Страхът в Западния свят (ХIV-XVIII век) / La Peur en Occident (XIVe-XVIIIe siècles) 9548440652 [PDF]

Zitiervorschau

ЖАН ДЕЛЮМО

Om XIV век насетне - понеже чуми, глад, бунтове, турско настъпление, Големият църковен разкол наслагват травматизиращите си ефекти християнската култура се чувства застрашена. Ръководителите на църквата и държавата са изправени пред належащата необходимост да идентифицират врага. Очевидно това е С атаната, който яростно води последната си голяма битка преди края на света. Той тласка турците да напредват; той вдъхновява езическите култове в Америка; той обитава сърцето на евреите; пак той, посредством женските изкушения и една отдавна нарочена за греховна сексуалност, се опитва да отклони о т задълженията им защитниците на реда; с посредничеството на магьосници и най-вече на вещици той смущава всекидневния живот, като омагьосва хора, животни и реколти... Ударил е часът за общата демонична офанзива... неприятелят е не само по границите, а и във вътрешността, където се налага още по-голяма бдителност. Именно страхът обяснява широките гонения във всички посоки, предприети о т политико-религиозната власт в повечето европейски страни в началото на новото време.

Ф ранцузинът Жан Делюмо (род. в 1923) е професор в Колеж дьо Франс, Париж, където оглавява катедрата по история на религиоз­ ното мислене в модерния Запад. Световноизвестен, носител на акаде­ мични награди, той създава жалони в новата историография. Въз основа на художествени и документални свидетелства Де­ люмо разкрива развитието на чувствителността, чувствата и умстве­ ните нагласи. Първият труд от това безпрецедентно интелектуално на­ чинание е пионерското изследване „Страхът в западния свят“ . Време­ то и настъпващите промени в обществените разбирания и в полити­ ческата карта на света не накърняват новаторството на погледа към миналото - от ъгъла на страха. Това е неочаквана история на мислене­ то в западния свят между XIV и XVIII век, в зората на модерните време­ на. Опирайки се върху широко поле на наблюдение - историческо, но и икономическо, социологическо, психоаналитично, физиологическо и антроположко, - ученият рисува портрета на травматизираното от чумата, войните, религиозните кавги и постоянната несигурност евро­ пейско общество. Целта му е да улови една цивилизация в нейната интимност и в кошмарите й. „Страхът в западния свят“ респектира с ерудиция и откривателство, с характерния за Жан Делюмо ясен изказ, наподобявайки увлекателно разплитане на историческа загадка. Авторът приключва „разчистването на сметките“ със страха във втората част от своето произведение, озаглавена „Грехът и страхът“ {Le péché et la peur, 1983), където проследява вменяването на вина и на омраза към света, предприето от западното християнство през XIIIXVIII век. Сетне в логическа последователност изтегля нишката на ана­ лиза през прошката и чувството за сигурност - „Успокояване и закри­ ла“ (Rassurer et protéger, 1989), или вярата в Бога като източник на сигурност, „Признание и опрощение“ (L ’aveu et le pardon, 1990) - до представите за вечно блаженство и райски мечтания, естетически и литературни. В трите тома на „История на рая“ (Une histoire du paradis) - „Градината на наслажденията“ (Jardin des délices, 1992), „Хиляда го­ дини щастие“ (Mille ans de bonheur, 1995) и „Какво остава от рая?“ (Que reste-t-il du paradis?, 2000), - като запален археолог и омаян съзерцател, той проучва възгледите за християнския рай и констатира постепенното му отдалечаване от земята успоредно с напредъка на науката и с появата на земните надежди. За обсега на научния интерес на Делюмо можем да съдим и по някои други заглавия от богатата му продукция: „Католицизмът от Лутер до Волтер“ (Le Catholicisme entre Luther et Voltaire, 1992), „Художестве­ ната история на Европа: Ренесансът“ (Histoire artistique de l ’Europe: la Renaissance, 1995), „Религии и Хора“ (Des Religions et des Hommes, 1996), Homo religiosus, (1977), „Приемането на другия“ (L ’Acceptation de l ’autre, 2000), „Средновековна Италия“ (L’Italie médiévale, 2002) и т. н. „Страхът в западния свят“ е първото произведение на Жан Де­ люмо, преведено на български език.

Жан Делюмо

СТРАХЪТ В ЗАПАДНИЯ СВЯТ (X IV -X V III В е к)

Един обсаден гр а д П ревод от френски НИНА ВЕНОВА

ИЗДАТЕЛСТВО

РИВА 2002

Cet ouvrage, édité dans le cadre du programme de participation à la publication VITOCHA, bénéficie du soutien du Ministère Français des Affaires Etrangères et du Service de Coopération et d ’Action culturelle de l'Ambassade de France en Bulgarie. Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие в книгоиздаването „ ВИТОША ", се ползва от подкрепата на Министерството на Външните Работи на Франция и на Службата за Сътрудничество и Културна дейност на Френското Посолство в България. Ouvrage publié avec le concours du Ministère Français chargé de la culture - Centre national du Livre.

fim I

ИВ. b A d û b

Jean Delumeau

LA PEUR EN OCCIDENT XIVe-XVIIIe siècles © Librairie Arthème Fayard, 1978 © Нина Венова, превод © Веселин Цаков, художник Издателство„Рива“, 2002 ISBN 954-8440-65-2

За корицата е използвана гравюра от серията „Апокалипсис “ на Албрехт Дюрер

ВЪВЕДЕНИЕ Историкът по следите на страха

1.

Мълчанието за страха

През XVI век не се влиза лесно нощем в Аугсбург. Монтен, който посещава града през 1580 г., се удивлява пред „фалшивата врата“, която с помощта на двама пазачи пресява пътниците, пристигащи след залез слънце. Те се сблъскват отначало с желязна портичка, която първият па­ зач отваря от стаята си, отстояща на повече от сто стъпки, посредством желязна верига, която „от голямо разстояние и след много завои“ изтегля една също желязна част. Щом се преодолее това препятствие, вратата рязко хлопва. След това по покрит мост посетителят преминава над градския ров и пристига на малка площадка, където съобщава само­ личността си и адреса, на който ще пребивава в Аугсбург. Тогава пазачът предупреждава с камбанка другаря си, кой­ то задвижва пружина от съседна на стаята му галерия. Тя отваря желязна бариера, после посредством голямо колело спуска подвижния мост, „без да може да се забележи нещо от всички тези движения: защото се задвижват от скрити ме­ ханизми в стената и вратите и изведнъж всичко се затваря с голямо дрънчене“. Отвъд подвижния мост се отваря го­ ляма порта, „много яка, от дърво и укрепена с железни ши­ ни“. През нея странникът влиза в зала, където се оказва зат­ ворен сам и без светлина. Но друга, подобна на първата пор­ та, му дава достъп до втора зала, където вече има светлина и където открива бронзово гърне, увиснало на верига. Там слага парите за преминаването. Вторият вратар изтегля ве­ ригата, прибира гърнето и проверява сумата. Ако не от го варя на определената тарифа, оставя го „да кисне до «арап та“. Но ако е доволен, отваря му по същия начин още една масивна, подобна на другите, порта, които веднага се «ат ръшва след него. И сто го «« града. Важна подробнос т, коя

то допълва това едновременно тежко и хитроумно съоръ­ жение: под залите и портите за всеки случай е пригодено подземие за петстотин бойци с конете им. При нужда ги из­ пращат на война, „без простолюдието в града да разбере1.“ Предпазни мерки, особено показателни за климата на несигурност: четири последователни тежки порти, мост над ров, подвижен мост, желязна бариера не изглеждат прекалени, за да се защитава един град с 60 000 жители, който на вре­ мето е най-богатият и най-многолюдният в Германия. Всеки чужденец е подозрителен, особено нощем, в една разкъсвана от религиозни разпри страна, докато турчинът броди край границите на империята. Пазят се и от простолюдието, чиито емоции са непредвидими и опасни. Затова подреждат не­ щата така, че да не се забележи отсъствието на войниците, обикновено разположени под сложната система на „фалши­ вата врата“. В нея са приложени последните усъвършенства­ ния на германската металургия от онова време, благодарение на които един особено разпалващ апетитите град успява, ако не да изтласка напълно страха извън стените си, то поне да го отслаби достатъчно, за да може да живее с него. Сложните механизми, защитавали едно време жители­ те на Аугсбург, имат символна стойност. Защото не само от­ делните индивиди, но и общностите и самите цивилизации са в непрекъснат диалог със страха. Историографията обаче изобщо не е изучавала досега миналото под този ъгъл, въп­ реки примера на Жорж Льофевр и пожеланието, изразено пос­ ледователно от него и от Люсиен Февр. Още през 1932 пър­ вият пише в труда си, посветен на Големия страх през 1789: „В течение на нашата история е имало други страхове преди и след Революцията; имало е и извън Франция. Не би ли мог­ ло да се намери нещо общо между тях, което да хвърли свет­ лина върху страха през 17892?“ Четвърт век по-късно Л. Февр на свой ред се опитва да тласне историците по този път, очер­ тавайки го с едри щрихи: „Не става дума... да се възстанови историята, тръгвайки единствено от необходимостта от си­ гурност - както Фереро беше изкушен да направи, тръгвайки от чувството на страх (всъщност в основата си двете чувст­ ва, едното позитивно, другото негативно, не се ли припок­ риват в крайна сметка?) - ... става дума да се постави на мяс-

тото му, да се възстанови легитимно полагащият се дял на един комплекс от чувства, които на съответната географска ширина и в съответния момент няма как да не са играли ка­ питална роля в близки и познати нам човешки общества3.“ С настоящата творба се опитвам да отговоря на този двоен призив, като бързам да уточня три граници на работа­ та си. Първата е очертаната от Л. Февр: не става дума да се възстановява историята, тръгвайки от „едничкото чувство на страх“. Подобно стесняване на перспективите би било абсур­ дно и вероятно е прекадено опростителско да се твърди както Фереро, че всяка цивилизация е продукт на дълга борба със страха. Затова подканям читателя да не забравя, че хвърлям определена светлина върху миналото, но съществуват други възможни и желани, които биха могли да допълнят и кориги­ рат моята. Другите две граници са времеви и пространстве­ ни. Почерпих примерите си предимно - но не изключително - от периода 1348-1800 и от географската област на запад­ ното човечество, за да придам спойка и хомогенност на мо­ ето изложение и за да не разсейвам светлината на прожекто­ ра върху чрезмерна хронология и пространства. В тази рам­ ка съществуваше историческа празнина, която ще се опитам в известна степен да запълня с ясното съзнание, че подобен опит, без модел за следване, е интелектуална авантюра. Но възбуждаща. Защо е това продължително мълчание за ролята на страха в историята? Навярно поради широко разпростране­ ната умствена нагласа да се смесват страх и малодушие, храброст и неустрашимост. От истинско лицемерие писмени­ ят дискурс и устната реч - втората повлияна от първия - дъл­ го време проявяват склонност да прикриват под шумно геро­ ично поведение естествените реакции, които придружават осъзнаването на един страх. „Думата „страх“ е натоварена с такъв срам, пише Ж. Делпиер, че я крием. Заравяме дълбоко в нас страха, който ни дълбае отвътре4.“ По времето, XIV-XVI век, когато в западното общество започва да се налага буржоазията със своите прозаични цен­ ности, една епическа наративна литература, насърчавана от tac трашената аристокрация, засилва възхвалата на бс tc 1 рашието - без никакви нюанси. „Както цепеница та нс може да гори без

огън, поучава Фроасар*, така и благородникът не може да зас­ лужи съвършена чест, нито световна слава, без подвизи5.“ Три четвърти век по-късно същият идеал вдъхновява автора на „Жан дьо Сентре“ (около 1456 г.)**. За него достойният да се нарича рицар трябва да предизвиква опасностите от любов към слава­ та и към дамата на сърцето. Той е „този, който... прави и струва така, че измежду другите да се чуе за него“ - подразбира се, за бойните му подвизи6. С толкова по-голяма слава се покрива, колкото повече рискува живота си в неравни битки. Такива бит­ ки са всекидневният хляб за Амадис Галски, герой от бретонския романен цикъл, който дори „кара да треперят най-жестоките диви зверове7“. Издаден в Испания през 1508, преведен на френски по искане на Франсоа I, „Амадис Галски“ и неговите допълнения през XVI век са предмет на над шейсет испански издания и на куп френски и италиански. Още по-впечатляваща е съдбата на „Бесният Роланд“*** на Ариосто: около 180 издания от 1516 до 16008. Роланд, „паладин**” , недосегаем за страха“, естествено презира „простата сган на сарацините“, която го на­ пада при Ронсво. С помощта на верния меч Дюрандал „ръце, глави, рамене [вражи] хвърчат на вси страни“ (гл. XIII). Колкото до рицарите кръстоносци, които Тасо описва в „Освободеният Ерусалим“ (първо изд. 1581), стигнали пред светия град, те не сдържат нетърпението си, „изпреварват сигнала на тръбите и барабаните и се хвърлят в атака с радостни викове“ (гл. III). Литературата на хрониките по същия начин не спира да прехвалва героизма на аристокрацията и на принцовете, цвета на благородническото съсловие. Тя ги представя като недосе­ гаеми за страха. Жан Безстрашния**“ * спечелил красноречи‘Жан Фроасар, френски хронист, поет и романист (ок. 1337-1400), оста­ вил четири тома Хроники, започващи от 1325. - Б. пр. “ Роман на нравите и педагогически трактат в проза от Антоан дьо Ласал, ключов текст в литературната история, предтеча на модерния ро­ ман чрез отказа от символизъм. - Б. пр.

■”Orlando furioso, ок. 1502. - Б. пр. " “ Паладин - рицар от свитата на Карл Велики. - Б. пр. ......Жан Безстрашния, херцог на Бургундия, през 1418 установява кон­ трол над властта във Франция от името на кралицата, Изабел Баварска - Б. пр.

мото си прозвище в битката срещу лиежците през 14089. За Шарл Дръзкия' - също знаменателен прякор - хвалбите са хипсрболични: „Той беше горд и върховно смел, пред опаснос­ тите без страх и ужас; и ако Хектор е бил смел пред Троя, той беше също толкова смел“. Така говори Шастелен10. А Молине при туря след смъртта на херцога: „Той беше... безценната из­ дънка на почтеността, връх на щастливо изящество, яркоцветно, ухаещо, плодоносно извисило се нависоко дърво на доб­ родетелта11.“ Показателна е и славата, която обгражда прижи­ ве Баяр“ . Той е „безстрашният и безукорен рицар“. Затуй смъртта на благородника от Дофине потапя „цялото благород­ ни чсско съсловие в скръб“. Защото, уверява Предания Служи­ тел, „малцина го доближаваха по сърцатост. По държане бе същински Тай Фламиний; по умели начинания - Кориолан, по сила и великодушие - втори Хектор12“. Моделът на бестрашния, ако не безукорен рицар непре­ къснато бива извисяван чрез контраста с набедената в страхливост тълпа. В древността Вергилий пише: „Низки души ули­ чава страхът.“ („Енеида“, IV, 13.)” ' Твърдението дълго време се приема за очевидна истина. Комин'” ' признава, че стрел­ ците са станали „най-важното нещо в света за битките“. Но трябвало да бъдат успокоявани чрез присъствието до тях на „голямо количество благородници и рицари“ и да им се дава вино преди сраженията, за да бъдат заслепени пред опасност­ та13. При обсадата на Падуа през 1509 Баяр се опълчил сре­ щу намерението на император Максимилиан да свали от ко­ нете френската кавалерия и да я хвърли в атака редом с ландскнехтите” ” ', „механични люде, които не поставят честта си |*ьй високо, както благородниците14“. Монтен приписва като 'Шарл Дръзкия, последният херцог на Бургундия (1433- 1477), мечтае да възстанови старото кралство на Лотарингия и заговорничи срещу кра­ ля на Франция. - Б. пр. "Баяр, Пиер дьо Терай, благородник, прославил се с бойните си подви­ зи във войните, водени от Шарл VIII, Луи XII и Фраисоа I Б. пр. '"Превод Георги Батаклиев, издателство „I 1иродни кула ура", 1980. - Б. пр ""Комин, Филип дьо (1447-1511), френски историк, ав тор на осем книги „Спомени“ (1489-1498) от царуването на Луи XI и Шарл VIII. Б. пр. ......Наемни немски войници.

Б. пр.

очевидно качество на простите хора склонността да си губят разсъдъка от страх дори когато са войници: съзират ескадрон от бронирани бойци в обикновеното стадо овце; вземат тръс­ тиките и камиша за копиеносци15. Освен това, свързвайки страхливостта и жестокостта, той отнася едното и другото към „мръсната сбирщина, войнишката тълпа16“.* През XVII век Лабрюйер на свой ред приема за истина твърдението, че ма­ сата селяни, занаятчии и прислужници не е смела, защото не търси - и не може да търси - слава: „Войникът е неизвестен; умира безславно сред множеството. В действителност и жи­ вотът му е бил такъв, но е живял все пак; това е една от при­ чините за липса на смелост у хората с нищожно и подчинено положение17.“** Романът и театърът на свой ред подчертават колко несъвместими са двете вселени, едновременно социал­ ни и нравствени: вселената на индивидуалната смелост на бла­ городниците и вселената на колективния страх на бедните. Ко­ гато Дон Кихот се кани да се намеси на страната на армията на Пентаполин срещу армията на Алифанфарон и Санчо Панса плахо му обръща внимание, че става дума просто за две стада овце, той си навлича отговора: „Страхът, който те е об­ хванал, ти пречи, Санчо, дори да виждаш и да чуваш добре. Защото страхът смущава сетивата и не позволява на човека да вижда нещата такива, каквито са. Щом толкова се боиш, дръпни се настрана и ме остави сам. Моята намеса е доста­ тъчна и тя ще наклони везните на победата към тези, които аз подкрепя18.“*’* Индивидуална храброст и при Дон Жуан, „се­ вилския измамник“, но оскверняваща, когато предизвиква призрака на Командора, Бога и ада. Естествено, неговият слу­ га трепери от ужас, а Дон Жуан го укорява: „Как можеш да се страхуваш от един мъртвец! Какво щеше да правиш, ако беше жив! Глупав простолюден страх19.“ Щампата, че низшите са страхливи, се доизковава и от *Тук и навсякъде цитатите от „Опити“ на Мишел дьо Монтен са в пре­ вод на Тодор Чакъров, изд.“Наука и изкуство“, 1974-1976. - Б. пр. “ Тук и навсякъде цитатите от „Характери“ на Жан дьо Лабрюйер са в превод на Стоян Атанасов, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1976. - Б. пр. "“ Тук и навсякъде цитатите от „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“ на Мигел де Сервантес са в превод на Тодор Нейков, изд. „На­ родна култура“, 1970. - Б. пр.

два записа от времето на Ренесанса, противоречиви в намере­ нията си, но сходни по светлината, която хвърлят и която мо­ же да се резюмира по следния начин: властниците гледат да държат народа - главно селяните - в страх. Семфориан Шампие, лекар и хуманист, но ласкател на благородничеството, пи­ ше през 1510: „Господарят трябва да получава удобство и нас­ лада от нещата, над които превиват гръб и се мъчат неговите хора.“ Неговата роля е да „поддържа земя, защото поради страха си от рицарите простите хора орат и обработват ниви­ те наплашени, от страх да не бъдат унищожени20“. А Томас Мор, който оспорва обществото на своето време, макар и от позицията на една въображаема „Утопия“, твърди, че бедност­ та на народа е защитата на монархията... „Бедността и нужда­ та потискат смелостта на духа, правят хората търпеливи и лищават угнетените от възвишени помисли за бунт21.“’ Тези няколко примера - които бихме могли да умножа­ ваме безкрайно - разкриват идеологическите причини за дъл­ гото мълчание относно ролята и значението на страха в чо­ вешката история. От древността до неотдавна, но особено през Ренесанса, литературният дискурс, опрян върху иконография­ та (портрети в цял ръст, конни статуи, славни жестове и по­ зи), възхвалява индивидуалната смелост на героите, които ръ­ ководят обществото. Необходимо било да бъдат такива, или поне представяни под този ъгъл, за да се оправдае в собстве­ ните им очи и пред народа властта, в която били облечени. И обратно, страхът бил срамният общ жребий и основание за по­ робване на сганта. С Френската революция простолюдието от­ воюва правото на смелост. Но новият идеологически дискурс широко копира стария и на свой ред проявява склонност да прикрива страха, за да възпява героизма на низшите. Та зато­ ва е бавна появата, въпреки военните маршове и паметниците на загиналите за родината, на обективност при описанието и подхода към страха, освободен от срама. Показателно е, че първите големи описания на паника са балансирани с велича­ ви елементи, които сякаш носят извинение за погрома. Спо­ ред Виктор Юго именно „Разрухата, със лик, така голям и смаян“ е надвила храбростта на Наполеоновите войници при Ватерло. И „Четирийсет лета след бягството страхотно, о, Ва‘Превод Александър Милев. - Б. пр.

терло, плато зловещо и самотно, това поле, де бог бе смесил толкоз рат, съзря как бягаха титаните назад22“.’ В картината на Гоя, озаглавена „Паника“ (Прадо), един колос, чиито песници напразно удрят натежалото от облаци небе, сякаш оправ­ дава ужаса на множеството, което презглава се разбягва на вси страни. После малко по малко психологическата истина взе­ ма връх. От разказите на Мопасан до ,Диалози на кармелитките“ на Бернанос, като се мине през „Разгром“ на Зола, ли­ тературата постепенно отрежда на страха истинското му мяс­ то, докато психиатрията проявява все по-голям интерес към него. Днес вече са безчет научните творби, романите, автоби­ ографиите, филмите, които имат думата „страх“ в заглавието си. Любопитно е, че историографията, разработила толкова нови области днес, е пренебрегнала тази. Във всяка епоха превъзнасянето на героизма е лъжов­ но: похвално слово, то оставя в сянка голям дял от действи­ телността. Какво е имало зад декора, изтъкан от рицарската литература, която неуморно възпява храбростта на рицарите и подиграва малодушието на простата сган? С основни твор­ би, прекрачващи отвъд конформизма, Ренесансът се заема да коригира идеализирания образ на безстрашието на благородничеството. Наистина личи ли, че Панюрж и Фалстаф са благородници, любими спътници на бъдещи крале? Първият хленчи на кораба, изгубил ума и дума от бурята: „Милион и осемстотин хиляди годишна рента давам на този, който ме из­ веде на суша, ей тъй на, както съм - накакан и изпоцапан23.“” Вторият, верен на собствената си логика, оплаква честта: „Защо трябва да се натискам, щом той (Бог) не ме ви­ ка?... Но както и да е! Честта ме кара... Добре, ама както ме кара, ако вземе да ме закара, където не искам? Тогава? Може ли честта да ми сложи нов крак? Не. А нова ръка? Не. А да премахне болката от раната? Не. Значи не е добра Из „Възмездие“:“Изкупление“. Превод Атанас Далчев и Александър Муратов. Виктор Юго, Избрани творби в осем тома, изд. „Народна кул­ тура“, 1990. - Б. пр. “Тук и навсякъде цитатите от „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле са в превод на Дора Попова, изд. „Народна култура“, 1982. - Б. пр.

в хирургията тази чест? Не е. Но какво е „чест“? Дума. И какво съдържа тази дума? Въздух. Голямо съдържание, няма що!... Тогава не ми е дотрябвала. Честта е само един герб на гроба. И с това свършва моят закон божи24.“’ Какво рязко опровержение на всички „Диалози на чест­ та“ от XVI век25! За периода на Ренесанса съществуват и други такива, които откриваме не в литературни творби. В това отношение Комин е безценен свидетел, защото дръзва да каже премъл­ чаваното от други хронисти относно малодушието на някои знатни. Описвайки битката при Монтлери през 1465 между Луи XI и Шарл Дръзкия, той заявява: „Никога не е бивало поголямо бягство от двете страни.“ Френски благородник на един дъх взема разстоянието до Лузинян; сеньор на граф Шароле, търтил в обратна посока, спира чак в Кеноа. „Не им стискаше на тия двамата да се сдавят26.“ В главата, която пос­ вещава на „страха“ и на „наказанието за страх“, Монтен също споменава безславното поведение на някои благородници: При обсадата на Рим (1527) „паметен е страхът... свил и вледенил така силно сърцето на един благородник, че той се прострял мъртъв на прелеза, без дори да бъде одраскан27“. „По времето на нашите бащи - припомня той още - сеньор Дьо Франже..., губернатор на Фуентарабия..., предавайки тоя град на испанците, бил осъ­ ден да изтърпи лишение от благородническо звание; той, както и потомството му, били обявени за хора от простолюдието, обложени с данък и лишени от право­ то да носят оръжие; това сурово наказание е било из­ пълнено в Лион. По късно по същия начин били нака­ зани всички благородници, които се намирали в Гиза, когато там влязъл граф Дьо Насо (в 1536); оттогава на­ сетне и други били постигнати от същата участ28.“ Страх и малодушие не са синоними. Но трябва да си зададем въпроса дали Ренесансът не е бил белязан от по-ясно 'Тук и навсякъде цитатите от Шекспир са в превод на Налери Петров. „Хенри IV“, Исторически драми, изд. „Народна култура“, 1980. - Б. пр.

осъзнаване на многобройните опасности, надвиснали над чо­ века в битка и другаде, на този свят и в отвъдния. Оттук и появяващото се многократно в хрониките от онова време съ­ жителство у една и съща личност на храбро поведение и страх­ ливи изяви. Филипо-Мария Висконти (1392-1447) водел дъл­ ги, тежки войни. Но карал да пребъркват и проверяват всеки, който прекрачвал прага на миланския му замък, и забранявал да се стои край прозорците - „никой не бивало да застане до­ ри на прозореца, за да не би да даде знак навън“. Вярвал в звездите и в сляпата необходимост и в същото време призова­ вал закрилата на легион светци. Този голям любител на ри­ царски романи и пламенен почитател на техните герои „не поз­ волявал да се спомене пред него смъртта и отстранявал от двореца дори любимците си в смъртния им час“. Умрял все пак с достойнство29.* По много черти Луи XI прилича на него. Този умен, предпазлив и недоверчив крал проявявал храброст при тежки обстоятелства, например в битката при Монтлери, или когато го предупредили за близкия му край - новина, пи­ ше Комин, която „той понесе благочестиво, и всичко остана­ ло до самата си смърт, както никой досега, когото съм виждал да умира30“. Суверенът, създал рицарски орден, бил презиран обаче от доста свои съвременници, които го оценявали като „плашлив човек“ —и „наистина беше“, уточнява Комин. Стра­ ховете му се задълбочили към края на живота му. Подобно на последния от фамилията Висконти, той изпаднал в „чудно по­ дозрение към всички“, като допускал до себе си само „хора от прислугата“, а четиристотин стрелци го пазели с постоянна охрана. Наредил да оградят замъка Плеси с „решетка от дебе­ ли железни пръчки“. Заповядал да „забучат“ в зидовете на за­ мъка „остри железни зъбци31“. Стелците с арбалети трябвало да стрелят по всеки, приближил се нощем към кралската ре­ зиденция. Страх от заговори. Нещо повече, страх от смъртта. Когато се разболял, му проводили от Реймс, Рим и Констан­ тинопол безценни реликви, от които очаквал изцеление. Пра­ тил да издирят вдън Калабрия светия отшелник Франсоа дьо Пол и когато той пристигнал в Плеси, хвърлил се в нозете му, "Якоб Буркхарт, „Култура и изкуство на Ренесанса в Италия“. Навсякъ­ де цитатите са в превод на Харитина Костова-Добрева, изд. „Наука и из­ куство“, 1987. - Б. пр.

„та да му удължи живота“. Комин прибавя и тази черта, която още повече приближава Луи XI до Филипо-Мария Висконти: „...Никой човек не се страхуваше толкова от смъртта, никой не стори повече, за да я избегне; и през цялото време на живота си молеше служителите си и мен, както други, видим ли го в принуда да умре, да не му го казваме, само мъничко: „говорете малко“ и просто да му дадат да се причести, без да произнасят пред него жестоката дума „смърт“; защото му се струваше, че няма сърце да чуе толкова жестока присъда32.“ Всъщност я понесъл „благочестиво“, тъй като обкръ­ жението му пристъпило кралската повеля. Най-благородният сред благородните, водачът на рицарски орден признава значи, че го е страх, както скоро това ще сторят Панюрж и Фалстаф. Но за разлика от тях, прави го без цинизъм, а кога­ то идва страшният миг, не се държи като страхливец. Психо­ логията на суверена не може да се разглежда отделно от един исторически контекст, в който изобилстват мъртвешки тан­ ци, artes moriendi, апокалиптични проповеди и изображения на Страшния съд. Страховете на Луи XI са на човек, който се знае грешен и се опасява от ада. Той ходи на поклонения, често се изповядва, почита Богородица и светците, събира ре­ ликви, дарява щедро църкви и абатства33. Отвъд частния слу­ чай поведението на краля е показателно за настъплението на страха в западния свят в зората на модерните времена. Но няма ли връзка между осъзнаването на опасностите и културното равнище? Монтен намеква за такава връзка в пасаж от „Опити“, където в хумористична тоналност устано­ вява връзка между интелектуалната изтъченост на западните народи, от една страна, и поведението им по време на война, от друга: „Веднъж един италиански сеньор в мое присъствие се изказа неблагоприятно за своята нация. Съобразителността на италианците - казваше той - и жизнеността на техните понятия са толкова големи, че те от по-рано могат да предвидят опасностите и нещастията, кои то биха ги сполетели, затова на война бързат да запазят са

мосъхранението си, преди още да са се сблъскали с опасността; докато ние и испанците, които не сме така проницателни, вървим направо и трябва да видим с очи­ те си опасността, да я пипнем с ръка, за да почувстваме страх; но дори и тогава страхът не може да ни спре; а немците и швейцарците, по-бавни и по-прости, се стряс­ кат само тогава, когато бъдат засипани с удари34.“ Иронични и може би повърхностни обобщения, които все пак имат заслугата да откроят връзката между страх и проницателност, обособила се през Ренесанса - проницател­ ност в съответствие с развитието на умствения апарат. Префинени от дълго културно минало, не сме ли днес по-крехки пред опасностите и по-уязвими за страха, отколкото нашите предци? Едновремешните рицари, импулсивни, обръгнали на война и дуели, които, без да му мислят, се хвърляли в стълкновенията, вероятно по-слабо са осъзнавали, в сравнение с войниците на XX век, опасностите на битката и следователно са били по-малко податливи на страха. Във всеки случай, в днешно време страхът пред врага стана правило. От анкети сред американската армия в Тунис и в Тихия океан през Втората све­ товна война става ясно, че само 1 процент от войниците заявя­ ват, че никога не ги е страх35. Подобни са резултатите и от дру­ ги проучвания, правени сред американските летци по време на същия конфликт и преди това, сред доброволците от бригадата „Ейбрахам Линкълн“ в Испанската гражданска война36.

2.

Страхът е естествен

Независимо дали в днешно време се е изострила чувс­ твителността към страха, той е важна съставка на човешкия опит, въпреки усилията да бъде превъзмогнат37. „Няма човек, който да е извън обсега на страха и който може да се похва­ ли, че се е избавил от него38“, пише един военен. Високопла­ нински водач, комуто задават въпроса дали му се е случвало да изпита страх, отговаря: „Винаги се страхуваш от бурята, когато я чуваш да плющи по скалите. Косите ти се изправят под кепето39“. Заглавието на произведението на Яков Линд

„Страхът е моят корен“ не се отнася единствено до случая на едно еврейско дете във Виена, което открива антисемитизма. Защото страхът „е роден с човека в зората на времето40“. „Той е у нас... Съпътства ни през целия живот41.“ Цитирайки Веркор, който дава любопитно определение на човешката природа - хората носят амулети, животните, не, - Марк Орезон заключава, че човекът по дефиниция е „съществото, кое­ то се страхува42“. В същия смисъл Сартр пише: „Всички хо­ ра се страхуват. Онзи, който не изпитва страх, не е норма­ лен, това няма нищо общо с храбростта43.“ Необходимостта от сигурност следователно е фундаментална: тя е в основата на човешкия морал и емоционалност. Несигурността е сим­ вол на смъртта, сигурността - символ на живота. Другарят, ангелът хранител, приятелят, благотворното същество е ви­ наги онова, което излъчва сигурност44. Следователно Фройд греши, като „не довежда анализа на страха и на патогенните му форми до вкореняването им в потребността от оцеляване пред заплахата на предвижданата смърт45“. Животното не из­ преварва своята смърт. Докато човекът отрано знае, че ще умре. Следователно „единствено той на света познава стра­ ха в такава страшна и трайна степен46.“ Освен това, отбеляз­ ва Роже Кайоа, страхът у животинските видове е единствен, един, неизменен: да не бъдат изядени. „Докато човешкият страх, рожба на въображението ни, не е един, а множествен, не е фиксиран, а непрекъснато променлив47.“ Оттук и необ­ ходимостта да му се напише историята. Все пак страхът е двусмислен. Присъщ на човешката природа, той е основен заслон, гаранция срещу опасностите, необходим рефлекс, чрез който организмът временно избяг­ ва смъртта. „Без страха никой вид не би оцелял48“. Но ако надхвърля поносима доза, той става патологичен и поражда блокажи. Можеш да умреш от страх, или поне да се вцепе­ ниш от страх. В „Бекасови разкази“ Мопасан го описва като „нещо отвратително, ужасно преживяване, някакво душевно разстройство, страшна спазма на мисълта и на сърцето, от спомена за която само ни полазват мъчителни тръпки49“ . За­ ради понякога опустошителните му последствия Декарт го '„Страхът“, Ги дьо Мопасан, Избрани съчинения в осем тома, изд. „Па родна култура“, 1959, превод на Зефира Кацкова. - Б. пр.

> зт /А Г Р з НАРОДНА БИБЛИОТЕКА

! i

[

U A ciO b • Пловдив ................................

иIV

сравнява с малодушието, срещу което не ще успееш доста­ тъчно да се бронираш предварително: Страхът или ужасът, обратното на дързостта, е не само хлад, но също разстройство и учудване на душа­ та, що й отнемат способността да устоява на злините, които смята за близки... Следователно не е особена страст; само излишък от малодушие, учудване и опа­ сение, който винаги е порочен... И понеже главната при­ чина за страха е изненадата, за да го избегнеш, нищо не е по-добро от предварителното обмисляне и подгот­ вяне за всички събития, които могат да го породят50.“ Сименон заявява по същия начин, че страхът е „враг, поопасен от всички други51“. До ден днешен индианците - и до­ ри някои метиси - говорят за болестта на ужаса (espanto или susto): болният е изгубил душата си от ужас. Да имаш espanto, то е „да оставиш душата си другаде“. Според поверието тя е задържана от земята или от малки злосторни създания, chaneques. Налага се спешно да се иде при „лечител на ужа­ са“, който със съответни средства да помогне на душата да се върне в тялото, от което е избягала52. Това напомня поведени­ ето на селяните от Перш, чиито „суеверни“ практики описва отец Тиер през XVII век. За да се предпазят от страха, те но­ сят по себе си вълчи очи и зъби, или при възможност се кач­ ват на гърба на мечка и така правят няколко обиколки53. Страхът наистина може да причини инволюция на ин­ дивидите и Марк Орезон отбелязва по този повод - ще се върна към темата в следващата си книга*, - че регресията към страха е опасността, която непрекъснато дебне религи­ озното чувство54. Най-общо казано, който е жертва на стра­ ха, рискува да се разпадне. Неговата самоличност се пропук­ ва, изчезва „усещането за успокоение, което дава приобща­ ването към света“; „битието става отделено, друго, чуждо. Времето спира, пространството се стеснява 55“. Именно това се случва на Рене, шизофреничката, наблюдавана от г-жа Сеше: един януарски ден тя за първи път изпитва страх, доне‘„Грехът и страхът, внушаване на чувството за вина в западния свят, XIII— XVIII век“, 1983.- Б .п р .

сен й, както вярва, от силен вятър, вестител на злокобни пос­ лания. Скоро растящият страх я отдалечава все повече от външния свят, чиито елементи постепенно губят реалност56. Болната доверява по-късно: „Страхът, който преди беше епи­ зодичен, вече не ме напускаше. Всеки ден бях сигурна, че го усещам. Увеличаваха се и състоянията на нереалност57.“ И колективният страх може да доведе до заблудени самоубийствени поведения, при които изчезва точната преценка за действителността. Такива са паниките, белязали по-новата история на Франция от Ватерло до масовото бягство на юг през юни 1940. Зола вярно описва довелите до поражението през 1870: „...Но уплашените генерали препускаха и такава буря от ужас се изви, като отнасяше и победените, и побе­ дителите, че за миг двете армии се заблудиха и се за­ губиха една от друга в това сляпо преследване посред бял ден - Мак Маон бягаше към Люневил, а пруският кронпринц го търсеше към Вогезите. На 7 [август] ос­ татъците от 1-ви корпус минаха през Саверн като из­ лязла от коритото си тинеста река, която влачи всякак­ ви отломки. На 8-и при Саарбург 5-и корпус се вля в 1-ви като буен поток в поток, който също бягаше, раз­ бит, без да е воювал, отвличащ началника си, нещаст­ ния генерал Дьо Файи, обезумял от страх, че ще го об­ винят в бездействие и ще го държат отговорен за по­ ражението. На 9-и и 10-и общото бягство продължава­ ше, при което всеки гледаше да спаси кожата си и до­ ри не се обръщаше назад58.“* Разбираме защо древните виждали в страха наказание на боговете и защо гърците обожествявали Деймос (ужаса) и Фобос (страха), опитвайки се да ги привлекат на своя страна по време на война. Спартанците, военен народ, посветили ма­ лък храм на Фобос, божество, на което Александър Велики тържествено принесъл жертва преди би тката при Арбел (Ербил). На Омировите богове Деймос и Фобос съответствали 'Емил Зола, „Разгром“, Военно издателство, 1979, превод Любен Вел­ чев. - Б. пр.

римските божества Палор и Павор —според Тит Ливий на тях решил да посвети две светилища Тул Хостилий, виждайки ар­ мията си в бягство пред албаните. Колкото до Пан, първоначално национален бог на Аркадия, който е падането на нощта сеел ужас сред стадата и пастирите, от V век станал не­ що като национален закрилник на гърците. Атиняните му при­ писали поражението на персите при Маратон и му издигнали олтар на Акропола, почитан всяка година с ритуални жертвоп­ риношения и надбягвания с факли. Вярвали, че разстройващият глас на Пан всял безредие във флотата на Ксеркс при Саламин и по-късно спрял напредването на галите към Делфи59. Древните виждали в страха по-могъща от човека сила, която все пак можели да спечелят на своя страна със съответни да­ рове, обръщайки срещу врага тероризиращото й действие. Те разбирали —и в известна степен признавали - съществената роля, която страхът играе в индивидуалните и колективните съдби. Във всеки случай, историкът без голямо търсене може да разпознае присъствието му в груповите поведения. От т. нар. „първобитни“ народи до съвременните общества той го откри­ ва почти на всяка крачка - и в най-различни области на всекид­ невното съществуване. За това например говорят често ужася­ ващите маски, които многобройни цивилизации използват през вековете в своите свещенослужения. „Маска и страх, пише Роже Кайоа, маска и паника непрекъснато биват представяни за­ едно, неразривно свързани... [човекът] заслонява зад това вто­ ро лице своите екстази и световъртежи, и най-вече общата чер­ та - страха - с всичко що е живо и иска да живее; маската ед­ новременно като изразител на страха, защита срещу страха и средство за всяване на страх60.“ Л. Кошницки обяснява в слу­ чая с африканците страха, който маската едновременно прик­ рива и изразява: „Страх от духовете, страх от природните си­ ли, страх от мъртвите, от дебнещите в джунглата диви зверове и тяхното отмъщение, след като ловецът ги убие; страх от се­ беподобния, който убива, насилва и дори изяжда жертвите си; и над всичко, страх от неизвестното, от всичко, що предшества и следва краткото съществуване на човека61.“ Да сменим нарочно и рязко епохата и цивилизацията и да се гмурнем за миг в икономическата модерност. В тази об­ ласт, пише А. Сови, където „всичко е несигурно, където ин-

i ересът непрекъснато е заложен на карта, страхът е постоя­ нен'’2.“ Безчет са примерите, които доказват това, от блъска­ ниците на улица Кенкампоа по времето на Ло’ до „черния чет­ въртък“ на 24 октомври 1929 на Уолстрийт, минавайки през обезценяването на парите, издадени при Френската револю­ ция, и срива на марката през 1923. Във всички тези случаи безразсъдната паника се разпространява чрез заразата на ис­ тинския страх от празното. Психологическият елемент, тоест цудостта, взема връх над трезвия анализ на положението. Поголяма проницателност и хладнокръвие, по-малко крайни т грахове за бъдещето от страна на притежателите на банк­ нотите и акциите навярно биха позволили да се продължи ек­ спериментът на Ло, да се удържи в разумни граници респек­ тивната девалвация на революционната парична емисия и на ваймарската марка и най-вече, да се контролира по-добре спадът на производството и нарастването на безработицата вследствие краха от 1929. Борсовите игри, от които, уви, за­ висят толкова човешки съдби, в крайна сметка познават са­ мо едно правило: редуването на чрезмерни надежди и безраз­ съдни страхове. С изострено към тези очевидности внимание дори при бързо облитане на пространството и времето изследователят открива колко многобройни и значителни са колективните ре­ акции на страх. Конституцията на Спарта била основана върху страха и систематизирала организирането на „равните“ във во­ енна каста. Непрекъснато мобилизирани, закалявани още от дет­ ството, спартанците живеели под непрекъсната заплаха от бунт на илотите. За да ги държи в подчинение със страх, самата Спар­ та била принудена да се променя все по-радикално. Първона­ чалните „другооформящи“ мерки, насочени срещу илотите, ско­ ро довели до още по-строги „самооформящи“ мерки, които „превърнали Спарта в укрепен лагер“63. По-късно с подобно основание била създадена инквизицията, поддържана от стра■Джон Ло (1671-1729) - шотландски финансист, препоръчва създаване­ то на държавна банка и система на кредитиране и движение на парите. Осъществява идеите си във Франция по времето на Регентството. Но не­ разумните парични емисии и трескавите спекулации (с център Париж, улица Кенкампоа) водят до банкрут и до бягството на Ло, междувремен­ но станал главен интендант на финансите. - Б. пр.

ха пред непрекъснато възкръсващия враг: ереста, която сякаш неспирно обсаждала църквата. В наше време фашизмът и нацизмът се възползваха от уплахата на рентиерите и на дребна­ та буржоазия, които се страхуваха от обществените безреди­ ци, срива на валутата и комунизма. Расовите напрежения в Юж­ на Африка и САЩ, господстващ ото в Израел мислене, обусловено от усещането за обсаденост, „равновесието на стра­ ха“, поддържано от свръхсилите, враждебността между Китай и СССР са все прояви на страха, който разкъсва нашия свят. Може би защото нашата епоха измисли неологизма sécuriser , тя е по-способна - или не толкова зле въоръжена в сравнение с друга - да огледа миналото с нов поглед, тър­ сещ да открие в него страха. В избраната тук пространстве­ но-времева рамка това изследване се опитва да стигне до скритите пружини на една цивилизация, да открие нейните по­ някога непризнати поведения, да я улови в нейната интимност и в нейните кошмари отвъд собствения й разказ за себе си.

3.

От индивида към колектива: възможности и трудности на преноса**

Нищо не се анализира по-трудно от страха. Още потрудно е, когато трябва да се мине от индивидуалното към колективното. Могат ли цивилизациите да умират от страх, подобно на отделни личности? Така формулиран, въпросът от­ кроява двусмислеността при говоримия език, който не се ко­ лебае да преминава от частното към обобщението. Напосле­ дък можеше да се прочете във вестниците: „След войната Йом Кипур Израел развива депресия.“ Подобни преноси не са новост. Във Франция през средните векове наричат effroiz разразяващите ce esmeutes и foies commocions на разбунтува­ лите се населения, като с това искат да посочат ужаса, който тези населения са всявали, но и са изпитвали64. По-късно ‘Sécuriser - внушавам чувство за сигурност и самоувереност. - Б. пр. "Благодаря на г-жа д-р Дьониз Павловски-Монданж, директорка на медико-психопедагогически център в Рен, която се съгласи да прочете та­ зи част от моето въведение и да сподели своите коментари. - Б. а.

французите през 1789 наричат „Големия Страх“ фалшивите тревоги, бойната готовност, плячкосването на замъци и уни­ щожаването на леговища, предизвикани от страха пред „арис­ тократически заговор“ срещу народа с помощта на разбой­ ници и чужди сили. Но не е сигурен метод, когато анализи, валидни за отделен индивид, просто се прилагат към цяла група. Едно време месопотамците вярвали в съществуване­ то на хора-скорпиони, които можели да убиват само с вида си65. Древните гърци също били убедени, че всеки, погледнал една от Горгоните, вмиг бива вкаменен. И в двата случая ста­ ва дума за митичен вариант на проверен факт: възможността да умреш от страх. Разбира се, трудно бихме обобщили тази констатация, безспорна на равнището на отделната личност; но все пак да се опитаме да преминем от единственото към множественото, тръгвайки от изучаването на личните страхо­ ве, чиято картина от ден на ден се уточнява (понеже вече сме в състояние да отключваме реакции на страх, бягство, на­ падение или отбрана при маймуни, котки и плъхове, като пре­ дизвикваме разстройства на нивото на лимбичната система). В тесния и точен смисъл на думата страхът (индивидуални­ ят) е шокова емоция, често предшествана от изненада, пре­ дизвикана от осъзнаването на непосредствена опасност, която смятаме, че заплашва нашето оцеляване. На сигнала за тре­ вога хипоталамусът* реагира с пълна мобилизация на орга­ низма, която отключва различни типове соматично поведение и по-специално предизвиква ендокринни изменения. Подобно на всяка друга емоция, страхът може да предизвика контраст­ ни следствия според индивидите и обстоятелствата, дори ре­ дуване на различни реакции у същата личност: ускоряване или забавяне на пулса; твърде учестено или забавено дишане; свиване или разширяване на кръвоносните съдове; хипер- или хипосекреция на жлезите; констипация или диария; анурия (задръжка на урина) или полиурия; вцепеняване или резки движения. В крайни случаи затормозването стига до псевдопарализа пред опасността (каталепсия), а екстериоризирането води до хаотични нецелесъобразни движения, характерни за паниката66. Едновременно външна проява и вътрешно прежи‘Подхълмието, област от междинния мозък, където са разположени гор­ ните центрове на вегетативната нервна система. - Б. пр.

вяване, страховата емоция следователно освобождава непри­ вична енергия и я разпръсква из целия организъм. Това раз­ товарване само по себе си е полезна реакция на законна защи­ та, която обаче индивидът, най-вече под въздействие на чес­ тите агресии на нашето време, не винаги използва разумно. Трябва ли да пренесем тази клинична картина на колек­ тивно равнище? И - предварителен въпрос - какво разбираме под „колективен“? Защото прилагателното има двояк смисъл. Може да означава тълпа - въвлечена в бягство или уплашена след проповед за ада, или пък която се освобождава от стра­ ха да не умре от глад, нападайки товари със зърно. Но може да означава и някой човек като анонимен модел на група, независимо от специфичните лични реакции на един или друг неин член. В първия смисъл на „колективно“ реакциите на тълпа, изпаднала в паника или внезапно дала свобода на своята агре­ сивност, навярно в доста голяма степен са резултат от сбора на личните шокови емоции, обяснени от психосоматичната меди­ цина. Но това е вярно само донякъде. Защото поведението на тълпата пресилва, усложнява и трансформира индивидуалните крайности, както предусети Гюстав Льобон67. И наистина, на­ месват се усложняващи фактори. Паниката, завладяла една по­ бедоносна армия (както Наполеоновата вечерта при Ваграм68), или тълпата купувачи в базар в пламъци, ще бъде толкова посилна, колкото по-слабо е психологическото сцепление между обхванатите от ужас хора. В някогашните метежи често жени­ те давали сигнал за обезумяване, после за разбунтуване69, ув­ личайки след себе си и мъжете, които у дома не обичали да бъдат командвани от своите съпруги. Освен това човешките сборища са по-чувствителни към действието на водители, отколкото биха били поотделно единиците, които ги съставят. По-общо казано, психологията на тълпата се характе­ ризира с податливост на влияния, абсолютна категоричност на оценките, бързо възпламеняване, отслабване или загуба на критическа преценка, намаляване или изчезване на чувство­ то за лична отговорност, подценяване на силата на против­ ника, способност да минава внезапно от ужас към въодушев­ ление и от акламации към заплахи със смърт70. Но когато говорим за днешния страх да се качиш в ав­ томобил за дълго пътуване (всъщност става дума за фобия,

произтичаща от опита на субекта), или когато си припомним, че предайте ни са имали страх от морето, вълците и таласъми­ те, не отпращаме към поведения на тълпа, нито пък намекваме за конкретна психосоматична реакция на човек, вкаменен от внезапна опасност или спасяващ се с бяг от нея, а по-скоро имаме предвид обичайно поведение, което подразбира и суми­ ра много индивидуални страхове в определен контекст и пред­ вижда други в подобни случаи. Тогава думата „страх“ придо­ бива по-широк смисъл отколкото при индивидуалните прежи­ вявания и колективното единствено число обема гама от емо­ ции, вариращи от опасение и уплаха до най-силен ужас. Стра­ хът тук е навикът, който има една човешка група, да се опася­ ва от тази или онази заплаха (реална или въображаема). Тога­ ва основателно можем да се запитаме дали някои цивилизации са били - или са - по-плашливи от други; или да формулира­ ме другия въпрос, на който се опитва да даде отговор насто­ ящото изследване: дали в определен стадий на развитие евро­ пейската цивилизация не е била налегната от опасно стечение на страхове, пред които е трябвало да реагира? И не можем ли да назовем това стечение на страхове с глобалното назва­ ние „Страха“? Това обобщение обяснява заглавието на моята книга, която разглежда по-обстойно и по-систематично изра­ зи, вече използвани от видни учени, говорили за „надигане“ или „отстъпление“ на страха71. В днешното време е станал приви­ чен изразът „болести на цивилизацията“, с който обозначава­ ме важната роля на съвременния начин на живот за тяхното възникване. Дали някакво натрупване на агресии и страхове не е предизвикало в западния свят - от Черната чума до религи­ озните войни - болест на западната цивилизация, която тя в крайна сметка е победила? Задачата ни е чрез един вид спек­ трален анализ да индивидуализираме определените страхове, които се наслагват тогава, за да създадат климат на страх. „Определени страхове“, тоест „назовани страхове“. Тук на колективно равнище става използваемо разграничението, което психиатрията вече е установила в индивидуален план между страх и тревога, навремето смесвани от класическата психология. Защото става дума за два полюса, около които гравитират думи и псхически факти, едновременно сродни и различни. Боязън, уплаха, ужас спадат по-скоро към страха; безпокойство, притеснение, меланхолия - към тревожността.

Първото се отнася за познатото, второто —за непознатнот72. Страхът има определен обект, срещу който можеш да се из­ правиш. Тревогата няма и се изживява като мъчително очак­ ване пред опасност, още по-страшна, защото е неопределе­ на: тревожността е глобално чувство за несигурност. Затова и по-трудно се понася от страха. Едновременно органично и афективно състояние, тревогата се изразява в ниска степен (безпокойство) чрез „леко усещане за стягане на гърлото, под­ косяване на краката, треперене“, свързано с опасение за бъ­ дещето, очакване на някакво неприятно събитие; във висока степен се изразява чрез силна криза: „Внезапно вечер или през нощта болният бива сграб­ чен от усещането за притискане на гръдния кош и за­ душаване, сякаш ей-сега ще умре. Първия път с осно­ вание се страхува, че сърцето му ще се пръсне, дотол­ кова усещането за тревогаJangoisse (фр.) прилича на давенdangor (лат.) - езикът подчертава това сходство. При повтаряне на кризите самият болен разпознава психо­ генния им характер. Това не е достатъчно да уталожи нито усещанията му, нито страха му от смъртта73.“ При податливите на обсесии тревогата става невроза, у меланхолиците - форма на психоза. Понеже въображението играе важна роля при тревожността, причината й е повече у индивида, отколкото в действителността около него, а продъл­ жителността й не е ограничена до премахването на заплахите, както е при страха. Затова тревогата е присъща по-скоро на човека, отколкото на животното. Но от разграничението меж­ ду страх и тревожност не следва да не забелязваме тяхната свързаност в човешкото поведение. Повторяеми страхове мо­ гат да предизвикат дълбока неириспособимост у субекта и да го доведат до състояние на сериозно неразположение, което поражда кризи на тревога. А меланхоличният темперамент в по-голяма степен е изложен на риска да стане подвластен на страхове. Освен това човекът разполага с толкова богат опит и с толкова голяма памет, че навярно рядко изпитва страхове, които в някаква степен не са наситени с тревога. В по-голяма степен от животното той реагира на ситуацията съобразно предишния си опит и „спомените“ си. Затова не без основа-

ние обикновеният език смесва страх и тревога74, като несъз­ нателно обозначава взаимното проникване на двата опита, до­ ри и да са ясно отличими при крайните случаи. Подобно на страха, и тревогата има две значения. Тя е предчувствие за необикновеното и очакване на новото; свето­ въртеж пред празнотата и надежда за пълнота. Едновременно опасение и желание. Киркегор, Достоевски и Ницше поставят тревогата в сърцевината на своите философски размисли. За Киркегор, публикувал през 1844 г. своя труд „Понятието тре­ вога“, тя е символ на човешкия жребий, израз на метафизично­ то му безпокойство. За нас, хора на XX век, тя е станала проти­ вотежест на свободата, емоция на възможното. Защото да се освободиш, означава да изоставиш сигурността, да поемеш риск. Следователно тревогата е характерна за човешката участ и присъща на същество, което непрекъснато се самоизгражда. В психичен план тревогата, естествена за човека и под­ тик за неговата еволюция, е положителна, щом предвижда опасности, които може да са смътни, но действителни. Тога­ ва тя стимулира мобилизирането на съществото. Ала прекалено продължителната тревожност може да породи състоя­ ние на обърканост и неприспособимост, афективно заслепление, опасно развихряне на въображението, да отключи меха­ низъм, спъващ развитието, чрез създаването на вътрешен климат на несигурност. И е опасна конкретно под формата на виновна тревога. Тогава субектът обръща срещу себе си си­ лите, които би трябвало да мобилизира срещу външни агре­ сии, така че сам за себе си става главен обект на опасения. Понеже е невъзможно да запази вътрешното си равно­ весие, борейки се продължително срещу плаваща, безкрайна и неопределима тревога, човек трябва да я преобрази и разчлени на конкретни страхове от нещо или някого. „Човеш­ кото съзнание непрекъснато произвежда страх75“, за да избег­ не болестна тревога, която би завършила с унищожението на Аза. Именно този процес откриваме на равнището на една цивилизация. В продължителен епизод на колективен травматизъм Западът победи тревогата, „назовавайки“, тоест иден­ тифицирайки, дори „фабрикувайки“ определени страхове. Към основното разграничение между страх и тревога, което следователно ще предложи един от ключовете към тази

книга, следва да се добавят без претенция за изчерпателност други допълнителни подходи, чрез които анализът на индиви­ дуалните случаи помага да се разберат колективните поведе­ ния. След 1958 теорията за „привързаността76“, надхвърляща фройдистката психоанализа, разкри, че връзката между дете­ то и майката не е резултат от хранително и сексуално задово­ ляване, нито последица от емоционална зависимост на кърма­ чето от майката. Тази „привързаност“ е предхождаща, първич­ на. И най-сигурно доказателство за първородна и постоянна склонност да се търси отношение с другия. Тогава обществе­ ната природа на човека се явява като биологичен факт и имен­ но от тези дълбоки недра ще да излизат корените на неговата афективност. Дете, лишено от майчина любов и/или от нор­ мални връзки с групата, към която принадлежи, е заплашено от неприспособимост и ще живее с дълбоко чувство за неси­ гурност, тъй като не е успяло да реализира призванието си „да бъде в отношение“. А, отбелязва Бутул, чувството за несигур­ ност - „Дамоклиевият комплекс“ - е причина за агресивност77. Тази констатация дава повод за ново преминаване от един­ ственото към множественото. Недолюбваните от историята ко­ лективи са сравними с деца, лишени от майчина любов, и във всеки случай са поставени в нестабилно положение в общест­ вото; така се превръщат в опасни класи. Затова е самоубийствено с по-голяма или по-малка давност поведение, когато до­ минираща група държи категория подчинени в материално и психическо неудобство. Този отказ на любов и „отношение“ ня­ ма как да не породи страх и омраза. Скитниците при Стария режим, които били „делокализирани“, изхвърлени от общест­ вените рамки, предизвикали през 1789 „Големия страх“ сред имотните (дори и скромни) и като неочаквано последствие рухването на юридическите привилегии, върху които била осно­ вана монархията. Политиката на апартейд, която още с названи­ ето си изразява съзнателно и систематично отхвърляне на лю­ бовта и „отношението“, създаде в Южна Африка истински ба­ рутни погреби и ще бъде страшно, ако избухнат. А в какво се състои палестинската драма - всеки от двамата партньори иска да изключи другия от територия и корени, уви, общи за двамата. Ето как на колективно равнище се потвърждава очевид­ ното в индивидуален план: връзката между страх и тревож­ ност, от една страна, и агресивност, от друга. Ала тук исто-

рикът се сблъсква с огромен въпрос: антропологични или со­ циологични са причините за човешкото насилие? Фройд е ве­ че на петдесет и девет години, когато през 1915 за първи път пише за агресивността, разграничавайки я от сексуалността. През 1920 представя теорията си за „влечението към смърт­ та“ в „Отвъд принципа на удоволствието“. Агресивността, ко­ ито открива у Ерос вечния си антагонист, е описана там като деформация на енергията на влечението към смъртта, откло­ нена от Аза, срещу когото първоначално е била насочена. Фройд преоткрива древните митологии и източните метафизики, които поставят битката между любовта и омразата в на­ чалото на вселената. Новата му теория не може да не го до­ веде до песимистични виждания за бъдещето на човечество­ то, въпреки няколкото слова на надежда, поставени в края на „Цивилизацията и нейните неудобства“. Защото, разсъждава гой, или агресивността не е потисната и тогава е насочена срещу други групи или лица извън групата - оттам войните и преследванията. Или бива потисната, но тогава е заместе­ на от унищожително за индивида чувство за вина. Това схва­ щане често се разглежда като отклонение на мисълта на Фройд и много психолози изобщо не го приемат. Но, след­ вайки друг път, Конрад Лоренц и учениците му стигат до из­ вода за съществуването на вродена агресивност в целия жи­ вотински свят78. Според тях в мозъка, включително човешкия, съществува влечение към битката, което осигурява развити­ ето на видовете и победата на по-силните над по-слабите. По­ добен инстинкт отчитал struggle for life, Дарвиновата битка за живот, и бил необходим на „големите строители“ на жи­ вия свят, каквито са подборът и мутацията. Докато Вилхелм Райх, разграничавайки естествената и спонтанна агресивност в служба на живота от тази, породена от забраните - основно сексуални, отрича съществуването на първичен разрушителен инстинкт и отнася целия Танатос към агресивността поради забрана79. В по-широк смисъл Дж. Долард и неговите сътрудници се опитват да докажат, че всяка агресивност е породена от фрустрация - просто средство за преодоляване на препятствията, които пречат за задоволява­ не на инстинктивна нужда80. Според втория тип хипотези чо­ вешката агресивност не била инстинкт като сексуалния апе­ тит, глада и жаждата; не била генетично програмирана от мо-

зъка, а придобита и резултат от поправими отклонения. Ужа­ сяващата поредица от войни, жалонирала човешката история, сякаш дава право на онези, които вярват във влечението към смъртта. Възразяват обаче на Конрад Лоренц, че вътрешновидовата агресивност е рядко срещана при животните. Бит­ ките между мъжкари за женската или за територия рядко за­ вършват със смъртта на победения. Тази умерена жестокост има функция да установява йерархиите и да обезпечава оце­ ляването на групата в околната среда. Все пак гледището на Долард е твърде схематично. Не е ли за предпочитане и ние като А. Стор и Ерих Фром да правим разлика между агреси­ ята като „движещо влечение“ към овладяване на околната среда, едновременно желано и необходимо за оцеляването, и агресията като „разрушителна враждебност81“. Съществуват миролюбиви населения (например ескимосите от канадската Централна Арктика), при които духът на инициатива, тоест агресивността в положителен смисъл, не приема злокачест­ вената форма на желание за разрушения. В тази линия на из­ следване анализите, които ще откриете в двете глави за ня­ когашните метежи, като че ли наистина доказват връзка меж­ ду разрушителността и фрустрацията, но не само в скъпия на Райх сексуален смисъл. Забраните, афективните лишения, репресиите, пораженията, понесени от една група, натрупват у нея озлобление, което един ден може да се взриви, също както на индивидуално равнище страхът или тревогата осво­ бождават и мобилизират непривични сили в организма. Гото­ ви да отвърнат на агресивността срещу субекта (освен ако не се обърнат срещу него в случай на травма свръх силите му). Физиологията на реакцията на алармиране разкрива на­ истина, че след приемане на емоционалното смущение от лимбичната система и от областта на хипокампа*, които пода­ ват сигнали за опасност, хипоталамусът и риноцефалната об­ ласт, ръководни зони във връзка с цялата нервна и ендокрин­ на система, изпращат из тялото импулси, които трябва да поз­ волят бурна реакция. Освобождаването на адреналин, ускоря*Една от двете най-важни функционални обл асти на дълбоко разположените медиобазални слепоочни дялове на мозъка, които се намират в многостранна връзка със съседните структури, обобщавани като лимбична система. - Б. пр.

нането на сърдечната честота, преразпределението на кръвта в полза на мускулите, свиването на далака, спазъмът на кръ­ воносните съдове пускат в обръщение по-голям брой вектори на кислород, които правят възможно по-голямо физическо усилие (бягство или битка). Освобождаването на захар и маз­ нина в кръвта въздейства в същата посока, като доставя енер­ гетичен субстрат, използваем на мига за усилието. Този пър­ ви незабавен и кратък отговор е последван от втори, взрив на кортикотропни хормони. Те доставят допълнителен стимулант, като произвеждат кръвна захар за осигуряване на енергиен из­ точник за продължаване на физическото действие. Това припомняне на индивидуалната физиология сигур­ но няма да е излишно, за да се разберат колективните феноме­ ни. Как агресиите, на които са подложени групи, особено при интензивно наслагване и повторение, биха могли да не предиз­ викат мобилизации на енергия? Последните логично би тряб­ вало да се изразят било чрез паники, било чрез бунтове, било, ако не се проявят на часа, чрез установяване на климат на тре­ вога, дори невроза, който по-късно също може да избие в мо­ щен взрив или преследване на изкупителни жертви. Климатът на „неразположение“, в който Западът е живял от Черната чума до религиозните войни, може да се прояви и чрез тест, използван от детските психиатри, които го наричат „Страната на страха и страната на радостта“. В първата част на теста предразполагат детето да каже своята тревога - пообщият термин тук приляга повече - чрез фрази и най-вече ри­ сунки, подредени в четири категории: агресия, несигурност, изоставеност, смърт82. Символите, които изразяват и населя­ ват „страната на страха“, са било от космически тип (катаклиз­ ми), било от животински (вълци, дракони, кукумявки), било за­ ети от арсенала на злокобните предмети (инструменти за мъ­ чения, ковчези, гробища), било почерпени от вселената на страшните създания (палачи, дяволи, призраци). Дори кратко­ то позоваване на този тест е достатъчно да покаже, че той дос­ тавя в колективен план диаграма за разчитане на смутната епо­ ха, обект на изследване в настоящия труд (вероятно и на наша­ та епоха, наподобяваща я в това отношение). И наистина ико­ нографията от късната готика чак до маниеризма неуморно и с някаква болезнена наслада изразява четирите съставки на тре­ вогата, идентифицирани от модерните тестове, които впрочем

са се вдъхновили от тези страховити образи. Агресията, пла­ шеща и привличаща, дава сюжет както на Dulle Griet, „Безум­ ната Грета“, на Брьогел, така и на многобройните „Изкушения на свети Антоний“ и неизброимите сцени на мъченичество, пред­ ставени по онова време пред погледа на християните. Класи­ ческото средновековие не набляга особено върху страданията на измъчваните. Вярващите обикновено са представени с тър­ жествуващ вид. А и частиците от витражите, където трагични­ ят им край бива разказан, не могат да въздействат върху въоб­ ражението. Но после климатът се влошава и западният човек започва да извлича странна наслада от представянето на по­ бедната агония на мъчениците. „Златната легенда“*, мистерии­ те, играни пред тълпите, и религиозното изкуство под всички­ те му форми популяризират с хиляди изтънчени подробности бичуването и агонията на Исус - да си припомним зеленикавия и надупчен с рани Христос от олтара в Исенхайм, обезглавява­ нето на свети Йоан Кръстител, пребиването с камъни на свети Етиен, смъртта на свети Себастиан, пронизан със стрели, и на свети Лаврентий, опечен на скара83. Маниерната живопис, жад­ на за нездрави зрелища, предава на съвременните на католи­ ческата Реформа художници вкуса към кръв и жестоки образи, наследен от свършващия готически век. Несъмнено никога по църквите не са рисувани толкова сцени на мъченичества, натрапливи и по формат, и с излишеството от подробности, както между 1400 и 1650. Вярващите имат пребогат избор между све­ та Агата с отсечени гърди, света Мартина с окървавено лице, изподрано от железни нокти, свети Лиевин с изтръгнат език, хвърлен на кучетата, свети Вартоломей, жив одран, свети Ви­ тал, погребан жив, свети Еразъм, изкормен. Нима всички тези изображения не съставят хомогенен разказ за понесеното от една цивилизация насилие и за мечтаното отмъщение? И не пот­ върждават ли на колективно равнище онова, което психиатри­ те, изследващи индивидуалните страхове, наричат „обективизация“. По този повод Делпиер пише: „Последствие от страха е обективизацията. От страх пред насилието, вместо да се хвърли в битката или да избяга, ‘Най-прочутият през средновековието сборник с жития на светци, със­ тавен от италианския доминикански монах Яков Ворагински (ок. 1230— 1298) и често вдъхновявал религиозната живопис. - Б. пр.

човекът я наблюдава отвън. Приятно му е да пише, чете, слуша, разказва истории за сражения. Запален зрител е на опасни състезания, боксови мачове, кориди. Борбе­ ният инстинкт се е изместил върху обекта84.“ 11а историка се пада да извърши двойното пренасяне от цип incilo към множествено и от актуално към минало. Колкото до чувството за несигурност, близък родстве­ н и ! н.i опасението да бъдеш изоставен, не се ли проявява то и не юройните сцени на Страшния съд и в образите на ада, ...... ... въображението на художници, проповедници, теоип и и автори на artes moriendi. Нима страхът от вечния огън ни пъкъла не тласка Лутер да се укрие в докрината за опро•иi ние чрез вярата? Но темите за агресията, несигурността и и i ми.рлянето неизменно са съпътствани от темата за смърт| i I la трапливото й присъствие е вездесъщо в образите и ду­ ми г на европейците в началото на модерните времена: в ii.pi пешките танци, както и в „Триумфът на смъртта“ на 1.|ч.огел, в „Опити“ на Монтен и театъра на Шекспир, в пое­ ни и- на Ронсар и процесите срещу вещици, които хвърлят ■in шина върху една колективна тревога и една цивилизация, ..... увствала се застрашена. А дълго време твърде опрости|| ni ката традиция виждаше само успехите на Ренесанса. Но защо застрашена? Вече е добре известно какъв об|ш i вземат нещата в Европа през XIV век: чумата се завръща ■i раховито и се установява задълго, земеделието запада, кли­ ма шчните условия се влошават, лошите реколти зачестяват, i е леки и градски бунтове, вътрешни и външни войни опусто|папат през XIV и XV век западния свят, по-достъпен от кога| " и да било за епидемиите и глада. Към тези верижни бедстмпи се прибавят все по-конкретната заплаха от турската опас­ ност и Голямата западна схизма (1378-1417), приета от духоигнетвото като „скандал на скандалите“. Наистина в края на \ V и през XVI век демографското и икономическото положе­ ние в Европа се оправя. Но, от една страна, чума и глад прои.нжават да вилнеят периодично и да държат населението в ■не гояние на биологична тревога; от друга страна, турците за• иинат натиска си до битката при Лепанто (1571), докато запу­ шената за момент пукнатина на Големия разкол зейва оше по-

широко с протестантската Реформа. Разпръсването на христи­ янската мъглявина предизвиква, поне за известно време, засил­ ване на вътрешноевропейската агресивност, тоест страха, кой­ то западните християни изпитват едни от други.

4.

Кой от какво се е страхувал?

Колкото и полезни да са за откриването на една обща панорама, предхождащите обобщения не са напълно задоволи­ телни. Затова следва да задълбочим анализа, като се запитаме: кой от какво се е страхувал. Този въпрос обаче също крие опас­ ност: от раздробяване на изследването и неговите резултати. Следователно изходът трябва да се търси в придържането по средата между крайното опростяване и разсейването на общия пейзаж в множество разнородни елементи. Тази средна линия е подсказана още от изброяването на страховете, които ще срещ­ нем по протежение на пътя, очертаващо две равнища на изс­ ледване: първото приземно, второто на по-голяма обществена и културна височина. Кой се е страхувал от морето? Всички или почти всички. Ами от турците? Дали селяните от Руерг или от Шотландия? Едва ли. Но със сигурност - поучаващата цър­ ква: папата, религиозните ордени, Еразъм и Лутер. Колкото до дявола по селата, дълго време той бил по-малко страшен и подобродушен от този на проповедниците. Откъдето възниква не­ обходимостта от две отделни и допълващи се проучвания. Пър­ вото ще хвърли светлина върху спонтанните страхове, изпит­ вани от голяма част от населението; второто - върху осмисле­ ните страхове, тоест стъпилите върху разследване на нещасти­ ето, водено от изповедниците на общността, сиреч на първо място от църковните служители. От своя страна, спонтанните страхове доста естествено се разпределят в две групи. Едните са по някакъв начин постоянни, свързани с определено техни­ ческо равнище и съответния му умствен инструментариум: страх от морето, от звездите, от предсказанията, от таласъми­ те и пр. Другите са почти циклични и се връщат заедно с чума­ та, глада, повишаването на данъците и преминаването на войс­ ка. Постоянните страхове най-често са споделяни от хора от всички социални категории (например Ронсар изтръпва от кот-

ки*5); цикличните страхове поразяват цялото население (по вре­ ме на чума), или разстройват само бедните, например при глад. 11о по онова време бедните са били твърде многобройни. Така че натрупването на агресии, поразили западните на­ селения от 1348 до началото на XVII век, поражда на всички равнища в общественото тяло дълбоко психическо сътресение, за което свидетелстват всички изкази на времето - думи и об­ рази. Създава се „страна на страха“, в която една цивилизация се чувства „неразположена“, та я населява и с болезнени фантазми. С продължителното си действие тревогата заплашва да предизвика разпада на едно общество, също както може да разнебити един индивид, многократно подлаган на стрес. И да предизвика у него феномени на неприспособеност, закърнява­ не на мисълта и чувствителността, умножаване на фобиите, да му инжектира свръхдоза черногледство и отчаяние. В това от­ ношение е показателна настоятелността, с която набожни кни­ ги и проповеди се борят срещу изкушението християните да се обезсърчават с наближаването на смъртта: доказателство, че световъртежът на отчаянието наистина е съществувал в доста голяма степен и че много хора са се чувствали безсилни пред толкова опасен враг като Сатаната. Но именно духовниците посочват и демаскират този противник на човека. Те описват злините, на които е спосо­ бен, и изреждат неговите служители: турците, евреите, ере­ тиците, жените (по-конкретно вещиците). Те тръгват на по­ ход срещу Антихриста, те възвестяват Страшния съд, наис­ тина ужасяващо изпитание, което все пак слага край на зем­ ните мъки. По този начин глобалната заплаха на смъртта би­ ва сегментирана на страхове, наистина плашещи, но „назо­ вани“ и обяснени, защото са обмислени и разяснени от духо­ венството. Посочват се опасности и противници, битката сре­ щу които е ако не лесна, то поне възможна с Божията помощ. 1(ърковният дискурс в основни линии се свежда до следното: вълците, морето и звездите, чумите, гладът и войните не са толкова страшни, колкото демонът и грехът, нито смъртта на тялото - колкото смъртта на душата. Като се разобличават Сатаната и неговите служители, се намаляват нещастията на земята, чиято истинска причина са те. Следователно това изобличение се представя за освобож­ дение, въпреки или по-скоро поради всички заплахи, които от-

правя към Божиите врагове, измъкнати от скривалищата им. В атмосфера на нагнетяване то бива представено от инквизицията като спасение. Инквизицията съсредоточава опасните си раз­ следвания в две основни посоки: от една страна, към изкупи­ телните жертви, които всички познават поне по име, езичници, вещици, турци, евреи и т.н., от друга страна, към всеки христия­ нин, тъй като Сатаната действа и в двете плоскости и ако не внимава, всеки човек може да стане служител на демона. От­ тук и необходимостта от известен страх от себе си. Властното подканяне към вътрешна самооценка няма как в конкретни слу­ чаи да не доведе до невротични състояния. Но понеже тревожно­ то чувство за вина може да се настани у прекадено скрупульозните души, моралисти и изповедници се опитват да ги откло­ нят от угризението - натрапчивост на миналото и източник на отчаяние - към разкаянието, отворено към бъдещето. От друга страна, когато цялото население на един град по време на чума измолва милост с изкупително шествие, то черпи основания за надежди за този свят и за отвъдния. Да се страхуваш от себе си в крайна сметка се свежда до страх от Сатаната. А Сатаната не е толкова силен, колкото Господ. Така чрез прилагането на шоко­ ва педагогика изповедниците на Запад се опитват с теологични страхове да подменят тежката колективна тревога, резултат от натрупан стрес. Те пресяват опасностите и посочват основните заплахи, тоест онези, които им изглеждат такива съобразно ре­ лигиозното им възпитание и властта им в обществото. Това напрежение в непрекъсната битка срещу неприяте­ ля на човешкия род е всичко друго, но не и ведрост, а изрежда­ нето на страховете, които църквата усеща и се опитва да наложи и на населението, като подмени с тях по-първични страхове, откроява два основни, недостатъчно отчитани факта. Първо, ма­ сирано натрапване на теологията във всекидневния живот на западната цивилизация (с класицизма тя ще нахлуе както в за­ вещанията на скромни занаятчии, така и в голямата литерату­ ра, неизчерпаема по темата за опрощението). Вторият факт е, че културата на Ренесанса се е чувствала по-крехка, отколкото си я представяме днес от дистанцията на времето и със съзна­ нието за блестящите успехи, които е постигнала в крайна смет­ ка. Идентифицирането на две равнища на страха очертава две култури, изправени една срещу друга и взаимно заплашващи се, като обяснява защо в период на опасност не само църквата,

но и държавата (тясно свързана с нея) реагират така бурно сре­ щу онова, което елитът възприема като заплаха да се окаже в обръча на една селска и езическа цивилизация, нарочена за сатанинска. Всъщност разграничаването на двата етажа на стра­ ха ще ни бъде основен методологичен инструмент, за да про­ никнем в усещането за обсаденост, сложило отпечатъка си вър­ ху европейската история в началото на модерните времена, но което дълго време бива скривано от изкуствена хронологична накъсаност и от привлекателното название „Възраждане“. Все пак съществува опасност да се изпадне в обратната крайност и в плен на една тема и оптика, които биха очернили отвъд правдоподобното тогавашната действителност. Оттук и третият момент в нашия подход: откриване на пътищата, из­ ползвани от дедите ни, за да излязат от страната на страха. Тези спасителни пътеки ще назовем с три имена: забрава, лекове и дързости. Ще пребродим една успокоителна вселена - от въжде­ лени обетовани земи до мистични унеси, като се мине през закрилата на ангели хранители и на свети Йосиф, патрон на добрата смърт - където човекът се освобождава от страха и се отваря за радостта. В тази книга ще откриете само частична реализация на изложения тук в цялост проект. Но ми се стори необходимо в общото въведение да запозная и с по-нататъшните етапи на мо­ ето изследване, за да предложа на читателя цялостен панора­ мен поглед. Издателят прецени, че без отлагане трябва да се предложат на публиката резултатите от този осмислен преглед на някогашните страхове. Отстъпвайки пред настояванията му, в стадия, до който е стигнало проучването, групирах елементи­ те в два раздела - „Страховете на множеството“ и „Управлява­ щата култура и страхът“, - които отговарят на двете равнища, изложени по-горе. Подзаглавието на тома, „Един обсаден град“, се отнася по-специално към второто равнище - но нали за да се стигне до него, трябва да се мине през първото. Синтезът в този том и в бъдещия би могъл да бъде постиг­ нат само чрез историографски качествен анализ. Този съзнате­ лен избор и пресметнат риск не предполагат - необходимо ли е да подчертавам това - никакво пренебрежение и никаква критика на количествените методи, широко използвани от мен самия в други трудове86. Но безкрайните количествени измервания биха ми попречили тук да видя ансамблите, биха осуетили съпостав-

ките, от които ще се прояви, надявам се, интересното в моето изследване. „Методът, това е именно изборът на фактите“, пише Поанкаре87. Та ще се опитам да постигна убедителност чрез прогресивно насищане с извлеченото от много и много прочете­ ни страници, чрез схождането на документи и тяхното хармо­ низиране в симфонично творение. Да признаем все пак - не са­ мо елементарната почтеност го изисква, но е необходимо уточ­ нение, - че зад този план и този метод се очертават в тънкост една философия на историята, един залог за човешкото бъде­ ще и по-специално убеждението, че вековете не се повтарят, че съществува неизчерпаема и необратима творческа способност на човечеството, че то не разполага с готови модели, от които да избира според времето и мястото. Тъкмо обратното - вяр­ вам, че по време на земното си поклонничество то непрекъсна­ то бива принуждавано да сменя посоката, да коригира пътя, да изобретява маршрута съобразно срещнатите препятствия, често създавани от самото него. Тук в рамките на определено прост­ ранство и време се опитахме да очертаем отказа от обезсърчаване, благодарение на който една цивилизация е вървяла нап­ ред - наистина не без да извършва отвратителни престъпле­ ния, - като е анализирала своите страхове и ги е надмогвала. Към признаването на подразбираща се философия тряб­ ва да прибавим и една лична изповед, мотивирана не от суетна биографична грижа, а от желанието да направим разбираемо намерението си. „Няма изследване, пише Безансон, което да не е самоизследване и в известна степен интроспекция88.“ Тази формула особено приляга към моето изследване на страха. Бях на десет години. Една мартенска вечер приятел на родителите ми, фармацевт, дойде на приказки у дома: безгрижен усмихнат разговор, на който естествено съвсем разсеяно обръщам вни­ мание, погълнат от игра на известно разстояние от възрастни­ те. Нямаше да запазя никакъв спомен за тази банална сцена, ако на другата сутрин не бяха дошли да известят баща ми за внезапната смърт на фармацевта, който съвсем не беше стар. Жена му, събуждайки се, го открила мъртъв до себе си. Изпи­ тах истински шок, докато кончината на баба ми по бащина ли­ ния, угаснала на осемдесет и девет години няколко месеца порано, не ме беше разтресла. Това бе за мен истинското откри­ ване на смъртта и нейната върховна власт. Беше очевидно: тя поразява всички възрасти и хора с добро здраве. Почувствах се

крехък, под угроза: облада ме първичен ужас. Поболях се и три месеца бях неспособен да ходя на училище. Две години по-късно ето ме, нов пансионер в колеж на салезийския орден. Сутринта на „първия петък от месеца“, който прекарвам в това заведение, участвам с другарите си в религиозно упражнение, което тук редовно посвещават на „литании за добрата смърт“. На всеки страховит епизод отв­ ръщаме „Милостиви Боже, смили се над мен“. Текстът, под­ насян на дванайсетгодишни деца, четен им всеки месец, ми беше възстановен неотдавна в издание от 1962 от един салезийски монах89. Смятам за необходимо да го възпроизведа in extenso, прибавяйки, че той биваше последван от Pater и Ave „за онзи от нас, който умре пръв“: „Милостиви Боже, смирено се представям пред теб, съжалявайки за греховете си. Идвам да ти поверя последния си час и каквото следва след него. Когато неподвижните ми нозе покажат, че пътят ми на този свят свършва, милостиви Боже, смили се над мен. Когато отмалелите ми ръце вече нямат сила да прег­ ръщат любимото разпятие, милостиви Боже, смили се над мен. Когато устни те ми за последен път произнесат любимото ти име, милостиви Боже, смили се над мен. Когато бледното ми и изпито от мъки лице извиква състрадание, а потта по челото ми издава наближава­ нето на сетния ми миг, милостиви Боже, смили се над мен. Когато ушите ми, вече безчувствени за човешки думи, са готови да чуят присъдата ти на Върховен съдник, милостиви Боже, смили се над мен. Когато въображението ми, разтърсено от мрачни виде­ ния, ме потопи в безпокойство; когато духът ми, сму­ тен от спомена за моите прегрешения и страха от Тво­ ето Правосъдие, се бори със Сатаната, който иска да

ме накара да се съмнявам в безкрайната Ти доброта, милостиви Боже, смили се над мен. Когато сърцето ми, изтощено от физическото и морал­ но страдание, познае ужаса на смъртта, често изпитван и от най-светите дут и , милостиви Боже, смили се над мен. Когато пролея последни сълзи, приеми ги като изкупи­ телно жертвоприношение за всички прегрешения в моя живот, прибавени към сълзите, пролети от Теб на кръста, милостиви Боже, смили се над мен. Когато родители и приятели, събрани около мен, се опит­ ват да облекчат мъките ми и Те призовават заради мен, милостиви Боже, смили се над мен. Когато изгубя всичките си сетива и целият свят изчез­ не за мен, и изпадна в агония, милостиви боже, смили се над мен. К огато душата ми напусне тялото, приеми моята смърт като върховно свидетелство за Твоята спасител­ на Любов, пожелала да изпитам мъчителния разрив, милостиви Боже, смили се над мен. И накрая, когато се явя пред Теб и за първи път видя блясъка на Твоето Величие и на Твоята Благост, не ме отхвърляй от Лика си; благоволи да ме съединиш със себе си завинаги, за да Те възхвалявам вовеки веков, милостиви Боже, смили се над мен.

