебето на Розмари (1968) на същия Полански, съответствува не повече на техния вкус, защото филмът е зара­ зен от произтичащото от фантастичното съмнение а ла франсез. Чувствителността на Уди Алън, която безумно привлича европейците и на първо място французите, ка­ тегорично по-малко интересуванеговите сънародници с изключение на интелектуалците, защото той изразява по прекалено комичен, по твърде дистанциран начин дълбоко трагичен смисъл на съществуванието. Негови­ ят разгромяващ хумор, особено в сферата на психоана­ лизата - истинска местна институция - фактически е поблизка до фантасмагорията по европейски, отколкото до общото американско вярване в мощта на сатаничните дела. Сигурно днес съществуват много и различни пъти­ ща към дома на дявола на Запада. На емоционалната скала именно в Съединените щати се е съхранил найдобре интензивният страх от Лошия козокрак, способен да нахлуе във всяко грешно тяло, за да го разврати, както Дракула извращава своите млади и невинни жертви само с едно докосване със зъбите си. Англия следва от­ близо. След тови идват германичните или скандинавс­ ките земи на мрачен експресионизъм и романтизам, ос­ вен ако вътрешни еволюции, чието надигане се предчуствува, не са започнали съвсем отскоро да променят в дълбочина въображаемото на тези народи. В другата

470

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

крайност Франция има изражението на свят преждевре­ менно ваксиниран срещу сатаничните интриги, вследс­ твие на Просветителите и на романтизма, който допри­ несе за замъгляването на образа на Падналия Ангел, като му даде дивата хубост на защитник на свободата. След 60-те години младежите там се подиграват прекалено с осмения в комиксите Лукав, с вампира, който се самоу­ бива като си прелива светена каша от чесън, за да могат да могат да придружат по пътя на неизразимия ужас мал­ ките американчета преследвани от фреди, Кери, При­ шелеца и всички човековълци на вселената, които оби­ чат да танцуват под луната по прериите на Новия свят. Въпреки това французите също изпитват голяма нужда от паранормалното. Но какъв е точно менталният об­ раз на този демон, в когото твърдят че вярват 24% от студентите в Монпелие, анкетирани през 1988 г.? От тях непосещаващите църква религиозни (19 % допускат съ­ ществуването на дявола), и много редовните посетите­ ли (62 %) имат ли една и съща представа за феномена?3 Очевидно може да се съмняваме в това и да допуснем, че ако свръхестественото пристига на галоп в началото на XXI век, то сигурно има много различно влияние спо­ ред възрастта, пола, социалната принадлежност, начи­ на на живот, и още в зависимост от сбора от културни влияния, изпитани от всеки разглеждан индивид в про­ цеса на съществуванието му. Тъй като променливата същност безспорно е принадлежността към една стра­ на, чиято култура в тази сфера е белязана от успокои­ телна тенденция - какъвто е случаят с франция, или обратното -всяваща ужас, както в Съединените щати. Относителната маргинализация на сатаничната тема във френско-белгийските комикси - с изключение на един ог­ 3 J.-B. Renard, „éléments pour une sociologie du paranormal“, art. cité, стр. 40.

З аключение ТАНЦ С ДЯВОЛА

471

раничен брой автори - върви в първата посока, докато мо­ дата в Америка на музиката heavy-metal, или сатаничните секти и големият брой serial killers, особено в училищния свят са насочени в обратна посока. Като резонатор на ко­ лективната обсебеност градските легенди също сигнали­ зират за симптоматични различия между Стария и Новия Свят. Разбира се, никое общество не може изцяло да пре­ махне трагичното от съществуванието, нито пък неговото колективно определение в културата, нужно за да се съз­ даде необходимата вътрешна дружелюбност в разглежда­ ната група. Въпреки това изглежда че неговото опитомя­ ване е по-напреднало в Европа, отколкото отатък Атлантика - особено в страните, където от няколко десетилетия се наблюдава сензационното завръщане на традиционния християнски кадрови състав. Което може би обяснява оче­ видния парадокс за енергичното проявяване съвсем отс­ коро на Сатаната отново в проповедите на паласката йе­ рархия, последвано от реформа в романския ритуал на екзорсизма. Не става ли дума за едно ясно прозрение от стра­ на на Църквата на факта, че привързаността към католи­ цизма се свива едновременно с дяволската шагренова ко­ жа? Неотдавнашни социологически анкети доказват, че на­ растването на свръхестественото се препъва в твърдата ралигиозна практика, както и в войнствуващия агностицизъм, но в никакъв случай не е отпадъчен факт или запазен само за по-малко образованите. Точно обратното - едно проучване, осъществено от Бон Соаре през 1981 г. показв^а, че убежденията на висшите и средни френски кадри в сфе­ рата на телепатията, на астрологията, на хороскопите, на гледането на карти, на НЛО, в омагьосването, във викане­ то на духове и в привиденията са отчетгливо по-силни от тези на останалото население. Селяните вярват повече от предишните в магьосници, но два пъти по-малко в гледа­ нето на карти или във викането на духове и само 19 % от тях срещу 22-23 % от предишната група се боят от ома-

472

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

гьосване - което е върхът, ако човек си припомни феноме­ ните на XVII век. Можахме вече да предложим обясни­ телна хипотеза за заместването на институционалните ре­ лигиозни вярвания от тези в паранормалното в Европа и още повече в Съединените щати, преди всичко в твърде празния свят на душите в градовете. Една друга анкета в европейския ешелон съобщава за 14 % свръхестествени опити сред жителите на големите градове, срещу 11 % в селата, докато вторите посещават повече култовите места и са известни като по-лековерни отколкото първите.4 Навсякъде на Запад увеличеното напоследък търсе­ не на паранормалното е неоспоримо. Тази неукротима нужда винаги ли означава едно и също? В страна като Франция не е ли свързана по-скоро с нарастващото зак­ линание на наследената от миналото хилядолетие тра­ гична култура, в името на различната представа, дошла от века на Просвещението? В такъв случай това ще да е една игра с дявола или по-скоро с мрачната страна на съществото, начин да се притъпи страха, да се изхвърли извън себе си като се използуват книгите, филмите, ко­ миксите и толкова много други канали на циркулиране на индвидуалистичната и твърде хедонистична филосо­ фия. Значи тази игра ще замести старата необходимост да се приеме страданието колективно, за да може видът да оцелее в трудната среда, с удоволствието от живота или поне със загриженистта да не се проваля в името на едно невероятно отвъдно, непосредственото щастие на едно об­ щество на изобилието и свободното време, поставени на разположение на тялото и на духа. С относително изклю­ чение на Съединените щати, където пуританските тради­ ции изглежда че остават много активни? Във всеки слу­ чай страхът от себе си там е по-интензивен, по-разрушителен на фона на Салемския синдром, т. е. в духа на мисията 4 Пак там, стр. 34-36, и J.-B. Renard, op. du, стр. 176-179, 183.

З аключение ТАНЦ С ДЯВОЛА

473

на нацията, цялата устремена към осъществяването на цел­ та, предопределена от Създателя: In God we tnist. C цената на едно останало твърде мощно изкушение защото неве­ домите пътища на божеството допускат обсебващото при­ съствие на дявола сред хората. С исторически термини би могло да се каже, че Америка продължава религиозно нас­ ледството на западния динамизъм на неустоимия тласък напред, който оживява европейската цивилизация от при­ добиването на значение на Сатаната в нейното колектив­ но въображаемо между XII и XV век. Съсредоточеното върху индивида продължително напрежение е било и ос­ тава изключителен остен, за да го преведе към подоброто, понякога към по-лошото. Натрупването на тези енергии породи преливащата колективна виталност на Европа от времето на Христофор Колумб и на Великите открития, точно както допринесе и за основаването на световната икономическа и военна хегемония на Съединените "щати в началото на третото хилядолетие. Но фундаменталният песимизъм на една философия на страшен Бог и вездесъщ демон са оспорвани от XVIII век от освободителния оптимизъм на философията на Просветителите, които провеждат върху Стария Контйнент едно по-успокоено прозрение за човешката съдба, флиртувайки със своя трагичен произход модерната ев­ ропейска съвест все още пази „носталгията за прекрас­ ните удоволствия, страха от непоносими мъчения“ кои­ то напомнял Роже Кайоа.5 Тя замества ада на Данте с фантасмагоричното - чудесно, изпълнено с тръпки гмурване в един тъмен и омагьосан свят, от където знаеш, че можеш да изплуваш. По този начин може да се добли­ жиш до обширния океан от западни митове и символи без да си загубиш там душата или поне всичките надеж­ ди. Царството на Черните води - един комикс на Пол 5 R. Caillois, art. cité, стр. 81.

474

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Кювелие, публикуван през 1974 г., появил се първоначал­ но в Тентен, резюмира този сложен ансамбъл от явле­ ния. Корицата показва героя Корантен и едно момиче Заила, в момента на падането им в зейналата паст на ада. В същност става дума за едно познавателно пътуване в серния свят, населен с демони, където царства Шаитан (Сатаната). Корантен успява да издържи изпитанията, става някак по-възрастен, без да е унищожил неразруши­ мия Шаитан, без да е спечелил любовта на Заила, която обявява своя плам за другиго.6 Аз виждам тук едновре­ менно неизличимата слеРда на западното демонично въ­ ображаемо, отново преровено за употреба от младежта на 70-те години, и следата на латинската специфика, во­ деща до триумф на волята и до развитието на личността, в очакване от 1990 г. да се установи нарастващото жела­ ние да се радваш безпрепятствено на най-доброто, което съществуването предлага на човека. Въпреки сладко-гор­ чивия тон, защото Корантен е едновременно щастлив от своето приключение и разочарован в своята луюбов, без да забравяме ролята на сдържаността, наложена на авто­ ра от спонсора - един младежки вестник, тази творба се оказва много по-близка на успокоените демонични пре­ живявания на французите, отколкотона тези на амери­ канците. Два различни начина да се усвои хилядолетното наследство!

6 J.-B. Renard, op. cit., стр. 185-192, предлага отличен каментар на този албум, малко прекалено психоаналитичен за моя вкус. Експлицитната културна марка е достатъчна, за да й придаде целия й смисъл.

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

A co n ce (A co n ciu s), Jacques, L e s R u z e s d e S a ta n r e c u e il lie s e t c o m p r i m e s e n h u i t liv r e s , B âle, Pierre Perne, 1565. A m orth, G abriele (D o m ), U n e x o r c is te r a c o n te , Paris, Œ il, F. X. de Guibert, 1993 (traduit de l’italien). A ndréesco, Ioanna, O ù s o n t p a s s é s le s v a m p i r e s ? Paris, Payot, 1997. A ndriano, Joseph, O u r L a d i e s o f D a r k n e s s . F e m in in e D a e m o n o l o g y in M a l e G o t h i c F i c ti o n , The Pennsylvania State U P , 1993. A nkarloo, B engt, H en n in gsen , G ustav (éd .), E a r ly M o d e r n E u r o ­ p e a n W itc h c r a f t. C e n t r e s a n d P e r ip h e r ie s , O xford, Clarendon Press, 1990. A r c h i v e s h is to r i q u e s e t litté r a ir e s d u N o r d d e la F r a n c e e t d u M i d i d e

F ondées en 1829 par le V alenciennois Arthur D inaux, elles ont publié 18 volum es en une trentaine d’années.

la B e lg iq u e ( L e s ) .

A riès, Paul, L e R e t o u r d u d ia b le : s a t a n i s m e , e x o r c is m e , e x t r ê m e d r o it e , V illeurbanne, G olias, 1997. A riès, Philippe, D uby, G eorges (dir.), H i s t o i r e d e la v ie p r iv é e , Paris, Seuil, 1985, 5 том а. A ugé, M arc, T h é o r ie d e s p o u v o i r s e t I d é o lo g ie . É t u d e d e c a s e n C ô t e - d ’I v o ir e , Paris, H erm ann, 1975. A ugé, M arc, H erzlich, C. (éd .), L e S e n s d u m a l. A n th r o p o l o g i e , h is to ir e , s o c io lo g ie d e la m a la d i e , Paris, A rchives contem poraines, 1984. Ausländer, Leora, T a s te a n d P o w e r . F u r n is h in g M o d e m F r a n c e , Berkeley U niversity o f California Press, 1996. B aissac, Jules, L e D ia b le . L a p e r s o n n e d u d ia b le . L e p e r s o n n e l d u d i a b l e , Paris, M aurice D reyfous, s.d.

476

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

B a k h tin e, M ikkaïl, L ’Œ u v r e d e F r a n ç o is R a b e l a i s e t la C u ltu r e p o p u l a i r e a u M o y e n A g e e t s o u s la R e n a i s s a n c e , Paris, Gallimard, 1970. B altrusaitis, Jurgis, L e M o y e n A g e f a n t a s t i q u e , Paris, A . C olin, 1955. — R é v e i l s e t P r o d ig e s . L e G o t h i q u e f a n t a s t i q u e , Paris, A . Colin, 1960. B arch ilon , Jacques, L e C o n t e m e r v e ille u x f r a n ç a i s d e 1 6 9 0 à 1 7 9 0 . C e n t a n s d e f é e r i e e t d e p o é s i e ig n o r é e s d e l ’h is to ir e litté r a ir e ,

Paris, Librairie H on oré C ham pion, 1975. B arkan, Leonard, T h e G o d s M a d e F le s h : M e t a m o r p h o s i s a n d th e P u r s u i t o f P a g a n i s m , N ew H aven, Y ale U niversity Press, 1986. B aron ia n , Jean-B aptiste, P a n o r a m a d e la lit té r a tu r e f a n t a s t i q u e d e la n g u e f r a n ç a i s e , Patis, Stock, 1978. B a sc h e t, Jérôm e, L e s J u s tic e s d e l ’a u - d e là . L e s r e p r é s e n t a tio n s d e l ’e n f e r e n F r a n c e e t e n I ta l ie ( X l I e- X V e s i è c l e ) , R om e, É cole française de R om e, 1993. — „L es c o n c e p tio n s de l’E n fer en F ran ce au X IV e siècle: im aginaire et pouvoir“, A n n a l e s E S C , 40e année, 1985, стр. 1 8 5 -2 0 7 . B a stien , Pascal, L a V io le n c e r itu a lis é e . L e s p e c ta c le d e l ’e x é c u tio n e n F r a n c e , X V I e- X V I I I e s iè c le , m ém oire inédit de D E A sous la direction de R obert M uchem bled, U niversité Paris-Nord, 1998, dactyl. Baudrillard, Jean, L a T r a n s p a r e n c e d u M a l. E s s a i s u r le s p h é n o m è n e s e x t r ê m e s , Paris, G alilée, 1990. B ayard, Jean-Pierre, L e D i a b l e d a n s la c a t h é d r a le , Paris, M orel, 1960. — L e D i a b l e d a n s l ’a r t r o m a n , Paris, Tredaniel, Éd. de la M aisnie, [1982]. — L e s P a c t e s s a t a n i q u e s , Paris, D ervy, 1994. B ech tel, Guy, L a S o r c iè r e e t l ’O c c id e n t. L a d e s tr u c tio n d e la s o r c e lle r ie e n E u r o p e d e s o r ig in e s a u x g r a n d s b û c h e r s , Paris, Plon, 1997. B eck m a n , Jacques, „Le diable d ’après les procès de sorcellerie en W a llon ie”, L e D i a b l e d a n s le f o l k l o r e d e W a llo n ie , o p . c it., стр. , 5 2 -6 7 .

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

477

Béguin, A lbert, „Balzac et la fin de Satan“, dans S a ta n , É t u d e s c a r m é l ita in e s , op. cit. Behringer, W olfgang, W itc h c r a f t P e r s e c u ti o n s in B a v a r ia . P o p u l a r M a g ic , R e lig i o u s Z e a l o t r y a n d R e a s o n o f S t a t e in E a r ly M o d e r n E u ro p e,

Cam bridge, Cam bridge U P , 1997.