Молитва: Отче наш, който предвидливо си скрил деня и часа на нашата смърт, за да ни подканиш да бъдем винаги готови. Направи така, че да умря в любов към Теб, а за това всеки ден да живея в опрощение на всяка цена! В името на Господа наш Исуса Христа, твой Син и мой Спасител. Амин.“

Неведнъж ми се е случвало да чета тези литании на студенти и студентки на около двайсет години и те са ги за­ шеметявали: доказателство за бърза и дълбока промяна в начина на мислене от поколение на поколение. Изведнъж ос­ таряла, след като продължително време е била актуална, та­ зи молитва за добра смърт е станала исторически документ, доколкото отразява една дълга традиция в религиозната пе­ дагогика. Впрочем тя възпроизвежда в диалогична форма размишление върху смъртта, написано от преподобния Боско* в произведение, предназначено за децата от неговите училища, озаглавено „Образованата младеж“. Зад тези дра­ матични литании откриваме множ ество D ies irae, Artes moriendi и други Pensez y bien * и цяла иконография, където векове наред съседстват мъртвешки танци, Страшни съ­ дилища, последни причастия на агонизиращи (например на свети Йосиф Каласанса от Гоя90) и изобилие от набожни кар­ тинки, раздавани от мисионери. Вменяване на вина и пас­ торал на страха - играли такава роля в западната история, на които ще наблегна във втория том - намират в приведе­ ните по-горе салезийски текстове последна и ударна илюс­ трация. За да стреснат християнина и го тласнат към разка­ яние, обрисуват пред него картина на сетните мигове на чо­ века, която не е непременно вярна. Има и ведри кончини. В тази твърде пресилена представа несъмнено има нещо бо­ лезнено. Но повече ме изненадва педагогическото желание чрез натрапливи образи на агония да се засили в съзнание­ то на рецитиращите необходимия страх от Страшния съд. Колкото травмиращо и смущаващо да бе религиозното слово за смъртта, което редовно слушах всеки месец в про­ дължение на две учебни години (тоест от дванайсетата до четиринайсетата си година), то ми разкри послание, което осве­ тява твърде широка историческа панорама: за църквата стра'Италиански свещеник, писател и филантроп, основал през 1857 Салезийския орден - на името на свети Франсоа от Сал, - за приютяване на изоставени и бедни деца и подготовката им за земеделски или индуст­ риални работници. - Б. пр. "Съответно (лат.) „Ден на гнева“, „Изкуството да се умира“ (в мн. ч.); (фр.) „Мислете за това“. - Б. пр.

данието и телесното (временно) умъртвяване не са толкова страшни, колкото грехът и адът. Човекът е безсилен срещу смъртта, но - с помощта на Бога - може да избегне вечните мъки. Ето как един - теологически - страх подменя друг, пре­ дишен, първичен и спонтанен. Героичен лек, но все пак лек, защото носи изход там, където преди това е било пустош. Такъв е урокът, който монасите, натоварени с моето възпитание, се опитаха да ми втьлпят... и който дава ключа към моята книга. Докато изграждах плана и подреждах материалите с из­ ненада установих, че с четирийсетгодишно отстояние повта­ рям психологичния маршрут на моето детство и под прикрити­ ето на историографско разследване отново преброждам етапи­ те на моя страх от смъртта. Разгръщането на този труд в два тома ще повтори под формата на транспозиция личния ми път: първите ми страхове, трудните ми усилия да свикна със стра­ ха, юношеските ми разсъждения за неизбежния край и накрая търпеливо дирене на ведрост и радост в приемането на нещата. Полемиката, предизвикана от предишната ми книга „Ще умре ли християнството?“, ме кара да направя уточне­ ние, което би трябвало да е излишно... но не е. „Обсаденият град“, за който ще стане дума, е най-вече църквата през XIVXVII век, но църквата, доколкото е била власт. Оттук необ­ ходимостта да се върнем към двата историографски прочи­ та, предложени от охулената от някои книга. Темата, която разглеждам в следващите страници, не препраща към хрис­ тиянското милосърдие, благочестие и духовно великолепие, които също са съществували, въпреки страха. Но трябваше ли отново да си замълчим за страха. Време е християните да престанат да се СТРАХУВАТ от историята.

ПЪРВА ЧАСТ

СТРАХОВЕТЕ НА МНОЖЕСТВОТО

I.

В с е п р и с ъ с т в и е на с т р а х а

1.

„П ром ен ли во м о р е, к ъ дето прелива всеки ст р а х “ (К л ем а н М ар о, П ърва ж ал б а )

В Европа от началото на модерните времена страхът, прикрит или изявен, присъства навсякъде. Така е във всяка цивилизация, лошо въоръжена технически, за да отвърне на многобройните агресии на заплашителното обкръжение. Но в едно пространство в нявгашната вселена историкът е сигурен, че ще го срещне без заблуди. Това пространство е морето. За неколцина, най-дръзките, откривателите от Ренесанса и техните епигони, морето било предизвикателст­ во. Затова пък то дълго време разколебавало повечето хо­ ра като истинското място на страха. От древността до XIX век, от Бретан до Русия безчет са поговорките, които съ­ ветват да не дръзваш да тръгнеш по море. Латинците каз­ ват: „Хвалете морето, но стойте на брега.“ Руска послови­ ца съветва: „Хвали морето, седнал на печката.“ Еразъм влага в устата на персонаж от беседата Naufragium *: „Как­ ва лудост, да се довериш на морето!“ Дори в морска Х о ­ ландия вървяла сентенцията: „П о-добре да си в полето със стара каруца, отколкото в морето с нов кораб1.“ Защитен рефлекс на една предимно сухоземна цивилизация, потвър­ ждаван от опита на онези, които въпреки всичко дръзват да се впуснат далеч от бреговете. Формулата на Санчо Панса: „Искаш ли да се научиш да се молиш, тръгни по море“ се среща в многобройни варианти от единия до дру­ гия край на Европа, понякога нюансирана с хумор, както в Дания, където уточняват: „Който не може да се моли, да върви в морето; който не може да спи, да иде на църква2.“ 'Корабокрушение (лат.). - Б. пр.

Безчет са злините, донесени от течната безбрежност: Черната чума, разбира се, но също норманските и сарацинските нашествия, по-късно варварските набези. Легенди за потъналия град или за погребания под вълните орган, който понякога чували да свири Dies irae —разнасят ехото на неговата ярост3. Враждебен елемент, морето се ограж­ да с убийствени рифове или нездравословни блата и шиба бреговете с вятър, който не позволява да се отглеждат ни­ какви култури. Не по-малко опасно е и когато се е просна­ ло неподвижно и никакъв полъх не набраздява неговата по­ върхност. Безветрието, „плътно като блато“, може да оз­ начава смърт за моряците, заклещени в открито море, жер­ тва на „нетърпим глад“ и „палеща жажда“. Океанът дълго време обезценява човека, кара го да се чувства малък и крехък пред него и в него: затова морските лю де са срав­ нявани с планинарите и с пустинните хора. Тъй като до не­ отдавна вълните плашели всички и по-конкретно селяците, те избягвали да ги гледат, ако случаят ги отведе край тях. След гръцко-турската война от 1920-1922 изгонени от Мала Азия селяни биват заселени на полуостров Сунион'. Те строят къщите си със сляпа стена към морето. Поради вя­ търа ли? Може би. По вероятно, за да не виждат непрекъс­ натата заплаха на вълните. В края на средновековието западният човек остава предупреден срещ у морето не само от мъдростта на пос­ ловиците, но и от две паралелни алармиращи указания: на поетическия дискурс и на разказите за пътешествия, поспециално на поклонниците, ходили до Ерусалим. От Омир и Вергилий до „Франсиада“" и „Лузиади“ няма епопея без морски бури, които намират добро място и в средновеков­ ните романи (Брут, Ру, Тристан и пр.) и в последния мо’Hoc Сунион, най-южната точка на Атическия полуостров в Гърция. Б. пр. Недовършена епопея на Ронсар (1572), която се вдъхновява от „Енеида и приписва на Франкус, сина на Хектор, основаването на кралство Франция. - Б. пр.

мент разделят Изолда от нейния любим4. „Има ли по-банална тема - отбелязва Гастон Башлар - от тази за гнева на океана? Спокойното море изведнъж се разярява. Ръмжи и вие. То бива удостоено с всички метафори на фуриите, всички животински символи на яростта и беса. Защото пси­ хологията на гнева всъщност е сред най-богатите и нюан­ сираните... Далеч по-голямо количество психологични със­ тояния се проектират в гнева, отколкото в любовта. Зато­ ва метафорите на щастливото добро море са по- малоброй­ ни от тези на лош ото море5.“ Все пак бурята не е просто литературна тема и образ на човешки жестокости. Тя е съ­ що и преди всичко факт от опита, описан във всички хро­ ники за плаванията до Светата земя. През 1216 г. епископ Жак дьо Витри се отправя към Сен Жан д ’Акр*. Край Сар­ диния ветровете и теченията в открито море насочват ня­ какъв съд към кораба, на който се намира. Сблъсъкът изг­ лежда неизбежен. Всички крещят, бързат да се изповядат, леят сълзи на разкаяние. Но „Бог се смили над нашата го­ рест6“. През 1254 Луи IX се връща във Франция от Сирия с кралицата, Жоанвил*' и оцелелите от Седмия кръстоно­ сен поход. Ураганът изненадва пътниците на видимо разс­ тояние от остров Кипър. В етровете са толкова силни и ужасни, опасността да потънат — тъй явна, че кралицата умолява Свети Никола и му обещава кораб от четирийсет унции сребро. Молитвата й е чута. „Свети Никола, казва тя, ни запази от тази опасност, защото вятърът стихна7.“ През 1395 г. барон Д ’Англюр се връща от Ерусалим. Отново край бреговете на Кипър „внезапно“ се извива „голяма и ужасна сприя“, която трае четири дни. „И нямаше такъв, който да не прилича на человек, видял близката си смърт... И знайте, мнозина се заклеха в спасението на душата си, че са врели и кипели в какви ли не морски бури, но досега такъв страх не са брали8.“ Крепост на кръстоносците в Галилея, на брега на Средиземно море. - Б. пр. ‘ Френски хронист (1224-1317), съветник на краля. - Б. пр.

През 1494 г. миланският каноник Казола също извър­ шва пътуване до Светата земя, като и на отиване, и на връ­ щане го среща буря край Занте*. Вятърът духа от всички страни и на моряците, свили платната, не им остава друго, освен да чакат. „Следващата нощ, разказва Казола, морето беш е толкова бурно, че всички бяха загубили надежда да оцелеят; повтарям, всички9.“ Та ако някой кораб успее найсетне да се добере до пристанище, всеки бърза да напусне борда. „Когато някой, пише отец Феликс Фабри, посетил Ориента през 1480, е издържал дни наред в бурята, примрял от глад, щом се озове в сигурно пристанище, ще се реши по-скоро на пет скока (от галерата в лодката, която ще го отведе на сушата), отколкото да остане на борда10.“ Литературната измислица и хрониките представят същата стереотипна картина на морската буря. Тя се раз­ разява бясно и стихва отведнъж. Притъмнява страховито. Ветрища духат от вси страни. Н ебето се продънва от свет­ кавици и гръмотевици. „Н ебето, разказва Рабле в Четвърта книга (глава XVIII), почерня, загърмя, засвятка; въздухът загуби прозрачността си, стана непроницаем, черен, тежък и само мълниите, светкавиците и разкъсаните огне­ ни облаци озаряваха тъмнината.“ В ,Д1узиади“ Камоинш влага в устата на Вашку да Гама: „... Да разкажа всички срещнати морски опасности, ко­ ито хората трудно разбират —внезапни страхотни бу­ ри, светкавици, подпалващи небето, черни пороища, непрогледни нощи, тътен на гръмотевица, разтърсващ света, за мен би било изпитание колкото голямо, тол­ кова и напразно, да бе и от желязо гласът ми".“ Внезапност, вихрушки, огромни вълни, надигащи се Закинт, гръцки остров, най-южният от групата Йонийски острови. Б. пр.

от „бездната“, бяс и мрак: такива са за някогашните пъте­ шественици постоянните качества на бурята, която често i рае три дни - колкото време прекарва Йона в утробата на кита - и винаги носи смъртна опасност. Затова дори моря­ ците се страхуват, когато напускат пристанището. Доказа­ телство е тази песен на английски моряци (края на XIV или началото на X V век): С всички удоволствия да се прости екипажът, вдигне ли платна за Сейнт Джеймз; защото всеки жали, поеме ли с платна. Защото щ ом отплават от Сандвичевите или от Уинчелси, от Бристол или другаде, смелостта им почва да се топи12. Също както Вашку да Гама, ако се вярва на Камоинш, казал преди голямото отплаване през 1497 г.: „Щом се снабдим с всичко, което такова пътуване изисква, подготвяме душата си за смъртта, която ви­ наги броди пред очите на моряците13.“ Сега вече по-добре оценяваме необикновеното хлад­ нокръвие на откривателите от Ренесанса, принудени непре­ къснато да се борят срещу ужаса на екипажа. Експедициите по онова време имат последици, обратни на успехите на на­ вигацията. И наистина напредъкът на картографията, на из­ числяването на географските ширини и дължини, на кора­ бостроенето и бреговата сигнализация е негативно компен­ сиран от всички неприятности, които възникват от удължа­ ването на пътуванията: разваляне на храните, скорбут, тро­ пически болести, страшни циклони в тропическите пояси и следователно повишена смъртност. До края на XVI век уро­ кът, който мнозина извличат от презокеанските пътешествия, е че не можеш да се изложиш на по-страшни опасности от срещаните в морето. В „История на доста авантюристични

пътешествия“, публикувана през 1600 г. в Руан, тоест в прис­ танищен град, четем следните показателни разсъждения: „Със сигурност сред опасностите, срещани през чо­ вешкия живот, няма нито такива, нито подобни, нито толкова чести и обикновени, както случващите се на хора, които плават по море, толкова многочислени и разнообразни, колкото и сразяващи, жестоки и неиз­ бежни, всекидневна редовна дажба, така че в никой мо­ мент от деня не можеш да си сигурен, че ще си жив след час... Всеки здравомислещ човек след пътуване ще признае, че по чудо се е измъкнал от всички опас­ ности, възникнали по време на странстванията му; ос­ вен казаното от древните, че само дървена дъска, де­ бела три-четири пръста, дели живота и смъртта на тръгващите по море, толкова други катастрофи могат да се случат всеки ден, че биха ужасили мореплавате­ лите, ако решат да ги извикат всичките пред очите си, когато поискат да тръгнат на път14.“ Макар че и планините плашат, те са „само брадавици пред вълните“, казва Шекспир. Педро Нино от своя страна описва „толкова високи вълни, че скриват луната“. Стигнал близо до целта, Вашку да Гама е нападнат от ураган. „Той вижда, разказва Камоинш, морето ту да се разтваря до ада, ту с подновена ярост да се надига до небесата15.“ Та ако ис­ кат да дадат пример за страх, обикновено го свързват с м о­ рето. Така прави Рабле в Четвърта книга. Когато Лабрюйер се опитва да създаде типология на страхливия, първо го из­ правя пред рисковете на мореплаването и чак на второ мяс­ то - пред опасностите на войната16. Отвъд личното малоду­ шие на Панюрж, обвзелият го пред разбеснелите се стихии ужас може да се идентифицира като колективно поведение, което лесно се открива в разказите за пътешествия. Пове­ дение, белязано от две доминанти: жалбата по сушата, мяс­ то сигурно, сравнено с морето; и безредното призоваване на помощ на светци покровители (предпочитани пред Бога). В разгара на бурята Панюрж извиква:

„О, трижди, четирижди блажени ония, дето си садят зелки... С ръка на сърцето ви казвам, че считам за най-честит оня, който си сади зелки... А х, само жи­ вотът на суш а е живот, достоен и за бога, и за госпо­ даря!“ (Глава XVIII.) По-нататък се повтаря вариан­ та на същата тема (за удоволствие може да се гово­ ри само когато усещаш твърда почва под краката си): „Ех, да можеш е сега с божията милост, вайка се Па­ нюрж, да се видя в Сьойиското лозе или пък в Шинон, при сладкаря Инокентий, по-близичко до шаре­ ната изба - щях да се съглася да запретна ръкави и да ви изпека сладки.“ (Глава X X .) В „Бурята“ на Шекспир Гонзало заявява насред опас­ ността, че пред океана предпочита най-калпавата суша: „Сега давам хиляда квадратни мили море за три педи б ез­ плодна суша, само бурени и тръне!17.“ Суеверните реакции на спътника на П антагрю ел, представени иронично от Рабле, очевидно са били привич­ ни за подобни опасности. Панюрж „призовава на помощ исички добри светии и светици“, обещава „да се изповяда, когато и където трябва“, разкайва се отново и отново „Ето, погледни, на колене съм! Confiteor !“, умолява брат Жан да не кълне в такъв час, дава обет да издигне параклис на све­ ти Михаил или свети Николай или и на двамата заедно, предлага да изпроводят някого на поклонение, тоест чрез жребий да определят кой от името на всички ще отиде на някое свято място да благодари на небето в случай на щас­ тлива развръзка (глави XVIII—XXI). Разказите за „чудеса и благодарствените надписи в много светилища не са ли пълни с обещания, на които Еразъм се смята длъжен да се присмее в беседата Naufragium ? Макар Пантагрюел, брат Жан и Епистемон да запаз­ ват хладнокръвие, те все пак признават, че ги е било страх, а Пантагрюел твърди след Омир и Вергилий, че най-лоша смърт е да те погълнат вълните: „Аз само ще припомня, че смъртта при корабокрушение наистина е ужасна и даже бих казал - няма нищо по-ужасно от нея. Ненапразно Омир

ни уверява, че да загине човек на море е мъчително, ужас­ но и неестествено.“ (Глава XXII.) Гонзало изпитва подоб­ но отвращение към удавянето: „Да бъде волята небесна, но бих предпочел по-суха см ърт18!“ Ако смятат смъртта в м о­ рето за неестествена, то е защото дълго време океанът е възприеман като маргинален свят, разположен извън оби­ чайния опит. Или най-общо казано, защото водата като ма­ сив, мощ, необузданост, дълбочина и мрак хилядолетия на­ р ед е била см ятана за ан ти ел ем ен т, и зм ер ен и е на отрицанието и пагубно място. „Цял сегмент от тъмната страна на душата ни, пише Башлар, се обяснява чрез мита за смъртта, схващана като отпътуване по вода19.“ Откъдето Стикс у древните, „тъжна река в ада“ (Маро, Жалба ПГ), лодката на Харон, корабът на мъртвите, познат и от келтските и далекоизточните легенди. Дълбоките води - море, река или езеро - са смятани за всмукваща пропаст, винаги готова да погълне живите. Сред хиляди други свидетелст­ ва за това разказва и стара фламандска песен от XIV век: Бяха две кралски деца и се обичаха силно! Не можеха да се съберат, водата беше дълбока. Какво направи тя? Три свещи запали вечерта, когато дневният светлик залиня: „О, любими, ела! Преплувай!“ Тъй и направи синът кралски: млад беш е ! Но ги видя вещица дърта, от зла по-зла, дойде и светлината изгаси, а младият герой се удави... Продължението на песента разказва как отчаяната девойка успява да се изплъзне от надзора на своите и сама се удавя20. Следователно тук течният елемент присъства като враг на щастието и живота. П олифем, Сцила, Цирцея, сирените, дъщ ерите на морския цар, Левиатан, Лорелай: все опасни създания, ко­

ито живеят във или край водата. Общата им цел е да увлеклт смъртните, да ги погълнат или поне, както Цирцея, да ги накарат да изгубят човешкия си облик. За да омилостиият морето, му принасят в жертва живи същества, та дано утолят чудовищния м у апетит. На ex-voto от края на XVI иск в Неапол са изобразени кораби, които носят овнешка кожа на носа си. Това е ритуал за омилостивяване на м о­ рето. При пускането на кораб на вода убивали бял овен, с кръвта м у поръсвали кораба и оставяли кожата на носа. Данали един живот на морето, за да се успокои и да не иска живота на моряците21. През XVII век моряците от Северна Африка прилагали видоизменен ритуал. Вземали овни на борда. Когато се разрази буря, съсичали през средата жиио животно и хвърляли едната половина през левия борд, другата - през десния. Ако морето не се успокои, последонателно принасяли в жертва други животни22. Разбеснелите се стихии - буря или порой - за едноврсмешните хора означават завръщане към изначалния ха­ ос. На втория ден от сътворението Бог отделил „водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта“ (Битие, 1, 7). Ако, естествено с божието разрешение, водата отново пре­ пее очертаните й граници, възстановява се хаосът. П о по­ вод на бурята, преживяна от Пантагрюел и неговите дру­ гари, Рабле пише: „Повярвайте ми, ние мислехме, че см е доживели древния хаос, когато всички стихии - огън, въз­ дух, море, земя — се сливали в едно.“ (Глава XVIII.) Л еоиардо да Винчи, който заради своите геоложки и механич­ ни проучвания проявява интерес към мощта на водата, се увлича в ужасяващо описание на потопа: „Надигналите се реки преливат и потапят всички околни земи заедно с населението. Скупчени по вър­ ховете могат да се видят какви ли не подплашени твари и домашни животни в компанията на мъже и жени, потърсили там спасение с децата си. Бурните води, удавили полята, са покрити с маси, дървени табли на легла, лодки и всякакви средства, измисле­ ни от немай къде и от страха пред смъртта; по тях

се крепят мъже, жени с деца сред вайкания и стенания на ужас пред урагана, шибащ вълните, които подмятат трупове на удавени. Всичко, що можеше да се държи на водата, бе покрито с различни сдобрени животни, скупчени на уплашени групи: вълци, лиси­ ци, змии, всевъзможни твари... Ах, колко стенания! Колко обърнати кораби, цели или на парчета, захлу­ пили хора, които се борят с отчаяни жестове и дви­ жения, известяващи ужасяваща смърт23.“ Една юнска нощ на 1525 г. Дюрер има кошмар: виж­ да настъпването на края на света. Пренасяйки страшния сън в акварел, той изобразява страховито надвиснали над земята огромни черни дъждовни облаци24. Дюрер рисува картина на крайната катастрофа, привична за онова време - картина естествено вдъхновена от класическите апока­ липтични текстове, но в сравнение с тях отреждаща по-голяма роля на морето и водата в големия катаклизъм. В многобройни варианти на „Животът на Антихриста“ и в много Artes moriendi стереотипно се явява списък на пет­ найсет поличби за „идването на Господа бог“. Първите че­ тири се отнасят до морето и водата на реките: „Първият от въпросните X V знака, предшестващи деня на Страшния съд - когато морето се надигне X V лакти над най-високите планини в света. Н-ият знак ще бъде, когато морето хлътне като дълбока пропаст в земята, толкова ще пропадне, че едва ще се вижда. Ш-ият знак ще бъде, когато рибите и морските чудовища се поя­ вят на сушата със страхотни писъци. IV-ият знак ще бъде, когато морето и водата на всички реки се наже­ жат и подпалят от огъня, идващ от небето25.“ Хаос, тоест безумие, налудност. Странните думи на Тристан, изхвърлен от моряците на брега на Корнуол, „Ко­ рабът на лудите“ на Себастиан Брант и смъртта на Офелия подсказват, че колективното съзнание е установявало връзка между лудостта и течния елемент, „опъкото на све-

i a 6“; връзка, която бурята може само да засили. По пре­ ценка на кралицата Хамлет в безумен пристъп „беснее каm буря сред морето, когато две стихии водят спор коя по­ мощна е“ (IV, 1). Просперо и Ариел в „Бурята“ на Шекс­ пир разменят следните многозначителни думи: „Просперо: Отлично, мой пъргав дух! Оказа ли се ня­ кой със разум толкоз твърд, че да запази спокойст­ вие в тоз хаос? Ариел: Ни един! Тъй бяха пощурели, господарю, че вършеха нелепости27.“ Живеещите по крайбрежието, например в Бретан, с равняват разбеснялото се море с кон без ездач или с кон, прескочил оградата, или с пощръкляла кобила28. Следова­ телно бурята не се приема и изживява като естествен ф е­ номен. В основата на нейната лудост лесно подозират пръста на вещици и демони. Когато силното вълнение на няколко пъти възпрепятства шотландския крал Джейкъб и принцеса Ана да прекосят Северно море през 1589-1591, откриват, че вещери и вещици са омагьосали морето, като i а удавили котка в него29. По всички северни брегове на Ев­ ропа, но и в страната на баските се разказва приказката за ..Трите вълни“, високи като кули и бели като сняг - всъщ­ ност три моряшки жени, станали вещици и преобразени на пълни, за да си отмъстят на неверните съпрузи30. Разбира се, на корабите на Вашку да Гама, Колумб и Магелан се радват на появата по върха на мачтите на „светлинките на свети Еразъм“* като знак за близко укротяване на разбеснялото се море, но най-често те и танцунащите по морето светлинки са приемани за сатанинска проява и предвестник на нещастие. В „Бурята“ на Шекс­ пир ефирният дух Ариел разказва на Просперо как е изпъл­ нил заръката му да разбуни урагана:

'Прескачащи искри атмосферно електричество, наречени на свети Ератьм (или Елм), когото моряците призовават на помощ при буря. - Б. пр.

ослепих със ужас всичко живо на борда - от носа м у до кърмата, навсякъде! - Пращях по сто места във също време; размножен, избухвах по мачтите, въжетата, платната и пак се сбирах. Мълниите ярки на Юпитер, предвестнички ужасни на страшния му тътен, досега не са били тъй бързи31.“ Ронсар, който на петнайсет години пътува до Шотлан­ дия, уверява в „Химн на демоните“, че те „често се превръ­ щат в ярки пламтящи факли/ изгубени под водата, за да ув­ личат навътре/стреснатия пътник, подмамен от светлината им,/ и смъртоносната вълна да го удави“ („Книга на химни­ те“, I). Затова много моряци, по-специално в модерна Гър­ ция, се опитват да прогонят обезпокоителните светлинки с пушечни гърмежи или с оглушителна врява, а още по-доб­ ре със свинско квичене, понеже приписвали на тези живот­ ни, смятани за дяволски изчадия, способността да прогон­ ват зловредните духове32. В едновремешните приказки както и в „Златната легенда“ (в разказа за живота на свети Адриан) - дяволът все още често се явява като капитан на „призрачния кораб“, натрапливо владял въображението на крайбрежното население и смятан за ада на моряците33. Приписват на Джорджоне платно от началото на XVI век, което изобразява призрачен кораб с екипаж от демони. Колективното съзнание свързва по различен начин морето и греха. В средновековните романи като топос се повтаря епизодът на бурята, избухнала заради присъствие­ то на голям грешник или на бременна, следователно нечис­ та, жена на борда на кораб, нападнат от вълните, сякаш злото привлича злото. Тази литературна щампа отразява дълбоко народно поверие. Годината е вече 1637, когато екипажът на Tenth Whelp отказва да напусне пристанище­ то, защ ото се страхува, че най-ужасни нещастия ще спо­ летят кораба с капитан, прочут богохулник34. Освен това моряците, независимо от всичките им религиозни покло­ нения и оброчни плочки по църквите, често са смятани за лоши християни от сухоземните хора и духовенството. За тях се казва, че „са трудно податливи на моралните добро­

детели“ (Н. Оресм), дори „нецивилизовани“ (К олбер). В ръководство на английския изповедник от 1344, цитирано и преведено от М. Мола, четем: „Ти, изповедниче, ако ти се падне да изповядаш някой моряк, непременно го разпитай усърдно. Трябва да зна­ еш, че едно перо трудно би стигнало, за да се опишат греховете, в които са затънали тия люде. Злосторството им е толкова голямо, че дори не ще се побере в имената на всички грехове... не само убиват духовни­ ци и миряни на сушата, ами и в морето се отдават на най-гнусно пиратство, като грабят имуществото на другите, най-вече на търговците... Не стига това, ами всички прелюбодействат и мърсуват, защото по всички земи и области, където живеят, или установяват връзка с различни жени, смятайки, че им е позволено, или блудстват с проститутки35.“ Като задълбочим още анализа, откриваме, че по оно­ ва време морето често се представя като царство на Сата­ ната и на адските сили. Рабле може би неволно откликва на това, когато в разгара на бурята влага в устата на брат Жан думите: „Чини ми се, днес всички дяволи са побеснели или Прозепина се мята в родилни мъки. Целият ад е повел юдинско хоро в мрака.“ (Глава XIX.) И още: „Сякаш милион дяволи са се събрали на съвет или съзаклятни­ чат около избора на новия ректор.“ (Глава XX.) Насред бурята, за която Ариел разказва в пиесата на Шекспир, кралският син Фердинанд в пристъп на ужас ска­ ча в морето, крещейки: „Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук36.“ Затова се опитват да омилостивят разбесувалият се оке­ ан. Португалските моряци рецитирали пролога на Евангели­ ето на Йоан (който фигурира в ритуала на екзорцизма), а испанските и другоземни моряци хвърляли реликви във въл­

ните37. Сиреч бурята не утихва от само себе си. Накрая бива обуздана я от Богородица или свети Никола, я от някой друг светец, получили тази власт от оногова, който ходи по въл­ ните в Тивериадското езеро и командва вилнеещите стихии. В началото на XVII век прочутият и зловещ магист­ рат Дьо Ланкр, палач за страната на баските, вярвал, че оке­ анът е любимо място на демоните. По негови думи някои пътници, пристигащи по море в Бордо, били видели как ар­ мии от дяволи, сигурно прогонени от Далечния изток от ми­ сионерите, се насочвали към Франция38. А и да се е съмня­ вал някой в демоничния характер на морето, как да не бъде убеден от многобройните огромни чудовища, които го оби­ тават и които охотно описват „Космографии“ и разкази за пътувания през Ренесанса. Пиетро Мартире д ’Ангиера раз­ казва за моряци, които през 1526 г. плават към Америка: „Съвсем ясно видяха гигантска риба, която заобиколи бригантината и с един удар на опашката си строши кормилото на кораба.“ И заключава: „Наистина тези морета хранят ги­ гантски морски чудовища39.“ По повод на пътуване до Бра­ зилия през 1557-1558 Жан дьо Лери говори с ужас за „ки­ тове страшилища“, които се опитват изпод водата да увле­ кат кораба към дъното. Един от тях, „криейки се, така завихри вълните, че се уплаших да не ни завлече след себе си и бездната да ни погълне40.“ През 1555 шведският епископ О лаф М агн ус публикува в Рим H isto ria de gen tibu s septentrionalibus ', в която допуска съществуването на ог­ ромни морски животни - екипажът ги взема за острови и акостира до тях. Слиза да запали огън, за да се сгрее и да си сготви, и тогава чудовищата потъват, повличайки хора и кораби. Тези живи плаващи острови, вдъхновени от Бегемот и Левиатан, са описани от Олаф Магнус така: „На главата им, покрита с бодли, има дълги остри рога, подобни на ко­ рените на изкоренено дърво41.“ През XVIII век друг сканди­ навски епископ, Понтопидан, оприличава чудовищата на ог­ ромни октоподи с пипала колкото мачтите на корабите. През 1802 ученик на Бюфон говори за Кракен, гигантски ок‘История на северните народи. - Б. пр.

топод, като за „най-огромното животно на нашата плане­ та“42, като набляга на неговата агресивност. Темата е поде­ та през 1861 от Мишле в „Морето“, през 1866 от Виктор Юго в „Морски труженици“ и през 1869 от Жюл Верн в „Двайсет хиляди левги под водата“. Трайна легенда, родена от страха пред ужасните животни, които враждебна среда като морето няма как да не роди от своите дълбини. Място на страха, на смъртта и лудостта, бездна, оби­ тавана от Сатаната, демоните и чудовищата, морето ще из­ чезне в деня, когато сътворението ще бъде обновено. Све­ ти Йоан пророкува в Апокалипсис (21, 1): „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше.“ М орето, опасност номер едно: така го възприемат навремето. Зато­ ва с такава настойчивост литературата сравнява съдбата на исекиго от нас с кораб в опасност. Йосташ Дешан се обръща към Богородица: ... Усещам кораба си слаб, злочест, изгнил, от седем бури нападнат е в морето; Платното ми съдрано, котви не държат. Души ме страх, че ще потъна, не се ли вий над мен смилите. {Балада CXXXIV) В „Химн на смъртта“ Ронсар казва следното за гри­ жите на зрялата възраст: Когато ни залива на грижите морето, И разумът поддава всеки път, като кормило от вълна разпенена надвито. Дю Беле обявява мъртвороденото дете за щастливо: Не е усетило какво е да преминава над главата ти фатална бурята, що всички ни тресе. {Жалба на отчаяния ) Д ’Обине смята, че е:

Шибан от ветрища и вълни, Отвсякъде изложен на бури, врагове, капани, заговори. {Хекатомба на Диана) През XVIII век Жан-Жак Русо пише: „Изубен сред огромното море на моите злощастия, не мога да забравя подробностите от първото ми крушение.“ {Изповеди, V) Верлен на свой ред използва същото сравнение: Люлян от всеки прилив и отлив - както брига, безсилен да живее, смъртта презрял от страх, за гибелната драма платна духът ми вдига...

(Първа сатурническа поема)* Едно систематично проучване няма как да не потвър­ ди тези няколко констатации. И така, до победата на модерната техника морето е асоциирано в колективната чувствителност с най-страшните образи на отчаяние. То се свързва със смъртта, с нощта, с бездната. Отгатваме цял пласт хилядолетни опасения зад Oceano nox'*: „... и с душата си тревожна/ слушам що в тъмата нощна/ шепнат мрачните вълни./ В тайната им да проникна,/ се стремя аз ужасен - и във бездната надникнах...“ Виктор Ю го пише това стихотворение през 1836. Осемнайсет годи­ ни по-късно годишният доклад на английския флот отбеляз­ ва все още голяма загуба на кораби - 832 за 1853 г.43. Следователно една предимно сухоземна цивилизация няма как да не се пази от толкова коварен елемент като вода­ та, особено в големи количества под формата на море. В сре­ дата на XVIII век един доминиканец от Грас тръгва към глав­ ното седалище на своя орден. Качва се на кораб в Ница. Ала изненадан от лошото време, ощ е в Монако бързо кара да го върнат на брега. Стига до Рим по суша. Поучен от приклю\,С трах“, из „Сатурнически стихотворения“, превод на Кирил Кадийс­ ки, Нов златорог. - Б. пр. "‘„Нощем по море“, превод Георги Асен Дзивгов. - Б. пр.

пението, доверява на своя дневник следната сентенция: „Колкото и близо да е сушата, достатъчно навътре си в морето, за п.i си найдеш там гроба44.“

1.

Далечното и близкото; новото и старото

Отворено към далнината, едно време морето стигало цо чудни страни, където всичко било възможно, а страннос­ тите били в реда на нещата. Странности, които често плаше­ ни. От Плиний Стари до Симоне Майоло (Dies caniculares, Рим, 1597), като се мине през Винцентий от Бове*, Мандиил’* и „Хиляда и една нощ“, се поддържа вярването, че някьде по пътя към Индия има магнитна планина: тя неудър­ жимо претегляла кораби, носещи метални предмети, по-спе­ циално пирони, приковавала ги и дори предизвиквала тяхно­ то счупване и потъване45. Нима чак до XV век не се говори, чс морето по екватора ври, че Антиподовите острови са нео| т а в а н и и необитаеми. Оттам и опасенията на португалс­ ките моряци, когато Хенрих Мореплавателя*** ги накарал да обиколят нос Бохадор (на юг от Мароко), дълго време поиз­ пял се с лоша слава като „нос на страха“: „Явно е, казвали те, че отвъд този нос няма нито хо­ ра, нито обитавани места. Пясъкът е не по-малко, отколкото в пустините на Либия, където няма ни вода,

'Доминикански монах, умрял в Бове през 1264, автор на пространна ен­ циклопедия Speculum doctrinale, historiale et naturale, към която продъл­ жители добавят Speculum morale - Б. пр. "Истинско име Жан от Бургундия, лекар в Лиеж и пътешественик (ок. 1300-1372).- Б . пр. '"Португалски принц (1394-1460), известна фигура в началото на Вениките географски открития. Сам той никога не е участвал в плавания, но е организирал и финансирал много морски експедиции. В Сагриш на едноименния нос основал обсерватория, а с помощта на италианците първата в света мореплавателска школа. Оттам през 1416 г. изпратил първите кораби към Африка. - Б. пр.

ни дръвче, ни зелена трева. Морето е тъй плитко, че на левга от брега дълбочината не надхвърля един разтег. Теченията са толкова силни, че кораб, задминал носа, не би могъл да се върне. Затова бащите ни никога не са продължавали по-нататък46.“ В „Лузиади“ Камоинш дава глас на страховете, изпи­ тани от португалските моряци при приближаването на нос Добра Надежда, на времето наричан „Нос на бурите“. Ис­ торията, измислена от поета, не би могла да се роди във въ­ ображението му, без многобройните устни и писмени раз­ кази за опасното преминаване. С приближаването на кора­ бите към носа, ей го, изниква пред капитаните и екипажа ка­ то „безформена гигантска“ статуя, „реплика на Родоския ко­ лос“ - и неволно предизвестие на колоса на Гоя в „Паника“. „Лицето му [е] мрачно, безцветно, землисто, очите вкопа­ ни, изразът страшен и див; косата му е къдрава и зацапана с пръст, устата му черна, зъбите жълти.“ Обръщайки се към португалските моряци, той ги заплашва със следните думи: „О, хора, по-храбри от всички онези, захванали се с големи дела в тоз свят!... Днес преминавате неприс­ тъпни граници, дръзвате да се впуснете в далечните морета, които са мое владение и които от толкова от­ давна зорко охранявам, та никой кораб, дошъл оттук или оттам, да не ги набразди. Идвате да разбулите тайните мистерии на природата и влажния елемент - на никой смъртен не е давано да припари до тях... Знайте, че ветрове и яростни бури ще направят тези места опасни за всички флоти, осмелили се да опи­ тат след вас това пътуване. На първата флота, която ще премине през неукротимите вълни, ще наложа из­ невиделица такова наказание, че зл ото ще е пострашно от опасността... Всяка година ще виждате такива крушения и всевъз­ можни катастрофи да поразяват корабите ви, че смърт­ та ще бъде най-малката от всичките ви злини47.“

Португалски поети и хронисти естествено се опитват да възвеличат куража на лузитанските капитани. От друга страна, теченията край нос Бохидор наистина са силни. И накрая, всяка нация по времето на Ренесанса се опитва да впечатли конкурентите си, като разпространява страховити разкази за морските пътешествия - средство за разубеждение наред с тайната, в която се опитват да опазят най-добри­ те маршрути. Както и да е, далечните пътища вдъхвали страх. И ако все пак успеят да достигнат екзотичните стра­ ни, какви ли не чудовищни създания и фантастични, вдъх­ ващи ужас животни намирали там? Средновековието насе­ лява Индия с хора с кучешка глава, която ръмжи и лае; дру­ ги пък изобщ о нямат глава, а очи на корема; или пък таки­ ва, които се предпазват от слънцето, като лягат по гръб и вдигат единствения си широк крак - онирична вселена, ко­ ято в края на X V и началото на XVI век изплува отново в творчеството на Йеронимус Босх. В труд от края на XV век, „Тайната на естествената история“, четем за Египет: „В Д олен Египет... живеят две опасни чудовища. Обичат да излизат на брега на морето и хората мно­ го се страхуват и пазят от тях: едното се нарича хи­ попотам, другото крокодил. А в Горен Египет, обър­ нат към Ориента, гъмжи от отровни диви зверове ка­ то лъвове, леопарди, тигри и базилики*, дракони, змии и пепелянки със страшна смъртоносна отрова.“ Зад тези митологични вярвания и влудяващи преуве­ личения отгатваме страха от другия, сиреч от всичко, кое­ то принадлежи на една различна вселена. Естествено, ок­ раската на необикновеност, която приписвали на далечни­ те страни, би могла и да привлича силно. Колективното въ­ ображение на Европа през средновековието до Ренесанса рисува отвъд моретата пищни и богати земи на блаженст­ во - подир тези миражи откриватели и авантюристи напус*Basiliscus (лат.), влечуги, на които древните приписвали свойството да убиват само с поглед. - Б. пр.

кат познатите хоризонти48. Далечното - другият - е и маг­ нит, който позволява на Европа да излезе от себе си: ще се върнем към това по-нататък. В се пак отдръпването пред всички форми на чуждото още задълго си остава обикновено поведение за масата хо­ ра. Съветът, даден през XI век от византиеца Кекавменос, би могъл да бъде изречен петстотин години по-късно от много хора в западния свят: „Ако чужденец дойде в града ти, свърже се с теб и се разбира с теб, не бива да му хва­ щаш вяра: тъкмо обратното, трябва да останеш нащрек49.“ Оттук и враждебността към „външните“, гневът по селата, изразяван с врява, дюдюкане и дрънкане на тенекии, ако местно момиче се омъжи за другоземец, мълчанието на жи­ телите пред властите, когато един от техните е подредил ня­ кой „градски“, свиванията между селяни от съседни земли­ ща, склонността да се приписва на евреите отговорността за епидемиите50, неблаговидните описания, които европей­ ците често си правят едни на други през XV и XVI век, ко­ гато се разкъсва християнската мъглявина. В своята „Кни­ га на описанието на страните“, написана около 1450 г., Жил Льобувие представя насмешливо повечето европейци: анг­ личаните били „жестоки и кръвожадни“, а на всичко отгоре и алчни търговци. Швейцарците били „жестоки грубияни“, скандинавците и поляците - „опасни и буйни“, сицилианците - „големи ревнивци“, неаполитанците - , щебели проста­ ци, лош и католици и голем и греш ници“, кастилците „сприхави докачливци, зле облечени и обути, лоши католи­ ци, които я карат през просото...“ По време на Реформаци­ ята англичани и германци гледат на Италия като на свърта­ лище на всички пороци - това мнение трябва да е допри­ несло не малко за разпространението на протестантството. Така дори в момента, когато Ренесансът разширява кръго­ зора на Запада - и дълго след това, - чужденецът изглежда подозрителен и обезпокоителен за много хора. Ще им тряб­ ва време, за да свикнат с него. Нима през XVII, че и дори в началото на XVIII век не са отбелязани ксенофобски дви­ жения в различни части на Европа: през 1620 г. в Марсилия срещ у турците (избиват четирийсет и пет), през 1623 в Бар­

селона срещ у генуезците, през 1706 в Единбург, където простолюдието избива екипажа на един английски кораб51? Новото е било - и е - една от категориите на другостта. В наше време новостта е печеливш лозунг. Едно време било обратното - новото плашело. По-нататък ще се спрем на вълненията и бунтовете, предизвикани от уве­ личаването на данъците. Но данъчното свръхтаксуване не е само допълнителна тежест върху уморени плещи, то е и новост. Една от формите на другостта. „Нашите народи, признават общинските управници на Бордо през 1651, про­ явяват естествено раздразнение спрямо всяка новост52.“ На разбунтувалите се през 1637 г. в Перигор* налозите с прясна дата се струват „необикновени, непоносими, незаконни, прекадени, нечувани от бащите ни53“. Същото отхвърляне на „новости“ се съдържа в „народното прошение“, което разбунтувалите се селяни от двайсет бретонски енории връчват през 1675 на маркиз Дьо Ньове, а чрез него - на управителя на провинцията: „Доволни сме да плащаме [да­ нъците], както преди шейсет години, и не пресрочваме дъл­ жимото, не оспорваме нищо освен новите разпоредби и на­ лози54.“ Проектите или слуховете за разпростиране на да­ нъка върху солта и върху региони, които по традиция би­ ли изключвани от този налог - Долна Нормандия, Бретан, Поату, Гаскония - предизвикват толкова бурни реакции именно защото населението ги приема като посегателство срещу най-старите м у привилегии, сиреч срещу свободата му, накърняване и на правата му, и на кралската дума. От­ тук идва фамозният вик: „Да живее кралят без данък вър­ ху солта!“ Оттук и манифестът в защита на нормандската свобода от върховния и неукротим капитан Жан Босоно­ ги, генерал на армията на страданието (1639): Жан Босоноги е вашта подкрепа, ще се застъпи той за вас, ‘Историческа област, днешният департамент Дордона в Югозападна Франция. - Б. пр.

от данъци ще ви освободи. От данъка върху солта ще ви освободи и от тез всички, що богатеят на гърба на брата вашего и на родината; Него Бог пратил е в Нормандия да установи пълна свобода55. Следователно не би било пресилено, ако заедно с И.М. Берсе зад фискалните бунтове от онова време съзрем сблъсък на две култури: в отбранителна позиция е устна­ та, на обичаите, „черпеща своите модели от едно неизмен­ но минало“; другата е писмена, модерна, настъпателна, опасно новаторска56. Щеше ли обгербваният документ да стане толкова омразен, ако не се бяха опитали да го нало­ жат на неграмотно в преобладаващата си част население? Същата умствена нагласа обяснява бунта на „късно разб­ ралите“ в Керси през 1707 г. срещу указа, с който се съз­ дават контрольори на актовете, извлечени от енорийските регистри57. И ако бунтовете често стигат до горене на до­ кументи, нима причината не е в това, че неграмотният на­ род храни страх и омраза към писмеността? Новите данъци се придружават не само от бумаги,не­ виждани в миналото, но и от създаването на структури за събиране на налозите, с които не са свикнали: все причини народът да се уплаши. Режимът за събиране на данъци във Франция през XVII век се променя: тази задача е отнета от управата на провинциите в полза на финансови окръзи, ад­ министрирани от изборни лица, а финансовите агенти, тра­ диционно свързани с интересите на своя град или провин­ ция, постепенно биват подменени с външни наемници, ко­ ито се назначават и уволняват от интенданта. Така в мне­ нието на множеството новите данъци и „външните“ биват неразривно свързани. Бирници и всякакви пристави се по­ явяват като хора, дошли отвън, за да изцеждат една общ ­ ност, към която не принадлежат. През 1639 босоногите от Долна Нормандия се събират с оръжие, за да защитят ро­

дината, „потискана от партизани и пристави“, и да „не тър­ пят никакви непознати“ в енориите58. Показателна е тр е­ тата строфа от Манифеста на Жан Босоноги : Ще страдая, че народът чезне под тиранията и куп външни го потискат всеки ден за своя облага59! Неотдавнашни изследвания върху някогашните раз­ мирици доказват, че най-често в тях преобладава „мизонеизмът“*. Консервативни и обърнати към миналото, поня­ кога те нарочно се основават на мита - но най-често не­ съзнателно препращат към него - за изгубения златен век, чудна страна на блаженство, към която биха желали да се върнат и която миленаристите отново съзират на хоризон­ та. В смекчен вид този мит внушава на населението, че ня­ кога е същ ествувала държава без данъци и тирания например по времето на Луи XII. Именно в това убеждава Жан Босоноги нормандските бунтари през 1639 г.: Накратко ще опиша първата освободеност от налози на благородника, селяка и светата църква, тя беш е във държавата по времето на Луи Дванайсети и неговия златен век60. Утопията за държавата без данъци прекосява векове­ те. Така във Франция вярват във внезапното обекчаване, дори премахване на данъците, при смъртта на Шарл V и възкачването на престола на Анри II, при смъртта на Луи XIII, както и на Луи XIV, в момента на свикването на Гене­ ралните щати от Луи XVI и когато се разнася по селата но­ вината за парижките дни на 1848**61. Този мит дълго време има за главна съставка вярването в неизчерпаемата добри­ на на суверена. Като баща на своите поданици той гледа ‘От гр., омраза към всичко ново. - Б. пр. "Февруарската революция от 1848, предизвикала края на Юлската м о­ нархия и провъзгласила Втората република. - Б. пр.

само как да облекчи своя народ. Но е мамен от своите ми­ нистри и местните им агенти. Затова в течение на векове няма бунтове срещу краля - той е свещена личност извън всяко подозрение, - а само срещу недостойните му служи­ тели. Жителите на Бордо, молейки Анри II да им прости през 1549, съвсем искрено м у обръщат внимание, че „Не са се надигнали да оспорват неговата власт, а само срещу големите кражби на агентите, събиращи данъ­ ка върху солта, и това положение им е непоносимо62.“ Сиреч като се разбунтуват, помагат на краля да се отърве от кръвопийците на нацията. Затова периодично си наумяват, че принцът желае това активно сътрудничество и поне за известно време позволява и дори заповядва на на­ рода да се саморазправя. Ж. Льофевр открива този елемент от колективната психология в селските бунтове през лято­ то на 1789 г. Значителен брой селяни вярвали, че след 14 юли Луи XVI е решил да премахне властта на привилеги­ рованите и е издал наредби в този смисъл. Но съзаклятни­ ци пречели на тяхното публикуване, а свещениците се въз­ държали да ги прочетат от амвона. Въпреки това мълча­ ние били убедени, че кралят е заповядал да се опожаряват замъците и е отпуснал няколко седмици за тази свещена за­ дача63. Такава митология оцелява чак до 1868. В тази годи­ на селяните от Ангумоа* и Перигор били убедени, че им­ ператорът им е отпуснал няколко дни за плячкосване - раз­ грабване, което естествено е просто народна форма на пра­ вораздаване64. Така че малко са изблиците на колективно насилие без позоваване на едно идилично минало, без опа­ сения пред новостите и чужденците, които ги носят, без възбуждане на някои органични страхове от хора, външни на собствената им вселена: селяните спрямо гражданите, гражданите спрямо селяните, едните и другите спрямо скитниците. Всички тези страхове отново се изявяват с 'Или графство Ангулем, Западна Франция, на Атлантическия океан. Б. пр.

пълна сила по време на сътресенията през 1789-1793. Откриваме страха и отхвърлянето на новото при ре­ лигиозните вълнения и бунтове през XVT-XVII век. П ротес­ тантите нямали никакво желание да обновяват. Тяхната цел била да се върнат към чистотата на първичното християн­ ство и да освободят Свещеното слово от всички дегизировки, които го изопачават. Трябвало да се отстранят, било и със сила, множеството идолопоклоннически и суеверни до­ бавки, които хората, измамени от Сатаната, били „въвели“, „изобретили“, „изковали“ през вековете в ущърб на посла­ нието за спасението. Индулгенции, поклонничества, култ към светците, богослужения на латински, задължителна из­ повед, монашески обети, папска литургия трябвало да бъ­ дат пометени, та отново да се върви към Спасителя по пра­ вия път на Библията. Да се съборят, както изисква Лутер, „трите стени на римщината“ (тоест върховенството на пап­ ската власт над светската, присвоеното от папата право са­ мо той да тълкува Библията, превъзходството на папата над съборите), означавало да се работи за Бога срещ у А н­ тихриста, а нещата в християнството да се възстановят по истинските им места65. Нито Лутер, нито Калвин одобряват унищожаването на образи. Но те губят контрол над нещата - в Германия, Швейцария, Нидерландия, Франция активис­ ти довеждат до крайни последици приетата докрина. А тази докрина вижда в образите суеверна иконография, която от­ далечава от истинския Бог. Разрушаването на образите д о­ бива смисъл на възстановяване на автентичния култ, замър­ сен от вековете. И своеобразно имитиране на поведението и свещения гняв на Исус, прогонващ търговците от Храма. Нигрин, главен интендант на Х есе, твърди в пропо­ вед през 1570: „Да не забравяме, че тук е възмезди­ ето и наказанието на Всевишния. Отдавна той се за­ канва на дом овете за духовна проституция и храмо­ вете на идолите, че скоро ще бъдат превърнати на пепел. Днес трябва да се изпълни волята му; да зна­ ете, не се ли намери кой да изпълни присъдата му,

Господ ще се разгневи и щ е прати мълнията си да срази идолите66.“ Та всичко в протестантското движение, чак до наси­ лията, било от желание за връщане към миналото, позова­ ване на златния век на ранното християнство, отхвърляне на светотатските нововъведения, натрупани от папството с течение на вековете. Но населението си било свикнало с изображенията, церемониите, седемте тайнства, йерархията, католическа­ та организация. Затова много хора видели в протестанти­ те дръзки новатори, които поради това им се сторили опас­ ни: премахвали литургии, вечерни, пости, не признавали папата; отхвърляли едновременно църковната система, у с­ тановена от векове, и манастирската институция; обезце­ нявали култа към Богородица и светците. Истината е, че те въвеждали в самото сърце на всекидневието нечувани промени. Във Франция в навечерието на религиозните вой­ ни протестантските „конвентчета“ - тоест културните сбирки на реформаторите - пораждат клеветнически леген­ ди, като дори въздържанието и строгостта, афиширани от последователите на Калвин, стават подозрителни за част от общественото мнение. Регентката на Нидерландия без съм­ нение изразява чувствата на мнозина, когато изобличава „надвисналата опасност от разрушаване и общо подкопа­ ване на древната католическа религия, която е в устоите на публичния ред67“... За многобройните си противници про­ тестантското вероизповедание приема образа на „нова док­ трина“ и „нова религия“. Освен това, то бива представено във Франция като внесено от чужбина от „женевските ку­ чета“. Така че да приемеш „женевската мода“, означавало чисто и просто да си смениш религията с всички произти­ чащи от това последствия. При коронясването на Шарл IX (5 май 1561) кардиналът на Лотарингия предупреждава младия крал, че „който го посъветва да си смени религия­ та, ще му отскубне и короната от главата“. Католиците виждат своя дълг в „поддържане на старата вяра“ и „въз­ становяване на светото служене на Бога“. При създаване­

то през 1575 на лигата в Перон сружението на принцове, сеньори и благородници обявява желанието си „да въдво­ ри напълно закона на Бога, да възстанови и поддържа све­ тото служене Нему под формата и начина на светата като­ лическа църква, апостолическа и римска“. Така че колектив­ ната психология възприема ереста като „язва“, която тряб­ ва да се „отстрани“ и „изреже до дъно“, защото е новост, срещу която следва да се защитаваш. За разлика от начина, по който се развиват събитията във Франция и Нидерландия, английските суверени накланят везните към протестантството. Но не става лесно. Бунтове на много места изразяват привързаността на част от населе­ нието към римския култ и традиционните религиозни струк­ тури. „Осененото поклонничество“ (1536) в областта Йорк е надигане в защита на манастирите, които правителството въз­ намерява да премахне. Наистина манастирите играят важна икономическа и обществена роля. Но най-вече, според пред­ водителя на бунта Аски, те изпълняват две много важни рели­ гиозни функции: поддържат благочестиво истинската христи­ янска традиция и преподават религията на един народ, който „не отбира много от свещения закон68“. Та този народ държи на стария начин на молене: това показват инцидентите, избух­ нали в Източна Англия малко преди „Осененото поклонничес­ тво“. Неделята след Коледа вярващите в Кендал „се разбун­ туваха в църквата и принудиха свещеника да каже молитва за папата. В Кърки Стивън народът се разсърди, защ ото техният пастор пропуснал да отслужи за празника на св. Лука. В селище в Ист Райдинг се повтаря същата сцена по повод на празника на св.Уилфрид69.* Така че „кръстоносците“ от „Осененото поклонничество“ изискват на първо място „въз­ становяване“ на тяхната религия. В манифеста си заявяват: „Първо, относно нашата религия, искаме ересите на Лутер,Уиклиф, Хус, Меланхтон, Еколампадий, Буцер... * Английски бенедиктинец (ок. 634-709). Като епископ на Йорк кара келтската църква да приеме практиките и върховенството на римската. Празник на 12 октомври. - Б. пр.

и други ереси на анабаптистите да бъдат премахнати и унищожени в това кралство. Второ, Римският престол да бъде възстановен като върховна власт на църквата по отношение на грижата за душите, както беше порано, и епископите да бъдат ръкополагани от него... Премахнатите абатства да бъдат възстановени в тех­ ните сгради и имущества... монасите да получат от­ ново своите дом ове70...“ През 1547 бунтът в Корнуол започва с убийството в Хелстън на Уилям Боди, правителествен агент, дошъл да въведе прилагането на директивите за религиозна реформа­ ция на Едуард VI и протектора Съмърсет. След убийството един от подбудителите към бунт заявява публично на пазар­ ния площад: „Който посмее да вземе страната на този Б о­ ди и като него да следва новите моди, ще бъде наказан по същия начин71.“ На знамето на бунтовниците (които скоро обсаждат Ексетър) символично са изобразени петте рани на Христос, потир и кандилница, като двата свещени предме­ та ясно говорят за вярност към традиционния култ. Следователно религиозните конфликти през XVI век могат да се разглеждат като драматичен сблъсък между два отказа на новости. Едните искат да забранят скандалните папистки наноси, под които постепенно римската църква е погребала Библията. Другите се вкопчват в култа, какъвто го знаят от детството си и какъвто е бил практикуван от дедите им. Всички гледат към миналото. Никой не би ис­ кал да е новатор. За едновремешния човек промяната пред­ ставлявала разбъркване на реда: непривичното е изживява­ но като опасност. Когато в края на XVI век в протестант­ ска Германия става въпрос да се приеме грегорианския ка­ лендар, изготвен в Рим през 1582, избухват силни протес­ ти и панически брожения: страхували се от кървава баня. Не бил ли този календар папистки? Това е обяснението на повърхността. Но в дълбочина сигурно са били объркани от нечуваната промяна при отброяването на дните72. Далечното, новото и другото плашели. Но също тол­

кова се плашели и от близкото, тоест от съседа. В големи­ те комплекси на нашата концентрационна система често не се познаваме врата до врата, на една и съща площадка. Знаем по-добре шумовете от близкия апартамент, отколкото лицата на обитателите му. Така живеем в сивотата и монотонността на една стократно повтаряна анонимност. Докато едно време - в онзи свят, който сме изгубили до голяма степен - познавали съседа, в доста случаи - дори прекадено. Той тегнел. Прекадено тесният хоризонт непре­ къснато събирал едни и същи хора близо едни до други, ка­ то очертавал кръг от устойчиви страсти, взаимни омрази, непрекъснато подклаждани от нови обиди. Затова високо се ценял късметът да имаш приятел под ръка. „С добър съсед утринта е добра“ повтарят послови­ ците73, като наблягат и на противоположната истина: „С ко­ варен съсед утринта ти е трижди черна“. (XIII век, „Роман за Фиерабрас“.) „Казват, с лош съ сед често и утринта ти е лоша.“ (XIII век, „Роман за Лисицата“, стих 352774.) Съсе­ дът е по-опасен, защото нищо не м у убягва. Инквизиторският му поглед рови в живота ви по цял ден и по цяла го­ дина. „Съседът знае всичко“, твърди сентенция от XV век75. В днешната вселена преобладаващото чувство между съ­ седи е безразличието; в едновремешната - подозрителност­ та, следователно страхът. Затова трябвало непрекъснато да държиш под око другия и непрекъснато да си нащрек: „По вида познаваш човека“ (XIII век). „По жестовете и държа­ нето ще познаеш хората“ (XVI век76). Набедените за магьосници и вещици са хора, които техните обвинители познават добре или си мислят, че позна­ ват, понеже всекидневно са шпионирали подозрителните им деяния: присъствали рядко или неподобаващо на богослу­ женията, или приемали светото причастие със странни жес­ тове; минавайки край някого, го урочасвали, като го блъс­ кали или му изпращали в лицето отровния си дъх, или пък го стрелвали със сатанински поглед - лошо око. Тук факто­ рът близост е източник на враждебност. Освен това, позна­ вали не само този или онзи, ами и бащата, умрял в затвора, или майката, самата тя вещица. Обществеността и експер­

тите единодушно съдят за вината на децата по родителите. Демонолозите и съдиите наистина имали съмнения, че ня­ кои обвинения в магьосничество са подбудени от лично от­ мъщение. Но представата им за Сатаната - ще се спрем на нея по-долу - ги кара да придават достоверност на народ­ ните страхове и с това да подсилват дискурса на подозри­ телност на една цивилизация, където близкият по-често е враг, отколкото приятел. Те създават теория под формата на модели на враждебни отношения. В зловещия труд Malleus maleficarum („Чукът на вещиците“, първо издание 1486), библия на толкова инквизитори, главният автор Иститорис разказва донесението на една „почтена“ жена от Инсбрук: „Зад дома си имам градина - заявила тя. - Опира о градината на съседката. Един ден забелязах, че не без поразии е отворен проход между градината на съсед­ ката и моята. Оплаках й се, дори се поразсърдих, не толкова заради прохода, колкото заради поразиите...“ Съседката побесняла и си тръгнала, мърморейки. Ня­ колко дни по-късно, продължава доносницата, „се по­ чувствах болна със силни болки в корема и бодежи от­ ляво надясно и отдясно наляво, сякаш две шпаги или два ножа бяха забити в гърдите ми“. Оказва че, че зла­ та съседка поставила под прага на своята неприятелка „восъчна фигурка, висока колкото длан, надупчена от­ всякъде, пронизана от две игли точно на мястото, къ­ дето усещах бодежите отдясно наляво и обратно... Има­ ше и торбички с някакви зърна, семена, кости77“. Цитирайки „Предписания на божествения закон“ на Иохан Нидер, Malleus дава пример за друг тип диаболична дейност срещу съседите. Двама вещери от околностите на Берн „знаеха, когато им скимне, как да пренесат от съседна нива в своята, без някой да ги види, една трета от тора, сламата, зърното или друго нещо; знаеха да предизвикват най-силните бу­ ри и най-опустошителните ветрове със светкавици; знаеха, без да ги видят, под погледа на родителите им да хвърля т във водата разхождащи се по брега деца,

да докарват безплодие на мъжете и добитъка; да вре­ дят по всякакъв начин на хора и имущество; поняко­ га да поразяват с гръм, когото си поискат; и да при­ чиняват други злини, където и когато Божията спра­ ведливост им позволи78“. Процесите срещ у вещици през XVI и XVII век са продължение на твърденията на Malleus. В своята „Демономания“ Жан Боден споменава „осъждането на една вещи­ ца, обвинена, че е направила магия на съседката си в град Нант“ и била изгорена79. В още непубликувано досие относ­ но урочасването на животни и хора в областта на Сансер през 1572-1582 един от обвинените, Жан Кауе, е нарочен по следния начин: „Той е вещер, командва вълците, привиква ги от лесовете, за да пакостят на съседите, да изпояждат до­ битъка им, и едрия, и дребния, или пък мори с магии... та съседите се страхуват от него80.“ В демоничните епидемии, опустошили Европа през XVI и XVII век, на преден план се открояват отношенията на враждебно съседство: между две близки села или между съпернически кланове в едно насе­ лено място. През 1555 в Билбао хвърлили в затвора за чер­ на магия 21 души от фамилията Себерио, обвинени от враж­ дебно настроена група селяни81. Злосторното поведение, приписвано на подозрителни съседи, е стереотипно. Един пример измежду хиляда: „диаболичните“ деяния на Клодин Трибуле, която накрая бива осъдена на смърт през 1632 от съда в Люксьой. Тя купува за 500 франка балдахин от някоя си Люси Кусен. Когато по-късно последната бърка в кесия­ та си, вътре открива само прах. След известно време Кло­ дин носи хляб на Люси, а тя открива вътре тлъст паяк, ко­ гато го отчупва на масата. Тутакси изтичва до свещеника, който благославя хляба. Паякът умира и... изчезва. Значи е бил дяволът. А когато на празника на свети Лаврентий Лю­ си изяжда круша, дадена й от Клодин, на мига „гърлото й пламва“. Та се наложило в Безансон да гонят духовете от нещастницата. Съвсем явно е, че Клодин е вещица82. Няма смисъл да продължаваме с подобни истории, ко­ ито се повтарят безкрайно от Швейцария83 до Англия и от

Франция до Германия. Красноречиви са две цифри, приведе­ ни от А. Макферлейн: от 460 обвинения в черна магия пред съда в Есекс между 1560 и 1680 само 50 засягат жертви, ко­ ито не са съселяни на личността, набедена, че ги е урочаса­ ла. И само в пет доноса се говори за разстояние, по-голямо от пет мили, между обвинител и обвиняем. Така че властта на заклинателя се простира само на няколко мили84. Още през 1584 прозорливият Реджиналд Скот отбелязва, че радиусът на тяхното магическо действие е този на социалните им кон­ такти83. Процесите срещу вещици хвърлят ярка светлина благодарение и на периодите на криза - върху напреженията и подозренията, непрекъснато пронизващи една цивилиза­ ция на близкото съжителство „лице в лице“, която почти за­ дължително нарочва по една или няколко личности от село като опасни. По този въпрос може да се приведе и доказа­ телство a contrario : в Нова Франция' през XVII и XVIII век процесите срещ у вещици са голяма рядкост обратно на оно­ ва, което би могло да се очаква при селско население, което богохулства наляво и надясно, което е потопено както и европейското в климат, наситен с магии, и на всичко отгоре се намира под подозрителния поглед на едно войнстващо д у­ ховенство. Но в Америка семействата на френските имиг­ ранти са разделени от обширни пространства. Тук съседът не тегне над вас. Напротив, търсели неговото присъствие, стремели се да се приближат до най-близкия заселник, за да избегнат клопките на самотата и на индианците86. Да изда­ деш и изпратиш на съд друг французин в Америка е равноз­ начно на самоподриване, на по-пълна изолация сред враж­ дебно обкръжение. Докато в Европа до индустриалната ре­ волюция и масивната миграция към градовете селската свръхнаселеност ражда вътрешни конфликти. Подозрителността към съседа, която вероятно е в ос­ новата на толкова изобличения в магьосничество, е посто­ янно действаща величина в традиционните цивилизации. Може би ще разберем по-добре какво се е случило по оно- * *Така наричат френските владения в Канада през XVII и XVIII век. Б. пр.

на време в Европа, като прочетем тази китайска притча, по­ черпена от Лие Дзъ*: „Един мъж не намирал брадвата си. Заподозрял сина на съседа , че му я е взел и започнал да го наблюдава. Онзи се държал точно като крадец на брадва. Лицето му било на крадец на брадва. Думите, които произ­ насял, били само на крадец на брадва. Цялото му пове­ дение и държане издавали човека, откраднал брадва. Но най-неочаквано, човъркайки земята, човекът си открил брадвата. Когаго на другия ден отново пог­ леднал сина на съседа си, у него нямало нищо, нито във вида, нито в поведението, което да говори за кра­ дец на брадва87.“ Сред хората, добре познати в селото, били този или гази, които лекували и към които се обръщали при болест или нараняване, защото той —или тя —знаели лечебни зак­ линания и практики. Това им придавало авторитет и сила в кръга на тяхната известност. Но подобна личност била по­ дозрителна за църквата, защото практикувала медицина, неудостоверена от религиозните и университетските власти, и ако рецептите й не помогнели, мълвата я обвинявала, че си­ лата й идва от Сатаната и я използва, за да убива, вместо да лекува. Та такава личност рискувала да свърши на клада­ та, както загива - един случай сред многото други - шот­ ландската лечителка Беси Дълоп през 1576 г.88... Ет. Делкамбр се спира на подозрението, което тегне над лечители­ те и лечителките в Лотарингия през X V I-X V II век. Вярва­ нето на съдии и духовенство по този повод, пише той, нак­ рая оказва влияние върху простолюдието: всеки, който в Ло­ тарингия се меси да лекува болните чрез баене или покло­ нения, или ги излекува със свръхестествена бързина, бива QQ 44 заподозрян от съседите си, че е в сговор с дявола0 . Този подозрителен поглед тегнел ощ е по-силно над 'Даоистки философ от времето на Воюващите царства (ок. III в. пр. Хр.). - Б. пр.

акушерките, които се намирали в пресечната точка на две заплашителни подозрения, едното формулирано от о б ­ щественото мнение на най-ниско ниво, другото от прите­ жателите на знанието. Поради плачевните хигиенни усло­ вия и често лош ото здравословно състояние на население­ то детската смъртност била огромна и били чести случаи­ те на мъртвородени. При все това родителите били изне­ надани и се усъмнявали, когато раждането свършвало зле. Само да зачестят трагичните развръзки в някое село или квартал, и тутакси подозрението се насочвало към отго­ ворната акушерка. А от друга страна, теолозите твърдели, че Сатаната се радва, когато деца умират некръстени, защото не отиват в рая. В тази оптика нямало как акушерки­ те да не изглеждат като първи помагачи на Лукавия. Така акушерката била преследвана от две страни. По време на демонични епидемии тя става най-застрашената личност в селото, най-подозираният близък. В Malleus цяла глава обяснява „Как акушерките вещици причиняват най-големи злини на децата“: „Да припомним онова, което стана ясно от призна­ нията на прислужницата, осъдена в Бризак: „Аку­ шерките причиняват най-големи вреди на вярата.“ Впрочем това личи от признанията на други, които после бяха изгорени. Така в Базелската епархия, в град Тан изгориха на кладата вещица, признала, че е убила над четирийсет деца по следния начин: едва из­ лезли от утробата, им забивала игла в мозъка. Друга пък в Страсбургската епархия призна, че е убила по­ вече деца, отколкото можела да преброи. Колкото до причината, продължава Malleus , може да се предполага, че вещиците правят това под натиска на зли духове и понякога срещу желанието си. Дяво­ лът наистина знае, че поради проклятието и първо­ родния грях новородените са лишени от достъп до царството небесно. Освен това по този начин се за­ бавя Страшният съд, когато демоните ще бъдат из­ пратени на вечни мъки; по-късно ще бъде достигнат

броят на избраните, след който срок ще дойде свършекът на света. А и... вещиците използват техни органи, за да си правят мазила за собствена употре­ ба. За да не се търпи подобно отвратително престъп­ ление, не можем да премълчим това, което става: ако не убият детето, те го поднасят на дем оните като светотатствен дар. Щом детето се роди, ако самата майка не е вещица, акушерката изнася детето от ста­ ята уж за да го стопли; после го вдига в ръцете си и го поднася на княза на демоните Луцифер и на други демони; всичко това в кухнята, над огъня90.“ Лотарингските документи показват съвпадението в местен план на предупрежденията от Malleus с инквизирането на населението. „Акушерките - пише Ет. Делкамбр бяха повече от всички други подозирани в магии (предиз­ викване на помятания и мъртвородени). Една от тях, родом от Раон л ’Етап, призна, че „Метр Персен - така наричаше Сатаната —я убедил... да умъртвява всички деца, които и з­ ражда... Та да не получат кръщение“. Благодарение на нея „над дванайсет били отнесени на сабата“, незащитени от то­ ва тайнство91. Опасни вещици и причинителки на аборти, акушерките били държани под око от тридентската църква , която кара енорийските свещеници да ги разследват и да проверяват дали умеят да дават светото кръщение.

3.

Днес и утре; вредоносни магии и гадателство

Едно време човекът, най-вече в селската вселена, жи­ веел във враждебно обкръжение, където всеки миг го дебн е‘Тридентски събор на римокатолическата църква, заседавал с прекъсва­ ния на три пъти в периода от 1545 до 1563 в град Тридент и в Болоня (1547-1549), за да реорганизира църквата в отговор на религиозните противоречия. „Тридентско изповедание на вярата , издадено през 1564, укрепва догмите и набелязва стратегията и тактиката на католическата църква в борбата срещу реформационното движение. —Б. пр.

ла заплаха от зловредна магия. Една заслужава по-особено внимание: връзването на връзката. Вярвали, че магьосникът или магьосницата има власт да докарва съпрузите до импо­ тентност или безплодие —често смесвали двете немощи, — ако по време на сватбената церемония върже на възел връз­ ка, мърморейки заклинания и понякога хвърляйки монета през рамо. Многовековна традиция, за която свидетелстват Херодот, Григорий от Тур', множество синодални решения както и демонолозите, и която се разпространява на различ­ ни културни равнища, говори за импотентност и безплодие, предизвикани от магии. Malleus твърди, че вещиците могат да спрат „ерекцията на члена, необходима за оплождащото сливане“ и „притока на жизнени сокове... запушвайки семен­ ните канали, така че семенната течност да не слезе към гени­ талните органи и да не бъде изхвърлена или пък да се изх­ върли напразно... Те могат да омагьосат гениталната мощ, така че мъжът да изгуби способност за копулация, а жената — за зачеване. Всичко това е поради причината, че Господ поз­ волява повече неща срещу този акт, чрез който се разпрост­ ранява първородният грях, отколкото срещу другите човеш­ ки деяния92“. Е. Льороа-Ладюри отбелязва, че връзването на връз­ ката представлява „кастриращ възел, който да повреди ге­ ниталната област“ - вярването в това овързване е колкото старо, толкова и разпространено, понеже се среща по два­ та бряга на С редиземно море и в Ю гоизточна Африка. Възможно е този тип повреждане да е бил вдъхновен - по­ не във Франция - от техниката на ветеринарите за скопяване на козли, бикове и жребци. Те стягали тестикулите с конопена, вълнена или кожена връзка; практика, позната на Оливие дьо С ер93. Може да се предположи възможният преход в някогашния начин на мислене от умението на ве­ теринарите към омагьосването на хора. И наистина през XVI и XVII век на Запад се забелязвя засилване на страха от тази магия. През 1596-1598 швейГригорий от Тур (ок. 538—ок. 594), епископ на Тур, автор на жития и на една „История на франките“ в 40 тома, баща на френския летопис. - Б. пр.