Bekker, Balthasar, L e M o n d e e n c h a n té , o u e x a m e n d e s c o m m u n s s e n t i m e n s t o u c h a n t le s e s p r its , le u r n a tu r e , le u r p o u v o i r , le u r a d ­

A m sterdam , Pierre Rotterdam , 1694, 4 vol. in -1 2 (Ir e éd. néerlandaise 1691).

m in is t r a tio n e t le u r s o p é r a tio n s ,

B eliën, H . M ., V an der E erden, P. C ., S a t a n s tr a w a n t e n : h e k s e n e n h e k s e n v e r v o lv g in g , H aarlem , J. H . G ottm er, 1985. Bellem in-N oël, Jean, „N otes sur le fantastique (textes de Théophile G autier)“, L i tt é r a tu r e , 0.№ 8, décem bre 1972, стр. 3 -23. Bergeron, Richard, D a m n é S a ta n ! Q u a n d le d i a b l e r e f a it s u r f a c e , M ontréal, Fides, 1988. B ernanos, G eorges, S o u s le s o le il d e S a t a n , Paris, Plon, 1926. Bernheim er, Richard, W ild M e n in th e M i d d l e A g e s : A S tu d y in A r t , S e n tim e n t, a n d D e m o n o lo g y , N ew York, O ctagon Books, 1970. Berriot-Salvadore, É velyne, U n c o r p s , u n d e s tin . L a f e m m e d a n s la m é d e c i n e d e la R e n a i s s a n c e , Paris, C ham pion, 1993. Besnard Philippe, P r o t e s t a n t i s m e e t C a p i ta lis m e . L a c o n tr o v e r s e p o s tw é b é r i e n n e , Paris, A . C olin, 1970. B eth en c o u r t, F r a n c isc o , O i m a g i n â r i o d a m a g i a . F e i t i c e i r a s , s a l u d a d o r e s e n ig r o m a n te s n o s é c u lo X V I , Lisbonne, Projecto U niversidade A berta, 1987. B ettelheim , Bruno, P s y c h a n a ly s e d e s c o n te s d e f é e s , Paris, Robert Lafpont, 1976. Beuzart, Paul, L e s H é r é s ie s p e n d a n t le M o y e n A g e e t la R é f o r m e , j u s q u ’à la m o r t d e P h i lip p e I I ( 1 5 9 8 ) , d a n s la r é g io n d e D o u a i , d ’A r r a s e t a u p a y s d e l ’A l le u ,

Le Puy, Imprimerie Peyriller, 1912.

Beziau, Claude, L e s e x o r c is te s p a r l e n t f a c e à la s o r c e lle r ie , Les Sables d ’O llone, Le C ercle d ’Or, 1978. Biniek, Aurélie, O d e u r s e t P a r f u m s a u x X V I e e t X V I I e s iè c le s, mémoire de maîtrise inédit sous la direction de Robert M uchem bled, U niversité P aris-N ord , 1998. Bizouard, Joseph, D e s r a p p o r t s d e l ’h o m m e a v e c le D é m o n : E s s a i

478

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

h istoriqu e et p h ilo so p h iq u e , Paris, G aum e et Duprey, 1864-

1866, 6 vol. B oaistuau, Pierre, H istoires tragiques extraictes d e s œ uvres italien n es d e B än del, et m ises en n ostre langue fra n ço ise p a r P. B oaistu au su rn o m m é L a u n a y, n a tif de B retaigne, Paris, Sertenas, 1559.

— H istoires

tragiqu es, éd. critique par Richard A . Carr, Paris, Cham pion, 1977 (Ire éd. 1559).

— Le

T h éâ tre du M o n d e (1 5 5 8 ), éd itio n critique par M ichel

Sim onin, G en ève, D roz, 1981. Bodin, Jean, On th e D em o n -M a n ia o f W itches, traduit par Randy A. Scote, avec une introduction de Jonathan L. Pearl, Toronto, V ictoria University, 1995. B oguet, H enri, D iscou rs exécrable des sorciers, texte adapté par P hilippe H uvet, avec une introduction de N icol JacquesChaquin, Paris, Le Sycom ore, 1980. B ois, Jules, L e S a ta n ism e e t la M agie, avec une étude de J.-K . H uysm ans, Paris, L éon Chailley, [1897]. B osquier, Philippe, T ragoedie nouvelle d ic te L e P e tit R a zo ir des o m e m e n s m o n d a in s, en laqu elle tou ts les m isères d e n ostre te m p s so n t attribu ées ta n t au x hérésies q u ’au x o m e m e n s superflus du corps, M ons, Charles M ichel, 1589 (G en èv e, Slatkine Reprints,

1970). Bouchard, Jean-Jacques, Journal. I. L e s confessions. Voyage d e P aris à R om e. L e carn aval à R o m e , éd. par E m anuelle K anceff, Turin, G iapichelli, s.d. Boucher, G hislaine, D ieu et S a ta n da n s la vie d e C atherine d e S ain tA u gu stin , 1 6 3 2 -1 6 6 8 , Tournai, 1979. B ouchet, G uillaum e, L e s Serées, éd. par C .E . R oybet, Paris, A. Lem erre, 1873-1882, 6 том а. B oudet, Jean-P atrice, „La gen èse m édiévale de la chasse aux sorcières“, dans N athalie Nabert (dir.), op. cit., стр. 35-52. Bourdieu, Pierre, L a D istin ction : critique sociale du ju g em en t, Paris, M inuit, 1979. Bourrât, M arie-M ichèle, Soupa, A n n e, F ou t-il croir au d ia b le ?, Paris, Bayard-Centurion, 1995. Boyer, Paul, N issenbaum , Stephen, S alem P ossessed. The S o cia l

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

479

O rigins o f W itchcraft, Cam bridge, (M a ss.), Harvard U P, 1971.

Brabant, H yacinthe, M édecin s, M a la d e s et M a la d ies d e la R e n a is­ san ce, Bruxelles, La R enaissance du Livre, 1966. Brasey, Édouard, E n q u ête su r l ’existen ce d e s anges rebelles, Paris, Filipacchi, 1995 (com pte rendu dans P aris M atch , № 2415, 7 septem bre 1995, стр. 3 -6 ). Bricaud, Joanny, J.-K . H u ysm an s et le satan ism e. D ’après des d o c u ­ m e n ts in édits, Paris, 1913. Briggs, R obin, C o m m u n ities o f Bilief. C u ltu ral a n d S o cia l T en sion s in E arly M o d e m F ran ce, Oxford, C larendon Press, 1989.

—

W itches a n d N eighbours. T he S ocial a n d C ultural C o n tex t o f E u ­ ropean W itchcraft, Londres, Harper C ollins, 1996.

— „Le sabbat des sorciers en Lorraine“, dans N. Jacques-Chaquin et M . Préaud (dir.) L e S ab b a t des sorciers, op. cit., стр. 169-172. Brincourt, A ndré, S a ta n et la p o é sie , Paris, G rasset, 1946. Bruyn, Lucy de, W om an a n d th e D e v il in S ixteen th -C en tu ry L ite ra ­ ture, Tisbury (W iltshire), C om pton Press, 1979. Burguière, A ndré, R evel, Jacques, H istoire d e France, t.2 , L ’É ta t et les P ou voirs; t. 4, L e s F orm es d e la culture, Paris, Seuil, 1989 et 1993. C aillois, R oger, „M étam orphoses de l’E n fer“, D iogèn e, № 85, 1974, p. 7 0 -9 0 C am pion-V incent, V éronique, „ D ém on ologie dans les légendes et paniques contem poraines“, E thnologie française, t.XXIII, 1993, стр. 120-130. — „Descriptions du sabbat et des rites dans les peurs antisataniques co n tem p o ra in es“, C ah iers in te rn a tio n a u x d e so cio lo g ie, vol. X C V III, 1995, стр. 43-58. C a m p ion -V in cen t, V éron iq u e, R enard, J ean -B ru n o, L ég en d es u rbaines, R u m eu rs d ’a u jo u rd ’hui, Paris, Payot, 1992. C am poresi, Piero, L ’O fficine des sen s, Paris, H achette, 1989.

— L es

E ffluves du te m p s ja d is, Paris, Plon, 1995.

Cam us, D om in iq u e, P ou voirs sorciers. E n q u ête su r les p ra tiq u e s actu elles d e sorcellerie, Paris, Im ago, 1988.

480

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Cam us, Jean-Pierre, L e s Spectacles d ’horreur, G enève, Slatkine Reprints, 1973 (éd. de 1630).

—

T rente N ou velles, ch oisies et présentées par R ené Favret, Paris,

Vrin, 1977. Carm ona, M ichel, L e s D ia b les de L o u d u n , Paris, Fayard, 1988. Caro Baroja, Julio, L e s Sorcières et leu r m o n d e , Paris, Gallimard, 1972 (Ir e éd. espagnole 1961). Carr, Richard A ., P ierre B o a istu a u ’s H istiores tragiques: A S tu d y o f N arrative F orm a n d Tragic Vision, C hapel H ill, North Carolina Press, 1979. Carrez, Jean-P ierre, F em m es en prison . É tu d e d e 3 0 9 in tern ées à la Salpêtrière d e P aris, d ’après des interrogatoires d e p o lic e (1 6 7 8 1 7 1 0 ), m ém oire de maîtrise inédit, sous la direction de Robert

M uchem bled, U niversité P aris-N ord, 1993. C assier, Ernst, L a P h ilisoph ie d e s fo rm e s sym b o liq u es (traduction de l’allem and), Paris, M inuit, 1972, 3 том а. C a ste lli, E n r ic o , L e D é m o n ia q u e d a n s l ’art. S a s ig n ific a tio n p h ilo so p h iq u e , Paris, Vrin, 1959. C astex, P ierre-G eorges, L e C o n te fa n ta stiq u e en F rance, d e N o d ie r à M a u p a ssa n t, Paris, Corti, 1951. C atéch ism e en im ages: 70 gravures en n oir avec l ’explicàtion d e chaque ta b lea u en regard, Paris, M aison de la B on ne Prese, 1908 (les

gravures sont des réductions des chrom olithographies de 0.48 à 0.66 m du G ra n d C a téch ism e en im ages. V oir les E x p lica tio n s du G ra n d C atéch ism e en im ages, par E. Fourrière, Paris, M aison de la B onne Presse, 1900, et le N ou veau C a téch ism e en im ages, par un vicaire de Sain t-S u lp ice, Paris, L ethielleux. 1909). Cave, Térence, P ré-histiores. T extes troublés au seu il d e la m odern ité, G en ève, D roz, 1999. Cazotte, Jacques, L e D iable am oureux, préface et notes de Francine de M artinoir, Paris, Seuil, 1992 (éd. originale 1772). Céard, Jean, L a N atu re et les P rodiges. L ’in solite au X V Ie siècle, en F rance, G enève, D roz, 1977. — (études réunies par), L a F olie et le C orps, Paris, Presses de l’É co le norm ale supérieure, 1985. — Le D iable singe de D ieu selon les dém on ologues des X V Ie et

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

481

X V IIe siècles“, dans L e D ia b le, op. cit., стр. 31-45. Cerbelaud, D om in iq u e, L e D iable, Paris, Les É ditions de l’atelier, 1997. Certeau, M ichel de, L a P ossession d e L o u d u n , Paris, G allim ardJulliard, 1980. Chastel, A ndré, L a Crise d e la R en a issa n ce, G en ève, Skira, 1966. Chiara (D r), „Les D iab les de M orzine en 1861, ou les nouvelles p o sséd ées“, G a ze tte m éd ica le de L yon , Lyon, 1861. C in e f a n ta s tic , par R o lf G ie se n

(P o tsd a m S tiftu n g d eu tsch e K inem athek), Berlin, A rgon Verlag G m bH , 1994.

C lasen, C onstance, H ow es, D avid, Synnott, A nthony, A ro m a . The C ultural H istory o f S m ell, L o n d res-N ew York, R outledge, 1994. C ohn, N orm an, T h e P u rsu it o f th e M ille n n iu m . Revolutionary M illenarians a n d M ystical A n arch ists o f th e M id d le A ges, Londres, 1978 (Ire éd. 1957).

— D ém o n o lâ trie

et Sorcellerie au M o yen A g e: fa n ta sm e s et réalités,

Paris, Payot, 1982 (Ir e éd. anglaise 1975). Collin de Plancy, Jacques-A lbin Sim on, L e C h am pio n de la sorcière e t A u tre s L ég en d es d e l ’histoire d e F rance au M oyen Age et dans les tem p s m o d ern es, Paris, Putois, 1852 (nom breux autres titres dont H istoire d e s vam pires, (1820); D iction n aire infernal (1 8 2 5 -

1826, souvent réédité par la suite) Coquery, N atacha, L ’H ô te l aristocratique. L e marché du luxe à P a ris au X V IIIe siècle, Paris, Publications de la Sorbonne, 1998. Corbin, A lain, L e M ia sm e et la Jonquille. L ’o d o ra t et l ’imaginaire social, X V IIIe - X I X e siècle, Paris, A ubier, 1982.

— Le

T em ps, le D é sir et l ’H orreur, Paris, Flam m aion, 1991.

— „H istoire et anthropologie sen sorielle”, dans Anthropologie et S ociétés, том . 14, 1990, стр. 13-24. C ostel, Louis, C a r ils croyaien t brû ler le d ia b le en N o rm a n d ie, Les Sables d’O lonne, Sodirel, 1978.

—

Un cas d ’en vo û tem en t, Paris, Fayard, 1979.

Courtine, Jean - Jacques, V igarello, G eorges, „La physionom ie de l’h o m m e im p u d iq u e. B ie n s é a n c e et “im p u d eu r” : les phisiognom onies au X V Ie et au X V IIe siècle”, dans Parure,

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

482

P u deu r, É tiq u ette, revue C o m m u n ica tio n s, № 46, 1987, стр.

79-9 1 . Cristiani, L éon, A c tu a lité d e S atan , Paris, Centurion, 1954.

— P résen ce

d e S a ta n d a n s le m o n d e m o d ern e, Paris, 1959.

Cuttler, Charles C., „Two A spects o f B o sch ’s H ell Im agery”, S criptoriu m , 23, 1969, стр.. 313-319. D ain ville, Françoise de, L a N aissan ce d e l ’h u m a n ism e m o d ern e, Paris, B eau ch esn e, 1940.

— L ’É d u c a tio n

d e s jé su ite s (X V Ie - X V IIIe siècle), Paris, M inuit,

1978. D ansereau, M ichel, „Le diable et la psychanalyse“, R elastion s, t. 34, 1979, стр. 168-172. D e Foe, D aniel, H istoire du diable, traduite d e l ’A nglois, Amsterdam, 1729, 2 том . D eb on g n ie, Pierre (C .S S .R R .), „ L es con fession s d ’u ne p o ssé d é e . Jeanne Fery (1 5 8 4 -1 5 8 5 )“ dans S a ta n , É tu d es carm élitain es, op. cit., стр. 386-419. D elcam bre, É tien n e, L e C on cept d e la sorcellerie d a n s le d u c h é d e L orrain e au X V Ie et au X V IIe siècle, N ancy, Société d’archéologie lorraine, 1948-1951, 3 том . D elp ech , François, „La “m arque” des sorcières. L ogique(s) de la stigm atisation d iabolique“, dans N . Jacques-C haquin et M. Préaud (dir.), L e S a b b a t des sorciers, op. cit., стр. 347-368. D elum eau, Jean, L a P e u r en O cciden t, X IV e-X V IIIe siècle, Paris, Fayard, 1978.

— Le

P é c h é et le P eur, Paris, Fayard, 1983.

D em os, John Putnam , E n tertain in g S atan . W itchcraft a n d th e C u l­ ture o f E arly N ew E n glan d, O xford, O xford University Press, 1982. D enis, Philippe, L e s Églises d ’étrangers en p a y s rhénan (1 5 3 8 -1 5 6 4 ), Paris, Les B elles Lettres, 1984. D escartes, R ené, Œ u vres ch oisies, t. 2, M o ra le, Paris, Garnier, 1955. D eschaux, R obert, „Le Livre de la deablerie d’É loy d ’A m erval“,

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

483

dans L e D ia b le au M oyen A ge, op. cit., стр. 183-193. D escrains, Jean, Jean-Pierre C am u s (1 5 8 4 -1 6 5 2 ) et ses „D iversités“ (1 6 0 9 -1 6 1 8 ), ou la culture d ’un évêqu e h u m an iste, Lille, A telier de reproduction des thèses, (1984), 2 том .

— La

C ulture d ’un évêqu e h u m an iste. Jea n -P ierre C a m u s et ses „ D iversités“, Paris, N izet, 1985.