царецът Томас Платер открива в Лангдок' истинска психоза от лошия възел: „[Тук], пише той, несъмнено преувелича­ вайки - не могат да се видят десет сватби от сто, които да са отслужени публично в църква. [Поради страх от магии] двойките, придружени от родителите си, отиват скришом в съседното село да получат брачната благословия.“ Между 1590 и 1600 провинциалните синоди в Южна Франция се безпокоят едновременно от кастриращите практики и от по­ ведението на пасторите, които отстъпват пред страховете на младоженците и се съгласяват да бракосъчетават извън сво­ ята енория. Срещу подобни магии вярващите следва да се доверяват единствено на Бога, а не на магьосника, който „развързва“; а свещенослужителите ще бъдат наказвани, ако благославят брачния съюз извън своята църква: „За да се справят с истинската напаст на връзващите лоши възли по църквите, в своите проповеди пасто­ рите остро да порицават липсата на вяра у едните и немощната вяра у другите като причина за това не­ щастие и да изобличават като отвратителни тези уро­ ки, както и поведението на онези, които прибягват към служителите на Сатаната, за да бъдат развърза­ ни, понеже лекарството, което търсят, е по-лошо от болестта, която ги мори и от която могат да се изцерят единствено чрез пост, молитви и праведен живот. В списъка на отлъчените, който се чете публично преди момента на причестяването, след думата „идолопоклонници“ да се прибавят всички вещици, м а­ гьосници, заклинатели.“ (Синод на Монтобан, 1594.) „По въпроса... дали е законно да се дава свидетелст­ во на онези, които искат да се бракосъчетаят извън църквите, за да избегнат магии и връзване на връз­ ки? Синодът е на мнение, че това не бива да се поз­ волява и че ще се препоръча да не се дава ход на по­ добни неща, които произтичат от липса на вяра или липса на сила.“ (Синод на Монпелие, 159894.) ‘Историко-географска област в Южна Франция между река Рона и Пиренеите. - Б. пр.

През 1622 Пиер дьо Ланкр твърди на свой ред, че фригидността, причинена от „връзването“, е толкова раз­ пространена във Франция по негово време, че почтените хора вече не смеят да се бракосъчетават денем и освещ а­ ват съюза си нощем. По този начин се надяват да се изп­ лъзнат от Дявола и неговите помощници95. Многобройни са документите от XVI и XVII век за повсеместността ако не на самата магия, то поне на стра­ ха, който вдъхва. Ж. Боден заявява през 1580: „От всички мръсотии на магията няма по-разпространена, нито повредна, от възпрепятстването да се консумира един брак, наречено „връзване на връзката“: дори децата я практику­ ват96...“ Б оге, „висш съдия в Бургундското граф ство“, повтаря същите твърдения в книгата си „За мерзката реч на магьосниците“, излязла през 1602: „Практикуването [на тази магия] е днес най-обикновеното нещо, дори децата се месят да връзват връзки. А това заслужава наказание за назидание97.“ Чак през 1672 мисионер йодист", кръстосващ Нормандия, донася на своите висшестоящи, че навсякъде чува да се говори за „връзване на връзки98“. Още по-показателен е списъкът, който Ж.-Б. Тиср, свещеник от енори­ ята на Шартр, дава в своя „Трактат за суеверията, свързани със светите тайнства“ (1-во издание, 1679), за стигналите до него съборни и синодални решения, осъждащи връзва­ нето на връзката: за периода 1529 1679 споменава тринай­ сет срещу пет през предходните искове. Той отбелязва и 23 требника, всичките от времето след 1480, като добавя: «Другите [нецитираните от него] проповядват същото99.“ И наистина, между 1500 и 1790 нито един френски требник не пропуска да осъди магията на възлите и да включи м о­ литвите за освобождаване то от нея. Пред една толкова го­ ляма опасност (веднъж обяснили на Ж. Боден 50-те начи­ на за връзване на кожена връзка100) Ж.-Б Тиер дава двайсе­ тина рецепти за „срязване на връзките“ освен формулите * *От братството ни френския свещеник Жан Йод (1601-1680), основал институция, която да подпомага проститутките да влязат в правия път. - Б. пр.

на екзорцизъм и поемането на тлъстига (бабин квас): „Да съблекат младоженците голи, да накарат съпру­ га да целуне палеца на левия крак на съпругата, а съпругата - палеца на левия крак на съпруга101.“ „Да се пробие бъчва с бяло вино, от която ощ е не е точено, и да се прекара първото извадено вино през пръстена, даден на съпругата в деня на сватбата102.“ „Да се пикае в дупката на ключалката на църквата, в която е извършено бракосъчетанието103.“ „Седем утрини при изгрев слънце да се кажат опре­ делени молитви с гръб към слънцето104.“ „Да се действа, както правел магистрат от енорийс­ кия съд на Шатодьон. Когато двама младоженци ид­ вали да м у кажат, че са урочасани, той ги отвеждал на тавана си, връзвал ги за стълб с лице един към друг, но все пак гредата била между тях; шибал ги на пресекулки с пръчки, после ги отвързвал и ги о с­ тавял заедно цяла нощ с по един хляб и кана хубаво вино, като ги заключвал. На другата сутрин към шест часа отивал да им отвори и ги намирал здрави, бодри и сговорни105.“ Същият автор съобщава, че „на много места б ъ д е­ щите съпрузи си турят белязани пари в обувките, за да не позволят да им вържат връзката106.“ Много от тези магически церове, по-специално пус­ кането на бяло вино или на урина през пръстен или през дупката на ключалката на църквата, където е станало бра­ косъчетанието, очевидно целят, според магическия принцип за уподобяване, да благоприятстват сексуалното сливане. Е. Льороа-Ладюри смята, че монетите, скрити в обувките на мъжа, символично представят неговите сексуални орга­ ни, които по този начин са извън обсега на вещиците. Раз­ нообразието на използваните средства говори за голямото безпокойство сред населението. Преди да изброи тези сред­ ства, Ж.-Б. Тиер описва паническото поведение пред маги­ ята на възлите у повярвалите, че са омагьосани:

ш

„ [Това] е толкова осезаемо зло за повечето от пора­ зените, че те са готови на всичко, за да се излекуват; не ги е еня дали от Бога или от дявола ще дойде о с­ вобождението, стига само да бъдат отървани107.“ Твърде силно в контекста на епохата твърдение, ко­ ето дава представа за размера на страха. Като наблягаме на страха през XVI и XVII век, дали не сме жертва на оп­ тическа измама, обяснима с относителната рядкост на до­ кументи преди изобретяването на книгопечатането и все по-голямото им изобилие след това? М оже би. В се пак съвременниците били с усещането за опасност, разрасна­ ла се през последно време. Можем ли просто така да отх­ върлим свидетелствата им. Селестинският монах отец Креспе, публикувал през 1590 „Две книги за омразата сре­ щу Сатаната“, дори дава точни дати. Заявява, че случаите на връзване на връзката са се увеличили след годините 1550-1560. Това го кара да установи зависимост между та­ зи епидемия и отказа от истинската религия: „Бащите ни, твърди той, никога не са правели тол­ кова зли магии на брачното тайнство, колкото сме видели от трийсет-четирийсет години насам, когато ересите плъпнаха и атеизмът бе въведен108.“ Та е основателно да се запитаме дали учените книги не са отразили положение, ако не необикновено, то поне по-тревожно в сравнение с миналото, което се характери­ зира със зачестяване на случаи на аменорея* и помятания - последните по онова време се приемали за варианти на женската стерилност - и най-вече на импотентност при мъ­ жете. Причините за тези слабости и особено женската нес­ пособност биха могли да се отнесат към недохранване, изострило се по селата след периодите на глад през XIV век, а по-късно да се обяснят с относителната пренаселеност през XVI век, епидемиите и опустошенията по селата 'Мед. Отсъствие на менструация у жена. - Б. пр.

поради честото преминаване на войска. Хранителната не­ достатъчност няма как да не е предизвиквала сред найбедните почти непрекъснато състояние на умора и депре­ сия, което благоприятства аменореята, спонтанните абор­ ти и дори стерилитета. Но съвременниците са били изум е­ ни най-вече от мъжката фригидност - а тя не би могла да се обясни само с недохранване, - както свидетелстват Рабле, Брантом, М онтен, Боде и отец Тиер. Последният при­ помня лечението, прилагано от магистрата от енорийския съд на Шатодьон (шибане с пръчки на голите съпрузи), ко­ ето цели най-вече да разгорещи кръвта на съпруга. Какво се е случило, та в началото на модерните времена мъжка­ та импотентност да зачести толкова в сравнение с минало­ то, че връзването на връзката, „стар простонароден риту­ ал на нивото на селското невежество109“, да се издигне до писмената култура? Трябва ли да свържем този факт с раз­ пространението на сифилиса от XVI век нататък? Обясне­ нието би важало за ограничен брой случаи, понеже болест­ та води до импотентност в крайните си форми. Ж.-Л. Фландрен предлага друго обяснение: покачването на възрастта за женене и по-строгото потискане на предбрачната и из­ вънбрачната хетеросексуалност от двете религиозни ре­ форми - католическата и протестантската - предизвикали удвояване на мастурбацията и като вторично последствие, известна импотентност, когато на мъжа м у дойдело време­ то да се ожени110. Към тази интересна хипотеза може да се прибави друга по-широка, която насочва към кастрационния комплекс и психическите блокажи - последните са по­ сочени като причина от Монтен и се откриват на всички културни равнища. В главата, която посвещава на „силата на въображението“, Монтен отбелязва, че неговите съвре­ менници често говорят за „връзването“ и проникновено анализира механизма на затормозяването: „Аз поддържам мнението, че урочасването на брако­ вете, от което много хора се оплакват и за което в на­ ше време така много се говори, всъщност се обяснява само с въздействието на някаква смътна тревога и

страх. Защото познавам един човек, за когото съм го­ тов да гарантирам като за себе си, у когото не може да се подозира никаква полова слабост и още по-малко вяра в магии, който, като чул от един свой приятел да разказва, че изпаднал в пълна немощ в най-важния м о­ мент, изпаднал и той в същото състояние; страхът от този разказ така силно поразил въображението му, че той бил сполетян от същата участ; оттук нататък това се повтаряло много пъти - лошият спомен от първия неуспех винаги го смущавал и гнетял' Идва ни наум хипотеза, която може би не върви за спо­ менатата от Монтен личност, но приляга към много други случаи: дали важна причина за тези психологически задръж­ ки не са били антифеминистките слова на проповедници и демонолози'12 - дискурс, който между 1450 и 1650 достиг­ нал най-голяма мощ и аудитория? Като нагнетявали страха от жената, хвърляли подозрение върху сексуалността - „прокълната похотливост“ и обезценявали брака - „опасно само по себе си състояние"3“, те всявали чувство за вина у хората и несъмнено засилвали страха от сексуалния акт у най-плахите. Тръгнали да търсят виновници и ги открили в магьос­ ничеството, за което проповедници и демонолози не спира­ ли да говорят. Така че недохранването, по-честото прибягва­ не до мастурбация и психическите задръжки вследствие на нагнетявано чувство за вина трябва да са обединили въздейс­ твието си, за да засилят в западния свят в началото на модер­ ните времена страха от връзването на връзката. Това е само една от множеството магии, от които се страхували по онова време. Ж.-Б. Тиер, който при това от­ хвърля много суеверия, се смята длъжен да осветли своите читатели относно броя и разнообразието на магиите, които ги заплашват. Книгата му - тук ползваме нейно късно издание ( 1777) - предлага истински етнографски каталог на някогаш­ ните всекидневни страхове. Като начало свещеникът на Перш разграничава три категории омагьосвания: „сънотворни“, „любовни“ и „враждебни“. Ще наблегнем на две от тях:

„[Първото] се прави с определени отвари, с опреде­ лени билки, с определени дроги, с определени чародейства, с определени заклинания, с които магьосни­ ците приспиват хора и животни, та след това по-лес­ но да ги отровят, убият, насилят, да мърсуват с тях или да отнемат деца за вещерските си обреди. Черна враждебна магия е всичко, което предизвиква, което може да предизвика и всичко, което се изпол­ зва, за да навреди на добруването на духа и на тяло­ то, на благосъстоянието, когато това се прави по си­ лата на договор с дявола.“ Следва впечатляващ списък на враждебни зли магии, естествено оглавяван от връзването на връзката. Тонът е обвинителен"4: „[Зла магия е] да се пречи на ефекта от тайнството на брака чрез връзване на връзката или някое друго суе­ верно действие. Да се пращат вълци в стадата овце и в кошарите; плъхове, мишки, житояди или гъгрица и червеи по плевните; гъсеници, скакалци и други насе­ коми по полята да поразяват зърното; къртици и пол­ ски мишки в градините да унищожават дърветата, зе­ ленчуците и плодовете. Да се пречи на хората да ядат, като се слага под чинията им игла, използвана при погребение на мъртвец. Да се изпращат продължител­ ни изтощителни болести по хората и добитъка, да ли­ неят и никакъв обикновен цяр да не им е от помощ. Да се докарва мор по хората, животните и плодовете на земята с определени прахове, води и други маги­ чески дроги... Да се суши определена билка на огни­ щето, та млякото на кравите да секне... Да се натопи метла във вода, за да се докарат дъжд и злини на ближния... Да се чупят черупките на рохки яйца, след като се погълне вътрешността, та вразите ни да бъ­ дат пречупени по същия начин... Да си служиш с кост на мъртвец, за да причиниш смъртта на някого чрез определени действия и заклинания... Да мориш живот­

ните, като ги удряш с пръчка с думите: „Докосвам те, за да умреш ...“ Да правиш фигури от восък, кал или друг материал, да ги пробождаш, да ги поднасяш до огъня или да ги разкъсваш, та живите първообрази да изпитват същите болки и рани в тялото и личността си... Да закачаш над огнището или да печеш на скара определени части от кон или друго животно, уморено с магия, и да ги пробождаш с карфици, игли и други острия, та вещерът, направил магията, да се изсуши бавно и да свърши окаяно... Да предизвикваш бури, градушки, вихрушки, гръм и мълнии, урагани, за да си отмъстиш за понесена обида... Да прогонваш съня на хората, слагайки лястовиче око в леглото им. Да предизвикваш безплодие у жените, кобилите, кравите, овцете, козите и пр., за да навредиш на враговете си. Да „запушваш с клинове“ хората (с магията cheviller не им даваш да изхвърлят водата си...). Същата ма­ гия заковава конете и те окуцяват и не дава да се тег­ ли вино, вода или друга течност от препълнени бъч­ ви, колкото и дупки да им пробиваш. Да разстройваш духа на хората, докато изгубят разсъдък или си на­ пълнят главата с празни видения, които ги тласкат към буйство, за да извлечеш полза от нещастието им или ги направиш за посмешище. Да смущаваш нощи­ те на мъжете и жените (като палиш съчки или свещи и призоваваш звезда)... Да прокълнеш някого, изри­ чайки думите на псалм CVIII (днес CIX), обърнат гър­ бом към съседите или валяйки се по пода, след като си изгасил всички светлини в жилището. Да мориш въшките и другите паразити, налитащи на хора, като се разтриеш под мишниците с кладенчова или извор­ на вода, редейки определени думи.“ В края на това дълго изброяване Ж.-Б. Тиер добавя, че съществуват още „безброй други зли магии, които ма­ гьосниците и отровителите използват всекидневно“. И на­ истина не е възможно да се изредят всички магии, споме­ нати в процесите, трудовете на демонолозите, синодалните

устави, разказите за чудеса, ръководствата по вероизпове­ дание и трактатите по нравствена теология, стигнали до нас. Във всеки случай, списъкът на свещеника от Перш е важно свидетелство за една селска и магическа култура, която непрекъснато насилва вратите на ерудираната култура. Тук преобладават недоверието и отмъщението между съседи. Проличава убеждението, че бедствията, болестите и самата смърт не са естествени, поне не в смисъла, приет днес. И се открояват настойчиви опасения: от безплодие, от полова слабост, от лудост, от „лоша нощ“, от загуба на реколтата и стадата. Ето ни в сърцето на безвременната вселена на страха. Страх постоянен и повсеместен, защото природата не се подчинява на закони, всичко в нея е одухотворено и податливо на неочаквани волеви действия и най-вече на пла­ шещи манипулации от страна на лицата, свързани с тайнс­ твените същества, владеещи подлунните простори и пора­ ди това способни да докарват лудост, болести и бури. Затова трябвало да се внимава с онези, които при­ тежавали власт да въздействат върху елементите и да да­ ват на клетите смъртни здраве или недъгавост, благоден­ ствие или мизерия. Не бива да се съмняваме: много ев­ ропейци по онова време са приемали онзи, когото църк­ вата нарича Сатана, просто като една от силите, ту бла­ готворна, ту зловредна, в зависимост от отношението към нея115. В „Големият катехизис“ Лутер напада онези, които „се съюзяват с дявола, за да им даде достатъчно пари, да им помага в любовта, да им пази добитъка и да им върне изгубеното“. През 1566 Анри Етиен упоменава някаква „женица [която], след като дала свещ на свети Мишел*, дала и на дявола, който бил с него: на свети Мишел, за да й стори добро, на дявола, за да не й стори зло“. Вярващ от О денбах (протестантска Германия) след една обилна реколта през 1575 заявява, че според него дяволът го е дарил с толкова зърно. Следващия век П. Льо Н облец открива в Бретан населения, които принасят жертви на Лукавия, защ ото си мислят, че той е изобретил „черното ‘Архангел Михаил. - Б. пр.

жито“*. Затова след жътва селяните хвърлят шепи зърно в рововете покрай нивите „като дар за онзи, комуто се смятат задължени“. Значи трябвало да се внимава да не се ядоса Сатана­ та; трябвало да се внимава и със светиите, доста силни, че да лекуват болести, както и да причиняват такива. На Запад през X V -X V II век познавали и се опасявали от четирийсетина болести, наречени на светец116, като едно и също не­ разположение можело да бъде приписано на няколко раз­ лични светци. Смятаните за най-опасни и изглежда най-чес­ тите болести са треската на свети Антоний (гангрена пора­ ди отравяне с мораво рогче); болестта на свети Йоан или свети Лу (епилепсия); болестта на света Акер или свети Матюрен (лудост); болестта на свети Рок или на свети Себастиан (чума); болестта на свети Фиакр (хемороиди и фисту­ ла на ануса); болестта на свети Мор или на света Жну (по­ дагра). Много отрано в разказите за чудеса се набляга вър­ ху отмъщението, на което били способни обидените светни. Григорий от Тур свидетелства как някакъв човек, изказал се презрително за свети Мартин или свети Мартиал, оглушал, онемял, полудял и умрял117. В зората на модерните време­ на по-голяма част от хората не разсъждават различно от времето на Григорий от Тур. Хронист от X V век съобщава, че кралят на Англия Хенри V, след като опустошил манас­ тира Сен Фиакр край Mo, бил поразен от болестта на свети Фиакр, описана като „чудно стомашно течение с хеморои­ ди“. От което и умрял след ужасни страдания. „На страдалческото си ложе той изплащал, казват, дължимото на слав­ ния изповедник свети Фиакр сред върховни мъки118.“ Възможно е в своето усърдие проповедниците да са засилвали вярването в отмъстителните светни. „А и в Си­ не някакъв лъженабожник проповядваше, написано е в „Гаргантюа“, че свети Антоний възпалява краката, свети Евтроп поболява хората от воднянка, свети Жну - от по­ дагра, а свети Гилда им взема ум а119.“ Като се подиграват многократно на страха от злонамерени светци, хуманисти‘Разновидност, отглеждана в Бретан. - Б. пр.

те доказват широкото разпространение на този страх. Еразъм иронизира в една от своите „Беседи“: „Пе­ тър може да затвори вратата на небесата. Павел е въ­ оръжен със сабя; Вартоломей с кама; Вилхелм с ко­ пие... Самият Франциск Асизки, откакто е на небето, може да отнема зрението или ума на хората, които не го почитат. П ренебрегваните светци изпращат ужасни болести120.“ Половин век по-късно Анри Етиен откликва на Еразъм във „Възхвала на Х еродот“: „...Всеки светец може да изпрати същата болест, от която и лекува... Истина е, че някои светци са погневливи и по-опасни от други: и на първо място све­ ти Антоний, който изгаря всичко при най-малкото раздразнение, причинено лично на него или на пи­ томците му... Та за този светец и за някои други от най-гневливите и най-опасните можем да кажем оно­ ва, което един латински поет казва за боговете изоб­ що: Primus in orbe deos fecit tim or 121.“* Доказателство за плашещата власт на злонамерени­ те светци е съществуването в Бери на чешма, посветена на Лошия светия, където идвали да се молят онези, които же­ лаели смъртта на неприятел, съперник в любовта или род­ нина за наследяване. Добре че недалеч оттам се издигал па­ раклис на Добрия светец122. От XVI век нататък процесите срещ у вещици, про­ поведите, катехизмът все по-настоятелно се опитвали да на­ садят в колективното съзнание по селата необходимото раз­ граничение меж ду Бог и Сатана, светци и демони. Остава­ ли си обаче многобройните опасности, надвиснали над хо­ рата и земята. Та въпреки религиозните и светските влас­ ти продължавали да спазват съмнителни обичаи като па­ ленето на факли в първата неделя от Велики пости и Еньовденските огньове. От незапомнени времена в момента, когато посевите и овошките се разбуждат, се палят свещени ‘Първи боговете всяват страх на земята. - Б. пр.

огньове - bures или brandons. С пламтящи факли обикалят нивите и градините, за да прогонят злите духове и да по­ разят насекомите123. Ритуалите, наречени на свети Йоан Кръстител*, носели множество ползи и защити. Билките, събирани през нощта на 23 срещу 24 юни, в продължение на една година предпазвали хора и добитък от болести и злополуки. Същите свойства приписвали на главните, кои­ то прибирали по къщите, и вярвали също, поне в Бретан, че пламъците на този необикновен огьн стоплят сърцата на починалите124. В протестантските страни и в католически­ те епархии, управлявани ог строги епископи, драконовски забрани изпращат в нелегалност тези маг ически практики, таксувани като „езически“ 12*. На други места църковната власт в линията на една дълга традиция приема да благос­ лови тези обичаи и ритуали, предхождащи християнството, като си запазва правото да осъжда практики, които се опит­ ват да се измъкнат от надзора на църквата. Оттук идва хрис­ тиянският магизъм, който до неотдавна си оставаше една от значителните съставки на религиозния живот на Запад. В преиздаден във Венеция през 177У г. труд фигурира цяла стотица „опрощения, благословии, молебени, заклинания“ само по отношение на материалния живот: благославяне на стадата, виното, хляба, олиото, млякото, яйцата, „всяко м е­ со“, копринените буби, избите, хамбарите, брачното ложе, новия кладенец, солта за животните, въздуха, та да остане ведър или да донесе дъжд; възпиране на надвисналата бу­ ря и гръмотевица...; заклинания срещу червеите, плъхове­ те, змиите и всички вредни животни12'’ и т. п. О собено се страхували от вълка. Това личи от многото поговорки, които го споменават127: „Лошото вардене хра­ ни вълка“, „Младият вълк е добър улов“, „Няма зъл заяк, нито малък вълк“, „Мъртъв вълк, здрава овца“ и пр. Поява­ та на вълка често означава глад: „Гладът и вълка от гората изкарва“. А понеже едно време гладът често се настанява в селския свят, вълкът е звяр, едновременно страшен, тайн'По време на лятното слънцестоене, в навечерието или на самия Еньов­ ден (23-24 юни). - Б. пр.

ствен (защото живее в горите) и ужасно присъстващ. Каз­ вали: познат като вълк. Колко трайни езикови изрази съдър­ жат думата „вълк128“ ! Ако съдим по приказките и басните, донесли ехото му до нас, викът „Вълк! Вълк!“ отеквал чес­ то. С право или не, той бивал ясен сигнал за голяма опас­ ност и в много случаи - за паника. За колективното подсъз­ нание вълкът може би е „мрачният пратеник на пъкления свят“ (Леви-Строс). На равнището на съзнателните предста­ ви той е кръвожадно животно, враг на хората и стадата, спътник на глада и войната. Затова трябвало непрекъснато да се организират хайки. Безчет са документите за това. Тук ще посочим само два, красноречиви и отдалечени един от друг във времето и пространството. През 1114 г. синодът на Свети Яков от Компостела' постановява всяка събота, с из­ ключение на предшестващите Великден и Петдесетница, да има хайка за вълци. Всички свещеници, благородници и се­ ляни, незаети с належаща дейност, трябва да участват. Све­ щеник, който не се отзове, без да има извинението за посе­ щение при болни, ще плаща глоба от пет су. Същото важи и за неявилия се благородник. Селянинът ще дава едно су или един овен129. През 1696 абатът на Сент Юбер, Люксем­ бург, издава заповед, която гласи: „Информирани за щетите, които вълците нанасят вся­ ка година сред стадата по нашите земи и сред дивите птици на нашия лов, заповядваме на нашите кметове и управители да предвождат жителите на своите облас­ ти за лов на вълци толкова пъти и тогава, когато вре­ мето позволява, през зимата на тази 1696 година130.“ Чак до XIX век се организират хайки за вълци в Долен Бери. В края на Първата световна война департаментът Ендр си остава регион на тяхното преминаване131. Във Франция страхът от вълци никога не е бил тол­ кова силен, както в края на религиозните войни. Опустоше- * *На испански Сантяго де Компостела, религиозна метрополия на Испания с прочута катедрала, място за поклонение през средновековието. - Б. пр.

нията, изоставените ниви, откъдето са минали войските, гла­ дът през последното десетилетие на XVI век имат за после­ дица истинско нашествие на вълци, за което свидетелства П. дьо ХГЕстоал: „След като войната между хората свърши - пише той през юни 1598, - започна тази на вълците по­ между им. Главно в Бри, Шампан и Басини разказваха жес­ токи деяния на въпросните вълци132.“ В Бретан, съобщава по същото време каноникът Моро, „е ужасно да се разказва какви злини правеха“ - нападат улиците на Кемпер, изби­ ват хора и животни на място, прегризват им гърлото, „за да не викат и на спокойствие умееха да свалят, без да ги повредят, дрехите и ризите, които биваха открити невредими край оглозганите кости“... Което, добавя авторът, все по­ вече засилваше грешката на невежите да казват, че не били естествени вълци, ами върколаци, или преобразени войни­ ци или вещери133". Няколко години по-късно положението е не по-малко тревожно в Лангдок, ако се съди по декрета от 7 януари 1606, постановен от парламента на Тулуза: „Предвид искането, представено от главния кралски прокурор, във връзка с убийствата и пакостите, при­ чинявани от вълците и диви зверове, избили над пет­ стотин мъже, жени и малки деца за три месеца в сенешалствата на Тулуза и Лорагоа, дори в охранява­ ните места за добитък и предградията на въпросна­ та Тулуза, съдът нарежда на всички кралски офицери ... да съберат жителите по места и да прогонят въл­ ците и други диви животни134...“ Та никак не е случайно, че на прелома между XVI и XVII век френските демонолози толкова надълго и наши­ роко обсъждат ликантропията*, а съдилищата осъждат тол­ кова магьосници, обвинени в канибализъм135. М ожело ли хора да се превръщат в кръвожадни вълци? Или въпросни-* *От гр. lykos - вълк и anthropos - човек. Налудност, при която болният се мисли за вълк със съответно поведение, често опасно за обкръжава­ щите. - Б. пр.

те хора били обсебени от демони? И още, приемали ли ма­ гьосниците с помощта на дявола облик на вълк, за да за­ доволяват кръвопийските си инстинкти? Мненията били разделени, но не и хилядолетното убеждение, че вълкът е сатанинско животно. А названието от германски произход loup-garou, което се среща в цяла Европа и означава „човековълк“, ясно показва какво е било дълбокото убеждение у селяните. Чак до края на XVII век в Люксембург обиди­ те „човековълк“ или „човековълчица“ се вземат много на сериозно и за тях се изискват публични обезщ етения136. Затова се налагало да използват изключителни сред­ ства срещу пъкленото животно - вярвали, че напада пре­ димно бременни жени и деца, играещи на известно разсто­ яние от бащиния дом. Точно такова е поведението на „звя­ ра“, който през 1760-те години всявал страх в Жеводан*. Гравюра от епохата го описва като животно, което „при­ лича на вълк, само дето няма толкова дълги крака“, и ве­ роятно често са вземали вълци за този мистериозен звяр. Предизвиканата от него паника е просто преувеличение в определен мом ент и в конкретна област на традиционния страх от вълка - животно, срещу което не пестят оръжия­ та на религията. Срещу него призовават свети Лу заради името**, или свети Ерве в Бретан. Топят куршуми в светена вода. Казват „вълчи отче наш“ - един от многото вари­ анти ни дава кюрето Тиер: „В името на отца, и сина, и све­ тия дух; вълци и вълчици, заклевам ви и ви омайвам, зак­ левам ви в името на светата и пресветата, както зачена Б о­ жията майка, да не грабвате, да не отвличате никое от жи­ вотните в моето стадо, агне, овца или овен.... да не им пра­ вите никакво зл о137.“ Ж.-Б. Тиер отхвърля тази молитва, защото нямала одобрението на църквата и защото използва­ ла магически приойом за заклеване „по уподобяване“ (съ­ що както Девата заченала, така и стадото да бъде закриля­ но). Но си оставало настоятелното искане на населението, 'Стара френска област в Централния френски масив. - Б. пр. “ Loup (фр.) - вълк.- Б. пр.

нуждаещо се от помощ. Протестантството отказва да отк­ ликне на народния повик. Затова пък католицизмът в край­ на сметка продължава да му отговаря посредством някои предпазни мерки. Тясната връзка между страх и религия по християн­ ските земи е отново ясно изразена в следната смирена м о­ литва, отправяна насред XIX век към свети Дона (Donatus), римски мъченик, призоваван заради името си срещ у гръ­ мотевици и стихии: „О, ти, славни светецо, заслужил с мъченичеството си щастието да притежаваш Господа, да го славиш с неговите ангели и архангели, да вкусваш вечното ду­ ховно щастие, ходатайстваме пред теб и те умолява­ ме да станеш наш застъпник пред Спасителя Исуса Христа, та с всевишната си милост да ни предпази от ужасните беди на градушката, бурята, вихрите, зловредните гръмотевици и други опустошителни бичове; нека чрез светата ти могъща закрила Бог ни дари с милостта да ни пази от всички стихии против сезоните и плодовете на земята, наше най-голямо бо­ гатство и прехрана, да ни пази от чумата по стадата, да опази жътвите, възнаграждение за будуването и потта на земеделеца; та дом овете ни да устоят на всички разрушения, стоварващи се върху нас, клети­ те; дари ни, Господи, цялата своя милост със свето­ то си всемогъщество и чрез застъпничеството на ва­ шия любим и предан служител свети Дона. Да бъде волята ти. Да се казват за блажения мъченик седем Pater сутрин и вечер и седем Ave.“ Тази молитва трябва да се отнесе към хиляди други широко разпространени обичаи: удряне на камбаните при бу­ ря, забиване на кръстове по кръстопътищата, та да пазят от градушка съседните ниви, носене на талисмани и „грамоти“ - често кратък откъс от началото на Евангелието на свети Йоан, и т.н. Разбираме, че селското население виждало в све­ щеника лицето, дарено от църквата с изключителна власт,

което може да отклони от определен район бури и грудушки - явни прояви на божия гняв. В епархията на Перпинян през април 1663 епископската власт, явно отстъпила пред общ ес­ твения натиск, припомня на свещениците важното им задъл­ жение да си стоят по енориите в сезона на бурите: „Знайте що сдържаният данъчен прокурор на сегаш ­ ната църковна управа изложи пред нас: че отдавна по значителни проявления си личало колко възмутен и наскърбен е нашият Господ Бог от многобройните грехове и обиди срещ у Божественото му всем огъ­ щество. Всеки ден знаци показвали, че искал да ни накаже с погубване на плодовете на земята чрез за­ дали се градушки, бури и вихрушки, причиняващи значителна оскъдица и неплодородие в тази епархия, и други най-сериозни вреди, доста големи и явнц; и че светата Църква, любяща майка, в желанието си да успокои Божия гняв и възмущение, е въвела различ­ ни средства като удряне на камбаните, светите зак­ линания и благословии и други молебени и молитви. Въпреки това лицата, за които се отнася и които следва да го правят, проявявали небрежност при из­ пълнението на въпросните задължения. Длъжни см е да приложим съответната мярка, за да се избегнат подобни и по-големи щети и неудобст­ ва; и така с настоящето писмо на вас и на всекиго от вас по настояване на данъчния прокурор като първо, второ, трето правило и безапелационно предупреж­ дение нареж дам е през цялото време, докато има опасност плодовете на земята да бъдат унищожени и опропастени от градушки и други стихии и бури, да осигурявате непрекъснато лично присъствие във вашите църкви и енории и по никакъв начин да не се отдалечавате от тях, освен при нужда; и винаги, щом видите признаци за подобни бури и вихрушки, имай­ те грижата да им направите заклинание и да ги бла­ гословите със светия кръстен знак, като ударите кам­ баните и използвате другите средства, които с подоб­

на цел нашата света майка Църквата е въвела; при неизпълнение ви заплашват глоба от десет ливри, от­ лъчване и други наказания, както отсъдим и според щетите, причинени от вашето нехайство138...“ Какво друго означава цялата тази предпазливост, всички тези защитни мерки, ако не, че по онова време близ­ кото бъдеще изглеждало натежало от заплахи и изпълнено с клопки, срещу които всеки миг трябвало да си готов да се предпазиш. Оттук и необходимостта да тълкуваш опре­ делени знаци, та чрез тях да се опиташ предварително да узнаеш бъдещето. „Гадателството“ в най-широкия си сми­ съл било - и все още е за онези, които го практикуват реакция на страх пред утрешния ден. В някогашната циви­ лизация утрешният ден е по-скоро обект на страх, отколкото на надежда. Астрологията е само един от секторите на гадателс­ твото. Но онзи, за който писмената култура е оставила наймного свидетелства. Л. Ауриджема припомня, че през 1925 в Германия преброили 12 563 ръкописа от X до XVIII век, които говорят за астрологията139. Навярно би следвало да се удвои цифрата, ако става дума за цяла Европа. В цялата християнска история теологията се опитва да разграничи за­ конната от незаконната астрология. Свети Августин допус­ ка, че звездите могат да бъдат „знаци, предизвестяващи съ­ битията, но не те ги довършват“. Защото „ако хората дейс­ тват под небесната принуда, какво място остава за решени­ ето на Бога, господар на звездите и на хората?“ ( Изповеди , V, глава I). Според свети Тома е важно да се запази свобо­ дата не само на Бога, но и на всекиго от нас. Никакъв грях не е - пише той - да се използва астрологията, „за да се предвидят събитията от веществен характер: бури или ху­ баво време, здраве или болест, плодородие или безплодие и всичко, което паралелно зависи от телесните и природните причини. Всички го правят: земеделците, мореплавателите, лекарите... но човешката воля не е подчинена на астралната необходимост; другото е унищожаване на свободния избор, а оттам - и на заслугата“ (Теологичен сборник, II, въпрос

95). И Калвин говори за това разграничаване, но в линията на августинизма набляга върху божественото всемогъщество. Така противопоставя „естествената“ астрология, осно­ вана върху „съответствието между звездите или планетите и предразположението на човешките тела“, на „порочната астрология“, която търси да отгатне какво трябва да се слу­ чи с хората и „кога и как трябва да умрат“. Набъркваща се в Божиите работи, тя е „дяволско суеверие... огромно отв­ ратително светотатство“ {Предупреждение срещу подсъд­

ната астрология'40...). Разясненията на теолозите дълго време се сблъсква­ ли на практика и дори на най-високо културно равнище с виталистичната предствата за вселената. За съвременниците на Фичино*, Амброаз Паре** и Шекспир нищо не е просто материя и не съществува съществена разлика между казуалността на материалните сили и ефикасността на спиритуалните сили, които именно обясняват движението на плане­ тите. Всяка съдба е впримчена в плетеница от влияния, ко­ ито от единия до другия край на света се привличат и от­ блъскват. Освен това човекът е заобиколен от тълпа тайнс­ твени ефирни същества, най-често невидими, които непре­ къснато пресичат пътя на живота му. Тези две аксиоми на някогашната наука са изразени много ясно от Парацелз: „Бог е населил четирите елемента с живи твари. Той е създал нимфите, наядите, русалките, ондините, сире­ ните, за да насели водите; гномовете, тролите, силфите, планинските духове и джуджетата, за да обитават земните недра; саламандрите, живеещи в огъня. Всич­ ко идва от Бога. Всички тела са оживени от астрален дух, който им придава формата, образа и цвета. Звез'Марсилио Фичино, италиански философ и хуманист от Флоренция (1433-1499), чието учение се характеризира с хармония между христи­ янското откровение и Платоновата философия. С преводите си на съчи­ ненията на Платон, Плотин и Прокъл на латински допринася за възраж­ дането на платонизма и неоплатонизма. - Б. пр. "Френски хирург (1509-1590). - Б. пр.

дите са населени с духове, висшестоящи спрямо душа­ та ни, и тези духове определят съдбата ни... Всичко, което мозъкът роди и извърши, идва от звездите14'...“ Естествено не такава била доктрината на религиоз­ ните власти, различно усещал нещата и Монтен. Но общо взето, Ренесансът, опиращ се на дълга традиция, мислел ка­ то Парацелз. Оттук и затруднението на съчинители на прогнози и алманаси - предпазливи, понеже църквата и държавата ги държали под око, и много търсени, за да от­ говорят на големия интерес на публиката (познати са сто­ тина книжки с френски предсказания от XVI век142). Често се измъквали от положението, навярно чистосърдечно, ка­ то сдобряват бож ественото всемогъщ ество и силата на звездите. Бог, казват някои, е „всемогъщият повелител и суверен“, следователно създател и „господар“ на звездите. Но, от друга страна, той „е създал небесата и елементите за наша полза“. Забол е звезди по небето, за да ни служат като знаци, по които да можем да предвиждаме нещо от бъдещ ето на хората, кралствата, религията и тяхната по­ литика“. Като пример за такава „прогноза“ от 1568 можем да приведем текст на Шарите Пркхаймер, клариса’ от Нюрнберг, която пише в своите „Мемоари“: „Припомням най-напред стародавното предсказание за катаклизъм, който през лето господне 1524 щял да обърка всичко по земята. Мислели, че предсказанието се отнася за потоп. Случилото се показва, че съзвезди­ ята са известили всъщност безбройни нещастия (вслед­ ствие Реформацията), мизерия, страхове, вълнения, за­ вършили с жестоки кръвопролития143.“ Убеждението, изразено в тези два документа, толко­ ва различни един от друг, в продължение на векове било раз­ пространявано по всички етажи на обществото. Оттук и паническия г ужас, който предизвиквали необикновени небес‘Монахиня от ордена на света Клара. - Б. пр.

ни явления, в това число и дъгата. Смущение в небесния свод и най-общо всяка аномалия в мирозданието можели да предизвестяват единствено нещастие. Като съобщ ава на свой кореспондент за смъртта на Саксонския княз (май 1525), Лутер прави следното уточнение: „Знак за смъртта м у бе небесната дъга, която с Филип [Меланхтон] видяхме последната зима над Лохау, също и дете, родено тук във Витенберг без глава, и друго с повити наобратно крака144.“ Плашливите дебнат небесния пейзаж и откриват всевъзмож­ ни обезпокоителни знаци. „Жълтите вестници“ през XVIXVII век са пълни с такива невероятни истории, където не­ бесни и земни чудеса често са свързани: „Страховитият чуден знак, който е бил видян над град Париж, с вятър, ослепителна светлина, буря и гръм, и друг знак (21 януари 1531).“ „Новите чудни знамения, видени в кралство Неапол - три слънца се появили към четвъртия час в утрин­ та (август 1531). И още, жена на възраст 88 години, която родила. Както и лудо седемгодиш но момиче, което пръска чиста вода от цицките си.“ „Змия или летящ дракон, голям и приказен, се появи и бе видян от всеки в град Париж, сряда 18 февруа­ ри 1579 от два часа следобед до вечерта.“ „Ужасният страшен седемглав змей, появил се на ос­ тров Малта, воят и писъците, надавани от седем те глави за голям см ут на населението на острова и чу­ дото, последвало на 15 декември 1608145.“ Плашели се естествено от кометите, които предиз­ викват колективен ужас. Затова сме широко осведомени за кометите, хвърлили в паника населението през 1527, 1577, 1604, 1618: доказателство са тези заглавия във вестници и на трактати: „Ужасната страховита комета, която се появи на 11 октомври 1527 г. в Германия. Също огнената клонка, която прекоси почти цяла Франция, и ужасният шум,

който вдигна над Лион на 5 април 1528. И дъждът от камъни, който се стовари над част от Италия в съ­ щия ден и час, когато видели огнената клонка да пре­ минава над Лион.“ „За опасностите, предвещани от кометата, появила се над Лион на 12-ия ден от месец ноември 1577... от М. Франсоа Жюндини, велик астролог и математик146.“ Нещастията, предизвестени от кометите, били пред­ варително описани от многобройни предсказания. Ето ня­ колко от разпространяваните из протестантска Германия през 1604: „Новата комета, която блести на небето от 16 сеп­ тември 1604, ни известява настъпването на времето, когато от всеки дом и заслон ще се чуват жалби, вайкания, отчаяни писъци, защото ужасни беди ще се стоварят върху нас! Кометата предсказва най-вече преследвания и осъждания на свещеници и монаси. О собено заплашени от бича Божий са йезуитите. Много скоро гладът, чумата, буйни пожари и страхо­ вити убийства ще посеят ужас в цяла Германия.“ (Пророчество на Паулус М агнус147.) „Тази чудна звезда ни предсказва много по-ужасни беди, отколкото обикновена комета, защото надхвър­ ля по големина всички познати комети и такава не е наблюдавана от учените, откакто свят светува. Тя из­ вестява големи промени в религията, сетне безпо­ добна катастрофа, която ще засегне калвинистите, турската война, ужасни конфликти между принцове­ те. Бунтове, убийства, пожарища ни заплашват и са на прага ни.“ (Пророчество на Албинус М олерус148.) Богослужителите не пропускат да се възползват от случая с небесните знамения, за да подтикнат християните към разкаяние пред близкия час на възмездието. Но явно и те самите споделят народните страхове, които не подми­ нават и държавните ръководители. Появата на кометата

през 1577 толкова изплашила княза електор Август Сак­ сонски, че се обърнал към канцлера Андреа и теолога Зелнекер да съчинят специални литургически молитви и наре­ дил да се казват във всички енории на държавата м у 149. И затъмненията тревожат населението. Слънчевото на 12 август 1654 предизвиква истинска европейска паника поради предварителните многобройни астрологически писа­ ния с мрачни предсказания. Те се основават на разположе­ нието на Слънцето в момента на затъмнението под знака на Лъва и на близостта м у със зловредните планети Сатурн и М арс150. В Бавария, Швеция, Полша и естествено Франция малцина с трезв разум запазват хладнокръвие и много са повярвалите в настъпването на края на света. Хугенотски благородник от Кастр отбелязва в семейния дневник: „Сутринта на 12 август, докато бяхме на молитва, ста­ на много малко слънчево затъмнение, независимо че в предсказанията си астролозите го бяха описали като много голямо и със злокобни последствия, та никога затъмнение не се е очаквало с такова стъписване и ужас сред повечето хора, които се затваряха по къщите с огън и аромати. За да покажа, че ние [реформираните] не бива да се страхуваме под Божията закрила, яхнах коня по време на затъмнението151...“ Сходно свидетелство в „Хроника или Описание на Прованс“... от теолога и историк Оноре Буше: „Във връзка със затъмнение, станало към девет-десет часа сутринта на 12 август, се сториха най-големите дивотии, за които някога се е чувало, не само в Прованс, но и в цяла Франция, Испания, Италия и Германия. Плъзналият слух, че който се намира на полето в момента на затъмнението, няма да изкара до вечерта, накара най-лековерните да се изпокрият в къщите си. Дори лекарите позволиха тези глупос­ ти, като наредиха вратите и прозорците да се държат затворени, а стаите да се осветяват само от свещи...

И поради мълвата, че тоя ден всичко живо щяло да загине, никога не са се виждали толкова покръства­ ния, цялостни изповеди и покаяния: изповедниците имаха много работа дни преди това и сред всички те­ зи небивалици и въображаем страх единствено цър­ квата извлече полза от народните страхове. Не одоб­ рявам обаче каквото направиха в повечето църкви на тази провинция, където, казват, през целия този ден светото причастие било изложено на показ: по този начин свещ енослуж ителите оправдавали налудни­ чавите вярвания на простолю дието152.“ За паниката сред лионците през 1654 да почерпим све­ дения и от „Гробът на астролога“ (1657) от йезуита Жак дьо Били. Като припомня страховитите предсказания, предшес­ твали затъмнението, той разказва иронично, че били посели „такъв страх сред населението, че дори някои сред разумните почувствали увереността си разколебана; всички се втурнали да изповядват греховете си и се случи нещо забавно в град Лион, където притиснат от тълпата енориарши, които един през друг искали да се изповядат, един свещеник се видял принуден да се качи на амвона и да предупреди народа, че няма защо да бърза толкова, понеже архиепископството било отложило тържественото отслужване на затъм­ нението до следващата неделя153.“ Паническият страх, предизвикан от затъмнението през 1654, има особена причина: учени астролози изчисли­ ли, че понеже потопът бил станал в 1656 преди Христа, кра­ ят на света щял да настъпи симетрично през 1656 след раж­ дането на Спасителя; следователно затъмнението бележело началото на крайния катаклизъм. Но подобно „прогнозира­ не“ не би могло да се предложи на населението, ако и найдребното отклонение от обичайното при небесните феноме­ ни не пораждало толкова огромно безпокойство и ако не би­ ла твърдата вяра, че звездите направляват участта на хора­

та и известяват божествените решения. Вярата в силата на звездите расте в управляващата култура след XIII век154. Постепенното завръщане към ан­ тичността и еленистичната магия, преводите от Фичино на херметическите съчинения, разпространението на Picatrix* , пускането отново в обръщение на произведенията на латин­ ския астролог Фирмикус Матернус - тези няколко указания, избрани измежду много други - предизвикват нов интерес към силата на небесните тела, удесеторен от книгопечата­ нето. Има значение и кризата в църквата след Големия раз­ кол. Оспорването на религиозните структури и доктринерските сблъсъци пораждат съмнение, несигурност и празни­ на, от които се възползва новият подем на астрологията. С Нифо, Помпонаци и Кардан тя не се бои да прави хороскоп на религиите - включително и на християнството. Завладя­ ва съзнанията, превзема науката и с новото си тържество може би разкрива, че страхът от звездите се завръща по-си­ лен от християнската вяра - по-спецално в образованите среди на ренесансова Италия. За голямото внимание, което й се оказва, може да се съди по фреските в италианските дворци - във Ферара, Падуа, Рим и най-общо по иконогра­ фията и поезията, които Ренесансъг посвещава на планети­ те. Свидетелстват и множеството факти, регистрирани от хрониките155. По времето на Ренесанса в най-просветената европейска държава, Италия, властва астрологията. За вся­ ко важно начинание - война, посланичество, пътуване, сват­ ба - принцовете и техните съветници се допитват до звез­ дите156. Обръщат се към Марсилио Фичино да посочи коя е най-благоприятната дата за началото на изграждането на двореца Строци. Юлий II, Лъв X и Павел III определят де­ ня на своето ръкополагане, на влизането си в завладян град или на свикване на консистория съобразно небесната карта. Извън полуострова, но може би по италианския пример, постъпват и още дълго време ще постъпват по същия на'Това ръководство по магия, написано на арабски през X век по елинис­ тични и ориенталски материали и преведено на испански през XIII век, допринася много за новия разцвет на астрологията. Латинското загла­ вие Picatrix изглежда е деформация на Hippocrate. - Б. а.

чин. Луиза Савойска, майка на Франсоа I, взима за астро­ лог прочутия магьосник Корнелий Агрипа*, а Катерина Медичи слуш а Н острадам ус. През 1673 английският крал Чарлз II се допитва до астролог кога да се обърне към Пар­ ламента. Двайсет и пет години по-рано „равноправникът“ Уилям Овъртън попитал познавач на звездите дали трябва да започне революция през април 1648. Самият Джон Лок вярва, че медицинските растения трябва да се берат в опре­ делени моменти, посочени от разположението на небесни­ те тела157. Ако в края на XVII век такова е поведението на автора на „Разумността на християнството“, отгатваме как­ во е било влиянието на астрологията - и следователно кол­ ко голям е страхът от звездите - по времето на Шекспир. Според К. Томас те никога не са били така очевидни в Ан­ глия, по-специално в Лондон, както по времето на кралица Елизабет. Астролозите отвъд Ламанша се възползвали от омаловажаването на духовенството, предизвикано от отх­ върлянето на католицизма. Все пак недоверието към Луната, свързано със стра­ ха от нощта, за което ще стане дума в следващата глава, не е ли по-старо и по-общо от науката на астролозите? Във всеки случай, много някогашни цивилизации приписват на фазите на Луната решителна роля върху времето и върху раждането и растежа на хора, животни и растения. В Евро­ па в началото на модерните времена френски пословици и алманаси припомнят как да се отнасяш към това капризно и тревожещ о небесно тяло и как да тълкуваш неговите форми и цветове: По петната на Луната ще видиш какво ще е времето през целия месец... Луната е опасна в своята пета, четвърта, шеста, осма и двайста фаза... бледата Л у­ на носи дъжд и разваляне, сребърната - ясно време, а червеникавата - вятър158. ‘Хенрих Корнелий Агрипа фон Нетесхайм (1486-1535), лекар, юрист, те­ олог и магьосник, е сред най-известните имена в окултната философия. - Б. пр.

При смаляване на Луната не се сее, или нищо няма да е както трябва. Когато Луната се затъмни, никога не сей нищ о159. П редупреж дението важи и за английските селяни авторите на земеделски трактати от края на XVI век ги съветват да прибират реколтата, когато Луната се смаля­ ва и да сеят, когато нараства160. През Ренесанса европей­ ците се съобразяват с фазите на Луната за много други операции: кога да си стрижат косата или режат ноктите, да вземат очистително, да си пуснат кръв, да тръгнат на пътуване, да купуват или продават, дори да започнат о учение161. В Англия през X V век още се смята за неблагоразумно да се венчаеш - или да се нанесеш в нова къща, когато Луната се смалява. Средновековната църква не у с ­ пява да се пребори с тези две вярвания162. Магическите поведения са вкоренени във вековния опит на една селска цивилизация. Но по тях теоретизират учени астролози, които повече от когато и да било са на почит по времето на Лутер и Шекспир. Дори през 1660 английски специа­ лист твърди, че роденото при пълнолуние дете никога ня­ ма да е здраво163. Образованите хора знаели, че Луната контролира женската физиология и най-общо - влажност­ та на човешкото тяло; следователно управлява мозъка, най-влажната част на наш ето тяло, и по този начин е от­ говорна за лудостта на „лунатичните164“ темпераменти. Ерудираният израз на вековния страх от Луната о гкриваме и в предупрежденията, който отправя към сина си Уилям Сесил, министър на финансите на Елизабет I, които пре­ поръчва особена предпазливост първия понеделник на ап­ рил (годишнина от смъртта на Авел), втория понеделник от август (разрушаването на Содом и Гомор) и последния понеделник на декември (деня на раждането на Ю да). В изброяването на тези три забрани (спазвани от някои ан­ гличани чак до X IX век) К. Томас разпознава деформира­ на и библизирана“ версия на съвет на Хипократ, опреде­ лял като неблагоприятни за кръвопусканията календите на април и август, както и последния ден на декември -

тези табута са били предадени на средновековната циви­ лизация по-специално от Исидор от Севиля165.* Да се разсъждава върху властта ако не на Луната, то поне на повечето небесни тела, да се прави хороскоп и да се дават консултации, основани върху познаването на не­ бесната карта, изисквало ниво на образованост, каквото не можели да имат селските гадатели и гадателки, които оба­ че трябвало да отговарят на тревожните въпроси на хора­ та. Изглежда сигурно, че независимо от нарасналото през Ренесанса влияние на астрологията в градовете и сред елита, многобройните народни гадателски практики продължа­ ват да се прилагат в същото количество и качество през ог­ ромен период, разпрострял се назад до зората на времена­ та и извеждащ чак до прага на модерната епоха. Затова църковните директиви, засягащи едновременно различни публики и културни пластове, но адресирани по-специално към пасторите на селското население, наред със самата ас­ трология се занимават поне толкова, че и повече с други форми на гадателство. И в това отношение книгата на Ж .Б. Тиер представлява изключително важно етнографско свидетелство. Неговите изброявания, наистина съчинени на учен език, дават представа за разнообразието на методите, с които в най-делничен и най-скромен план се опитвали да озаптят страха от скритото било в настоящето, било в бъ­ дещ ето, като гадателството правело тази двойна услуга. Ж.-Б. Тиер отнася осъждането си на „гадателството изобщо... към всеки отделен вид гадателство: некромантия, nécromancie, necyomancie, necie или sciomancie, викане на душите или сенките на мъртвите, които изг­ леждат възкръснали; геомантия, гадаене по земните знаци; хидромантия, гадаене по водните знаци; аеромантия, гадаене по въздушните знаци; пиромантия, га­ даене по огнените знаци; леканомантия, гадаене с по­ мощта на леген; гастромантия —с помощта на кръгли сгькленици; хиромантия, разглеждане на линиите на Исидор от Севиля (ок. 570-636), епископ на Севиля, учен прелат. - Б. пр.

дланите; метопоскопия, гадаене по чертите на лицето; кристаломантия, гадаене по кристал; клеромантия, га­ даене със зар; оникомантия - с масло или сажди върху нокътя; косциномантия - със сито; библиомантия - с книга и по-специално псалтир; цефалайономантия - по главата на магаре; капномантия —по дима; аксиномантия —с брадви; ботаномантия —с билки; ихтиомантия - по риби; към тях се прибавят гадаенето с астролаб, с чекръг, с лаврова клонка, с триножник, със светена во­ да, със змии, с кози, с брашно и просо, чрез „салиация“, което не е нищо друго, освен въртене и трепкане на очи; катоптромантия, която се прави с огледала; или дактилиомантия, която се прави с пръстени.“ По-нататък Ж.-Б. Тиер осъжда естествено всякакво гадаене по сънищата, по летежа, крясъците и поведението на тварите, чрез добрите и лошите поличби, извлечени от случайни срещи и събития. От всички тези практики, пише той, „няма нито една, която да не е греховна166“. Да резюмираме този каталог и всичко, за което намек­ ва: едно време страхът е бил навсякъде - до теб и пред теб.

II. М и н а л о т о и с е н к и т е

1.

П ризраците

Едно време миналото не е било истински мъртво и можело всеки момент да нахълта заплашително в настоящето. Често животът и смъртта не се възприемали ясно разделени в колективното съзнание. Умрелите заемали място поне за известно време сред леките полуматериални, полудуховни създания, с които дори тогавашният елит населявал, както Парацелз, четирите елемента1. Немският лекар Агрикола, ав­ тор на прочутото съчинение De re metallica (публикувано през 1556)* твърди, че различни видове духове населяват подзем­ ните галерии: едните, безобидни, приличат на джуджета или на стари миньори, препасани с кожени престилки; но други­ те, които понякога приемат формата на буйни коне, тормо­ зят, преследват или убиват работниците. А. Паре посвещава цяла глава от книгата си „За чудовищата“, за да докаже, че „демони обитават кариерите“. В „Химн на демоните“ Ронсар надълго и нашироко описва съществата, безсмъртни ка­ то Бога и в същото време „изпълени със страсти“ като нас, които бродят из поддунните простори. Едните са добри и „ид­ ват по въздуха, за да ни известят волята на боговете“. Затова пък другите носят на земята: „Чуми, трески, отпадналост, бури и мълнии. Громолят във въздуха, за да ни плашат2.“ Известяват нещастия и посещават обитаваните от духове къ­ щи. Л. Февр основателно разкрива, че и Рабле се присъеди­ нява към това анимистко възприемане на вселената3, споде­ ляно на времето както от най-образованите хора, така и от най-изостаналите населения в Европа. В подобни условия трудно се налага схващането на църквата за радикално отделяне на душата от тялото в моАгрикола е сред първите, системно изучавали рудите и металите - Б. пр.

/мента на смъртта. И през XVII век много юристи разсъж­ дават върху казуса на трупове, които започват да кървят в присъствието на убиеца и така го разкриват пред правосъ­ дието. Теологът брат Ноел Тайпие, който през 1600 публи­ кува „Трактат за явяването на духовете...“, категорично по­ учава: „Ако разбойник се приближи до тялото, което е умъртвил, трупът ще се разпени, изпоти и ще даде някои други знаци4.“ По въпроса той се позовава на авторитета на Платон, Лукреций и Марсилио Фичино. Лекарят Феликс Платер вижда подобно нещо да се случва в Монпелие през 1556. В първо действие на „Ричард III“ Шекспир довежда пред убиеца шествието с ковчега на Хенри VI. Пред убиеца трупът започва да кърви. Жобе-Дювал твърди, че чак до на­ вечерието на Френската революция някои съдилища в Бретан продължават да вярват на „показанието на кървенето“ на жертвите. С основание Плател5 отнася този „божи съд“ към други показания, които говорят за размитата граница между живота и смъртта в средновековното световъзприемане: реликвите продължават земното същ ествуване на привилегировани покойници, светците; последните имат право на собственост. В германското право трупове могат да действат като юридически субекти. Според известна по­ говорка „Мъртвият хваща живия“, защото има власт върху живите чрез завещанието, което оставя. Нима мъртвешки­ те танци не поставят на сцената непобедимия скелет, който насила увлича в зловещия си хоровод хора от всякаква въз­ раст и положение? И накрая, в целия средновековен запа­ ден свят съдели и осъждали мъртъвци. През 897 г. в Рим ексхумирали тялото на папа Формозий, устроили му про­ цес и после го хвърлили в Тибър. Средновековен жест? Не само. Когато през 1559 в Базел забелязали, че споминалият се три години по-рано богат буржоа Ян де Брюге бил са­ мият анабаптист Давид Йорис, магистратът наредил да се изрови ковчегът и да се извади тялото, което било подло­ жено на посмъртна екзекуция6. Щом съдели и екзекутирали мъртъвците, как да не вярват в опасната им власт? На 22 април 1494 близо до Лион умрял Филип дьо Кревкьор, кой­ то след трагичния край на Шарл Дръзкия изменил на кауза­

та на Мария Бургундска и предал Арас на Луи XI. Въп­ росната нощ много лозя били съсипани във Франция, пти­ ците надавали „странни писъци“, земята се разтресла в Анжу и Оверн. Навсякъде, където минало тялото му, за да стигне до Булон-сюр-Мер, където си бил избрал да бъде погребан, „се надигнали такива ужасни бури и жестоки вих­ рушки, та къщи, обори, кошари, стока, крави и телета били отнесени от водата7“. Ето и два стари екземплума, разказа­ ни отново в ръкопис от X V век, посветен на Жития на светци. Един мъж имал навика да казва заупокойна молит­ ва всеки път, когато минавал през гробище. Не щеш ли, един ден бил нападнат от „най-смъртните си врагове“. Завтекъл се той към най-близкото гробище, където „яростно“ бил защитаван от мъртвите, „всеки грабнал в ръка инстру­ мента, с който си е служил приживе... което страшно упла­ шило враговете му и всичките си глътнали езика“. Другият разказ е сроден на първия и го следва непосредствено в хро­ никата: всеки ден един свещеник отслужвал меса за мърт­ вите; издали го на епископа (сигурно смятали, че така си д о­ карва много пари). Прелатът му забранил да го прави, но след известно време му се случило да мине през гробище. Мъртъвците го нападнали. За да се спаси, трябвало да обе­ щае, че ще отмени забраната си8. Апология на заупокойната молитва, но и свидетелство за вярването в привидения. Тогава можем да се запитаме дали просто като театрален ефект Шекспир извиква призрака на бащата на Хамлет, а Тирсо де Молина оживотворява статуята на Командора? Да­ ли зрителите на тези пиеси са приемали историята със съз­ нанието, че е измислица. Или —което е по-вероятно —повечето са вярвали в призраци. Какъвто е случаят с Ронсар и Д ю Беле. Според първия вандомската вещица Дениз броди навън нощем и командва сребристата луна. Господарка на самотни места и гробища, тя освобождава телата на мърт­ вите, „затворени в гробовете9“. Дю Беле подема същата те­ ма. И той се обръща към вещица, като я обвинява: „Можеш да вадиш в тъмна доба/ сенките от гробовете/ и да насил­ ваш природата10“. Говорейки за прихождането на мъртвите, теологът Ноел Тайпие е категоричен:

„Понякога дух ще се яви в къщата, а кучетата ще се хвърлят между краката на господаря си и няма да ис­ кат да тръгнат, защото се страхуват от духовете. Друг път някой ще дойде да изтегли или отнесе покривката на легло, за да се настани под или на нея, или за да се разхожда из стаята. Виждали са хора на коне или пе­ ша, които добре са познавали като живи, но които вече били покойници. Понякога умрелите в битка или в лег­ лото си идвали да викат слугите си, които ги познава­ ли по гласа. Често са чували призраци да тътрят нозе през нощта, да кашлят и въздишат, а запитани, отгова­ ряли, че са призракът на тоя или оня".“ Когато стават такива неща и някоя къща е посещ а­ вана от духове, трябва ли наемателят да продължава да плаща на собственика договорената сума? На този въпрос най-сериозно отговаря юристът Пиер Льо Лоайе, съветник на провинциалната управа в Анже: Ако, пише той, „има справедлив и законен страх от духовете, що обитават някоя къща, смущават спо­ койствието и безпокоят нощ ем“, щом като „страхът не е бил напразен и наемателят е имал случаи да се страхува, само тогава наемателят ще бъде освободен от искания наем, но не иначе, ако страхът не се окаже справедлив и законен1"1 . Два били начините да се вярва в завръщанията на мъртвите. Единият „хоризонтален“ (Е. Льороа-Ладюри), натуралистки, древен и простонароден предполагал импли­ цитно „оживяването на двойника“ - изразът е на Е. М о­ рен13: покойникът —тяло и душ а — продължавал да живее известно време и да се завръща по местата на земното си съществуване. Другата концепция, вертикална и трансцендентална, била на официалните и полуофициалните теоло­ зи, които се опитвали да обяснят привиденията с намеса- * *Тук авторът използва думата revenant, завръщащ се (от отвъдното дух), с пояснението, че не е от онова време (с това значение започва да се из­ ползва някъде от началото на XVIII век). - Б. пр.

та на духовни сили. Да проследим аргументацията на Пи­ ер Льо Лоайе и Ноел Тайпие, която впрочем откриваме у всички демонолози от онова време. Намерението на Пиер Льо Лоайе е „да построи една наука за призраците“: с тази цел запълва хиляда ситно изписани страници. Най-напред прави разграничение между „фантом“ и „призрак“. Първо­ то е „ф а н та см а гор и я , р оден а от в ъ обр аж ен и ет о на безразсъдните, буйните и меланхолиците, които си внуша­ ват каквото не е“. Второто напротив е „истинско видение на безтелесна субстанция, която осезаем о се представя пред хората в разрез с природния ред и им вдъхва уж ас14“. Разсъжденията на Ноел Тайпие са много сходни с тези на юриста от Анжу. „Сатурновият тип хора“, пише той, предъвкват и си съчиняват „куп химери“. Много от плашли­ вите „си внушават, че виждат и чуват много страховити не­ ща, които са несъществуващи“. По същия начин „онези, които имат лош о зрение и слух, си представят много не­ ща, които не са“. А и демоните, измамни по дефиниция, могат „да помътят зрението на човека“ и „да м у покажат привидно едно нещо за друго“. И накрая, някои хора кроят номера на другите „и се маскират, за да ги плашат15“. Но си остава вярно, че духовете се явяват в опреде­ лени случаи. Следователно нашите теоретици се сражават на много фронтове. Те разобличават лековерието на прос­ толюдието. Но същ о толкова воюват срещ у неверието на „задокейци*, атеисти, перипатетици"... скептици и пиронисти**\ които отричат съществуването на призраци. Нападат Епикур и Лукреций и всички онези, които казват, че няма Вероятно по името на първосвещеник Задок. Основно консервативно течение в стария юдаизъм, на свещенослужителите и знатните, което се придържало към Тора и отричало устната традиция, отхвърляло възк­ ресението, бъдещия живот, ангелологията и предопределението. —Б. пр. "От гр. peripatein, обикалям. Така наричат учениците и последователи­ те на Аристотел по името на покритите галерии Peripatoi в градината Ликейон, където той първоначално преподавал. - Б. пр. Последователи на древногръцкия философ Пирон, основател на скептическа школа. - Б. пр.

субстанции, отделени от телата. Така Пиер Льо Лоайе се противопоставя на Помпонаций*, според когото „въобразяването на призраци се дължи [единствено] на тънките спо­ собности на зрението, обонянието и слуха, чрез които си внушаваме празни образи16“. Оборва и Кардано , който „съобщава без основание и без да го е установил емпирич­ но, че сенките, които се явяват над гробовете, се раждат от заровените тела, които отделят и излъчват навън отра­ жение, подобно по форма и ръст на тях. Може ли да се из­ мисли по-голяма глупост от тази на Кардано17?“. Но ето и друг противник за елиминиране: протестант­ ството. Защото в труд, публикуван през 1571, цюрихският пастор Лойс Лаватер отрича всяко явление на душите на мъртвите. Това отрицание е следствие от отричането на чис­ тилището от реформираните църкви. Лаватер разсъждава по следния начин: има само две места, където душите се от­ теглят след смъртта на телата —рая и ада. Намиращите се в рая нямат нужда да бъдат подпомагани от живите, онези в ада пък никога няма да излязат оттам и не могат да полу­ чат никаква помощ. При това положение защо душите ще напускат било вечния покой, било вечните мъки18? Католи­ ците няма как да не отхвърлят тази язвителна аргументация. Под перото на защитниците на католицизма достига пълна­ та си сила и логика, подкрепен с примери, почерпени от Светото писание и свидетелствата на свети Августин и све­ ти Амброзий19, един теологически дискурс, който отдавна се опитва да обедини старите вярвания в присъствието на по­ койниците сред живите20. Господ може да позволи на душ и­ те на мъртвите да се показват на живите под привидността на някогашните си тела. Може също така да позволява на ангелите, „които сноват между небето и земята“, да прие­ 'Петрус (Пиетро) Помпонаций (1462-1525) - италиански философ. В съчинението си De immortalitate animae , 1516, отхвърля възможността на нематериалните индивидуални духове и свръхестествени събития. Б. пр. "Джироламо Кардано (1501-1576) - италиански математик, професор по медицина и философия, изповядва пантеистична натурфилософия. Б. пр.

мат човешки облик. Тогава добиват „тяло, което се оформя чрез уплътняване, струпване и кондензиране на въздуха“. И демоните могат също да се явяват на хората, било като уп­ лътняват въздуха подобно на ангелите, било като заимстват „труповете и останките на мъртъвците21“. Последното вяр­ ване обяснява цитираните по-горе стихове на Ронсар и Дю Беле за действията на вещици по гробищата, както и сти­ ховете, които Агрипа д ’Обине посвещава на една Ериния, символизираща вещиците от всички времена и най-отвратителната сред тях, Катерина Медичи: Въргаля се нощем из гробища гнусни... изравя без ужас трупове страшни, и в кости им влива дяволска сила, и ей ги, надигат се кални и страховити22. Но всички тези привидения се явяват само с разреше­ нието на Бога и за доброто на живите. Макар оживотворяването на трупове да е отхвърлено като грешка в теоретичен план, темата бива подета за „повторна употреба“ от теоло­ гичния дискурс. Като натоварва със значение душата за см ет­ ка на двойника, той позволява на мъртъвците отново да се явяват на земята като носители на послание за спасение. Връ­ щат се от отвъдното, за да поучават войнстващата Църква, да изискват молитви, които ще ги освободят от чистилище­ то, или да корят живите и да ги карат да живеят по-праведно. Показателно в това отношение е екзорцистко ръко­ водство от средата на X V век (около 1450) - „Книга на Егидий“, доайен на Турне. Наред с всичко друго то съдър­ жа и две серии въпроси съответно към явленията на душ и­ те от чистилището и на прокълнатите23: „Към душ а от чистилището: 1. Чий дух си или си бил? 2. Отдавна ли си в чистилището?... 12. Кои молитви ще са ти от най-голяма полза? 13. Защо си дошъл тук и защо се явяваш по-често тук, отколкото другаде?

14. Ако си добър дух, изчакващ милостта на Бога, за­ що според мълвата приемаш различна външност, на животни и диви зверове? 15. Защо избираш да идваш тук в определени дни? Към прокълнат: 1. Чий дух си бил? 2. Защо си осъден на вечни мъки? 3. Защо според мълвата идваш по-често на това мяс­ то?... 5. Да тероризираш живите ли търсиш? 6. Проклятие върху пътниците (каквито сме на тази земя) ли желаеш ?... 8. Предпочиташ ли по-скоро да не съществуваш, отколкото да се мъчиш в геената? 9. Кое е най-мъчителното от страданията на сетива­ та в ада? 10. По-мъчително от страданията на сетивата ли е лишаването от виждането на Бога?“ Настъплението на методичното съмнение, започнало от времето на Декарт, постепенно води духовенството до по-голяма подозрителност спрямо призраците. В „Трактат за явяването на духовете“, публикуван през 1746, бенедиктинецът Августин Калме без колебание отхвърля много разкази, за които свидетелстват Тертулиан, свети Августин, свети Амброзий и др. „Житията на светците, пише той, са пълни с призрач­ ната поява на умрели хора; поискаме ли да ги съ бе­ рем, щ е препълним големи обеми24.“ По-нататък д о­ бавя: „Бихм е могли да струпаме купища пасажи от стари поети, дори от Светите отци на църквата, вяр­ вали, че душ ите често се явяват на живите... Следо­ вателно отците вярвали в завръщането на душите, в повторната им поява, в привързаността им към тя­ лото; ала няма да възприемем мнението им за телесността на душ ите25...“

И тъй този „просветен“ бенедиктинец е наясно, че много християнски писатели, дори сред най-известните, не са отхвърлили напълно древното схващане за живота след смъртта на някакъв двойник. Докато за него смъртта уста­ новява пълно разделение между тялото и душата, като пос­ ледната не идва да броди по местата, където умрелият е жи­ вял. Но след като изрича това категорично съждение, отец Калме все пак се връща за главното - защото вярва в чисти­ лището - към мненията на Льо Лоайе и Тайпие. „Макар чес­ то да има много илюзии, предубеждения и въображение в онова, което разказват за деянията и явленията... на душите, отделени от телата, има все пак реалност в повечето от тези неща и няма основание да ги поставяме под съмнение26...“ Те се намесват тогава по заповед на Бога, или най-малкото, ако са тласкани от демона, с божието разрешение. Следова­ телно по този начин отново се приписва достоверност на всички явявания било на душите от чистилището, настоя­ ващи да се казват молитви за тях, било на прокълнатите ду­ ши, идващи да тласнат живите към покаяние: теми, които до не толкова отдавна бяха обичайни за проповедите27. Книгата на бенедиктинеца, както и написаните на същата тема от неговите предшественици, е идеологичес­ ки дискурс за привиденията, като същевременно хвърля ет­ нографска светлина върху друго суеверие относно призра­ ците, което църквата се опитва да преобрази, но което о с­ тава живо чак до средата на европейския класически век. Става дума за следното: за известно време след смъртта си умрелите продължават да живеят живот, подобен на на­ шия. Връщат се по местата, където е минал техният живот, понякога и за да пакостят. С един краен случай отец Кал­ ме показва силата, до която може да стигне подобно убеж ­ дение. Благодарение на него знаем с доста подробности за епидемията от страх от призраци и по-специално вампири, разпространила се в края на XVII и началото на XVIII век в Унгария, Силезия, Бохемия, Моравия, Полша и Гърция. В Моравия, четем в книгата, е „доста обикновено“ да ви­ диш покойници да сядат на масата със свои познати. Без да продумат, те кимват на някой от сътрапезниците, който

умира „неминуемо“ няколко дни по-късно. Отървават се от тях, като ги изравят и изгарят. По същото време в Б охе­ мия се справят с пришълците от отвъдното, които торм о­ зят някои села, като ексхумират подозрителни покойници и ги приковават към земята с кол, който пронизва тялото им. В Силезия, четем още изпод перото на отец Калме, който отказва да хваща вяра на тези мъртвешки разкази, призраци се срещат „и нощем, и денем“; забелязват при­ надлежали им предмети да мърдат и да се преместват, без някой да ги е докоснал. Единствен цяр срещу тези явления е да се отреже главата и да се изгори тялото на пришълци­ те от оня свят. В Сърбия прехождащите от отвъдното са вампири, които смучат от врата кръвта на жертвите си, д о­ като последните умрат от изтощение. Когато изравят мър­ тъвци, подозирани, че са тези зловредни призраци, откри­ ват ги като живи с „алена“ кръв. Тогава им отрязват глава­ та, хвърлят двете части на трупа обратно в трапа и ги пок­ риват с негасена вар. Ясно е, че тук вампирите играят ролята на изкупи­ телна жертва, сравнима с отрежданата в други краища на Европа на евреите по време на Черната чума и на вещици­ те през 1600-те години. В крайна сметка не е ли по-добре да си го изкарваш на мъртвите, отколкото на живите? Отец Калме разказва още, като се позовава на поз­ нат в Турньофор, за паниката, обхванала жителите на Миконос* в края на 1700. Тайнствено бил убит селянин, извес­ тен с тежкия си избухлив нрав. Не се задържал в гроба, ами излязъл да смущава спокойствието на острова. Д есет дни след погребението го изровили публично; с големи мъки касапин м у изтръгнал сърцето, което било изгорено на морския бряг. Но призракът продължавал да влудява насе­ лението. Свещениците на острова постили, организирали процесии. Наложило се отново да ексхумират трупа, кой­ то, натоварен в каруца, виел и се мятал. Накрая го изгори­ ли. Чак тогава престанал да се появява и да върлува. Стра­ хът от вампири продължава да съществува чак до XIX век "Един от Цикладските острови в Егейско море. - Б. пр.

в Румъния - родината на Дракула. Английски пътешестве­ ник отбелязва през 1828: „Когато някой човек свърши дни­ те си по насилствен начин, издигат кръст на мястото, където е загинал, та мъртвецът да не вампиряса28.“ Фактите, за които отец Калме съобщава, са просто ед­ на широко разпространена действителност, погледната под лупа: суеверието, че мъртъвците, поне за известно време, имат нов земен живот. В началото на XVIII век заклетият янсенист монсеньор Соанен, посещавайки малката си епар­ хия Сене, открива с безпокойство, че в планините все още практикуват жертвоприношения с хляб и мляко върху гро­ бовете в годината след смъртта на някой родственик29. П о­ ловин век по-рано отец Моноар вмъква в своя катехизис на бретонски твърде показателни въпрос и отговор: „Какво ще кажете... за тези, които събират камъни около огъня по Еньовден и редят молитви пред тях, вярвайки, че душите на починалите, умрелите им роднини, ще дойдат да се сгре­ ят?... Те вършат грях30.“ Дошъл във Финистер през 1794, Камбри отбелязва: „Всички мъртъвци [вярват тук] отварят клепачи в полунощ31... В областта на Лесневен никога не ме­ тат нощем; това отблъсквало щастието от дома, покойни­ ците се разхождали там и движенията на метлата ги нара­ нявали и прогонвали32.“ Бретан със сигурност е благодатна област за изучаване на призраците в някогашната цивили­ зация. „Едва що заковали трупа в ковчега, и го срещаш, об­ легнат на плета на градинката си“, пише А. Льобраз в „Ле­ генда за смъртта33“. И уточнява: „Покойникът запазва ма­ териалната си форма, физическата си външност, всичките си черти. Запазва и обичайното си облекло34...“ Едно време в тази провинция смятали, че земята принадлежи денем на живите, а нощем на мъртвите. Но може ли тогава да се го­ вори за „пришълци“, се питат А. Льобраз и Ван Генеп? Във всеки случай, в Бретан вярвали, че мъртъвците съставляват истинско общество, наричано със специалното име „Анаон“. Членовете му обитават гробището, но под прикритието на мрака се връщат да посещават местата, където са живели. Ето защо не метат къщите среднощ. Душите на покойни­ ците се събират три пъти в годината: на Бъдни Вечер, ве­

черта на празника на свети Йоан (Еньовден) и вечерта на За­ душница, стичайки се в дълги шествия към мястото на сбо­ ра35. Това съжителство с мъртвите води до известна фамилиарност с тях. Същевременно обаче покойниците вдъхват страх: не бивало да се ходи нощем на гробище и приписва­ ли значителна роля на Анку, последния умрял за годината в някое селище. През цялата следваща година той изпълня­ вал в енорията ролята на зловещ косач, който посича живи­ те и ги трупа в разнебитена каруца със скърцащи колела36. Всички тези етнографски факти и купища други, кои­ то би х а м огли д а се добав я т, гов ор я т за тр ай н ото присъствие в западната цивилизация на едно схващане за смъртта (или по-скоро за мъртвите), присъщо на „архаич­ ните общества“ в смисъла, вложен от Е. Морен. В тези об­ щества покойниците са живи същества от особен вид, с ко­ ито трябва да се съобразяваш и да внимаваш, като по въз­ можност поддържаш добросъседски отношения с тях. Те не са безсмъртни, а по-скоро несмъртни за известно време. Та­ зи несмъртност е продължаването на живота за неопреде­ лено време, но не непременно за вечността. С други думи, смъртта не се идентифицира като идваща на часа гостенка, а в развитие37. В предговор към труда на Джеймс Джордж Фрейзър' относно страха от мъртвите Валери резюмира: „От Меланезия до Мадагаскар, от Нигерия до Колум­ бия всеки народ се страхува, призовава, храни, изпол­ зва своите мъртъвци, поддържа отношения с тях; дава им положителна роля в живота, понася ги като парази­ ти, приема ги като повече или по-малко желани гости, приписва им нужди, намерения, власт38.“ А това, което доскоро било истина в тези извъневропейски страни, е било поне в известна степен вярно и в Западна Европа до един относително близък до нас пери'Шотландски етнограф (1854-1941), на български език известен със „Златната клонка“ и „Фолклорът в Стария завет“. Споменатият тук труд е „Страхът от мъртвите в примитивните религии“ (в два тома, 1933— 1934). - Б. пр.

од. Наистина е необходимо уточнението „в известна сте­ пен“, защото теологичният дискурс за мъртвите, който тук очертахме с едри щрихи, се опитва - тук заимствам разг­ раниченията на Едгар Морен - да трансформира „архаич­ ните общества“ в „метафизични общ ества“, които приемат идеята за радикално разделяне на живите от мъртвите. Но във всекидневния опит и в колективните умствени нагласи двете схващания, теоретично алергични едно спрямо дру­ го - за оживяването на „двойника“ и за пълното разделе­ ние на душата и тялото, - фактически са съжителствали. Сред сложните, дори противоречиви поведения при агония и смърт някои безспорно са диктувани от магичес­ ки страх пред споминалия се и дори пред умиращия. От­ тук идва отбелязаният на много места обичай да се изхвър­ ля водата от съдовете в къщата, или най-малкото от стая­ та на смъртника. Доказателство, че този жест бива иден­ тифициран като нехристиянски от духовенството, е пове­ дението на бразилската инквизиция, която вижда в тази практика белег, че новите християни са се върнали към юдаизма39. Какъв смисъл влагали в този обичай? Дали са вяр­ вали, че душата се е окъпала преди да отлети и е замърси­ ла водата със своите грехове? Или става дума да се пред­ пази душата да не се удави на тръгване, което би могло да се случи, ако понечи да пие или да се огледа във водата причина, поради която покривали огледалата? Навярно и двете обяснения са били приемани по места. И в двата слу­ чая важното е да се улесни преминаването в отвъдното от страх да не би душата на умиращия да се забави там, където не би трябвало да остане. В Перш по времето на кю­ рето Ж.-Б. Тиер извъртали леглото на агонизиращия успо­ редно на гредите на тавана, та напречните прегради да не се окажат препятствие за последното пътуване40. В Бери от­ варяли широко завесите около леглото на умиращия41. В Лангдок махали керемида или плоча от покрива, за да м о­ же да отлети душата, или със същата цел изливали някол­ ко капки олио или восък върху лицето на умрелия42. О тбе­ лязани са противоречиви обичаи във връзка с разходките на призраците, едните с цел да се улесни завръщането им

по местата, които са им били близки, другите, тъкмо о б ­ ратното, опитващи се да ги заблудят и отклонят далеч от къщата и нивите им. Но и в двата случая се преполага „ожи­ вяване на двойника“. В Перш, когато погребалното шествие се отправяло към църквата, изпращачите поставяли кръс­ тове по кръстопътищата, за да може мъртвият да намери пътя към дома43. В областта Бокаж във Вандея слагали гла­ дък камък в ковчега: отново за да позволят на мъртвия да намери пътя си, когато се завръща при близките си44. Но доста разпространеният едно време във Франция обичай да се слага монета в ковчега и дори в устата на мъртвия ве­ роятно има обратен смисъл. Не ще да става дума за обола на Харон*, а по-скоро за ритуално откупване на имущ ест­ вото на мъртвия. По този начин наследството се получава напълно законно и бившият собственик няма никакво о с­ нование да се връща да си го търси от живите45. В Бретан, щом поставели ковчега на някой „камък на мъртвите“, бър­ зали да върнат във фермата впряга, с който бил докаран, за да попречат на смъртника да се качи на каруцата и да се върне у дома46. Нима тежките надгробни плочи по нашите църкви и по нашите гробища не са били - често неефикас­ но - средство да се попречи на мъртвите да бродят из све­ та на живите? И нима траурното облекло не е било жест за разубеждаване, отправен към покойниците? Щом по та­ къв очевиден начин пазят спомена за тях, защо да ревну­ ват и да преследват роднините си, останали на земята? Поведения в западната цивилизация, диктувани от страха от мъртвите, могат да бъдат съотнесени към други със същото значение у цивилизации, отдалечени във вре­ мето и пространството. По този повод Л.-В. Тома цитира следните обичаи: „В древна Гърция фантомите имали право да оста­ нат три дни в града... На третия ден канели всички 'B древногръцката митология таксата, дължима на Харон, лодкаря, кой­ то пренасял душите на покойниците през река Ахеронт (или Стикс) в подземния свят. - Б. пр.

духове да влязат в къщите; поднасяли им приготве­ на за тях гозба; когато преценели, че са се заситили, им заявявали твърдо: „Любими духове, ядохте и пих­ те, сега хващайте пътя.“ В Африка... за да накарат някои покойници да не се връ­ щат, осакатявали трупа им, преди да го заровят. Нап­ ример чупели им бедрената кост, или им откъсвали joco, или им отсичали ръка: та от срам и от физическа не­ възможност мъртъвците да бъдат принудени да оста­ нат там, където са. При добри мъртъвци средството било едно: да им се осигури достойно погребение. В Нова Гвинея овдовелите излизали само със здрава каска на главата, за да се защитават от сянката на споминалата се. В Куйнсланд трошели костите на покой­ ниците с криваци и свивали колената им към брадич­ ката; накрая им пълнели стомаха с камъни. Става ду­ ма за същия страх, който кара някои народи да поста­ вят тежки каменни блокове върху гърдите на трупове­ те, да запечатват херметически с тежки плочи гробни­ ците, да заковават дори урните и ковчезите47.“ На Запад, поне след XVI век, страхът да не бъдеш погребан жив, тоест когато си само изпаднал в летаргичен сън, взема значителни размери. Той е широко разпростра­ нен в Анжу през XVII век и най-общо в Европа през XVIII век48. Но това е и страх на околните, запазил се дълго вре­ ме. Разказаха ми, че в Сицилия преди двайсет години едно семейство всяка вечер в продължение на дълго време каз­ вало молитва, за да се защити срещ у евентуалното завръ­ щане на роднина, положен в земята може би преди да е ум ­ рял49. Още по-належащо било да се предпазиш от мъртвец в случай на самоубийство. В древна Гърция м у отсичали дясната ръка. Желанието му да умре се приемало като про­ ява на омраза срещу живота и живите50. В „модерния“ За­ пад го изваждали от къщата, било като го изхвърлят през прозореца, било - например в Лил през XVII век - „извли­ чайки го под прага на къщата през дупка с лице към земя­ та като животно51“. Заклинателен жест, който припомня, че

в много цивилизации всеки мъртвец е злотворен. Отново отец Тиер разказва, че в Перш чаршафите, служили на споминалия се, докато е бил болен, се перяли отделно, за да не „причинят смъртта на онези, които ще ги употребяват след него52“. А полагането му в савана трябвало да се из­ върши не на масата в стаята, където е умрял, а на пейка или на пода; иначе „някой друг от къщата щял да умре съ­ щата година53“. Описаният по-горе ритуал при самоубийство е оче­ видно двусмислен. От етнографска гледна точка означава, че искат да попречат на виновния да намери пътя към д о­ ма си54 - поради което го изкарват ничком през прозореца. Ала за църквата сложилият край на дните си е изгубил вя­ ра в бож ието опрощ ение. И така се е самоизключил от християнската общ ност - това е показвано по демонстра­ тивен начин. Всъщност тук се намираме пред един от многобройните примери на християнизиране на предхристиянско поведение, или най-малкото, нехристиянско по произ­ ход. По същия начин дълго време по всички крайбрежия вярвали, че загиналите в морето, понеже не са били погре­ бани, продължават да бродят по вълните и край рифовете. Това суеверие, отбелязано в Бретан през IV век, още е жи­ во до средата на X X век, по-специално около нос Ра и За­ лива на покойниците. Всички вярвали, че загиналите в м о­ рето са обречени на скиталчество, докато не са казали м о­ литва за тях. Годината е вече 1958, когато вУесан отслуж­ ват меса за успокоение на душата на млад свещеник, уда­ вил се при опит да спаси дете и чието тяло не било наме­ рено. Като съобщава за събитието, вестник „Телеграм дьо Брест“ дава ясно да се разбере, че става въпрос за зам ес­ тител на бдение и погребение, когато образно биват въз­ произведени тялото, саванът, ковчегът и гробът: „Бяло восъчно разпятие, християнски знак, символ на покойника, е поставено на покрита с бяло платно маса в дом а на удавника. Обикновено слагат кръста върху бретонска женска шапка. Две запалени свещи ограждат разпятието. Пред него чиния с клонка чем­

шир, натопена в светена вода. С падането на нощта започва бдението на мъртвеца. На другата сутрин, предшестван от кръста, присти­ га свещеникът като за отнасяне на тялото. Кръстни­ кът почтително носи малкото восъчно разпятие вър­ ху шапката, която служи за саван. Зад него следват роднините, приятелите. Погребалното шествие бавно стига църквата. Оста­ вят малкото разпятие на катафалката и погребална­ та служба е отслужена. Накрая свещеникът отива да положи разпятието в дървено сандъче върху олтара на покойниците в напречната галерия. Това е краят на церемонията55.“ Ако едно време срещнели в морето „лодка с умрели моряци“, трябвало да кажат една молитва Requiesant in pace, или да поръчат служба за тях: явна християнизация на вярването в призраците на изчезнали моряци и в „нощ­ ни лодки“, карани от мъртъвци56. А холандците при буря забелязвали прокълнат кораб, чийто капитан заради обида на Бога бил осъден да броди вечно по водите на северните морета37. Към това морализаторско и християнизирано тълкуване на една от легендите за „корабите призраци“ м о­ гат да се добавят други от същия тип. Във Фландрия през X V век като някакво к ам уф лиран е на вярването в метемпсихозата* казвали, че чайките са душите на лоши­ те, осъдени от Бога на вечно движение, глад и студ през зимата58. В „Прадеди“ Мицкевич влага тази жалба в уста­ та на прокълнатия: „Сто пъти предпочитам да отида в ада... нежели да бродя по земята с духове нечисти, да гледам що останало е от оргии предишни и паметниците на нявгашната ми жестокост, да се влача аз безспир, жаден , гладен, от заник до изгрев, от изгрев до заник59...“ Някога в повечето френски провинции вярвали в „нощните перачки“, 'От гр. metempsychosis, „преместване на душата“. Вярване, че една ду­ ша може да оживява последователно много тела. Преселване душата на едно тяло след смъртта в друго тяло на живо същество. Прераждане на душата. - Б. пр.

осъдени до края на света да бъхтят и извиват чаршафи, за­ дето са извършили детеубийство, или погребали роднини недостойно, или твърде често работили в неделя60. О собено призвание към бродене след смъртта има­ ли най-общо неполучилите естествена смърт, извършили в ненормални условия прехода от живота към смъртта - си­ реч покойниците, зле интегрирани в новата си вселена, ко­ ито, така да се каже, „се чувствали зле в кожата си“. Към тях се прибавяла друга категория кандидат-призраци: ум ­ релите в момента или в близост до ритуал на преход, кой­ то поради този факт не е успял (мъртви зародиши, младо­ женци, починали в деня на сватбата и пр.). Полският етно­ лог Л. Стома в изследванията си на документи от своята страна от втората половина на XIX век анализира 500 слу­ чаи на мъртъвци, превърнали се в „демони“, тоест призра­ ци според убеждението на най-близките им61:

Категория на мъртъвци, станали „ демони “ 1. 2. 3. 4. 5. 6. 7. 8. 9. 10. 11. 12.

%

Брой случаи

Мъртви зародиши Пометнали Некръстени деца Жени, умрели при раждане Жени, умрели след раждане, но преди да се привдигнат Годеници, умрели току преди сватбата Умрели в деня на сватбата си Самоубийци Обесени Удавени Умрели от насилствена или неестествена смърт Други Общо

38 55 90 10

7,6 11 18 2

14

2,8

14 40 43 38 101

2,8 8 8,6 7,6 20,2

15 15 500

3 3 100

В тази много интересна статистика се открояват ка­ тегориите на децата, умрели преди да са кръстени (№ 1, 2 и 3), общ о 36,6%, и на удавниците, 20,2%. Следователно съществувала връзка между вярването в призраци и тра­ гическия провал на някой ритуал на преход; и дори по-об­ що - между призраци и точки от времето и пространство­ то, служещи за граница или преход. Така в изследването на Л. Стома над 95% от мъртъвците, които се превръщат в „демони“, били погребани в края на територия или поле, покрай път или езеро. В над 90% от случаите се явяват по обяд, в полунощ, призори или по здрач. Но тази връзка между „прехода“ (в най-широк смисъл) и завръщащите се духове е била затъмнена от настъпателната христианизация, която все повече и повече измества перспективите и набляга върху идеята за спасението. Християнизираните призраци били многобройни. На Балканите били убедени, че отлъчените остават на земята, докато не постигнат причастяване62, и навсякъде в католи­ ческа Европа вярвали в явяването на душите, дошли от чис­ тилището да изискват от живите молитви, поправяне на сто­ рени от тях злини и изпълнение на несдържани обети. Като спирка за душите, още недостигнали крайното си предназ­ начение, чистилището става голямо хранилище на духове. Е то как п о с т еп ен н о хр и ст и я н ств ото п о ем а отговорността за вярването в призраци, като м у придава нравствено значение и го включва в перспективата на веч­ ното спасение. Но между теологичния дискурс за духовете и всекидневния опит се запазва отстояние, повече или помалко в зависимост от географската област и културното равнище. Ван Гепен има основание, когато отбелязва63: „...Убеждението, че мъртвият може да се завърне у дома въпреки всички взети предпазни мерки, си остава много силно във Франция (и другаде) в продължение на векове, повече или по-малко във всички среди, и едва от стотина години насам отслабва - много бавно в селската среда, побързо в градовете и работническите центрове64.“

2.

С трахът о т н ощ та

Призраци, бури, вълци и прокоби често имат нощта за съучастник. Нощта влиза като основна съставка в м но­ го от едновремешните страхове. Тя е мястото, където вра­ говете на човека само гледат как да го погубят във физи­ чески и морален смисъл. Още Библията изразява недоверие към тъмнината, присъщо на толкова цивилизации, и символично определя съдбата на всеки от нас като светлина и мрак, тоест живот и смърт. Слепецът, казва тя, който не вижда „светлината на деня“, предварително усеща вкуса на смъртта (Книга на Товита, 2:10; 3:17; 11:12). Когато настане мрак, се появяват злотворните животни (Псалом 103:20), ходещата в тъмата язва (Псалом 90:6), враговете на светлината - прелюбодейци, крадци и убийци (Книга на Йова, 24:13-17). Затова ум о­ лява Всемогъщия, създал нощта, да защитава хората от ужасите нощем (Псалом 90:5). Адът - шеол - е явно царс­ тво на тъмата (Псалом 87:13). А денят на Яхве ще бъде тър­ жество на вечната светлина. Тогава „народът, който ходи в тъмнина, щ е види голяма светлина“ (Книга на пророк Исаия, 9:2; Книга на пророк Михей, 7:8). Живият Бог ще бъ­ де вечна светлина за своите (Книга на пророк Исаия, 60:19). Самият Христос трябва да премине през мрака на своето страдание. Когато идва часът, той се оставя на препънките на нощта (Евангелие от Йоана, 11:10), в която по­ тъва Юда (13:30) и се разпръскват учениците. Той пожела­ ва да срещне „времето и властта на мрака“ (Евангелие от Лука, 22:53). В момента на неговата смърт по цялата земя преждевременно се растила тъмнина (Евангелие от Матея, 27:45). Но след прогласяването на евангелското послание и възкресението на Христос, надежда блести на хоризонта на човечеството. Наистина, казва свети Павел, християни­ нът се намира все още „в нощта“. Но „нощта се превали, а денят се приближи“ (Послание до Римляни, 13:12). Ако не иска да се сблъска с планините от мрак, да чуе призива на Христос „ходете, докле имате светлината, за да не ви о б ­ гърне мрак; а който ходи в мрак, не знае къде отива“ (Еван­

гелие от Йоана, 12:35) и да стане „син на светлината“ (12:36). За да се бори против „светоуправниците на тъм­ нината“ (Послание на св. Павел до Ефесяни, 6:12), трябва „да се облече в господа“ и „да надене оръжието на светли­ ната“ (Послание до Римляни, 13:14,12). Господ ще ни по­ могне да се освободим от мрака. Още юдейските апокалипсиси описват възкресението като събуждане след съня на нощта (Книга на пророк Исаия, 26:19; Даниил, 12:2), зав­ ръщане към светлината след гмуркането в пълната тъма на ш еол. В тази диря католическата погребална литургия включва следната молитва: „Нека душите на вярващите по­ койници не бъдат запратени в мрака, нека архангел Миха­ ил ги въведе в свещената светлина! Накарай да блесне за тях вечната светлина65.“ Човечеството било обладано от натрапливия страх да не би слънцето завинаги да изчезне зад хоризонта: наред с много други, доказателство за това са религиозните вярва­ ния в Мексико преди идването на испанците. Според жите­ лите на долината на Мексико през златния век на цивилиза­ цията Теотиуакан (300-900 г. сл. Хр.) боговете се били съб­ рали - именно в град Теотиуакан, - за да създадат слънцето и луната. С тази цел двама от тях се хвърлили в пламтяща клада и така се родили двете небесни тела. Но те оставали неподвижни на небето. И тогава всички богове се жертва­ ли, за да им влеят живот с кръвта си. Ацтеките вярвали, че трябва да се възобновява първото приношение и да се под­ хранва слънцето: оттук и човешките жертвоприношения. Не получи ли слънцето „безценната вода“ на човешката кръв, има опасност да спре да обикаля, затова тревогата достига­ ла апогея си в края на всеки „век“, тоест през петдесет и две години. Народът с ужас чакал да узнае дали слънцето ще поднови своя договор с хората. Последната нощ от „века“ прекарвали в страх и на тъмно. Надеждата се възраждала чак когато накрая небесното светило се появявало, след ка­ то свещенослужител запалвал новия огън върху гръдта на принесения в жертва човек. Животът можел да продължи. „Ако слънцето не се завърне“, страховитият въпрос, който си задавали древните мексиканци, е темата и загла­

вието на един роман на Шарл Рамю (1939). За жителите на едно високопланинско село в швейцарския кантон Вале, обърнало гръб на слънцето, то се крие зад планините от 25 октомври до 13 април. Но една зима слънцето отсъства подълго от обикновено. Болно е, линее, изстива и се смалява, „не м у достига сила, за да разпръсне жълтеникавата мъгла, провисена от единия до другия склон като стар парцал, то­ ку над селото“. Денят се е превърнал в „някаква безф орме­ на сивота, която изпълзява бавно иззад облаците като отвъд матово стъкло“. Непривичното задържане на мъглата кара стария Анзевуи - който умее да чете дебелите книги - да предрече скорошната смърт на слънцето. „Ще изригне чер­ вено, и после вече няма да го има“; и окончателно ще се раз­ простре нощта, „отрицание на което е“. Романът на Ш. Ф. Рамю66 правдиво описва дълбоката тъга, която властвала във високопланинските села през дългите люти зими: тога­ ва зачестявали самоубийствата. И до днес те са по-многобройни през необикновено дългите и снежни зими. Но страхът да не би слънцето да изчезне не е облада­ вал само древните индиански племена в Мексико или вче­ рашните планинци от кантона Вале. Жорж Сименон говори като за очевидност за „децата, които се страхуват от здра­ ча“ и също си задават въпроса: „Ами ако слънцето не се върне утре...“ „Нима това не е най-древният страх на све­ та?“67, добавя той. Бебетата обаче често не се страхуват от тъмното. А слепците, които не познават дневната светлина, все пак биват завладени от тревога с настъпването на нощ­ та: доказателство, че организмът живее с ритъма на вселе­ ната. Заедно с Ж. Бутоние е полезно да отграничим мето­ дологично страх в тъмното и страх от тъмното, пък било и с риск да променим порядъка на думите му68. Страхът в тъмното е този, който изпитват първобитните хора, изло­ жени през нощта на нападенията на кръвожадни животни, без да могат да отгатнат приближаването им в мрака. Зато­ ва „тези обективни опасности“ трябва да се отблъскват с ог­ ньове. Страховете, връщащи се всяка вечер, несъмнено са изострили вниманието на човечеството и са го приучили да се пази от клопките на нощта. Страхът_в тъмното е и онзи,

който внезапно завладява дете, заспало най-спокойно, но разбудено веднъж или няколко пъти от нощни кошмари. Ококорено, то сякаш още вижда страхотиите от своя сън. Този път става дума за „субективни страхове“. Те може би са основно обяснение на страховете, които ни нападат но­ щем. Доколкото съществува, „неразположението, което дос­ та възрастни развиват в тъмното“, се дължи на усещането, че нещо опасно ще скочи върху тях от мрака, или ги дебне, невидимо69". „Ей го, часа, във въздуха витаят/ тез шумове неясни, що тъмното подсилва“, пише Виктор Юго, а М юсе му отвръща във „Върбата“: „Ах, кой не е усещал сърцето си да се разтупква/ в часа, когато сам остане с Бога? Кой не се е обръщал, да види/ сенката що мисли, че го следва.../ И ужасът минава връз главите ни тогава, същински вятър над дървесните върхари70.“ „Човек, който вярва в духове и си въобразява, че вижда привидение през нощта, изпитва страха в целия му потресаващ ужас71“, пише Мопасан.* И разказва типичен случай на нощен ужас: един горски пазач убил бракониер в зимна нощ точно преди две години. Вечерта на годиш­ нината очаквал със заредена пушка, убеден заедно със се­ мейството си, че жертвата ще дойде да го извика, както предната година. В сред ужасното мълчание наистина чули някой да се плъзга покрай стената на къщата и да драска на вратата. После на стъклото на малкото прозорче се по­ явила бяла глава с блеснали като на див звяр очи. Пазачът стреля, но отваря вратата чак на разсъмване: бил убил ку­ чето си72. Повече от вероятно е, че „обективните страхове“ на нощта чрез натрупване през вековете карат човечеството да я насели със „субективни страхове“. И така страхът в тъмното прелива най-общ о и по-силно в един страх от тъмното. Но последният съществува и по други причини, 'Разкази, „Страхът“, превод Зефира Кацкова. - Б. пр.

по-вътрешни и свързани с човешкото устройство. При чо­ века зрението е по-остро, отколкото при много животни, например кучето и котката: затова мракът го обърква по­ вече от много бозайници. Освен това отсъствието на свет­ лина потиска задръжките на въображението. И то, освобо­ дено, по-лесно отколкото през деня смесва реално и фик­ тивно и рискува да се заблуди извън сигурните пътища. Ис­ тина е и това, че тъмнината ни избавя от надзора на дру­ гите и на самите нас и е по-благоприятна за деяния, от ко­ ито съзнанието или страхът ни възпират: немислими дър­ зости, престъпни начинания и пр. И накрая, изчезването на светлината ни изолира, обвива ни в мълчание и следовател­ но разколебава усещ ането ни за сигурност. Всички тези у с­ ловия обясняват неразположението, което настъпването на нощта предизвиква у човека, и усилията на градската ци­ вилизация да отблъсне царството на мрака и да продължи деня чрез изкуствено осветление. Как е изживявана нощта в зората на модерните вре­ мена? Още една теза няма да дойде в повече, за да отгово­ ри на този безбрежен въпрос. Най-малкото можем накрат­ ко да отбележим, че за мнозина тя запазва - и може би до­ ри засилва - своите тревожещи характеристики. Ако пословиците уверяват, че нощта носи съвет, при­ чината не е мракът, който я съпровожда, а отлагането на вземането на решение. Впрочем и пословиците се оплак­ ват от нейната тъма: „Нощта е черна като не знам си как­ во“73 - и се опасяват от нейните клопки: „Нощем любовта и виното имат своята злъч и отрова74.“ Нощта е съучаст­ ник на злосторниците: „Свестните хора обичат деня, а ло­ шите нощта75.“ „Бродиш само нощем, като свъсен монах или върколак76.“ И обратно, пословиците възпяват слънце­ то: „Като слънцето няма друго77.“ „Където слънцето грее, нощта няма власт78.“ „С когото е слънцето, избавен е от мрака79.“ „Не умира този, с когото е слънцето80.“ Изгревът на слънцето се приветства от моряците ка­ то надежда за избавление след нощ на изпитания:

„ В едр ата зор а носи светлината и надеж дата да стигнеш сигурен пристан след жестоката буря, сен­ ките на нощта и виещите сприи - пише Камоинш. Слънцето разсейва черния мрак и прогонва ужаса от съзнанието81.“ Сякаш ураганът непременно стихва със завръщане­ то на светлината. Нощта плаши и на сушата. В „Сън в лят­ на нощ“ Пирам възкликва: О, черна нощ, покрила с нощови земята вред, освен където ден е! О, нощ! Уви! Уви! О, нощ! Уви!82 Д ори за учения елит нощ та е населена с опасни духове, които „друга работа си нямат, та пътникът средно­ щен водят в яма“83". Тя е зловеща среща на най-страховити зверове, на смъртта и духове, по-специално на прокълнатите. Когато „железният език отби дванайсет“, четем още в същата пиеса на Шекспир, започва потайната доба, дето не е за човеци: Полунощ е. В своя кът всяка живинка се крие. Само някъде вълкът страшно по луната вие. Само грозен лъвски звук тук-таме раздира мрака, но сломен от своя плуг, хърка в хижата селяка. В запустелия таван кукумявка глухо вика и за смъртния саван с трепет мисли си болника. Свети в мрака дънер сух, час на мъртвите настава и тълпят се дух до дух по църковната морава.84

Затова пък зората отбелязва момента, когато земята отново принадлежи на живите: „Виж, вече там звездата на Аврора проблясва помежду им и съзрели лъча й, бързат духовете бели към гробищ ата, докато онези, умрели вън от бога, без ковчези във тинест яз, край прашен кръстопът, отдавна вече с червеите спят защ ото съвестта им прокълната сама им запрещава светлината и ги осъж да да живеят в мрак до свършека на свършеците чак85 !“ За стариците, които разменят по седянки приказки, събрани п од заглавие „Евангелие на хурките“86, лошите съ­ нища не са плод на психиката. Тъкмо обратното, привнесе­ ни са отвън и наложени на спящия от злосторно и тайнст­ вено същ ество, наречено Сащиетаге или Quauquemaire (в Южна Франция, Chausse-Vieillé). Раздумките в сборника из­ ползват т у единствено число - същество, „яхнато от Кокмар“, ту множествено и в този случай установяват връзка между пагубните изчадия и върколаците, хората-вълци: „Рече друга баба: тоз, дето е орисан да се превръща във вълк, ще е случайност, ако не го предаде на сина си, а дъщ ерите м у и синовете й охотно биват Кокм ери87.“ Една от „най-мъдрите“ в седянката отговаря на пре­ дишната, че трябва да се пазят от „мъртвите духове, както и от веди, Кокмери, човековълци, защ ото действат, без да ги видиш88“ ... Та причинителите - или причинителки - на кошмари са отнесени към опасна категория, където редом с тях откриваме безразборно веди, таласъми, върколаци, призраци, човековълци. За да се опитат да избягат от властта на същ ествата, които смущават съня, бабите си

разменят съвети и рецепти: „Рече едната... ако идеш да си легнеш, без да обър­ неш стола, на който си се събула, има опасност през нощта да те яхне Кокмар89... Перет рече, че Кокмарите се страхуват най-много от гърне с гореща вода до огъня90. А друга отвръща: „....Който се страхува Кокмар да не го навести нощя в леглото, да тури дървено стол­ че пред огина, та ако дойде, да седне там и няма да може да се отлепи, дорде не пукне зората91...“ Друга уверява, че се „отървала от Кокмара“, откакто „са и накъсали VIII стъбълца в нощта на Еньов­ ден и от тях направили IV кръстчета, които сложили в четирите краища на леглото92“ . Затова пък една от разказвачките, която никога не била „лъгана от пакостлив дух“, не знае как да се отърве от Кокмара. Била чула, че „който дои кравите си в петък между двата задни крака, Кокмара го наляга93“. В отговор идва безпогрешна рецепта: „Няма грешка, казва една от предачките, който иска да се отърве от Кокмера, да заспива с кръстосани ръ­ це, а ако се плаши от пакостливи духове, да сложи нощницата си с предницата отзад94.“ Страхът от нощта се съпровожда, както вече отбелязахме, от общ о недоверие към „студената“ луна, „госпо­ дарка на вълните“ - изразът на Шекспир съвсем не е хва­ лебствен. Когато е „гневно пребледняла“, „тъй всичко е пропила с мокра влага, че вредом пъплят ставните болежки95“. Ако се вярва на английския поет Т. Декър (15721632), всички с тревожно любопитство следят промените на скитащото светило. Известно е, че е способно да посее лудост. А когато изглежда така, сякаш плаче, вещае нещас­ тие. В съчетание с други планети носи чума. В луната, раз­ правят, бил затворен мъж с вързоп тръни на гърба и с гру­

бо подковани обувки - този персонаж заема голямо място в махленските приказки96. Много цивилизации обаче гледа­ ли на луната като на двузначен символ и сила, която може да бъде колкото добра, толкова и зла. Тя расте и намалява. Умира и наново се ражда. Указва растителните цикли. Вдъхновява или съпровожда фантазмите, свързани с прин­ ципа „живот-смърт-възкресение“97". Но в Европа в зората на модерните времена са подчертани предимно отрицател­ ните аспекти на луната, доколото е съучастница именно в злосторствата на нощта. Показателна в това отношение е известната поема на Ханс Зак с\ посветена на Лутер, „сла­ вея“ от Витемберг. Благодарение на песента на тази пти­ ца, която най-сетне възвестява утрото: „...Лунната светлина избледнява и помръква. Някога тази лъжлива светлина заслепила цялото стадо овце; та се отвърнали от пастира и пасбището си и, под­ мамени от лунния светлик и зовящия ги глас на лъ­ ва, се изгубили вдън гори и пущинаци98.“ Следователно измамната луна е свързана с ада; и Ронсар е на това мнение, когато уверява, че вандомската вещица Дениз „командва сребристата луна99“. Изобщо между XIV и XVII век господстващата кул­ тура, доколкото набляга с болестно предпочитание върху магьосничеството, сатанизма и проклятието, подсилва тре­ вожещата и зловредна страна на нощта (и на луната). Вяр­ ват, че под закрилата на мрака стават повечето сборища на вещици, понеже грях и тъма вървят заедно. А адът, хиляди пъти рисуван и описван по онова време, бива представен от Данте и неговите наследници като място, където слънцето мълчи, водата е черна и дори снегът е изгубил белотата с 100. Сатаната - това е баналност - е господар на мрака, където жестокото му въображение измисля най-страховити мъче­ ния, за да влудява и изтезава прокълнатите. Подир автора 'Немски поет, роден и умрял в Нюрнберг (1495-1576), когото Вагнер прави герой на операта си „Нюрнбергските майстори-певци“. - Б. пр.

на „Божествена комедия“ Босх е неизчерпаем на тази тема. Но дори за хуманист като Г. Бюде*, наследник на гръкоримската традиция на пътуванията из ада и на християнския дискурс за сатанинското царство, последното може да бъде само област на вечен мрак. Когато описва ада, Г. Бюде го­ вори ту за „мрачния Тартар“, разположен „вдън подземния свят“, ту за „мрачна страховита пещера“, ту за „ужасна тъмна каторга, където Стикс отвлича хората“. Или обрису­ ва „кладенеца, който никога не се препълва“, където во ве­ ки веков ще бъдат „затворници множество богати, бедни, старци, младежи, деца, гламави и мъдри, невежи до учени“. Подобно на съвременниците си, и той вижда Луцифер като „княз на страховитите сенки“, „разбойник в мрака“ и - по израза на Омир - „Ериния, що обитава мрака101“. Като набляга от една страна върху астрологията и от друга върху Сатанинската власт (аспект, който ще бъде развит в глава 7), европейската цивилизация в началото на модерните времена изглежда се е поддала - с помощта на книгопечатането - на засилен страх от мрака. И все пак съществувал известен нощен живот както по селата, така и в града. Зиме залъгвали скуката и скъся­ вали времето на тъмнината, като се събирали по седенки, които продължавали и до среднощ. В Бургундия ги нари­ чали écraignes. „В цяла Бургундия - пише през XVI век Табуро Дезакор - даже по градовете, защото са населени с много бедни лозари, дето нямат средства да си купят дърва да се пазят от зимния студ, много по-остър в този кли­ мат, отколкото в останалата част на Франция, нужда­ та, майка на знанието, родила следното изобретение в някоя крайна улица да се строи заслон или колиба от 'Гийом Бюде (1467-1540) - забележителен елинист, поддържал корес­ понденция с големи личности на своето време като Еразъм и Рабле, ос­ новател на библиотеката във Фонтенбло, прераснала в Националната библиотека, издействал от Франсоа I създаването на Колеж дьо Франс (1 5 3 0 ).- Б . пр.

кръгообразно побити в земята пръти, събрани отгоре като връх на шапка, която после покриват с пръст и тор, така плътно омесени, че да не прониква вода. Меж­ ду два пръта от най-защитената от вятъра страна оста­ вят отвор широк една стъпка и висок две стъпки, колкото да се провре човек, а отвътре покрай стените на коптора правят от платнища места за сядане на много души. Там обикновено след вечеря се събират най-кра­ сивите дъщери на тези лозари с хурки и други ръкоде­ лия; и будуват до среднощ102.“ Ето как създавали топло пространство, нощта оста­ вала отвън, а вътре ритуал на дружеско и подпомагащо об­ щение за няколко часа отблъсквал заплахите на мрака. Нав­ сякъде по селата имали обичай да организират подобни се­ дейки и този обичай се е запазил до прага на нашата епо­ х а 103. Ц еремониите по Коледа и огньовете по Еньовден, нощните веселби на бретонските селяни, патардията, която вдигали в сватбена вечер, сбирките на поклонници, които идвали отдалеч, пристигали в края на деня и очаквали зора­ та в - или в близост до - църквата, цел на тяхното пътешес­ твие: всички тези колективни прояви са и заклинания сре­ щу нощните страхове. Освен това през Ренесанса на най-ви­ сокото социално стъпало се увеличава броят на празници­ те, които се организират след мръкване. През 1581 в Рим Монтен присъства на нощни игри пред аристократична пуб­ лика104. Няколко години по-късно Т. Декър описва танците и маскарадите, организирани при специални случаи в Лон­ дон по къщите на богатите вечер на светлината на факли105. Ала нощта си остава подозрителна, защото е свър­ зана с развратниците, крадците и убийците. Затова построго наказвали онези, нападнали някого след края на де­ ня или в отстранени места, защ ото тогава жертвите можели по-малко да се защитават и по-трудно да получат по­ м ощ 106. И в наши дни наказателното право приема мрака като „утежняващ о обстоятел ство“ на някое злодеяние. Връзката меж ду мрак и престъпност впрочем е постоянна и усещана като такава. В допитване до общественото мне­

ние от 1977 липсата на осветление е посочена като фактор за несигурността от 43% от анкетираните във френските гр а д о в е с над 100 0 0 0 ж ители и от 49% в Париж и предградията. Година след осъществяването на мащабна програма по осветлението в Сейнт Луис, Мисури, кражби­ те на автомобили намаляли с 41%, обирите - с 13%107. Ренесансовият английски поет Т. Декър, който знае за какво приказва, не смекчава краските в описанието си на лондонската нощ по времето на Елизабет и Чарлз I. Тогава всички престъпници, които не смеят да се покажат на слън­ це, „излизат от черупките си“. Търговците, които убиват времето през деня намусени и неприветливи в магазинчета­ та си, се вмъкват в някоя кръчма, откъдето се прибират, за­ литайки - някои се пльосват в крайпътна вада. Чираците, въпреки че договорът им го забранява, на свой ред се прок­ радват към пивницата. Младоженци изоставят брачното ло­ же. Кресливи зяпачи се скупчват около пристава, който за­ държа пияница. Леки момичета се появявят по улиците и кръстосват до среднощ. Ако мракът е достатъчно плътен, ня­ кой тежък пуритан, който не би дръзнал на лунна светлина да припари до бардак, се решава да хлътне в къщата на кур­ тизанка. По тъмните улици акушерки бързат да помогнат при раждането на копелета, които после ще премахнат от света. Нощта е още по-опасна, защото често стражите с алебарди, заспали по кръстопътищата, хъркат шумно. А и от­ далеч се помирисват, защото са яли лук, за да се предпазят от студа. Тъй че Злото необезпокоявано може да продължа­ ва нощния си танц в големия град, докато от прага на таверните кавалерите правят подигравателни знаци към зас­ палите на пост войници108. Т Декър преброява не по-малко от хиляда кръчми в Лондон109. Някои са държани от мамички, Birdlime с двойна и тройна гуша. Те се наливат с ликьор и ракия и носят на средния си пръст, също както проститут­ ките, които снабдяват с дивеч, пръстен с череп. В денонощ­ но отворените си заведения предлагат на посетителите прословутите печени сливи, които в елизабетинската лите­ ратура са символ на мръснишки сделки сред утайката на общ еството110. Тъмнината естествено закриля разбиваните

на ключалки, които предпочитат да нападат магазините на заможните търговци на сукно и бижута. За по-сигурно им се случва да подкупят постовия или нощния пазач111. Дори в Париж през XVIII век, когато 5 500 фенера осве­ тяват главните артерии, не е добре да се отклоняваш от очер­ таните от светлината маршрути. Германецът Немайц, пуб­ ликувал през 1718 „точни указания за пътниците от висшите слоеве“, пише: „Никого не съветвам да ходи по града в тъмна нощ. Защото макар пазачът или конната стража да патру­ лират през цялата нощ, за да предотвратят безреди­ ците, има много неща, които не виждат... Сена, коя­ то прекосява града, трябва да влачи много мъртви тела, които изхвърля на брега в долното си течение. Ето защо е за предпочитане човек да не се задържа никъде и отрано да се прибира112.“ По времето на Регентството обаче нощният живот е двойно по-оживен в сравнение с онова, което е било двес­ та години по-рано. Тълкувайки стари заповеди, които на­ реждат на кабаретата да затварят след като камбаната на Парижката Света Богородица извести настъпването на ве­ черния час, през 1596 решават, че става дума за седем ча­ са вечерта от 1 октомври до Великден и за осем часа от Великден до 1 октомври113. След затварянето на градските порти и спирането на всяка занаятчийска дейност почтени­ те хора нямало какво да правят навън след вечерния час. Мястото им било у дома и скоро - в леглото. По този на­ чин разсъждавали пазителите на християнското стадо. Отец Моноар, евангелизирал Бретан от 1640 до 1683, като чул да говорят за бретонските будувания, ги отнесъл към вещерските сборищ а и жестоко ги преследвал. И бургундските écraignes се сторили подозрителни на духовенство­ то. Били повод за сбивания - писма за опрощаване на гре­ ховете наистина споменават кавги на излизане от седенкит е 114 - и предлог за „мърсуване“. Оттук и църковните заб­ рани. В синодално послание от Сен Брийо от 1493 г. четем:

„В предходно решение, за да сложим край на нелепите и скандални случки, с които много често се провиняват събиранията на предачки, бяхме забранили тези сбирки в нашия град и цялата епархия под заплахата от наказания, указани в разпоредбите на въпросното решение. Знаем, че забраната е била нарушавана мно­ гократно. Ето защо подновяваме специално тези раз­ поредби и отново забраняваме на всички наши пода­ ници, независимо от положението им, да правят тези сбирки и седенки с танци, лудории и волности, да учас­ тват и се появяват в тях под заплаха на отлъчване115...“ Естествено т. нар. écraignes продължили. Колкото до „бденията за светците“, за които се събирали по църкви и гробища, те често ставали причина за „блудства“, „игри“, „танци“, изнасилвания и други посегателства. Дотам, че за бдението на 15 август в Парижката Света Богородица дока­ рали в църквата войници, за да се справят със смутителите на реда116. Р. Волтие събрал множество индулгенции за бесуване по време на религиозни бдения, например такива: „[1383] Нощта на празника на Богородица през сеп­ тември... когато стават големи бдения и събирания на хора в голямата църква [на Шарите-сюр-Лоар]... [мла­ дежи], които бдят въоръжени, отвеждат свой другар, когото открили в църквата безчестно върху жена117.“ „[1383] Някой си Перен отишъл „поради голяма на­ божност на бдение за Богородица от Бар в областта на Орлеан и, изкушен от Нечестивия, тоя Перен и други младежи захванали да танцуват във въпросна­ та църква с много мъже и жени... за тази цел тия приятелчета изгасили свещите и ги хвърлили зад олтаря и разбили лампите“, после вързали една жена118.“ Следователно Неприятеля се възползва от нощта, за да въведе в грях човешкото същество, по-уязвимо поради липсата на светлина. Оттук и необходимото присъствие в някогашните градове на нощен пазач, който обикалял с фе­

нер, звънче и куче. Според Т. Декър той е „стражът на гра­ да, надзорник на всички квартали, почтеният шпионин, кой­ то разкрива нощните деяния и подобно на фенера на носа на кораб, служещ за водач и упование на моряците в найтъмните нощи, кръстосва града и често му спестява ред опасни пожари119“ . Следователно в интерес на всеки е да слуша и следва тези мъдри съвети; понеже нощта е опасна за тялото и душата, преддверие на смъртта и ада. Звънче­ то на пазача е вече погребален звън: Мъже, деца, моми, жени, Не е късно да подобрите живота си: Заключете портите, стойте си на топло в леглото, голяма загуба е да изгубиш девственост. И много губиш във гуляите среднощни. Разпасани слуги разсипват господарите: Щом чуете, че туй звънче звъни Мислете си, че бий последният ви час120... Такъв е злокобният напев на лондонския пазач, зад който трябва да разпознаем хилядолетния страх от една лошо прекарана нощ. По-горе припомнихме предсказани­ ята на Апокалипсиса: в новото небе и новата земя, обещ а­ ни на блажените, вече няма море. Няма да има и нощ. Веч­ ният Ерусалим ще бъде осветен от неотслабващата свет­ лина на Бога (Откровение на св. Йоана Богослова, 21:1, 23; Евангелие от Йоана, 1:5).

Типология на к о л е к т и в н и т е поведения по врем е на чума 1.

П р и съ стви е на ч ум ата1

На фона на идентифицираните по-горе (без да става дум а за пълен опис) всекидневни страхове се открояват през по-дълги или по-кратки интервали епизоди на колек­ тивна паника, особено когато някаква епидемия се стовари върху град или област. В Европа това най-често е чумата, най-вече през четирите века от 1348 до 1720. През този дъ­ лъг период обаче други зарази също покосяват населенето на Запада: английската треска в британските острови и Гер­ мания през XV и XVI век, тифусът в армиите по време на Трийсетгодишната война и още вариола, белодробен грип и дизентерия: последните три активни и през XVIII век2. Затова пък холерата се появява в тази част на света чак през 1831. Внимателното запознаване с текстовете от ран­ ното средновековие доведе напоследък до извода, че чума­ та е върлувала в Европа и около средиземноморския ба­ сейн между VI и VIII век с епидемични върхове през девет до дванайсет години3. После сякаш изчезва през IX век, за да пламне през 1346 по бреговете на Азовско море. През 1347 обхваща Константинопол и Генуа и скоро цяла Евро­ па, от Португалия и Ирландия до Москва. Пораженията на „черната смърт“ се простират върху годините 1348-1351 и отнасят, твърди Фроасар, „една трета от света“. През целия остатък на XIV и поне до началото на XVI век чумата се появява почти всяка година тук-там в Западна Европа. През 1369 ето я в Белгия и Елзас; през 1360-1361 - в Англия и Франция. През 1369 отново напада Англия, после опустошава Франция от 1370 до 1376, за да се прехвърли обратно през Ламанша. И Италия не е поща­ дена. Хронист от Орвието отбелязва: „Първата повсемес­ тна чума ни споходи през 1348 и беш е най-силната.“ Пое-

ле добавя: „Втора чума, 1363. Трета чума, 1374. Четвърта чума, 1383. П ета чума, 1389.“ Нова ръка е добавила: „Шеста чума, 1410.“ „Други ръце, коментира Е. Карпантие, биха могли да продължат списъка до XV век4.“ Да вземем и случая с Шалон-сюр-Марн. Датите на епидемии в града като че ли се подчиняват на някакъв ритъм, отбелязва се по един набег на чумата на десетилетие: 1455-1457; 14661467; 1479; 1483; 1 4 9 4 -1 4 9 7 ; 1503; 1 5 1 6 -1 5 1 7 ; 1 5 2 1 1 5 2 2 5. Оттук и следният анализ на Ж.-Н. Бирабан: „Ако проследим историята на чумата в някой град по това време..., установяваме, че нейните пристъпи са през осем , десет или петнайсет години и поразяват целия град, който губи до 20, 30 и дори 40 процента от населението си. Извън тези изригвания чумата ос­ тава почти ендемична и своенравно прескача от ули­ ца на улица, от квартал на квартал, припламва сезон­ но през следващите една, две, до пет-шест години, после угасва за няколко години. За да се появи отно­ во в „смекчената“ форма, която често предшества „взривната“ форма, преди да я последва6.“ Подвижна, неумолимо завръщаща се, с повтаряемите си появи чумата няма как да не създава сред населението „състояние на нервност и страх7“. Във Франция между 1347 и 1536 Ж.-Н. Бирабан идентифицира 24 чумни пристъпа главни, вторични или допълнителни — за 189 години, или почти по един на всеки осем години. В следващ период, кой­ то се простира от 1536 до 1670, са отбелязани само 12 прис­ тъпа (на всеки 11,2 години8). След което болестта като че ли изчезва, за да лумне в Прованс през 1720. Във Франция и най-общо на Запад ендемичността на чумата намалява след XVI век, като с това само откроява най-силните изригвания: в Лондон през 1603, 1625 и 1665; в Милано и Венеция през 1576 и 1630; в Испания през 1596-1602; 1648-1652; 16771685; в Марсилия през 1720. Тези дати и места, както подо­ зираме, са само отправни точки в диахронията и география­ та на чумните епидемии в бароковата епоха, защото епиде-

м иитеот 1576-1585 и 1628-1631 всъщност се разпростират върху голяма част от Европа9. Колкото и силни да са тези взривове - особено последният във Франция, марсилският те са все по-нарядко, разделени от години, в които не се съ­ общава за никакъв подозрителен смъртен случай. Следова­ телно болестта става по-спорадична и локализирана и след 1721 изчезва от западния свят. Но преди това в продължение на близо четиристотин години чумата е, според израза на Б. Бенасар, „голям персонаж от вчерашната история10.“ Голям, защ ото е зловещ. Съдейки по престъпления­ та му, които стъписват съвременниците: „През тези две години [1348—1349], пише парижкият кармелит Жан дьо Вьонет, броят на жертвите е такъв, какъвто никога в миналото не е нито чуван, нито виждан, нито четен11. А Бокачо уточнява във въведението към „Декамерон“ по повод на Флоренция: „Поради жестокостта на небето, а отчасти може би и поради хорското коравосърдечие, от март до юли [1348] - (било поради силата на чумната зараза, било защото страхът, вселил се у здравите, им пречеше да се грижат както трябва за болните и да задоволяват нуждите им) сред стените на град Флоренция измряха, както се твърди, над сто хиляди души. А до тази смър­ тоносна напаст навярно никой и не е предполагал, че в града има толкова много люде. Колко огромни двор­ ци, какви прекрасни къщи и знатни домове, някога гъм­ жащи от челяд, от синьори и дами, сега бяха опустели до последния слуга! И колко славни мъже, колко кра­ сиви жени, колко прекрасни младежи, които не друг, а самият Гален, Хипократ или Ескулап биха определили за напълно здрави, сутрин се хранеха със своите близ­ ки, другари и приятели, а на следния ден вечеряха с предците си на оня свят!12.“* 'Тук и навсякъде по-нататък цитатите от „Декамерон“ на Джовани Боm on С3 В пРевод на Никола Иванов по изданието на „Народна култура“, 1980. —Б. пр. *

Изчисленията на Бокачо са крайно пресилени. Дали е вярно дори твърдението на някои историци, че Флоренция наброявала 110 000 жители през 1338 г. и само 50 000 в 1351? К. Ж. Белош смята, че градът на Арно събирал 55 000 души през 1347 и 40 000 души четири години по-късно: кое­ то все пак прави намаление с близо 30%. И докато насе­ лението започвало да нараства през втората половина на XIV век, „морът“ отнесъл отново 11 500 души през 1400 и може би 16 000 през 1417. Колкото до Сиена, тя била насе­ лена с 20 000 души през 1347, 15 000 през 1349, 12 500 през 138013. Според британски историци Англия била ампутира­ на от 40% от своите жители между 1348 и 1377 (наброява­ ла 3 757 000 към първата дата и 2 223 375 към втората14). Черната чума и последвалите я тук са ако не единствените, то поне главните виновници за тази катастрофа. Ето сега някои трагични рекорди: Алби и Кастр загу­ били половината от населението си между 1343 и 1357, а през 1350 заразата отнесла - по наистина спорни изчисле­ ния - 50% от жителите на Магдебург, между 50 и 66% от живеещите в Хамбург, 70% от тези в Бремен15. Черната чу­ ма опустошава най-вече градовете, но не отминава и села­ та: Живри в Бургундия загубило една трета от населението си. В Савоя броят на домакинствата в енорията Сен-Пиер дю Суси от 108 през 1347 паднал на 55 през 1349, а в съсед­ ните енории - от 303 през 1347 на 142 през 134916. В някои домени на Уинчестърското абатство броят на умрелите се­ ляни, 24 през 1346 г. и 54 през 1347 и 1348, рязко отскача до 707 през 134917. Колкото до общия брой на покосените от тбзи мор в Западна и Централна Европа през 1348-1350, м о­ жем да приемем оценката на И. Ренуар: „... Съотношението на жертвите на чумата спрямо цялото население изглежда се колебае между 2/3 и 1/8 съобразно областите18.“ Следо­ вателно Фроасар не греши в преценката си, че една трета от европейците били покосени от заразата, която все пак била особено жестока в Италия, Франция и Англия. Европа (като цяло) повече няма да познае толкова тра­ гична епидемия, като върлувалата през 1348-1350. Макар заразата да се връща още много пъти и да приема размери-! е

на катастрофа в градски, регионален, дори национален план. Париж изгубил 40 000 души през 145019. Лондон, който набро­ явал около 460 000 жители през 1665, загубил 68 500 от чума­ та същата година20. В началото на XVIII век Марсилия наброява почти 100 000 души, а епидемията от 1720 отнема около 50 000 (като се брои и околната територия21). Същото съотношение, но спрямо по тежки човешки маси, откриваме в Неапол през 1656. По онова време свръхнаселеният град броял 40 0 -4 5 0 000 души. Чумата покосила 240 - може би дори 270 хиляди22. А сега положението за Италия и Испания през XVII век. Горна Италия (от Венеция до Пиемонт, включи­ телно и Генуа) претърпяла демографски спад от 22% между 1600 и 1650, причинен главно от чумата през 1630: епидемия­ та мори 32% от населението на Венеция, 51% от жителите на Милано, за Кремона и Верона този процент е 63, а за Мантуа - мрачен рекорд - 77%. През първата половина на XVII век Италия като цяло загубила 14% от населението си (1 730 000 души23). Вероятно са сходни и загубите в по-сла­ бо населената Испания. Трите големи офанзиви на смъртта (от ч у м а )- 1 5 9 6 -1 6 0 2 ,1 6 4 8 -1 6 5 2 , 167 7 -1 6 8 5 -от н ел и 1 250 000 живота. През 1652 Барселона губи към 20 000 от своите 44 000 жители24. През 1649-1650 Севиля погребва 60 000 от своите 110 или 120 хиляди жители25. Следователно чумата е сред главните причини за кризата, преживяна на двата полу­ острова през XVII век. До края на XIX век причината за чумата остава неиз­ вестна. Науката от онова време я приписвала на замърсява­ н ето на в ъ зд у х а , то пък предизвикано би л о от катастрофално съчетание на небесните тела, било от изпа­ рения от гниене, идващи от почвата или от земните недра. Оттук излишните в наши очи предпазни мерки, когато пръс­ кали с оцет писма и монети, палели прочистващи огньове по кръстопътищата на заразен град, дезинфектирали хора, дрехи и къщи чрез силни парфюми и сяра, когато в заразни периоди излизали на улицата с маска във формата на птича глава, чиято човка била пълна с ароматизиращи вещества. От друга страна, старите хроники и иконографията не спо­

менават като предизвестие за епидемия голямата смъртност сред плъховете, на която Албер Камю набляга в „Чумата . Пренебрегва се и ролята на бълхите. Затова пък се описва опасността от пренасяне на зараза от човек на човек. Днес е известно, че тази опасност е очевидна при белодробна чу­ ма, която се предава чрез капчиците слюнка. Но днешната медицина си задава въпроса относно „догмата на плъха , когато става дума за бубонната чума. Наистина историята на тази болест от памтивека остава свързана с плъховете. Но при много епидемии от бубонна чума изглежда, че глав­ ният агент за предаване е не паразитът на плъха, а бълхата по човека, преминаваща от агонизиращ върху здрав прием­ ник. Така че смъртността не е била непременно свързана с предшестваща я епидмия по гадините26. Затова поражения­ та от заразата са най-големи в народните квартали, където гъмжат паразити. Та ако очистителните и кръвопусканията, ако страхът от пренасяне на заразата чрез екскрементите на болните, ако избиването на животни, които не носят бълхи (коне, волове и т.н.), са били безпредметни, затова пък е би­ ло уместно да се горят тъкани, по-специално вълнените, в заразените къщи. И наистина е трябвало при възможност да избягаш, или най-малкото да се изолираш. Още повече, че бубонната чума често причинява вторично белодробно ус­ ложнение. Народното здравомислие в случая е имало пра­ во срещу „учените“, които отказвали да повярват в прилепчивостта на заразата. В крайна сметка, все по-ефикасните мерки за изолиране довели до отлив на заразата. На тази отчасти правилна профилактика често отго­ варяло точно наблюдение на симптомите на болестта, осо­ бено бубонната: описание на „циреите“, локализиране на отоците, като в клиничната картина се поставя ударение върху подутия език, парещ ата жажда, силната треска, тръпките, неравномерния пулс, делириума, нервните разс­ тройства, главоболието, втренчения поглед. Марсилски ле­ кар записва след една епидемия: „Болестта започваше с главоболие, повръщане, пос­ ледвани от силна треска... Обикновено симптомите

бяха равни тръпки, слаб пулс, вял, бавен, учестен, не­ равномерен, концентриран и такава тежест в глава­ та, че болният едва я крепеше и изглеждаше замаян и объркан, като пиян, с втренчен поглед, изразяващ ужас и отчаяние27...“ Хората забелязали, че чумата връхлита най-вече през лятото (не винаги обаче) - настина бълхите обичат темпе­ ратура 15—20 градуса в атмосфера с 90-95% влажност; че напада особено бедните, жените и децата и покосява пре­ димно след глад. „Трактат за чумата“ на Сезар Морен (Па­ риж, 1610) съдържа глава, под наслов „Как чумата обик­ новено следва периодите на голям глад“. А изпод перото на скромен ломбардски каноник, свидетел на чумата от 1630 в градчето Бусто-Арзицио, четем следните уточне­ ния, отнасящи се за 1629: „Оскъдицата стигна дотам, че вече дори с пари не се намираше храна... Бедните ядяха хляб от червиви трици, ряпа и всевъзможни треви. Репите се прода­ ваха по 16 су главата. И когато отвън докарваха ря­ па с каруци, бедните тичаха и се блъскаха да си ку­ пят; същински изгладнели кози, хукнали на паша... Последваха болести - ужасни, нелечими, непознати на лекари, хирурзи и на всеки жив човек, - които про­ дължиха шест, осем, десет и дванайсет месеца. И ум ­ ряха безброй хора през 1629.28.“

2.

Кошмарни картини

Колкото и да са крайни, тези бележки следва да се добавят към документацията „на онези, които съчетават кризи на съществуването и цикли на чумата29“. Но те се включват и в една умствена представа за епидемиите, ко­ ито, по-специално в случая с Италия от XVII век, изглеж­ дат свързани с други две традиционни бедствия, глада и войната. Чумата тогава е „бич“, сравним с бедите, порази­

ли Египет. Виждат я и като опустошителен облак, връхли­ тащ от чужбина, който се премества от страна на страна, от крайбрежието към вътрешността, от покрайнините на един град към друг, сеейки смърт по пътя си. Описвана е и като един от конниците на Апокалипсиса, като нов „потоп“, като „върл враг“ - мнение на Даниел Дефо - и най-вече ка­ то пожар, често известяван от огнената диря на комета в небето. В Прованс и Австрия хора видели „искрата на чу­ мата“ да прекосява града и, излизайки от труповете, да се стрелка връз здрави дотогава хора30. Ч увството, че се сблъскват с пожар, може би се засилвало от честата връз­ ка между лято и епидемия и от обичая да се палят по кръс­ топътищата очистителни огньове, нещо като ответен огън. И най-вече сравнявали заразата с лумване на пожар: „Чумата се разпространяваше още по-бързо поради то­ ва, отбелязва Бокачо, че от болните, които общуваха със здравите, тя се прехвърляше у последните така, както огънят лумва по всеки сух или мазен предмет, поставен до него31.“ От своя страна, Даниел Дефо пи­ ше: „Чумата е като голям пожар... ако започне в гъсто застроен град и се разгори, той става все по-ожесточен, беснее навсякъде и унищожава всичко, което м о­ же да достигне32.“*Образът на разпространяващ се огън откриваме и под перото на марсилски лекар, преживял епидемията от 1720, който разказва за „изумителната бързина, с която болестта минава изведнъж от къща на къща и от улица на улица като някакъв пожар... И градът като да пламва от болестта33.“ Сравнение на чумата с огъня откриваме и в разкази­ те на италиански каноник и на пастор от Водоа за страш­ ната чума от 1630, истинска „буря от горест“. Свещеникът на Бусто-Арзицио, на чието свидетелство вече се позовах‘Тук и по-нататък цитатите от „Дневник на чумавата година“ на Дани­ ел Дефо са в превод на Васил Атанасов, изд. „Народна култура“, 1983. - Б. пр.

ме, пише приповдигнато, като обиграва името на своя град ( arsizio : опърлен, изгорял): „Уви, скъпо и нещастно отечество! Защо не плачеш ти, о, Бусто?... Опожарен и унищожен, кажи-речи са­ мо въглени и пепел, превърнат в скръбна пустош... И няма днес по-истинско за него име от пепелището Бусто, защото е напълно изгорял34.“ Пасторът от Водоа му приглася, когато споменава Пинрол, „плам­ нал от чумата35“ Португалски свещенослужител от XVII век на свой ред описва чумата като „буен неукротим огън36“. В се пак за църквата и за художниците, работещи по нейна поръчка, чумата е също и най-вече дъжд от стрели, стоварващ се връз хората изневиделица и по волята на един разгневен Бог. Образът наистина е по-стар от християнст­ вото. Първа песен на „Илиада“ описва как „стреловержецът“ Аполон „с гняв във сърцето се спусна от стръмния връх олимпийски, носейки лък еластичен и стрелник двус­ транно затворен. С ек зазвънтяха стрелите върху рамене­ те на бога, както разсърден вървеше, подобен на нощ неп­ рогледна... обсипа войските със свойте стрели смъртонос­ ни37.“ * Но именно религиозната култура подема и популя­ ризира този образ. В края на XIII век Яков Ворагински ве­ че споменава в своята „Златна легенда“38 видението на све­ ти Доминик: гневният Христос от небето насочва три стре­ ли срещу човечеството, провинило се в горделивост, алч­ ност и похотливост. Приемайки Черната чума и последва­ лите я през вековете за божие наказание, духовенството и верующите схващат най-естествено атаките на болестта като смъртоносни стрели, изпратени свиеше. Така общин­ ският регистър на Орвието с дата 5 юли 1348 отбелязва „неимоверната смъртност, причинена от чумата, която в този момент жестоко изпраща стрелите си навсякъде39“. ‘Превод на Александър Милев и Блага Димитрова, Омир, „Илиада“, изд. „Народна култура“, 1 9 6 9 ,- Б. пр.

Иконографията подема това сравнение и го разпространява през XV и XVI век в Италия и отвъд Алпите. Стрелите на епидемията се появяват за първи път върху пано от олтара на босоногите кармелити (1424) в Гьотинген40. Христос ги изпраща като плътен дъжд върху хората. Седемнайсетина са пронизани. В се пак доста други са защитени от голямата мантия на Богородица - тази тема често ще бъде разработ­ вана. Фреска на Беноцо Гоцоли в Сан Джиминяно (1464) показва как Бог Отец, въпреки коленичилите Христос и Б о­ городица, изпраща отровната стрела върху града, поразен от заразата предната година. Диптих от Мартин Шафнер (ок. 1510-1514), запазен в Нюрнберг41, също отразява та­ зи колективна представа за чумата. Вляво, от едно буре­ носно небе ангелите изпращат стрели връз грешното чо­ вечество, което се разкайва и умолява. Вдясно, по молба на противочумните светци Христос възпира с ръка наказа­ нието. Отбитите от първоначалната си цел стрели се отк­ лоняват от заплашения град и се изгубват нейде. Поняко­ га темата на възмездието не е пряко изразена, а производ­ на от постановеното наказание. В анонимна германска кар­ тина, съвременна на предходната, персонажите внезапно са поразени от стрели, дошли свиеше. Улучени са в слабини­ те и подмишниците (там обикновено се възпаляват лимф­ ните възли), но и в други части на тялото. Пронизана жена се свлича, дете и възрастен вече лежат на земята, едното мъртво, другият умиращ. Мъж в разцвета на силите си не ще избегне приближаващото го острие42. Божиите стрели изобразяват чумата и върху над­ гробна стела на каноник в Мозбург (църквата „Свети Кастул“, 1515), в картина от катедралата в Мюнстер, върху платно на Веронезе, което се намира в музея в Руан. Вър­ ху ex-voto в църквата на Ландау-ам-дер-Изар могат да се видят как се сипят над всички къщи в града. Вариация на темата прехвърля стрелата от Божията десница в ръката на Смъртта. Гримасничащ и понякога препускащ върху трупове скелет изстрелва стрелите си по живите без оглед на положението им в общ еството, заети с работа или раз­ влечение. Подобни сцени могат да се видят в общинската

библиотека Intronati в Сиена (1437), в Сент-Етиен-дьо-Тине (1 4 8 5 ), в двореца „А батело“ в П алермо (Триумф на смъртта от X V век), в анонимна английска гравюра от 1630, която показва как лондончани бягат от три скелета, които ги заплашват със стрелите си. С това художниците искат да подчертаят не само м о­ мента на Божието наказание, но също внезапността на ата­ ката на болестта и факта, че никой, богат или беден, млад или стар, не може да разчита, че ще бъде подминат - два аспекта на епидемията, поразили съзнанието на всички, жи­ вели по време на чума. Всички свидетелства за мора наб­ лягат върху скоротечността. По повод на епидемията от 1348 парижкият кармелит Жан дьо Вьонет отбелязва: „Хора болни само от два-три дни умираха бързо, с почти здраво тяло. Здравият днес на следващия ден беш е мъртъв и по­ ложен в земята43.“ Същото наблюдение споделя и ис­ пански лекар, когато описва чумата в Малага през 1650: „Мнозина умираха внезапно, други за няколко часа, а смятаните за спасени падаха мъртви, когато най-малко се очакваше44“. „Нищо не може да се срав­ ни с яростното върлуване на епидемията, пише Да­ ниел Д еф о в „Дневник на чум авата годи н а“ (в Лондон през 1665), въпреки че заразените къщи бя­ ха затворени тъй точно и строго, колкото бе възмож­ но45.“* Описвайки светкавичния развой на болестта, един марсилски лекар, преживял заразата през 1720, отбелязва: „Някои умираха внезапно, други след дватри дни46.“ Затова толкова често се споменават хо­ ра, които не успяват да стигнат до лазарета, а свър­ шват на улицата.

Но не и достатъчно спешно. При Жан Делюмо цитатът е по-категори­ чен:... хората се разболяваха така внезапно и умираха толкова бързо, че беше невъзможно да се разбере навреме, за да се затворят къщите с не­ обходимата точност. - Б. пр.

Тези наблюдения, които пораждат съвсем разбираем луд страх, отговарят на истината. Ако чумата е първично белодробна, тя започва внезапно, разпространява се в ор­ ганизма, без да срещ не сериозна съпротива, и „смъртта настъпва два-три дни след началото на неразположението в 100% от случаите47“. Колкото до класическата бубонна форма, тя се проявява веднага с висока температура от 3940 градуса и впечатляваща клинична картина - ускорен пулс, разширени зеници, блеснал поглед, повръщане, пре­ съхнала уста. Бубоните се развиват чак след 48 часа. Но може и да не се появят: тогава става дум а за сепсисна чу­ ма. В този случай или бубонът не е имал време да се офор­ ми, или засегнатите жлези са разположени много дълбоко и затова не се забелязват лесно. Най-вече тази форма на болестта изумявала преживелите периоди на голям мор. Защото мълниеносно поваля с температура 40-42 градуса, проявява се с нервни и психически смущения, спонтанни кръвоизливи от кожата, лигавиците и кръвоносните съдо­ ве, като предизвиква смърт след 24 или 30 часа48. Марсил­ ски хирург отбелязва в 1720: „Не оцеля никой от болните, 40 44 при които не се появи оток . Иконографията не пропуска да отрази, дори да пре­ увеличи скоропостижната смърт от чума50, която холанд­ ците от XVII век наричат „бързащата болест“. Темата се появява първо в миниатюрите, посветени на шествието, което папа Григорий I организира по време на чумата през 590 г. „Пребогатият часослов на херцог Дьо Бери“ (Шанти йи )\ часословът на Пол де Лимбург (Ню Йорк, Cloisters) и този на Майстора на свети Йероним (Бодлианската биб­ лиотека, Оксфорд) изобразяват хора, които ненадейно рух­ ват по време на церемония. В рисунката на Лохрер „Чума­ та в Берн през 1439“ (Берн, Национална библиотека) два­ ма души в погребално шествие са поразени отведнъж. В ‘Братя Лимбург, Пол, Ян и Херман, фламандски миниатюристи от на­ чалото на XV век. Тримата работят в двора на херцог Жан дьо Бери, където между другите си творби създават и прочутия ръкопис, украсен с миниатюри, „Пребогатият часослов на херцог Дьо Бери“. - Б. пр.

две холандски гравюри, едната анонимна, другата на В. де Хан, се вижда как рухват двама носачи на ковчег, който па­ да заедно с тях (музей „Ван Столк“, Ротердам). Върху вне­ запната смърт наблягат още „Голямата чума“, приписвана на Лиферинкс (Балтимор, Walters Art Gallery ), „Чумата, по­ разяваща римски войници“ (1593), гравюра на Санредам (М узей на университета по медицина в Копенхаген), голя­ мото платно на Спадаро „Благодарности след чумата през 1656“ (Неапол, музей „Сан Мартино“), творбата на Н. Миняр „Чумата в Епир“ (Париж, Института „Пастьор“). На нея е изобразено как хирург, току що срязал бубон, се свли­ ча, изпускайки ланцета. Описаните по-горе картини от Нюрнберг и Мюнхен изобразяват смъртоносни стрели от небето, като ги насоч­ ват към цял град, независимо към кого. От някои докумен­ ти обаче се подразбира, че чумата е била селективна и е моряла предимно бедните. По повод на епидемията през 1599 в Северна Испа­ ния Б. Бенасар събрал следните свидетелства. Валядолид, 26 юни: „За кратко време умряха неколцина от висшето общ ество, но най-много са от беднотията.“ Сепулведа, 26 април: „Всички, умрели в този град и земите му, са много бедни и нямаха... с какво да преживяват51.“ Според Даниел Дефо чумата в Лондон през 1665 на­ несла поражения предимно сред многобройните без­ работни в столицата: „... Чумата, която върлуваше страшно от средата на август до средата на октомв­ ри, отнесе тридесет или четиридесет хиляди от тези хора, които, ако бяха останали живи, щяха сигурно да бъдат непоносимо бреме с бедността си52.“ В Марсилия през 1720 градските съветници говорят за „скромните хорица, тези, които чумата почти ви­ наги поразяваше“. А д-р Ру уточнява: „Бедствието бе пагубно за невинните клетници, за бременните жени, по-податливи от другите, и за простолюдието53.“

Други свидетелства обаче са в противоположен сми­ съл. Да припомним цитирания по-горе текст на Бокачо: „Колко огромни дворци, какви прекрасни къщи и знатни дом ове, някога гъмжащи от челяд, от синьо­ ри и дами, сега бяха опустели до последния слуга! Какви известни родове, какви несметни наследства, какви големи богатства останаха без наследници54!“ Като описва по най-добри източници чумата, опус­ тошила Милано през 1630, в „Годениците“ Мандзони отбелязва, че епидемията, първоначално ограни­ чена в бедните квартали, впоследствие обхваща це­ лия град: „Упоритостта у гражданите да се отрича чумата естествено отстъпваше и изчезваше успоред­ но с постепенното й разпространение, което ставаше чрез съприкосновение и общуване на хората55.“* По подобен начин и в Марсилия заразата се разпрос­ транява из целия град, тръгвайки наистина от гъстонаселените квартали. Така че наред с констатацията, че бедните били първите жертви, д-р Ру може да зак­ лючи: „Тя [чумата] напада безразборно всякакви хо­ ра, мъже, жени, млади, стари, слаби, яки и охолни56.“ В крайна сметка, ако не избяга навреме, всеки, бо­ гат или беден, млад или стар, става прицел на ужасния стрелец. Измислено от духовенството, което чете Апока­ липсиса и е чувствително към наказателния аспект на епи­ демията, сравнението между нападението на чумата и си­ пещите се изневиделица стрели върху жертвите води до за­ силване на култа към свети Себастиан сред народа. Задейс­ тва се един от законите, ръководещи магическата вселена:

'Тук и по-нататък цитатите от „Годениците“ на Алесандро Мандзони са в превод на Петър Драгоев, изд. „Народна култура“, 1977. При Жан Делюмо цитатът звучи така: Упоритото отричане на чумата най-сетне от­ стъпи пред очевидното, особено след като видяха съсредоточената в простолюдието епидемия да се разпростира и да поразява по-знатни лю­ де чрез предаване от човек на човек. - Б. пр.

подобното прогонва подобното, за да извика обратното57. Понеже свети Себастиан умрял, пронизан от стрели, вяр­ вали в силата му на закрилник, който отбива стрелите на чумата. От VII век насетне го призовават срещ у епидеми­ ите. Ала славата му се разраства особено след 134858.0 т тогава в католическата вселена чак до XVIII век включи­ телно във всяка селска или градска църква е представен свети Себастиан, пронизан от стрели. Португалски свещеник, който подробно описва цър­ ква в Порту през 1666, не пропуска да спомене присъстви­ ето на свети Себастиан: „Ето статуята на светия мъченик, ключ е провесен на една от стрелите, които му пронизват сърцето; клю­ чът м у е връчен от общинския сенат по време на чу­ мата, върлувала преди седем десет години - да пази Бог да не се върне, - та светецът да избави града от туй голямо зло, както го е правел винаги дотогава. Затова никой не см ее да м у отнеме ключа59.“ Старите хроники, които описват чумите, съставляват своеобразен музей на ужасите. Страдания на отделни хора се притурят към кошмарни, сякаш родени от халюцинация, гледки по улицата, за да пресъздадат непоносимото. Първо, мъченичеството на чумавите. „Болните усещат невъзмож­ на горещина и задушаване, силна треска, нетърпима болка в слабините и подмишниците“: такава клинична картина очертава през 1650 лекар от Малага60. Хирурзите смятали, че е полезно да се срязват или изгарят упоритите тумори. „Те ставаха толкова твърди, съобщава Д. Дефо, че никой ин­ струмент не можеше да ги среже и затова ги изгаряха с ра­ зяждащи вещества, така че мнозина умираха, побеснели от болки, а понякога и по време на самата операция61.“ Да ми­ нем от индивидуалното към колективното. Ето Марсилия от 1720 г. през погледа на съвременник: „зловредни пари“ из­ лизат от къщите, където се разлагат трупове, а улиците са задръстени с камари дюш еци, завивки, дрехи и всякакви гниещи боклуци. Препълнените гробове показват „чудовищ­

ни тела, едните подути и черни като въглен, другите също подути, сини, виолетови и жълти, всичките вонящи и раз­ пукнати, оставят диря от сплута кръв62.“ Следователно до­ ри за оцелелите чумата е дълбока психическа травма, коя­ то възстановява за нас текст, наситен с панически ужас, на един свещеник, свидетел на чумата през 1630 в Милано. Той изброява трескаво „бъркотията от мъртви, умира­ щи, мъка, викове, писъци, ужас, страдание, терзания, страхове, жестокост, кражби, отчаяни жестове, сълзи, молби, бедност, мизерия, глад, жажда, самота, затво­ ри, заплахи, наказания, лазарети, мазила, операции, бубони, въглени, подозрения, припадъци63“... Кошмарни картини, стихиен порой от дум и, чието струпване обаче възсъздава трагичното сцепление на пре­ живяното.

3.

Нечовешки разрив

Когато се появява опасността от зараза, първо се опитват да не я видят. Хрониките за чумата открояват чес­ тата небрежност на властите да предпремат наложителните пред надвисналата опасност мерки. В се пак е истина, че след включване на отбранителния механизъм защитните мерки се усъвършенстват с течение на вековете. В Италия през 1348, когато епидемията се разпространява през прис­ танищата - Генуа, Венеция и Пиза, - Флоренция е единст­ веният град от вътрешността, който се опитва да се предпа­ зи от наближаващия нашественик64. Същата инерция се пов­ таря в Шалон-сюр-Марн през юни 1467, където въпреки съ­ вета на управителя на Шампан отказват да преустановят школски занимания и проповеди65; в Бургос и Валядолид през 1599, в Милано през 1630, в Неапол през 1656, в Мар­ силия през 1720, като изброяването не е изчерпателно. Ес­ тествено има основателни обяснения за подобно поведение. Не искали да подплашат населението - затова в началото на

епидемиите често забраняват траурните изяви - и най-вече не искали да прекъсват външните икономически връзки. Защото за един град карантината означавала трудности в прех­ раната, срив на икономическата дейност, безработица, въз­ можни улични безредици и т.н. Докато броят на жертвите от епидемията оставал все още ограничен, можели да се на­ дяват, че ще се оттегли от само себе си, преди да е затрила целия град. Но отвъд тези признати или признаваеми при­ чини, естествено съществували по-дълбоки и по-несъзнавани мотивации: законният страх от чумата карал да се отла­ га възможно най-дълго моментът, когато ще я погледнат в лицето. Лекари и управници се опитвали да се самозалъг­ ват. Като успокоявали населението, успокоявали и себе си. През май и юни 1599, когато чумата върлува из цяла Се­ верна Испания - и когато не се страхуват да използват точ­ ната дума, щом става въпрос за другите, - лекарите от Бур„ гос и Валядолид поставят успокоителни диагнози на случа­ ите, отбелязани в техния град: „Не е точно чума“; „обикно­ вено заболяване е“; става дума за „треска, дифтерит, боде­ жи, катар, подагра и други подобни... На някои им се поя­ виха бубони, но [такива], които минават лесно66“. Когато опасността от зараза се конкретизира на хо­ ризонта за един град, нещата на етажа на взимащите ре­ шения обикновено протичат така: властите нареждат съм ­ нителните случаи да се прегледат от лекари. Често послед­ ните поставят успокоителна диагноза, предугаждайки ж е­ ланието на общинската управа. Ако заключенията им са пе­ симистични обаче, определят други лекари и хирурзи за контраанкета и те не пропускат да разсеят първоначални­ те опасения. По този сценарий протичат нещата в Милано през 1630 и в Марсилия през 172067. Общински съветници и здравни власти се опитват да си затварят очите, за да не забележат надигащата се вълна на опасността, и маса хора постъпват като тях, както точно отбелязва Мандзони по повод на епидемията през 1630 в Ломбардия: „При пристигането на новините от толкова силно зара­ зените села, които образуват около града [Милано] поч­

ти полукръг, някои на разстояние не повече от осемнадесет-двадесет мили от града, други само на десет, все­ ки би помислил, че ще настъпи всеобщо раздвижване, някакво желание за добре или зле разбрани предпазни мерки, поне някакво безплодно безпокойство? И все пак, ако мемоарите от онова време са единодушни в нещо, то е в свидетелстването им, че не е имало нищо подобно. Гладът през последната година, притеснения­ та от страна на чуждите войски, душевните мъки - всич­ ко това изглеждаше повече от достатъчно, за да се обяс­ ни смъртността. Ако по площадите, дюкяните и къщи­ те някой подхвърлеше дума за опасността, биваше пос­ рещнат с невероятни подигравки, с гневно презрение. Същото лекомислие, същата - по-добре да кажем слепота и натрапчиво схващане преобладаваше в се­ ната, в съвета на декурионите, във всяко учреждение68.“ Същото колективно поведение се проявява в Париж по време на холерата от 1832. Точно по средопостие „Монитьор“ съобщава тъжната новина за започващата епиде­ мия. Но отначало отказват да повярват на този твърде офи­ циален вестник. Хайнрих Хайне разказва: „Понеже беш е празник, понеже грееше хубаво слънчице и времето беш е чудесно, парижани се кълчеха весело по булевардите, където дори се забелязваха маски с болезнен цвят и измъчен израз, които паро­ дираха страха от холерата и самата болест. Вечерта имаше стълпотворение по баловете, самонадеяните смехове почти заглушаваха гръмката музика, вихреха се в горещи до неприличност танци, поглъщаха всевъзможни сладоледи и студени напитки, когато изведнъж най-скокливият от арлекините, почувствал да му се вледеняват краката, си свали маската и от­ кри сред всеобщ ото смайване едно мораво лице69.“ Същата година в Лил населението отказва да по­ вярва в приближаването на холерата. Отначало го взема п.