— E ssa is

su r Jea n -P ierre C am u s, Paris, K lincksieck, 1992.

D ia b le (L e ), Paris, D ervy, 1998 (colloque de Cerisy, publié par les C ahiers de l ’H erm étism e). D ia b le au M oyen A g e (doctrine, p ro b lè m e s m oraux, rep résen ta tio n s),

(L e), S en efian ce, № 6, U niversité de Provence, 1979. D ia b le d a n s le fo lk lo re d e W allonie (L e ), Bruxelles, M inistère de la

Com m unauté française, 1980. D ia b le, D ia b les et D ia b leries au te m p s d e la R en a issa n ce, Paris,

Jean

Touzot, 1988.

D ia b le s et D iableries. L a représen tation du d ia b le da n s la gravure d es X V e et X V Ie siècles, (coordonné par Jean Wirth), G enève, Cabinet

des estam pes, 1977. Dinaux, Arthur, „Exorcisme des brigittines de Lille (1613)“, Belgique ju d icia ire, T. II, № 90, 1844, col. 1471-1479. D inzelbacher, Peter, D n g st im M ittelalter, Paderborn, Schyningh, 1996. D irksee, Paul, „E en kind van de duivel? [Un enfant du diable?]. H et B eeid van duivel binnen het katholiek geloofsonderricht”, dans D u ivels en d em o n en , op. cit., стр. 87-102. Duby, G eorges, Perrot, M ichelle (dir.), H istoire d es fe m m e s en O cciden t, Paris, Plon, 1991, 5 том . D u clos, D en is, L e C o m p lex e du lo u p -g a ro u . L a fscin a tio n d e la violence d a n s la culture am éricain e, Paris, La D écouverte, 1994. Duerr, H ans Peter, N u d ité e t P udeur. L e m yth e du p ro cessu s d e civilisation, Paris, É d.de la M aison des sciences de l’H om m e, 1998 (Ire éd. allem ande 1988). D u ivel in d e b eeid en d e k u n st (D e ), A m sterdam , Stedelijk: M u­

seum , 1952. D u ivels en D em on en . D e D u iv e l in d e n ederlan dse b eeld cu ltu u r (dir.

par Petra van B oh eem en et Paul D irck see), U trecht, M useum

484

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

H et C atharijneconvent, 1994. D u ivelsb eeld en . E e e n cu ltu u rh istorisch e sp e u rto c h t d o o r d e L age L a n d e n (dir. par Gerard Rooijakkers, L ène D resden-C oenders

et M argreet G eerd es), Baarn, A m bo, 1994. D u n o is -C a n e tte , F r a n ç o is, L e s P rê tre s e x o rc iste s: e n q u ê te e t tém oign ages, Paris, R obert L affont, 1993. D u p on t-B o u ch a t, M arie-Syilvie, Frijhoff, W illem , M uchem bled, R obert, P ro p h ètes et Sorciers d a n s les P a y s-B a s, X V Ie - X V IIIe siècle, Paris, H ach ette, 1978. D uviol, Jean -P au l, M olinié-B ertrand, A n n i (dir.), E n fers et D a m ­ n a tio n s d a n s le m o n d e h ispan iqu e et n isp a n o - a m ércain , Paris, PU F , 1996. E co, U m berto, D e S u p erm a n au su rh o m m e, Paris, G rasset, 1993. E isner, Lotte H ., L ’É cran dém o n ia q u e. L e s in flu en ces d e M a x R ein h a rd t et d e l ’expressionnism e, Paris, Le Terrain vague, 1965; éd. enrichie d ’ilusrations et de textes, Paris, L osfeld, 1981. E liade, M ircea, M ép h isto p h élès et l ’an drogyne, Paris, Gallimard, 1962. E lias, Norbert, L a C ivilisation d es m oeu rs, Paris, Calm ann - Lévy, 1973.

— La — La

S o c ié té d e C our, Paris, C alm ann-L évy, 1974. D yn a m iq u e d e l ’O ccid en t, Paris, C alm ann-L évy, 1975.

E n fers et P a ra d is, C onques, les Cahier de C inques, 1995.

E pstein, Jean, L e C in ém a du diable, Paris, Jacques M elot, 1947. Ercker, A lain, A rch éologie d e L ’E u rope conquérante. C on tribu tion à u ne an th ropologie d e l ’O cciden t, th èse in éd ite, sous la direc­ tion d ’Éric N avet, U niversité Strasbourg - II, 1997. L ’E sta m p e en F rance du X V Ie au X IX e siècle, Paris, Bibliothèque

nationale, 1987. Faivre, Tony, L e s vam pires. E ssa i historiqu e, critiqu e et littéraire, Paris, L osfeld, Le Terrain vague, 1962. F a lk en b u rg , R e in d e r t L ., „ D e d u iv en b u ite n b le e d . O ver duivelafwerende krachten en m otieven in de beeidende kunst

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

485

rond 1500“, dans D u ivelsbeelden , op. cit., стр. 107-122. Favret-Saada, Jeanne, L e s M ots, la M o rt les Sorts. L a sorcellerie d a n s le B ocage, Paris, Gallim ard, 1997. Favret-Saada, Jeanne, Contreras, Josée, C orps p o u r corps. E n q u ête su r la sorcillerie d a n s le B ocage, Paris, Gallim ard, 1981. F e b v r e , L u c ie n , A m o u r s a c r é , A m o u r p r o f a n e . A u to u r d e „ L ’H e p ta m é ro n “, Paris, G allim ard, 1944.

— L e P roblèm e

de l ’incroyance au X V Ie siècle. L a religion d e R abelais,

Paris, A lbin M ichel, 1968 (Ire éd. 1942).

— C o m b a ts p o u r l ’histoire, Paris, A . C olin, 1992. — „Sorcellerie, so ttise ou révolu tion m e n ta le ? “, A n n a le s

E S C , 3e

année, 1948, стр. 9-15. — „Pour l’histoire d’un sentim ent, le b esoin de sécurité“, A n n a le s E S C , l i e année, 1956, стр. 244-247. Ferdière, G aston, „Le diable et le psychiatre“ dans E n tretien s su r l ’H o m m e et le D ia b le , sous la direction de M ax M ilner, op. cit., стр. 317-331. Ferreiro, A lberto (dir.), T he D evil, H eresy a n d W itchcraft in th e M id d le A ges: E ssays in H o n o r o f Jeffrey B u rton R u ssel, Leyde, Brill, 1998. F oe ( voir D an iel D e F o e). Fornari, B ., „F élicien R ops ou la m odernité satanique“, R o p s et la m o d ern ité, cataloguie de l’exp osition du m usée d’Ixelles (B elgiq u e), 1991. Forsyth, N eil, T he O ld E n em y: S a ta n a s A dversary, R eb el, T yrant, a n d H eretic, Princeton, Princeton U P , 1986.

—

T h e O ld E n e m y . S a ta n a n d th e C o m b a t M y th , P rin ceto n ,

Princeton U P , 1987. Francart, R oland, Trésors d e la B D religieuse d e 1941 à 1985, Bruxelles, Centre religieux d’inform ation et d’analyse de la Bande D essin n e, 1985. Francastel, Pierre, com m unication au colloque L e D é m o n ia q u e d a n s l ’art. S a sign ification p h ilo so p h iq u e , organisé par E nrico C astelli, Paris, Vrin, 1959. France, A n atole, L a R é v o lte d e s anges, Paris, C alm ann-L évy, 1913

486

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

(reéd .) Paris, P resses P och et, 1991). Freud Sigm und, T otem et T abou. In terprétation p a r la psych a n a lyse d e la vie sociale d e s p e u p le s p rim itifs, Paris, Payot, 1968 (Ire éd. allem ande 1913). —

„U ne névrose dém oniaque au X V IIe siècle“, dans E ssa is d e p sych a n a lyse appliqu ée, Paris, Gallim ard, 1978, стр. 211-251.

Froc, Isidore (dir.), E xorcistes, Paris, D roguet et Ardant, 1992. Frossard, A ndré, L e s 3 6 p reu ves d e l ’existence du D ia b le, Paris, A lbin M ichel, 1978. G arçon, M aurice, V inchon, Jean, L e D iable. É tu d e historique, critiqu e e t m édicale, Paris, Gallim ard, 1926. G arnot, B enoît, L e D ia b le au couvent: les p o ssé d é e s d ’A u x o n n e (1 6 5 8 -1 6 6 3 ), Paris, Im ago, 1995. Gaudriault, R aym ond, R épertoire de la gravure d e la m o d e fra n ça ise d e s origines à 1815, Paris, Prom odis, 1988. G eertz, Clifford, S a vo ir local, S avoir global. L e s lieux d u savoir, Paris, P U F , 1986. Geertz, Hildred, „An Anthropology o f Religion and M agic“, Journal o f Interdisciplinary H istory, t.6, 1975, стр. 71-89. G ellner, Ernest, T he D e v il in M o d e m P h ilosoph y, Londres - B o s­ ton, R outledge and K egan Paul, 1974. Ginsburg, Carlo, L es B atailles nocturnes. Sorcellerie et rituels agraires en F rioul, X V Ie - X V I I e siècles, Lagrasse, Verdier, 1980 (Ire éd. italienne 1966).

— Le

S abbat des sorcières (traduit de l’italien par M onigue Aymard), Paris, Gallimard, 1992 (Ire éd. italienne 1989).

G odbeer, Richard, T he D e v il’s D o m in io n . M agic a n d R eligion in E arly N ew E n glan d, Cam bridge, Cambridge U P , 1992. G oulem ot, Jean-M arie, „D ém on s, m erveilles et philosiphie à l’âge classique“, A n n a le s E S C , 3 5 e an n ée, 1980, стр. 1223-1250. Greenblatt, Stephen J., L ea rn in g to Curse. E ssays in E arly M o d rn e H istory, Londres, R outledge, 1990.

— L es

m erveilleu ses p o ssessio n s. D éco u verte et a p p ro p ria tio n du N o u veau M o n d e au X V Ie siècle, Paris, Les B elles Lettres, 1996.

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

487

Grillot de Givry, L e M u s é e d e s s o r c ie r s , m a g e s e t a lc h im is te s , Paris, Librairie de France, 1929. — W itc h c r a f t, M a g ic a n d A l c h e m y , N ew York, D over Publications, 1971. Grmek, M irco D . (dir.), avec la collaboration de Bernardino Fantini, H is to ir e d e la p e n s é e m é d i c a l e n O c c id e n t. T. 1, A n t i q u i t é e t M o y e n A g e , Paris, Seuil, 1995. — avec la collaboration de Bernardino Fantini, H i s t o i r e d e la p e n s é e m é d i c a l e e n O c c i d e n t . T. 2, D e la R e n a i s s a n c e a u x L u m iè r e s , Paris, Seuil, 1997. Gerrand, R oger-H en ri, L e s L ie u x . H i s t o i r e d e s c o m m o d i t é s , Paris, La D écouverte, 1985. H aag, H erbert, L i q u i d a t i o n d u d ia b le , D D B , 1971 (Ire éd. alle­ m ande 1969). — T e u fe ls g la iu b e , T uebingen, K atzm ann, 1974. H abanc, V érité, N o u v e ll e s H is to ir e s t a n t tr a g iq u e s q u e c o m i q u e s [ 1 5 8 5 ] , éd. ann otée par Jean-C laude Arnould et Richard A . Carr. G en ève, D roz, 1989. Habermas, Jürgen, L ’E s p a c e p u b lic , a r c h é o lo g ie d e la p u b l i c i t é c o m m e d i m e n s o in c o n s ti tu t iv e d e la s o c i é t é b o u r g e o is e , Paris, Payot, 1978 (Ire éd. allem ande 1962). H anley, Sarah, „Engendering the State: Fam ily Form ation and State Building in Early M odern F rance“, dans F r e n c h H i s t o r i ­ c a l S tu d i e s , vol. 16, 1989, стр. 4-27. H a n lo n , G regory, Snow , G eoffry, „E xorcism e et cosm o lo g ie tridentine: trois cas agenais en 1619“, R e v u e d e la B i b l i o t h è q u e n a tio n a le , 1988, № 28, стр. 12-27. Hasquin, Hervé (dir.), M a g ie , S o r c e lle r ie , P a r a p s y c h o lo g ie , Bruxelles, É ditions de l’U niversité de Bruxelles, 1985. H avelange, Cari, D e l ’œ il e t d u m o n d e . U n e h is to ir e d u r e g a r d a u s e u i l d e l a m o d e r n i t é , Paris, Fayard, 1998. H azard, Paul, L a C r is e d e la c o n s c ie n c e e u r o p é e n n e , Paris, Boivin, 1935. H audard, S op h ie, L e s S c ie n c e s d u d i a b l e . Q u a t r e d i s c o u r s s u r s o r c e lle r ie , p réîface d’A lain Boureau, Paris, Cerf, 1992.

488

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

H o w es, D a v id , (é d .), T h e V arieties o f S en so ry E x p e rie n c e : A S o u rceb o o k in th e A n th ro p o lo g y o f S en ses, T oronto, U niversity o f Toronto Press, 1991. H ow es, D avid, L alonde, M arc, „The H istory o f Sensibilities: O f the Standard o f Taste in M id -eigh teen tn Century England and the C irculaton o f Sm ells in P ost-révolutionary F rance“, D ia ­ lectical A n th ro p o lo g y (D ordrecht-B oston-L ondres, Kluwer A ca ­ dem ic Publ.), том . 16, 1991, стр. 125-135. Huxley, Aldous, The D evils o fL o u d u n , Londres, Chatto and Windus, 1952. H uysm ans, K arl-Joris, L à -b a s , Paris, 1891. Institoris, H enry, Sprenger, Jacques, L e M artea u d es sorcières, présenté par A m and D an et, Paris, Plon, 1973. Introvign e, M a ssim o , E n q u ê te su r le S a ta n ism e . S a ta n iste s e t a n tisa ta n istes du X V IIe siècle à n o s jo u rs, Paris, Bibliothèque de l’H erm étism e, 1997. Introvigne, M assim o, M elton, J. G ordon (dir.), P o u r en fin ir avec les sectes. L e d é b a t su r le rapport d e la com m issio n p a rlem en ta ire,

Paris, D ervy, 1996. Jacques-C haquin, N ico le, Préaud, M axim e (dir.), L e S a b b a t d es sorciers en E urope, X V e - X V I I I e siècle, G renoble, Jérôme M illon, 1993. Janson, H .W ., A p e s a n d A p e L o re in th e M id d le A g e s a n d th e R en aissan ce, Londres, The Warburg Institute, 1952. Joubert, Laurent, Traité d es Erreures p opu laires au fa it d e la m éd icin e et du régim e d e san té, Bordeaux, 1570 (nom breuses rééditions, dont celle de la prem ière partie à Bordeaux en 1578, de la secon d e à Paris en 1579).

—

T ra ité du ris, c o n ten a n t so n essence, ses causes, et m ervelh eu s essais, curieusem ent recerchés, raisonnés et observés, Paris, N icolas

C hesnay, 1579 (G en ève, Slatkine R eprints, 1973). „Journal d’A n toin e D en esd e, m archand ferron à Poitiers et de Barbe Barré sa fem m e (1 6 2 8 -1 6 8 7 0 )“, A rch ives h isto riq u es du P o ito u , t. X V , Poitiers, 1885, стр. 53-332. Journal d ’un bourgeois d e P aris sou s François Ire, éd. par Philippe

Joutard, Paris, U G E , 1963.