за измислица на полицията70. Следователно във времето и пространството се на­ тъкваме на някакво единомислие при отхвърлянето на д у­ ми, възприемани като табу. Отказвали да ги изрекат. Или пък, ако ги споменавали в началото на епидемия, било са­ м о в отрицателни и успокоителни изрази като „не е точно чума“. Страхували се, че с назоваването на злото ще го привлекат и ще разрушат последното укрепление, което го възпира. В се пак идвал моментът, когато повече не можели да отбягват да назоват заразата с ужасяващото й име. Тогава паниката заливала града. Разумното решение било да избягат. Знаело се, че ме­ дицината е безсилна и че най-сигурното средство е „чифт ботуш и“. Още от XIV век Сорбонага съветва тези, които могат, да бягат „отрано, далеч и задълго71“. „Декамерон“ е съставен от веселите раздумки на млади хора, измъкнали се от флорентинския ад през 1348. „Най-добре ще бъде, съвет­ ва Пампинеа в началото на Ден първи, ако направим след­ ното: да се махнем от този град, както са постъпили преди нас и продължават да постъпват мнозина72.“ Естествено бо­ гатите първи напускали сцената, създавайки колективна па­ ника. Струпвали се опашки пред бюрата, които издават про­ пуски и здравни удостоверения, а улиците се задръствали от коли и каруци. Да чуем разказа на Даниел Дефо: „... По-заможните, особено знатните и благородници­ те от западната част на града [на Лондон през 1665], напускаха Лондон на тълпи с все семействата и прис­ лугата си... [на моята улица] нищо друго не се виж­ даше освен коли и двуколки с багаж, жени, прислу­ га, деца и прочие...73.“ Примерът на богатите тутакси бива последван от ця­ ла част от населението. Така в Марсилия през 1720: „... Щом видяха да се изнасят някои знатни личнос­ ти, безброй буржоа и други жители ги последваха: и настана голямо движение из града, навред извозваха

покъщина.“ Същата хроника уточнява: „Всички град­ ски порти едва стигат, за да пропуснат тълпата на из­ лизащите... Всичко живо дезертира, напуска, бяга74.“ Същата сцена се повтаря в Париж в момента на х о ­ лерната епидемия през 1832. По повод на „бягството на буржоата“ JI. Шьовалие отбелязва: „В дните 5, 6 и 7 април 618 пощенски коне са ангажирани, а броят на паспортите се увеличава с 500 на ден; Луи Блан оценява, че по 700 д у ­ ши дневно биват извозвани от транспортните служби75.“ Богатите не са единствените, които напускат застра­ шения от зараза град. Бягат и бедни: това се знае по сви­ детелства за Сантандер през 1597, Лисабон през 1598, С еговия следващата година (криели се по горите76), Лондон по време на епидемиите през XVII век. Лекар от Малага пише по време на чумата през 1650: „Заразата пламна та­ ка буйно... че хората се разбягаха като диви зверове по по­ лята; но в селата посрещаха бегълците със стрелба с м ускети77.“ Английски щампи от епохата изобразяват „множес­ тва, бягащи от Лондон“ по вода и суша. Даниел Дефо уве­ рява, че 200 хиляди души (от по-малко от 500 хиляди) на­ пуснали столицата през 166578 и посвещава част от разка­ за си на одисеята на трима бегълци - занаятчии, - които срещ ат в полето отряд от бродещи хора. Когато тримата скитници споделят намерението си да хванат през гората към Ръмфърд и Брентуд, обръщат им внимание, че „в т е­ зи места имало голям брой бежанци от Лондон, които се били разположили надлъж и нашир из гората, наречена Х енълт, и достигали чак до Ръмфърд. Тъй като тези бежанци нямали нито храна, нито жилища, те не само живеели ока­ яно и търпели огромни лишения по горите и полята, без да има кой да им помогне, но се говорело, че били така от­ чаяни от оскъдицата, че извършвали престъпления спрямо жителите на графството79“. И тъй на теория имало осн о­ вание да се бяга от чумата. Но импровизираното колектив­ но преселение и напливът към градските порти, които ско­ р о щ ели да б ъ д а т за т в о р ен и , приличали на м а с о в о изселване: мнозина тръгвали наслуки, без да знаят къде ще

с е озоват. Сцени, предвестници на преживените във Фран­ ция през юни 1940 по друга причина. Ето че обсаденият от болестта град вече е поставен п о д карантина, при необходимост обкръжен от войска, из­ правен пред всекидневния страх и принуден да води живот, който се различава от обичайното му съществуване. П оз­ натите рамки са отменени. Несигурността произтича не са­ м о от присъствието на болестта, но и от разрушаването на ел ем ентите от привичната делнична среда. Всичко е раз­ лично. Първо, градът е необичайно пуст и тих. Много от къщ ите са необитаеми. Освен това са побързали да прого­ нят просяците: нима тези плашещи маргинали не разнасят чум ата? А и са мръсни и вонящи. И гърла за хранене в по­ вече. С ред хилядите други подобни документи показател­ но в това отношение е писмо, писано в Тулуза през юни 1 6 9 2 о т общинския служител Марен-Торилон, който се опасява от епидемия: „Тук има големи болести и поне по десетима-дванайсетим а умират на ден във всяка енория. Два града край Тулуза, Мюре и Жимон, са напуснати от здра­ вите, които са хванали полето; дежурят в Жимон както по време на чума: несретата е обща. Бедняците ще ни донесат тук някое нещастие, ако бързо не издадем заповед; действа се да се изкарат от града и да не се оставя да влезе никой чужд просяк...“ В по-късно писмо (навярно от юли) Марен-Торилон изразява облекчението си: „Започваме да дишаме подобър въздух след издадената заповед да се завардят бедните80.“ Като предпазна мярка избиват поголовно животните: прасета, кучета и котки. В Риом през 1631 указ нарежда да се изтребват котки и гълъби, „за да се спре разпростране­ н и ето на болестта“. Офорт на Ридер (музея „Ван Столк“ в Р отердам ) представя хора, които разстрелват от упор д о­ маш ни животни. Надписът отгоре препоръчва да се изби­ ват „всички кучета и котки в общ ото ограждение и на един

час път наоколо“81. В Лондон през 1665 вероятно са уни­ щожени 40 000 кучета и пет пъти повече котки82. Всички хроники за чумата наблягат и върху спира­ нето на търговията и занаятите, затварянето на магазини­ те, че и на църквите, преустановяването на всяко развле­ чение, пустите улици и площади, мълчанието на камбани­ те. Вече цитираният португалски свещенослужител, който възхвалява смелостта на своите събратя, умрели по време на предишни епидемии, е добър свидетел какво представ­ лява чумата за съвременниците му и как страшно обърква всекидневното поведение: „От всички беди, сполетели този град, чумата е без съмнение най-жестока и най-ужасна. С пълно право по антономазия я наричат Болестта. Защото по земя­ та няма болест, която да е подобна и сравнима с чу­ мата. Само да пламне този буен и поглъщаш огън в някое кралство или република, и управниците се стъ­ писват, населението обезумява от страх, а прави­ телствената политика се разпада. Вече не се подчиня­ ват на правосъдието; занаятчийската дейност секва; семействата губят своята сплотеност, а улиците — оживлението си. Навред см ут и пълно объркване. Всичко е разрушено. Всичко е поразено и катурнато от тежестта и грандиозността на толкова ужасяващо бедствие. Хората, без оглед на ранг или богатство, са потопени в смъртна тъга. Всички страдат, едни от бо­ лестта, други от страха, и на всяка крачка се сблъск­ ват било със смъртта, било с опасността. Погребва­ щите вчера са погребвани днес, понякога връз мър­ тъвците, които предния ден са положили в земята. Хората се страхуват дори от въздуха, който дишат. Страхуват се от мъртвите, от живите и от самите се­ бе си, защ ото твърде често смъртта се загръща в дрехите, с които се покриват и които стават саван за повечето поради бързата развръзка... Улиците, площадите, църквите, осеяни с трупове, са толкова безутеш на гледка, че живите завиждат на

участта на вече умрелите. Обитаемите места са се превърнали в пустош и дори само тази необичайна самота увеличава страха и отчаянието. Отказват вся­ ка милост на приятели, защото всяка милост е опас­ на. И понеже всички се пържат на един огън, трудно намират състрадание един към друг. И понеже всички закони на любовта и природата са удавени или забравени ср ед уж асите на пълната обърканост, изведнъж децата се оказват отделени от родителите, жените от съпрузите, братята или прия­ телите едни от други - скръбно отсъствие на хора, които напускаш жив и повече няма да видиш. Мъже­ те, изгубили естествената си смелост, объркани ка­ къв съвет да последват, като отчаяни слепци се блъс­ кат на всяка крачка о своя страх и неувереност. С плача и вайканията си жените увеличават целия смут и безнадеждността, търсейки лек срещ у болест, за която лек няма. Децата леят невинни сълзи, защото понасят нещастието, макар и да не го разбират83.“ Откъснати от останалия свят, жителите странят едни от други дори вътре в прокълнатия град от страх да не се заразят взаимно. Избягват да отварят прозорците на къщи­ те и да излизат по улиците. Гледат да си стоят затворени у дома със запасите, които са успели да натрупат. Ако все пак се наложи да излязат да купят най-необходимото, вземат предпазни мерки. Клиенти и търговци на стоките от първа необходимост се поздравяват само от разстояние, разделе­ ни от широк тезгях. В Милано през 1630 не излизат без пис­ толет, с който да държат на разстояние всяко лице, вдъхва­ що подозрение, че е заразено84. Принудителният затвор се притуря към доброволното отшелничество и задълбочава пустотата и безмълвието на града. Защото мнозина са зап­ рени в къщите си, обявени за подозрителни и поставени под стража, дори със заковани или заключени с катинар врати и прозорци. В обсадения от чумата град присъствието на дру­ гите не е подкрепа. Обичайното оживление по улиците, поз­ натите шумове, които отмервали заниманията и дните, раз-

думката със съсед на прага: всичко това е изчезнало. Дани­ ел Дефо констатира със смайване, че „по време на това бед­ ствие хората не общуваха помежду си85“. Ето как в Марси­ лия през 1720 съвременник описва мъртвия град: „Повсеместно мълчание на камбаните... зловещо за­ тишие там, където едно време се чуваше отдалеч ня­ какъв шепот и неясен шум, който приятно застигаше хората и ги радваше... никакъв дим от комините по покривите на сякаш пустите къщи;... всичко нав­ сякъде е затворено и запретено.“ През 1832 пак в Марсилия холерната епидемия ще предизвика същите последствия. Както се вижда от това свидетелство: „Прозорците, вратите оставаха затворени, къщите не даваха никакъв признак за жи­ вот, освен за да изхвърлят телата, които холерата е уморила вътре; постепенно всички публични места бяха затворени; скръбна пустош се стелеше по кафе­ нетата и там, където преди се събираха хора; нався­ къде гробовно мълчание86.“ Мълчание потискащо, вселена на подозрение. Да прочетем по този повод италианската хроника за чумата през 1630, преписана от Мандзони: „... И докато разпръснатите трупове или купища тру­ пове, които бяха непрекъснато пред очите, непрекъс­ нато под краката ти, превръщаха целия град в едно безкрайно погребално шествие, имаше нещо още погрозно, още по-зловещо - това взаимно настървение, тази невъздържаност и чудовищност на подозрения­ та... П одозрение възникваше не само към близкия, към приятеля, към госта, но онези думи, онези връз­ ки на човешка близост - съпруг и съпруга, баща и син, брат и брат - будеха ужас; и нещо ужасно и не­ достойн о за казване! - от сем ейната трапеза, от брачното легло се опасяваха като от клопки, в които се таи отрова87.“

Другият е опасен най-вече ако стрелата на чумата го е поразила: тогава или го затварят в дома му, или набързо го евакуират в някой лазарет извън стените на града. Как­ ва разлика с отношението в обикновено време, когато род­ нини, лекари и свещеници го обграждат с горещи грижи! При епидемии близките се отдръпват, лекарите не пипат за­ разните, или ги докосват възможно най-малко, ако не и само с пръчка; хирурзите оперират само с ръкавици; болногледачите поставят на ръка разстояние от болния храна, медикаменти и превръзки. Всички, които доближават чума­ вите, се пръскат с оцет, парфюмират дрехите си, при нуж­ да носят маски; край тях гледат да не преглъщат слюнката си и да не дишат през устата. Свещениците отдалеч опро­ щават греховете и дават последно причастие със сребърна шпатула, прикрепена към пръчка, която може да надхвър­ ля и метър. Човешките отношения са напълно объркани: изоставят ви точно в момента, когато най-много се нуж­ даете от другите и когато обикновено се грижат за вас. Чу­ мата е време на принудителната самота. В съобщение от времето на чумата в Марсилия през 1720 четем: „[Болният] е под ключ в таванско поме­ щение или в най-забутаната част на къщата, без м е­ бели, без удобства, покрит с парцали или вехтории, без друго облекчение за страданията освен стомна вода, оставена бързешком край леглото му, от която сам трябва да пие въпреки своята немощ, често при­ нуден да взема бульона от прага на стаята си и да се тътри обратно до леглото. Напразно се кае и стене, няма кой да го чуе88...“ Обикновено болестта си има ритуали, които свърз­ ват страдащия със заобикалящите го; смъртта в още поголяма степен се подчинява на литургия от установени последователни моменти: тоалет на покойника, бдение на мъртвеца, поставяне в ковчега и погребение. Сълзите, по­ лугласните думи, извикване на спомените, подредбата на стаята на мъртвия, молитвите, погребалното шествие, при­

съствието на роднини и приятели са все елементи от риту­ ал на п р ех о ж д ан е, който трябва да п р отеч е в ред^и благоприличие. И обратно, в периоди на чума или на вой­ на краят на човека протича в непоносими условия на ужас, анархия и изоставяне на най-дълбоко вкоренените в колек­ тивното подсъзнание обичаи. На първо място е отменяне­ то на персонализираната смърт. В разгара на епидемиите всеки ден били покосявани със стотици, дори с хиляди чу­ мави в Неапол, Лондон, Марсилия. Болниците и набързо пригодените бараки преливали от агонизиращи. Как да се занимават с всеки поотделно? А и не всички стигали до ла­ зарета, умирали по пътя. Във всички описания на някогаш­ ните епидемии се споменават труповете по улиците, дори в Лондон, където властите изглежда по-успешно овладяват многобройните проблеми, породени от заразата. Дневни­ кът на Даниел Дефо уточнява, че трудно можело да се м и­ не по улица, без да се види някой труп на земята89. При то­ ва положение и дума не можело да става за тържествено погребение за богатите и за някаква, дори скромна, цере­ мония за бедните. Никакъв камбанен звън, никакви свещи около ковчега, често и никакъв индивидуален гроб. При обичайния ход на нещата гледат да камуфлират ужасната страна на смъртта с помощта на декор и церемонии, които са същински грим. Покойникът запазва своето достойнст­ во. Той е повод за своеобразен култ. Затова пък в периоди на чума, понеже се пазели от зловредните изпарения, бър­ зали да се освободят от труповете. Изнасяли ги припряно от къщите, дори ги смъквали с въжета през прозорците. „Гарваните“ (гробарите) ги прихващали с куки, прикрепе­ ни към дълги дръжки, и ги нахвърляли в ужасните талиги, за които говорят всички хроники за чумата. Когато злове­ щите каруци се появят в някой град, предшествани от хо­ ра с камбанки, било знак, че епидемията е преминала всич­ ки прегради. Няма защо да търсим надалеч откъде Брьогел е взел идеята за каруцата, пълна със скелети, която е изобразена в картината м у „Триумфът на смъртта в Прадо. Било нормално веднъж в живота си градският човек да е преживял поне една чума и да е виждал стъписващото

сноване на мъртвешките каруци от къщите до общите гро­ бове. Да се обърнем и по този повод към Даниел Дефо: Това беше наистина печална сцена и тя ме порази почти толкова, колкото и останалото, което видях: а останалото беше страшно и ужасно. В колата имаше шестнадесет-седемнадесет трупа; някои бяха увити в ленени чаршафи, някои в дрипи, други бяха почти го­ ли или увити тъй халтаво, че това, с което бяха покри­ ти, се изхлузваше при изсипването от колата и те пад­ наха съвсем голи между останалите. Но това нямаше . значение за тях, нито неприличието значеше нещо за някого: всички бяха мъртви, притиснати един до друг в общия гроб на човечеството, както можем да го на­ речем, защото тук не се правеше никаква разлика - и бедни, и богати падаха заедно, нямаше друг начин на погребване, нито беше възможно да има, тъй като не можеха да се намерят ковчези за огромния брой хора, които загиваха ежедневно в това бедствие90.“ Героят на Дефо, седлар, разказва още, че в тяхната енория „колите с мъртвите били на няколко пъти намирани да стоят при входа на гробищата, пълни с трупове, без при тях да има нито колар, нито звънар, нито който и да е друг . Чумавите градове не смогвали да поемат своите трупове. Затова в периоди на големи зарази нищо не разли­ чавало края на човеците от този на животните. Още Тукидид в своето описание на епидемията (която навярно не е била чума) през 430-427 пр. Хр. отбелязва: „ ... заразата се­ еше смърт сякаш в стадо добитък.“ (II, 51).' Същото се от­ нася и за болните от кой да е град между XIV и XVIII век — зарязвали ги да агонизират, а после хвърляли труповете им, сякаш са кучета или овци, в общи ями, тутакси покри­ вани с негасена вар. За живите е трагедия изоставянето на утешителните ритуали, които в нормално време придружаТук и по-нататък цитатите от „История на Пелопонеската война“ на Тукидид са в превод на Милко Мирчев, изд. „Наука и изкуство“, 1979. - Б. пр.

ват напускането на този свят. Когато смъртта до такава сте­ пен е демаскирана, „неприлична“, принизена, до такова ко­ лективно равнище анонимна и отблъскваща, има опасност цялото население да изпадне в отчаяние или лудост, тъй ка­ то отведнъж е лишено от вековните литургии, които са му давали достойнство, сигурност и идентичност в изпитания­ та. Това обяснява радостта на марсилците, когато в края на епидемията от 1720 отново видели погребални каляски по улиците92. Сигурен знак, че заразата напуска града и се зав­ ръщат обичаите и вдъхващите сигурност церемонии от нор­ мално време. Спиране на привичните дейности, тишина над Града, самота в болестта, анонимност в смъртта, премахване на колективните ритуали на радост и мъка: грубото скъсване с всекидневните привички се придружава от пълна невъз­ можност да се правят планове за бъдещ ето, тъй като „ини­ циативата“ вече принадлежи на чумата93. Докато в нормал­ ни периоди дори старецът действа с мисъл за бъдещ ето, както в баснята на Лафонтен —не само строи, но и сее. Да живееш без планове не е човешко. Но епидемията принуж­ дава хората да приемат всяка минута като отсрочка - ня­ мат друг хоризонт пред себе си освен близката смърт. Кдто съжалява, че е останал в Лондон, седларят на Дефо гле­ да по възможност да не си подава носа навън, изповядва греховете си, предава се на божията воля, отдава се на пост, смирение и размишление. „В промеждутъците четях книги и си водех бележки за това, което се бе случило през деня94“. През 1720 в Марсилия, когато става очевидно, че опасността е навред в града, един съвременник поверява на дневника си следното признание в безсилие: „[Вече] няма какво друго да се прави, освен гръмко да се измолва Б о­ ж ията м и л ост, подготвяйк и се за см ъ р т та95.“ К ато разстройва всекидневното обкръжение и прегражда пъти­ щата към бъдещ ето, чумата разклаща двойно основите на психиката —индивидуална и колективна.

4.

С тоицизъм и разю зданост: обезсърчаване и лудост

Медицината гледала на унинието и страха като на предпоставки за заразяване. Множество учени трудове, из­ лезли от XVI до XVIII век, са единодушни по въпроса. Според Парацелз разваленият въздух не може сам да пре­ дизвика чумата. Той произвежда болестта само когато се съчетае с маята на ужаса у човека. А. Паре поучава, че в периоди на „чумна треска“ човек „трябва да се поддържа весел, в добра и тясна компания, понякога да слуша певци и музикални инструменти, друг път да чете и слуша при­ ятно четиво96“... Лотарингски лекар от XVII век твърди приповдигнато: „О, спокойствие! Скъпа приятелко на сър­ цето, ти пазиш небесните ключове на здравето97.“ Негов колега от Оверн вижда в поведението на стоиците превъз­ ходно „противочумно средство“, понеже те са „без страх, без уплах, без вълнение; и наистина найучените сред учените са убедени, че едничкият ужас от тази болест е в състояние да я причини в съмни­ телен въздух. Идва от въображението и от ужасено­ то сърце, което е толкова слабо, че вече не се съпро­ тивлява на отровата98“. Мнението се споделя и от италианския ерудит Муратори, публикувал през 1714 трактат: как да се владееш в период на зараза. „Опасението, ужасът и меланхолията, пише той, са съ­ щ о чум а, защ ото подкопават нашия оптим изъм [disordinando lafantasia\ и предразполагат течностите в организма лесно да приемат и по определен начин отдалеч да привличат отровата, която властва [във въз­ духа], както опитът е доказал в безброй случаи99.“ В същия дух авторът на статистически документ от времето на холерата през 1832 пише: „Смятаха, че силните душевни емоции в много слу­ чаи могат да влошат състоянието на болните и дори да донесат болестта; затова към причините за холе­

рата отнесоха прекаляването с работа, гневните изб­ лици, неочакваната печал, сиреч всички морални уни­ ния и най-вече страха100.“ Мнения от този род обясняват факта, че през XVII век по време на чумна епидемия градските управници на Мец наредили да се организират обществени веселия, та да вдъхнат кураж и настроение на покосеното от заразата на­ селение. Картина на А. Минет (музея в Мец) припомня те­ зи празненства101. Но докъде трябва да се тласка доброто настроение. А. Паре уточнява посочените по-горе съвети, като подка­ ня жителите на поразен от чумата град да избягват женс­ ката част и трапезните излишества: „Понеже от тях [жените] силите и добродетелите са размекнати, виталните телесни еманации са разреде­ ни и отпаднали, след ядене стомахът няма сила и се получава застой в храносмилането, което води до развала и безброй други неприятности; от което м о­ же да се заключи, че дамата Венера е истинската чу­ ма, ако не я ползваш умерено. Та трябва да се пазиш от бездействие и да не прекаляваш с яденето и пие­ нето; защ ото тия неща пораждат запушвания и от­ ровни течности и онези, които не се въздържат от по­ добни крайности, са по-уязвими да пипнат чума102.“ Следва ли да се забранят всякакви сексуални отно­ шения по време на епидемия? Такава е доктрината на един хирург от М ец, която Бомпар, лекар от Клермон Феран, оспорва през 1630, като се позовава на авторитета на гер­ мански колега: „Учен германец казва, че разделянето на мъжете и жените ги прави тъжни и меланхолични, и е видял в един град да умират всички жени, отделени от мъже­ те, и не знае друга причина освен отлъката103.

С някои малки различия в подробностите всички те­ зи практикуващи лекари в крайна сметка препоръчват ед­ но: по-сигурно ще избегнеш чумата, ако не се поддаваш на ужаса, ако се въоръжиш с добро настроение и със силна доза стоическо спокойствие. Но това са думи и съвети на един интелектуален и нравствен елит. Тълпата простосмър­ тни не я е грижа за стоицизма и не от оптимизъм някои се отдават на пиянство и похот. Всички хроники за епидеми­ ите наистина споменават като постоянна величина поведе­ ние! о на хората, които в периоди на зараза му отпускат края и се хвърлят презглава в разгул и разврат. „Сега все­ ки се осмеляваше, пише Тукидид, с по-голяма леснина да върши такива неща, на които той преди това се отдаваше скришно104.“ Бокачо откликва в „Декамерон“: «Други пък бяха на съвсем противоположно мнение: те твърдяха, че няма по-сигурен лек против тоя мор от това човек да пие без мяра, да не бяга от наслажденията, да скита, да пее и да се весели, да върши каквото може и каквото му душа иска, да се надсми­ ва над всичко, което става около него. Каквото гово­ реха, това и вършеха кой както може: скитаха денем и нощем от кръчма в кръчма, пиеха без мяра; найчесто се събираха по чуждите къщи, стига да чуеха, че там ще намерят такива неща, които ще им се понравят и ще им доставят удоволствие105.“ „Дневник на чумавата година“ на Даниел Деф о на свой ред отбелязва във връзка с Лондон, че „несъмнено ставаха всякакви безчинства, дори лекомислени забавления и разврат се вършеха съвсем открито106“. Уверяват ни, че в Марсилия през 1720 „се виждало общ о разпасване сред простолюдието, дивашка слободия, ужасна разпуснатост всеки го карал през просото!107“ П одобно поведение явно по нищо не прилича на прозорливото и ведро спокойствие, препоръчвано от лекарите. То няма нищо общ о със см е­ лостта. Затова пък понякога е нарочно предизвикателно, сякаш предизвикателството е заклинание срещ у болестта!

И ето ви сцени, които биха се поколебали да покажат в те­ атъра или киното, толкова са невероятни. В Лондон през 1665 един клетник в добро здраве, но току-що изпратил до общия гроб талигата, отнесла жена му и децата му, бива отведен, съсипан, в кръчма. Пиещите там се гаврят с чове­ ка и неговата скръб, присмиват му се, че му липсвало см е­ лост да скочи в ямата и да отиде на небето заедно с тях. Понеже седларят на Дефо, който присъства на сцената, се обажда в защита на клетника, ето че и него вземат на при­ цел: да си бе седял вкъщи да си реди молитвите докато мъртвешката каруца не дойде да отнесе и него ! През 1722 в Авиньон били изпъдени болногледачки заради ра­ зюзданост и защ ото играели на „прескочи кобила“ с труЩО повете на чумави . Вероятно са били редки подобни богохулствени ж ес­ тове. Затова пък какво пиянство и каква разпасаност пора­ ди френетичното желание да се възползват от последните мигове живот. Изживяване на насладата, carpe diem , с ин­ тензивност, изострена от почти сигурната неизбежност на близката ужасна кончина. Тукидид и Бокачо, разделени от хиляда и осемстотин години, описват същия феномен: В Атина през IV век преди Христа: „...Затова и хората смятаха, че трябва да се отдават на бързи удоволствия и наслади, защото както техните собствени личности, така и техните богатства им се струваха ефимерни... Непосредствената наслада и всичко онова, което беше резултат от нея, ето всички тези неща заеха мястото на красивото и полезното. Боязънта ог боговете или пък човешките закони, нищо вече не беш е в състояние да ги възпре. От една страна, хората смятаха, че е все едно дали ще бъдат благочестиви или не, понеже виж­ даха, че всички загиваха еднакво, а в случай на прес­ тъпни деяния, никой не очакваше, че ще доживее дос­ татъчно продължително, за да може съдебният процес да се състои и за да може извършителят на простъпка­ та да изтърпи своето наказание. И всеки смяташе, че е много по-тежка заплахата от онова наказание, на кое­

то той беше осъден, и преди то да се стовари над гла­ вата му, всеки мислеше, че е напълно нормално да вку­ си нещо от живота110.“ Във Флоренция през XIV век, след като описва онези, които по време на Черната чума търсят само удоволствия и развлечения, Бокачо коментира поведението им така: „По причина на злощастното и бедствено положение, в което бе изпаднал нашият град, както човешките, така и божиите закони бяха изгубили почти всякаква власт и никой не ги зачиташ е. Тъй като техните блюстители и изпълнители подобно на мнозина дру­ ги бяха или умрели, или заболели, или пък бяха за­ губили толкова много стражи и служители, че не бя­ ха в състояние да изпълняват задълженията си, все­ ки беше свободен да върши каквото си иска111.“ В Лондон през 1665 наблюдават същото поведение, както съобщава Томас Гъмбъл в „Животът на генерал Мънк“: „Такова безбож ие и кощунство властваха - срам ме е да кажа, - че докато в една къща стенеха в менге­ мето на Смъртта, често се случваше в съседната да се разпасват без всякакви задръжки112.“ В крайна сметка и тази ненаситна жажда за живот би­ ла предизвикана от страха, опитвали се в опиянението да удавят мисълта за края. Н еобузданото превъзнасяне на ценностите на живота било начин да се замъгли непоноси­ мият натраплив образ на смъртта113. Когато изглеждало, че чумата няма да се спре, дока­ то не умори всичко живо, хората били изкушени и от дру­ го. да се поддадат на отчаянието. Пред някои нетърпими гледки дори най-твърдите характери се разколебават нак­ рая. Монсеньор Белзюнс, който на всеослушание отказал да напусне Марсилия през 1720, който в собствения си дом видял да умират единайсет души, който изповядвал и уте­ шавал агонизиращите, „изхвърлени от къщите си и изос-

тавени на дюшеци сред мъртъвците“, изпаднал обаче в ела бост и страх и известно време престанал да излиза. На 4 септември писал на архиепископа на Арл: „Що мъки видях, докато накарам да вдигнат сто и петдесетте полуразложени и глозгани от кучетата трупа пред входа на къщата ми, които вече вкарваха отровата вътре, та се наложи да живея другаде. Ми­ ризмата и гледката на труповете, които изпълват ули­ ците, ме накараха от доста дни да не излизам навън, тъй като не мога да понасям нито едното, нито дру­ гото. Поисках стража, за да не оставят повече тру­ пове по улиците край нас114.“ В момента, когато епископът на Марсилия отправя тази молба, градските съветници пишат до маршал Вилар, губернатора на Прованс, за да му съобщят пълното си б ез­ силие. Епидемията тогава е в разгара си. В подобен ста­ дий на заразата „Дневникът“ на Даниел Дефо описва същи­ те реакции в Лондон през 1665. Управници и население се оставят на отчаянието: „Най-после кметът издаде заповед да не се палят по­ вече огньове [по улиците] главно защото чумата бе­ ше така свирепа, че очевидно нищо не й въздейства­ ше и като че ли се усилваше, а не намаляваше вслед­ ствие разните мерки, които целяха да я ограничат и отслабят. И все пак обезсърчението на градските уп­ равници произтичаш е по-скоро от това, че никои мерки не се оказаха успешни, отколкото от нежела­ ние да се излагат на опасност... те не пестяха труда си, нито щадяха себе си, но нищо не помагаше: епи­ демията беснееш е и хората бяха изплашени и ужа­ сени до крайна степен, така че изпаднаха в отчаяние и, тъй да се каже, се предадоха115.“ Един от резултатите от това колективно отчаяние е, както съобщава Д. Дефо, че лондончани престанали да се

отбягват, вече не си стояли затворени в къщите, а ходели навсякъде: за какво са ни тия предпазни мерки, казвали, щом „всички ще минем по реда си116“? Все пак отчаянието и унинието изваждали някои от фаталистичното примире­ ние. Един „изпадал в екстаз“, втори се топял от скръб по за­ губата на близките си, трети умирал от страх, друг пък се обесвал117. Д. Дефо твърди: „... Невероятно е какви странни неща ставаха в отделни семейства всеки ден. В разгара на болестта или поради болката от отоците - тя беше наисти­ на нетърпима - хората загубваха самообладание, бълнува­ ха, полудяваха, понякога посягаха на живота си, като се хвърляха от прозорците или се застрелваха и т.н.118.“ Да припомним случая, за който разказва Монтен - как застра­ шени от чумата селяни дълбаят собствения си гроб и лягат вътре да умрят, като сами се зариват с пръст, поведение, бе­ лязано едновременно от отчаяние и мрачна смелост. „Можеше да се види как някой здрав още си копае гроба; други се заравяха още живи. А един от моите селяни, умирайки, се мъчеше да събере с ръце и кра­ ка повече пръст над себе си.“ Монтен сравнява тези живи самопогребани с поведението на „римските войници след битката при Кана, когато слагали в из­ ровените от самите тях ями главите си и ги затруп­ вали с пръст, за да се задуш ат119.“ Подобни неща се случват в Малага и Лондон в сре­ дата на XVII век. Следователно става дума за поведение, което се е повтаряло в различни страни като следствие от същите причини. „Тази зараза - пише лекарят от Малага - предизвика безподобни ужаси. Една жена се зарови жива, за да не стане храна на животните, а един мъж, заровил дъще­ ря си, скова собствения си ковчег и умря край нея120...“ От своя страна, „Дневник на чумавата година“ на Д е­ фо споменава „тези изгубили съзнание или отчаяни хо­ ра, които... искаха сами да се погребат121“.

Френски мисионери в Горна Волта ме увериха, че по време на глада през 1972—1973 са присъствали на подобни поведения, удостоверени и по време на обсадата на Па Ро­ шел през 1628. Описвайки чумата в Милано през 1630, М андзони отбелязва: „Наравно с покварата се увеличаваше и безум и­ ет о 122.“ Няма съмнение, че население, нападнато от епиде­ мията, е било заплашено от лудост. Тя се изразявала било в индивидуални отклонения в поведението - припомнихме някои, - било чрез изблици на колективен гняв, за които ще стане дума по-нататък, като едното не изключва другото. Подобни поведения се обясняват с рухването на привични­ те структури и десоциализацията на смъртта, със срива в човешките отношения, с постоянния страх и чувството на безсилие. В своя „Дневник на чумавата година“ Д. Дефо споменава шестнайсет случая с болни, които отварят про­ зорците, за да изкрещят своя страх, а думите „луд , „лу­ дост“, „умопомрачение“ са чести изпод перото му. Като доказателство - тези два текста: „... Тези страхове и опасения караха хората да вър­ шат хиляди слабоволни, глупави и греховни неща, пък и не липсваха наистина грешни хора, които да ги подтикват към това123.“ „Опустошението на чумата бяха по-големи през те­ зи страшни месеци и ужасът на хората се усили; о б ­ хванати от смъртен страх, те вършеха хиляди не­ обясними неща, някои ревяха, плачеха и кършеха ръ­ це, както вървяха по улиците124.“ Какъв кошмар е животът в град, където смъртта дебне край всяка врата! „Дневник на чумавата година на Даниел Дефо - най-добрият ни документ за период на чума, макар да става дума за роман —е пълен със сцени, сякаш бълнувани, и с покъртителни истории: хора надават вой, щом тали­ гата за труповете се появи на някоя улица; болен танцува гол навън; обезумели майки убиват децата си; чумав, завързан за леглото, се освобождава, като подпалва завивките си със

свещта; чумав, „съвсем полудял“, върви по улиците и пее, и изведнъж като пиян се хвърля на една бременна жена, опит­ ва се да^ я целуне - не вижда защо и тя да не се зарази от чумата125. Не е чудно, че при много хора духовната травма поражда патологични отклонения. Все по повод на чумата в Лондон от 1665 Самюел Пийпс говори за „лудост, която тлас­ ка хората в града [защото им забраняват] да следват трупо­ вете на тълпи, за да видят как ги погребват126“. Така прави поне веднъж търговецът, който води разказа на Д. Дефо. „При­ нуден от „любопитството“, той отива да види тази „яма“, когато в „нея имаше вече погребани 400 душ и“. Отива но­ щем, за да види как хвърлят телата, защото през деня би ви­ дял само рохкавата пръст, тъй като всички тела веднага са засипвани с пръст от гробарите127. Тази случка обяснява как и защо Черната чума и пос­ ледвалите я в ускорен ритъм променят вдъхновението на европейското изкуство, като го насочват повече към изоб­ разяване на насилието, страданието, садизма, лудостта и мъртвешкото128. Иконографските „проекции“, своеобразно заклинание срещу бича, наред с бягството и агресивност­ та са обичайни реакции пред страха, прераснал в гнетяща тревога. Основателни са твърденията на Моларе и Бросоле, че чумата е „непризнат извор за художествено вдъхно­ вение от XIV до XIX век, като се започне с фреските на Орканя в Санта Кроче във Флоренция и се стигне до „Чу­ мавите от Яфа“ на Гро и „Болницата за чумави“ на Гоя. Из­ глежда почти сигурно, че темата за мъртвешкия танц се ражда с голямата пандемия от 1348 и е показателно, че раз­ цветът й е някъде между X V и XVIII век, тоест по време­ то, когато чумата представлява остра опасност за населе­ нията1-9. Връзката между чумата и поръчката да се изобра­ зи мъртвешки танц е доказана за Любек (Мариенкирхе, 1463), Фюсен (параклиса Света Ана, 1600) - градът е опус­ тошаван от епидемии през 1588, 1583 и 1598, и за Базел (1439) с творба на Мериан. За разпространението и дъл­ готрайността на темата говори и следното уточнение: мър­ твешкият танц, нарисуван около 1530 г. от Холбайн Мла­ ди в Лондон (където самият той умира от чума тринайсет

години по-късно) познава 88 различни издания между 1530 и 1844130. Духа и иконографския репертоар на мъртвешки­ те танци откриваме и в гравюрите на един италианец от XVII век, Стефано Дела Бела (около 1648), посветени на чумата в Милано от 1630: смъртта отнася дете, увлича ста­ рец в гроба, хвърля младеж в кладенец, бяга, понесла на раменете си жена с главата надолу131. С болезнен реализъм художниците се опитват да пресъздадат ужаса на чумата и кошмара в будно състояние, преживян от хората. Те наблягат върху мълниеносното покосяване и върху най-отвратителните, нечовешки и гадни страни на заразата132. Някои детайли се повтарят като топос, например детето, вкопчено в ледената гръд на майчи­ ния труп. Откриваме го между другото в рисунка на Рафаело, в „Свети Рок се моли за чумавите“ от Доменичино (Ге­ нуа, Палацо Росо), в две платна, които Пусен посвещава съ­ ответно на „Епидемия в Атина“ (Ричмънд, галерия „Кук“) и „Чумата на филистерите“ (Лувър) и във всички творби, въз­ хваляващи всеотдайността на свети Карло Бороме и на пле­ менника м у Федериго в Милано. То присъства на преден план и в композицията на Тиеполо „Света Текла освобожда­ ва Есте от чумата“ (катедралата в този град) и т. н. Значителен брой изображения намекват чрез поведе­ нието на персонажите за ужасната смрад от агонизиращи­ те и труповете. Този си е запушил носа и се е отвърнал с гр и м а са от ум и ращ ия („ Ч ум ата в Б а зе л “ от Х е с , Kupferstichkabinett, Базел); оня - лекар - се приближава до болния, затиснал нос с кърпа (илюстрация към Fascicul Medecine te Antwerpen, Исторчески музей на медицината, Амстердам); друг пък в Ÿestilenza на Зум бо (оцветен восък, Палацо дел Барджело, Флоренция) е завързал кърпа върху носа си и ужасено отмята глава, докато носи труп в морга­ та. М ного художници, сред които П усен, разполагат до кърмачето, вкопчено в тялото на майката, трети персонаж — запушил носа си, той се опитва да прибере детето. Освен това художниците са искали да възстановят навярно, за да го неутрализират и за да се освободят от не­ го —ужаса от купищата трупове и нетърпиматата близос т

на живи и умрели. Труповете по улиците се разлагат, пре­ ди да бъдат прибрани, претоварени каруци и лодки се раз­ падат от тежестта, трупове, теглени с куки или завързани за опашката на кон, болни и умрели така наблъскани едни върху други в претъпканите лазарети, че на всяка крачка стъпват отгоре им, все автентични сцени, които упорито се повтарят от композиция в композиция в гравюрите, които Л. Руие посвещава през 1657 на „Чумата в Рим“ (Копен­ хаген, Медицински университет), както и в прочутата „Пи­ аца дел Меркатело в Неапол през 1656“, където М. Спадаро не спеставя на зрителя нито една подробност: конвул­ сиите и умоляванията на агонизиращите, подутите разла­ гащи се трупове, плъховете, оспорващи си вътрешности­ те, мъртвите, пренасяни на гръб или на столче и т. н. На тази прекалено достоверна иконография отговарят не са­ мо разказите за онова време, но и описанието на чумата от Скюдери: Размесени ужасно и навред умиращи и мъртви се стелят, Тук смъртнобледен плаши взора, Там друг, призеленял, размърдва се смъртник; И всички движещи се призраци, щ ом рухнат, са същински мъртъвци не различаваш вече кой е жив, кой не. С ужасен поглед, зинала уста, връз костите им сал зелена кожа; И в клетите отворени тела сред гниенето червеи гъмжат133... Що се отнася до втората половина на XVI и XVII век не се учудваме, че трансалпийските художници, живели в Италия като Пусен или Руие, и с още по-голямо основание италианците са предоставили такова значително място в творчеството си на епидемиите, които по онова време опус­ тошават полуострова. „Сцени от чумата“ са любим сюжет на флорентинския гравьор Джовани Бенедето Кастильоне (наричан II Grechetto), който ги създава около 1650134" и яв­

но е познавал „Чумата на филистерите“, нарисувана от Пусен по време на голямата зараза от 1630. Аналогична забе­ лежка важи и за Испания. Б. Бенасар отбелязва, че платна­ та на Валдес Леал „Двата трупа“ и „Смъртта, заобиколена от емблеми на човешката суета“ са били направени от чо­ век, който е бил ужасен свидетел на чумата в Севиля през 1649, покосила 60 000 от 110-120 хилядното население135. За да има толкова черепи, кръв и смърт, толкова синкава плът и подбелени очи в изкуството на „златния век“, не е ли отчасти поради епидемиите, които на последователни вълни прегазват славната, но крехка Испания?

5.

Страхливци или герои?

За да се разбере психологията на население, подложе­ но на епидемия, трябва да се открои и един главен елемент: по време на такова изпитание естествено се извършва „раз­ миването на средния човек136“. Можеш да си или страхли­ вец, или герой, не е възможно да си някъде между двете. В се­ лената на средното и полусенките, каквато обикновено е на­ шата - вселена, изхвърляща по периферията крайностите от добродетели и пороци, - внезапно бива отменена. Мощен прожектор изведнъж бива насочен към хората и безмилост­ но ги демаскира: едни изглеждат отвратителни и страхлив­ ци, други възвишени. Хрониките са неизчерпаеми върху те­ зи две страни на нечовешката реалност. Като разказва за чу­ мата от 1348 във Франция, Жан дьо Вьонет твърди: „... В много градове, големи и малки, поразените от страх свеще­ ници се оттегляха надалеч137.“ По време на чумата, върлува­ ла във Витенберг през 1539, Лутер горко констатира: „Те бягат един през друг и едва можеш да намериш някой да се грижи и утешава болните. По мое мне­ ние страхът, дето дяволът вселява в душите на кле­ тите хорица, е най-опасната чума. Те се спасяват, страхът помътва мозъка им, изоставят семейство, ба­ ща, роднини; без никакво съмнение, това е наказани­

ето за тяхното незачитане на Евангелието и за ужас­ ната им алчност138.“ В Сантандер през 1596 главният мирови съдия се от­ тегля на село с цялото си семейство^ В Билбао през сеп­ тември 1599 сигнализират, че енорийските свещеници не искат да дават последно причастие на заразените в болни­ цата, които умират без духовна подкрепа за „голям скан­ дал и ропот“ на населението139. Като разказва за чумата от 1630 в Милано, Мандзони отбелязва „изтреблението и бяг­ ството на мнозина, които бяха длъжни да надзирават и да се грижат140“. В Неапол през 1656 още в началото на епи­ демията кардиналът епископ забранява на свещениците да изоставят своите енории и храмове и взема мерки, за да улесни духовното подпомагане на болните. Но самият той бързо се оттегля в манастира Сант’Елмо и излиза оттам чак когато заразата свършва141. В Марсилия през 1720 ка­ нониците от Сен Виктор се молят за общ ото спасение зад дебелите зидове на своето абатство. Авторите на „Марси­ лия, мъртъв град“ уточняват: „Повечето буржоа и първен­ ци побягнаха: каноници от катедралата, от енориите Сен Мартен и Акул, благородници, енорийски и квартални ко­ мисари, търговци, лекари, адвокати, прокурори, нотариу­ си изоставиха паство, отговорности, дела, пациенти или клиенти142.“ Оттук и обвинението на един съвременник: „Може да се каже за срам на свещениците, канониците и монасите, оттеглили се по съседните землища, че откакто загубихме истинските Божии служители... три четвърти от чумавите измряха без изповед за голямо съжаление на нашия благороден прелат143. Най-набожните от църковните люде - онези, които остават, - както и жителите, останали по местата (често защото не са могли да заминат), естествено са огорчени от самоволно напусналите. Освен това, те се опитват да вяр­ ват или да внушават, че смъртта не щади бегълците пове­ че от другите. Написал през 1527 трактат по въпроса -

трябва ли или не трябва да се бяга от смъртта по време на чума, - Лутер твърди: „Сатаната преследва онзи, който бя­ га, и поразява онзи, който остава, тъй че никой не му се изплъзва 44.“ В същия дух английска гравюра от XVII век показва как въоръжени със стрели скелети нападат хората, наблъскани в каруца, които напразно се отдалечават от за­ разен град143. Каноникът на Бусто Арзицио поучава, като разширява обсега на наказанията: „... Зле постъпва човекът, що се опитва да избегне ръката Господна и нейните стрели... Никой от избя­ галите от Б усто поради опасността от чума не видя добро... Едни загинаха от лоша смърт, други бяха на­ казани до края на живота си с трайни недъзи, възмез­ дието удари трети в благосъстоянието им, делата им тръгнаха от зле по-зле: предупреждение... от Госпо­ да... да не бягаш от бедите, изпращани от небето, защото накрая всичко се заплаща с живота146.“ Но дали са били убедителни проповеди като тази и английската щампа, в която откриваме демократичните и нивелиращи намерения на мътвешките танци? Истина е обаче, че повечето от хората, които не успяват да избягат мислят само за собственото си съхранение и отбягват да се грижат за заболелите си близки. Изпод перото на хроникьорите се повтаря като при­ пев констатацията, че заразеният е изоставен от роднини приятели и съседи: ’ Брюжки каноник, който се намира в Авиньон през 1348, съобщава: „Бащата не посещава сина си, нито майката дъщеря си, нито братът брат си, нито синът баща си, нито приятелят приятеля си, нито съседът съседа, нито съдружникът съдружника, освен ако не иска да умре веднага заедно с него147...“ Ето сега свидетелството на Бокачо: „Сполетялата ни беда беш е вселила такъв страх в сърцата на мъжете и жените, че брат брата изоставаше, чичото - пле-

менника, сестра —брата, а често и жената —мъжа си, случваше се, макар и да изглежда невероятно, че ба­ щи и майки отбягваха да навестяват и наглеждат бол­ ните си чеда, като да им бяха чужди'48. По време на чумата, поразила Брунсуик през 1509, съвременник пише: „Много безсърдечни хора про­ гонват от дома си болните си деца и прислужници, изхвърлят ги на улицата, изоставят ги на злощастна­ та им участ149.“ А ломбардският каноник, преживял в Б усто Арзицио епидемията от 1630, твърди, че ако брат, сестра, май­ ка или баща се разболеят, другите членове на се­ мейството бягат надалеч „като дявол от тамян, ся­ каш са езичници или хугеноти150“. Същото поведение в Лондон през 1665 според Д. Дефо: „... Но, уви, времето бе такова, личната сигур­ ност на всеки един беш е така застрашена, че те не можеха да съжаляват за нещастието на другите... Са­ мосъхранението наистина изглеждаше да е станало единственото правило на поведение. Деца бягаха от родителите си, когато те изнем огваха в жестоки страдания. А в някои семейства, макар и не толкова често, родители изоставяха децата си151.“ Същото се повтаря в Марсилия през 1720. Доказател­ ство е това свидетелство за изоставените деца: „Бяха деца, които безчовечни родители, у които ужасът от болестта бе задушил всякакви естествени чувства, из­ хвърляха навън само с някакви стари дрипи за завив­ ка, като с тази варварска жестокост ставаха убийци на онези, на които доскоро се хвалеха, че са дали живот152.“ Дали стдва дума за топос, повтарян от хроника в хро­ ника? Вярвайте ни, става дума за много повече, за поведе­ нието на хора, разкъсвани от страх, проявяващо се отново от град в град и от век в следващия, като описаните в това изследване случаи. Към страхливостта на едни се прибавя циничната неморалност на други - същински пирати, грабители на кру-

шенци, - почти сигурни в своята безнаказаност поради сри­ ването на обичайния репресивен апарат. „... Всеки беш е свободен да върши каквото си иска153“, пише Бокачо. Повечето злодеяния се вършат от онези, които в Милано на­ ричат monatti. Хората, които вдигат труповете от къщи, улици и лазарети, които ги карат до общите ями и ги пог­ ребват, които водят болните до лазаретите, които горят или пречистват заразените или съмнителни предмети. Сво­ бодни от всякакъв надзор, едни изискват откуп от нежелаещите да бъдат отвеждани в болница, отказват да вдигат вече разложени трупове, ако не получат добра сума, и ог­ рабват къщите, в които влизат. През 1720 в Марсилия из­ ползват каторжници да вършат работата на „гарваните“ и плъзват какви ли не зловещи слухове: че крадели безнака­ зано във всички къщи, където били викани да приберат ум ­ релите, а за да не идват втори път в същото жилище, хвър­ ляли в зловещата каруца агонизиращите ведно с трупове­ те и т. н. И накрая, във всички заразени градове мними гро­ бари влизат по къщите, за да ги плячкосват, и многобройни кражои биват извършвани в изоставените жилищ а154. Няма никакво съмнение, че населението преувеличава ужа­ сите и броя на злодеянията по време на чума. Д. Деф о не вярва, че в Лондон през 1665 болногледачки са оставяли да умрат от глад, дори удушавали заразените, за които се гри­ жели, нито пък че пазачите на една къща, която властите затворили, са ускорили смъртта на болния вътре. Затова пък уточнява: „Макар да е ужасно да се каже, че сред та­ кова бедствие могат да се намерят хора със закоравели сърца, готови да обират и крадат155.“ Но срещу онези, които ограбват мъртвите и изоста­ вените къщи, и онези, много по-многобройни, който прос­ то се поддават на паниката, ето героите, които надмогват страха си, и хората, поради начин на живот (по-конкретно в религиозните общ ности), професия или отговорности из­ ложени на заразата, които не се измъкват. Черната чума покосява всички августинци в Авиньон, всички корделиери в Каркасон и Марсилия (в този град били 150). В Маглон оцеляват 7 от 160 корделиери; в Монпелие - 7 от 140; в

Санта Мария Новела във Флоренция - 72 от 150. Манас­ тирите на този орден в Сиена, Пиза и Лука, които наброя­ ват под 100 братя, губят съответно 49, 57 и 39. Общинс­ ките съвети са унищожени по същия начин. Във Венеция 71% от членовете са покосени; в Монпелие 83%, в Безие 100%, в Хамбург 76%. Естествено, особено изложени са лекарите (в Перпинян 6 лекари от 8 умират през 1348) и нотариусите: в Орвието Черната чума отнася 24 и нами­ рат само седмина, за да ги заместят156. Неумолимото из­ питание смазва едните и екзалтира другите. Жан дьо Вьонет възхвалява парижките монахини през 1348: „Светите сестри на Божия дом*, без да се страхуват от смъртта, докрай изпълниха задачата си с най-голяма благост и смирение; значителен брой от въп­ росните сестри, неведнъж обновявани, за да попъл­ ват празнотите от смъртта, почиват, вярваме блаже­ но, в Христовия мир157.“ Ако по време на епидемията от 1599 свещениците от Билбао не се показват особено смели, то в Бургос, Валядолид, Сеговия църковните лю де всеотдайно служат на болните и „с най-голяма точност158“ ги причестяват с риск за живота си. В Милано от 1575 до 1630 свети Карло Бороме*’, по-късно и племенникът му Федериго отказват да напуснат града въпреки съветите на обкръжението си. Те обикалят улиците, посещават лазаретите, дават утеха на чумавите и ободряват тези, които са край тях159. В същия град през 1630 капуцините са върховно всеотдайни. Съв­ ременник, цитиран от Мандзони, свидетелства: „Ако не бяха тези монаси, целият град щеше да бъ­ де унищожен; защото е истинско чудо как са могли ‘Hotel-Dieu, болница в Париж, строена от 1165 до 1260 до катедралата Парижката Света Богородица. - Б. пр. "Епископ на Милано, отличил се с благотворителни дела и със своята всеотдайност по време на чума. - Б. пр.

за толкова кратко време да окажат тъй многобройни услуги на населението, като се знае, че са получили съвсем малка помощ от града и благодарение на сво­ ята мъдрост и интелигентност можаха да подкрепят в лазарета толкова хиляди нещастници160.“* Ако капуцините, които наред с йезуитите са главни проводници на католическата Реформа, никога не срещат такава враждебност, от която страдат например членовете на О бщ еството на И сус’*, това се дължи именно на тяхна­ та всеотдайност по време на чумите, например в Париж през 1580-1581. Хората са им благодарни за себеотрица­ нието в тези трагични обстоятелства (същ о и при пожари). Във Франция и другаде много общини през XVII век по­ магат на капуцините да се установят при тях с надеждата да разполагат с изповедници и болногледачи по време на епидемия. Но тези монаси нямат монопол над смелостта. През 1656 в Неапол, докато епископът се затваря в дворе­ ца си, 96 монаси камилианци*** от 100 умират от чумата; през 1743 в Месина - 19 от 25. Дневникът на Дефо м но­ гократно отправя похвали към градските власти на Лондон, принудени да посрещнат епидемията от 1665. В началото на заразата кметът, шерифите, общинските висши чинов­ ници и членовете на общинския съвет обявяват, че няма да напуснат града, ще поддържат реда, ще оказват помощ и ще се справят д о най-добрия начин със задължението си. 'В българския превод: „Духовниците бяха тези, които проявиха безпре­ делна, неотстъпна и решителна преданост към тежкия при дадените об­ стоятелства дълг. В лазаретите, в града, никъде не липсваше тяхната по­ мощ; където имаше страдание, те бяха там: винаги сред немощните, умиращите, немощни и умиращи понякога и те самите; към духовната помощ те прибавяха според възможностите си и мирянска: оказваха всички услуги, които изискваха обстоятелствата.“ - Б. пр. “ Йезуитски орден, основан от Игнаций Лойола през 1534 за борба с ере­ сите. - Б. пр. ‘“ От ордена Отци на Добрата смърт, основан от отец Камиле де Лелис (1550-1614) с мисия да подкрепя болните. - Б. пр.

Което и правят без излишни крайности: „Всички висши чиновници удържаха смело на думата си. Кметът и шерифите бяха постоянно по улиците и по най-опасните места и макар че не искаха много на­ род да се събира около тях, все пак в наложителни слу­ чаи те допущаха хората да дойдат при тях и търпеливо изслушваха всички молби и оплаквания161.“ В Марсилия поведението на монсеньор Дьо Белзюнс е по-показно. От друга страна, вече споменахме, че за м о­ мент той се поддава на страха и според собственото му признание, допуска „слабост162“. Остава обаче в пълния смисъл пастир на стадото си, пример за марсилците, кои­ то силно се нуждаят от такъв. Защото повечето от управа­ та са се разбягали. Още по-голяма е смелостта на други­ те, по-специално на четиримата останали на мястото си градски съветници, които, без да се спират пред „явната опасност“, посрещат едновременно най-неотложните проб­ леми: прехрана, безработица, обществен ред, почистване на улиците, събиране на труповете и т.н.163 Колкото до све­ щениците и монасите, които не са напуснали поста си, те биват покосени от чумата: 49 капуцини, 32 обсервантини, 29 реколети*, 22 реформирани августинци, 21 йезуити, о б ­ що над една пета от марсилското духовенство164.

6.

Кой е виновен?

Колкото и да било стреснато, поразеното от чумата население търсело да си обясни сполетялото го бедствие. Откриеш ли причините за едно зло, сглобяваш наново ня­ каква помощна рамка, възстановяваш някаква подреденост, от която е логично да излезе указанието какви мерки да вземеш. Навремето биват формулирани три обяснение за чумата: едното от учените, другото от анонимната тълпа, ‘Реформирани францисканци, от лат. recollectus, вглъбен. - Б. пр.

третото едновременно от тълпата и от църквата. Първото приписва епидемията на разваляне на въздуха, предизвика­ но било от небесни феномени (поява на комети, съчетава­ не на планети и пр.), било от различни гнили изпарения, би­ ло от двете заедно. Второто е обвинение: сеячи на зараза нарочно разпръсквали болестта; трябвало да бъдат и з­ дирвани и наказвани. Според третото Бог, разгневен от греховете на цялото население, решил да си отмъсти; та следвало да бъ де успокояван чрез покаяние. Тези три обяснителни схеми с различен произход непрекъснато се наслагват в съзнанията. Бог можел да предизвести близко­ то си отмъщение чрез знаци в небето: оттук и паниките, предизвиквани от периодичното преминаване на комети и от „застраш ителни“ съчетания на планетите, например когато Марс „гледал“ Юпитер. Освен това теолозите учат, че демони и вещици при случай стават „палачи“ на В се­ вишния и изпълнители на неговата присъда. Нищо чудно, ако злосторни същества, без да знаят, че действат като из­ пълнители на Божията воля, нарочно разпръскват семена­ та на смъртта. Като събира трите типа причини, канони­ кът на Бусто Арзицио започва своето описание по твърде показателен начин: „Спомен за фаталната участ и ужасната гледка на една страшна болест, прилепчива и чумна, която се появи през лето господне 1630 главно с божествено разре­ шение; после, като дело и дяволска прокоба на мазила; и накрая поради влиянието на сезони, съзвездия и пла­ нети, враждебни на човешката природа165...“ Ето как общ ото мнение търси да открие колкото се може повече възможни причини за едно толкова голямо бедствие. Докато по призвание и професионална деформа­ ция учените настояват върху „естествените“ причини като небесните светила и разваления въздух, упорито отхвър­ ляйки идеята за предаване на заразата, лансирана още от XVI век от Фракасторо и Басиано Ланди.

През 1350 Медицинският факултет в Париж, запитан за Черната чума, изразява мнението, че „далечната и първа причина за тази чума е била и още е някакво небесно съзвездие... което разполож ение, ведно с други съчетавания и затъмнения, реална причина за см ъ ртон осн ото разваляне на в ъздуха около нас, предсказва смъртност и глад166“... Същото чувство продължава да се споделя от повечето лекари и през XVII век: „Лошото качество на въздуха, пише един от тях, може да е причинено от зловредни влия­ ния и зловещи съчетавания на небесните светила167.“ Друг обвинява паралелно „разположението и движението на не­ бесните светила, които предизвикват болестните атоми, се­ ят отровни изпарения и водят до смъртта на въздуха168“. Дори през 1721 лекарят на пруския крал смята, че чумата е предизвикана „от болестотворни замърсявания поради гни­ лите изпарения на земята и зловредното влияние на небес­ ните светила169“... Критичните умове предпочитат все пак да оставят на практикуващите специалисти отговорността за тези обяснения, без сами да се произнасят. „Същата тази 1348 година през месец август, пише кармелитът Жан дьо Вьонет, над Париж се видя от­ към запад много голяма и много ярка звезда... на смрачаване.... Дали е било комета или образувание от изпарения, разсеяло се после в пари, оставям ас­ тр о н о м и те да реш ат. Но е въ зм ож но да е било знамение за епидемията, която почти веднага послед­ ва в Париж и в цяла Франция впрочем170.“ И Бокачо е предпазлив: „... Избухна смъртоносна чу­ ма може би под влиянието на небесните светила, а може би и да беш е изпратена върху нас, смъртните, от справедливия божи гняв, за да ни накаже за гре­ ховете и да ни накара да се поправим171.“ Друго „естествено“ обяснение (което впрочем не противоречи на предходното) сочи като източник на чума-

та зловредните изпарения от непогребани трупове, от см е­ тища и дори от земните недра. Част от профилактиката, приложена от властите, е основана върху двойната теория за въздуха, развален отгоре и отдолу: огньове и парфюми, защитни маски, изолиране на болните и заразените къщи, почистване на улиците, бързо отнасяне на труповете, из­ биване на „съмнителни“ животни и пр. Тези мерки - някои полезни от медицинска гледна точка - са и психологичес­ ко оръжие срещ у злото. Подпомагат битката срещу колек­ тивното обезсърчаване. Поддържат известен тонус в гра­ да и волята да се потуши пожарът на чумата. Ако идеята за разваления въздух води до положителни поведения, каква полза може да извлече населението от пър­ вото обяснение за зловредността на небесните светила, прекалено далечни, за да са достижими за човешко въздействие. Широко разпространеното по всички обществени етажи вяр­ ване в темперамента на планетите и зловредността на комети­ те може само да нагнети тревогата в град, където се конкре­ тизира опасността от зараза. Даниел Дефо твърди, че появата на комета в Лондон през 1665 сее ужас в момента, когато вече се говори за епидемия. Плъзват тревожни предсказания. То не са гадания, видения, призраци и знаци в облаците172. Вярването на астрологията, че небесните светила оказват въз­ действие върху въздуха, всъщност е подето от религията и с известно изместване обществото запомня най-вече ролята им на вестители на божия гняв, отредена на появяващите се по небето знаци: градът ще бъде унищожен. Кой е виновен? Първата и най-естествена реакция е да обвинят дру­ гия. С назоваването на виновниците връщат необяснимото към обяснимия ход на нещата. А и предприемат мерки, ка­ то пречат на сеячите на смърт да продължават да злотворстват. Но трябва да се сондира и по-надълбоко: ако епиде­ мията е наказание, ще се търсят изкупителни жертви, за да бъдат натоварени с греховете на общността. Дълго време древните цивилизации се опитва т да успокоя т гнева на бо­ жеството чрез човешки приношения. 11има, тероризирани от всеприсъствието на смъртта, изтребваните от епидемии на­ селения неведнъж през XIV XVIII век не повтарят неволно

тази кървава литургия? Необходимостта да омилостивят гнева на свръхестествените сили се съчетава с необходи­ мостта да си изкарат някому агресивността, която страхът поражда у всяка нападната от епидемията човешка група. Няма разказ за времето на чумата, който да не говори за та­ кива силни колективни отдушници на агресивния заряд. Потенциалните виновници, към които може да се на­ сочи колективната агресивност, на първо място са чужден­ ците, пътниците, маргиналите и всички, които не са добре интегрирани в една общност, било защото не искат да при­ емат нейните вярвания - такъв е случаят с евреите, било защото по очевидни причини е трябвало да бъдат отхвър­ лени в периферията - прокажените, било просто защото идват отдругаде и с това са в известна степен съмнителни (подозрителността спрямо другия и далечното, анализира­ на по-горе). Наистина през 1348-1350 прокажени биват об­ винени, че разнасят Черната чума. Ужасният вид на раните им се приема като наказание свиеше. Водят ги за нечест­ ни, „меланхолични“ и безпътни. Смята се още - поверие от магическата вселена, че чрез един вид пренасяне могат да се освободят от своя недъг, утолявайки сексуалното си желание със здрав човек, или убивайки го 173. През 1321, си­ реч двайсет и седем години преди Черната чума, във Фран­ ция екзекутират прокажени, обвинени, че са отровили кла­ денци и извори. По повод на евреите е доказано, че в им­ перията избиванията на израелити, обвинени, че са отро­ вили извори, предшества, а не следва идването на флагелантите и нашествието на чумата. Изгарят евреи през 1348 в Щ утгарт, където чумата се показва чак през 1350. В Страсбург и Кьолн минават месеци от екзекутирането на евреи до появата на чумата174. Но все пак в тези градове знаят за настъплението на чумата в Европа и следовател­ но избиването на евреи е свързано по някакъв начин с епи­ демията. Остава обаче вярно, че в „Присъдата на краля на Навара“ Гийом дьо Машо ясно ситуира отравянията на из­ вори от евреите преди появата на чумата. Според него не­ щата са протекли в следния ред: първо знамения в небето, земетресения и най-вече злосторства от всякакъв вид (ере­

си и престъпления, конкретно замърсяването на извори от евреите); сетне божественото решение за наказание, като гневът на Върховния съдник се изразил в страхотни бури и хали; и накрая чумата, причинена от развалянето на въз­ духа поради бурите и халите от предходната фаза175. Следователно Черната чума избухва във вече натежа­ ла от антисемитизъм атмосфера. Първо заподозрени, че ис­ кат да погубят християните чрез отравяне, сетне много бър­ зо - и понякога твърде рано, както в Испания - евреите би­ ват обвинени, че са посели заразата чрез тези отравяния. В Каталония още от 1348 г. избухват погроми в Барселона, Сервера, Tapera, Лерида и т.н. В Tapera например избиват над 300 с крясъци „Смърт на предателите176!“ Що се отнася до останалата Европа и по-конкретно до империята, разка­ зът на Жан дьо Вьонет, където редът на нещата е променен по отношение на реалността, ни доставя доказателството, че общото мнение все повече и повече вижда в евреите найголемите виновници за „черната смърт“: „Вярването, че черната смърт идва от инфектирането на въздуха и водите, приписа на евреите отравянето на кладенци, вода и въздух. Затуй хората толкова жес­ токо се разбунтуваха срещу тях, та в Германия и по други места, където живееха евреи, много хиляди ев­ реи бяха избити и изгорени от християните177.“ Продължението на текста заслужава по други причи­ ни да бъде цитирано: „Открили, казват, много лоши християни, които също хвърляли отрова в кладенците, но право да си кажем, подобни отравяния, ако предположим, че наистина е имало, не са могли да предизвикат такава катастрофа и да поразят толкова хора. Друга беше причината: мо­ же би Божията воля, може би развалени телесни теч­ ности или лошото качество на въздуха и земята?“ Забелязваме критичния дух на този ерудиран духов-

ник. И папа Климент VI в своята була от 26 юли 1348 на­ пада онези, които приписват на евреите отговорността за чумата. Неговата аргументация е следната: ако обвинени­ ето е основателно, защо тогава и евреи стават жертва на заразата или пък епидемията избухва в селища, където не живеят евреи178? И понеже тези последните не могат да бъдат единст­ вените изкупителни жертви, трябвало, сочи Жан дьо Вьонет, да търсят други виновници, за предпочитане чужденци. През 1596-1599 испанците от северната част на Иберийския по­ луостров са убедени във фламандския произход на напад­ налата ги епидемия179. Вярват, че била донесена с корабите от Нидерландия. В Лотарингия през 1627 определят чумата като „унгарска“, а през 1636 - като „шведска“; в Тулуза през 1630 говорят за „миланска треска“180. А какво казват в Лом­ бардия по същото време? Ето отговора на каноника, разка­ зал историята на чумата в Бусто Арзицио: навлезли в Ита­ лия, за да подкрепят в Мантуа каузата на херцог Дьо Ньовер, французите отначало били победители. После импера­ торските войски ги спрели. Тогава враговете - защото ав­ торът е на страната на Хабсбургите - измислили да заразят населението с омагьосан хляб. Нашият разказвач отначало не искал да вярва на подобно злодеяние, но бил принуден да приеме очевидното, защото „често намираха такива хля­ бове на различни места в нашата територия. Мога да сви­ детелствам, с очите си съм го видял181.“ Класическо е поведението на нашия каноник. В Ки­ пър по време на Черната чума християните избиват роби­ те мюсюлмани. В Русия при епидемия си го изкарват на татарите. В по-лека форма, по време на чумата от 1665 в Лондон англичаните единодушно обвиняват холандците, с които по онова време Англия е във война182. Същото обви­ нение се повтаря следващата година в момента на големия пожар през 1666. Трета степен от разрастването на обвиненията: иден­ тифицирането на виновни вътре в общността, поразена от чумата. При това положение всеки може да бъде обявен за враг и гонението на магьосници и вещици излиза от всяка­

къв контрол. Такова ужасно положение преживява Милано през 1630. Внушили си, че стените и вратите на общ инс­ ките сгради и на къщите били намазани със заразни нечис­ тотии. Отровата била съставена от жабешки и змийски вът­ решности, гной и лига на чумави. Естествено, см еста била по дяволска рецепта, подшушната от Сатаната на хора, сключили пакт с него. Та когато някакъв осемдесетгодиш ен старец, м олитвено коленичил в църква, понечил да се настани на пейката, но преди това имал неблагоразумието да я избърше с наметката си, жените около него се разви­ кали: тоя старец маже пейката! Вмиг събралата се тълпа се нахвърлила да бие стареца, който бил завлечен в затво­ ра и изтезаван. „Аз го видях, докато го влачеха така - каз­ ва Рипамонти* - и не научих след това нищо за него: сигу­ рен съм, че не е могъл да преживее повече от някой и друг час183.“ Затова пък е пределно известен трагичният край на здравния комисар Пиаца и на бръснаря Мора, обвинени от жените, че били намазали вратите и стените с тлъсто жъл­ теникаво вещество. През август 1630 издигат в Милано край портата Тичино монументална колона със следния надпис - на латински за по-голяма тържественост: „Тук, на мястото на този площад, навремето се нами­ раше бръснарницата на Джанджакомо Мора, заговорничил с Джулиелмо Пиаца, комисар от общественото здравеопазване, и с други, докато върлуваше ужасна­ та чума, та чрез смъртоносни мазила, разпръснати нав­ ред, причини жестоката смърт на много граждани. За­ това, като обяви и двамата за врагове на родината, Се­ натът нареди да бъдат качени във висока каруца, да бъ­ дат измъчвани с нажежени клещи, да им се отреже дяс­ ната ръка, да им се потрошат костите; да бъдат разпнати на колело и след шест часа убити и изгорени; пос­ ле, за да не остане никаква следа от тези престъпници, 'Джузепе Рипамонти, каноник, летописен на град Милано, оставил пет книги „За чумата през 1630 година“. На неговите свидетелства сс позо­ вава Мандзони в „Годениците“. - Б. пр.

имуществото им да бъде разпродадено, прахът им хвърлен в реката; и за да се помни туй во веки веков, Сенатът повели къщата, където престъплението е би­ ло подготвено, да бъде срината до основи и никога да не се изгражда наново, а на нейно място да се издигне колона и да се нарече Позорен стълб. Назад, назад, доб­ ри граждани, проклетото място да не ви омърси със своето безчестие. - Август 1630184.“ Този „позорен стълб“ се издига чак до 1778, припом­ няйки, че подобно мъчение не било прекалено за хора, ко­ ито „заговорничат“ срещ у „родината“. Р. Барел с основа­ ние съпоставя „епидемия“ и „терор“. Нападнато от чума­ та, населението - в Женева през 1530 и 1545, в Лион през 1565 или в Милано през 1630 - се държи по същия начин, както парижаните през септември 1792 при приближаване­ то на прусаците: премахва вътрешните врагове. През 1530 в Женева откриват заговора на „сеячите на чума“, в който участват отговорникът на болницата за чумави, жена му, хирургът и дори свещеникът. Подложени на мъчение, съзаклятниците признали, че се били продали на дявола, който ги научил как да приготвят смътоносния извлек. Всички биват осъдени на смърт. Пак в Женева по време на епидемията от 1545 най-малко 43 души са обви­ нени като „сеячи на чума“, от които 39 са екзекутирани. П рез 1567-1568 убиват ощ е 13 „мазачи“, а през 1571 — най-малко 36. Въпросната година един лекар от града, Жан Антоан-Саразен, публикува трактат за чумата, в който до­ казва, че в подобен тип епидемии зловредното действие на отровители и „мазачи“ е безспорно. По време на послед­ ната голяма паника, предизвикана в Женева от чума - през 1615, - съдилищата отсъждат да се екзекутират 6 „сеячи“ на зараза. В Шамбери през 1572 патрулите получават за­ повед да стрелят без предупреждение по „мазачите“. Във Фосини през 1571 най-малко пет жени са изгорени и шест прогонени все по обвинението, че разпространяват чума­ та. Двайсет други лица са изправени пред съдилищата по същата причина185. Й така, едно време епидемиите си вър­

вели с вярването в пета колона и във вътрешен заговор. Ед­ но време ли? Р. Барел припомня, че през 1884 във Вар по време на холерна епидемия се приказвало само за „сеячи на холера“, за „болест, измислена от богатите, за да у м о ­ рят бедн ите хора“ и за специални ракети, хвърлени от тайнствени личности в черно186. Историята на умствените нагласи не следва същите хронологически отрязъци, както политическата и икономическата история. Сред нарочните сеячи на чума дали е имало и чума­ ви, внезапно обхванати от престъпното желание да прех­ върлят и на други страданието си? Във вече споменатия трактат Лутер разсъждава по въпроса, след като е описал факта като автентичен и много тънко е анализирал възмож­ ните м у психологически причини. „Но има и още по-големи престъпници: доста хора, почувствали у себе си кълна на болестта, се смесват, без да кажат нищо, с братята си, сякаш се надяват да изхвърлят върху тях отровата, която ги разяжда. И з­ пълнени с тази мисъл, те обикалят улиците, влизат по къщите и дори целуват децата си и прислужници­ те си с надеждата да спасят себе си. Ще ми се да вяр­ вам, че дяволът подтиква към подобни действия и са­ м о него трябва да виним; но ми казаха също, че ня­ какво завистливо отчаяние тласка понякога клетници­ те да разпространяват по този начин чумата, защото не искат само те да бъдат поразени... Дали е истина, не знам. Но ако действително е така, се питам дали ние, германците, см е хора или дем они187.“ Няма никакво съмнение, че наистина е имало поне в отделни случаи - поведения от типа, описан от Лутер. По-трудно е да допуснем , че са били често срещани. Зато­ ва пък е сигурно, че вярването в умишленото сеене на за­ разата от заразени е широко разпространено н чумавите градове. Даниел Д еф о удостоверява, че го се споделя от всички лондончани през 1665 и че лекари те обсаждали по­ меж ду си причините за перверзната наклонност па заразе­

ните да заразяват другите. Дали чумавите ставали като бес­ ните? Дали е слабост на човешката природа - да не можеш да понасяш друг да е щастлив, когато самият ти страдаш? Дали в отчаянието си заразните ставали безразлични към всичко, включително и към сигурността на другите? Спо­ ред автора на дневника това обвинение било удобно изви­ нение за жителите на селата около Лондон, за да отблъск­ ват бежанците като болни, които садистично се опитват да разпространяват заразата188. За нас остава важно това, че хората били склонни да обвиняват чумавите в умишлено заразяване, също както преди били уличавани прокажените. Сеячите на чума били дяволска пасмина. Чудно ли е тогава, че тук-там вярвали в действията на призрачни съ­ щества - феи или таласъми, служители на демона, които разнасяли заразата? В Тирол разправяли за призрак с дъл­ ги крака и червена наметка - откъдето минел, тръгвала епидемията. В Трансилвания и в областта край Железните врати тази роля се изпълнявала от „майка бродница“, тайн­ ствена неизтребима вещица, стара и хленчеща, с черна рок­ ля и бяла забрадка. В Турция познавали дух на чумата, кой­ то поразявал жертвите си с копие. В Милано вървели при­ казки за черен дявол с блестящи очи, който обикалял ули­ ците и влизал по къщите. И тъй като в един нападнат от епидемията град можело да се страхуваш от кого ли не и от какво ли не, тъй като болестта си оставала тайнствена и не отстъпвала пред медицината и профилактичните мерки, всяко ответно сред­ ство изглеждало добро. Затова по време на чума се мно­ жали шарлатаните, продавачите на амулети, талисмани и чудодейни билета. Така било в Лондон през 1655|89. Но как­ то съобщава Даниел Дефо, много лекари и шарлатани из­ мрели. На кого да се осланяш тогава? Остава лекарството на църквата. Църквата постоянно се позовава на Стария за­ вет и по-специално на историята на Ниневия, представя бедствието като наказание по волята на разгневения В се­ вишен. Дълго време тази докрина бива приемана както от просветените, така и от масата. Много цивилизации спон­

танно установяват връзката между земно бедствие и б о ­ жествен гняв. Християнството не я е измислило. Но е ис­ тина, че църковните дейци и елитът - под тяхно давление - я засилват по всякакъв начин. През вековете многобройни са свидетелствата за ре­ лигиозното осмисляне на колективното нещастие като вина на всички, а не само на отделни изкупителни жертви. Лутер, А. Паре, свети Карло Бороме, Д. Дефо, монсеньор Дьо Белзюнс, за да споменем само няколко значими имена, са еди­ нодушни в диагнозата си. Чумата е „Божие разпореждане, наказание, изпратено от него“ (Лутер). Тя е „един от бичове­ те на гнева Господен и следва да понесем злините докрай, щом огромните ни грехове са предизвикали добрината му да оттегли милостивата си ръка от нас и да ни изпрати тако­ ва бедствие“ (А. Паре). Тя е „божията присъда“, „наказание­ то“, пише Д. Дефо, като припомня текста на пророк Йеремия, 5,9: „Няма ли да накажа заради тези неща - казва господ - и няма ли моят дух да си отмъсти на народ като този190?“ Във Франция духовенството подема същото обясне­ ние по време на холерната епидемия през 1832. Л. Шьовалие припомня някои клерикални изявления: „Всички тези нещастници умират в непокаяние. Но гневът на праведния Бог ще расте и скоро всеки ден ще отброява по хиляда жертви; престъплението за разрушаването на епископството далеч не е изкупе­ но.“ (Свети Рок.) „Разсъдливите духове отбелязват, че по някакво зло­ вещо изключение насред Франция е поразен само Па­ риж, градът на Революцията, люлка на политически­ те бури, център на толкова пороци, театър на толко­ ва атентати.“ (Вестник „Котидиен“.) „Незабелязана [холерата] се носи във въздуха и спи­ ра връз огнищ ето на корупцията, като леш ояд се спуска към града на безпътицата, изненадва го нас­ ред удоволствията му и посича с предимство лю де­ те без задръжки, що се отдават на разгулни страсти и скотски наслади.“ („Газет дЮ верн“ 191.)