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

489

Kadaner-Leclercq, Jacqueline, „Typologie des scènes de sorcellerie au M oyen A ge et à la R enaissance. E squisse d ’une évolution“, dans H ervé H asquin (dir.), M agie, Sorcellerie, P arapsychologie, op. cit., стр. 3 9 -5 9 Kelly, H enry A nsgar, L e D ia b le et ses dém o n s. L a d ém o n o lo g ie c h ré tie n n e h ie r et a u jo u r d ’h u i, P aris, C erf, 1977 (I r e éd. am éricaine 1974). Klaniczay, Gabor, „Bûchers tardifs en Europe centrale et orientale“, dans R .M uchem bled (dir.), op. cit., стр.215-231. Klaniczay, Gâbor, P ocs, Éva (éd .), W itch B eliefs a n d W itc h -H u n t­ ing in C en tral a n d E astren E u rope, colloque de 1988 à Budapest, dans A c ta E th n ograph ica H u n garica, том . 37, 1991-1992. K olakow ski, L eszek, T he D evil a n d Scripture, Londres, Oxford U P , 1973. Krynen, Jacques, L ’E m p ire du roi. Id é e s e t croyances p o litiq u e s en F rance, X IIF - X V e siècle, Paris, G allim ard, 1993. La Fontaine, Jean Sybil, S p e a k o f th e D evil. T ales o f S a ta n ic A b u se in C on tem p o ra ry E n glan d, Cam bridge, Cambridge U P , 1998. Lacroix, M ichel, L e M a l, Paris, Flam m arion, 1999. Ladous, R égis, „Les catéch ism es français du X IX e siècle”, dans J.-B . M artin et M . Introvigne (éd .) op. cit., t. 2, стр. 203-228. Lafond, Jean, Stegm ann, A ndré (étude réunies par), L ’Im a g e du m o n d e renversé et ses représen tation s littéraires et p a ra littéra ires d e la fin du X V Ie siècle au m iloeu du X X IIe siècle paris, Vrin,

1979. — (études réunies par), L ’A u to m n e de la R en aissan ce, Paris, Vrin, 1981. Lagrée, M ichel (dir.) Figures du d ém o n ia q u e, h ier et a u jo u rd ’hui, Bruxelles, F aculté, S ain t-L ou is, 1992. L agrée, M ich el, „Le D é m o n ia q u e et l’h isto ir e ”, F ig u res d u d é m o n ia q u e h ier et a u jo u rd ’hui, op. cit., стр. 13-29. Lalouette, Jacqueline, „Le com bat des A rchanges (Saint - M ichel et Satan dans les luttes politiques et religieuses de la France con tem p orain e)”, dans L e D ia b le, op. cit., стр. 69-85. [Lambert de Saum ery, Pierre], L e D ia b le h erm ite ou avan tu re d ’A sa tro t b a n i d e s enferes, par Mr. de M ***, Am sterdam , chez

490

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

François Joly, 1741. Larner, Christina, E n e m ie s o f G od. T he W itc h -H u n t in S cotlan d, Baltim ore, The Johns H opkins U P , 1981.

—

W itchcraft a n d R eligion. T he P olitics o f P o p u la r B elief, Oxford,

Basil Blackw ell, 1984. Lascault, Gilbert, L e M o n stre da n s l ’art occiden tal. Un p ro b lè m e esth étiqu e, Paris, K lincksieck, 1973. Laurentin, R ené, L e D é m o n , m yth e ou réalité?, Paris, Fayard, 1995. Le G off, Jacques, L a N aissan ce du P u rgatoire, Paris, Gallimard, 1981. Lea, H enry Charles, A history o f th e In qu isition o f S pain , N ew York, M acM illan, 1906-1907, 4 том . Lebigre, A rlette, L ’A ffa ire d es P oison s, Bruxelles, C om plexe, 1989. Legros, H ., „Le D iable et L’enfer: représentations dans la sculp­ ture rom ane“, dans L e D ia b le au M oyen A g e, op. cit., стр .307330. Lehner, E rnest et Johana, P ictu re B o o k o f D evils, D e m o n s a n d W itchcraft, N ew York, D over Publications, 1971. Lem ne (L em nius), Levin, L e s O ccu ltes M erveilles e t S ecretz d e N a ­ ture, Paris, G alot du Pré, 1574 (Ire éd. latine 1559). Leneuf, N icolas, V ernette, Jean, E xorciste a u jo u rd ’h ui? , M ulhuose, Salvator, 1990. Leutrat, Jean -L ou is, Vies d e fa n tô m e s. L e fa n ta stiq u e au cin ém a, Paris, Éd. de l’É to ile/C a h iers du ciném a, 1995. Lever, M aurice, C a n ards sanglants. N aissan ce du fa it divers, Paris, Fayard, 1993. — „D e l’inform ation à la nouvelle: les canards“ et les “histoires tragiques“ de François de R o sset”, R evu e d ’h istoire littéraire d e la F rance, 79e an n ée, 1979, p. 577-593, Levron Jacques, L e D ia b le d a n s l ’art, Paris, Picard, 1935. Lévy, M aurice, L ovecraft, ou, D u F a n ta stiq u e, Paris, U G E , 1972. Lévy-V alensi, J .(D -r ), L a M édicin e et les M édicin s fra n ça is au X V IIe siècle, Paris, J .-B . Baillière et fils, 1933. Lhermitte, Jean, Vrais et F aux P ossédés, Paris, Fayard, 1956. Link, Luther, The D evil: A M a sk W ithout a Face, Londres, Reaktion

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

491

B ooks, 1995. Lorenzi, L orenzo, D e v ils in a r t: F lo r e n c e , f r o m th e M i d d l e A g e s t o t h e R e n a i s s a n c e , F lorence, Centro D i, 1997. Lougee, Carolyn C., L e P a r a d i s d e s f e m m e s . W o m e n , S a lo n s a n d s o c ia l S tr a tif ic a tio n in th e S e v e n t e e n t h - C e n t u r y F r a n c e , Prinseton, Prinseton U P , 1976. Lovecraft, H ow ard-P hilips, É p o u v a n t e e t S u r n a tu r e l e n litté r a tu r e , Paris, U G E , 1969. L ow e, T hom pson R ., T h e H is to r y o f t h e D e v il. T h e H o m e d G o d o f t h e W e s t, Londres, K egan Paul, 1929. M acFarlane, A lan D .J., W itc h c r a f t in T u d o r a n d S tu a r t E n g la n d . A R e g io n a l a n d C o m p a r a tiv e S tu d y , Londres, Routledge and Kegan Paul, 1970. M aeterlinck, L ouis, L e G e n r e s a ti r iq u e , f a n t a s t i q u e e t lic e n c ie u x d a n s la s c u lp t u r e f l a m a n d e e t w a llo n e . L e s m is é r ic o r d e s d e s t a l l e s ( A r t e t F o l k lo r e ) ,

Paris, Jean Schem it, 1910.

M aître, Jacques, „La consom m ation d’astrologie dans la société contem poraine“, D i o g è n e , 53, 1966, стр .92-109. M aldonat, Jean (R .P .)

T r a ic té d e s A n g e s e t D é m o n s . M i s e n

f r a n ç o i s p a r m a i s t r e F r a n ç o is d e la B o r ie ,

Paris, 1605.

M androu, R obert, I n t r o d u c t i o n à la F r a n c e m o d e r n e . E s s a i d e Paris, A lbin M ichael, 1961.

p s y c h o l o g i e h is to r i q u e , 1 5 6 0 - 1 6 4 0 ,

— M a g is tr a ts e t S o r c ie r s e n F r a n c e a u X V I I e s iè c le . U n e a n a ly s e d e p s y c h o l o g i e h is to r i q u e , Paris. Plon, 1968. — D e s H u m a n i s t e s a u x h o m m e s d e s c ie n c e , X V I e e t X V I I e s iè c le s ( H is to i r e d e la p a n s é e e u r o p é e n n e ,, t. 3 , ) , Paris, Seuil, 1973. — P o s s e s s io n e t S o r c e lle r ie a u X V I I e s iè c l e , Paris, Fayard, 1979. — „Le baroque européen: m entalité pathétique et révolution so cia le”, A n n a l e s E S C , 15e année, 1960, стр. 898-914. Martin, Jean-B aptiste, Laplantine, François (éd .), L e D é f i m a g iq u e , t. 1, É s o t é r i s m e , O c c u l t i s m e , S p i r i t i s m e , L y o n , P r e s s e s Universitaires de Lyon, 1994. Martin, Jean-Baptiste, Introvigne, M assimo (éd.) L e D é f i m a g iq u e , t. 2, S a ta n is m e , S o rc e lle rie , Lyon, Presses universitaire de Lyon, 1994.

492

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

M assalsky, Alain, L a Sorcellerie en France au X V IIIe siècle, m ém oire de D E A sous la direction de Robert M uchem bled, U niversité P aris-1, 1992, inédit. M atth ew s-G rieco, Sarah F., A n g e ou D ia b lesse? L a rep résen ta tio n d e la fe m m e au X V Ie siècle, Paris, Flam m arion, 1991. M ello e Souza, Laura de, „Autour d’une ellipse: le sabbat dans le m onde lu so-b résilien de l’A ncien R égim e“, dans N . Jacques Chaquin et M . Prsaud (dir.) L e S a b b a t d e s sorciers, op. cit., стр. 331-343. D e r M en sch u m 1500. W erke au s K irch en u n d J u n stk a m m eren , Ber­

lin, Staatlichen M useen preussischer Kulturbesitz, 1977 (cata­ logue d’exposistion) M erivale, Patricia, P a n a n d th e G o a t-G o d . Cam bridge, Cambridge U P , 1969. M eslin, M ichel (dir.) L e M erveilleux: l ’im agin aire et les croyances en O cciden t, Paris, Bordas, 1984. M esnard, Jean, „G enèse d ’une m odernité“, dans J. Lafond, A. Stegm ann (études réunies par), L ’A u to m n e d e la R en aissan ce. O p. cit.,

M essadié, Gérard, H istoire générale du diable, Paris, Robert Laffont, 1993. M ichelet, Jules, L a S orcière (1826), éd. par Robert M androu, Paris, Julliard, 1964. M idelfort, H.C. Erik, W itch-H unting in Southw estern G erm an y 1 5 6 2 1684. The Social a n d Intellectu al F oundations, Stanford, Stanford U P , 1972 M ilner, M ax, L e D ia b le d a n s la littératu re fra n ça ise d e C a zo tte à B a u delaire (1 7 7 2 -1 8 6 1 ), Paris, Corti, 1960, 2 том . M ilner, M ax, (dir.), E n tretien s su r l ’H o m m e e t le D ia b le , Paris-L a H aye, M outon, 1965 (C entre culturel international de Cerisy la -S a lle ). M ilner, M ax, L a F an tasm agorie. E ssa i su r l ’o p tiq u e fa n ta stiq u e , Paris, PU F, 1982. — „Le dialogue avec le diable d’après quelques œuvres de la littérature m odern“, dans E n tretien s su r l ’H o m m e et le D ia b le, sou s la direction de M. M ilner, op. cit., стр. 235-265.

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

493

M inerva, N adia, I l d ia v o lo . E c lis s i e m e t a m o r f o s i n e l s e c o l o d e i lu m i. D a A s m o d e o a B e iz e b u , R avenne, L ongo Editore, 1990. M inois, G eorges, H i s t o i r e d e s e n fe r s , Paris, Fayard, 1991. — H i s t o i r e d e l ’e n f e r , Paris, P U F , 1994. — L e D i a b l e , Paris, P U F , 1998. M onter, E. W illiam , W itc h c r a f t in F r a n c e a n d S w itz e r la n d . T h e B o r d e r la n d s d u r in g t h e R e f o r m a t i o n , Ithaca, Cornell U P , 1976. — F r o n tie r s o f H e r e s y . T h e S p a n ic h I n q u is itio n f r o m th e B a s q u e L a n d s to S ic ily , Cam bridge, Cambridge U P , 1990. M orand, G eorges, S o r s d e c e t H o m m e , S a ta n ! , préface de Mgr D an iel Perrot, Paris, Fayard, 1993. M ornet, D an iel, „Les enseignem ents des bibliothèques privîees (17 5 0 -1 7 8 0 )“, R e v u e d 'h is to i r e litté r a ir e d e la F r a n c e , t. X V II, 1910. M oureau, François, Sim onin, M ichel, T a b o u r o t, s e g n e u r d e s A c ­ c o r d s . U n B o u r g u ig n o n p o è t e à la f i n d e la R e n a i s s a n c e , Paris, K lincksieck, 1990. M uchem bled, R obert, C u ltu r e p o p u l a i r e e t C u ltu r e d e s é lite s d a n s la F r a n c e m o d e r n e ( X V e - X V I I I e s iè c l e ) . E s s a i , Paris, Flam m arion, 1978 (2e éd., coll. „C ham ps”, 1991). — L a S o r c iè r e a u v illa g e ( X V e - X V I I I e s iè c l e ) , Paris, G allim ardJulliard, coll. „A rchives“, 1979, (reéd., coll.„F olio H istoire“, 1991). — L e s D e r n ie r s B û c h e r s . U n V illa g e d e F l a n d r e e t s e s s o r c iè r e s s o u s L o u i s X I V , Paris, Ram say, 1981) — S o r c iè r e s , J u s tic e e t S o c ié té a u x X V I e e t X V I I e s iè c le s , Paris, Imago, 1987. — L ’I n v e n ti o n d e l ’h o m m e m o d e r n e . C u ltu r e e t s e n s i b ilité s e n F r a n ­ c e d u X V e a u X V I I I e s iè c le , Paris, Fayard, 1988 (2e éd. H achette, coll. „Pluriel“, 1994) — L a V io le n c e a u v illa g e . S o c i a b i l i t é e t c o m p o r t e m e n t s p o p u l a i r e s e n A r t o i s d u X V e a u X V I I e s iè c le , Turnhout, Brepols, 1989. — L e T e m p s d e s s u p p lic e s . D e l ’o b é i s s a n c e s o u s le s r o is a b s o lu s , X V e - X V I I I e s iè c le , Paris, A . C olin, 1992. — L e R o i e t la S o r c iè r e . L ’E u r o p e d e s b û c h e r s , X V e - X V I I I e s iè c le ,

494

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Paris, D e sc lé e , 1993. M uchem bled, Robert, (dir.) M agie et Sorcellerie en E urope du M o yen A g e à n o s jo u rs, A . C olin, 1994. M uchem bled R obert, L a S o ciété p o licée. P o litiq u e et p o lite sse en F rance du X V Ie au X X e siècle, Paris, Seuil, 1998. — „L’autre côté du miroir: m ythes sataniques et réalités culturelles aux X V e et X V Ie siècles“, A n n a le s E S C , 40e année, 1985, стр. 283-305. M ulhern, Sherrill, „Satanism e électronique: le sabbat h ig h tech“, Scientifictions. L a revue de l ’im aginaire scientifique (A m iens, E ncrage), № 1, vol. 2, 1997, стр. 11-28. Murray, M argaret A lice, T he W itc h -C u lt in W estern E u rope, O x­ ford, O xford U P , 1921 (trad, française: L e D ieu d es S orcières, Paris, D en o ël, 1957). N abert, Jean, E ssa i su r le m al, Paris, P U F , 1955. Nabert, N athalie (dir.), L e M a l et le D iable. L eu rs figu res à la f in du M oyen A g e , Paris, B eauchesne, 1996. N iderst, A lain (textes réunis par), L e D ia b le, Paris, N izet, 1998. Nodier, Charles, D u F antastique en littérature, préface de D. Gravier, Paris, Chim ères, 1989. O b en d ie k , H a rm a n n u s, D e r T e u fe l b e i M a rtin L u th e r: E in e th eologisch e U ntersuchung, Berlin, Furche, 1931. O uellet, Bertrand, B ergeron, Richard (dir), C royances et S ociétés. C o m m u n ica tio n s p ré se n té e s au d ix ièm e colloqu e in tern a tio n a l su r le s n o u v e a u x m o u v e m e n ts re lig ie u x , M o n tr é a l, a o û t 1 9 9 6 ,

M ontréal, Fides, 1998. Pagels, E laine, T he origin o f S a ta n , Londres, A llen Lane, The Penguin Press, 1995. Paré, A m b roise, D e s m o n stre s e t p ro d ig e s, p réface de G isèle M athieu Castellani, P aris-G en ève, Slatkine, 1996 (éd. originale 1573 ; éd. critique par Jean Céard, G en ève, D roz, 1971, avec 92 figures).

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

495

Parival, Jean -N icolas, H istoires T ragiques d e nostre te m p s arrivées en H o lla n d , Leyde, 1656. Pavesi, Erm anno, „Le concept du dém oniaque chez Sigmund Freud et Carl Gustav Jung”, dans J .-B . Martin et M. Introvigne (éd .), L e D éfi m agiqu e, t. 2, op. cit. Pearl, Jonathan L., „A Sch ool for the R ebel Soul’: Politics and D em on ic Possession in France”, H istorical R eflections /R éflexions h istoriqu es, t. 16, 1989, с т р .186-306. P en sée scientifique, les citoyens et les parascien ces (L a ), colloque de

La V illette, Paris, A lbin M ichel, 1993. Picard, R aym ond, Lafond, Jean (éd .), N ou velles d u X V IIe siècle, Paris, Gallim ard, 1997. Pinelli, A nton io, L a B elle M anière. A n ticla ssicism e e t m a n iérism e d a n s l ’art du X V Ie siècle, Paris, Livre de P oche, 1996 (Ire éd. italienne 1993). Pintard, R ené, L e L ibertin age érudit p e n d a n t la p re m iè re m o itié du X V IIe siècle, Paris, 1943 (rééd. G en ève, Slatkine, 1983). P latelle, H enri (ch a n o in e), L es C hrétiens fa c e au m iracle. L ille au X V IIe siècle, Paris, Cerf, 1968. P oissen ot, B én ign e, L ’E s té [ 1 5 8 3 ], éd. établie, com m en tée et annotée par G abriel-A . Pérouse et: ichel Sim onin, avec la collaboration de D en is Baril, G en ève, D roz, 1987.

— N ouvelles H istoires tragiques

[1 5 8 6 ], éd. annotée par Jean-Claude Arnould et Richard A . Carr, G en ève, D roz, 1996.

Poli, Sergio, H isto ire(s) tragiqu e(s). A n th o lo g ie/T yp o lo g ie d ’un genre littéraire, B ari-P aris, S ch en a -N izet, 1991. Pollm ann, Judith, A n o th e r R o a d to G o d .T h e R eligiou s D e v e lo p ­ m e n t o f A m o ld u s B u ch eliu s (1 5 6 5 -1 6 4 1 ) s.l.n.d. (U niversité d’A m sterdam , T hèse soutenue le 16 avril 1998). Potel, Julien, R eligion et P u blicité, Paris, Cerf, 1981. Potters, Petrus, Verklaring van den K atech ism u s der N ederlandsche b isd o m m en , B o is -le -D u c , Teulings, 2e éd. 1928-1931, 7 том; 5e éd. 1946, 7 том . Pourrat, H enri, L e D ia b le et ses diableries, Paris, Gallim ard, 1977. Pozzuoli, A lain Krém er, Jean-P ierre, D iction n aire du fa n ta stiq u e , Paris, Jacques G rancher, 1992.

496

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Praz, M ario, L a C hair, la M o rt et le D ia b le d a n s la littérature du X I X e siècle: le ro m a n tism e noir, Paris, D e n o ël, 1977 (rééd., Gallim ard, 1999; Ire ed. italienne 1928). Pynsent, R obert, „The D ev il’s Stench and the Living Water: A Study o f D em o n s and Adultery in czech V ernacular Literature o f the M iddle A g es and R en aissan ce“, T he S la vo n ic a n d E a st E u ro p ea n R eview , 1993 t. 71, стр. 601-630. Q uaife, G. R ., G o d ly Z e a l a n d Furious R age. T he W itch in E arly M o d e m E u rope, B eckenham , Croom H elm , 1987. Rapley, Robert, A C ase o f W itchcraft. The T rial o f U rbain G randier, M anchester, M anchester U P , 1998. R auch, A ndré, „Le corps. O bjets et territoires actuels de l’histoire (1 9 7 2 -1 9 8 5 )“, E th n o lo g ie F rançaise, t. X V I, 1986, стр. 3 7 9 390. Renard, Jean -B ru n o, B a n d es d essin ées et C royances du siècle. E ssa i su r la religion et le fa n ta stiq u e d a n s la b a n d e d essin ée f r a n c o belge, Paris, P U F , 1986.

— „Le film L ’E xorciste à travers la presse“, 1975 (inédit, m es rem erciem ents à l’auteur pour la com m unication de ce texte). — „Élém ents pour une sociologie du paranormal“, Religiologiques, U niversité du Q u éb ec à M ontréal, № 18, autom ne 1998, стр. 31 -5 2 . R enaut, A lain, L ’In dividu . R éflex io n s su r la p h ilo so p h ie du sujet, Paris, H atier, 1995. R éville, Albert, H isto ire du diable. Ses origines, sa g ra n d eu r e t sa d éca d en ce, Strasbourg, Treuttel et Wurtz, 1870. R ibém ont, Bernard (dir,), L e C orps et ses én igm es au M o yen A g e, C aen, Paradigm e, 1993. R ichardson, Jam es T., B est, Joel, B rom ley, D avid (éd .), T he S a ta n ism Scare, N ew York, A ldine de Gruyter, 1991. R idé, Jacques, „D iable et diableries dans les P ro p o s th e T able de Martin Luther“ dans D iable, D ia b les et D ia b leries, op. cit. Rivière, Claude, L es R ite s p ro fa n e s, Paris, P U F , 1995.

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

497

Rooijakkers, Gérard, D resden-C oenders, L ène, Geerdes, M argreet (dir.) D u i v e l s b e e l d e n .E e n c u ltu u r h is to r is c h e s p e u r t o c h t d o o r d e L a g e L a n d e n Baarn, A m bo, 1994. R oos, K eith l. T h e D e v i l in S i x t e e n t h - C e n t u r y G e r m a n L ite r a tu r e : T h e T e u f e ls b ü c h e r , B èrn e-F ra n cfo rt-su r-le-M ain , Lang, 1972. R oper, Lyndal, O e d i p u s a n d t h e D e v il. W itc h c r a f t, S e x u a lity a n d R e lig i o n in E a r ly M o d e m E u r o p e , L ondres, R outledge, 1994. R oscoff, G ustav, G e s c h i c h te d e s T e u fe ls , Leipzig, F. A . Brockhaus, 1869, т. 2. R osset, François de, L e s H is t o i r e s tr a g i q u e s d e n o tr e t e m p s , avec une préface de R en é G odenne (éd. de 1615, car la Ire, celle de 1614, est perdue), G enève, Slatkine Reprints, 1980. R o u g em o n t, D e n is d e, L a P a r t d u d i a b l e . N o u v e l l e v e r s i o n , N euchâtel, La B aconière, 1945. R ousset, Jean, L a L i t t é r a t u r e d e l ’â g e b a r o q u e e n F r a n c e : C ir c é e t le P a o n , Paris, Corti, 1953. — A n t h o l o g i e d e l a p o é s i e b a r o q u e , Paris, A. Colin, 1961. R u b la c k , U lin k a , M a g d , M e t z ’ o d e r M ö r d e r i n . F r a u e n v o r f r ü h n e u z e i t l i c h e n G e r i c h t e n , F r a n c fo r t-su r -le-M a in , F ischer Verlag, 1998 (éd. anglaise, T h e C r im e s o f W o m e n in E a r ly M o d e m G e r m a n y , O xford, Clarendon Press, 1999. Rudwin, M axim ilian, S a t a n e t le s a t a n i s m e d a n s l ’o eu vre d e V ic to r H u g o , Paris, L es B elles Lettres, 1926. — R o m a n t i s m e e t S a t a n i s m e , Paris, 1927. — T h e D e v i l in L e g e n d a n d L ite r a tu r e , C hicago-Londres, The O pen Court Publishing C om pany, 1931. R ussel, Jeffry Burton, T h e D e v il. P e r c e p t i o n s o f E v il f r o m A n t i q u i t y t o P r im r itiv e C h r is tia n ity , Ithaca-L ondres, Cornell U P, 1977. — S a t a n . T h e E a r ly C h r is tia n T r a d iti o n , Ithaca-L ondres, Cornell U P , 1981. — L u c if e r . T h e D e v i l in t h e M i d d l e A g e s , Ithaca-L ondres, Cornell U P , 1984 — M e p h is to p h e le s . T h e D e v i l in t h e M o d e m W o r ld , Ithaca, Cornell U P , 1986. — T h e P r in c e o f D a r k n e s s : R a d i c a l E v i l a n d th e P o w e r o f G o o d in

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

498 H is to r y ,

Ithaca-L ondres, Cornell U P , 1988.

Salisbury, Joyce E. T h e B e a s t w ith in . A n i m a l s in t h e M i d d l e A g e s , N ew Y ork-L ondres, R outledge, 1994. Sartre, Jean -P au l, L e D i a b l e e t le b o n D ie u : tr o is a c t e s e t o n z e t a b l e a u x , Paris, G allim ard, 1951. S a ta n ,

num éro spécial de la revue É t u d e s c a r m é l ita in s , Paris, 1948.

„Satan“ dans le D i c t i o n n a i k e d e T h e o lo g ie c h r é tie n n e , par une équipe internationale de th éologien s, edition française dirigée par Joseph D ore, t. 1, L e s G r a n d s T h è m e s d e la f o i , Paris, D esc lé e , 1979. Schilling, H einz, R e lig io n , P o l i t i c a l C u ltu r e a n d th e E m e r g e n c e o f E a r ly M o d e m S o c ie ty , Leyde, E. J. Brill, 1992. Schm idt, A lbert-M arie, „H istoires tragiques“ dans É t u d e s s u r le X V I e s iè c le , Paris, A lbin M ichel, 1967, стр. 247-259. Scott, W alter, L e t t e r s o n D e m o n o l o g y a n d W itc h c r a f t a d d r e s s e d to J. G . L o c k h a r t , Londres, 1830 (rééd. N ew York, Citadel Press, 1970) Seguin, Jean-P ierre, L ’I n f o r m a t i o n e n F r a n c e a v a n t le p é r i o d i q u e . 5 1 7 c a n a r d s i m p r i m e s e n tr e 1 5 2 9 e t 1 6 3 1 , Paris, M aisonneuve et Larose, 1964. Seignolle, Claude, L e D i a b l e d a n s la tr a d i t i o n p o p u l a i r e , Paris, s.l., 1959. — L e s É v a n g i l e s d u d i a b l e , s e l o n la c r o y a n c e p o p u l a i r e , Paris, M aisonneuve et L arose, 1964. Senn, Bryan, F a n t a s t i c C i n e m a S u b j e c t G u i d e : A T o p i c a l I n d e x t o 2 5 0 0 H o r r o r , S c ie n c e F i c ti o n a n d F a n ta s y F ilm s , Jefferson (N C ), M cFarland and C o, 1992. Sennett, Richard, L e s T y r a n ie s d e l ’i n t i m i t é , Paris, Seuil, 1979. Sharpe, Jam es A ., I n s t m m e n t s o f D a r k n e s s . W itc h c r a f t in E u r o p e , 1 5 5 0 - 1 7 5 0 , L ondres, Penguin, 1996. Sichère, Bernard, H i s to ir e s d u m a l , Paris, G rasset, 1995. S iè c le d e s a in t A u g u s tin ( L e )

num éro spécial de X V I I e s iè c l e , 1982,

№ 135. Sim onin, M ichel, V iv r e d e s a p l u m e a u X V I e s iè c l e o u L a C a r r iè r e

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ d e F r a n ç o is d e B e lle f o r e s t,

499 G enève, D roz, 1992.

Singer, G ordon A ndreas, „ L a V a u d e r ie d ’A r r a s “ , 1 4 5 9 - 1 4 9 1 . A n E p i s o d e o f W itc h c r a f t in L a t e r M e d i e v a l F r a n c e , thèse inédite, University o f M aryland, 1974, m icrofilm ée par University M i­ crofilm International, Londres et A nn Harbor. Skal, D avid J., H o l l y w o o d G o th ic : T h e T a n g l e d W e b o f D r a c u la f r o m N o v e l to S ta g e t o s c r e e n , N ew York, N orton, 1990. Soldan, W ilhelm G ., g e s c h ic h te d e r H e x e n p r o z e s s e a u s d e n Q e lle n d a r g e s te llt, Stuttgart, 1843 (com p létée par H einrich H eppe en 1880, rééditée par M ax Bauer en 1912.). S o r c iè r e s ( L e s ) ,

catalogue d’exposition, Paris, Bibliothèque nationale,

1973. Stanford Peter, T h e D e v il. A B io g r a p h y , Londres, H einem ann, 1966. Steinberg, Sylvie, L e T r a v e s ti s e m e n t à l ’é p o q u e m o d e r n e ( X V I e X V I I I e s iè c le ) . R e c h e r c h e s s u r la d if fé r e n c e d e s s e x e s. Thèse inédite sous la direction de Jean -L ou is Flandrin, Paris, E H E S S , 1999. Sum m ers, M ontague, T h e H is to r y o f W itc h c r a f t and D e m o n o l o g y , Londres, R outledge and K egan Paul, 1926. Tem père, Catherine, L e S a n g . R e p r é s e n ta tio n s e t p r a t i q u e s m é d ic a l e s e n F r a n c e d u X V I e a u X V I I I e s iè c le , T hèse de doctorat inédite sous la direction de Robert M uchem bled, U niversité P arisN ord, 1997. Terramorsi, Bernard, L e M a u v a i s R ê v e a m é r ic a n . L e s o r ig in e s d u f a n t a s t i q u e e t le f a n t a s t i q u e d e s o r ig in e s a u x É t a t s - U n i s , Paris, L’Harm attan, 1994. Testa, Carlo, D e s i r e a n d t h e D e v il: D e m o n i c C o n tr a c ts in F r e n c h a n d E u r o p e a n L i t e r a t u r e , N ew York, Peter Lang, 1991. Teyssedre, Bernard, L e D i a b l e e t l ’E n f e r a u t e m p s d e J é s u s , Paris, Albin M ichel, 1984. —; N a is s a n c e d u d i a b l e : d e B a b y lo n e a u x g r o tt e s d e la m e r M o r t e , Paris, Albin M ichel, 1985, Thom as, K eith, R e lig i o n a n d D e c lin e o f M a g ic . S t u d i e s in P o p u l a r B e lie f s in S i x t e e n t h a n d S e v e te e n th C e n t u r y E n g la n d , Londres, R outledge and K egan Paul, 1971.

500

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

T hom as, Pascal, L e D ia b le, o u i ou n on ?, Paris, Centurion, 1989. Thorndike, Lynn, A H istory o f M agic a n d E x p erim en ta l Science, N ew York, M acM illan, 1923-1958, 8 vol. T odorov Tzvetan, In tro d u ctio n à la littératu re fa n ta stiq u e , Paris, Seuil, 1970. Turmel, Joseph, H istoire du diable, Paris, R ieder 1931 (l’auteur a utilisé le pseudonym e de père Louis C oulange pour T he life o f th e D evil, N ew York, A. A. K nopf, 1930.) Uturbey, Luisa de, F reu d et le diable, Paris, P U F , 1983. V an H oorn , Carel M aaijo, Levinus L em nius, 1 5 0 -1 5 6 8 . Z e stie n d e - eeuw s Zeeuw s genesheer, Kloosterzande, J. Duerinck - Krachten b .v ., s.d . [1 9 7 8 ], (th è se de d o cto ra t e n m ed icin e, V .U . A m sterdam ). Vandenbroucke, François, Lyonnet, S., D an iélou, J., Guillaum ont, A ., G uillaum ont, C., „ D ém o n “, dans D iction n a ire d e sp iritu a lité ascétiqu e et m ystiqu e: doctrin e et h istoire, publié sous la direc­ tion de M. Valler, F. Cavallera, J. de Guibert, Paris, Beauchesne, 1932-1995, 17 vol. ;t o m . 3, стр. 142-238. Vatter, H an n es, T he D e v il in E nglish L iteratu re, Bern, Francke, 1978. V aucher, G ravili, A n n e de, L o i et T ransgression. L e s h isto ires tragiques du X V IIe siècle, L ecce, M ilella, 1982. Vénard, M arc, „La hantise du diable“, dans L e T em p s d e s co n fes­ sio n s (1 5 3 0 -1 6 2 0 /3 0 ), sous la responsabilité de Marc Vénard ( H istoire du christianism e, j. 8), Paris, D esclée, 1992, стр. 10291059. V ergnes, G eorges, L e s exorcistes so n t p a r m i n ou s, Paris, Robert Laffont, 1978. V ernet, M ax, J e a n -P ie rre C am u s: th éorie d e la co n tre-littéra tu re, Paris, N izet, 1995. V ern ette, Jean, O c c u ltism e , M a g ie, E n v o û te m e n ts: é so té rism e , astrologie, réin carn ation , spiritism e, sorcellerie, fin du m o n d e: chrétien d eva n t les m ystères d e l ’occu lte et d e l ’étrange, M ulhouse,

Salvator, 1986.