Две последствия произтичат от тази упорита доктри­ на. Първото, че трябва примирено да приемеш това наказа­ ние, като не се страхуваш да умреш от чумата. Ако носиш отговорности, да избягаш е грях, да останеш е похвално. „Трябва търпеливо да понасяме божието решение, пише Лутер, без да се страхуваме да излагаме живота си в служба на ближния.“ А. Паре дава същия съвет: „Ако реши [Гос­ под]... да ни удря с тези пръчки, или с някакви други според всевечната си воля, трябва да го понасяме търпеливо, зна­ ейки , че е за наша полза и подобрение192.“ В мюсюлманс­ ките страни религиозният дискурс за чумата е в основата си идентичен, като все пак набляга повече върху заслугите на онзи, който умира от заразата. И наистина Мохамед казва, че ако чумата е бич, с който Господ удря онзи, когото оби­ ча, „всеки вярващ, който не бяга, ще бъде поразен само ако Бог го е предвидил и тогава ще бъде „мъченик“, равен на онзи, който умира в свещената война193". Второто последствие е, че трябва да се поправиш и покаеш. Тук чрез чумата засягаме големия феномен на вменяването на вина у европейските маси, който ще разг­ ледаме в следващата ни книга. Лекари на телата и на д у ­ шите упорито наблягат върху единственото истинско сред­ ство срещ у заразата: „И колкото по-голямо е злото, пише А. Паре, толкова по-бързо трябва да се прибегне към единственото все­ общ о средство: мало и голямо отрано да измолваме божията милост чрез изповядване и отричане от лоши­ те ни дела с желание да се поправим и да възхвалява­ ме името господне194“... Ето какъв цяр предписва англикански проповедник през 1613: „Първо, пост и мо­ литва; после вземи четвъртинка покаяние от древна Ниневия, добави две пълни шепи вяра в Христовата кръв с цялото упование и милозливост, на която си способен, и изсипи всичко това в съсъда на пречистената съвест. После остави да възври на огъня на любовта, докато черната пяна на светските страсти вони в стомаха ти за което ще съдиш с очите на вярата195...“

Следователно католици и протестанти говорят на един език по въпроса за чумата и препоръчват под различ­ ни форми същ ото лечение — покаяние, към което голяма част от засегнатите от епидемията населения се опитва да прибягне. Д. Дефо отбелязва: „Наистина нямаше нищо постранно от това да видиш с каква смелост хората отиваха на богослужение дори по времето, когато се страхуваха да излязат извън къщи по каквато и да било друга причина196.“ И добавя, че лондончани проявявали „необикновено усър­ дие в изпълнението на религиозните си задължения“ и вяр­ ващите по всяко време идвали в църквата, без значение да­ ли има служба или не197. В Марсилия през 1720 свещеници­ те, останали в града, били „обсаждани“ от вярващите. Спо­ ред свидетелството на монах от ордена на Светата Троица, то били само „изповеди, примесени със стенания и горчиви сълзи“198. По същия начин холерата от 1832 предизвиква в Париж, Лил и Марсилия (временен) прилив на набожност: „Епидемията, която опустош ава Марсилия, пише „Газет“, съживи религиозното усърдие на жителите й. Всеки път, когато носят светото предсмъртно при­ частие в нощта, тълпа граждани смята за свой дълг 1 OQ и да го изпроводи до църквата . Но личните начинания не били достатъчни. При цял град, нарочен за грешен, чувствали нужда от колективно изпросване на милост и от публични покаяния с надежда­ та, че тяхната всенародност и многочисленост може да трогне Всевишния. Английска щампа от XVII век показва тълпата, събрана по време на епидемия на площада пред катедралата Свети Павел, за да слуша проповед. Надписът гласи: „Господи, смили се над нас. Плач, пост и молитви“. През 1625 Парламентът обявява тържествен пост за 2 юли. В този ден кралят, лордовете и съдиите изслушали две про­ поведи в У естминстърското абатство. Един граф, един епископ и един барон вземали имената на отсъстващите. Членовете на Камарата на общините от своя страна изслу­ шали три проповеди в Сейнт Маргарет. Първата продъл­

жила три часа, другите две —по около два часа. Същия ден имало по две проповеди във всяка лондонска енория. Тосканският посланик се учудва с известна ирония на насъб­ раното по този начин количество проповеди: „През този пост, спазван във всички енории в столи­ цата, хората „преседяват по цял ден в църквата да пе­ ят псалми, да слушат проповеди една след друга и да отправят не знам колко си молитви, за да умоляват Господа да спре чумата и непрестанните дъждове200“. Понеже всеобщата молитва от 2 юли се оказала не­ достатъчна, повторили на 20-ти и всяка следваща сряда до края на бедствието, през което време всяка търговия била забранена, както през празничните дни. И в католическите страни в периоди на чума власти­ те организирали публични прояви съобразно стила на рим­ ското изповедание: всички колективни ритуали, с които ед­ на общност се самоуспокоявала, протягайки ръце към В се­ вишния. В това отношение католиците имали по-богата в сравнение с протестантите гама от начини за умилостивяване на Всевишиния, обети, поемани от цял един град - цър­ квата на Спасението във Венеция и множество бретонски крайпътни кръстове, по-конкретно в Плугастел-Даулас201, са плод на такива обещания, както и „чумните колони“, които още осейват Южна Германия, Австрия и Хърватско, като най-прочута е виенската (1692). Често на върха са украсени с голям закръглен релеф, символизиращ бубоните. Само в Австрия се наброяват над двеста такива колони. Към същия регистър на колективни прошения се отнасят тържествени­ те посвещавания —например на 1 ноември 1720 свети Белзюнс посвещава Марсилия на Светото сърце, - поклонничествата до светилищата на светите закрилници и гранди­ озните процесии. Те биват организирани в различен момент по отношение на епидемията: преди нея, за да отклонят бро­ дещ ото наблизо бедствие; след нея като благодарствено де­ яние; или пък, както в Марсилия през 1720, когато епиде­ мията вече започва да затихва, сетно молитвено усилие пре­

ди достигането на сигурния пристан; и накрая, когато м о­ рът е в разгара си202. В последния случай шествието е по настоятелното искане на населението и бива прието с нео­ хота от висшестоящите: което може да се провери в Мила­ но през 1630. Кардиналът епископ Федериго Б ороме наис­ тина се страхувал от разпространение на заразата при съ­ бирането на толкова много хора, от суеверни изстъпления на тълпата и да не би такава масова литургия да предоста­ ви удобен случай за деянията на отровителите203. Но бил принуден да отстъпи пред искането на общината и пред ма­ совото желание. На 11 юни мощите на чичо му, свети Карло, били изнесени по улиците на Милано. Такива процесии са смайващи, откъдето и да ги пог­ леднеш. Както обявявания в протестантските страни пост, те представляват церемонии на покаяние: цялото население изповядва прегрешенията си и гръмко измолва прошка. Духовенството канализира и контролира самобичуващите се прояви - не са забравени истеричните и кървави изпъл­ нения на флагелантите от времето на Черната чума. Наис­ тина и процесиите през XVI-XVIII век включват battuti, но интегрирани в едно подредено и йерархизирано шествие. Открито покаятелният характер обаче крие и друг, не тол­ кова явен на пръв поглед: заклинателния. Не случайно све­ щената процесия през 1630 в ломбардската столица мина­ ва „през всички квартали на града“ и се спира на всеки кръстопът. Целта е всички кътчета на града да се облаго­ детелстват от закрилническите лъчения на тялото на све­ теца, който петдесет и пет години по-рано всеотдайно се е раздавал в служба на своя поразен от чумата град. Неда­ леч от Милано, в Б усто Арзицио, в разгара на заразата е организирана процесия в чест на Богородица и хронистът съобщава, че „с лъкатушене и завои“ тя „много грижли­ во“ опасва селището, като не пропуска да излезе и извън градските стени, където се намират „колибите на заразе­ ните204“. Ритуалът има смисъл само ако прогони злото от цялото населено място. Сравненията още по-ясно откроя­ ват заклинателната роля. На 16 ноември 1720 в Марсилия

епископът отправя от върха на камбанарията на Акул* към четирите посоки на света литургически заклинания срещу чумата205. В Севиля през 1801 по време на епидемия от жълта треска показват на тълпата от върха на Хиралда" част от истинския кръст, веднъж спрял чумата през 1649206. Щит и заклинание, процесията срещу чумата се отна­ ся към много стари ритуали на кръгообхождане, предназ­ начени да предпазват една общност срещу злотворни сили и духове. През XVII и XVIII век в много градове и села в Долен Лаузиц, Силезия, Трансилвания, Молдавия, Румъния се бранели от епидемията, като карали голи девойки (поня­ кога и голи момчета) да издълбаят бразда около селището, или да танцуват, обхождайки този магически кръг, който от­ блъсквал злото207. Защитният маршрут на процесията може да се сравни и с „восъчните пояси“, подарявани на Богоро­ дица и на противочумните светци от подплашените общи­ ни. През 1384 консулите на Монпелие подаряват на Бого­ родица свещ във формата на пояса на градските укрепле­ ния. Амиен прави същото дарение през 1418, Компиен през 1453, Лувие през 1468 и после през 1501 (в чест на свети Себастиан), Мантуа (през 1601) в чест на свети Рок208. Лек за целия град, процесията е молитва на целия град. Зрители по принуда са само запрените по къщите, ко­ ито гледат от затворените прозорци. Всички други —духо­ венство и миряни, общинска управа и обикновени гражда­ ни, монаси от всякакви ордени и конгрегации, анонимната маса на населението - участват в литургията, молят се, умо­ ляват, пеят химни, покайват се и се вайкат. И понеже тряб­ ва да се обходят всички улици, а тълпата е многобройна, шествието трае много дълго. Но и без тези конкретни при­ чини трябвало една религиозна церемония да е дълга. Да си спомним испанските аутодафета, които продължавали цял Les Accoules, хълм в Марсилия край старото пристанище, увенчан от църква с готическа камбанария. - Б. пр. "Четвъртита кула в Севиля, издигната между 1184 и 1196 като минаре към днес разрушена джамия. Шедьовър на арабската архитектура в Ис­ пания. - Б. пр.

ден, да си припомним дните на английски пост по време на чума с режима на непрекъсната проповед. Едно измолване при такава голяма опасност има шанса да бъде чуто от Не­ бето само ако се проточи достатъчно дълго, та да спечели вниманието и състраданието на разгневения Съдник. За да види и чуе той по-добре жалкото човешко шествие, трябва да има възможно най-много свещи и светлини, жалби на флагеланти и една непрекъсната молитва. В своята хрони­ ка за чумата от 1630 каноникът на Бусто Арзицио, като описва голямата процесия в чест на Богородица, набляга на факта, че „непрекъснато“ се пеят химни и че от началото до края на ритуала камбаните на църквите бият без прекъсва­ не209. Ето ни в сърцето на една количествена религия, чиито най-дълбоки мотиви откриваме при крайни ситуации. Пред една толкова страшна опасност като чумата е трябвало да си осигурят всички шансове на своя страна и следователно да омилостивят гневния Всемогъщ, прибягвай­ ки до молитвите на най-квалифицираните посредници. Били убедени, че Дева Мария никога не участва в божия гняв и само гледа как да смекчи строгата присъда на своя син. Mortilogus на К. Райтер я умолява с тези думи през 1508: „Приеми под защитата си изоставените, Света майко! Да се скрием спокойни под крилото ти, недосегаеми за черната чу­ ма и нейните отровни стрели210.“ Богородица с наметалото, която закриля от чумата, се появява от XIV век насетне в картините на италиански, френски, германски и пр. худож­ ници —темата се разработва до XVII век. Но скоро се обога­ тява с добавки, защото често изобразяват Богородица в ця­ лата й слава, заобиколена от противочумни светци - чрез тяхното посредничество приема молбите на болните. Най-често изобразяваните противочумни светци са свети Себастиан и свети Рок. Двата житийни източника, ко­ ито разпространяват житието и легендата на последния (поч. 1327?), разказват, че роденият в Монпелие Рок оти­ шъл в Италия, където бил заразен от чумата и изгонен от Пиаченца. Укрил се в колиба в околностите на града. Лов­ ното куче на сеньор от съседно имение започнало да краде хляб от ръката и трапезата на своя господар, за да го носи

редовно на болния. Подтикван от любопитство, господарят на име Готар проследил един ден кучето и разбрал хитри­ ната му. Започнал да храни Рок до оздравяването му. За благодарност светецът покръстил Готар, който станал от­ шелник. При завръщането си в Монпелие Рок не бил раз­ познат от своите. Взели го за шпионин и го хвърлили в зат­ вора, където умрял. Тогава килията била окъпана в свет­ лина и тъмничарят открил край тялото му надписа, изпи­ сан от ангел: „eris in pestis patronus2'1“. Впоследствие м о­ щите на Рок били пренесени от Монпелие във Венеция и славата на светеца започнала бързо да расте, докато над­ минала тази на свети Себастиан. Иконографията разказва било целия цикъл на живота му —в църквата на манастира „Свети Рок в Лисабон, в Скуола Гранде ди Сан Роко във Венеция (прочута живопис на Тинторето) и в църквата „Свети Лаврентий в Нюрнберг, —било илюстрира отдел­ ни епизоди от легендата. Най-стереотипното изображение, повторено в хиляди екземпляра —доказателство за повсеместността на един страх, —показва светеца с неговата то­ яга и с кучето, да сочи с пръст бубона на слабините си. Към свети Себастиан и свети Рок народната вяра и трево­ га прибавят и около петдесетина по-второстепенни противочумни светци, почитани тук и там. Все пак свети Карло Б ором е добива значителна известност, която го нарежда непосредствено след главните закрилници. Неговата всеотдайност по време на чумната епидемия в Милано през 1575 и фактът, че неговият култ е насърчен от папството и йезу­ итите, обясняват молитвите, които му отправят връхлете­ ните от чума католици. Молитви, меси, обети, пости и процесии обаче не са всесилни. Ако епидемията продължава да върлува със съ­ щата сила, хората изпадат в някакво вцепенение, престават да се пазят и се занемаряват: това е нехайството на унини­ ето. Показателно е, че след като отбелязва „с каква см е­ лост народът не пропуска богослуж ение“, Даниел Деф о бърза да добави: „Имам предвид времето, преди да настъ­ пи пълното отчаяние212.“ После епидемията внезапно се ук-

ротява, нов пристъп и накрая стихва. Тогава гръмват бла­ годарствени Те Deum , избухва шумната радост и се развих­ рят бракосъчетанията още преди да е благоразумно - всич­ ки хроникьори говорят за това. В М арсилия от ноември 1720 настъпва истински „бяс“ : „Не по-малко бяхме изненадани да видим то­ гава безчет сватби сред народа... Толкова силна б е­ ше треската да се съберат, че единият от младожен­ ците, отминат от болестта, без никаква трудност се свързваше с другия или другата, при който или която бубонът едва-щ о се беш е затворил; затова имаше много отровени бракове213.“ Близо четири века по-рано Жан дьо Вьонет пише: „Когато епидемията, чумната зараза и смъртността секнаха, мъжете и жените, колкото бяха останали, се втурнаха да се женят. Оцелелите жени народиха не­ обикновено количество деца... Уви! Светът не излезе подобрен от това подновяване на света. М ъж ете станаха още по-алчни и стиснати, защото желаеха да притежават много повече от преди; бяха станали поалчни и изгубиха спокойствие в разпри, интриги, кав­ ги и процеси214.“ Забравили бяха страха; но задълго ли?

IV. С т р а х и р а зм и риц и (I)

1.

Ц ел и , граници и м ето д и на и зсл едв ан ето

Обикновено не толкова убийствени като епидемии­ те, но по-чести, размириците от всякакъв вид бележат с внезапни насилия върховите моменти на едно колективно безпокойство, което между два взрива остава мълчаливо, дори подм олно. Ив-Мари Б ерсе изброява в Аквитания между 1590 и 1715 от 450 до 500 народни бунта, като уточ­ нява, че под „народни бунтове“ има предвид събирането на въоръжена армия, която включва хора от различни общи­ ни и остава в готовност повече от един д ен 1. Френският XVIII век —като изключим революцията от 1789-1799 —е по-спокоен. В се пак Даниел Морне, който прави списък сам признава, че е непълен - на размириците във Франция от 1715 до 1787, без усилие стига до стотина2. Жорж Рюде пък открива 275 в английската провинция между 1735 и 1800. Така че в цивилизацията на ирединдустриална Евро­ па можем да говорим за „всекидневност на бунта“3, стига да не го разбираме буквално. Настоящето изследване, също както това на Ж. Рю ­ де, наистина хвърля светлина върху „тълпата в историята“, но целта му се различава от работата на други историци напоследък. Няма да се връщаме основно към спорния проблем за класовата борба в някогашните метежи и бун­ тове. Няма да поставяме въпроса дали насилието е било пропорционално на общ ествената раздалеченост меж ду бунтовниците и техните противници. 11яма да се занима­ ваме с описанието само за себе си на „ритуалите на наси­ лие4“. Затова пък въпросът, поставен в тази глава и в след­ ващата, е: каква роля играе страхът в размириците от прединдустриалната епоха? Отговаряйки на пожеланието, изразено навремето от Жорж Льофевр5, подемайки наново

и благодарение на нови изследвания работите на Гюстав Льобон6, се опитах да направя тук - извън всякаква пред­ начертана система - сравнително изследване на някогаш­ ните страхове, доколкото водят до размирици. В тази ли­ ния на разсъждение подминах без внимание като редки и нехарактерни за разглежданата епоха зряло обмислените движения, организирани и ръководени съобразно последо­ вателна стратегия. Затова пък в полето на изследване по право влизат народните бунтове според определението на Ив-Мари Б ерсе, „размирните лудости“ от всякакъв вид и агресивните контраобщества - като Мюнстерската кому­ на от 1535, - чиито стремежи и действия били толкова уто­ пични, че нямало никакъв шанс да доведат до по-трайно вземане на властта. Ще насочим вниманието си най-вече към внезапните състояния, крайните насилия, кървавите утопии и бързите поражения, все пак успели да се впишат като отделен епизод във филма на по-споени опозиционни действия: например отклонението на чашниците в лагера на таборитите през 1419—1421 в Чехия. Да повторим оба­ че, че са редки случаите на сцепление сред опозицията. Две групи примери ще обяснят по-добре избраните критерии за подбор. В Лион през XVIII век се заражда со ­ циален протест от модерен тип. Работниците от производ­ ството на копринени платове не се бунтуват във време на глад и безработица. Техните движения, по-масирани през 1744 и 1786, се разгръщат през периоди на осигурена ра­ бота и относително благоденствие, когато тяхното и на се­ мействата им съществуване не е застрашено. Първия път срещ у потискаща ги наредба, след това, за да не позволят търговците да налагат цените си на шивачите, копринарите се организират, събират и решават да обявят стачка. Нито грабят, нито подпалват, не си позволяват други насилия освен кратки сблъсъци с охраната. Все пак, като се окопитват, властите отговарят с жестокост7. На тези самосъзнаващи се протести следва да противопоставим три предим­ но спонтанни вълнения - на „месарите“ през 1714, краткия, но брутален „бунт на колежа по медицина“ през 1768 и на­ падението срещу пътните бариери с такса през 1789. В три-

те случая насъбралата се случайно тълпа попива слухове, раздува ги, напада хора, граби и руши. Такова е обичайно­ то поведение на разгневените тълпи и именно то ни инте­ ресува, защото страхът присъства много по-осезателно в него, отколкото в обмисленото действие на работниците от производството на копринени платове. Разграничаването на двата типа колективни протести може да се приложи към изследването на трагичните дни, които белязаха Франция през периода 1789-1799. През 1789 нападението срещу манифактурата „Ревейон“, превземане­ то на Бастилията, Големият страх (който е съвпадение на голямо разнообразие локални тревоги), тръгването към Версай, за да се доведе кралят; септемврийските кланета през 1792: все движения, в основата си импулсивни, тради­ ционни в своята мотивация и разгръщане, лишени от раци­ онално програмиране - развиват се бурно, угасват бързо и не включват поемането на отговорност за бъдещето в план на организирана борба. Затова пък бунтовете от 10 август 1792 и от 31 май-2 юни 1793 са организирани и ръководе­ ни от парижките секции, решени да се освободят последо­ вателно от краля и от жирондистите. Какво се вижда от то­ зи анализ: независимо от моментни споразумения и съвпа­ дения, през цялата Френска революция съществува разрив между дребното градско и селско население, от една стра­ на, и буржоазията от всички равнища, която се облагодетел­ ства от народните движения. От едната страна са ирационалното, магическото, всевъзможните страхове, мечтата за златния век, обожанието (бързо изоставено) към „светата гилотина“, издигната в ранг на свещена статуя и разхожда­ на по улиците, както навремето реликвата на света Жьонвиев. От другата страна - политическите планове, тактичес­ кият усет, организационният дух. Разривът между двете все­ лени изглежда минава през частната собственост. Като че ли притежаването на минимална икономическа сигурност е не­ обходимото условие за резултатна разумност на политичес­ кото поведение8. Всяко историческо изследване върху ролята на стра­ ха в някогашните размирици неминуемо се сблъсква с би­

ологическия дебат, противопоставил по въпроса за човеш­ ката агресивност онези, които я приемат за вродена, на другите, които я смятат за придобита. Съществува ли, както твърди Конрад Лоренц, програмиран в мозъка инстинкт за борба, или обратно, библейският идеал за вълка, който кротко яде до агнето, не е могъл да се осъществи само по­ ради „лошите навици“ и фрустрациите? Историкът не е биолог и не би решил със собствени сили един може би неправилно поставен проблем, който във всеки случай надхвърля полето на неговото изследва­ не. Но може да даде своя принос към дебата и да покаже документирано, че повечето размирици в Европа през XIVXVIII век са били защитни реакции, мотивирани от страха пред една било реална, било частично въображаема или из­ цяло илюзорна (но естествено неизживявана като такава) опасност. Бунтовете, различни по продължителност и раз­ мах, са били обнадеждаващ отговор на тревожни ситуации. П одобен анализ очевидно е модел, частично преносим във времето и пространството. И наистина, студентското движение, което разтърси Франция през 1968, според мен може да се обясни със съ­ бирането на два страха: единия конюнктурен, другия не тол­ кова конкретен и по-дълбок. Първият се отнасяше към не­ посредственото бъдеще: с нарастване на числеността на студентите в университетите нямаше как да не пълзи наго­ ре и броят на отхвърлените по изпитите и конкурсите. Не случайно огънят лумна в края на университетската година. Все по-многобройни бяха тези, които си даваха сметка, че никога няма да имат достъп до професионалната кариера, за която мечтаят. Обхванати от паника пред тази конкрети­ зираща се с всеки изминал ден перспектива, студентите ис­ каха да бъдат премахнати конкурсите и подборът, като „ло­ тарията“ на заключителния изпит бъде заменена от посто­ янна проверка на знанията, настояваха да имат възможност да ползват записки при писмените изпити и да работят - до­ ри да държат изпити - екипно (което премахва индивидуал­ ния стрес). Изискваха от своите преподаватели по-голяма помощ и близост - между обучаващи и обучавани да не се

поддържа бариерата на тържествената лекция. Понеже се чувстваха зле подготвени за активния живот и за новия под­ ход, който той изисква, желаеха да бъдат научени как да учат. И накрая, пожелаха да участват в управлението на уни­ верситетите: смятаха, че по този начин ще получат възмож­ ност да блокират механизмите за селекция. Това бяха иска­ ния на повечето студенти, дори и на неполитизираните: бе­ ше техният отговор на една основателна тревога, широко споделяна и от родителите им. Но се прибавяше и друг страх, по-дифузен, не тол­ кова конкретно изразен (впоследствие добива все по-голяма плътност). Младите от цял свят първи нададоха предуп­ редителен вик пред опасностите и безчовечния материали­ зъм на растежа заради самия растеж. По-заинтересовани от възрастните каква ще бъде съдбата на човечеството утре и вдругиден, те показаха, че нашата цивилизация върви по погрешен път, че техника и щастие не са синоними, че в градовете вече не може да се живее, че замърсяването зап­ лашва човечеството със задушаване, че прекомерната ор­ ганизация и технокрация е разрастващо се потисничество. Така към тревогата за професионалната реализация и за близкото бъдеще се прибавяше глобален страх и законен въпрос за бъдещ ето на човечеството. Във Франция през 1968 осъзнаването на двете неща, породило паника и страх, се извършва фактически едновременно. Не само с причините си, но и със своя развой ш ум ­ ният протест от май 1968 хвърля светлина назад9 към ня­ когашните размирици. И наистина, като обща характерис­ тика откриваме насилието и празника - и в двата случая се възползват от относително отсъствие на власт, - иконобор­ ството, реванша на безгласните, избуяването на въобра­ жаемото, внезапното изригване, изненадало всички, много­ людния отклик, непредвидим дори само дни преди това, стремителното разпадане на бързо изморилата се и дем о­ билизирана маса; накрая, след изчерпването на една крат­ ка епопея, митологична диря в колективното съзнание и траен страх сред управниците. Следователно „ужасът“ от 1968, за да използвам в някогашния й смисъл дума, често

синоним на народно вълнение, представлява връщане към едно поведение на тълпата, което отвъд работническите тактики и стратегията на методическите революционери се свързва с размирното поведение на някогашните хора. Трябва ли тогава да говорим за „модерно среднове­ ковие“ и да кажем, че модерността излъчва нови архаиз­ м и 10? Не става ли дума по-скоро за прозрението, че - из­ куствената - рационалност на нашата цивилизация е камуфлирала, но не и разрушила, колективни рефлекси, кои­ то само чакат удобен случай, за да се прояват отново. Това доказва изследването на слуховете, които продължават да се разнасят почти навсякъде из нашите градове на X X век. И в тази област, съседна на предшестващата, може да се окаже полезно да се върнем от настоящето към миналото. През 1946 японската колония на Хавайските остро­ ви почти цяла година твърдо вярва, че американците са из­ губили войната в Азия и че правителството на САЩ с всич­ ки средства се опитва да скрие истината11. След 1959 г. много градове във Франция, по-специално Орлеан, стана­ ха театър на настоятелни слухове, насочени срещу собст­ вениците на магазини за женски дрехи. Магазините били използвани като преддверие към търговия е бели робини, а мишена на тези слухове най-често бяха отскоро устано­ вили се евреи. В Дол дьо Бретан през 1975 арестуването на чирак фризьор, замесен в афера с наркотици, породи ко­ лективна истерия: местен производител на мебели, чието предприятие много бързо беш е дръпнало напред, бе обви­ нен от общественото мнение, че криел дрога в краката на масите и столовете, които произвежда. Банките му огра­ ничиха кредита, клиентите м у обърнаха гръб, доставчици­ те изчакаха да получат по-изчерпателна информация, пре­ ди да го заредят. Наложи се сто и двайсетте работника от завода да излязат на улицата, за да протестират срещу един слух, който заплашваше да ги доведе до безработица12. Социологическият анализ, направен от Едгар Морен и неговия екип по повод на събитията в Орлеан през 1969, няма как да не заинтересува историка на едновремешните слухове. Защ ото слухове и размирици почти винаги са

свързани: а който казва слух, казва страх. Едгар Морен разкри, че един местен слух е само „тънкият надземен пласт от един мит, който не е нито локален, нито изоли­ ран, нито случаен; че той е излязъл от дълбоко заровеното несъзнавано; че веднъж изскокнал, се проявява като „дива“ сила, способна на смайващо разпространение. Пораждащ едновременно привличане и отблъскване, слухът отхвърля проверката на фактите, храни се с всичко, пуска разсейки в многобройни посоки, придружава се от истерични изпъл­ нения, преминава бариерата на възраст, обществени класи и пол, като все пак женските групи го приемат особено го­ рещо. Тръгнал като „казват, че...“, слухът бързо премина­ ва в увереност и в обвинение, което разобличава виновни, набедени за гнусни престъпления. В края на цикъла, спъ­ нат от различни репресии, той се разпръсква в гъмжило от производни и подземни минислухове и микромитове. Не е мъртъв обаче. Оттеглил се е на тъмно, изчаква нов случай, за да изплува отново, при нужда под друга маска13. И трети цикъл разследвания върху съвременни или относително скорошни реалности може да подпомогне поз­ нанията ни за някогашните колективни насилия. Става д у ­ ма за изследване на миленаризмите от XIX и XX век - нап­ регнато очакване на „големия ден“, често подплатено, както някога, от месианска вяра в спасител, който да установи щастлива общ ност, по възмож ност сред една „земя без зло14“. Тези движения могат да бъдат просто реформаторс­ ки или истински революционни и следователно да съдържат нееднакъв заряд агресивност; могат да произтичат от неравновесия, появяващи се вътре в някое общество, или от о б ­ ществено разстройство, предизвикано от външни фактори; могат да набират последователи от всички социални равни­ ща - в случая с умерените миленаризми, - или да са съста­ вени само от елементи, излезли от долния социален слой („класата парий“, за която говори Макс Вебер). Това не им пречи да разкриват общи психологически показатели. Когато през 1870-те години Давид Лазарети създава своето месианско движение и своите земеделски общини в Южна Тоскана, селяните от тази област - главно дребни

собственици - са травматизирани от всевъзможни нововъ­ ведения, нарушили едно традиционно равновесие. Извър­ ш еното малко преди това обединение на Италия означава за тях нова комуникационна мрежа, различни данъци, не­ позната комерсиализация на селскостопанските продукти. Случилите се в този контекст лоши реколти притурят към объркването и довършват разстройването на обществени­ те отношения. Като реакция на това положение Лазарети основава под името „Общност на християнските семейст­ ва“ строго структурирани селски комуни. Но става все поагресивен към италианската държава и официалната църк­ ва. Провъзгласил се за осенен свиеше крал, от когото ще започне последният век на света, той тръгва с три хиляди сподвижници да превземе най-близкия град, където да у с­ танови царството господно. Бива убит от войската след кратко сражение (187815). През XIX и X X век в Бразилия се раждат повече м е­ сиански движения, отколкото в Италия. Както обяснява Мариа-Изаура Перейра де Киерос, това се дължи на фак­ та, че месианските движения в селската вселена се явяват механизми за реорганизация на селското общество. Колкото по-крехки са структурата и организацията на селско­ то общ ество, толкова по-голяма е вероятността да възник­ нат месиански движения. А в бразилското село социални­ ят разпад отдавна същ ествува в ендемична ф орм а16. В САЩ пък непосредствено след кризата от 1929 е създаде­ на сектата на Божествения отец, Father Divine, която още същ ествува. Верните на чернокожия лидер м у отдават „своите пари, своето служене, своите мисли и своята лю ­ бов“. В замяна са хранени и обличани безплатно (почти) в резиденциите, или „царствата“, където живеят. В този зе­ мен рай Божествения отец забранява да се четат вестници, да се слуша радио и да се гледа телевизия17. Първоначал­ ният успех на сектата се обяснява с търсенето на иконо­ мическа и психологическа сигурност едновременно в м о­ мент, когато последствията от кризата през 1929 объркват живота на много хора със скромно положение. Ако общ ­ ността още вирее в САЩ, то е защото преселението на се­

лото към градовете и на чернокожите от Юга на Север продължава да подхранва у най-травматизираните от разселването хора нуждата да се прислонят в закрилническа структура, при това критична към изоставилото ги о б ­ щество. Като се събират в силно организирани общности, те се обръщат към един Бог, който „ще ги избави от по­ тисничеството на господстващите“ и от „сегрегацията на сегрегаторите“. Но най-поучителни антропологични уроци за няко­ гашните миленаризми несъмнено идват от новите изслед­ вания на меланезийския култ на кораба™. Политическото и икономическото настаняване на европейците и мисионерството през XIX и X X век предизвикват у папуасите психо­ логически шок и поставят под въпрос тяхната идентичност, като същ евременно причиняват доста силни напрежения меж ду туземците и колонизаторите. С това се обяснява раждането и периодичното завръщане на мита за кораба с товара: в деня на възмездието и спасението щял да се яви кораб на предците, за да достави на потиснатите пушки и всякакви храни и земни блага. Готвели се за идването на кораба-чудо в атмосфера на крайна възбуда. Конвулсии и треперене сякаш компенсирали провалите и фрустрациите на потиснатата общност. Вече не ги било страх да погаз­ ват табутата на всекидневния морал, повече или по-малко наложени отвън. С пристигането на „кораба с товара“ щял да започне дълъг период на щастие, щял да възтържеству­ ва друг морал и щяло да се установи равенство между по­ даниците на новото царство.2

2.

Ч ув ств ото на н еси гур н ост

Тези анализи на близки или актуални факти хвърлят светлина назад върху миленаристките насилия, които са се редували в Западна Европа от XII до средата на XIV век, че дори и след това. Кого откриваме зад нотариуса Танхелм (умр. 1115), който за момент е господар на Антвер­ пен, и в кръстоносните походи на „бедняците“ и „пастири-

те“, които се задвижват неведнъж между 1096 и 1320 и се­ ят ужас по пътя си? Види се предимно пролетариат, за който именно подсказват думите „бедни“ и „пастири“. Б е­ зимотните имат двояк произход. Тези от градовете, пре­ димно на Нидерландия, в момент, когато се развиват ур­ банизацията и текстилната промишленост, представляват масата работна ръка, непрекъснато заплашена от безрабо­ тица и глад. Ако са селяни, досещ аме се, че са притиснати от мизерията поради намаляване на обработваемите земи, принудени да станат надничари или понякога просяци. Ето как зараждащите се структури на една по-отворена иконо­ мика вече отхвърлят - и ще изхвърлят извън себе си в про­ дължение на векове - клетници, които не са интегрирани нито в растящия град, нито в селската вселена, тоест хора без статут, на разположение за всички мечти, насилия, ре­ ванши, предлагани им от разни пророци. Броят им набъбва от войници без служба, клирици в нередовно положение, разорени благородници и всевъзможни престъпници, сбра­ ни около месии, които понякога се обявяват за носители на „небесно послание“. Тези тълпи провъзгласяват близкото установяване на равенство на земята, избиват евреите, вра­ гове и кръвопийци на християните, искат чрез сила да вър­ нат църквата към първоначалната й бедност. Вярното за народните кръстоносни походи е вярно и за групите флагеланти, поне когато през 1349 предимно в Германия и Нидерландия тяхното движ ение избива „в дирене на войнстващ и кървав милениум“. Убедени са, че прочистващите им насилия и смъртта на неверниците ще доведат до установяване на хилядата години щастие, о б е­ щани от Апокалипсиса. Идеологическото радикализиране се обяснява със социалните промени в техните организа­ ции. Точно в този момент благородници и буржоа отпадат от тях. Остават занаятчиите и селяните, към които се при­ съединяват все по-многобройни скитници, хора извън за­ кона и клирици в разрив с църквата, така че групите фла­ геланти все повече заприличват на агресивни контраобщества. Същите явления се проявяват още по-ясно по време на хуситските войни (1419-1434).

Учението на Ян Хус е главно религиозно; той се въз­ мущ ава от злоупотребите на църквата; обявява се против раздаването на индулгенции за псевдокръстоносни походи; настоява за достойни и бедни свещеници, за отменяне на църковната йерархия, за всеобщо право на причастие с хляб и цино, като Библията стане достъпна за всички (затова се заем а да я преведе на чешки език19). Ала към края на живо­ та си, проповядвайки сред селяните в Южна Бохемия, той става по-непримирим към обществените злоупотреби и сре­ щ у Антихриста и неговите служители - разбирайте църква­ та с цялата й йерархия. Изгорен жив в Констанц през 1415 като еретик (отказва да се присъедини към осъждането на Дясон Уиклиф), той се превръща в национален герой. Въз­ мущ ението, предизвикано от смъртта на Ян Хус и на неговцЯ сподвижник Йероним Пражки, се разпространява сред населението, което отдавна е разтревожено по икономичес­ ки причини. Паричните девалвации и повишаването на це­ ните отслабват скромната покупателна способност на бед­ ните. Експлоатацията на селския свят се засилва от по-теж­ ка феодална повинност и по-смазващи църковни налози. Най-бедните селяни прииждат към градовете, особено към Прага, която достига 35 000 жители около 1400 г. Тогава сам 0 40% о т н асел ен и ето е м естн о. П редлож енията за наемане на работа по големите градежи, като този на катед­ ралата, се оказват недостатъчни, общинските власти масо­ во разпродават предметите, които бедни пражани са зало­ жили, за да свързват двата края20. Кой ще разкаже за роля­ та на дълговете в страховете на бедните21? Все пак хуситските войни (14 1 9 -1 4 3 4 ) не са просто ецизоД от класовата борба. От „Четирите пражки статии“ от 1420, които формулират програмата им на противопос­ тавяне на римокатолическата църква и на германския им­ ператор Сигизмунд, само една съдържа социални искания: за секуларизация на църковното имущество. Другите три изискват богослуж ението да се води на народен чешки език, причастието да се извършва с хляб и вино, смъртни­ те грехове да се наказват от светските власти. Сред хуситите има и феодални сеньори, и богати занаятчии и тър­

говци - „чашници“, наречени така поради искането им и миряните да могат да се причастяват с вино от чаша.* Нак­ рая умерените се споразумяват с Базелския събор и с им­ ператор Сигизмунд. Но редом с тях изниква крайно тече­ ние, съставено предимно от бедяци и изкоренени, което клони към миленаризъм. Тук се оказват свързани икономи­ ческа и психическа нестабилност и апокалиптични вярва­ ния. Радикалното хуситско крило се създава през 1419: в него влизат безимотни селяни, слуги, наемни работници, обеднели бюргери22 и аристократи, странстващи проповед­ ници. Те се сбират на многочислени поклонения на село и искат да се свържат с бедните в Прага. В крайна сметка столицата остава в ръцете на умерените и отхвърля найбунтовните елементи. Но в Южна и Западна Бохемия на­ родната ерес се установява здраво в пет богоизбрани гра­ да. Именно там Христос отново щял да слезе на земята в часа на близкия край на царството на Антихриста. От 1420 привържениците на радикалното направление започват да градят на възвишението, където се издигал замъкът Храдище, революционната крепост Табор, която постепенно се превръща в град. Тези, които трескаво строят първите къ­ щи и укрепления, са предимно крепостни, селяни, слуги. Жителите на съседни села сами изгарят къщите си и така прекъсват всички мостовете зад себе си, за да дойдат да ча­ кат завръщането на Христос в свещения град. Годините 1420-1421 отбелязват хилиасткия етап на таборитската ре­ волюция. Петдесетина свещеници, дребни бедни проповед­ ници, са елитът на власт в новия Ерусалим, където се сти­ ча беднотия от Германия, Австрия, Словакия и Полша. В Табор изчезва различието между духовенство и миряни; църквата вече не е институция; отхвърлени са църковните тайнства, вярата в действителното божие присъствие в евхаристията, изоставени са вярването в чистилището, при­ частието, култа към светците и поклонничествата. Премах­ нати са частната собственост, десятъкът и феодалните на­ *В католическата църква с вино се причастяват само духовниците. Б. пр.

лози. В същото време се предрича близкото встъпване в хилядата години щастие. Тогава „голтаците вече няма да бъдат потискани, а благородниците ще бъдат изгорени ка­ то слама в жарава..., всички привилегии и налози ще бъдат отменени, никой няма да насилва когото и да било да пра­ ви каквото и да било, защото всички ще са равни и братя23“. В Табор, както и навсякъде, където стъпи кракът на таборитите, човешките мъки ще изчезнат, жените щ е раждат безболезнено. Пристигането в Чехия на миленаристи от Северна Франция (пикарди) и от Нидерландия (бегарди, братя на Свободния Д ух) несъмнено допринася за засил­ ването на хилиазма на най-радикалните таборити, някои от които стигат до „адамизма“ и честват „празници на лю бов­ та“, като практикуват ритуален нудизъм и проповядват сек­ суална еманципация. Само че военният предводител на таборитите Ян Жижка, едноокият рицар, не е хилиаст и държи на причас­ тието. Преценил, че безумствата на миленаристите отслаб­ ват лагера на бунта, той подлага адамитите на преследва­ не и изгаряне. От този момент предвожданите от него, а сл ед смъртта му (1 4 2 4 ) от Прокоп Велики, таборити се връщат на земята и отново въвеждат известна йерархия в редиците си. Табор става град с нарастващ брой занаятчии. Но все пак в тази демократична република селяните и бед­ ните могат реално да участват в политическия живот и да изпълняват религиозна роля: това и я обрича на смърт в контекста на епохата. Таборитите са победени през 1434 в битката при Липани от съюзените умерени хусити и като­ лици; съпротивата им продължава все пак до 1452. Връзката между миленаризъм и икономическа - сле­ дователно и психологическа - несигурност откриваме век по-късно след таборитския хилиазъм в мотивациите и дейс­ твието на Лигата на избраниците, която под натиска на То­ мас Мюнцер се намесва през 1525 в бунта на германските селяни. Макар поражението на Мюнцер да е и поражение на селяните, защото се борят заедно, не бива да се смесват умерените искания на едните с подстрекателската програ­ ма на другия24. Главният театър на бунта са Елзас, Западна

и Южна Германия, където Мюнцер, както изглежда, няма никакво влияние. Освен това „селяндурите“, въпреки пре­ небрежителното прозвище, не са жалка паплач, надигнала се в отчаян, брутален и необмислен порив. Те са ръководени от множество вождове с известен административен опит и от свещеници, спечелени за новите идеи25. Дванайсетте ос­ новни точки на тяхната програма не са утопични. Те изиск­ ват общините да имат право сами да избират и отстраняват своите пастори, настояват за намаляване или премахване на налози, такси и повинности, за възстановяване на старата практика на правораздаване, за свободен лов, риболов и из­ ползване на общинските земи. Наистина една обществена прослойка, чието икономическо положение се е подобрило през предшестващия период, е разтревожена от подема на абсо л ю ти ст к и те княж ества в рамките на им перията. Възходът им за повечето селяни означава нови такси, под­ менянето на обичайното с римското право и растяща наме­ са на централната администрация в местните дела. Ала миленаристките течения, идващи от Бохемия, се наслагват върху този бунт; техни разпространители са съ­ щите социално и психологически нестабилни елементи, ко­ ито вече срещнахме при кръстоносните походи на „пасти­ рите“, групите флагеланти и екстремисткото крило на та­ боритите. Това е лумпенпролетариата, за който говори Ен­ гелс: събрал „декласирани елементи на старото феодално и корпоративно общ ество и още неразвити пролетарски елементи, едва в зачатъчен стадий, на раждащото се в м о­ мента модерно буржоазно общ ество26.“ В рейнска област между 1500 и 1520 избухват вълнения, познати под името Bundschuh (копито), които със сигурност привличат селя­ ни, но също и градска беднота, просяци, скитащи наемни­ ци... А целта на Bundschuh е радикална революция, вдъх­ новена от апокалиптични мечти, каквито откриваме в „Кни­ га със сто глави“, написана в началото на XVI век от рево­ люционер от Горен Рейн: щом бъдат разгромени армиите на Антихриста и унищожени богохулниците, справедли­ востта ще се възцари на земята и всички хора ще бъдат братя и равни. Надеждите на Bundschuh са живи по време-

то, когато през 1524 избухва селската война: въстаниците изобразяват копитото на своите знамена. От друга страна, Тюрингия и Долна Саксония, където действа Томас Мюнцер, отдавна са били поле на миленаристки вълнения, кое­ то се обяснява с близостта на Бохемия и със сребърните и медните рудници в Цвикау и Мансфелд. Тълпи работници се стичат към мините, където непрекъснато има излишък от работна ръка. Освен това изглежда, че тогава текстил­ ната промишленост в тези области е в криза. Именно след като посещава тъкачите в Цвикау, Томас Мюнцер - висо­ кообразован свещеник, който отначало е последовател на Лутер - се покръства в революционния хилиазъм. Краят на покварения свят е близък, казва той, избраниците трябва да се надигнат, за да сразят Антихриста и враговете на Б о­ га. „Всеки трябва да скубе плевелите от лозето на Госпо­ да... Ангелите, които наточват сърпа си за тази задача, са предани служители на Всевишния... защото лошите имат право да живеят само доколкото избраниците им разре­ шат27.“ След като Божиите врагове бъдат разгромени, м о­ гат да започнат хилядата години щастие и равенство. Раз­ бунтувалите се селяни в Тюрингия, които не успяват да си издействат поръчителството на Лутер, получават подкре­ пата на Мюнцер и той заедно с най-фанатичните си учени­ ци се присъединява към тях. Те са победени заедно при Франкенхаузен на 15 май 1525. Мюнцер е обезглавен де­ сет дни по-късно. Най-мощният - и най-показателен за нас - милена­ ристки взрив през XVI век е възтържествувалият за м о­ мент в Мюнстер през 1534-1535. Ролята в тази трагедия на най-“делокализираните“ елементи в тогавашното общ ест­ во се откроява в пълна светлина. В този епископски град през 1532 гилдиите вземат властта, прогонват епископа и въвеждат лутеранската реформа. Но в същ ото време анабаптистко движение, поддържано от пророчества за милениума, се развива в Нидерландия и Вестфалия. Неговата пропаганда е особено успешна сред бедните и отхвърлени­ те от всякакъв вид. Гонени отвсякъде, анабаптистите се стичат към Мюнстер.

„И надойдоха холандци, германци, нехранимайковци и престъпници от къде ли не, дето не ги свърта на едно място - пише съвременник. - И се събраха в Мюн­ стер.“ В същия дух други документи говорят за „бегъл­ ци, изгнаници, престъпници и такива, дето са прахосали богатството на родителите си и не похващат нищо28...“ Не би могло по-добре да се подчертае връзката меж­ ду революционен миленаризъм и маргинално население, градско или селско. През февруари 1534 анабаптистите, ръ­ ководени от двама нидерландци, Ян Матис и Йоан Лайденски, превземат кметството и градската управа - пророчес­ кият делириум става всекидневна реалност в продължение на година и нещо. Католици и лутерани са изгонени като „нечестиви“ насред снежна буря. Останалото население би­ ва отново покръстено. Всички договори, всички разписки за дългове биват изгорени. Частната собственост и парите са отменени. Обобществени са всички предмети за потребле­ ние - дрехи, постелки и завивки, мебели, железария и хра­ ни, които се разпределят от депа, ръководени от седмина „дякони“. Реквизират жилища за многобройни имигранти. Всички книги биват забранени, с изключение на Библията, и радостно ги подпалват пред катедралата: реванш на уст­ ната култура над писмената, осъдена като потисническа. Още от февруари 1534 епископът на Мюнстер започ­ ва военни действия срещ у бунтовния град и събира войски за неговата обсада. Това само засилва екзалтацията и нап­ режението в града и терора, който новите му управници на­ лагат. След като Ян Матис е убит при едно излизане извън града, начело на новия Йерусалим застава Йоан Лайденски - незаконородено дете, отначало той е калфа-шивач, сетне търговец без клиентела. Трудовото законодателство превръща занаятчиите в обществени служители; библейс­ ката полигамия е въведена (в полза единствено на мъже­ те) и докато градът отблъсква епископските войски, Йоан Лайденски се провъзгласява за крал. Облича се в скъпи одежди, заобикаля се с придворни, като същевременно на­ лага на масите суров режим на лишения. Личната му гвар­

дия е съставена от имигранти. Всяко неподчинение се на­ казва със смърт. Неуморно разправят на населението, че идва краят на смутните времена. Христос се завръщал и щял да установи царството си в Мюнстер. Богоизбраният народ щял да тръгне от това царство с меч да въздава правда и да разшири империята Господна до пределите на земята. Но в нощта на 24 юни 1535 обсаждащите предп­ риемат изненадваща атака и превземат изтощения град. Всички анабаптистки предводители са избити. Миленаристката идеология, особено в насилническия си вид, е радикален отговор на тревогата на хората, които се чувстват отхвърлени от обществото и живеят в страх, че ще изгубят идентичността си. Затова търсят да се укри­ ят във въображаемото: именно това им предлагат апока­ липтичните бълнувания, за чието възраждане допринася калабрийският цистериански монах Йоахим Флорски (умр. 1202). Този свят кротък човек предсказва (за 1260) начало­ то на ера на Духа, когато човечеството, управлявано от м о­ наси, ще се покръсти в евангелска бедност. Но, приемайки една едновременно революционна и антиаскетична окрас­ ка, това пророчество се превръща при агресивните хилиасти в обявяване на нов златен век, пълна противополож­ ност на отвратителното общество, в което ги принуждават да живеят. Няма да има ни повинност, ни данъци, ни огра­ ничения, ни частна собственост, нито тъга, нито мъки. Ед­ на вселена на мизерия и несправедливост ще се преобра­ зи, наистина преминавайки през трагичен период, в земя на щастието. Този мит за завръщането на земния рай носи у с­ покоение, доколкото черпи от Светото писание двойна га­ ранция. Защото земният рай не само се обещава за близ­ кото бъдеще, но и наистина вече е съществувал в момента на сътворението. Естествено, не бива да се изчаква пасив­ но апокалиптичният падеж! Избраниците трябва да ускорят часа на големия обрат и да подпомогнат установяването на милениума, разбивайки препятствията, които още му пре­ чат да възтържествува: като се унищожи мощта на бога­ тите и на църквата, като се подпалват замъците и манас­ тирите, като се разрушават изображенията. Натоварени с

тази отмъстителна мисия и с това пречистващо дело ин­ дивиди, които поотделно не са нищо повече от отритнати, усещ ат у себе си непобедима сила. Убедени, че представ­ ляват някакъв елит от светци, общност на Светия Д ух, о с­ тров на справедливост сред свят от поквара, те не приемат никакво отлагане или обсъждане. Тяхната увереност и не­ отстъпчивост са остри като сабя, особено ако са защитени от крепостните стени на някой свят град - Табор или Мюнстер. На всички, които се препречват на пътя им, обещ а­ ват само смърт. Те са правите, другите са виновните, а е ударил часът да бъдат наказани Божиите врагове. И деоло­ гическото успокоение е подплатено от подчинение, и то вдъхващо сигурност, пред предводителя, приел образа на спасител и месия - Танхелм, Мюнцер или Йоан Лайденски. Одарен с чудотворни способности, той е баща и поня­ кога дори крал с цялото обож ествяване, което титлата предполага. Хората, които сами живеят в лишения, тогава приемат техният вожд да е великолепно облечен, с прид­ ворни и монархически церемониал - такъв е случаят в Мюнстер. И не виждат противоречие в този контраст: не дължат ли почест и слава на онзи, който по магически на­ чин следва да преобрази лицето на земята и да поведе мал­ кия си народ от избраници към завладяване на света! За­ това и не се замислят за жалкото съотношение на силите между воините на милениума и безбройните им врагове: нали Бог се сражава на страната на своите служители! Докато не дойде внезапното пробуждане, сблъсъкът с една действителност, запазила плътност и твърдост - във Франкенхаузен на 15 май 1525 или в Мюнстер на 24 юни 1535. И следва паническото разбягване. Но митът не е убит. Революционните миленаризми са серия крайни слу­ чаи, които ни позволяват да забележим под увеличителна лупа едно по-общо отношение между маргинали и колек­ тивни насилия. Защото след водачите, които често са зана­ ятчии, при много бунтове излизат на сцената неинтегрирани в обществото хора. Градските вълнения през XIV-XVIII век и по-специално белязалите началото на Френската ре­ волюция в Париж нямало да бъдат толкова многолюдни и

кървави без присъствието в града на значително неустано­ вено население, люшкащо се в търсене на хляб и работа. Те­ зи „делокализирани29“, които нямат какво да губят, дълбоко в себе си несъмнено желаят такъв социален статут, че вече да не се чувстват изоставени. Във всеки случай, техният е добър, за да си отмъстят за тази фрустрация. Отношението между бунтове и чувство на несигур­ ност може да се осветли и от друг ъгъл, който ще открои честата връзка между колективните насилия и слабо изс­ ледвания страх при отсътвието на власт - този страх може да завладее хора, обикновено интегрирани в обществото. В празнотата, оставена след заличаването на авторитета, се настаняват всевъзможни страхове, които отпращат към ре­ ални и въображаеми врагове. Първи пример през 1358 революционните вълнения в Париж и Жакерията. Като пси­ хологически фон на тези движения откриваме поражение­ то при Поатие (13 септември 1356).* „От което - пише Фроасар - благородното кралство бе страшно отслабено и потопено в мизерия и потресение... И ако английското кралство, англичаните и техните съюзници се възрадваха от пленяването на френския крал Жан Добрия, френското кралство бе силно смутено и разгневено; имаше и защо, тъй ка­ то беш е голяма печал и грижа за хора от всякакъв вид. И почувстваха тогава разсъдливите в кралство­ то, че идат големи бедствия; защ ото кралят техен господар и цветът на рицарството на Франция бяха мъртви или взети в плен, а тримата кралски сина, ко­ ито се завърнаха, бяха Шарл, Лоис и Жеан, още недостигнали възраст и разум; още им бяха малко си­ лите, та никое от въпросните деца не пожела да по­ ем е управлението на въпросното кралство. А рицарите и конниците, останали живи в битката, бяха тъй горко корени от хората, че се завръщаха с неохота към добрите градове30.“ 'Епизод от Стогодишната война между Англия и Франция. - Б. пр.

Жан Добрия пленен, кралските деца прекалено мла­ ди да управляват, най-добрите рицари убити или взети в плен: и ето ви изведнъж празнина във всекидневното съ ­ ществуване на всеки, срив на обикновените защити. Обхва­ нати от страх, селяни и граждани чувстват, че сами трябва да вземат в ръце съдбините си и като начало да накажат лошите съветници на суверена и всички онези благородни­ ци, които вместо да умрат при Поатие, избягали или ста­ нали изменници. Справедливостта изисквала да опожарят замъците им и да дадат воля на дълго трупаното озлобление срещ у тиранията им31. Хронологическата връзка - ако не постоянна, поне честа - между овакантяване на властта и бунтове се наби­ ва в очи дори при най-повърхностно изброяване. Смъртта на Шарл V през 1380 и качването на престола на Шарл VI, който е само на дванайсет години, бързо са последвани от градски бунтове, главните от които избухват през 1382 в Руан {la harelî) и в Париж (въстание на майотените32).* Ца­ руването на лудия крал - и като такъв неспособен да уп­ равлява - е белязано в Париж и от въстанието на кабошените (1413).” Голямото въстание на английските селяни из­ бухва само четири години след смъртта на Едуард III, кой­ то угасва през 1377, след като е управлявал повече от пет­ десет години. Тъй като синът му, Черния принц, го пред­ шества с няколко месеца в гроба, наследява го внук му Ри­ чард. Той е само на четиринайсет години, когато „тези ло­ ши хора - селяните - започват да се надигат... както Луцифер се разбунтува срещ у Бога33“. Бунтът в Бохемия съв­ пада със смъртта на крал Вацлав IV (1419); религиозните войни във Франция - с почти непрекъснато овакантената власт, като се започне от ненадейната смърт на Анри II и се стигне до кулминацията с убийството на Анри III. Б ез‘Въстаниците се въоръжили с бойни чукове, maillets, откъдето и името им, сиреч „хора с чукове“ - Б. пр. "По името на един от вождовете, кожаря Симон Кабош. Това е въста­ ние на дребните занаятчии (особено от цеховете на кожарите, щаваритс и кожухарите), калфите и градската беднота. - Б. пр.

покойството по време на царуването на последния непре­ къснато е поддържано от липсата на наследници. Затова пък отказването на Анри IV от протестантството предиз­ виква целебен психологически шок: Франция добива у се­ щането, че отново има истински крал. Колкото до Фрондата, тя е по време на Регентството. Несъмнено в началото на Френската революция найясно се чувстват разстройващите психологически послед­ ствия от един политически вакуум. Д а си припомним накратко развоя на събитията. През май 1789 Генералните щати* биват свикани от Луи XVI. Но на 19 юни кралят от­ меня техните заседания, а на 23 им нарежда да дебатират поотделно. На 27 преразглежда решението си и се съглася­ ва вече да ги приема като Национално събрание. Всъщност това е само хитруване, защото събира войските си и на 11 юли уволнява Некер. Шест дни по-късно го връща обрат­ но, вразумен от събитията в Париж.** Войските се приби­ рат в казармите за най-голямо безпокойство на охолната класа. На 4 август Събранието гласува (теоретичното) от­ меняне на феодалните права. Но кралят отказва да сложи подписа си под решението на депутатите. Доведен в Париж на 6 октомври от разгорещената тълпа, той отстъпва и под­ писва прословутите декрети. Освен това през тези десет горещи месеца французите, разкъсвани между огромни на­ дежди и силни опасения, виждат разпада на армията, бягс­ твото на най-видните благородници и подмяната на пара­ лизираните местни управления от нови набързо скалъпени общински власти. Държавното скеле на Стария режим рух­ ва; прибавя се и заплахата от банкрут. Това поражда дъл­ боко чувство на несигурност в страната, която се вижда разградена, изложена на разбойници, заговори и чужди ар­ мии. Налага се спешно да се измислят мерки за самоотб'Съсловното общо събрание. - Б. пр. “ След превземането на Бастилията Некер, държавен министър от ав­ густ 1788, пос тига удвояване на третото съсловие в Генералните щати - редом с представителството на аристокрацията и духовенството. Увол­ нението му разпалва народните революционни настроения. - Б. пр.

рана, да се премахнат многобройните врагове, от чиито действия се страхуват. Такъв е климатът, позволил избуяването и разпространението на локалните страхове - дви­ жението е познато като Големия страх34. Можем да подкре­ пим доказателството и с по-близки примери. М ногоброй­ ните вълнения, разтърсили Франция през 1848, се обясня­ ват с една агресивна фискална мярка (данъка от 45 санти­ ма), която съвпада с овакантена легитимна власт (управ­ лението е поето от временно събрание)35. Властовата празнота е двусмислен феномен. Тя дава път на сили, потискани, докато властта е била силна. Отк­ рива период на позволеност. Извежда към надеждата, сво­ бодата, разкрепостеността и празника. Следователно не ражда само страх. Освобождава и противоположни чувст­ ва. Но как да отричаме заряда от несигурност, който крие? Тя предизвиква световъртеж: тя е разрив с приемствеността, тоест със сигурността. Носител е на несигурни бъднини, ко­ ито може да са по-добри, но може и да са по-лоши от вче­ рашния ден. Предизвиква тревога и нервност, които лесно могат да доведат до силни вълнения.

3.

П о -о п р е д ел ен и ст р ахов е

Ч увството на несигурност, поне в гореописаните форми, често минава по-скоро през сетивата, отколкото през съзнанието. Затова пък по-определени страхове, кои­ то понякога нямат нищо въображаемо, често предшестват бунтовете. Надигали се неведнъж срещ у испанците от XVI чак до XVIII век (много по-често, отколкото дълго време официалната историография позволяваше да се предпола­ га), индианците от Мексико и Перу са знаели, че най-дъл­ боката им идентичност е застрашена от културата на заво­ евателите и по-специално от кръщението, катехизиса и ли­ тургиите на европейските мисионери. Оттук и многократ­ ните им оттегляния в планинските зони, внезапните им на­ падения срещ у селищата на колонизаторите и християнизацията, ожесточението им по време на бунтовете срещу

мисионерите, църквите, камбаните, християнските изобра­ жения и пр. В Перу и Мексико през XVI век тези размири­ ци понякога приемат миленаристки оттенък, твърде пока­ зателен за сблъсъка между две култури: отначало христи­ янският Бог победил местните богове, а испанците - ин­ дианците. Но „сега светът се обръщаше и този път Господ и испанците щяха да бъдат победени, всички испанци уби­ ти, селата им залени, морето щеше да се надигне, за да ги удави и да заличи тяхната памет36“. И една привидно о б ­ ратна ситуация в Мексико насред X X век - този път като­ лицизмът е жертва на преследването. В селските райони от централната част на страната той укрепва в края на XIX век от ново проповедничество и става същината на народ­ ното съзнание в момент, когато антиклерикалите от голе­ мите градове - бюрократи, буржоа и военни - искат да унищожат духовенството, църквата и вярата. Отново бит­ ка между две култури. През 1920-те години един депутат, изразител на властващия по онова време антирелигиозен радикализъм, не се бои да заяви: „... Трябва да проникнем в семействата, да разрушим статуите и изображенията на светците, да скъсаме броениците, да откачим разпятията, да конфискува­ ме молитвеници и други такива, да барикадираме вратите срещу кюрето, да премахнем свободата на събиранията, та никой да не се доближава до свещ е­ ниците в църквите, да премахнем свободата на печа­ та, за да попречим на клерикалната реклама, да уни­ щожим религиозната свобода и накрая, заситени в тая оргия на нетърпимост, да провъзгласим единст­ вен член: в Републиката ще има гаранция само за те­ зи, които мислят като нас37.“ В логиката на такава програма президентът Калес (1 9 2 4 -1 9 2 8 ) решава през 1926 църквите да се затворят и свещениците да се изгонят. В продължение на пет месеца най-усърдните мексикански католици - главно селяни - се опитват с покаяние и молитви да измолят от небето да

смекчи сърцето на новия фараон. Но то си остава от камък. Тогава, пред заплахата да погубят душата си и въпреки съветите за предпазливост от йерархията и Ватикана, „кристеросите“ въстават спонтанно, организират се и в продължение на три години държат в шах правителствени­ те войски. Няма как споменатите основателни страхове пред опасности, от реални по-реални, да не бъдат подплатени с ужаси, родени от колективното въображение. Сред тузем ­ ците населения на Централно П еру около 1560 се р аз­ пространява слухът, че белите са дошли в Америка, за да избият индианците и да използват мазнината им като л е­ карство. Затова индианците отбягват всякакъв контакт с испанците и отказват да им служат38. При тарахумарите в Мексико, които неведнъж се бунтуват срещу нашествени­ ците, по-специално през 1697-1698, магьосниците твърдят, че църковните камбани привличат епидемиите, че кръще­ нието заразява децата и че мисионерите са вълшебници39. Колкото до кристеросите, в началото на жестоката антирелигиозна репресия те помислили, че е настъпил денят на Страшния съд и че се разправят не с „правителствената войска, а с армията на самия Луцифер40“. Да се върнем сега в Европа. Тръгвайки назад по ниш­ ката на времето, лесно ще открием в основата на някои разм ирици други м н ого осн овател ни страхове, същ о придружени от развихряне на въображението. В продълже­ ние на векове населението на малките градове и на равни­ ните основателно се страхуват от шетането на войници, дори и официално да не са вражи. Във Франция изглежда този страх се е породил по време на големите банди и пос­ тепенно затихва от момента, когато Луи XIV и Лувоа съз­ дават казармите и налагат по-строга дисциплина в армия­ та. Като разказва за събитията от 1357, Фроасар описва та­ ка безчинствата на войниците разбойници: „...Завземаха и грабеха цялата област между реките Лоара и Сена, та никой не смееш е да пътува между

Париж и Вандом, нито между Париж и Орлеан, нито между Париж и Монтаржи, нито пък да остава там, затова всички хора от равнината бягаха в Париж или Орлеан... и не остана място, град или крепост, освен ако не бяха много добре охранявани, да не бъдат пре­ газени и плячкосани. Кръстосваха равнината в конни отряди от по двайсетима, трийсетима или четирийсетима и не срещаха кой да ги спре да не пакостят41.“ Големите банди върлуват така през XIV век в Нормандия, долината на Рона и Лангдок. В последната област разбойниците се бият било за собствена сметка, било като наемници на графовете Жан д ’Арманяк и Гастон дьо Фоа, които воюват помежду си. През годините 1360-1380 мизе­ рията се изостря страшно в селските югозападни области, непрекъснато кръстосвани от въоръжени хора, жадни за плячка. Вече няма никаква сигурност за селянина, а търго­ вецът не дръзва да тръгне по пътищата. Бедняците напус­ кат колибите си: едни се укриват в укрепените градове, дру­ ги се събират по горите и също започват да грабят, за да оцелеят. Това са „тюшените“, криещи се в гората - от ду­ мата touche, горичка, където тези нещастници търсят подс­ лон42. Числеността и грабежите им са значителни най-вече около 1380 в Горен и Долен Лангдок и Оверн. Многобройни свидетелства от вековете на Стария ре­ жим говорят за злощастията, причинени от преминаването и разполагането на войници. През 1557 Милано изпраща на Филип II посланик, който заявява на краля: „Държавата [Миланското херцогство] в по-голямата си част е толкова разрушена и опустошена, че много земи са изоставени... Тази разруха идва от всичко, що тегне над държавата: както непосилните данъци... та­ ка и настаняването на войници. Последните са така­ ва тежест за населението, че е чак трудно да се по­ вярва. Още повече, че поведението им е без милост, ни мярка, пълно с жестокост и алчност.“ Оттук и „раздразнението на поданиците, дори крайното им

отчаяние“. Оттук бедстването и разрушението на ня­ кои градове... като Алесандрита, Тортоне, Виджевано с техните територии и по-голямата част от о б ­ ластта Павия, особено Ломелина, откъдето... много жители, изгубили всичко, от което са преживявали, са си тръгнали и са се пръснали по други краища43.“ През втората половина на X V I век религиозните войни много пъти са повод за идването на чужди войници във Франция: испанци, италианци и швейцарци от католи­ ческа страна, отново швейцарци, англичани и най-вече гер­ манци от протестантска страна. Последните оставят зло­ вещ спомен от появата си през 1562, 1567-1569 и 1576. По­ неже след сключения в Болийо мир не получава обещ ани­ те от Анри III обезщетения, през 1576 г. Ян-Казимир, син на княза избирател, разрешава на войските си сами да си вземат възнаграждението от населението. Те щ урмуват съпротивляващи се села и извършват ужасяващи безчинства. А и на всичко отгоре, през дългия период на граж­ дански битки френските войници от двата лагера често се държат като бандити. През 1578 Лангдокският местен пар­ ламент, наистина враждебен към протестантите, се жалва от гледката на „земята, потопена в кръвта на бедните селяни, клети жени и малки деца; градовете и селските къщи опус­ тели, разрушени и повечето опожарени, и всичко то­ ва след омиротворителния едикт (от 1576)... И не от татарите, турците или московчаните, ами от хора ро­ дени и отхранени в тая област и които изповядват ре­ лигия, наричана реформирана44“... Трийсетгодишната война съживява в голяма част от Европа страха от преминаването и настаняването на войска. В „Приключенията на Симплицисимус“, роман от очевидец на Трийсетгодишната война, един войник заявява: „Да върви по дяволите всеки, който се оста­

ви да изпита милост; по дяволите всеки, който не из­ требва безмилостно селяка, който търси във война­ та друго освен лична изгода.“ Героят на „Симплицисимус“ разказва как неговото село било плячкосано от отряд войници, а жителите измъчвани: „затъкваха си пистолетите с отсечени палци на селяни и изтезаваха клетниците, като да бя­ ха вещици за изгаряне. Впрочем войниците вече бя­ ха хвърлили в пещта един от пленените селяци и го печаха на все по-силен огън, макар нищо още да не беш е признал. На друг бяха метнали въже около вра­ та, което затягаха с гарота и всеки път кръв бликаше от устата, носа и ушите45...“ Преувеличен ли е разказът на Гримелсхаузен? На­ истина пълзят страховити слухове, които още повече утежняват и без това зловещата реалност. А и самохвалствата и заплахите на войниците сигурно помагат да се приемат за чиста монета разкази като историята за нани­ заните на шиш деца, която се появява отново в момента на бунта срещу обгербването на документите46. Но - сви­ детелства сред много други - документи от парламента в Бордо доказват, че през 1649 селяни от Барзак и Мако били изгаряни 47. Ив-Мари Б ерсе, грижливо изследвал злодеянията на военни в Югозападна Франция през XVII век, е категоричен: те живеели за сметка на населението. Изнасилвали жените. Със сплашване изкопчвали от жите­ лите признание къде крият парите си —завързвали мъже­ те, скубели им брадата, бутали ги в огъня на огнището, привързвали ги към греда, за да ги бият. Изпочупвали всичко в къщите, ако не открият достатъчно пари, продупчвали бъчвите, осакатявали домашните животни, изт­ ребвали птиците. На тръгване отнасяли покъщина и др е­ хи, посуда и завивки48. Офицерите не правели нищо, за да спрат грабежите, които били най-добрата примамка за на­ биране на войници. Същите жестокости в Северна Франция, когато наем­ ниците на Розен, събрани от Мазарини, биват изпратени

срещу испанците след 1648.* Жителите от районите на Гиз, Бапом, Сен Кантен са принудени да се крият по горите, да се въоръжават с вили и сърпове, да организират „партизан­ ски отряди“. Свети Венсан дьо Пол** напразно се оплаква на Мазарини от издевателствата на маршал Розен. Същи­ те изстъпления и по време на Фрондата около Париж: из­ насилени жени, пребити селяни, ограбени църкви, окрадена утвар, ожънато неузряло жито, за да хранят конете, из­ коренени лозя, задигнати стада. Тъжна хроника, възстановима благодарение на „Милосърдните разкази“ на благо­ честиви души в Париж49. Толкова лоша е славата на войниците, че известието за тяхното идване често поставя населението в бойна готов­ ност. И без да се подчинява на кралските заповеди, то може да се разбунтува. Ив-Мари Берсе изследва 42 случая на та­ кива бунтове в Аквитания през 1590-1715. Щом се чуело, че се задава войска, църковните камбани биели тревожно, ра­ ботата по полята и по пазарищата спирала, разполагали пос­ тове по кръстопътищата. Обикновените села се барикадира­ ли с бъчви и каруци. В най-лошия случай селяните се оттег­ ляли в църквата, последно укритие за селската общност. Градовете с крепостни стени затваряли портите си, стража­ та непрекъснато обхождала укрепленията, откъдето обст­ релвали с аркебузи приближаващите войски. Понякога до­ ри организирали експедиции, за да разубедят отрядите, още на известно разстояние от града. Така постъпват Монморийон и Перигьо през 1636, Мюр-дьо-Барез през 165 150. И.М. Берсе отбелязва, че тези бунтове се случват през 16381640 и през 1649-1653, тоест в разгара на Трийсетгодишната война и по време на Фрондата, периоди на голяма неси‘След края на Трийсетгодишната война, настъпил с Вестфалския мирен договор. - Б. пр. “ Католически свещеник (1576-1660), посветил се на благотворителна дейност сред бедните, болните, заточените, безпризорните деца. Осно­ вава първото Благотворително братство и Конгрегацията на Свещени­ ците от мисията със седалище в манастира Сен Лазар, откъдето идва и названието им лазаристи. - Б. пр.

гурност, когато се завръщат старите форми на местна са­ мозащита, мобилизиращи цяла една общност51. Освен това, те стават предимно в края на есента, когато войниците тръг­ вали да се разквартируват за зимата, и през пролетта, кога­ то отново поемали към границите52. Страхът от преминаване на войска се прибавя към по-общия страх от всякакви скитници, често отъждествява­ ни с престъпници. Скоро ще стане дума отново за страха от просяци. Но още сега да отбележим, че в течение на ве­ кове европейците имат основателни причини да свързват в съзнанието си войниците със скитниците. Бродещите на­ мирали временно разрешение на проблемите си, като се за­ пишат във войската. Понякога били и принуждавани със сила. Докато демобилизирани войници често образували банди от хора извън закона, които плячкосвали, за да се прехранват: в Италия през 155953, във Франш-Конте през 1639-1643, когато останките от отстъпваща императорска армия се разпадат на малки разбойнически групи54. Въз­ можно е при подновяването на войната бандитизмът вре­ менно да затихне в една или друга област, тъй като банди­ тите отново стават войници и тръгват към границите: както се случва в Италия през 1593 при възобновяването на военните действия между турците и Хабсбургите55. И по още много други причини съществуват многобройни връз­ ки между армия и бандитски групи: много „измамници“ дезертират, щом си получат възнаграждението, готови да се наемат отново и отново56. .Освен това, армиите влачат със себе си деца на военни, ветерани, бегълци, убийци, скъса­ ли с църквата свещеници и проститутки57. И накрая, в Ру­ сия през XVII век, във Франция на Луи XIV, в Португалия през XVIII и XIX век селяните, бягащи от военна повин­ ност, стават скитници, принудени да крадат, за да прежи­ вяват58. Така Старият режим от XIV до XVIII век ражда маргинална вселена на войници разбойници, чиято злове­ ща слава е все още жива по време на избухването на Голе­ мия страх през 1789, когато по-голямата част от Франция е в бойна готовност да гони призраци.

4.

С трахът д а не у м р еш от глад

Друго голямо опасение, и то съвсем основателно, би­ ло да не умреш от глад - а bello, peste, е fam e libera nos, Domine * - опасение, което „съпътства сезоните, хода на ме­ сеците, дори на дните59“. Във време на криза то предизвик­ ва паники и луди обвинения срещу нарочени изкупвани. Едно от обясненията за популярността на историята за Йосиф (сина на Яков) в германския театър през XVI век несъмнено е проблемът за прехраната на страната по оно­ ва време. Помощникът на фараона в древността предпазил Египет от глад: построил и напълнил хамбари по време на и зо б и л и ет о и така п р едотв р ати л к атастр оф ал н и те последици през последвалите години на оскъдица. Следо­ вателно той бил моделът на „княза хранител60“. Коменти­ райки думите от „Отче наш“: „Насъщния ни хляб дай ни днес“, Лутер отбелязва в „Големият катехизис“, че гербът на един набожен суверен би трябвало да е украсен по-ско­ ро с хляб, отколкото с лъв и корона. Храненето по онова време в Европа не е балансира­ но: излишък от скорбяла, недостиг на витамини и протеи­ ни и редуване на оскъдица и излишества, като редките пре­ яждания не успяват да прогонят у голяма част от населе­ нието натрапливия призрак на глада. Не случайно църква­ та поставя на челно място сред благотворителните дела „да нахраниш гладните61“. Макар остри и в градовете, жит­ ните кризи се усещ ат още по-тежко по селата, припомня П. Губер, когато повечето дребни селяни биват принудени да купуват хляба си. В някои провинции на Франция три четвърти от селяните не могат да изхранват семействата си с произвежданото от тях самите62. Усложняващо обсто­ ятелство: консумацията на месо спада в Европа през XVIXVIII век в сравнение с положението през средновековие­ то. С демографския растеж земеделските култури вземат превес над животновъдството и заедно с тях - консумаци­ ята на зърнени храни63. Тиранията на зърнените храни оз‘От войната, чумата и глада избави ни, Господи (лат.). - Б. пр.