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

501

V iala, A lain , N aissan ce d e l ’écrivain. S ociologie d e la littéra tu re à l ’âge classique, Paris, M inuit, 1985. V iatte, Auguste, V ictor H ugo et les Illu m in és de son tem ps, Montreal, Les édition de l’Arbre, 1942 (rééd., G enève, Slatkine, 1973). V ictor, Jeffrey S., S a ta n ic P anic. T he C reation o f a C o n tem p o ra ry L egen d, C hicago, O pen Court, 1993. V igarello, G eorges, H istoire du viol, X V P -X X 1' siècle, Paris, Seuil, 1998. V illeneuve, R oland, D iction n aire du diable, Paris, Bordas, 1989.

—

L a B eau té du diable, Paris, Pierre B ordas et fils, 1994 (Ire éd.

1983). V incen t, Jean -D id ier, L a C h air et le D ia b le , Paris, O dile Jacob, 1996. V ries, Theun de, D e duivel. E en essay, A m sterdam , D e Beuk, 1992. W agner, R ob ert-L éon , S orcier et M agicien , Paris, D roz, 1940. W alker, D an iel Pieckering, U nclean Spirits: P ossession a n d E x o r­ cism in F rance a n d E n g la n d in th e L a te S ixteen th a n d E arly S even teen th C enturies, L ondres, Scolar Press, 1981.

W eber, E ugen, S a ta n fra n c - m a ço n : la m ystification d e L é o Taxil, Paris, Julliard, 1964. W eber, M ax, L ’É th iq u e p ro te sta n te et l ’E sprit du cap ita lism e, Paris, Plon, 1964. W egner, W olfgang, D ie F au stdarstellu n g vom 16. J a h rh u n d ert bis zu r G egenw art, A m sterdam , Erasm us Buchhandlung, 1962. W h ea tle y , D e n n is , T h e D e v il a n d A ll H is W o rk s, L o n d res, H utchinson, 1971. W olf, Leonard, H orror: A C o n n o isseu r’s G u id e to L itera tu re a n d F ilm , N ew York, Fakts and F iles, 1989. W oods, Barbara A llen, The D evil in D o g Form. A P artial T y p e - I n d e x o f D evil Legends, Berkeley, University of California Press, 1959. Y onnet, D a n iel, C ostel, Louis, L e D ia b le et l ’E xorciste, R ennes, O u est-F ran ce, 1993.

502

Р обер М Ю Ш А М Б Л Е ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Y ve-P lessis, Robert, E s s a i d ’u n e b ib li o g r a p h i e f r a n ç a i s e m é t h o d i q u e e t r a is o n n é e d e la s o r c e ll e r i e e t d e la p o s s e s s i o n d é m o n i a q u e ,

Paris, Bibliothèque C hacornac, 1900. Zacharias, Gerhard, S a t a n s k u l t u n d S c h w a r z e M e s s e : e in B e itr a g z u r P h a n e m o n o l o g i e d e r R e lig io n , W iesbaden, Lim es Verlag, 1964 (traduit en anglais, T h e S a t a n i c C u lt, Londres, A llen and U nw in 1988). Zika, Charles, „Les parties du corps, Saturne et le cannibalism e: représentations visuelles des assem blées de sorcières au X V Ie siècle“, dans N. Jacques-C haquin et M. Préaud (dir), L e S a b b a t d e s s o r c ie r s , o p . c it., стр. 389-418. Zumthor, Paul, V ic to r H u g o p o è t e d e S a ta n , Paris, Robert Laffont, 1946 (reéd. G en ève, Slatkine, 1973).

КИНОТО И ДЯВОЛЪТ: УЖАС И ЧЕРНИ ФИЛМИ хронологичен подбор

1896

И м е н и е т о на д я во л а , на Ж о р ж М елиес (това първо

заглавие, посветено на вампирите, ще създаде един плодовит жанр, използван от десетки кинем атогра­ фисти, особен о от 1957 г. д о 1970 г., когато годиш но са излизали повече от половин дузина такива загла­ вия).

1906

Ч ет и ри ст от и н т е ф арса на д я в о л а , на Ж о р ж М е­

лиес.

1913

С т уд ен т ъ т о т П р а га , на Стелан Рие(нови версии,D e r S tu den t von P rag ) на Х енрик Гален през 1926 г. с

К онрад Вит).

1914

Г о л е м (D er G o le m ) на Паул Вегенер с Паул Вегенер.

1915-1916

В а м п и р и т е на Луи ф ь о а д , с М ю зидора.

1920

К аб и н ет ъ т на д о к т о р К а л и га р и на Роберт Вине.

1920

Д о к т о р Д ж еки л и м и с т ъ р Х а й д на Д ж о н Стю арт

Робертсън, с Д ж о н Баримор. (Една адаптация е сни­ м ана ощ е през 1913 г. и ощ е една същ о през 1920 г.)

1920

Г о л е м (D er G olem . W ie er d ie W elt k a m ) на Паул В еге­

нер c П аул Вегенер.

1921

К а р е т а т а ф а н т о м на Виктор Ш острьом (нови вер­

сии: La Charrette fantôme, на Ж ю лиан Дювивие, 1939 г., с П иер ф р есн и и Луи Ж ю в е).

J

504 1921

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА С т р а н и ц и , о т к ъ с н а т и о т к н и г а т а н а д я в о л а (B l a d a f S a ta n s D a g b o g )

1921

на Карл Т еодор Д райер.

М а ги я т а п р е з в е к о в е т е (Н а х а п )

на Б енж ам ин К ристен-

сен. 1922

Д о к т о р М абузе, и гр а ч ъ т

1922

Н осф ерат у

1924

К а б и н е т ъ т н а во с ъ ч н и т е ф и гури

1924

на ф р и ц Ланг.

- с и м ф о н и я н а у ж а с а на Ф ридрих Вилхелм Мурнау, с М акс Щрек. на Паул Лени.

на Роберт Вине (нови версии: Б е з у м н а на Карл ф р о й н д през 1935 г. с изклю чителната игра на П итър Лор и Р ъ ц е т е н а О р л а к на Е дм он Гревил през 1961 г. с М ел ф ер ъ р , Д ани Керъл, Кристъфър Лий.). Р ъц ет е на О рл ак

лю бов

1925

Д о к т о р П икъл и м и ст ъ р П райд

на Скот П ем броук със

Стан Лаурел. 1925

Ф ан т ом ът на операт а

на Рупърт Д ж улиън с Л он Д ей ­

ни. 1926

ф ауст

на Ф ридрих Вилхелм Мурнау.

1927

Л о н д о н сл ед п олун ощ

1927

на Хенрик Гален е Бригит Х ел м и Паул В егетер (фаталната и зловещ а жена, родена от оп ­ лож дането на една проститутка със спермата на един обе­ сен).

1927

М ет рополис

1927

Н о щ и т е н а Ч и к а го

1928

Р у х в а н е т о н а к ъ щ а т а н а Ю илер

1928

С т р а д а н и я т а н а Ж а н а д ’А р к

на Т од Браунинг с Лон Дейни

М а н д р а г о р а ( A lr a u n e )

на ф р и ц Ланг.

( U n d e r w o r ld ) на Д ж оузеф фон Стернберг с Д ж о р д ж Банкрофт. на Д ж и й н Ъпстейн.

на Крл Т еодор Д райер с

Рене ф алконети. 1928

на Фридрих Вилхелм Мурнау (нова вер­ сия на филм от 1911 г. D e F ire D ja v l e на Датчанина Роберт Динсен). Ч ет ирит е д я во л а

505

кинот о и дяволът ... 1928

Г р а б еж ъ т ( T h e D r a g N e t)

1929

Ш ант аж ът

1929

К ут ият а на П андора

на Д ж оузеф фон Стернберг.

на А лф ред Х ичкок с Ани Ондра. на Георг Вилхелм П абст с Луиз

Бруукс. 1929

С едем т е ст ъпки на С ат анат а

на Б ендж ам ин К ристен-

сен. 1930

С и н и ят а н гел

на Д ж оузеф фон Стернберг с М арлене Д итрих, Емил Янингс.

1930

К раят на свет а

на А бел Ганс.

1930

М алк и я т Ц еза р

на М ървин Лерой, с Едуард Робинсън.

1931

Д о к т о р Д ж екил и м и ст ъ р Х а й д ,

на Рубен М амулиън с

Ф редрик Марч. 1931

Д ракула

1931

О бщ ест вен вр а г

1931

на Т од Браунинг с Бела Лугози (м ногобройни други версии, м еж ду които „Дракула“ на Терънс ф и ш ъ р през 1958 г. с К ристъфър Лий и П итър Къш инг). на Уйлям У елм ан с Д ж ей м с Когни.

на Д ж ей м с У ейл с Борис Карлоф (следват през 1935, и м ногобройни версии или продължения, между които ф р а н к е н щ а й н с р е ­ щ у ч о в е к а - в ъ л к през 1943 г. или Ф р а н к е н щ а й н с р е щ у ч у ­ д о в и щ е т о о т а д а на Т ерънс ф и ш ъ р през 1973 г.).

ф ранкенщ айн

Г оден иц ат а на ф ран кен щ ай н

1931

П рокълнат ият

на ф р и ц Ланг с П етер Лор.

1932

Н а й -о п а с н а т а и гр а

1932

И зроди

1932

М ум ият а

1932

Б е л я з я н и я т (S c a r fa c e )

на Е рнест Ш удсек и М ериан К упър с участието на Леели Бенкс. на Т од Браунинг.

на К арл Ф ройнд с Б орис К арлоф (повече от двадесет други версии, м еж ду к оито и „М умията“ на Т е­ рънс ф и ш ъ р от 1959 г. с питър Къш инг. О тново разра­ ботвана през 1999 г. от Стивън С ъмърс, тем ата тръгва ощ е от К л е о п а т р а на Ж о р ж М елиес през 1899 г.). на Хауърд Х окс с П ол М ю ни (дру­ га версия под съ щ ото им е прави Брайън Д е П алм а през

506

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА 1983 г. с участието на Ал П ачино, М иш ел Пфайфер.

1932

В а м п и р или ст р а н н о т о п риклю чение на Д е й в и д Г рей (D er Traum des A lla n G ray) - първият говорящ филм на Карл

Т еодор Д райер с Д ж улиън У ест, Сибил Ш миц - нейният живот, вдъхновил Райнер Вернер ф асби н дер през 1981 г. за Veronika Voss) 1933

Н е ви д и м и я т на Д ж ей м с Уейл.

1933

О ст р о въ т на за губ ен и т е душ и на Ърл К ентън с Чарлз

Лафтън, Б ела Лугози (други версии: „О стровът на док ­ тор М оро“ на Д о н Тейлър през 1977 г. с Бърт Ланкастър). 1933

К и н г К о н г на Ернест Ш удсак и М ериан С. Купър с ф ей

Рей (други версии: „Кинг К онг на Д ж о н Гилермин през

1976 г.). 1933

З авещ ан и ет о на д -р М абузе на ф р иц Ланг - говорещ филм.

1935

З н а к ъ т на ва м п и р а на Т од Браунинг с Лайонел Баримор

и Бела Лугози. 1935

Т ридесет и д е в е т т е ст ъ п ала на А лф ред Х ичкок с М ад-

лейн К ерол и Робърт Д онат. 1936

Д я в о л с к а т а кукл а на Т од Браунинг с Л айонел Баримор

и М орийн 0 ’Съливан. 1937

М л а д и невинен на А лф ред Х ичкок с Н ова П илбийм и

Д ер ек де Марни. 1938

Д а м а т а и зч е зва на А лф ред Хичкок.

1939

Д е н я т и зг р я в а на М арсел К арне, с Ж а н Габен.

1940

Ребека на Алфред Хичкок с Лорънс Оливие и Д ж оан ф о н -

тейн. 1941

Д о к т о р Д ж еки л и м и с т ъ р Х а й д на Виктор ф л ем и н г със

Спенсър Трейси и И нгрид Бергман. 1941

М а л т и й ск и я т со к о л на Д ж о н Х ю стъ н с Х ъм фри Богарт

и Мери Астор.

кинот о и дяволът ...

507

1941

Ч овекъ т -въ л к на Д ж ор д ж Вагнер.

1941

П о д о зр ен и ет о на Алфред Х ичкок с К ери Грант и Д ж оан

ф онтейн . 1942

Х и щ н и ц и т е (C a t P eople ) на Ж а к Турньор, продуциран от

Вал Лю тън, с участието на С имон С имон (нова версия на П ол Ш рейдър през 1982 г.). 1942

Ж е н а м и е м а гь о сн и ц а на Рене К лер с Вероника Л ейк и

Ф редрик Марч. 1942

Р ъ кат а на д я в о л а на М орис Турньор с П иер ф ресн и .

1942

В ечерни п осет и т ели на М арсел Карне с Арлети, Ж ю л

Бери, А лен Сюни. 1943

Н еб ет о м ож е да п оч ака на Ъ рнст Лю бич с Д ж и й н Та-

йърни. 1943

Г арван ъ т на А н ри -Ж ор ж К лузо с П иер ф ресн и и Ж и н ет

Льоклерк. 1943

Д е н я т на гн ева (Vredens D ag) на Карл Т еодор Д райер.

1943

Ч о векъ т -л еоп ард на Ж а к Турньор, продуциран от Вал

Лютън. 1943

С я н к а на съ м н ен и е от А лф ред Х ичкок с Д ж оузеф К отън.

1943

С е д м а т а ж ерт ва на М арк Р обсън, продуциран от Вал Л ю тън (става дума за една сатанична секта в Н ю Й орк).

1943

В уду (I W alked w ith a Z o m b ie), произведен същ о от Вал

Лютън. 1944

К ъ щ а т а н а Ф ран кен щ ай н на Ърл К ентън, с Лон Чейни.

1944

П р о к л я т и е т о на х о р а т а -к о т к и на Гю нтер фон ф р и т ц и

Робърт У айз, продуциран от Вал Лю тън, с участието на С имон Симон. 1945

В съ рц ет о на н ощ т а (D e a d o f N ight) на А лберто Кавал-

канти, Чарлз Криш тън, Б азил Д ер ден и Робърт Х ем ър (пет епизода фантастика). 1945

К р а са ви ц а т а и зв я р ъ т на Ж а н Кокто, с Ж ан М аре и Ж о -

зет Д еи.

508 1945

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА Д и ли ндж ъ р на М акс Н осек с други версии през 1973 г

1991 г. 1945

О ст р о въ т на м ъ р т в и т е на М арк Р обсън с Борис Кар-

лоф. 1945

О м агьосан и (Spelbound) на Алфред Хичкок с Ингрид Бер-

гман и Грегори Пек. 1945

К радец ъ т на т е л а на Робърт У айз, продуцент Вал Л ю -

тън (и съавтор на сценария под псевдоним ) с Борис Карлоф и Бела Лугози. 1947

П р и зр а к ъ т и М и си с М ю и р на Й озеф М анкевич с Д ж и й н

Тирней. 1947

Р о д ен да уб и ва на Робърт Уайз.

1947

К е д е з О рф евр на А н р и -Ж о р ж К лузо с Луи Ж уве.

1947

П ресл ед ва н и я т на Раул У олш с Роберт М ичъм.

1948

К ъ р ва ва луна на Р объ рт Уайз с Робърт М ичъм.

1948

З а т в о р на И нгм ар Бергман.

1949

К р а с о т а т а на д я в о л а на Рене К лер, с Ж ерар Ф илип и

М иш ел Симон. 1949

А д ъ т е н е го в (W hite h eat) на Раул У олш с Д ж ей м с Когни.

1951

Е д н а жена з а уб и ва н е (T he enforcer) на Бритейн У индъст

(псевдоним на Раул У олш ) с Х ъм фри Богарт. 1951

Н еп озн ат и т е въ в вл ака на Алфред Хичкок с ф арли Грен-

дж ър и Робърт Уокър. 1951

Д ен я т , к о г а т о З е м я т я спря на Робърт Уайз.

1952

Ч ервенат а п л ан ет а М а р с на Хари Хорнър.

1953

В осъ чн ат а къщ а на А ндре де Тот, нова версия на „М ис­

терията на восъчния м узей “ на М айкъл К артс от 1933 г. 1954

З а д н и я т п р о зо р ец на А лф ред Х ичкок с Д ж ей м с Стю арт

и Грейс Кели. 1955

Ц елуни м е д о с м ъ р т на Робърт Олдрих.

кинот о и дяволът ... 1955

509

Е к сп ер и м ен т ъ т К у о т ъ р м ъ с на У ел Гест. П ървото от П р и к л ю ч ен и я т а на проф есор К уо т ъ р м ъ с, заснети в анг­

лийското студио Hammer, като направили от него успе­ ш ен телевизионен сериал по сценарий на Н игел Нийл, който продълж и ду1979 г. В киното един от най-добрите епизоди е Ч удовищ ат а на к о с м о с а (Q u aterm ass en d the P it) на Рой Бейкър през 1967 г. 1955

Д е м о н с к и т е на А н р и -Ж ор ж К лузо със Симон Синьоре, Вера Клуз, П ол М ьорис нова версия през 1996 г. ,Д и а б о л и ч н о “ на Д ж ер ем ай а Чеш ик с Ш арън Стоун и И забел

Аджани. 1955

Д у м а т а (O rdet) на Карл Т еодор Драйер.

1955

Т аран т ула на Д ж ек Арнолд.

1955

Д е н я т на свъ рш ека на свет а на Р одж ър К орман.

1956

Г о д зи л а , к р а л я т на чудови щ ат а на Тери М орз (вдъхно­ вен от филма на И нош иро Х он да G ojira от 1954 г., който

имаш е м ногобройни продължения в Япония). 1956

Н ахлуван ет о на п о х и т и т ел и т е на т ел а на Д он Сийгъл

с Кевин М акКарти, Д ан а У интър, (по-късна версия на Ф илип К оф м ан през 1978 г.). 1956

С е д м и я т п еч а т на И нгм ар Бергман с М акс фон Зю доф.

1956

В а м п и р и т е на Рикардо Ф реда с Д ж ан а Мария Канале.

1957

Н есп р а вед л и во обви н ен ( The W rong M an ) на А лф ред Х и ч­

кок с Х енри Ф онда, Вера М айлс. 1958

Уж асът на Д р а к у л а на Терънс ф и ш ъ р с К ристофър Лий и П итър К ъш инг (огром ен успех на английското студио Hammer, к ойто предизвика вълна от подражания - осо­ бено в И талия).

1958

Н о щ т а на Д е м о н а на Ж ак Терньор.

1958

Р еван ш ъ т на ф р а н к ен щ а й н на терънс ф иш ър.

1958

П ъ т еки т е на с л а в а т а на Стенли Кубрик с Кърк Д ъглас.

1958

Ж а ж д а т а з а З л о т о (T ou ch o f E vil) на Орсън У елс с Ор-

сън У елс, Чарлтън Х естън, Д ж ан ет Лий.

510

1958

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА С вет овъ рт еж на А лф ред Х ичкок с Д ж ей м с Стю арт и

К им Новак.

1959

Б а ск ер ви л ск о т о куче на Терънс ф и ш ер с Питър Къшинг,

Кристофър Лий (Сидни Л ендфийлд вече бе направил е д ­ на версия през 1939 г.).

1959

Н о м е р ъ т със ст ъ л б а т а (O d d s against T om orrow ) на Р о­

бърт Уайз с Х ари Б елаф онте и Р объ рт Райън.

1959

С вет ъ т , п л ъ т т а и д я во л ъ т на Реналд М акДугъл с Х а ­

ри Белафонте.

1959

С м ъ р т т а по п ет и т е (N orth by N orthw est ) на Алфред Х и ч ­

кок с К ери Грант и Ийв Мари Сейнт.

1959

В о а й о р ъ т (Peeping T om ) на М айкъл П ауел с Карл Б оем .

1960

Д я в о л с к и я т д о к т о р М аб узе (D ie tau sen d A u gen von Dr. M abu se) на ф р и ц Ланг.

1960

И д а ум р е ш о т у д о во л ст ви е на Рож е Вадим с Анет Строй-

берг, М ел ф ер е.

1960

ф а у с т на Г устаф Г р ю н д г е н с (за п и с на п и еса т а на

D eutsches Schauspielhaus в Х амбург, изпълнен от Густав Грюндгенс).

1960

М а ск а т а на д е м о н а (La Masquera del dem ono) на М арио Бава с участието на Барбара Стийл. Друга версия от Ламберто Бава, син на М арио, през 1990 г.

1960

М елн и ц ат а на м ъ ч е н и я т а (Il m u lin o delle d o n n e d i p ie tra )

на Д ж ор д ж о ф ер они .

1960

П сихо на Алфред Хичкок с Антони Пъркинс, Д ж ан ет Лей,

Вера Майлс.

1960

О чи т е б ез ли ц е на Ж о р ж ф р ан ж у с П иер Брасьор, Али-

да Вали.

1961

М а й к а Й оан н а о т А н ге л и т е (M atka Joanna o d A n io lo w )

на Й ержи Кавалерович (Транспозиция на аферата от Лудю н в един полски манастир от X V III век.).

1961

П р о к л я т и е т о н а ч о век а -въ л к на Терънс ф и ш ъ р с Оливър Рийд (м ного плодовита тема: „Писъци“ на Д ж ое Дан-

кинот о и дяволът ...

511

те, 1980 г.; „Човекът-вълк на Л ондон“ на Д ж он Ландис, 1981 г.; „Черен страх“ на Д ан иел А тиас, 1985 г.; „Въл­ кът“ на М айк Никълс, 1994 г.; „Човекът-вълк на П ариж “ на А нтони Уокър, 1998; и т. н.).

1961

У ест сай дска и ст о р и я на Робърт Уайз и Д ж ер ъ м Робинс с Натали Ууд (американска музикална версия на трагич­ ната история на Р ом ео и Ж улиета).

1962

А н ге л ъ т унищ ож ит ел (E l angel exterm inator), на Луи Бу-

нюел.

1962

С т р а ш н а т а т ай н а на д -р Х и ш к о к ( L ’orribile segreto d e l dottore H ich cock) на Робърт Х ем птън (псевдоним на Ри-

кардо ф р е д а ) с Барбара Стийл.

1962

Д о л и т а на Стенли Кубрик, с участието на Д ж ей м с М ей-

сън, Сю Лайън, П итър Селърс.

1963

Д о к т о р Дж ери и м и с т ъ р Л ъ в ( The N u tty Professor) на Д ж е-

ри Л ю ис с Д ж ер и Люис.

1963

К ъ щ ат а на д я в о л а (T he H aunting) на Робърт У айз.

1963

П т и ц и т е на А лф ред Х ичкок с Типи Хедрен.

1963

П ри зракът на проф есор Х еш к о к (L o spetro) на Роберт Х ем ­

птън (псевдоним на Рикардо Ф реда) с Барбара Стийл.

1964

К ри п т а т а на В ам п и ра (L a Cripta е Tincubo) на Т ом ас Ми-

лер (псевдоним на К ам ило М астрочинкве) с К ристофър Лий.

1964

Д о к т о р С т рей н дж лъв или к а к се научих да п р ест а н а да се т ревож а и да о б и ч а м б о м б а т а на Стенли К убрик с

П итър Селърс.

1964

А д ъ т на А н р и -Ж ор ж К лузо (недовърш ен).

1964

Г ерт руд на Карл Т еодор Драйер.

1964

М о я т а л ю б и м а вещ и ц а (B ew itched) телевизионен сериал

от 252 епизода от Х ари А керман и други продуценти с Е лизабет М онтгомери.

1965

А л ф а в и л , с т р а н н о т о п ри кл ю ч ен и е на Л е м и К о т о н на

Ж ан -Л ю к Годар с Еди Константин.

512

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

1966

П си хоп ат ъ т на ф р е д и Франсис.

1966

Е ди н а н ге л з а с а т а н а т а на К ам ило М астрочинкве.

1967

Танцът на в а м п и р и т е на Ром ан П олански с Миа ф а -

роу.

1967

Б он и и К л а й д на А ртър П ен с У орън Бийти и ф е й Д ъна-

уей.

1968

2001:К о см и ч еск а од и сея на Стенли Кубрик.

1968

Н о щ т а на ж ивит е м ъ р т в и на Д ж о р д ж А. Ром еро (други

филми от същ ия автор по тази тема: „Зората на м ъртви­ те“ - 1978 г., и „Д енят на м ъртвите“ -1986 г.).

1968

Б еб ет о на Р о зм а р и на Роман П олански, с М иа ф ароу.

1968

Е д н а веч ер в еди н в л а к на А ндре Д ел во с Ив М онтан и

Анук Еме.

1969

П р о к ъ л н а т и т е (L a cadu ta degli dei) на Лукино Висконти

с Д ъ р к Богард и И нгрид Тулин.

1969

С а м о т ен ездач (E asy R ider) на Д енис Х опър с Питър ф о н ­

да, Д ен и с Х опър и Д ж ак Н икълсън.

1969

Д и в а т а х о р д а (T he W ilde B unch ) на Сам Пекинпа.

1970

М еса р я т на К л од Ш аброл със Стефан Одран, Ж ан Ян.

1971

Д я в о л и т е на К ен Ръсел с Оливър Рийд и Ванеса Редг-

рейв.

1971

М ръсн и я Х а р и на Д о н Сийгъл с К линт Ийстууд (четири

продължения със същия актьор: „М агнум ф орс“ на Т ед П оуст -1973 г.; „И нспектор Хари не се отказва никога“ (The Enforcer) на Д ж ей м с ф а р го през 1976; „Завръщ ане­ то на инспектор Х ари“ (Sudden Impact) на К лнт Ийстууд през 1983 г.; „П оследната миш ена“ (The dead Pool) на Б ъди Ван Х орн през 1988 г.).

1971

М еханичен п орт окал на Стенли Кубрик с Малкъм Макда-

уъл.

1972

А ги р е , гн евъ т на Б о г а (Aguire, d e r Z o rn G o ttes) на Вернер

херцог с Клаус Кински.

кинот о и дяволът ...

513

1972

О свобож даване (D eliverance) на Д ж о н Бурман.

1972

Д я в о л ъ т (D iabel) на А ндж ей Зулавски (В иж „Revue du

cinem a“ № 456 от януари 1990 г., стр. 60-69).

1972

Ф рен ези я на А лф ред Хичкок.

1972

К ръ ст н и къ т на ф р анси с Ф орд К опола с М арлон Брандо

и А л Пачино.

1973

З а к л и н а т е л я т на Уйлям Ф ридкин с Елън Бърстин и Макс фон Зю доф. (Следват З а к л и н а т е л я т II: Е р ет и къ т на Д ж о н Бурман през 1977 г.; З а к л и н а т е л я т III на У й ­

лям Ритър Блати през 1990 г.).

1973

ф ран кен щ ай н и ч уд ови щ ет о о т ад а на Терънс ф иш ър.

1974

Т ексаскот о к л а н е с ел ект ри ч ески т ри он на Т оби Хупър.

1974

Н ощ н и я т п орт и ер на Лилиана Кавани с Д ърк Богард,

Ш арлот Ремплинг.

1974

А д д о н еб ет о на Д ж о н Гилерм ин със Стив Маккуийн, П ол Н ю м ан, Уйлям Х олдън, ф е й Дънауей.

1975

Б ари Л и н д ъ н на Стенли К убрик с Райън 0 ’Нийл.

1975

В ам п и ри на Д ж оузеф Лара.

1976

К ери на Брайън де П алм а със Сиси Спасек.

1976

П рокл ят и ет о (the O m en ) на Ричард Д онер с Грегъри Пек, Лий Ремик. Следват: „Д амиен. П роклятието II“ на Д он Тейлър през 1978 г. с У йлям Х олдън; „П оследният кон­ фликт“ на Г реъм Бейкър през 1981 г.

1976

С п аси т еля т ... син на С а т а н а т а \ Н а Константин С. К о-

чис.

1976

Ш оф ьор на т а к с и на М артин С корсезе с Роберт де Ниро.

1976

М о м и ч е з а д я в о л а (T o th e D evil...a D oughter) на П итър

Сайкс.

1977

А д с к и я т к р ъ г (Full Circle) на Ричард Лонкрейн.

1977

В ер о я т н о д я в о л ъ т на Робер Б ресон.(В иж сп. „Авансце­

на, кино“, бр. 408-409 януари-февруари 1992 г., стр. 1-130).

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

514 1977

К о л а т а на Е лиът Силвърстейн (да не се см есва с Д у е л на

Стивън Спилбърг).

1977

З в е зд н и вой н и на Д ж о р д ж Лукас (Следват: З в е зд н и в о й ­ ни. И м п ер и я т а от връщ а на удара на Ървин Кершнер през 1980 г.; З в е зд н и вой ни . З а вр ъ щ а н ет о на дж едаит е на Ри­ чард М арканд през 1983 г.; З ве зд н и войни. П р и зр а ч н а т а зап лаха, 1999).

1977

С рещ а о т т р ет и т и п на Стивън Спилбърг.

1977

С ъсп и ри я на Д ар и о А рдж енто с Д ж еси к а Харпър, Д ж о -

ан Б енет, А лида Вали. 1978

И н ф ерн о на Д ари о А рдж енто.

1978

Х олоуи й н на Д ж о н Карпентър с Д он алд Плийзънс, Д ж ей -

ми Лий Къртис. 1979

П риш елецът на Ридли Скот със Сигърни Уийвър (с м н о­ го продълж ения, м еж ду които П риш елецът . З а вр ъ щ а н е­ т о на дж ей м с К ам ерън през 1986 г.).

1979

М ъ гл а т а на Д ж о н Карпентър.

1979

Л уд и я М а к с на Д ж о р д ж М илър (дълж им му същ о „Лу­

дия М акс 2: В оинът на пътищ ата“ през 1981 г. и „Лудия М акс отвъд купола на гръмотевиците“ през 1985 г. всич­ ки с М ел Гибсън).

1979

Н осф ерат у, ф а н т о м на н ощ т а (N osferatu, P h a n to m d e r N a ch t) на В ернер Х ерц ог с Клаус К ински и И забел А д-

жани.

1980

Б л я съ к ъ т на Стенли К убрик с Д ж ак Никълсън.

1980

П ет ък, 13 чи сл о на Ш он К ънингъм (един м одел на филм от типа К ърви щ а, чиито осем части бяха осъщ ествени до 1989 г. Типът произтича от италианските gialli от годи ­ ните м еж ду 1960-1970, т. е. от к р и м и н а л е т а , които Д а ­

рио А рдж енто и някои други автори отклониха към ж ан ­ ра на уж асите.).

1981

Д о к т о р Д ж еки л и ж енит е на Валериан Боровчик.

1981

Е ди н ам ери к ан ск и човеко-въ л к в Л о н д о н на Д ж он Ландис.

кинот о и дяволът ...

1981

515

М еф ист о на Ищван Сабо с Клаус Мария Брандауер (вдъх­

новен от ж ивота на немския актьор Густав Грю ндгенс, автор и актьор на ф а у с т през 1960 г.).

1982

Т ъ м н и я т к р и ст а л на Д ж и м Х енсън и ф р ан к

Оз.

1982

Д е м о н и на М арио Бава.

1982

П о л т ъ р га й с т на Т оби Хупър (следват „П олтъргайст II,

Другата страна“ на Брайън Гибсън през 1986 и „П олтър­ гайст III“ на Гари Ш ермън през 1988 г.).

1982

Н ещ о т о на Д ж о н К арпентър (нова версия на „Н ещ ото“

на К рисчън Н айби и Хауърд Х окс от 1951 г.).

1983

А с а н с ь о р ъ т на Д и к М ейъс.

1983

Н а ст ръ хващ о ш оу на Д ж о р д ж Р ом еро (пет скеча. С лед­

ва „Настръхващ о шоу 2“ от М айкъл Горник, 1987 г.)

1983

З л и я т м ъ р т в е ц на Сам Рейми (един от първите, които създадоха истински филм кърви щ а. Следва „Злият м ърт­

вец 2“ от същ ия автор през 1987 г.).