начава, че йерархията на качеството на хляба, от най-бе­ лия до най-черния, припокрива социалната йерархия; р е­ колтите дават ритъма на погребалните шествия64 - остро­ то недохранване покосява изтощените и отваря вратите за епидемиите65. В западното общ ество на изобилието ни е трудно да си представим, че само преди неколкостотин години са ум и­ рали от глад по нашите градове и села. Но са многобройни свидетелствата за това. Да препрочетем някои от тях, взети сред много други във времето и пространството. В средата на X V век крал Рене описва на Шарл VII положението в Анжу със следните думи: „Така пора­ ди лошата реколта и оскъдица през последните ня­ колко години, включително и настоящата, повечето от онези, които сега спят голи и непокрити в слама­ та, умират самите те и семействата им от глад66.“ Хрониката на ангулемското абатство „Сен Сибар“ съобщава, че през зимата на 1481-1482 почти нав­ сякъде „народът умираш е от глад и ядеше само ко­ рени от треви и зеле; срещаха се само голтаци по пъ­ тищата и разбойници по горите... Беднотията купу­ ваше трици67 и ги м елеш е с овес... другите ядяха чист овес; но и той не се намираше68“. В Рим по време на жестоката оскъдица през 15901591 редактор на бюлетин с новини (aw isi) пише: „Всеки ден научаваме, че някой е умрял от глад.“ Папа Григорий X IV вече не излиза от двореца си, за да не чува вайканията на своя народ. Но по време на меса в „Свети Петър“ при­ състващите се разкрещяват и искат хляб69. Ето и положе­ нието в Швейцария през 1630, година на съсипана реколта: „ [Във Во] бедните бяха доведени до плачевни край­ ности, едни умряха от глад, други ядаха сено и пол­ ски треви. Същ ото беш е и в планините и селата око­ ло Женева, където за храна използваха трици, зеле, жълъди70.“

Да се върнем в Анжу, вече в края на XVII век. През март 1683 жителите на Граоне идват в Анже да просят хляб ,,с бледи разстроени лица, които вдъхваха страх и състра­ дание71“. Директорът на семинарията в Анже, Жозеф Гран­ де, на когото дължим това свидетелство, решава тогава с неколцина другари да пом огне на най-мизерните енории и са очаквани „от хиляди бедняци покрай плетовете с пепеливи мъртвешки лица, изсуш ени като скелети, повечето подпиращи се на тояги или влачещи се както могат, за д а искат парче хляб72. През 1694 нова, още по-голяма оскъдица. Така че каноник от Анже може да на­ пише: „Гладът е толкова голям, че мнозина умират, дори в самия град Анже73.“ По време на същ ата зърнена криза положението не е п о-добро в северната част на кралството. Доказателство: дневникът, оставен от кю рето на Рюмжи: „П о това време вървяха приказки само за крадци и за умрели от глад... Един вдовец, не го знаехме тол­ кова беден, с три деца на плещите си. Разболя се, или по-точно отпадна и грохна, без да предупредят све­ щеника... докато една неделя една от сестрите м у не дой де да каже, че брат й умира от глад. Пасторът да­ де хляб да м у занесат незабавно; но не се знае дали и сестрата не е имала нужда, както по всичко изглеж­ да; не м у го занася и при втората камбана за вечерня клетият човек е мъртъв от глад. Не е само той да е умрял поради липса на хляб, но и много други поч­ ти едновременно, тук и по другите села, защото въп­ росната година видяхме голяма смъртност. Само в нашата енория същ ата година умряха повече, отколкото умират за няколко години... Наистина се бяхме ум орили да пребиваваме на тоя свят74.“ К ъм тези красноречиви свидетелства трябва да доба-

вим ощ е по-ужасните разкази от времето на Трийсетгодишната война и на Фрондата. Свещеник от Шампан раз­ казва, че един ден негов енориарш, седем десет и пет годи­ шен старец, влязъл в пасторския дом да опече на огъня къс м есо от кон, умрял от шуга преди петнайсет дни, червясало и хвърлено на смърдящо бунише75. В Пикардия съвре­ менници твърдят, че хората ядели пръст и кори и „не бих­ ме посмели да го кажем, ако не го бяхме видели с ужас, те си ядат ръцете и умират в отчаяние76“. В такива условия да не се учудваме, ако срещнем и случаи на канибализъм. В Лотарингия една жена била осъдена на смърт, защото изяла детето си. През 1637 според магистрат, който разс­ ледва в Бургундия, „...търсеха мършата на умрели живот­ ни, пътищата бяха застлани с хора, повечето натръшкани по земята от слабост, умиращи от глад... Накрая посегна­ ха и на човешката плът77.“ Косвено доказателство за това, че човекоядството не е изчезнало през XV I и XVII век78! откриваме в трактатите на казуистите. Повечето казуисти са великодушни, ако изгладнели са яли човешки труп, за да не умрат от глад. Вилялобос заявява, че щ ом като е позво­ лено да се взимат лекарства, в чийто състав влиза и човеш­ ка плът, позволено е и да се яде като м есо в случай на „крайна нужда79“. Да се върнем от тези крайни случаи към ситуации, уви, обичайни за периоди, когато хлябът е скъп. Една ти­ пична ситуация е чудесно анализирана от П. Губер: ето в Б °в е през 1693-1694 един производител на плат, жена му и трите м у дъщери, предачки. Семейството печели 108 су (1296 дение) на седмица и консумира поне 70 ливри хляб. С черен хляб по 5 дение ливрата животът е осигурен. Но с хляб по 24, сетне по 30, 34 дение - както става през 1649, 1652, 1694 и 1710 —идва мизерията: „Земеделската криза почти винаги (и със сигурност през 1693) се утежнява и от криза в манифактурата, започва да липсва работа, следователно и възнаграж­ дение. Затягат коланите; възможно е да са намерили някоя и друга пара, сложена настрана за черни дни;

тръгват по заложни къщи; започват да се хранят с гнусотии: хл я б от трици, варена коприва, изровени сем ен а , ж ивотински вътреш ности, събирани пред кланиците; плъзва „заразата“ под различни форми; сл ед лиш енията, пълната оскъдица, глада, см ъ рто­ носните трески, сем ейството е записано в бю рото за бедни през декември 1693. П рез март 1694 най-мал­ ката дъщеря умира; през май - най-голямата и баща­ та. О т едно о со б е н о щ астливо сем ей ство, защ ото всички са работели, остава вдовица и сираче. П ора­ ди цената на хляба80.“ Така поради слабите земеделски добиви и крехкото съотношение м еж ду производство и демография81 един прекалено влажен сезо н и една слаба реколта заплашват наис­ тина със см ърт част от населението: голтаците от всякакъв произход, разбира с е , „излишни гърла“, които биват прогон­ вани от града, щ ом се зададе глад; но същ о и дребните се­ ляни, които в лош и години нямат дори зърно за посев, на­ емните работници, ненужни, щом жътви и гроздобери са съ­ сипани от градушката; и всичките едва преживяващи, гото­ ви да изпаднат до просия, когато хлябът стане много скъп, а работата кът82. Цифрите от енорийските регистри потвър­ ждават разказите на съвременници. Примерът с Боже (в Анжу) е показателен: „През първото тримесечие на 1694, ко­ гато цената на напитката от пшеница се утроява в сравне­ ние с 1691, умират 85 душ и срещ у 2 4 в съответното три­ месечие на 1691, 33 —на 1692, 20 —на 1695: връзката е оче­ видна83.“ В Б ове оскъдицата през 1693-1694 изпраща в гро­ ба от 10 д о 20 % от населението84. Тези изчисления, трагич­ ни в своята сухост, свидетелстват за м н ого други подобни. В прединдустриална Европа годините на остро недохранва­ не с всичките последствия (податливост на епидемии, поми­ тания и пр.) дълго време спират демографския прираст оз периодите на възстановяване. С ледователн о всички, които в обикновени времена живеят около прага на бедностга - а те са многобройни, имат право да се страхуват, щ ом цената на зърното започ­

ва да се покачва. Оттук „честите и банални85“ бунтове в го­ дини на скъпотия, най-вече в периоди на изчерпване на ре­ колтата от предходната година. Непосредствени причини за тези бунтове са два вида събития: от една страна, извозва­ нето на жито извън селото, града или провинцията; от дру­ га страна, недостигът на хляб при хлебарите и празните рафтове рано сутрин, защото хлябът е бил отнесен още в първите часове на деня от богаташките домакинства. Тога­ ва по-специално жените обезумяват, основателните опасе­ ния прерастват в лудешки страхове и се стига до насилие. Дебнат и грабят каруците със зърно по друмищата, насила разтоварват лодките на търговците при преминаването им край градския кей. Разбиват вратите на хлебарите, плячкосват магазините им, понякога и ги подпалват. Не е чудно, че острите недоимъци, прибавени към хронично недохранва­ не при много хора, пораждат луди страхове и предизвикват изблици на колективна ярост. Това са реакции на мъже и же­ ни, които, подгонени от глад86, търсят незабавно виновници с човешко лице за една ситуация, породена от анонимни и прекадено абстрактни за тях причини: капризите на клима­ та, слабия добив, бавния превоз. Изкупителните жертви са хлебари, мелничари, както и търговци на жито и прекупва­ чи на едро, обвинявани, че умишлено създават недоимък, като задържат доставките на зърно, за да м у покачат цена­ та и при нужда да го продадат по-изгодно надалеч. Нався­ къде по време на пшеничните бунтове крещят „Хлебарите искат да ни уморят от глад!“; навсякъде заплашват „да ги опекат във фурните им“; навсякъде ги наричат „скъперни­ ци“, „лихвари“, „врагове на общественото благо“, „грабли­ ви вълци“, „монополисти“ и спекуланти. Разбуненото насе­ ление предава своите страхове и озлобление на властите. Интенданти, парламенти, градски съветници нареждат да се конфискува житото от обозите, да се арестуват превоз­ вачите, да се наблюдават хлебарите, да се претърсват хам­ барите, да сс издирват „монополистите“ . Хранителното и демографското положение се подоб­ рява през XVIII век в някои френски провинции. Но стра­ хът да се остане без хляб има такова дълго минало! А и

точно в годината, когато Тюрго неблагоразумно разреша­ ва свободна търговия със зърно (септември 1774), рекол­ тата е лоша. Връщат се към най-ужасните страхове от ми­ налото и към насилнически действия, чийто ритуал отдав­ на е отработен от тълпите: складове за зърно и пазари раз­ грабени около Париж, нападения на фурни в Париж и Версай от неконтролирани банди. За да потуши пожара —вой­ ната за брашното, - министърът е принуден да свика 25 000 войници87. Няколко години по-късно поради лошите рекол­ ти през 1785, 1787 и 1788 и ужасно студената зима на 1788-1789 французите за пореден път - и в голям мащаб - се връщат към най-традиционното поведение за време на недостиг. Така че ако има новаторски действия на буржо­ азния етаж на общ еството, на народния се наблюдават по­ вече от когато и да било архаични поведения. Никога, пи­ ше Ж. Льофевр, „пшеничените вълнения не са били толко­ ва многобройни, както през втората петнайсетдневка на юли 178988“, особено около Париж: конвои с товари, фер­ ми и абатства, нападнати от търсещи жито хора; избиване на хлебари и мелничари; паника и грабване на оръжието под тревожен камбанен звън, когато на пазара на това или онова селище пристигат парижки комисари да търсят зър­ но и пр. Размириците, предизвикани през 1789 от глада, ко­ ито раждат мита за „пакта на глада“, на много места водят до спешно създаване на местна милиция и проправят пътя за страха от разбойници. П одробност, която надхвърля анекдота и разкрива до каква степен се страхували от лип­ сата на хляб: сред въстаниците, довели през октомври Луи XVI и семейството м у от Версай в Париж, имало много жени, дошли преди всичко да търсят „хлебаря, хлебарката и хлебарския чирак“ . П рез цялата Френска революция проблемът за „прехраната“ се поставя остро, като гладни бунтове избухват през черната пролет на година Трета (1795) в Руан, Амиен, Сен-Ж ермен-ан-Ле89.

5.

Д ан ъ ц и те плаш ило

Събитията от 1789 не бива да водят към крайни обоб­ щения. Оскъдица и размирици не са непременно свързани. Вижте случая с Англия през XVI и XVII век. Доста перио­ ди, споходени от особено лоши реколти - като 1594-1598, не са белязани от никакъв народен бунт. Обратно, въстани­ ето на Уайът (1554) и това в северната част на страната през 1569 съвпадат с добри реколти90. В своята голяма „История на селските бунтове“ И.-М. Берсе разтрогва отчасти двой­ ката глад-бунт. „Зърнените бунтове са само един модел - и то сред тези с най-малка честота - на колективни насилия [във Франция] през XVII век91.“ Безспорно е, че мизерията, предизвикана от двете големи бедствия, чиито периодични повторения разгледахме - преминаването на войска и гла­ да, - неведнъж е изостряла чувствителността и агресивност­ та на населението, психологически подготвяйки терена за по-сетнешни бунтове. Все пак антифискалните бунтове, за които трябва да говорим сега, често са по-мощни и по-про­ дължителни от зърнените вълнения, защото играят основ­ на роля в селската и градската история на Европа. Освен то­ ва, налагането или заплахата от нови такси често служи за детонатор на размирици. Да припомним например, че в Ита­ лия бунтът в Перуджа срещу папа Павел III през 1540 и то­ зи в Палермо и Неапол през 1647 срещу испанците започ­ ват с отхвърлянето на повишението на данъците. Да разг­ ледаме все пак по-внимателно английският случай и френс­ кият, които са по-добре познати. Надигането на английските работници през 1381 в своето развитие приема антифеодална окраска (опожарени замъци; искане за премахване на крепостничеството); обаг­ ря се и с миленаристки надежди с прословутото позовава­ не на златния век, приписвано на проповедника Джон Бол: „Когаго Адам орял, а Ева предяла, кой тогава е бил благо­ родник?“ Все пак то е предизвикано от данъчните изисква­ ния на парламента: poil-taxes през 1377 и 1379, поголовен данък, неравномерно разпределен, който в някои села м о­ же да изисква от наемен работник сума, равняваща се на

три надници, по-висока от всеки предишен данък92. Когато през 1513 Хенри VIII се опитва отново да въведе поголов­ ния данък, това предизвиква вълнения в Йоркшир93. През XVII век таксата върху продажбата на стоки, excise, решена в момента, когато избухва гражданската война, предиз­ виква серия бунтове през 1646-1647 и правителството я от­ меня върху хранителните продукти94. Британските истори­ ци отбелязват, че въпреки политическите и религиозни въл­ нения, които избухват при Хенри VIII и Едуард VI поради борбата срещ у католицизма и разпродаването на манасти­ ри, въпреки гражданската война от 1642-1648, Англия през XVI и XVII век познава общ о много по-малко народни бунтове, отколкото Франция по същото време. Причината за тази разлика според Дейвис е следната: през този пери­ од в Англия „низшите класи са почти напълно освободени от данъци във фрапантен контраст със случващото се във Франция, където данъкът става повод, ако не причина, за преобладаващата част от бунтовете през XVII век95“. Що се отнася до Франция, многобройни примери, до­ ри предхождащи XVII век, идват да подкрепят този анализ. В навечерието на смъртта си (1380) Шарл V решава да от­ мени косвените налози, за да облекчи бремето на своя на­ род. Но скоро се налага да се възстановят непредпазливо отменените данъци: следват градските размирици през 138296. Бунтът на общините в Гиена* през 1548 е протест срещу въвеждането на данъка върху солта {la gabelle) и в югозападните провинции на кралството - мярката е отм е­ нена от Анри II през 154997. През целия XVII век сериозни градски и селски бунтове са причинени във Франция от фискалната свръхтеж ест или заплахата от нови налози: бунтовете на босоногите в Долна Нормандия през 1639 по­ ради проект да се въведе и за тях налога върху солта, от който са били пощадени98; бунтовете в Руан и Кан същата година поради наредба за боите, според която контрольор ‘Стара френска провинция, припокривала Аквитания до XII век и обоз­ начавала владените от Англия югозападни френски земи. Guyenne (фр. ) възлиза към простонародното Aguyenne, Aquitania (лат.). - Б. пр.

трябвало да обикаля градовете да проверява качеството срещ у съответна такса"; бунтовете на селяците от Ангумоа и Сентонж през 1636, от Перигор през 1637-1641 „най-голямото селско въстание в историята на Франция ос­ вен войната във Вандея100“; бунтовете в Гаскония и Руерг през 1639-1642: всичките мотивирани от нарастването на данъците. В хрониката на антифискалните бунтове в Париж и в провинцията 1648, година първа на Фрондата, заслужава да се спомене специално. Раздразнението срещ у данъка, на­ родното възмущение срещу събирачите обясняват поведе­ нието на парламентите и неговия отзвук. Противопоставя­ нето на суверенните събрания срещу новите фискални мер­ ки (наредбата за измерването, наредбата за тарифата, връ­ щането на чиновническия данък) съответно стимулира мно­ жество колективни откази на налозите. „Повярваха, че е свършено с фискалния тероризъм и с властването на откупчиците на данъци и интендантите, смятани за негови стъл­ бове101.“ Макар че бунтът в Бретан през 1675 по селата до­ бива антифеодален характер с нападението на замъци и ис­ канията - изразени в Селския кодекс - да се премахнат фе­ одалните задължения като натуралната рента champart, ангарията и пр., отправната точка на размириците в Рен и Нант е и враждебността срещу новите такси: за обгербва­ не, за печат върху калая, за продажбата на тютюн. Освен това тръгва слух, че и в Бретан ще се въведе налогът вър­ ху солта. Селяните, които поемат щафетата от градските вълнения, не пропускат да нападат бюрата за данъци по фермите и ако насочват гнева си към замъците, то е често защото подозират благородниците, които ги обитават - об­ лечени и в някаква кралска служба,- че са сред онези, кои­ то ще въведат омразния „габел“ в провинцията102. Антифеодален в известно отношение, бунтът на Чер­ вените бретонски шапки не е антиаристократичен: искане­ то е благородните девици да си избират мъже с „обикно­ вено положение“ и да ги облагородяват103. Изобщ о новите изследвания доказват, че при Стария режим повечето сел­ ски размирици са насочени не толкова срещ у благородни­

ците, колкото срещ у централното управление, далечно, анонимно, потисническо, непрекъснато измислящо нови такси. Яростното отхвърляне във Франция на агресивната данъчна система на все по-бюрократичната и централизи­ раща държава се проявява най-често през XVI и XVII век. А и нерядко градската буржоазия и поземлената аристок­ рация се обединяват около обща кауза, поне за известно време, с разбунтувалия се народ. Аристократите често пре­ бивават в своите замъци в провинцията. Хората ги позна­ ват: приемат ги за естествени покровители. Ако през 1789 селяните се обръщат срещ у благородниците, то е защото много от тях през XVIII век придобиват навика да живеят в града и населението е изгубило контакт с тях. Антифискалните бунтове - особено избухналите във Франция през XVII век - често са отчаяни жестове, предиз­ викани от крайна мизерия и от страха пред влошаване на едно вече непоносимо положение. В тъжба на Нормандс­ кия парламент от 1634 четем: „Сир, тръпнем от ужас пред злочестините на бедния селянин; миналата година видяхме неколцина, тлас­ нати към смъртта от отчаяние поради непосилното бреме, другите, задържани към живота по-скоро от търпение, отколкото от удоволствие или от средства да го запазят, влачат ярема като впрегатни животни, обработват земята, пасат тревата, преживяват от ко­ рените и изглежда като да ги е срам, че са се родили, много забягнаха по чужди земи и провинции, за да се спасят от данъците, цели енории опустяха. Само че нашите налози не само не намаляват, ами се и уве­ личават, та смъкнаха и ризата, що прикриваше голотата на телата и така на много места жените, см уте­ ни от собственото си безсрамие, престанаха да ходят на църква и сред християните. Та тези клети тела, докрай стопили се, останали само кожа и кости, пок­ рити само със срама си, очакват единствено милост­ та на Ваш е Величество104.“

Хиперболично прошение, за да се трогне един ми­ нистър? Сигурно. Но също и картина на една всекидневна действителност, за която ще открием още хиляди други сходни описания в Европа, жертва на Трийсетгодишната война. Включването на Франция в този конфликт води до удвояване в течение на няколко години на данъчното бре­ ме, понасяно от френските селяни. „За първи път кралски­ те изисквания видимо надхвърлят църковните и още пове­ че - тези на сеньорите105.“ Косвени данъци и кралска „та­ лия“* растат едновременно; оттук и градските бунтове срещу косвените данъци aides, засягащи специално занаят­ чиите, и селските бунтове срещу повишаването на преките данъци taille, удрящи предимно селяните, като все пак пла­ новете за разширяване или утежняване на налога върху солта срещат единодушен отпор както от града, така и от селото. За хората, които живеят на ръба на мизерията, уд­ вояването на данъците означава заплаха с бърза или бавна смърт и обяснява колективната лудост при обявяването на нови фискални мерки. Интендантът Вертамон описва бун­ та в Перигьо през 1635 като „болест по целия тукашен на­ род, нажаляване от свръхбремето, разстройване, което м о­ же да се изроди във френетичен изблик на грабежи, пале­ жи и убийства, в лудост, меланхолия106“. Отчаянието е под­ платено от гняв пред методите за събиране на данъците „безочия“, които поради належащите нужди на държавата по време на Трийсетгодишната война се превръщат в да­ нъчен тероризъм. Прибирането на „талията“ води до арес­ туване на длъжника с конфискуване на добитък и покъщина или до солидарни наказателни мерки срещ у цяло село. Ендемията на селските бунтове налага създаването на ис­ тинска отвратителна данъчна армия (les fusiliers des tailles). Все пак антифискалната ярост и психозата във връзка с на­ лога върху солта „габел“ - често разнасяна от една област в друга от бродещите по пътищата, се обръщат най-често срещу данъчните управители във фермите и техните бир­ ници. Обвинени в бързо забогатяване за сметка на народа *Taille royale, пряк данък в полза на кралската хазна. - Б. пр.

и на краля, събирачите на данъци и налози, maltôtiers или gabeleurs, са публични врагове на общността, „канибали“, които трябва да се наказват, антиАзът на добрата колектив­ на съвест. Наказанието на „габелджията“ приема формата на истинска бунтовна литургия: нападение на жилището му или на странноприемницата, в която е отседнал, развеждане по улиците като плашило, обсипвано с обиди и хули сред карнавална разюзданост, екзекутиране на разбойника. Често казват, че се бил разкаял преди да умре - тази ле­ генда трябва да потвърди, че бунтовниците са в правото си. Освен това, едно от първите действия на тълпата е да о с­ вободи онези, които несправедливостта на хората на фи­ нансите е хвърлила в затвора. В такъв климат на трескавост, премине ли се извес­ тен праг на възбуда, вече ставало дума не толкова за пла­ шещия данък, колкото за една вековна антифискална ми­ тология, не толкова за конкретно вземане, колкото за ужа­ сяващата представа за него.

V. С т р а х и р а зм и риц и (II)

1.

С л ухов ете

Колективното въображение доразвива всевъзможни слухове. В навечерието на надигането, познато в Англия от XVI век под името „Осененото пилигримство“*, тревож­ ни и злонамерени слухове плъзнали по селата: контрольо­ рите на манастирите, затваряни по кралско нареждане, би­ ли корумпирани и се обогатявали от плячкосването на све­ тите обители1. Още по-твърдо вярвали, че с това грабителско дело започва „разрушаването на светата религия2“. Тре­ вожни слухове предшествали и вълненията в Корнуол през 1547-1549: новият Ргауег Воок щял да разрешава да се из­ вършват кръщения само в неделя3. Всъщност молитвени­ кът просто съветвал да се групират церемониите в неделя, за да се извършват пред цялата общност. Но богомолците се подплашили, че болните новородени вече са изложени на опасност да умрат некръстени и да бъдат обречени на ада. И ето ви разбунване на населението. Не е възможно, поне що се отнася до прединдустриалната цивилизация, да се отделят слухове и размирици, независимо от хронологичните или географските им изм е­ рения. В днешна Франция тревога като тази в Орлеан през 1969 може да бъде овладяна навреме и да не се излее в бунт. Затова пък в миналото трудно обезвреждали слухо­ вете. Често им вярвали на всички обществени равнища, включително и в ръководните среди. Във всеки случай, властите не разполагали нито с осведомителни средства (вестници, радио, телевизия), с които да се опитат да у с ­ покоят колективната тревога чрез своеобразна „лечебница за слухове“, нито с достатъчни полицейски средства, за да ’Piligrimage o f Grâce, осененото поклонничество. - Б. пр.

попречат на събирането и самонаелекризирването на тъл­ пата. Някои от слуховете, подплашили навремето хората, сега ни се струват чиста заблуда. Но нима през 1953 един водещ на американска радиопрограма не предизвика колек­ тивна паника, съобщавайки за пристигането на марсианци с летящи чинии4? В случая е важно какво общ ественото мнение или част от него смятат за възможно. През 1768 манастирът на ораторианците в Лион е нападнат от тълпа­ та и опустошен. Обвиняват монасите, че подслоняват ня­ какъв еднорък принц. „Всяка вечер, твърди мълвата, при­ бирали около манастира деца, на които отрязвали едната ръка, за да я пробват на въображаемия принц.“ В избух­ налия бунт са ранени 25 души5. Психологическото обясне­ ние на този гневен изблик: едно време такава необикнове­ на хирургия не изглеждала невъзможна в очите на м нози­ на. От друга страна, след прогонването на йезуитите се подхранвало недоверие към техните наследници, смятани за способни на най-страшни злодеяния. И накрая, непре­ къснато се носели слухове в Лион и другаде за кражби на деца: обвинявали било циганите и скитниците, било орато­ рианците в конкретния случай, било полицията. Така че бунтът в Лион може да се съпостави с окървавилия Париж през 1750, при който има убити. Според мълвата цивилни полицаи бродели из парижките квартали и отвличали деца на възраст от пет до десет години. Едно извикало, докато го пъхали в карета, и гневната тълпа се насъбрала. А дво­ катът Едмон Барбие разказва: „... Вървяха приказки, че причината за тези отвлича­ ния на деца бил някакъв прокажен принц - за да се излекува, трябвало да прави бани с човешка кръв и понеже по-чиста от детската няма, отвличали деца, за да им източват кръвта и да ги принасят в жертва, ко­ ето възмущава в най-висша степен народа. Не е из­ вестно на какво се опират тези измислици; в мина­ лото предлагали този лек на император Константин, само че той не пожелал да опита. Но днес нямаме ни­ какъв прокажен принц, а дори и да има, никога не би­

ха използвали подобна жестокост като лекарство. Най-вероятно събират малки деца, за да ги пратят в Мисисипи. Но все пак не можем да си представим, че има заповед на министъра за отвличане на деца от техните бащи и майки. Може да са казали на някои пристави, ако намерят изоставени малки деца без майка и баща, да ги прибират: възможно е заради обещана награда да са злоупотребили с гази запо­ вед... Впрочем не виждаме за какво ще е такава за­ повед: ако е вярно, че търсят малки деца от двата по­ ла за заведенията в Америка, има ги предостатъчно в приюта за безпризорни в квартал Сент Антоан и в другите болници6.“ М есец по-късно слухът за кражбите на деца се раз­ пространява в Тулуза. Научаваме го пак от адвоката Барбие: „Страхът завладя и провинцията. Казват, в Тулуза пребили до смърт продавачи на кукли, обвинили ги, че с тях подмамвали децата, а по повод на убитите и малтретираните в парижките вълнения вече се приз­ нава, че е било по погрешка или по подозрение7...“ Тези три „вълнения“ препращат към широко раз­ пространеното в миналото убеждение, че престъпници кра­ дат деца. Нима не плашат непослушните деца, че караконджулът ще дойде да ги вземе! Доказателство откриваме д о­ ри в началото на X X век в морализаторската иконография на картинките от Егшнал. В два от споменатите случая то­ зи страх се наслагва върху друго вярване, напълно прием­ ливо за една магически настроена умствена нагласа: за да се излекува някакъв малък болен принц, трябва да се по­ жертва здраво дете и по този начин да се предизвика пре­ нос на здраве. При двете вярвания (кражбата на деца, из­ лекуване чрез приемане на чуждо здраве) променливата са­ моличност на изкупителната жертва изглежда второстепен­ на. Ораторианци, пристави или продавачи на кукли чрез зле интерпретирани ж естове потвърждават устойчивите о б ­

ществени опасения. Друго свидетелство: през 1769 се на­ ложило полицията да се обърне за помощ към парижките свещеници, които да успокоят паството, отново подплаше­ но, че децата му са в опасност8. В „Речник на модерната полиция“ на Алец от много по-късна дата, 1823, в раздела „Тревога“ четем: „Забранено е да се сее тревога сред на­ селението чрез фалшиви слухове и лъжливи новини, които могат да го обезпокоят и подплашат, като страха от глад, отвличания на деца“ и т. н.9. Друг упорит страх, който, поне във Франция, разкри­ ват някогашните слухове и размирици, е свързан с данъка върху живота. Този мит изглежда достига максимална сила през XVII и началото на XVIII век, време на галопираща ин­ флация на фискалната система, тъй като обществеността ве­ че е убедена, че всичко може да се очаква от държавата. Но в основата си е свързан с враждебността на една предимно устна цивилизация към платимите писмени документи, раз­ множавани от централизиращата и произвеждаща бумаги бюрокрация. През 1568 е въведено т. нар. право на контрол над актовете, което се заплаща, когато пред съда се предс­ тавят извлечения от енорийските регистри. Подновено през 1654, то е утежнено от създаването към съда на секретарс­ ката служба през 1690, а през 1706 - на службата на конт­ рольори на актовете. Опасенията, причинени от натрупва­ нето на тези решения, в много случаи се изливат във влу­ дяващи слухове и народни вълнения, породени от някой недоразбран указ или погрешно прочетена обява. „За всяко де­ те, което жената ще зачене, вече ще трябва да се дава опре­ делена сума пари“: този митичен данък върху ражданията предизвиква бунтове във Вилфранш-дьо-Рург през 1627, в градовете на Гиена през 1635, в Монпелие през 1645, в Каркасон през 1665, в По през 1657, в Обна през 1670, в Байон през 1706 и 1709, в Керси през 1707. По време на Фрондата „Катехизмът на партизаните“ (1649) изобличава търговци­ те, „които бяха толкова дръзки едно време, че да предло­ жат на Съвета да сложи данък върху светото кръщение на децата10.“ Хората си представиха, че по същия начин ще се въведат налози и за сватби и погребения: заклеймиха съби-

рачите на данъци, „които тлъстеят от въздишки и богатеят от сълзи“. Във Вилфранш (1627), По (1682), Байон (1709) се уплашиха от данък върху изворната и речната вода: „вър­ ху всяка стомна, напълнена от жените от извора11“. Все раз­ новидности на дълбокия страх от въвеждане на данък вър­ ху живота. След като се убедихме, че във Франция през XVIXVII век данъчната система е била в основата на най-многобройните и най-сериозните бунтове, остава да отгърнем хрониките от онова време, за да открием слуховете, изиг­ рали ролята на детонатор на народния гняв. В освободени­ те от налога върху солта райони тези слухове се отнасят най-вече за приписваното на правителството намерение да го въведе повсеместно. С толкова зловещо име се ползва този налог, че всяка нова фискална мярка често бива нари­ чана gabelle от подплашеното обществено мнение. В Бор­ до през май 1635 тръгва слух, че „искат да наложат „габел“ в града“. Плъзват приказки, че „щели да вземат по две екю на бъчва, по пет су на гърне и още хиляди други дивотии12“. Тълпата напада кметството и избива „габелджиите“. Приме­ рът на Бордо е последван на югозапад в Перигьо и Ажан. В Перигьо безредиците избухват през юни „поради слухове­ те, дошли от Бордо, че кралят искал да наложи такса върху разни права, простолюдно наричани „габел“13". Бунтът в Ажан, също през юни 1635, „се случва поради подозрение­ то, че са въвели „габел“ в града и че мнозина били на стра­ ната на „габелджиите“14". Тези слухове очевидно не винаги са безпочвени. Ришельо мисли направо да премахне в Дол­ на Нормандия привилегията quart bouillon , която дава на об­ лагодетелстваните райони правото сами да произвеждат сол и да я продават свободно срещу задължението да изплащат на краля такса в размер на четвъртината от произведената стойност. Но бунтът на босоногите в Авраншен избухва през юли 1639 още преди да е публикуван какъвто и да е офици­ ален текст за въвеждането на налога върху солта. Сиреч крещят, преди да ги заболи и сигурно с право, щом пред разрастването на размириците правителството се отказва от своето намерение. Узрял в тревожно очакване и подхранван

от цяла антифискална митология, един слух е достатъчен, за да подпали пожара: понеже помислили, че Бенадиер-Пупинел, помощник към апелативния съд в Кутанс, носи опас­ ния едикт, тълпата го убила и Авраншен въстанал15. През 1675 безредиците в Рен и Нант предзвикали надигане на се­ ляните в Долен Бретан поради плъзналия слух, че кралски лейтенант бил натоварен да въведе налога върху солта в епархиите на Ван, Сен-Пол-дьо-Леон, Трегие и Кемпер. Въ­ оръжени банди се разправили с „габелджиите“. Наложило се парламентът в Рен със специален указ да обяви за фал­ шиви и неоснователни слуховете относно налога върху сол­ та, като определи наказания срещ у разпространителите им 16. Толкова голям бил постоянният страх от данъците, че било достатъчно да тръгне слух за нов налог, за да се въз­ буди народно вълнение. Така става в Каор през 1658: когато данъчният съд решил да въведе compoix cabaliste (регис­ тър за установяване размера на налозите), „търговците и ханджиите подбудиха простолюдието, разправяйки наляво и надясно, че се въвежда „габел“, а хорицата бяха толкова глупави, че им повярваха17". Следователно един слух се ражда върху предвари­ телна основа от натрупани безпокойства и е резултат от съ­ ответна умствена нагласа, подготвена от събирането на ня­ колко заплахи или от наслагването на ефекта от различни злощастия. На 24 май 1524 огънят опустошава Троа. Таки­ ва пожари са чести по онова време в градовете, където много къщи са дървени. Но си внушават, че „неизвестни дегизирани хора“ се били вмъкнали в града и накарали дванайсет-четиринайсетгодишни деца да го подпалят. Обеси­ ли няколко хлапета. По-трудно било да открият истински­ те подстрекатели, „защото всеки ден си сменяха дрехите; веднъж бяха облечени като търговци, друг път като аван­ тюристи, после като селяни, кога с коса на главата, кога не, накратко, не можеш да ги разпознаеш18“. Страхът от под­ палвачите бързо заразява и Париж - от Троа е доведен ба­ ща, чиито деца според твърденията имали пръст в пожара и били екзекутирани от правосъдието. Столицата ври от какви ли не слухове: „възпламенителната см ес“ била нап­

равена в Неапол; „Париж и други градове в кралството би­ ли застрашени да изгорят“; в дъното на заговора бил конетабъл Дьо Б урбон19. Двайсет и двама германци са арес­ тувани „по подозрение“ в квартал Сен Дьони. Те биват „разпитани“ и се оказват невинни. Но общинската управа нарежда на „търговците, буржоата и жителите“ да охраня­ ват през нощта: „Което продължи... две години.“ Парла­ ментът заповядва да се палят фенери пред къщите от де­ вет часа вечерта и да има непрекъснато вода в бъчви край вратите. Огньовете по Еньовден и на празника на светите Петър и Павел са забранени същата година. Арестуват скитници, кои то, оковани с вериги по дв ам а, са принуждавани да изчистят рововете при портата Сент Оноре. В подобен климат на подозрителност нищо чудно, че им се привиждат „врати и прозорци, белязани с черни кръс­ тове, нарисувани през нощта от непознати хора20“. Какво откриваме в основата на тези колективни пани­ ки? Най-дълбок навярно е страхът от войници и скитници — видяхме, че подозрителността ги нарежда в една категория. А поради стечение на обстоятелствата този страх изплува отново. От 1521 е възобновена войната в Италия и то със серия поражения. Разнася се и вестта за смъртта на Баяр.* Трудни военни операции се водят и в Прованс. От север ан­ гличаните, съюзници на императора, настъпват опасно в Пикардия и през 1523 дори застрашават Париж. Същата го­ дина епископът забранява дори да се бият камбаните по За­ душница „та ако дойде някакъв шум, да се чуе по-лесно21“. „Предателството“ на Бурбонския херцог (февруари 1523) е стреснало хората. Когато през юли всички са убедени, че Франсоа I тръгва за Италия (всъщност не стига по-далеч от Лион), парижани имат чувството, че са изоставени. Добаве­ те надигането на „лутеранската опасност“, лютата зима на 1523-1524, когато храната едва стига да оцелеят до пролет­ та, многото процесии, организирани в Париж във връзка с 'Поради високите си добродетели, с които се приближавал до идеала за воин и рицар, влязъл в легендата като рицар без страх и укор. Виж бележката под линия на стр. 9. - Б. пр.

времето или с войната. Можем да разберем, че подобно струпване на обезпокоителни събития е травматизирало па­ рижкото мнение, настроило го е да вярва на тревожните слухове и е разбудило страха от скитници. Току преди по­ жара в Троа Парламентът бил наредил всички безделници и хора без препитание да напуснат града. Как да не повярваш, че е имало подпалвачи сред тях? Слухът може да предизвика безпричинна радост и лу­ да надежда - видяхме как отново и отново изплува вярата в премахването на данъците. Но най-често носи знака на нещастието. Като се знае мястото, което страхът от нови данъци и от скитници заема в основата на колективната психика, не е чудно, че много от подклаждащите го слухо­ ве се отнасят до едното или другото постоянно опасение. Големият страх във Франция през 1789 доказва, че във вре­ ме на разпад на властта подобни слухове могат да играят фундаментална историческа роля. Но най-общо, значение­ то и функцията на слуховете в цивилизацията на Стария ре­ жим са били подценявани. Тяхното зараждане, или по-точ­ но периодична поява, е константа в живота на народите: структура, подобна на самия бунт. Така че Големият страх просто увеличава в почти национален план една реалност, познала през предходните векове множество илюстрации с неравни размери във времето и пространството. Разпрос­ транението на тревожни слухове - винаги по неинституционализирани канали22 - бележи момента, когато народно­ то безпокойство достига връхната си точка. Поставянето в бойна готовност на инстинкта за самосъхранение от трай­ ните заплахи срещ у онтологичната сигурност на една гру­ па, натрупаните колективни фрустрации и тревоги водят и няма как да не доведат в подобни случаи - до халюцинаторни проекции23. Тогава слухът се явява като признание и обяснение на една обща тревога и същевременно като пър­ ви стадий от процес на разтоварване, който - временно ще освободи тълпата от нейния страх. Страхът е иденти­ фициране на една заплаха и изясняване на една станала не­ поносима ситуация. Като отхвърля всяко съмнение и при­ ема за чиста монета някакъв слух, населението отправя о б ­

винение. Общественият враг е демаскиран: а това вече е облекчение. Дори в оптимистичната си версия слухът сочи виновник или виновници. Така по време на Фрондата: да­ нъците тъкмо щели да изчезнат, ала Мазарини попречил на краля да направи спасителния жест. Тази параноична про­ екция периодично изкарва на преден план ритуализираните типове на изкупителните жертви - габелджии, изедници-причинители на глад, разбойници, еретици. Чрез подоб­ ни назовавания (зад които се поставят конкретни лица) ед­ на общност се вижда в положението на жертва24 - каквато наистина е най-често - и предварително оправдава дейст­ вията на правораздаване по бързата процедура, до които тя ще прибегне. Освен това, натоварвайки обвиняемия (или обвиняемите) с всякакви престъпления, пороци и черни за­ мисли, тя се пречиства от собствените си мътни намере­ ния и прехвърля върху други онова, което не желае да признае у себе си. Изплъзващ се от всякакъв критически контрол, слу­ хът постепенно раздува силите на демаскирания противник и го поставя в центъра на дяволски кроежи. Колкото посилен е колективният страх, толкова по-склонни са хората да вярват в съществуването на широк заговор, пуснал раз­ клоненията си навсякъде. Не че петата колона е мит. Но страхът от нея винаги надхвърля границите на реалното и възможното. Така например един слух най-често е разкри­ тие на заговор, тоест на предателство. Съобщенията за антифискални бунтове са пълни с изрази като „конспирация­ та на налога върху солта“, „заговора на партията на габелджиите“, или на „партията на нещастието“, които ясно от­ пращат към някаква машинация на национално равнище, чиито местни агенти все пак са познати. През 1524 повяр­ вали, че има съгласувана акция на подпалвачите, а през 1776 по време на „брашнената война“ - че има заговор, който цели да докара глад. Кланетата по време на Вартоломеевата нощ през 1572 и през следващите дни в Париж и в доста градове във Франция се обясняват психологически само с колективна­ та убеденост в съществуването на протестантски заговор.

След неуспешния атентат срещу Колини, Екатерина М едичи успяла да издейства да бъдат избити определен брой хугенотски вождове. Но правителството не е имало намере­ ние да унищожи всички протестанти в Париж. Само че кралската власт не може да удържи вълните на парижкия бунт, които въпреки призивите към спокойствие се изли­ ват по улиците на столицата и бушуват близо пет дни с не­ изброими жестокости: жени, събличани голи, влачени и хвърляни в Сена, изкормени бременни, пълни кошове с д е­ ца, изсипвани в реката и т.н. По същия начин бразилските индианци тупинамба се отнасяли към военопленнициге през XVI век - с една разлика, канибализма накрая25. Защо е тази народна ярост, такава, че „техни величества дори са обвзети от страх в Лувъра26“. Жанин Естеб констатира, че общ резултат от двата умиротворителни едикта от 1562 и 1570 е отприщване на насилието от страна на народа в гра­ довете, където преобладават католиците. Те вярват, че ве­ че всички наглости щ е бъдат позволени на техните против­ ници, които ще се възползват от кралските отстъпки, за да се опитат да вземат надмощие в кралството. Красноречи­ во е написаното от един свещеник на град Провен: „Въпросният мир [от 1570], сключен с хугенотския адмирал и неговите адмиралисти, изглежда много благоприятен за хугенотската свобода, което наисти­ на е така27...“ Умиротворителните укази са почувствани от католи­ ците като предателство, защ ото дават привилегии на хора, възприемани от народната маса като бунтари и еретици. Сватбата на Маргарита Валоа* с протестанта Анри Наварски на 18 август изглежда като потвърждение на тези опа­ сения: хугенотите вече могат да претендират за всичко. От друга страна, след атентата срещу Колини (22 август) про­ тестантите наистина бълват заплахи: щели да си отмъстят. На 23 празникът на св. Вартоломей събира тълпите в цър'Сестра на френския крал. - Б. пр.

квите. Проповедниците оповестяват гръмко, че калвинистите искали да убият Анри дьо Гиз*. Последният се прест­ рува, че напуска града: това разтревожва парижани, навяр­ но почувствали се лишени от своя закрилник. С ледобед тръгва тревожният слух: Монморенси, набеден за хугенот, когото парижаните ненавиждат, се бил насочил с войските си към столицата: „От този час [16 ч.] из Париж се разнесе слухът, че кралят бил наредил на маршал Монморенси да дой­ де в Париж с многочислена кавалерия и пехота; за­ това парижани трябвало да са нащрек; но този слух беш е лъжлив28.“ Накрая, когато общинските отговорници са привика­ ни в Лувъра през нощта на 23 срещу 24 и им е наредено да въоръжат градската милиция, им обясняват, че трябвало да защитават краля, кметството и Париж срещу протестантс­ ки заговор. Та когато камбаните започват да бият тревож­ но, как искате населението, чиито нерви вече години наред били подложени на изпитание и което току-що било прежи­ вяло напрегнати от безпокойство дни в тежката августовс­ ка жега, да не повярва в съществуването на такъв заговор? Избиването на хугенотите става акт на законна защита. Призракът на заговорите витае из Франция и в пър­ вите години на Френската революция. Ж. Льофевр с осно­ вание пише, че Големият страх е „една гигантска фалшива новина29“. Сговорът между аристократите и разбойниците, в който повярвали всички французи, е във всеки случай от онези „митове, които правят действителната история30“. След гладните сезони, предшествали лятото на 1789, отно­ во са готови да повярват, както през 1776, че министри и местни власти са сключили „пакт на глада“ срещу народа. Все пак свикването на Генералните щати поражда огромни надежди. Но много бързо те влизат в конфликт с правител­ ството. Общото мнение - не без основание - се убеждава, 'Водач на католическата партия. - Б. пр.

че привилегированите ще откажат реформите и ще се опи­ тат да разпуснат новото „Национално събрание“, като си възвърнат контрола над държавата и държат селячеството в хомота... От 15 май плъзва слух, че правителството съби­ ра войски около Париж. Отстраняването на Некер се прие­ ма като потвърждение на най-мрачните опасения. И наис­ тина е вярно, че без парижкия бунт от 14 юли събранието нямаше да оцелее. Във всеки случай, в навечерието на прев­ земането на Бастилията Париж гъмжи от тревожни слухо­ ве: че нахлуването на чужди войници е предстоящо. Пари­ жани грабват оръжие, защото, както и предците им през 1572, се смятат в положение на законна защита: на маршал Брогли приписват намерението „да прегази Париж“. Народната победа на 14 юли не носи успокоение, за­ щото бележи началото на емиграцията. Отпътуванията из­ глеждат допълнително доказателство за „заговора на арис­ тократите“. Всички са убедени, че емигрантите отнасят злато, с което ще купят чужди наемници благодарение на сговора на европейските суверени. Изведнъж Франция се чувства заплашена по всичките си граници. В края на юли Бордо очаква да види пристигането на 30 000 испанци, Бриансон - на 20 000 пиемонтци, Ю зерш - на граф Д ’Артоа с 40 000 човека. На Изток сигнализират за придвижва­ нето на императорски войски. В Бретан се страхуват от дебаркиране на англичаните. Но как емигрантите, замислящи плановете си за завръщане и отмъщение, няма да потър­ сят съучастници в самата Франция? След 14 юли се разрас­ тва убеждението, че скитниците - от които толкова се стра­ хуват и които са толкова многобройни по онова време са вербувани от аристократите отвън и отвътре. „Адската кабала“ замисляла гибелта на страната, опирайки се върху „вътрешни предатели“. Тези „отвратителни маши на тира­ нията“ щели да се опитат да уморят от глад Франция и да опожарят нейните села и нивя. Нищо чудно тогава, че па­ роксизмът на страха е по време на жътвата. Грабвайки оръ­ жие, за да се защитават срещу разбойниците, села и град­ чета потвърждават с това съществуването на заговор и за­ силват колективната несигурност. Естествено, нс цяла

Франция става театър на бунтове и опожаряване на замъ­ ци31. Но цяла Франция трепери от страх. „Човекоубийствени струпвания“ и „престъпления на тълпата“, предизвикани от страха, бележат във Франция и лятото на 1792, когато стават парижките кланета на 2 и 3 септември. Ала те са само епизод - най-кървавият - от се­ рия убийства, извършени из цялата страна в климат на без­ покойство и подозрителност, причинени от войната, първи­ те превратности и убеждението, че външните врагове имат вътрешни съучастници. В Нав, Ардеш, на 9 юли деветима свещеници отцепници са арестувани и когато се чува, че би­ ли изчезнали, тълпата нахлува в общината, открива ги и ги пребива, с изключение на един, който се бил заклел във вяр­ ност32. В Марсилия на 20 юли се разпространява слухът, че търговец сукнар бил организирал заговор срещу „патрио­ тите“. Отвеждат го в затвора и намират у него „патрони от особен модел“. На следващия ден тълпата насилва вратата на затвора и го убива. Но преди да умре, той бил издал два­ ма майстори на оръжие, които оглавявали контрареволюционния заговор. Хвърлят ги в тъмницата. На 22 около седем часа сутринта доказателството за заговора изглежда очевид­ но на „народа, нажежен от възбуда през нощта, след като предната вечер на брега на морето били открити голямо ко­ личество жълти тумбести копчета (!) за дрехи с отпечатана голяма бяла лилия“. Тълпата прониква в затвора и убива двамата майстори на оръжие. В края на същия месец юли тулонците чуват, че всеки миг ше избухне контрареволюционен заговор: един форт бил опожарен, патриотите закла­ ни, друг бил предаден на пратениците на граф Д ’Артоа. По­ неже намира властите за твърде плахи, тълпата избива де­ сетина първенци, сред които главния прокурор синдик и че­ тирима членове на директорията на департамента, както и публичния обвинител към углавния съд3-’. Тези факти и мно­ го други, изброени от П. Карон, поставят масовите убийс­ тва от 2 и 3 септември в националния им контекст и доказ­ ват, че не са нито запланувани, нито „организирани“, а ре­ зултат на епидемия от страх. Този с трах, да повторим, не е без основание: най-на-

лудните слухове, разпространявани по онова време, се обясняват както винаги с дълга умствена подготовка и осъзнаването на една опасна ситуация (поне за симпатизан­ тите на Революцията). Армията търпи превратности; на 11 юли Националното събрание обявява „Родината е в опас­ ност“; манифестът на Брауншвайг, станал известен в Па­ риж на 1 август, чисто и просто заплашва столицата с „во­ енна екзекуция“ и с „пълно разрушаване“; денят на 10 ав­ густ е кървав и „патриотите“ няма как да не са ожесточе­ ни срещ у подозираните, че са от кралската партия - све­ щеници изменници и аристократи. Все пак парижаните д ос­ та късно осъзнават колко близо са чуждите войски, макар прусаците да са превзели Лонгви на 23 август. През нощта на 1 срещ у 2 септември в столицата плъзва слух, че обса­ деният Вердюн се е предал - слухът предхожда с няколко часа действителността. Сега вече врагът е пред вратата! Комуната, наредила камбаните да бият тревога и да се да­ де предупредителен изстрел с оръдието, изисква от пари­ жани да сформират шейсетхилядна войска и да разоръжат подозрителните. Именно в такава атмосфера на свръхвъзбуда „водачите“ - занаятчии и комунари - с одобрението на относително големи анонимни струпвания влизат в зат­ ворите и на бърза ръка съдят и екзекутират. Те вярват в съ­ ществуването на „заговор на затворите“: докато патриоти­ те заминават да се бият на фронта, оставените без надзор затворници щели да излязат и да улеснят влизането в гра­ да и действията на враговете. Това твърдение изглежда още по-приемливо поради факта, че доста затвори и използва­ ни за тази цел помещения са разположени в самото сърце на Париж: островчета на измяна в един обсаден или запла­ шен от обсада град. Сред жертвите на избиванията има повече обикнове­ ни престъпници, отколкото „политически“ затворници. О б­ щото съотношение помежду им при най-ниска база (737 за едните, 353 за другите) трябва да е било 67,61% за първи­ те и 32,38% за вторите, а при висока база (1003 и 392) 71,9% за първите и 28,1% за вторите34. Следователно не е възможно да се твърди, че обикновените престъпници би­

ли избити „в добавка“, „между другото“ и в „опиянението от жестокостта“. Обяснението е друго и е свързано с орга­ ничния страх от разбойници. Хората без чест и морал, осъ­ дени за различни злодеяния, нямало да пропуснат да се продадат на даващия повече. С помощта на златото на д у ­ ховенството и на благородниците те щели да станат изпъл­ нители и слуги на враговете на нацията. Затова трябвало да се премахнат по спешност. Това „необходимо народно правораздаване“ по-късно предизвиква ужас и погнуса. Но на момента за него се говори доста малко в Париж, където първа грижа е напредването на вражите войски. Освен това изглежда, че по-голямата част от парижаните са по­ вярвали в „заговора на затворите“.

2.

Жените и свещениците в размириците; иконоборство

Трагичните събития през лятото на 1792 подканват да се наблегне върху ролята на жените в бунтовете и „прес­ тъпленията на тълпата“. И наистина, четейки съобщения­ та, съчинени в какъвто и да е дух от съвременниците на септемврийските кланета, отгатваме между редовете паникьосаните приказки на съпругите и майките у дома или на улицата при приближаването на вражеските армии: Париж, лишен от по-голямата част от читавите си мъже, щял да бъде изоставен на вътрешните предатели. Според разказа на един свещеник още на 29-30 ав­ густ „мегерите“ викали на „копоите“, дошли да обис­ кират Наварския колеж *: „Смелост, приятели; тряб­ ва безмилостно да се избият мошениците аристокра­ ти, всички тия крадци, дето искат нас да убият.“ На 2 септември войници казват на тълпата, която наблюдава преминаването на каруци със затворници 'Прочут колеж на Парижкия университет, основан през 1304 по завеща­ нието на Жана Наварска, жена на крал Филип Хубави, и закрит през 1792. - Б . пр.

на път към затвора на абатството „Сен Жермен де Пре“: „Да, това са ваши врагове, съучастници на оне­ зи, които предадоха Вердюн; те само чакат да зам и­ нете, за да изколят децата и жените ви.“ Мадам Ролан’ говори за „неохотата“ на „народа“ да „напусне своите домове, оставяйки зад себе си кръ­ вожадни вълци, които, развързани, ще се нахвърлят върху най-скъпото им35“. Най-често мъжете произнасят подобни фрази. Но те ясно препредават женски думи, повтаряни от дом на дом: съпруги и деца ще се окажат без защита; животът им е в опасност. Как да не си представим съответно решаваща ро­ ля на жените и в парижките, лионските и тулузките бунто­ ве от средата на XVIII век по повод на обвиненията в краж­ би на деца. Кой първи се страхува от подобни отвличания, ако не майките? Вече по-добре разбираме защо толкова често жените играят водеща роля във вълненията, предизвикани от скънотията и оскъдицата на зърно. Чрез един вид биологичес­ ки рефлекс те защитават живота на своите деца и матери­ алното съществуване на своя дом. „Най-постоянният еле­ мент (в пшеничените бунтове), пише И.-М. Берсе, е присъс­ твието на жени. Дори в нощните селски засади по пътищата откриваме жени, въоръжени с камъни... Те се хвърлят в раз­ мириците за хляба без друга програма, освен страха пред бъдещето и наказване на причинителите на глада36“. Често срещано поведение в началото на Френската революция. Понеже увеличаването на данъците може да доведе до просешка тояга и заплашва самото оцеляване на част от на­ селението на един град или провинция, не бива да се учуд­

‘Съпруга на политика Ролан дьо Ла Платиер, министър на вътрешните работи през 1792, приятел на жирондистите. Високо интелигентна сър­ цата жена с литературни увлечения, републиканка. Нейният салон в Па­ риж е прочут и със значително политическо влияние. Изпратена на еша­ фода, произнася прочутата фраза: „О, свобода, колко престъпления се вършат в твое име!“ Оставила е интересни мемоари. - Б. пр.

ваме, че жените проправят пътя на антифискални вълнения чрез публични невъздържани действия. В Каор през 1635 те изгарят публично пейката, където се настаняват първенци­ те в катедралата, и мебелите от заседателната им зала37. В Ажан през 1635, в Кан през 1639 именно жените подклаж­ дат бунта, като нападат жилището на събирача на налога върху солта38. В Монпелие през 1645 домакините, надигна­ ли се срещу данъците, са предвождани от мъжкарана, която заявява, че трябва или да умрат, или да изтребят търговци­ те, дето отнемат залъка от устата на децата им39. В Лимож през 1705 къщите на габелджиите са подпалени от „множес­ тво жени, девойки и деца от утайката на простолюдието, докато техните бащи и съпрузи изобщо не се вестват40“. Изг­ лежда страхът от налога върху солта по начало е бил пла­ шило за жените. Доказва го и следната случка: една неделя на 1670 в църквицата в Лан, Пиренеите, свещеникът се кани да прочете нареждане на епископа. „Повечето от присъст­ ващите в този час на светата служба повярваха твърдо, че той иска да оповести окончателно налога върху солта и по този начина тяхната погибел; всички и най-вече жените и де­ войките се развикаха тогава срещ у въпросното кюре41.“ Колкото до митичния данък върху живота, първо и най-ве­ че жените вярват, че може да съществува такова нещо. В Монтобан през 1691, когато финансов чиновник залепва обява за продажбата на нови длъжности, „се разнася слух сред простолюдието и най-вече сред жените от най-долни­ те слоеве, че искат да ги накарат да плащат по 6 дение за всяка изпрана риза, по 10 су за всяко новородено момче и по 5 су за всяко момиче42“... Завихря се вълнение с участи­ ето на 200-300 домакини. Множество изследвания напоследък разкриха много­ образието на размирните движения, в които жените вземат участие в прединдустриалната епоха. Така в Англия в на­ чалото на XVII век масово участват в бунтовете срещ у enclosures (огражденията) и за запазване на общинните зе­ ми43. Не отсъстват и от жестоките брожения, предизвика­ ни от религиозни различия. В Единбург през 1637 съпро­ тивата срещу Ргауег Воок на Чарлз I започва с шумна де­

монстрация на „слугинската сган“ в църквата „Сейнт Джайлз“. Те прекъсват четенето от доайена, хвърлят табу­ ретки по епископа и когато той се скрива, изпочупват с ка­ мъни врати и прозорци. Креспен и авторът на „Религиоз­ ната история на реформираните църкви“ свидетелстват, че жените участват във всички иконоборчески бесувания, при които се разрушават статуи на светци през XVI век във Франция и Нидерландия44. Трябва ли да кажем, че те „пре­ насят“ на религиозна почва размирната дейност, която почесто упражняват срещу прекупвачите на зърно и събира­ чите на данъци? Основното обяснение ми се струва друго: жените се плашат преди мъжете, независимо дали става ду­ ма за хляб, данъци, заграждения, крадци на деца или рели­ гия. Те първи усещ ат заплахата, поемат и разпространяват слуховете; предават страха си на околните и тласкат към крайни решения. Нещо повече, започват да ги осъществя­ ват, поемайки инициативата за непоправими ж естове действия, които успокояват, защото трябва да сплашат или дори да унищожат противника. Наистина съществува традиция на женските битки, която предава идеологията на горещите години от края на XVIII век на поколенията от XIX век. Тук се сещаме, сред толкова други, за вдовиците на Бабьоф и Льоба45. В наше време изглежда жените са истинските вдъхновителки на „бандата на Баадер“. Ала намерението ми тук бе да освет­ ля не последователни действия, а конкретни спонтанни жес­ тове, които все пак се повтарят като постоянна величина в необмислените предварително размирни движения през ве­ ковете. Поведение, което не е изчезнало. Л. Плюшч разкри­ ва, че през 1967 в Прилуки, Украйна, милиционерите измъч­ вали и убили невъоръжен млад работник, арестуван по пог­ решка на излизане от бал. Няколко дни по-късно, когато погребалното ш ествие минава покрай милиционерския участък, една жена извиква: „Долу съветските есесовци!“ Други жени подемат в хор лозунга, после и мъжете. Тълпа­ та нахлува в милиционерския участък, изпочупва всичко и нанася побой над милиционерите46: съвременна илюстрация на женската инициатива при изразяване на колективен гняв.

„Ритуалите на насилие“ в някогашните бунтове днес са добре познати. Изследвания напоследък отсяха обвине­ нията и псевдоописанията на заможните, които представят разбунтувалия се народ като „луда блъсканица“, „многоглав звяр“, разюздано простолюдие „без ред ни вожд“ определения, използвани през XVI век от Гийом Параден за лионските размирици, предизвикани от скъпото зърно47. Описвайки кървавия карнавал в Роман през 1580, Е. Льороа-Ладюри го вижда като своеобразна показна психодрама, „трагедия-балет, чиито актьори са изиграли и изтанцували своя бунт“. По повод на тази „елизабетинска дра­ ма“ той отбелязва прибягването до фантазната представа за човекоядството и свързаната с нея тема за размяната на жени48. Няма смисъл да повтаряме тук вече казаното дру­ гаде. Но остава да разкрием с какво и защо бунтът е лек срещу колективния страх, най-вече в онези бурни дни, когато тълпата на пълен ход действа като тълпа и пристъпва към насилие с надеждата - дори с увереността - в спасе­ нието чрез силата. Всяко преминаване към бунт се извър­ шва под акомпанимента на ш умове, които стряскат и ек­ залтират - крясъци на тълпата, тревожен камбанен звън и бумтеж на барабани. Знак и доказателство за влизането във време различно, загърбило обичайните занимания, те под­ канят да се надскочат инерцията, монотонността и забра­ ните, които са всекидневната тъкан на живота. От друга страна, общността си възвръща увереността само защ ото се е събрала. Затова много вълнения и размирици и збух­ ват във връзка с панаири, пазари, патронни празници, про­ цесии или просто с неделната служба. М естата, където обикновено се струпват хора - енорийската църква и пло­ щада пред нея - или гробищ ето в съседство - стават често епицентър, от който се разпръскват народните „бесове“. А и църквата обикновено е солидна сграда, често укрепена: при нужда ще стане убежищ е. При всяко положение църк­ вата е в самото сърце на колективния живот. Освен Божия дом има все пак и друго място, където се събират често: кръчмата. Ето как новините, истински или фалшиви, се раз­ пространяват от хан на хан. В някогашното общ ество цър­

квата и кръчмата са двата полюса на социалните връзки, най-вече сред нищите. От възприетата тук гледна точка те се допълват повече, отколкото бихме могли да предполо­ жим по някогашния клерикален дискурс, винаги агресивен към кръчмите. Тълпата не действа без водачи и добива сигурност само когато е обучена от тях49. Но какви са тези силни люде, които хем я карат да тръпне от страх, разкривайки опасностите, които я заплашват, хем я успокояват, тласкай­ ки я към действие? В градовете обикновено това са зана­ ятчии, така че зад привидната нееднородност на градските бунтове трябва да забележим живата арматура на корпо­ рациите и занаятчийските задруги. Но не бива да се учуд­ ваме, че от въстанието на кабошените през 1413 до Френ­ ската революция в първия ред на тези занаятчии открива­ ме ханджиите и месарите50. Бунтът свързва виното и кръв­ та: той се нуждае от сипващия питие и от колещия. Но в селото и в града има други водачи, чието значение може би не е достатъчно изтъкнато: духовниците, свързани с на­ рода. Понеже проповядват, те са истинските предводители. 11 Европа при Стария режим онези, които най-добре дър­ жат тълпата в ръцете си, карат я да трепери и да се надя­ ва, да плаче и да пее, да се подчинява или да се бунтува, са говорещите от Божие име. Банална истина е, че католическите кюрета и пропо­ ведници, от една страна, и протестантските пастори, от друга, са играли първостепенна роля в религиозните вой­ ни през XVI век. Но историографията е отбелязала най-ве­ че действието на правителствата и големците, та не виж­ даме достатъчно, че Екатерина Медичи, Колини, Гийом Мълчаливия по-скоро са следвали, отколкото са командва­ ли събитията51. Онези, които- уви - насъсквали християни­ те едни срещ у други, особено по градовете, били незнайни фанатизирани оратори, воини на вярата, които работели сред масите, защ ото разполагали с трибуна и в местен план организирали с явни агресивни намерения публични пения на псалми или въоръжени шествия. Историк от ми­ налия век с основание пише по повод размириците в Про­

ванс през XVI век: „Няма бунт... в който да не видим м о­ наси корделиери, капуцини, кармелити, доминиканци да правят най-жестоките предложения и да нанасят първите удари в кланетата52.“ Изобилни са фактите в потвърждение на това твърдение. През 1560 в Руан свещеници, следвани от своите енориаши, кръстосват улиците в процесията на Corpus Domini. Протестантите по прозорците отказват да отдадат почест на Светото причастие . Католическата тъл­ па нахлува по къщите им и ги плячкосва53. В Тулуза през март 1562 един каноник пламенно проповядва да се спазва Великия пост, напада подред съмнителните протестанти и общинските служители и известява близките последствия от Божия гняв54. В Оранж през февруари 1571 възпламе­ няващите проповеди на просяшки монаси предизвикват единайсетдневни кланета на хугеноти55. В Орлеан, където на 25 август 1572 пристига новината за парижката Вартоломеева нощ, тълпата католици е насъсквана от „кралски проповедник на име Сорбен, най-невежия и див измежду докторите на римската църква“, и тя нахълтва в къщите на протестантите56. В Бордо в проповед на празника на Сен Мишел същата година (20 септември) йезуитът Ед. Оже се изненадва, че градът още не е последвал примера на сто­ лицата. Той обвинява губернатора в страхливост; укорява го, че „спи до своята брантия“, известява идването на ан­ гела изтребител. Тази проповед хвърля искра в барута: зверствата започват на 3 октомври. Колко пъти по време на религиозните конфликти през XVI век „разлайващите кучетата католици“ обвиняват в мекушавост трибуналите, натоварени да действат срещ у „лутераните“, сравняват Екатерина Медичи с Иезабел, или Анри III с Ахав, защ ото оставят да проникне нова религия, не по-малко зловредна от култа към Ваал, и обвиняват протестантството за не­ щастията - като поражението при Сен Кантен, - които раз­ гневеният бог изпращал на Франция57. Реформираните проповедници естествено не остават по-назад и е капитална отговорността им за „иконоборческите бесове“ и за избиването на „идолопоклонници“. Те се позовават на Второзаконие (13: 6-9):

„Ако тайно те надумва брат ти, (бащиният ти син или) майчиният ти син, или син ти, или дъщеря ти, или твоята обична жена, или приятелят ти, който е за тебе както душата ти, като казва: „да вървим и да служим на други богове, които не познаваш ти и тво­ ите отци“... не се съгласявай с него и не го слушай; и да се не смили окото ти над него... но го убий; не­ ка първом твоята ръка бъ де върху него, за да го убие, - а сетне ръцете на целия народ.“ И наистина в Руан и Жиан през 1562 изпочупват изображения след проповед, на която са чели Второзаконието58. Същата година в Лион един пастор със сабя в ръ­ ка участва в опустошаването на катедралата „Сен Жан“59. Католиците не пропускат да отбележат връзката м еж ду проповеди и иконоборство, което се вижда и в това писмо, адресирано през септември 1566 от Маргарита Пармска до Филип II: „[Проповедниците] мислят, че всичко им е позволе­ но, чупят изображения, проповядват извън църквите, пречат на католиците, вършат каквото си искат... те­ зи нови свещенослужители, проповедници, разруши­ тели на изображения и подбудители на вълнения се показват навсякъде60.“ Няма място за никакво съмнение, че рушителите на изображения, върлували в Нидерландия през лятото на 1566, наистина са били фанатизирани. Изследванията на гжа Дейон и А. Лотен хвърлят светлина върху очевидната последователност на проповеди и иконоборски насилия. Изстъпленията били предшествани - от Валансиен до Анверс - от масирани проповеди на открито пред портите на тези градове61. Започнали в края на юни и достигнали кул­ минация към 10 август - дата на началото на грабежите, като наелектризирвали все по-многобройни тълпи, чак до 15 000 души. Често слушателите идвали с оръжие, готови да бъдат увлечени от проповедника в някакво ярко деяние.

Едно „слово за сътресенията, случили се сред разбунения народ на град Анген“, съобщава: „На двайсет и седмия ден от месец август 1566 сут­ ринта биде първата проповед в квартал на Анген, на мястото, казвано Хеерхувт..., от няколко отслужващи, придружени от сума ти народ от Однард, награбили различни сечива, както и много от Анген... От Х еерхувт народът от въпросната проповед със своите проповедници или отслужващи се отправи към Херин и църквата Шартроа, където обядваха с провизии от манастира Шартроа; и в същ ото време разграбиха църквата и изпокъсаха книгите от нейна­ та библиотека.“ В друг документ от епохата проповедник, дошъл от Женева и арестуван след края на размириците, признава, че като влязъл с група в църквата на К ато-К ам брези, „грабнал един съд за светена вода и го хвърлил на земята. След това скъсал хоругва от параклис. Всички правели съ­ щото и настанала голяма бъркотия“. Не е изненадващо, че свещеници играят определяща роля в миленаристките движения, които основават върху Светото писание своите планове за социална революция. Многобройни са те в Табор през 1420, а Мюнцер бил августински монах, преди да организира Лигата на избрани­ ците. По-интересно е да се отбележи, че „надигането на ан­ глийските работници“ през 1381 въпреки редица изисква­ ния за равенство и братство поставя и много конкретни и непосредствени цели, които не са непременно утопични премахване на крепостничеството, разпределяне на църков­ ното имущество между енориите и пр. А един от вождове­ те на бунта е скитащият проповедник Джон Бол, който имал навика да поучава селяните „в неделни дни след цър­ ковната служба...“ Тогава „отивал в манастира или на гро­ бището и проповядвал и събирал народа около себе си.“ Така разказва Фроасар в текст, който осветлява панорама, по-широка от въстанието през 1381.

Новите изследвания върху босоногите и разбунтува­ лите се селяни наистина разкриват честото присъствие на свещ еници, предим но енорийски, в бунтовете, залели Франция през XVII век. В Долна Нормандия четирима све­ щеници взимат активно участие във въстанието срещ у габелджиите. Морел, викарий на „Сен Сатурнен“ в предгра­ дията на Авранш, е може би истинският вожд на бунта62. По време на вълненията в общините Ангумоа и Сентонж (1636) виждат да пристигат в Бланзак „около 400 мъже, въ­ оръжени с аркебузи и пики, разделени на 12-15 отряда, предвождани от техните кюрета, крачещи в строен ред под звуците на няколко флейти и цигулки поради липса на ба­ рабани63“. Откриваме свещеници и сред разбунтувалите се в Перигор (1637-1641): „Няколко свещеници, разказва съвременник, бяха на­ чело на тая паплач.“ Друг свидетел твърди, че „един свещеник силно се отличи в бунта на общината П е­ ригор със своята храброст и сила“. Солидарните с бунтовниците кюрета и викарии трябвало „да запрещават порока... да подканят християнския народ към молитви към Б ога със забрана на богохулните и скандалните, насочени срещ у честта и славата на Господа64.“ В Пиренеите отново кюрета предвождат антифискалните бунтове в долините Аран (1643), Сул (1661), Лавдан (1665 и 169565). През 1675 доста свещеници застават начело на разгневените бретонски селяни в областта на Карекс и на Гурен. Някои са осъдени на каторга, а за един от тях, Жан Доло от Карекс, „се знае, че е бил вожд на бунтовниците и е събрал подписите на някои жители от града под документ, попълнен на негово име, който удос­ товерявал, че е капитан на бунтарите66“. През 1680 интен­ дантът на Поату пише на Шамийяр*: „Не бихте могли да ‘Мишел дьо Шамийяр, френски политик (1652-1721), контрольор на фи­ нансите и военен държавен секретар при Луи XIV - Б. пр.

си представите какво зло причиняват тези кюрета в д е­ партамента67“, защото проповядват срещ у кралската „та­ лия“ и данъците, крият покъщината на своите енориаши преди конфискация и подтикват към съпротива. Интегри­ рани в енорийската общност, тези свещеници естествено са говорители и предводители в периоди на размирици. Така че тяхното поведение се различава - поне преди XVIII век - от това на мисионерите в страната. Наистина миси­ онерите - Йод, Моноар, Гриньон от Монфор - сипят огън и жупел срещ у богатите и по време на бунтове играят ролята на помирители. Ала като пратеници на църковната йерархия те все пак препоръчват ред и подчинение. „Тър­ пете всичко безропотно“, такъв е в една от песните м у68 съветът на Гриньон от Монфор, който пише на друго мяс­ то: „Страдающи селяци виждаш навред/ Но малко са тър­ пеливите бедняци69“. И още: „О, клевета ужасна/ Срещу кралете да злословиш70.“ От изследванията на Р. Муние и неговите ученици знаем каква е ролята на благородници­ те в бунтовете през XVII век; но беш е редно да се наблег­ не и върху ролята на енорийските свещеници. И си стру­ ва труда в последователността на една дълга история на умствените нагласи, прелитайки над хронологическите и идеологическите разломи, да изследваме систематично мястото в революционните събития от 1789-1799 на ста­ рите свещеници и култовите сгради, дори и временно из­ ползвани за други цели. Накрая бихм е могли да разши­ рим до Америка разследването на връзките между бунто­ ве и духовници. Мексико ще се окаже пребогат терен за изследване: Идалго и М орелос, които ръководят първите борби за независимост (1 8 1 0 -1 8 1 5 ), са богослужители, отговарящи за енории, а освен това са известни поне шест кюрета, оглавили селските бунтове в Мексико между 1827 и 189471. Едно време кюрето е човекът, към когото се обръщат за помощ в енорията, при трудности той посоч­ ва какъв път, пък било и на бунта, да се следва. Вече не е необходимо да се доказва, че градското размирие (последвано или не от по-продължителни въл­ нения) и кипежът, който бележи началото на един селски

бунт, често приемат в някогашната цивилизация празни­ чен и бакхически характер72. Откриваме карнавалната ат­ мосфера и ритуали, темата за социалната инверсия от средновековните празници на лудите и шутовете, първенствената роля на младите, чиито групировки, както днес ни е известно, са изпълнявали в традиционното общ ество функциите на нравствена полиция. В шумната радост се утвърждава единомислието на едно колективно съзнание, индивидуалността на една община или на един квартал, солидарността на една група, която чрез тази реакция на самозащ ита отдалечава кошмарите, които я обсебват. О с­ вобождаването от страха се съпътства от внезапно о б ез­ ценяване на противника - престават да виждат неговата сила и способности за отпор. Окупират кметството, изби­ ват „габелджиите“, отказват да плащат данъци, отблъск­ ват полк, сякаш зад грубо погазваните хора и институции не стоят държавата, резервните въоръжени сили и соли­ дарността на имотните. В се пак екзекутирането на жерт­ вите не се извършва в анархията, каквато дълго време ни беш е описвана. Често разгневената тълпа си изчиства съ­ вестта, като съди своя антиАз, повтаряйки съдебните по­ ведения, чиито модели остават живи, вдълбани в колек­ тивното сънание - наказателни процесии, народни съди­ лища преди умъртвяването, публични екзекуции на цент­ ралния площад или във всеки случай на обикновено пред­ виденото за такава цел място. Реванш на безсловесните анонимната маса взема делата си в свои ръце за известно време, вдъхва си кураж, като се самоинституционализира. А и многобройни разкази доказват, че рядко са изби­ вали слепешката, че грабежите не са били толкова чести, колкото см е си представяли. Разгневеното население си вдъхва увереност чрез тази вътрешна дисциплина, съблю ­ давана повече или по-малко съзнателно. Често бунтът не се задоволява да избие враговете си. Колко пъти по време на Френската революция разнасят по улиците, побити на пики, главите на жертвите! През Вартоломеевата нощ, след като убиват Колини, го кастрират, обезглавяват, хвърлят в Сена, изваждат оттам и окачват за

краката на бесилото на Монфокон; по време на същите кланета много убити протестанти биват съблечени голи и вла­ чени по улиците, преди да бъдат хвърлени в реката. М о­ жем да сравним тези ужасни сцени с аутодафетата и кла­ дите, на които изгарят чучело на задочно осъдения, или с вече споменатия жесток маскарад, когато протестантските градски власти на Базел нареждат през 1559 да се изрови трупът на анабаптиста Давид Йорис, кротко умрял три го­ дини по-рано под името Ян де Брюге. Разбиват ковчега, из­ мъкват трупа и го подпират на стълб. До него поставят книгите, които е написал, и чучело на опасния еретик. П ос­ ле изгарят всичко73. По време на Френската революция по същия начин фанатици изваждат кралските трупове от гробниците в Сен Дьони и унищожават в Ане запазилото се непокътнато тяло на Диан дьо Поатие. Тези злокобни ли­ тургии помагат да се разбере иконоборството от всички епохи. В Сен Гал през 1529 всички олтари са разрушени, изображенията изпотрошени с удари на брадва или чук: „Напълниха четирийсет каруци с отломките, изхвър­ лени от църквата, пише съвременник, после бе запа­ лен голям огън и всичко бе погълнато от пламъци­ те.“ Управителят на Нойенбург съобщава по същото време: „Разрушиха всички статуи, издупчиха очите и носа на светите ликове по картините; дори образът на Светата Божия майка не бе пощаден74.“ Всички свидетелства си схождат: иконоборската тъл­ па търси не да граби, а да руши. Разбиват статуите с брад­ ви и пики, смъкват картините и ги тъпчат. В Улм през 1531 впрягат коне в органа на катедралата, закачат го с въжета и вериги, изскубват го извън църквата и го правят на куп трески75. Да прочетем и разказа за случилото се във Валансиен през 1566: „[Хугенотите от града] нахлуха по църквите на ено­ рии и абатства, по болниците, без никакво изключе­ ние. Нахълтаха многобройни, с оръжие и тояги, по­

метоха разпятия и изображения на светци с богохул­ ства и ругателства, изпочупиха трибуните, органа, преградите на параклисите, олтари, тронове и пейки, кръщелни купели, стъклописи, после изгориха укра­ сите на въпросните църкви, та потече от тях разтопе­ но злато... Още разкъсаха и после изгориха завеси, покривки, салфетки и всички тъкани, използвани при светото богослужение, изгориха и разкъсаха всички църковни книги. Та беше голям жал и отчаяние да ви­ диш тези места, посветени и наречени на Бога, в та­ къв вид, осквернени от злите безбожници и безумци - на католиците горко им се късаше сърцето76.“ Сляпа омраза ли е иконоборството? Или по-скоро ко­ лективен ритуал на екзорцизъм? Витражи, статуи, карти­ ни, органът дори - или пък труповете в почитаните гр обо­ ве - за разярената тълпа са нещо повече от бездушни пред­ мети. Запазили са нещо от тираничната, дори диаболична власт, която размирието се опитва да разруши. Ако обез­ главят Луи XVI, но оставят дедите му да си спят спокойно в красиви паметници, заобиколени от почитание, няма да са свалили напълно монархията. По някакъв начин тя ще си остане заплашителна. Така и за иконоборците от XVI век идолопоклонничеството на римокатолическата църква и клерикалната мощ няма да са изчезнали, ако техните сим­ воли останат непокътнати. Затова пък обезобразената ста­ туя, живописаното лице, на което са изболи очите, трупът, превърнат в смеш на кукла, са десакрализирани и лишени от магическата си власт. Като ги малтретира по всякакъв начин, тълпата доказва на себе си собственото могъщ ест­ во и поставя врага под своя власт; станал е безобиден и жа­ лък. Така иконоборческият бяс разкрива в основата си ко­ лективен страх и се явява като последно заклинателско средство срещ у него.

3.

С трахът от подриване на уст о и т е

Често размириците стихват, а много бунтове са по­ тушени. Обезоръжените бунтовници тогава отново изпадат в състояние на страх. Страхуват се от репресии, които на­ истина могат да бъдат ужасни - както през 1525 след по­ ражението на германските селяни, или през 1567, когато херцогът на Алба става губернатор на Нидерландия. Или пък след неуспеха на някое антифискално движение с ос­ нование могат да се страхуват от възстановяване на нало­ га върху солта и ново втвърдяване на държавния апарат. А като противовес у победителите и местните хора остава натрапливият страх от анонимната и неконтролиру­ ема тълпа, „страшен добитък за управляване“, както приз­ нава нормандски администратор през 170977, остава и опа­ сение от преобръщане на йерархиите. Непредвидени сви­ детелства по този въпрос са на съчинителите на „прогно­ зи“, чиито упорито повтаряни мрачни предсказания изглеж­ да отразяват постоянното безпокойство у всички, които държат на установения ред: „1518: Ще избухнат голям шум и вражда... между обикновения народ и благородниците.“ „1576: Тази година ще види [народът] да се разбуни напълно и да прелее извън полагаемите му се граници и ще кипне и ще надигне глас в големи кавги срещу своите управници, много от които ще бъдат съдебно наказани, все пак техните грешки...ще снижат значи­ телно авторитета на общинските служители.“ „1590: Освен това ще се възцари голямо несъгласие сред народа както по отношение на големците, така и меж ду поданиците, и детето ще се обърне срещ у бащата, жената срещу съпруга, слугата срещу госпо­ даря.“ „1602: Трябва да се страхуваме [тази година] от гне­ ва, беса и бунта на народа78.“ Страхът от анонимното простолюдие както в града,

така и в селото често се конкретизира в страха от просяци. И наистина по пътищата и в градовете на Европа по време на Стария режим има много други скитници, освен нетрайните субпродукти от армията, разгледани по-горе. Да споменем, разбира се, от XV век нататък циганите, наричани още „са­ рацини“ и „египтяни“, които приемат в клановете си различ­ ни нецигански декласирани елементи - „безбожната младеж от всички националности“, пише в своята „Космография“ Себастиан Мюнстер79. Маргинали по нрави и привички, цига­ ните плашат. Обвиняват ги, че крадат деца. Но най-многобройните скитници по онова време са „излишните хора“80, жер­ тва на икономическото развитие, които вече срещнахме във връзка с миленаристките движения: васали, изместени от ме­ тодичното действие на окрупнителите на земи, селскосто­ пански наемници на ръба на оцеляването поради демографс­ кия растеж и честите периоди на глад; работници от градове­ те, засегнати от перодичните рецесии и безработицата. Всич­ ки тези истински просяци, към които се прибавяли според общото убеждение много мними сакати и фалшиви бедняци, в продължение на векове сноват от града до селото и обрат­ но, като броят им набъбва по време на криза: това се случва в навечерието на Френската революция. Многобройни свидетелства потвърждават страха от просяците. Като се започне от времената на Черната чума, от просяци се страхуват всички в Европа , богати и не тол­ кова богати, които имат с какво да преживяват и не се чув­ стват заплашени от „делокализиране“, следователно и от „десоциализиране“. Новите изследвания върху скитничес­ твото разкриват, че преобладават несемейните мъже - то­ ва още повече усилва страха, който вдъхват, и обяснява за­ що се събират в банди81. През 1363 епископът на Париж се оплаква от ново бедствие: улиците на столицата са залети от неизброима тълпа просяци. Въпросът за скитничество­ то е засегнат и в кабошенския Ордонанс от 1413*. Шейсет ‘Умерени реформи във финансовото и съдебното ведомство, както и в армията, под натиска на въстанието на кабошените, фиксирани в специ­ ална правителствена наредба. - Б. пр.

години по-късно указ на Парижкия парламент нарежда скитниците да бъдат преследвани и арестувани, за да бъ­ дат експулсирани или наказвани по бързата процедура. За­ конодателните мерки от този тип, които ще бъдат повта­ ряни и подсилени в цяла Европа, изразяват трайното чув­ ство на несигурност, терзаещ о в продължение на векове уседналите жители на градовете (и селата), пред гледката на „бездомниците и бездомничките“, които сноват от една провинция в друга82. През септември 1523 след „предателството“ на Бурбонския конетабъл и докато Франсоа I е болен в Лион, Па­ риж се страхува от вълнение на просяците. „През тези дни голям брой нехранимайковци се от­ теглиха в Париж и желаеха скорошното идване на враговете, та съединени с тях, на воля да плячкосват, крадат и опустошават града, затуй повече се страху­ ваха от нехранимайковците в града, отколкото от враговете83.“ В Англия на Хенри VIII и Едуард VI, където избух­ ват много бунтове, властите смятат - погрешно, - че бун­ товниците са най-вече просяци. Кранмър пише през 1549: „Главните виновници за всички тези размирици са безделниците и нефелните, дето не притежават нищо или почти нищо от труда си.“ А сър Джон Чийк заявява на бунтовниците от Норфолк в „The Hurt o f Sédition“ (1549)* , че техните действия са „предизвикали народни безредици, вилнеене на скитници и масово настъпление на крадци84“. Скитниците са не само престъпници и размирници, както твърди през 1659 жандармерийският началник към главното командване на войските в Италия:

'„Вредата от бунта“. - Б. пр.