1983

Г л а д на Т они Скот с К атрин Д еньов, Д ейвид Бауи (вам-

пирски тайни в Н ю Йорк: м ного разпространена по ам е­ риканските екрани фантасмагория).

1984

К о ш м а р н а Е л м с т р и й т на У ес Крейвън (ужасяващият персонаж на Ф реди К р ю ге р , интерпретиран от Робърт Ен-

гланд, е бил използван в пет други филма от други про­ дуценти, след к оето в един ш ести филм на първия реж и ­ сьор - У ес К рейвън „Новият кошмар: И стинската и сто­ рия“, 1995 г.).

1984

Т ер м и н а т о р ъ т на Д ж ей м с К амерън с А рнолд Ш варце-

негер.

1986

С иньо кад и ф е на Д ейвид Линч с И забела Роселини, Д е-

нис Х опър.

1986

D ream L o v e r на А лъ н Пакула.

1986

М ухат а на Д авид К роненберг.

1986

В а м п и р и т е о т С а л е м на Т оби Хупър.

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

516 1987

Д ем он и т е II

на Л ам берто Бава.

1987

Завръщ ане в С ей лъм с Л о т

1987

И зц я ло м ет а л н о сако

1987

С крит ият

1987

В ещ ицит е от И й ст уик

1988

М ъ рт ви т е звъ н я т

на Лари К оен.

на Стенли Кубрик.

на Д ж ак Ш оулдър.

на Д ж о р д ж М илър с Ш ер, Сюзън Сарандън, М иш ел Пфайфер и Д ж а к Никълсън. на Д авид К роненберг с Д ж ер ем и Ай-

рънс. 1988

976 Злин и

на Робърт Енгланд.

1989

Д яволица

на С ю зън Сейделман.

1990

Л удият

1990

С а й л о р и Л у л у ( W ild e a t H e a r t)

на Т ибор Табакс. на Д ейвид Линч с Н икълъз

К ей дж и Лаура Дерн. 1991

П р и к а зк и о т т ъ м н а т а ст ран а

1991

О т ново м ърт ъв

1991

Х ен ри , п о р т р ет н а сери ен уби ец

1991

Т ъм нат а п оловин а

1991

на Д ж о н Харисън.

на К ен ет Брана. на Д ж о н М акнотън.

от Д ж о р д ж Ром еро.

Т ер м и н а т о р 2: П о сл ед н а п р и съ да

на Д ж ей м с К ам ерън с

А рнолд Ш варценегер. 1991

У орлок

на Стийв М айнър.

1992

Д ракула

1993

Д осиет ат а X ,

1995

А н ге л и -п а зи т е л и

1996

ф а н т о м с ш оф ьор

1996

М арс ат акува

на ф ранси с Ф орд Копола с Гари Оулдмън, Уинона Райдер.

американски сериал, създаден от Крие Картър с Д ейвид Духовни и Д ж илиан А ндерсен. (П ърво и з­ лъчване през септември 1993. С ериалът продължава). на Ж ан-М ари П оаре с Ж ерар Д епардийо и Кристиан Клавие.

Клоуз.

на Ж ер ар Ури с Ф илип Н оаре.

! на Т им Б ъртън с Д ж ак Н икълсън и Глен

кинот о и дяволът ...

517

1997

П и съ к на У ес Крейвън (П ърви филм от сериал).

1997

Т и т ан и к на Д ж ей м с К ам ерън с Л еонардо ди К априо, К ей т У инслет (М ного предиш ни версии на тази тем а, м еж ду които „Титаник“ на Ж а н Н егулеско през 1953 г.).

1998

А р м а г е д о н на М айкъл Бей с Брус Уилис.

1998

Д ъ л б о к о въ зд ей ст ви е на М ими Ледър.

1998

С ъвърш ен п л а н на Сам Рейми.

1998

Ш и роко за т в о р ен и очи на Стенли К убрик с Н икол К ид-

ман и Т ом Круз.

ЗА САТАНАТА СЕ ПИШЕ ДОСТА ЧЕСТО

някои примери от френския печат

„Д яволските върхове в страната на Гаспар планинеца“ от Г. Зиглер L e D a u p h in é libéré, 14 април 1985 г. „И зк уството и начинът да бъ дат нам агнетизирани н аив­ ниците“, съгласувано доси е от М иш ел П раконтал, L ’É vén em en t du je u d i, 26 октом ври-1 ноем ври 1989 г., стр .7 4 -105. „Г раж даните и п аранауките“ (колоквиум , организиран от Ц ен тъ р а за науки и п р ом и ш л ен ост и в-к L e M o n d e ) П ариж , А л б ен М иш ел, 1993 г. „Срещ у спекулантите с и рац ион алн ото“ L ’E v é n e m e n t d u je u d i, 26 октом ври-1 ноем вр и 1989 г.

„Оттървете ни от дявола“, L e M onde, 1 януари 1996 г., стр. 9. „Д яволът“, П а н о р а м а , м есеч н о християнско списание, и з­ вън редн о издан и е № 12 от 1989 г. „Д яволът и Злото. В ъпроси към тео л о га “ от абат Г рело в християнския ежемесечник/Танорал* а, извънредния брой № 12, Д я в о л ъ т от 1989 г. „Д яволът се връщ а. Сектил. Ритуални престъпления. О б ­ себван е. С атаничен р ок “ - р еп ор таж под редак торството на В енсан Ж овер и К л од-Ф ран соа Ж ю л иан , L e N o u v e l O bservateur, 20 - 2 6 декем ври 1990 г. стр. 8-31. „Д яволът - по м ярка“ L u m iè re et Vie, бр. 212, април 1993. „Вярва ли ощ е Ц ърквата в дявола?“, християнският м е ­ сечник П а н о р а м а , бр. 284, септем ври 1993 г., стр. 7 0 - 7 1 . „П одем на „сатан и ческ ото“ насилие в С ъ еди нен и те Щ ати (ритуални престъпления и дем они чн и бан ди), от И нгрид К ар-

ЗА САТАНАТА СЕ ПИШЕ...

519

ланде L e M o n d e D i p l o m a t i q u e , февруари 1991 г. „Американското фантастично“ Е в р о п а , бр. 707, март 1988 г. „ ф а н та сти ч н и те“, Е в р о п а , бр.611, м арт 1980 г. „Краят на света е бл и зо и сам о С ъ еди нен и те щ ати м огат да спасят Зем ята“, от С ам ю ел Б лум енф елд [по п овод филм а А р м а г е д о н ] , L e M o n d e 6 август 1998, стр. 17. „Ф ранцузите и дявола“ от Ж ю л и ен П отел, П а н о р а м а и з­ вънреден брой № 12 Д я в о л ъ т , 1989 г. „Ф ранция - ом агьосана. Е кзорсисти. А стролози. Г а д а те­ ли. Д ервиш и“. L e N o u v e l O b s e r v a te u r , 2 2 -2 8 февруари 1985 г. „Ф ранция и згл еж да отн оси телн о п ощ адена от дв и ж ен и е­ то на сатанистите“ (профанация на гробове от ф енове на „Блек м етъ л “), L e M o n d e , 29 ю ни 1996, стр. 14. „П риятната двойка, която готви трупа на дявола“, от Ж .Б. А ран, L i b e r a t i o n , 9 ноем ври 1983 г. „Ч ерната литургия на м арсилците“ и „Въглените на Луциф ер“, L e P r o g r è s , на 8 и 13 ноември 1983 г. „Черни литургии“, L ’A s s i e t t e a u h e u r e , 12 декем ври 1903 г. (рисунки на Р адецки, О рази и А рданго). „Силата на м агьосниците. П арапсихология. Н ум ерология. Х и р о м а н т и я . П а р а л е л н а м ед и ц и н а . Г а д а н и я .“ L e N o u v e l O b s e r v a te u r , 1 -7 ю ни 1989 г. „Кой се бои от дявола?“ L a V ie, бр. 2561, 29 септември 1994 г., стр. 58-61. 9

„Завръщ ането на С атаната“, от Л. Розенвег, ъ - к L i b é r a t i o n , октом ври 1984 г. „Г отическият р о м а н “ Е в р о п а , бр. 659, м арт 1984 г.

„Сатаната и неговата империя“, N o tr e H is to ir e , бр. 143, април 1997 г. „Б лаж енният

С атана“ в-к L i b é r a t i o n , 1 м арт 1990 г.

„С атаната се връщ а“, от Л ю к ф е р и , en. L ’E x p r e s s , бр. 2187, 10 ю ни 1993,, стр. 1 2 0 -1 2 2 (п о п овод на м ного книги, м еж ду

520

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

к оито и тази на М есадие). „Е лек трон ен сатанизъм : С абат Х а й -Т е к “, о т Ш ерил М ю лер, S c ie n ti f i c tio n s , бр. 1, том . 2, 1997 г., стр. 11-28. „С атан и зм ъ т - би чъ т на 90-те годи ни “, от Д ом и н и к Селю ра, N e w L o o k , м арт 1991, стр. 129-139; април 1991 г., стр. 1 1 0 -1 2 2 ; м ай 1991 г., стр. 132-142. „Тайният ж ивот на ам ериканските м л а д еж и “, N ew seek , 10 м ай 1999 г., стр. 44 -6 0 . „У би й те християните, убийте христи ян и те...“ (сатан и зъ м и „D e a t h M e t a l “) L e M o n d e , 12 ю л и 1996, стр. 8. „О т Сит* д о Сатаната, от М еф истоф ел д о м етаф ор ата“, п ри л ож ен и ето за култура на N R C H andelsblad, 27 декем ври 1991 г.

* Сит - третият син на Адам и Ева, роден след убийството на Авел от Каин, чрез чието потомство Бог отново дава на човечеството възможност да се обърне към доброто и духовността. - Б. пр.

[UNE HISTOIRE DU DIABLE] НЯКОИ КОМИКСИ HA ТАЗИ ТЕМА

Д е м о н и ч н а при казка, Аристофан, издание на Association, 1996 г. П ъ т е ш е ст в и е т о на за б р а ве н и т е , Енки Билал и П иер К ристен,

D argaud, 1975 г. „ М а н д р а г о р а “, ф и л и и К азам айу, наречен К аза, в брой 78-Б на P ilo te , 1980 г. Е п о х а т а на м р а к а : П л а щ ъ т н а з д р а ч а , К аза, Dargaud, 1982 г. Е п о х а т а на м р а к а : П о д за к р и л а т а на н о щ т а , К аза, D argaud,

1984 г. П т и ц и т е н а г о с п о д а р я , П иер К ристен и Ж ан -К л од М ези ер,

Dargaud, 1974 г. (п р иклю чение на и зм исления п рез 1967 г. в P ilo te герой В а л е р и а н ) М ъ л в а т а з а Р уер г* , П и ер К ристен, Ж а н -К л о д М ези ер и Ж ак Тарди, Futuropolis, 1976 г. (публикувана през 1971 г. в P ilo te ) М ъ л ч а н и е т о , Д и д и е К о м ес, Casterm an, 1980 г. В л а д е т е л я т на м р а к а , Д и дие К ом ес, Casterman, 1981 г. (героятСкитникът Ергю н, се появи за първи път през 1973 г. в P ilote) Н е в е с т у л к а т а , Д и д и е К о м ес, Casterm an, 1983 г. К онницит е н а А п окали п си са, ф рансоа Кранал, Casterman, 1980 г. К р а л с т в о т о на т ъ м н и т е в о д и , П ол К ю вели е и Ж . Ван А м ,

и з д а д е н а о т L o m b a r d , 1 9 7 4 г. (ч а с т е о т п о р е д и ц а т а К орант ен)

* Руерг - древна област в Южна франция, присъединена към нея през 1607 г. от Хенри IV - Б. пр.

522

Робер МЮШАМБЛЕ ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Д я в о л ъ т , авторски колектив, издание на V ents d ’Ouest, 1993 г. Сукуби* -Б и т к а т а за душ ит е, фроадвал и П онте, Glénat, 1996 г. Т ен т ен в Тибет , Е р ж е, Casterman, 1960 г. (И зк уш ен ието на

М илу) В р а т и т е на А д а , Ж а к М артен и Ж и л Ш айе (еп изод от L efran c),

Casterm an, 1978 г. У б и т и ят . Р о га т и я т б о г. П ат М илс и С аймън Бизли, Zenda,

1991 г. (представя келтския бог Ц ерн унос). З м и й с к а т а я м а , Ш а н т а л М о н т е л и е , C a sterm a n , 1990 г., (приклю чения на Д ж ули Б р и с т о л ). р а н и , Ш антал М он тел и е, (приклю чения на Д ж у л и Б ристол).

Ф алш иви

D argaud,

1992

г.

О с т р о в ъ т на д е м о н и т е , Ш антал М он тели е, D argaud, 1994 г.,

(приклю чения на Д ж у л и Б ристол). Д я в о л ъ т , Н и кол ет, и здан и е на H um anondes A ssociés, 1978 г. П укн и , Н е ч и с т а с и л а , Т иери Р обен , и здание R ackham , 1990 г. Ч алет и д руги и ст ори и з а м а гь о с н и ч е с т в о и ча р о д ей ст во , Ж ан -

К л од С ерве, и здан и е на Lom bard, 1982 г. Н еж н а т а В и о л е т а , Ж а н -К л о д С ерве и Ж ер а р Д ю а м ,

Casterm an, 1982 г. Д я в о л ъ т , С орел, и здан и е на П риятелите на ком иксите, 1997 г. 666. П р ед и д е м о н а , Т ацито и ф р оад в ал , Zenda, 1993 г. (продължения: 666. Д ем он ъ т в н ай-голям ат а си м ощ , 1996 г.; 666. Л и л и т * * , и м п е р а т р и ц а т а на свет а , 1997 г.)

* Сукуба - женски демон, който изкушава душите чрез плътски контакти с мъжете - Б. пр. ** Лилит - в семитската митология женски демон, който обитава пустинни места и напада малки деца - Б. пр.

н я к о и к о м и к с и ...

523

Д е м о н ъ т на л е д о ве т е , Ж а к Т арди, D argaud, 1974 г. П лен н и ц а т а на Ж ъ л т а т а ся н ка (приклю чение на Б о б М о р а н ),

Анри Верн и Уилям Ванс, Dargaud, 1972 г. (продължения: К укл и т е на Ж ъ л т а т а сянка, издание на Lombard, 1975 г.; М а ги и т е на Ж ъ л т а т а ся н ка, издание на Lombard, 1976 г.)

Книгите на ЛИК можете да закупите от: София

фирмена книжарница „ЛИК“ - бул. „Цар Освободител“ № 29 Борса - Полиграфически комбинат, ул. „Н. Ракитин“ № 2 Книжарниците в СУ „Св. Кл. Охридски“ и НБУ „Хеликон“ - бул. „Стамболийски“ № 17 „Пингвините“ - ул. „Веслец“ № 4, ул. „Ан. Кънчев“ № 28 „Парнас“ - ул. „Славянска“ № 29 „Български книжици“ - ул. „Аксаков“ № 10 Варна

Книжарница „Стела“ - Театъра - Бозурови Книжарница „Пингвините“ - ул. „Прага“ № 7 Книжна борса „Спел“ - Шиварови Бургас

Книжарница „Хеликон“ - пл. „Тройката“ № 4 Благоевград

Книжарница „Перун“ - ул. „Д-р Хр. Татарчев“ № 22 Книжарница „Хеликон“ - ул. „В. Левски“ № 1 Пловдив

Книжна борса „Хермес“ Книжарница „Хеликон“ - ул. „Райко Даскалов“ № 13 Книжарница - „Литера-Н“ - ул. „Цариброд“ № 1 (пл. „Джумаята“) Русе

Книжарница „Пингвините“ - ул. „Александровска“ № 48 Габрово

Книжарница „Златев“ - ул. „Орловска“ № 26 Тел. за контакти: (02) 943 44 00; (02) 943 47 48; (0888), e-mail: [email protected]; www.lik-bg.com

Робер МЮШАМБЛЕ

ЕДНА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА Ф ренска, п ъ рво и здан и е

Оформление на корицата Миглена Деянова Коректор Йорданка Маргаритова Компютърно оформление Антоанета Жекова формат 16/60/84 обем 32,75 п.к. Предпечат ИК ЛИК гр. София, ул. „Гогол“ № 19 (02) 943 44 00; (02) 943 47 48;