„Сред тия люде, скитници и цигани, безделничеството тласка към пиянство, грабежи, хазартни игри, б о ­ гохулства, свади и размирици... По колела и бесилки често са разпнати и висят тези чудовища, които от­ казват да се подчинят на божието предписание да ра­ ботят, за да си изкарват хляба с пот на челото, изпа­ дат в срамна бедност, та поради това вършат м ош еничества, богохулства и ужасни убийства85.“ Скитничеството на „хората без чест и дом “ следова­ телно е крайно подозрително по онова време и тогавашно­ то общ ество свързва маргиналност и престъпност. Ако все пак в един град просяците не съставляват повече от 3-4 % от броя на населението, тревогата няма да е голяма. Но пре­ минат ли прага на десетте процента, населението се разтревожва и може да прибегне до панически действия86. А в Ев­ ропа през XVI-XVIII век тази пропорция често е надхвър­ ляна. Оттук злонамереният портрет робот на скитника, пос­ тепенно рисуван от колективното въображение през векове­ те. Те са „много силни“ и „непоправими лъжци“, които д еб ­ нат жертвите си в мрака - това по времето, когато кражба­ та се смята за по-голямо престъпление от сбиването или от­ мъщението. Те са идеалните маши в ръцете на „враговете на краля и кралството“ - така говорят през 1524 градските съветници на Троа и Дижон. Много лекари ги упрекват, че са преносители на чумата. Ала А. Паре отива по-далеч, ка­ то изброява сред тринайсетте причини за чудовищата „из­ мамата на злите побойници“, ходещи като просяци от вра­ та на врата. Всъщност самите скитници са чудовища, спо­ собни на всякакви престъпления. А. Паре твърди: „Явно тия мошеници, побойници и самозванци, за да живеят в безделие, не искат да научат друго умение освен просията, която всъщност е школа за всякаква лошотия, защото можеш ли намери по-пригодни от тия хора за сводничество, за разпръскване на отрови по села и градове, за подпалване на пожари, за предател­ ства и шпиониране, за крадене, разбойничества и дру­

ги лоши деяния? Защото освен онези, които са убийци на самите себе си, осакатили или обезобразили тялото си, или използвали треви и дроги, за да направят рани­ те и тялото си още по-отвратителни, се намират и та­ кива, които са крали малки деца и са им чупили ръцете и краката и са им избождали очите, отрязвали езика, натискали и смазвали гърдите, казвайки, че гръмоте­ вица ги е подредила така, та (разнасяйки ги сред хора­ та) да имат лице да просят и да събират пари87.“ Този текст може да се отнесе към обилната литера­ тура, посветена на голтачеството, като се започне от про­ чутия Liber vagatorum (края на X V - началото на XVI век), където откриваме и Vagabondo на Раф аеле Ф рианоро (1621). „Скитникът, както точно отбелязва Б. Геремек, е об­ рисуван там като мошеник, измамник, крадец - дидактическата цел на тази литература е да покаже ясно инстру­ ментите и техниките на шарлатанството. На втори план в картината се очертава обществената опасност, каквато то­ зи различен свят представлява за установения ред и орга­ низираното общество88.“ Откликнал на страховете на имот­ ните, но застанал на страната на онеправданите, янсенитският теолог Годфроа Ерман пише през 1676 с изненадва­ що модерна ирония: „Бедните са гнусни призраци, що смущават покоя на отделни личности, прекъсват семейната радост и съ­ сипват общественото спокойствие. Трябва да се за­ пуши устата на тия нещастници, които преследват с ропота си миролюбивите буржоа чак по домовете им и се събират в престъпни движения89.“ Подобни свидетелства помагат да разберем защо в повечето произведения от онова време, отнасящи се до просяците и които не се вдъхновяват от християнската състрадателност на един Ерман, скитниците са представени като контраобщество със свой жаргон и корпоративна ор­ ганизация, с монархическа власт на върха и тайнствен език.

Обрисуваното по този начин контраобщество няма как да не се въприеме като заплаха за установения ред. Английското законодателство от XV-XVII век е найпоказателно за страха от подриване на устоите от скитни­ ците, завладял господстващата класа90. Статутът от 1531 предвижда да бъдат преследвани, прехвърляни в мировите съдилища, налагани с камшици до кръв, после отпращани по местата, където са родени или където са пребивавали повече от три месеца. Още по-строгият акт от 1547 поста­ новява, че всеки, останал три дни без работа, ще бъде дамгосан с нажежено желязо, после отдаван да служи васално било на издалия го, било на родната м у община, като бяг­ ството първия път се наказва с постоянно робство, а вто­ рия - със смърт. Децата на скитниците ще бъдат давани да чиракуват, момчетата до 24 години, момичетата до 20, без право на никакво възнаграждение. Статутът от 1547 е от­ менен три години по-късно; но гонението на скитници не намалява. По-специално годините 1569-1572 са белязани от кампании за издирване на просяците, които биват пуб­ лично налагани с камшици. Доброволци участват в тези зловещи хайки. Само в Девън 74 скитници са убити през 1598. В Англия, както и на континента, в битките си срещу просяците властите съчетават подпомагане и наказание, затваряне и прогонване, като XVII век все повече се насоч­ ва към трудовите и поправителни домове и общите болни­ ци. Става дума насилствено да се включат в обществото маргиналите, които понякога предпочитат каторгата пред тези зловещи затвори. Така че опасната класа за властите и имотните по оно­ ва време е класата на бродещите просяци, набедени, че раз­ насят всички грехове на света, включително ересите, безбожието, чумата и подривните действия. Дори поединично, по­ някога просят милостиня „с нахалство“. Събрани в банди по равнините - защото в суровото и структурирано общество на Стария режим човек трудно може да оцелее сам, - те на­ падат уединени ферми, крадат от хамбари и конюшни, плячкосват църкви, заплашват да „изпекат живи“ селяните и да опожарят къщите им. По селата още повече, отколкото в

градовете, страхът от пожар дълго време съпътства страха от скитника разбойник91 и го виждаме да се появява отново по време на Големия страх. Така въпреки организирането от XVI век на специална служба за събиране на милостини по градовете, въпреки създаването на конна жандармерия (във Франция при Франсоа I и Анри II) и разполагането при град­ ските порти на постове срещу скитниците разбойници, въп­ реки драконовските английски закони за бедняците, въпре­ ки хвърлянето на просяци в затвора по цяла Европа през XVII век, въпреки „благотворителността“, която се развива по времето на Просвещението, проблемът със скитниците, често асимилирани с разбойниците, си стои с пълна сила в края на Стария режим. Нима между 1750 и 1773 т. нар. „банда от Ф орез“ не разпростира действието си върху повече от сто селища в тази провинция92? Така че в навечерието на Революцията във Франция е повсеместно разпространено мнението, че всеки просяк е кандидат престъпник. Председател на бюро за бедните в Мамер пише през март 1789: „Просията е подготовка за престъпление. Първо на­ сажда лю бов към безделието, което ще си остане най-голямото нравствено и политическо зло: прося­ кът без принципи или поне без навици за почтеност не устоява дълго на изкушението на кражбата. Един­ ствена спирачка на грабителските м у помисли оста­ ва страхът от наказанията, налагани на злосторници­ те, и щом добие достатъчно сръчност, за да е сигу­ рен, че щ е се изплъзва от правосъдието, той става временно грабител или често професионален крадец. От скитниците съвсем малко не са изпаднали в тази гибелна професия, чиято първа стъпка е просията, а първа причина - беднотията93.“ За да разберем Големия страх, трябваше да припом­ ним това дълго минало и този тежък пасив. Ако в съответ­ ния момент всички са повярвали в опасността от разбойни­ ци, то е защото, с право или не, са свикнали да се страху­

ват от тях. Но през 1789 във връзка е едно безпрецедентно безвластие този вековен страх приема необикновени разме­ ри. Икономическата криза и гладът са увеличили навсякъде в страната броя на скитниците. Някои от тях търсят работа в градовете, където увеличават непостоянното население и опасността от размирици. В началото на юли Луи XVI се възползва от тази опасност, за да събере войски край Па­ риж. След 14 юли - събитие, което предизвиква в страната повече безпокойство, отколкото въодушевление - се раз­ пространява слухът, че за да избегнат нови размирици, нав­ сякъде общинските власти гонели нежелателните, които ще­ ли да плъзнат по цялата страна94. От този момент започват да виждат разбойници навсякъде: в близката гора; ей ги, ид­ вали, опожарявайки нивя и къщи; били се наели да служат на аристократите (както преди - на враговете на Франсоа I); преминавали със сила границите; известявали и подготвя­ ли идването на чужди войски. Така в една тревога се съче­ тават традиционно установяваната връзка между войници и разбойници, зловещият спомен от наемниците от времето на големите военни кампании чак до Мазарини и убеж де­ нието, че скитниците са на разположение за всяко предател­ ство и за най-страшните подривни действия. „Реципрочни страхове“, „адски цикъл на страха“: ни­ ма тези изрази не изникват спонтанно в съзнанието ни в края на това изследване върху всевъзможните размирици, които западният свят познава след феодалния век и преди века на голямата индустрия? За да се разкъса този прокъл­ нат кръг, трябваше да са на лице много условия: по-обил­ но и по-редовно хранене, снижаване на селската свръхнаселеност, използване в заводите на свободната работна ръ­ ка, по-справедливи данъци, по-здрава административна рамка, всеобщ о гласуване, силна синдикална организация. В много отношение Френската революция беш е все още проява на старите страхове на народно равнище. И няма­ ше да отприщи бъдещ ето, нито да успокои своевременно колективното мислене, ако постепенно не беш е подплате­ на от икономическа и техническа революция.

ВТОРА ЧАСТ

УПРАВЛЯВАЩАТА КУЛТУРА И СТРАХЪТ

VI. О ч а к в а н е т о на Бога

1.

Есхатологични страхове и раждане на модерния свят

Периодичните припламвания на страха, раздухвани от чумите чак до средата на XVIII век, честите бунтове, предизвиквани било от страха от войници и разбойници, било от заплахата от глад или данъци, както видяхме, са белязали една дълга европейска история, разпростряла се от края на XIII век до началото на индустриалната ера. В този полухилядолетен период все пак следва да се открои един епизод на най-голям страх - от 1348 до 1660 - с о со ­ бено струпване на нещастия в Европа, което трайно раз­ търсва съзнанията: Черната чума, която през 1348 отбеляз­ ва масираното завръщане на смъртоносни епидемии, раз­ мириците, които се следват от страна в страна от X IV до XVII век, безкрайната Стогодишна война, обезпокоително­ то напредване на турците след пораженията при Косово (1389) и Никопол (1396), като настъплението става направо застрашително през XVI век, Голямата схизма - „скан­ дал на скандалите“* , кръстоносните походи срещу хуситите, моралният упадък на папството преди католическата Реформа да затегне редиците, протестантското отцепване с всичките му усложнения - взаимни отлъчвания, кланета и войни. Стреснати от тези трагични съвпадения или от нескончаемия низ бедствия, хората търсят техните глобал­ ни причини и ги интегрират в една обяснителна схема. И з­ качили ново стъпало, ето че стигаме до нивото на осм ис­ ляне - най-вече теологическо - на собствените страхове, "Разколът в римокатолическата църква (1378-1429) започва с премест­ ването на седалището на папската власт в Авиньон през 1378, което пре­ дизвиква вълнения в Рим. Стига се до избор на двама папи. Суверените тутакси се разделят между двамата. - Б. пр.

предприето от онова време. Самото осмисляне поражда нови страхове, по-широки и по-обсебващи от разгледани­ те дотук. Но чудото на западната цивилизация е, че прежи­ вява всичките си страхове, без да се остави да я парализи­ рат. Защото наред със страха има и динамичност, обикно­ вено определяна като Възраждане - този факт не е бил д ос­ татъчно изтъкван. Страхът поражда собствените си анти­ дота: но това ще разгледаме в следващ труд. Историческите изследвания в голяма степен помитат легендата за страха от хилядната година, основана върху малобройни текстове, и то с по-късна дата от уплахите, ко­ ито претендират, че съживяват. „През целия X век една единствена личност е определила срок от хиляда година на света, обновен от Христос, и нищо не доказва, че това е ужасило много хора1“, пише Ед. Поньон. Затова пък „пър­ вото познато описание на страховете от хилядната година се поява в края на X V век насред тържеството на новия х у ­ манизъм2“ изпод перото на бенедиктинеца Тритхайм ( 1 4621516)', който води аналите на манастира Хиршау. Тритхайм е високо ерудиран книжовник, който описва със снизхождение страховете от един варварски период. Но случайно ли е, че точно в началото на модерните времена се ражда ле­ гендата за страха от хилядната година? Не са ли приписали на съвременниците на Отон III страхове, по-присъщи и поразпространени при европейците от XIV-XVI век? Естествено не са чакали този смутен период, за да за­ почнат да се страхуват от идването на Антихриста и края на света. Християните приемат едното и другото като не подлежащо на съмнение, а свети Августин посвещава ця­ лата X X книга на „За града Божи“ на доказателството, че случването на двете неща е неизбежно. Сред другите сви­ детелства по този повод да припомним двайсетината ис­ пански ръкописа от Х -Х Ш век, запазили за нас „Комента­ ра на Апокалипсиса“ от монаха Беатус от Лиебана, напи­ сан в края на VIII век3. Прочутият „Апокалипсис“ от Сен Tritheme или Tritheim, истинско име Хелденберг, германски историк и теолог. - Б. пр.

Север (XI в.) с фантастичните си зверове също е илюстри­ ран манускрипт на коментара на Беатус4. Колко великолеп­ ни френски църкви от XII и XIII век - в Отьон, Конк, Па­ риж, Шартр и пр. - представят сцената на Страшния съд! Тя вдъхновява много латински поеми, написани преди пе­ риода на нашето изследване, от Комодиан от Газа (III в.), Хиларий от Поатие (IV в.), свети Пиетро Дамиани (XI в.), Пиер Псалта (XI в.), свети Бернар (XIII в.) и т. н.5. Все пак историците са единодушни, че от XIV век ук­ репва и се засилва разпространението на страха от свършека на света. Ето в този климат на общ физически и морален песимизъм за бъдещето на човечеството трябва да се разг­ лежда призивът „да се спасява кой както може“, отправен през 1508 от проповедника Гайлер в Страсбургската катед­ рала: „Най-доброто, което можете да направите, е да кро­ тувате на място, да си заровите главата в дупка, като вни­ мавате да спазвате Божиите заповеди и да вършите само добро, за да спечелите вечното спасение6.“ Гайлер не вижда никаква надежда човечеството да се подобри, затова очаква близкия край на покварения свят. В есента на средновеко­ вието - пише Хьойзинха - общото усещ ане е, че „универ­ салната погибел наближава7“. „Изглежда заплахата на Апо­ калипсиса никога толкова не е тревожила душите... - отбе­ лязва Е. Мал. - Последните години от X V век и първите го­ дини на XVI век са сред моментите в историята, когато Апо­ калипсисът най-силно владее човешкото съзнание8.“ Според Е. Деларюел „Безкрайната Голяма схизм а бележи влизане­ то в апокалиптичен век9“. Ето още други сходни преценки, цитирани от X. Царнт в „Очакването на Бога10“. „Не може да има никакво съмнение: тълпата на повярвалите, че са чу­ ли тръбата на последния ден, никога не е била толкова ог­ ромна, както меж ду 1430 и 1530“(Станделман). От своя страна, А. Дане припомня: „Духовенството стига дотам, че организира публични диспути за знаменията за свършека на времената (например в Кьолн през 1479). По този начин то се надява да просветли и успокои духовете11.“ По онова вре­ ме царува „атмосфера на край на света“ (Й. Лорц). Порази­ телен консенсус на изследователите, който следваше да при-

помним, но като подчертаем - което често се пропуска, че тези страхове, по-реални от страха от хилядната година, прескачат изкуствено установения разлом между среднове­ ковието и Ренесанса. Те са съвременни на раждането на м о­ дерния свят. Да конкретизираме с едно красноречиво сравнение по­ явата и драматизирането на апокалиптичните очаквания: в „старата катедрала“ на Саламанка има сцена на Страшния съд, изрисувана през XII век на странична стена, тоест нерав­ номерно видима за вярващите. В центъра на фреската във величествено спокойствие е разположен Христос, властен и върховен, с ореол на слава. От дясната и от лявата му страна естествено са представени богоизбраните и прокълнатите. Но - доста рядко срещано - под Спасителя художникът е изоб­ разил преходната зона. Общото впечатление не е толкова стряскащо. В „новата катедрала“ (X V -X V I в.) досами ста­ рата също има изображение на Страшния съд. Но вече вър­ ху стената на абсидата, следвателно право срещу публиката. Сцените са разработени в по-големи формати от почти не­ четливите картинки, разположени отдолу, които разказват в подробности живота на Христос. Преходът е изчезнал. Рай и ад си делят поравно изрисуваното пространство. Все пак Христос е обърнат към низвергнатите с жест на отхвърляне, предизвестяващ жеста от Сикстинската капела.

2.

Два различни прочита на апокалиптичните про­ рочества

Важно е да разграничим методологически две различ­ ни тълкувания на пророческите текстове относно последни­ те етапи от човешката история: едното набляга върху обе­ щанието за хиляда години щастие, другото върху Страш­ ния съд. Миленаризмът води началото си от предхристиянско време и корените му тръгват от месианските надежди на Израил12. Книгата на пророк Исаия (54, 55), Книгата на пророк Иезекиил (40-47), Книгата на Даниил (2, 7) и още по­ вече постизгнаническите пророци известяват за идването на

месия, с когото ще се установи период на благоденствие и мир. Идеята за междинно царство, нещо като временен зе­ мен рай, вмъкнат между сегашното време и вечността, се уточнява в еврейската литература с Книга на юбилеите (22:27)*, притчите на Енох (61-67) и Четвъртата книга на Ездра (7:28)... От еврейските среди вярването в месианското царство бива предадено на християните чрез Откровението на св. Йоан Богослов (Апокалипсис, 20). В този прочут текст апостолът известява, че Ангелът Господен ще окове Сатаната за хиляда години. И тогава праведните ще въз­ кръснат заедно с Исус и ще бъдат щастливи на земята през хилядата години. Същото пророчество се явява с малки ва­ риации в Послание на Варнава (II в. 15:4-9). Св. Юстин към 150, св. Ириней към 180 се присъединяват напълно към миленаризма, който в края на III и началото на следващия век си спечелва поддръжката и на Лактанций.** Затова пък св. Августин, първоначално приел миленаристките тези, ги изобличава в „За града Божи“ (гл. XX). Повече или по-мал­ ко подмолни в продължение на неколкостотин години, ми­ ленаристките тези изплуват отново във връзка с общественорелигиозните бунтове, които избухват в Северна Европа и на Северозапад през XI и в началото на XII век. Миленаризмът е съживен от творбите на калабриеца Йоахим Флорски (умр. 1202)***. Според него светът, след като е живял в 'Книга на юбилеите или Малко Битие. Библейски апокриф, явление пред Мойсей на свещената история на еврейския народ, разделена на юби­ лейни периоди (по четирийсет и девет години). - Б. пр. "Послание на Варнава, публикувано вероятно към 120 г., едно от найобърканите и произволно алегорични тълкувания на Светото писание, апокриф; Юстин Мъченика, християнски философ и апологет, роден в Наблус, загинал мъченически в Рим към 160 г., автор на две Апологии на християнската религия; Ириней Лионски, теолог, лионски епископ, родом от Мала Азия; Лактанций, Луций Цецилий Фирмиян (ок. 240 г., Сев. Африка - ок.320 г.), римски християнски поет, през Ренесанса це­ нен като „християнски Цицерон“. - Б. пр. '"Йоахим Флорски, цистериански абат, известен със съчиненията си в областта на апокалиптиката и създал течение, получило неговото име йоахимисти; осъден от католическата църква. - Б. пр.

царството на Отца (Вехтия завет), после в царството на Си­ на (Новия завет), през 1260 ще влезе в царството на Духа. Тогава монасите ще управляват вселената и човечеството ще се покръсти в евангелистката бедност. Ще се установи шабат, време на почивка и мир. Вселената ще стане манас­ тир, населен със светци, които ще славят Господа, и това царство ще трае до Страшния съд. Тези в основата си благочестиви и миролюбиви пред­ сказания обаче се превръщат във фермент на протеста. Францисканците „спиритуали“, които се обявяват за пос­ ледователи на Йоахим Флорски, се противопоставят на бо­ гатството и мощта на църквата и биват преследвани от йе­ рархията. В Германия се ражда и се установява трайно вяр­ ването, че Ф ридрих II ще възкръ сне. О тм ъ сти тел за неправдите, той щял да бъде „императорът на последните дни“. Така в течение на вековете се разграничават две миленарисгки течения. Едното, на което обикновено се обръ­ ща по-голямо внимание, избира насилието. Войнстващите флагеланти през XIV век, екстремистите от Табор през 1420, екзалтираните последователи на Мюнцер през 1525, фанатиците анабаптисти, взели властта в Мюнстер през 1534 са, както видяхме13, миленаристи, които искат с огън и меч да ускорят установяването на царството на щастие­ то и равенството на земята. В тяхната диря откриваме през XVII век в Англия на Кромуел „хората на Петата монар­ хия“* и дигерите ( diggers ) на Уинстанли**, също убедени, 'Крайна пуританска секта, наречена така заради вярването, че е близко установяването на петото царство, което според Библията Бог небесний ще въздигне, за да просъществува вовеки, след четирите предишни царства - обикновено тълкувани като асирийското, персийското, гръц­ кото и римското. След падането на монархията в Англия сектата отна­ чало подкрепя Кромуел, после се обръща срещу него. - Б. пр. "Джерард Уинстанли (1606 - след 1660), английски социалист утопист, идеолог на най-лявото крило на революционната демокрация по време на Английската буржоазна революция през XVII в. В „Закон за социална спра­ ведливост“ и проект за „Свободна република“ обосновава необходимост­ та от демократични аграрни реформи. Вдъхновеното от неговата идеоло­ гия движение на дигерите създава колония от земеделски комуни. Б пр.

че трябва да се ускори идването на последния век на све­ та, когато светците ще царуват заедно със завърналия се Христос. В се пак съществува и друго миленаристко тече­ ние, по-пряко спазващо духа на Йоахим Флорски, което из­ ключва решенията със сила. Неговите привърженици вяр­ ват, че скоро ще настъпи времето, когато в продължение на хиляда години Христос ще бъде цар на една възродена земя, откъдето злото и прегрешението ще са изчезнали. След този епизод на святост и мир ще дойде Страшният съд. Нови изследвания напоследък14 в разрез с наложеното дълго време мнение разкриха, че в Англия през годините 1560-1660 и дори между 1640 и 1660 тази благочестива и мирна есхатология, сходна с възгледа на ранното христи­ янство, се радва на по-голямо доверие сред обществото, отколкото революционните проекти на „хората на Петата монархия“. Последните са само малцинство от активисти. Двете миленаристки течения не изчезват от западната ци­ вилизация с възстановяването на монархията в Англия. От страна на мирните очаквания адвентисти и свидетели на Йехова продължават и днес да дебнат часа, когато ще за­ почнат хилядата години мир, през които Сатаната ще бъде окован във вериги15. От обратната страна, Италия и Бра­ зилия изпитаха през XIX век месиански насилия16. Но друг прочит на текстовете относно последните епизоди на човешката история води до страх от Страшния съд. Многобройни пасажи от Светото писание наистина из­ вестяват този страховит час, като главният е в Евангелие­ то на Матея (24-25): „И веднага подир скръбта на ония дни слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят; тогава ще се яви на небето знаме­ нието на сина Човечески; и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голя­ ма... И ще постави овците от десната си страна, а козите - от левата. Тогава Царът ще каже на ония,

които са от десната Му страна: дойдете вие, бла­ гословените на Отца Ми, наследете царството, при­ готвено вам от създание-мира... Тогава ще каже и на ония, които са от лева страна: идете от мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и не­ говите ангели...“ Най-вече тези пасажи на евангелиста вдъхновяват иконографията на Страшния съд по тимпаните от XII— XIII век. А те са подкрепени не само от паралелните тек­ стове на св. Марк (12 и 13) и св. Лука (12), но и от Исаия (2 4 -2 7 ), Иезекиил (1, 8, 21, 37 - тази глава известява съ­ бирането на сухи кости и оживяването на плътта), Даниил (2, 7, 12), от множество псалми, по-специално псалом 50, който е близък до 25 глава от Евангелието от Матея, от Първо послание до коринтяни (15:52), от Първо послание до Тимотея (4, 1 3 -1 7 ) и накрая естествено от Апокалип­ сиса, чиито комплексни и дори противоречиви елементи асоциират обещ анието за милениума с пророчеството за Страшния съд, който няма да бъде предшестван от ника­ къв мирен период на земята със завърналия се Христос. От събирането на тези пророчества17 и на тези образи се получава едно все по-обогатено и все по-трагично с приб­ лижаването до XVI век представяне на крайната драма на човешката история. Главните съставки са: ангелите, чии­ то тръби известяват страховитите поразии на земята; по­ явата над една дъга на Съдника, седнал на блестящ прес­ тол, от уста м у излиза меч, заобиколен от фантастични животни, херувими, апостоли и двайсет и четирима м ъд­ реци; възкресението на плътта; книгата на живота и на смъртта; отделянето на избраните от низвергнатите, пър­ вите в бели роби, влизащи в сияйния небесен Йерусалим, другите хвърлени в мъките на ада. От XIV век насетне иконографията и литературата, посветени на Страшния съд, се характеризират с ударени­ ето, поставено върху: а) разнообразието и ужасяващия ха­ рактер на изпитанията, които ще сполетят човечеството петнайсетте поличби за свършеха на света, които Беда

Достопочтени* твърди, че е разчел в св. Йероним; б) стро­ гостта на Бог съдник - той вдъхва страх на Лутер и на повечето мислещи християни от неговото поколение; в кар­ тина на Страшния съд от Лукас ван Лайден Бог поверява на Сатаната грижата да държи книгата, в която са записа­ ни човешките дела (музея в Лайден); в) ужасите на адски­ те мъки, докато през XIII век художниците най-често ни спират на прага пред мястото на мъченията. Ето как с тези трагични доминанти „стряскащата тема на Страшния съд се разпространява навсякъде, в катедралите на големите градове, както и в параклисите на най-затънтените планин­ ски селца18“. Защ ото на грандиозните творби в Алби, Орвието (Лука Синьорели) и Сикстинската капела, на компо­ зициите на Рогир ван дер Вайден (в Бон)*’, Ян Ван Айк (м у­ зея в Ленинград) и Мемлинг (Гданск), на прочутата гравю­ ра „Апокалипсис“ на Дюрер вече отговарят, разпръснати навсякъде, изображения на Страшния съд, които със своя­ та многобройност свидетелстват за размера на този страх. Ж. Фурне, които изучава витражите на катедралата в Кутанс, посветени на тази тема (втората половина на XV век), ги сравнява с други творби, създадени в Нормандия на съ­ щата тема: 3 са от Х П -Х Ш век, 6 от XTV, 6 от XV, 16 от XVI и 1 от началото на XVII век19. Двете големи есхатологични представи - за милениума и за Страшния съд - приемат, поне в най-категорич­ ните си формулировки, съвсем различни значения. Едната може да се определи като оптимистична, понеже очертава на хоризонта дълъг период на мир, когато Сатаната ще бъ­ де окован във вериги в ада. Другата е в много по-мрачни окраски. Наистина .Страшният съд окончателно поставя из­ браните в рая, но може ли някой да каже предварително кои ще бъдат включени сред овцете вдясно от Върховния 'Английски монах, църковен историк (673-735), съчинението му „Истори­ ята на Ангелите“ е рядък извор за историята на Англия до 731 г. - Б. пр. "Beaune, в Бургундия, тамошният музей притежава творби на фламан­ дски майстори, сред които е и прочутият полиптих „Страшният съд“ на Ван дер Вайден. - Б. пр.

Съдник? Той изглежда строг и непристъпен. Последният ден на човечеството е ден на гнева: dies irae. Втора основ­ на отлика: схващането за милениума започва да се оцветя­ ва, както на Запад, така и сред меланезийските последова­ тели на култа към „товарния кораб“, в материалистична ок­ раска, недотам християнска, особено при революционните хилиасти. През хилядолетното царство на светците от зе­ мята ще изчезнат страдание, болест, мизерия, неравенст­ во, експлоатация на човек от човека. Ще се завърне злат­ ният век, отколешна човешка мечта - някои в Табор или Мюнстер си представят, че тогава ще потекат м ед и мас­ ло. Тези конкретни елементи присъстват и в умерения миленаризъм на португалския йезуит Виейра, който през XVII век обещ ава на своя суверен световната империя20. По това време Португалия наистина е кръстосвана от миленаристки течения, които се основават на осенените про­ рочества ( trovas ) на един обущар от XVI век и са разпрос­ транявани от монасите от Алкобаса. По време на испанс­ кото владичество (1580—1640) отказват да повярват, че крал Себастиан е мъртъв, изчезнал21 в битката при Ал Каср ал Кебир (в Северозападна Африка, 1578). Той щял да се върне да възстанови славата и свободата на своя народ.* Антикастилската революция от 1640 екзалтира миленаристките надежди. Виейра (1608-1697) пророкува изключител­ на съдба за последователните крале на своята страна. Ко­ мети, бури и наводнения според него предсказват прехождането в милениума, когато папата и португалският суве­ рен ще управляват заедно един умиротворен свят, след ка­ то турците бъдат победени, а евреите върнати в правата вя­ ра. Това царство ще бъде едновременно духовно и светс­ ко. То ще създаде приказна страна на благоденствието в най-голяма полза на Лисабон и Португалия. Обръщайки се 'Възниква себастианистки култ: неговите членове вярват, че кралят или е тръгнал на поклонение, или чака на блажен остров подходящ момент да се върне. Четирима души последователно се представят за краля и биват екзекутирани, включително един италианец, който дори не гово­ ри португалски! - Б. пр.

към Жоао да Браганца, избран за крал на Португалия, той го уверява, че тази блажена империя ще бъде създадена „за разрастване на вярата, за славата на църквата, за честта на португалската нация, за увеличаване на материалните бла­ га и изобилие на благата на духовното озарение22“ В друг текст Виейра, пренесъл се в благословеното време, което пророкува, се възхищава на божествената промисъл, изб­ рала Лисабон за столица на възродената земя: „Небето, земята и морето допринасят в това възхи­ тително място за универсалното величие на импери­ ята и за същ о универсалното разбирателство на по­ даниците.“ Лисабон е „най-пропорционалният град, най-удобен за целта, отредена му от Върховния архитект: съг­ раждането на тази висока постройка [световната им­ перия]“. ,,[Градът] очаква между двата носа, същински две от­ ворени ръце, не налог, от който сладкият хомот на световната империя ще да е освободил народите, а доброволно подчинение на всички нации, открили со­ лидарността си дори с населения, днес още неизвес­ тни, но които тогава ще изгубят обидата да бъдат на­ ричани така.23.“ Виейра прогласява началото на това щастливо вре­ ме последователно за 1670, 1679 и 1700. Противопоставяйки се на тези омайни мечти, предс­ тавата за Страшния съд насочва сърцата и въображенията към съвсем други грижи. Тук се набляга върху вечното призвание на душ ите, личната вина, необходимостта ден след ден да следваш примера и учението на Христа, вместо да търсиш земно щастие. От гледна точка на църковната йе­ рархия очакването на милениума е бременно с множество възможни отклонения, подозрителни за висшето духовенс­ тво (Виейра има неприятности със Светата Инквизиция). То­ ва очакване наистина съпровожда множество ереси, докато крайното разчистване на сметките се оказва ефикасно педа-

готическо средство в ръцете на църквата, за да връща хрис­ тияните в правия път. Та съвсем не е случайно, ако есхатологията, която известява близкия час на Страшния съд, е разпространена предимно сред духовниците, най-силно об­ ладани от грижата за паството. Това се отнася по-специал­ но за големите протестантски реформатори. Разногласията между миленаристите и пророците на близкия Страшен съд произтичат от различните тълкува­ ния на виденията на Даниил (2 и 7), отнасяни към Апока­ липсиса. Даниил предрекъл падането последователно на че­ тири империи - впоследствие обикновено идентифицира­ ни от теолозите като асирийската, персийската, гръцката и римската. Трябвало да ги наследи пето царство, въздигна­ то от Бога Н ебесни - царство, което вовеки не ще се раз­ руши и не ще бъде предадено на друг народ. Следвало jih да се идентифицира това царство с милениума на свети Йо­ ан, когато Сатаната ще е окован във вериги? В такъв слу­ чай Страшният съд се отлагал с хилядата мирни години. Дали пък, обратно, раждането на Христос да не се приеме като начало на милениума - вече не отговарящ точно на хиляда години? Тогава вече идел краят м у - свидетелство за което били злощастията на времето - и Римската импе­ рия, продължена в Свещената Римска империя на герман­ ската нация, скоро щяла да изчезне. Свършекът на света приближавал с бързи крачки24. Колкото и реални да са тези различия - дотам, че в Англия през XVII век се водят полемики между привърже­ ници и противници на интермедията от хиляда години щас­ тие преди Страшния съд25, - те не представляват обаче твърди прегради. Съществуват преходи от една есхатологична схема към друга: както разкрива А. Вайнщайн по по­ вод на Савонарола26. В първата част от кариерата си, тоест преди 1492, бъдещият водач на Флоренция споделя с много свои съвременници убеждението, че краят на света е бли­ зък. В канцона, която навярно датира от 1472, той пише: ... Дали не е настало вече времето що ада да трепери кара - денят на Страшний съд2'.

В годината, когато отива при бенедиктинците (1475), Савонарола съчинява кратка брошура De contemptu mundi, където четем следното: „О вие, дето сте слепи, сами съде­ те вашия случай, сами съдете дали краят на времената не е дошъл28!“ В проповедите си във Флоренция през 1490 и 1491 пророкува, че безбройните извращения на църквата известяват близостта на Страшния съд, като посочва десет причини да се вярва в изтичането на срока29. Ала след 1492 и най-вече от 1494 постепенно преминава към миленаризма, разпространен от фратичелите във Флоренция още от XIII век. Наистина пророкува първо идването на Шарл VIII, заплашващ града на Арно и цяла Италия с големи премеж­ дия, ако не се покръсти. Но, станал духовен водач на Фло­ ренция, той й обещава мир, щастие и благоденствие, ако е вярна на своя цар, Христос. И ще бъде тогава новият Й е­ русалим, отрупан с богатства: „Както светът биде обновен от потопа, така и Господ праща своите изпитания, за да обнови църквата си и онези, които ще са качени в кораба... Ето какво казва нашият псалом: „Пейте нова песен на Всевишния.“ О, Вие, избрани от Бога, о, вие дето сте в кораба [флорентинците], пейте нова песен, защ ото Бог иска да обнови своята църква! Бъди сигурна, Флоренцийо, ако гражданите ти при­ тежават описаните от мен добродетели, ще бъдеш благословена, защ ото бързо ще станеш небесният Йерусалим. Съобщавам тези добри новини на Флоренция: ще бъ­ деш по-славна, по-богата, по-могъща отпреди. Първо, славна в очите на Бога, както и в очите на човеците, защото, ти, Флоренцийо, ще бъдеш реформата на цяла Италия; от теб ще започне обновата, която ще се раз­ простре във всички посоки, защото тук се намира сър­ цето на Италия. Твоите съвети ще реформират всичко в светлината на Божията благодат, която ти е отреде­ на. Второ, твоите богатства, Флоренцийо, ще бъдат без­ мерни и Бог ще умножи всичко в твоя полза. Трето,

ще разпростреш империята си и ще се радваш както ТГ) 44 на светско, така и на духовно могъщество ... Както виждаме, Савонарола стига до традиционната миленаристка концепция, която е едновременно оптимис­ тична и обърната (поне отчасти) към земните блага. На практика не винаги е лесно да решим дали в един или друг конкретен случай става дума за миленаризъм или за вярване в близкия край на света. Защото ако щастливата вечност след Страшния съд бива описвана като „нови небе­ са“ и „нова земя“, изразите подхождат напълно и на царст­ вото на светците на милениума. Освен това формулировката „последни времена“ може да се използва както за навечери­ ето на Страшния съд, така и за периода, предшестващ нав­ лизането в милениума. Възможно е подобно объркване да е царяло понякога в съзнанието на обладаните от есхатологичното очакване. Например Христофор Колумб е бил уве­ рен, че е избран от Бога, за да занесе християнството на от­ въдморските езически племена. В писмо от 1500 той пише: „Господ мен избра за свой вестител, показвайки ми от коя страна се намира новата земя, за която В се­ вишният говори чрез устата на св. Йоан в Апокалип­ сиса и за която преди това споменава Йсаия31.“ Откриването на Америка и на непознато дотогава чо­ вечество бива частично изтълкувано от свещениците, но­ вопристигнали в Новия свят, като знак било че царството на светците е близко (както отсъжда Виейра през XVII век), било че краят на времената няма да закъснее. Защото сред текстовете, които се отнасят до този край, има два па­ сажа от Евангелията на Марк и на Матей, които поставят покръстването на езичниците преди второто пришествие: „Защото първо трябва това Евангелие да се пропо­ вядва на всички народи.“ (Марк, 14:10.)* „И ще бъде про"В българския превод: „Дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за...“ (Марк, 14:9) - Б. пр.

повядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи: и тогава ще дойде краят.“ (Матей, 24:14). Каквото и да е било точното му съдържание, няма никакво съмнение относно есхатологичното очакване, кое­ то мотивира усърдието на мисионерите в Америка. Поне­ же бил ударил часът на крайната жътва, трябвало радостно и бързо да се вкара масата на индианците в защитното ограждение на църквата. Колко благородна била мисията на Испания и Португалия! Когато Исус се върнел, двете на­ ции щели да му представят милиони новопокръстени, кои­ то върховният Съдник да тури от дясната си страна. В се пак Лае К асае' вижда близките събития в помрачни краски. Тъй като според него испанците са дейст­ вали като лоши християни отвъд морето, „донасяйки там меча едновременно с кръста“, трябвало да се очаква Бог да си отмъсти на един толкова неверен народ32. Но тогава няма ли Америка да е мястото, където ще се развие църк­ вата на последните времена? Така у защитника на индиан­ ците есхатологичната надежда е свързана с убеждението, че Испания ще бъде наказана. Виждаме, че „новите небеса“ и „новата земя“, които според св. Петър трябва един ден да приемат човечеството, когато бъде освободено от греха и нещастието, са доплава­ ли от една апокалиптична схема до друга, тоест от милениума до описанието какво ще последва след Страшния съд. Ако вярваме на „Трапезни слова“, Лутер, за когото краят на света е съвсем близък, вижда възродената за вечността все­ лена като някаква приказна земя на изобилието: твърде кон­ кретна представа, близка до тази на хилиастите. „Земята няма да бъде гола, безплодна и пуста след Страшния съд, защ ото свети Петър е казал, че чакаме 'Бартоломе де Лае Касае, испански свещеник и доминиканец (1 4 7 4 1566), поел защитата на индианците за една по-хуманна колонизация на Америка. Автор на „Кратък разказ за разрушаването на Индиите“, къ­ дето разобличава жестокостите, извършени от испанците, и „История на Индиите“. - Б. пр.

нова земя, обитавана от справедливостта. Бог, който ще създаде нова земя и нови небеса, ще тури там ку­ ченца с кожа от злато и косми от скъпоценни камъни. Няма да има вече кръвожадни зверове, ни отровни тва­ ри като змиите и жабите, станали злъчни и злосторни заради греховете на земята. Тия животни не само вече няма да са ни зловредни, ами и ще станат кротки, кра­ сиви и гальовни, та да можем да си играем с тях33.“ При това положение очакването на Страшния съд може да се асоциира с чувство на освобождение. „Трапез­ ни слова“ донасят и тези думи на реформатора: „О, Боже мой! Не отлагай идването си; чакам деня, когато ще се възроди пролетта, когато денят и нощта ще се изравнят по дължина и ще има много красива зора. Но ето какви са мислите ми и искам да ви изнеса проповед на тази тема. Малко след зората ще дойде черен плътен о б ­ лак и три светкавици щ е светнат, и три гръмотевици ще треснат, и небето и земята ще паднат в най-голяма бърко­ тия. Хвала на Господа, задето ни научи, че трябва да въз­ дишаме подир тоз ден и да го чакаме с нетърпение! По вре­ ме на папството всички мислеха за него само с ужас, както свидетелства изпълняваният в църквите хим „Dies irae, dies i l l a Надявам се, че този ден не е далеч и ще го ви­ дим приживе34.“ Няколко години след смъртта на Лутер виждаме Б улингер, наследник на Цвингли в Цюрих, да утешава про­ тестантите, прокудени далеч от родната си страна, като им известява близкия край на света: „И дори наричам и посвещавам тая творба [„Сто проповеди за Апокалипсиса“] на всички вас, разпръс­ нати по различни народи и кралства, които сте се посветили само на Господа И сус Син Божий, очаква'D ies irae, dies illa (лат.): Ден на гнева, тоя ден. - Б. пр.

щи появата му в съда, където накрая със сигурност ще бъдем отървани от всякакво потисничество; и то­ гава несъмнено ще бъде това възстановяване, чака­ но отколе и изпълнено с цялото щастие, тъй ясно и твърдо обещано и вярно прогласено от пророците и апостолите35.“ В германската протестантска поезия от онова време нещастията на Трийсетгодишната война, краят на света и Страшният съд са споменавани като освобождение, за ко­ ето въжделеят набожните души: „Ела, Господи Исусе, ела!... - пише през 1639 Б. Дершов, теолог от Кьонингсберг. - Сложи край на тоя лош свят. Събери създанията. Вземи ни в благосло­ вените си ръце. Отнеси ни всички заедно към вечна­ та светлина и щастие в мястото на твоята радост36.“ По същ ото време английски богослови изразяват идентично стремление. Пуританът Ричард Бакстър пише в The Saints Everlasting Rest (1650): „Ускори, o Спасителю мой, времето на твоето завръ­ щане; изпрати твоите ангели и накарай да зазвучат страховитите и радостни тр ъ би.“ Другаде отново срещ аме същия копнеж: „ О, ден благословени..., приближава ли денят на радост и благослов? Да, ид­ ва с големи крачки, този, който идва, ще дойде, ня­ ма да закъснее37.“ Няколко години по-рано Р. Сибс твърди: „Трябва да смятаме за милост славното второ пришествие Христово38.“ Ето как и двете есхатологични очаквания могат да бъдат извори на надежда. Но е сигурно, че най-често са причини за страх и че въображението се съсредоточава най-вече върху нещастията, които трябва да предшестват било милениума, било Страшния съд —сам по себе си о со ­ бено плашещ. Независимо дали очакват едното или друго-

то, обикновено отреждат важно място на Антихриста. За някои идването му на земята е съвсем предстоящо. За дру­ ги той вече е роден. Тази зловеща фигура не принадлежи на Апокалипсиса, макар в колективното съзнание постепен­ но да е била асоциирана с „Вавилон великий, майка на блудниците и на земните гнусотии“ и с „червения звяр“, за които говори Откровението. Затова пък Антихриста, било като индивидуален, било като колективен персонаж, идва от посланията на св. Йоан и от Второто послание на св. Па­ вел до солуняни. Никога християнството не е говорило толкова много за Антихриста, както след Голямата схизма. Хората са обладани от мисълта за „човекът на греха, си­ нът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като Бог в Божия храм, показвайки себе си, че е Бог“, както го опис­ ва предварително свети Павел на солуняни39. Проповедничеството - по-специално проповедите на свети Висенте Ферер и на М анфредо от Верчели, - разпространението на „Златната легенда“, която в главата за адвента съобщава какви ще бъдат измамите на неприятеля на Бога, религи­ озният театър, многобройните съчинения „Животът на Ан­ тихриста“, разпространени от раждащото се книгопечата­ не, живописта40 и гравюрата със Синьорели и Дюрер по­ пуляризират страха от този могъщ неприятел на Господа и хората. Един или друг проповедник, този или онзи „Живот на лошия Антихрист“ черпят аргументи от антиюдаизма, за да твърдят, че той трябва да се роди - или вече се е ро­ дил - от „гнусен еврейски блудник“, познал плътски со б с­ твената си дъщеря41. Други, все по-многобройни с разгорещяването на религиозните полемики, идентифицират Ан­ тихриста с враговете, срещу които се борят. За Уиклиф, Ян Х ус и Савонарола това е папата. За римската курия това е Савонарола, сетне Лутер. За екстремистите, последвали Мюнцер, Антихриста има две лица: на Лутер и на папата. За Лутер същ о има две имена: папата и турчина. Как при това положение да не се опасяват, дори и да се надяват на близкия милениум, от действието на демоничното същ ес­ тво, което щ е умножи на света лъжи, престъпления и све-

тотатства? Н епосредственото бъдещ е е твърде мрачно пред хората, съвременници на Ян Х ус и на Реформацията.

3.

Средствата за разпространение на есхатологичните страхове

Ако натрапчивата идея за Антихриста и страхът от края на света - клерикално по произход опасение - дости­ гат от средата на XIV век слоеве на населението, вероятно много по-широки, отколкото през хилядната година, това се дължи не само на нещастията по онова време, но също и най-вече на средствата за разпространение на тези есхатологични страхове. Защото периодът, който се простира между смъртта на Карл Велики и началото на XI век, съ­ що носи на Европа тежка жътва от бедствия. Но „Западът от X век, земя на лесове, племена, магьосничество и кралчета“, според описанието на Ж. Д ю би42, е прекалено селс­ ки, прекалено накъсан, прекалено необразован, за да бъде пропусклив за силни пропагандни течения. Четиристотин години по-късно той е урбанизиран и просветеният м у елит се е разширил. Затова проповедници вече могат яко да раз­ търсват градските тълпи, като по време на една проповед ги люшкат от страха до надеждата, от греха до разкаяни­ ето. Големите есхатологични страхове не биха белязали та­ ка дълбоко колективното съзнание, особено в градовете, без големите народни проповеди, на които свети Висенте Ферер* дава нов тон в началото на X V век. „Просещите“ монаси вече обикалят градовете, някъ­ де се задържат по-дълго, за да изнесат пълен цикъл пропо­ веди. Тези номади на апостолството приканват най-вече към покаяние, като известяват близките наказания. Понякога в 'Испански доминиканец 1355-1419, по време на Голямата схизма взема страната на Климент VII (антипапа), бива извикан в Авиньон от Бенедикт XIII (антипапа), където става негов изповедник, преди да се откъс­ не от него. Остатъка от дните си прекарва като пътуващ проповедник в Италия, Испания и Франция. - Б. пр.

дългите си странствания са придружени от „каещи се“, вче­ рашни слушатели, които искат да продължат духовното си лечение и поемат подир тях на своеобразно изкупително поклонение. Да очертаем накратко маршрута на свети Висенте Ферер. Тръгнал от Авиньон през 1399, той проповяд­ ва най-напред в Прованс, Савоя, Дофине, Пиемонт, може би в Ломбардия. От 1409 до 1415 кръстосва Кастилия, Арагон и Каталония. През 1416 се завръща във Франция, минава през Тулуза, прекосява Централния масив, земите край Лоара, Нормандия и завършва апостолството си в Бретан, където умира във Ван през 1419. За общ о двайсет години, из­ числява Е. Дьоларюел, Висенте „кръстосва територия, в ко­ ято площта на Франция се нанася един път и половина, и стига до милиони слушатели43“. Дори картината да е поразкрасена, защ ото става дума най-вече за градско проповедничество, а градовете често са със скромно население, по този маршрут можем да оценим какво въздействие върху колективната чувствителност и въображение е можел да оказва един доминиканец, убеден в скорош ния час на Страшния съд. А той е само един от многобройните пропо­ ведници, които вълнуват тълпите в Европа от началото на XV век. Сред тези, които наблягат върху есхатологичния падеж, да споменем Манфредо от Верчели, свети Йоан от Капистрано, брат Ричард, посветил се в служба на Жана д ’Арк и - да не ги пропуснем - Уиклиф, Ян Х ус и Савонарола. Каквато и скука да лъха за нас от подобни хвалебст­ вия, все пак трябва да го кажем: Уиклиф е наистина наро­ ден проповедник и идята м у за основаване на сдружения на „бедните свещеници“* може да се сравни с пътуващите ми­ сии на монасите от „просяшките“ ордени. Колкото до Ян Хус и Савонарола, известно е какво влияние добиват върху населенията на Прага и Флоренция. От своя страна, религиозният театър също доприна'Така наричали себе си лолардите, представители на масовите антифеодални селско-плебейски движения, заострени срещу католическата цър­ ква (особено активни в Англия с Джон Бол), смятани за предшествени­ ци на Реформацията. - Б. пр.

ся за разпространението на страха от Антихриста и Страш­ ния съд, доколкото неговите представления се изнасят пред значителни тълпи и мобилизират голям брой актьори. Една „Игра за Антихриста“, Ludus de Antichristo, написана през XII век, често се играе в германоезичните страни три века по-късно. В Ксантен й е организирано много пищно предс­ тавление с участието на хиляди актьори: „Което направи из­ ключително силно впечатление на присъстващите44.“ Слу­ чайността на запазената документация ни запознава с гран­ диозни постановки на Страшния съд в Мюнхен през 1518 и в Люцерн през 154945. В Германия през XVI век продължа­ ват да пишат есхатологични драми като „Трагедията на Страшния съд“, съчинена през 1558 от нюрнбергския майс­ тор певец Ханс Закс, присъединил се към Реформацията46. Освен това - наистина много повече в империята, отколкото във Франция47 - мистериите, представящи Страстите Гос­ подни, често завършват със сцената на Страшния съд: както става във Фрайбург-в-Брайсгау през 159948. Книгопечатането и гравьорството естествено играят голяма роля в настройването на общ еството на вълната на очакването на последните дни. Около 1500 г. Антоан Верар е големият специалист по илюстрованите издания на френ­ ски език, които достигат до широката публика, с два мага­ зина в Париж, склад в Тур и търговия с Англия. Той не про­ пуска да включи в публикациите си „Изкуство да се живее добре и да се умре добре“, което ни интересува в случая49. Защото съдържа илюстрации, прости и въздействащи, на петнайсетте поличби за свършека на света. Тази иконографска тема се радва на голям успех по онова време. Открива­ ме я в полетата на часословите и по витражите (на катедра­ лата в Анже). Цяла Германия също познава петнайсетте зна­ ка от гравюрите върху дърво на една прочута книга, озаг­ лавена D er Entkrist50. Печатарските преси размножават в многобройни екземпляри и на различни езици не само раз­ личните варианти на „Животът на Антихриста“, но и „Отк­ ровенията на света Бригите Шведска“, „Златната легенда“ (която ни интересува тук поради страниците, които посве­ щава на адвента51) едновременно с плашещите предсказания

на астролозите. Само Prognosticon на елзаския отшелник Йоан от Лихтенбергер е отпечатан не по-малко от десет пъ­ ти в Германия между 1480 и 1490. Въз основа на лошо съ­ четаване на Сатурн и Юпитер през 1484 и на слънчево за­ тъмнение през 1485 той предсказва войни, разруха и други нещастия; сиреч знамение за края на света52. Многобройните прогнози, публикувани въз основа на този труд, също свързват „сатурнов страх“ - защото смятат Сатурн за зловредна планета - и есхатологични предсказания. През 1521 Л утер пише предговор към превода на немски език на Prognosticon 53. Благодарение на проучвания сред книжарите на едно или друго място можем да си дадем сметка кол­ ко голямо е значението на литературата за последната фаза от човешката история. Така в книжния каталог, публикуван от Георг Драудиус във Франкфурт на Майн през 1625, под рубриките „Страшен съд“, „възкресение на мъртвите“, „съ­ буждане на мъртвите“, „възрастите на света“, „Откровения на свети Йоан“, „Пророчества на Даниил“ се наброяват 89 заглавия, издадени на немски след 1551 г., от които 35 меж­ ду годините 1601 и 1625.54 Лутер - скоро ще се върна на него - вярва в близкия час на Страшния съд. А книгопечатането осигурява такова разпространение на творбите му, че със сигурност той е сред допринеслите най-много за разрастването на есхатологичните страхове, поне в страните, избрали протестантството. Изчислено е, че между 1517 и 1525 са продадени над 2000 издания на съчиненията на реформатора, създадени в този интервал55. А той е само в началото на кариерата си. Успехът на неговия превод на Библията е огромен. Докато е жив, из­ лизат 84 оригинални отпечатай и 253, правени по тях. А Витенбергската библия, чието първо издание датира от 1522, съдържа леко видоизменено копие на гравюрата „Апокалип­ сис“, която Дюрер създава през 1498. Още Кьолнската (1480) и Нюрнбергската (1483) библии са илюстрирани с изобра­ жения на Апокалипсиса, които Дюрер сигурно е имал пред очите си. Но двайсет и седем годишният визионер придава такава истинност на този „свят от звучен метал, където отек­ ват копитата на конете и ударът на мечовете“ (Е. Мал), че

всички по-сетнешни изображения на Апокалипсиса в Герма­ ния през XVI век са вече копия на Дюреровото56, като се за­ почне от създадените след 1523 от Буркмайр, Шайфелин и Холбайн57. Гравюрите на Дюрер почти веднага добиват из­ вестност и във Франция, защото още от 1507 някои са възп­ роизведени в полетата на „Римски часослов“. Но френските библии, публикувани в Анверс през 1530 и в Лион през 1541 и 1553, възпроизвеждат пълния цикъл илюстрации на Витенбергската библия. Е. Мал открива и други доказателства за разпространението във Франция на „Апокалипсиса“ на Д ю ­ рер: прочутата иконография е вдъхновила художниците, нап­ равили през XVI век витражите на Сен-Мартен-де-Вин в Троа, на Гранвил и Шаванж в Об, на Ферте Милон в Ен и на кралс­ кия параклис във Венсен. В Лиможката катедрала на гроба на Жан дьо Ланжак (умр. 1544) може да се види барелеф, където са представени четиримата ездачи, въоръжени с лък, меч, везна и тризъбец58. Не е възможно да не се разпознае влиянието на Дюрер. Съществува и явна връзка между нем­ ския художник и протестанта Жан Дюве, който публикува през 1561 най-силно въздействащия „Апокалипсис“*, създа­ ван от френска ръка. Ето как по всякакви начини - чрез проповед, религи­ озен театър, църковни химни, книгопечатане, гравюри и всевъзможни изображения - хората на Запад в началото на модерните времена се оказват заобиколени от апокалип­ тични заплахи. X. Вьолфлин с основание пише за творби­ те на Дюрер: „По онова време чувството за края на света е в съзнанието на всички59.“ В същия дух добрият позна­ вач на Германия от XVI век Ж. Льобо изтъква: „ Апокалип­ тичните предсказания... били нещо съвсем обикновено за хората. Гази епоха, белязана от толкова открития и завое­ вания, нито за миг не е имала усещането, че вижда да из­ грява ново време. Обладана от натрапчивата идея за упа­ дъка, греха и Страшния съд, тя, напротив, била уверена, че е завършекът на историята60.“ "Двайсет и пет големи гравюри, плод на изтерзан и трескаво визионерски дух. - Б. пр.

4.

П ърви в ръ х в есхатол оги ч н и те страхове: краят на X IV и нач алото на X V век

Многобройни указания позволяват да се отнесе към втората половина на XIV и началото на XV век нараства­ нето на есхатологичния страх. Разпространението м у до степен на диахрония се обяснява със съвпадането или бър­ зото следване на нещастията, които вече изброихме: нас­ таняването в Авиньон на едно все по-бюрократично и поалчно за печалби папство, Голямата схизма (всеки европе­ ец се е оказал отлъчен от другия папа, на когото не се е подчинявал), пагубната нова поява на чумата, Стогодиш­ ната война, турското настъпление и т.н. Галиен Франкастел отбелязва: „В цяла Европа през XIV век илюстрация­ та на Апокалипсиса е голям моден сюжет. Появява се найнапред във френската монументална скулптура и посте­ пенно се разпространява в миниатюрата, олтарната жи­ вопис и фреската. Достига най-широко развитие през XIV век61...“ Тази иконография се появява във Венеция през 139462. Браунщайн отбелязва новостта на темата за Страш­ ния съд в германското изкуство от началото на X V век63. Струва ми се, като отчитам дейността на проповедниците, че страхът от края на света е бил далеч по-силен от надеж­ дата за хиляда години щастие, застъпвана предимно от малцина активисти. Йоан XXII, папа в Авиньон от 1316 до 1334, враг на Лудвиг IV Баварски и на францисканците „спиритуали“, зак­ леймен от Марсилий от Падуа’ в Defensor pacis и срещу когото се надига един антипапа от 1323 до 1330, вече е на­ ричан Антихрист. Обвинението става разменна монета по време на Голямата схизма (1378-1417) и всеки лагер упрек­ ва другия, че е предвождан от Антихрист. Матияс от Янос, пражки каноник, чийто ученик ще бъде Ян Хус, развива и оповестява истинска типология на Антихриста, отрицание 'Италиански теолог (ок. 1275, 1280-1343), професор по богословие в Па­ риж. Осъден от папа Йоан XXII като еретик, се спасява при двора на гер­ манския император Лудвиг IV Баварски и става негов съветник. - Б. пр.

във всичко - черта по черта - на Изкупителя. Той е лошият пастир, вмъкнал се сред християните, упражняващ върхов­ ната религиозна власт, черпещ от земните блага, ползващ нахално и зловредно принадлежащото на Исус Христос: Светото писание и тайнствата. Този гнусен лицемер, въплъ­ щение на лъжата, тая отрова, впръскана от демона в кръвта на църквата, е лъжепапата Климент VII, дръзнал да се въз­ прави срещу истинския апостолически папа Урбан VI64. На свой ред Ян Х ус често говори за Антихриста - и то по два начина. Ту го описва с общи приказки от рода на „тоя, дето проправя пътя на злото“, неземно същество, невидимо, но вездесъщо, което се бори срещу доброто и се възползва от многобройни служители, които също са си антихристи. Ту, обратно, говори конкретно. Тогава става дум а за Йоан XXIII, определен като praecipuus Anthechristus за момента, понеже „бесът, безчестието и срамът на Антихриста изби­ ват у него65“. Но поради разцеплението на църквата някои категорични умове отиват още по-далеч. В Прага в края на XIV и началото на XV век Якоубек и Николай от Дрезден популяризират идеята, че Антихриста е папата сам по себе си66. Това твърди и Уиклиф - първоначално благоразполо­ жен към Урбан VI, впоследствие обвинява папата в Рим, че е Антихрист, също както и противникът м у в Авиньон. Спо­ ред думите му и единият, и другият са като „две кучета вър­ ху един кокал“ . Йерархическата църква била станала сина­ гогата на Сатаната; папският избор бил дяволска измисли­ ца; отлъчванията, обявявани от някой от папите и патриар­ сите, били само наказание от Антихриста67. Подобни обвинения, отправяни и повтаряни от единия до другия край на Запада - и все по-често и по-често на простонароден език, - няма как да не поддържат катастрофична атмосфера за близкия край на света и да не повиша­ ват ударната сила на проповедите, чисти от каквато и да е ерес, на един Манфредо от Верчели или свети Висенте Ферер. Първият, доминиканец, проповядва по цяла Италия в началото на X V век, е толкова убеден в непосредствената близост на Страшния съд, че карал жените да се отделят окончателно от мъжете си, за да бъдат необвързани в мо-

мента на Божието пришествие68. Негов противник в лицето на свети Бернардино да Сиена също кръстосва полуостро­ ва, мъчи се да успокоява духовете и констатира с ужас: „За­ сипани см е до втръсване от пророчества, известяващи надигането на Антихриста, поличбите за близкия Страшен съд и реформата на Църквата69.“ Но в тези разбунени времена на един хладнокръвен проповедник се падат толкова много екзалтирани! Свети Висенте Ферер, друг бенедиктинец, за чието усърдие и влияние вече стана дума, без умора огла­ сява, че Страшният съд ще се случи „cito, bene cito ас valde breviter “ (скоро, незабавно, след малко). Това е любимият му израз. От 10 проповеди 7 са за Страшния съд70. Прос­ ветлен от видение в Авиньон в началото на апостолството си, той е убеден, че е ангелът, описан в 14 глава на Апока­ липсиса как хвърчи посред небето, носещ вечно Евангелие, за да благовести на жителите земни, на всяко племе и коля­ но, език и народ, и говори на висок глас: „Бойте се от Бога и Му въздайте слава, защото настъпи часът на неговия съд.“ Чудеса укрепват вярата му, че е определен за тази мисия. Особено чудото в Саламанка. Тъкмо когато обявявал пред тълпата: „Аз самият съм Ангела, видян от свети Йоан“, пок­ рай тях минавало погребално шествие. Пророкът заповядал на покойницата да се надигне и високо да каже дали наис­ тина той е ангелът от Апокалипсиса, натоварен да извести настъпването на Страшния съд. Мъртвата се надигнала, потвърдила, че наистина е този ангел, и отново станала труп71. Проповедникът добива увереност да заявява на слу­ шателите си: „След като Господ благоволи да потвърди ду­ мите ми с чудеса, мога със сигурност да известявам съвсем скорошното идване на Антихриста и близкия край на све­ та72.“ И понеже свети Павел в писмото до римляни (11:2532) предрича покръстването на Израил преди края на вре­ мената, свети Висенте се опитва с проповедите си да въз­ действа най-вече върху евреите и да ги доведе в лоното на църквата, било и като съветва християните да прекратят всякаква връзка с упорстващите в грешките си73. Н еобходимо е да се наблегне върху ролята, която ев­ реите изглежда са изиграли за надигането на апокалиптич-

ните страхове и надежди сред западните населения. П од­ ложени на все по-ожесточени гонения след Черната чума, жертви на погроми, непрекъснато в очите на завистливото простолюдие, в страх от отмъстителността на насъскваната от проповедниците тълпа, евреите стигат дотам, че да очакват с надежда близкото идване на Антихриста - тур­ чина, - който ще отмъсти за потъпкания Израил и ще пре­ върне християнските църкви в „обори за добитък74“. Но, от друга страна, част от испанските евреи искрено приемат Христовата вяра и дори стават влиятелни членове на цър­ квата. Не е чудно, че донасят със себе си месианската тра­ диция, дълбоко вкоренена в душата на народа им, като по този начин още повече сгъстяват тежката апокалиптична атмосфера, обгърнала Европа75.

5.

Втори връх: времето на Реформацията

Дали настъпва относително затишие на тези страхо­ ве през X V век, когато Стогодишната война стихва, спо­ мените за Авиньонското „пленничество“ и Голямата схизма се отдалечават и се успокоява съборната треска?* Д о­ ри и да е имало такова затишие, новите османски настъп­ ления, скандалният понтификат на Инокентий VIII (1 4 8 4 1492) и Александър VI (1 4 9 2 -1 5 0 3 ) и разпространеното навсякъде мнение, че църковната йерархия все повече и по­ вече затъва в корупцията, няма как да не предизвикат в края на X V век трайно разгаряне на натрапчивите есхатологични настроения. И наистина те заливат ренесансова Италия и нами­ рат най-красноречивия си израз в проповедите на Савонарола. След изчезването на пророка ученици и имитатори подемат темите и предсказанията на неговата проповед в ‘„Съборното движение“, разпространило се в официалната църква през XIV и XV век, отхвърля претенциите на папството за пълно единовластие - то трябвало да се подчинява в светските работи на държавната власт, а в религиозните - на решенията на вселенския църковен събор. - Б. пр.

една тревожна Флоренция и в една все по-развратена Ита­ лия. П рез 1498-1515 занаятчията Бернардино и unti -те („пом азаните“), които го следват, францисканецът Фра Франческо ди Монтепулчано, който събира огромни тълпи с проповедите си в катедралата или в Санта Кроче, търгов­ ският син Франческо да Мелето държат в напрежение гра­ да на лилията, като му предсказват близки сътресения. Но със сигурност някои от тези пророчества запазват миленаристкия оптимизъм, към който накрая се обръща Савонарола. Ехо от това откриваме в доста творби на Ботичели, по-специално в едно разпване на кръста, рисувано през 150276. На картината Флоренция е представена в три вре­ мена - предсказаните от Савонарола: вляво градът понася Божието наказание; в центъра Флоренция е изобразена ка­ то Мария-Магдалена, каеща се в подножието на кръста; вдясно е окъпана от светлината на откровението, докато Рим остава в обсега на гнева на Върховния съдник. Миленаризмът (в своята най-спиритуалистична и йоахимска форма) е изразен още по-ярко в творбите на Франческо да М елето, написани около 1513. Евреите, твърди той, ще се покръстят през 1517. Тогава ще започне пълното разкри­ ване на мистериите на Светото Писание и Всевишния ще избере това да стане чрез „един обикновен човек, та така още по-силно да докаже своето великодушие“. Новият век ще започне между 1530 и 1540, като в този интервал ще се покръстят мюсюлманите. Десетилетието ще отбележи края на петото състояние на църквата. В началото на шестото тръбата ще възвести идването на Месията и универсално­ то покръстване, „чрез което целият свят ще живее под ръ­ ководството само на един пастор77“. Но други предсказания от същото време са много помрачни. Фра Франческо, който през 1513 изнася проповед за адвента в Санта Кроче, умолява флорентинците да сло­ жат край на своите разпри, защ ото отмъщението е близко: „Навсякъде ще има кръв. Кръв по улиците, кръв в ре­ ката; хората ще плават по кървави вълни, в кървави езера и по кървави реки... Два милиона демони ще са

пуснати в небето... защото през последните осемнай­ сет години стореното зло е повече, отколкото през предшестващите пет хиляди78.“ Флоренция може и да бъде пощадена, ако се покае; но да не чака нови пророци, освен лъжливи свидетели на Христа. Трите поличби за близкото идване на Антихриста: падането на краля на Франция, на Фредерик (?) Арагонски и ново разцепление в църквата с обявяването на един антипапа от императора. Страшни премеждия чакат Рим. Разстройващи духовете, отправящи - пряко или кос­ вено - критика срещ у църковната йерархия, тези пророку­ вания безпокоят управниците и конкретно Медичите, кои­ то държат властта във Флоренция, където са се завърнали през 1512, и в Рим, където следващата година поставили на папския престол един от своите, Лъв X. На единайсетото си заседание (19 декември 1516) Петият събор в Латерано забранява на проповедниците да съобщават точни дати за идването на Антихриста и Страшия съд. Следващата годи­ на провинциалният събор във Флоренция, свикан под пред­ седателството на епископа на града, друг Медичи (бъдещия Климент VII), повтаря тези забрани, като ги прилага конк­ ретно към флорентинския случай. Но Д. Кантимори осно­ вателно разкрива, че предупрежденията са отправени към тези, които обявяват съвсем конкретни дати за Апокалип­ сиса79. Защото на Петия събор в Латерано много от отците, като се започне от Еджидио от Витербо*, са убедени, че свършекът на времената е предстоящ, дори вече е наченал. Но отказват да вярват на самоволно предсказвани дати. Раждането на протестантската Реформация не може да се разбере добре, ако не се отнесе към контекста на нас­ троенията за близкия свършек на света, които господстват по онова време в Европа и по-специално в Германия. Ако Лутер и неговите ученици са вярвали в оцеляването на ри'Кардинал и италиански поет (ок. 1465-1532), един от най-добрите латин­ ски поети на Ренесанса, открива през 1512 събора в Латерано. - Б. пр.

мокатолическата църква, ако не са се чувствали пришпо­ рени от настъпващата крайна развръзка, сигурно нямаше да са толкова непримирими към папството. Но за тях не е възможно никакво съмнение: папите от онова време са последователните въплъщения на Антихриста. Дават им това име не за да го използват като пропаганден лозунг, а за да идентифицират конкретна историческа ситуация. Шом Антихриста властва в Рим, значи човешката история наближава своя край. Лутер е обладан от натрапливата идея за последния ден. През 1485 францисканецът от Тюрингия Ян Хилтен пророкува рухването на папството за 1514-1516 година, разрушаването на Рим за 1524, а на све­ та - за 1651. А Лутер е в Айзенах, когато Хилтен умира там около 1500 г. и понякога се позовава на него80. През 1520 Реформатора пише: „Последният ден е на прага81.“ През 1530, когато турската заплаха се засилва, той твърди във въведението към превода си на Книга на Даниил: „Всичко е свършено, Римската империя е в залез, а турците - в зенит, славата на папството е срината, а светът се пропуква отвсякъде82.“ Същите предупреждения откриваме в неговия предговор към Апокалипсиса83. А „Трапезни сло­ ва“ съдържат многобройни свидетелства за есхатологичните предчувствия на Лутер: „Друг ден д-р Мартин каза м ного нещ а отн осн о Страшния съд и края на света, защото от шест м есе­ ца е торм озен от ужасни и страховити сънища за последния ден. Възможно е, казва той, да не е далеч, а и Писанието ни навежда на тази мисъл. Времето, дето остава на света, сравнено с изтеклите досега времена, е колкото да се побере в шепа; малка ябъл­ ка, последната, що едва се крепи на дървото, всеки миг може да падне. Империите, които Даниил е ви­ дял да си поделят света, вавилонци, перси, гърци, римляни, вече не съществуват. Папата е запазил ня­ кои останки от Римската империя: последният печат на Апокалипсиса, който ще се счупи. По небето сс случват много поличби, които ясно се виждат и кои-

то известяват, че краят на света не е далеч. На земя­ та хората са се хвърлили да засяват, да изграждат, да трупат съкровища: всички изкуства се развиват, ся­ каш светът иска да се подмлади и да започне отново. Надявам се, Бог ще сложи край на всичко това“. То­ гава маестре Леонард каза: „Математиците и астро­ лозите твърдят, че за четирийстата година ( 1540) съ­ четанието на планетите известява големи събития. Да, отвърна маестре Мартин, може да продължи ня­ колко години, но потомците ни ще видят да се изпъл­ ни каквото е казано в Писанието, а може и ние да станем свидетели84.“ Запитан друг път по същия въпрос, Реформатора от­ говаря: „Светът няма да трае дълго, може би, ако е рекъл Господ, още стотина години85.“ Огромната популярност на Лутер в Германия няма как да не засили и без това вече ши­ роко разпространеното убеждение, че краят на света набли­ жава. Протестантската проповед охотно подема предупреж­ денията на д-р Мартин. През 1562 един пастор държи пред паството си много показателна реч, която се свежда до след­ ното: пророкуваното от новия Илия, от новия свети Павел непременно трябва да се случи. Могат да се съмнавят само папистите, безверниците и содомитите. Какво означават всички тия чудеса, за които преди не се е чувало, ако не че Христос „ще дойде много скоро да съди и наказва86"? Притежаваме красноречиво косвено свидетелство за ролята на Лутер в разпространяването на есхатологичните очаквания. То идва от католическия проповедник Георг Визел, автор и на химни. Още през 1536 той атакува терори­ зиращото учение на Реформатора: „ Лутер си въобразява, че като сее страх в душите, ще ги привлече по-лесно към новата си доктрина, та затова толкова говори за Страшния съд и за идване­ то на Антихриста... Завихри ли се силен вятър, раз­ вълнува ли се буреносно морето - туй било очевид­ на поличба за Страшния съд и съвсем близката поя-

ва на Исус Христос! А всичко, написано от Лутер, се чете жадно и се възприема с вяра и почитание, като да е послание от небесен пратеник87.“ Твърдението на Г. Визел все пак е опростителско. Яв­ но Лутер не е единственият виновник за прилива на есхатологични страхове в Германия. Защото Меланхтон, praceptor germaniae, е не по-малко категоричен от д-р Мартин. Той го­ вори за „опасни последни дни“, за „Христос, чието завръща­ не вече е на хвърлей място“ и „чието пришествие е скорош­ но“. „Светото писание - казва той - ни носи ясното утеше­ ние и предупреждение, че последният ден скоро ще настане, непосредствено след разрушаването на Германската импе­ рия88.“ Меланхтон изразява възгледите си за края на света в два предговора от 1532 и 1558 към хроника на Жан Карион (умр. 1537), астролог, историограф и съветник в Брандербургския двор. Въз основа на пророчествата на Даниил и см е­ нянето на четирите царства Карион също като Меланхтон смята, че човешката история наближава към своя край. Съ­ щото мнение е изразено от Слайдан в прочутия му трактат със знаменателно заглавие De quattuor summis imperiis ( 1556): „Пред злочестините и катастрофите на сегашните времена ние, родените към края на света, трябва да чуем внимателно пророчеството на Даниил и да стиг­ нем до самото м у дъно, та да ни послужи като прег­ рада срещ у настоящите беди и утешение срещу бу­ рите и вълните, които ни заплашват89.“ А трудът на Слайдан и Хрониката на Карион се въз­ приемат като ръководни и са значително разпространени в Германия и извън нея.90 По същия начин Предположения на лутеранския теолог А. Осиандер относно Последните времена и края на света (1545) се радват на международ­ на известност. И извън Германия времето на Реформацията се съпро­ вожда от засилване на апокалиптичните страхове и надежди. Льофевр д ’Етапл преценява, че се е стигнало до „последни те

времена на вярата“, когато масите се тълпят около еванге­ лието, както в деня на умножаване на хлябовете, за да слу­ шат Месията. „Защото бяха дошли отдалеч, за да чуят думи­ те му. Така ще бъде и в последните времена на вярата, до които сме, вярвам, много близко91.“ Затова пък творбите на Калвин могат да се сторят не толкова наситени с есхатологични грижи. Но и той заявява, че идването на Христос вече е на хвърлей място92. За Калвин, както и за Лутер, папата е Антихриста, а Рим - новият Вавилон. Отнесени към контек­ ста на времето, изразите не позволяват никакво двусмислие. Те означават, че в упоритата си битка срещу суеверията Кал­ вин се е смятал за един от пророците на свършека на света. Сред прогивницете м у трябва да посочим Мишел Серве.' В Restitutio christianismi испанският лекар се мъчи да докаже, опирайки се върху Апокалипсиса, че битката срещу паната Антихрист и Голямата проститутка навлиза в крайната си фаза. Второто пришествие на Христа щяло да сложи край на тъжното състояние на света и на Църквата, откакто Конс­ тантин „стана монах“, а папа Силвестър „стана крал на Рим“. Краят на грешния свят ще бъде „възвръщане“ на истинското християнство93. От страна на приятелите на Калвин, ето сега Пиер Вире (умр. 1571), който проповядва в Швейцария, пос­ ле в Лангдок. В едно любопитно произведение под формата на диалог, „Влошаващият се свят и демоничният свят“, той казва на читателя: „Светът е към своя край... Той е като човек, кретащ както може към смъртта. Затова сега се погрижи за дома си... откажи се от покварата и побързай да се освободиш от земните грижи. Защото ще се случат други бедствия, по-големи от всичко, което си виж­ дал досега94.“ Булингер (умр. 1575), който дълги години ръководи "Лекар и теолог, роден във Вилануева (Арагон) ок. 1509, жив изгорен в Женева през 1553 по подстрекателство от Калвин. Автор на редица съчи­ нения по теология и география. Някои пасажи от творбите му навеждат на мисълта, че Серве може би пръв е прозрял кръвообращението. - Б. пр.

Цюрихската църква, макар да отказва да посочи дата, съ­ що преценява, че почти цялото време е изтекло: „Смятам, че сега е съвсем ясно от съвсем очевидно­ то учение на Господа наш Исус Христос, от недвус­ мислените отговори на пресветите Божи пророци и от ясното тълкуване на отбраните Божи апостоли, накрая от забележителното стечение на нещата (ко­ ито според свидетелството на истински истории от­ части вече са се сбъднали, отчасти се сбъдват все­ кидневно пред очите ни), че предсказанията за пос­ ледните часове вече са изпълнени и затова е близък денят на второто пришествие95...“ Протестантката Реформа в известна степен е плод на дълбок есхатологичен кипеж, а след това допринася той да се разрастне. Струва ми се, че това „очакване на Бога“ е особено силно в Германия през X V век, където в климат на тревожно напрежение съчетанията на планетите през 1524 и 1525 създават колективна паника, като подплашват и Лутер, и Дюрер. Но видяхме, че и другаде безпокойство­ то е голямо. Ако досега на това не е обърнато подобаващо внимание, то е защ ото прекадено смътното и широко оп­ ределение „Ренесанс“ чрез образите, които носи, продъл­ жава да затуля от погледа ни една действителност, която често е била мрачна. Защото насред Ренесанса Синьорели изобразява в Орвието злодеянията на Антихриста (който притежава чертите на Савонарола96), а Микеланджело ри­ сува драматичния Страшен съд в Сикстинската капела. В разгара на „Възраждането“ Петият събор в Латерано и съ­ борът във Флоренция се опитват да възпрат размножава­ нето на апокалиптични пророкувания на Апенинския полу­ остров. В Испания „мистичният кипеж“, белязал времето на Сиснерос*, се придружава от множество есхатологични ‘Франсиско Хименес де Сиснерос (1436-1517), испански прелат, францисканец, става архиепископ на Толедо (1495), кардинал (1507), велик инквизитор на Кастилия (1507), регент на Арагон (1616). - Б. пр.

известия97. Във Франция изображенията на Страшния съд заливат църквите. Несъмнено може да се приеме като по­ казателна за едно широко разпространено чувство в стра­ ната (поне сред образованите) книгата, която публикува през 1550 каноник от Лангр. В нея той заявява: „Казвам сега, че сме в момента и наближаваме бъ­ дещ ото обновяване на света —или големи промени, или унищожението му98...“ И в Русия страхът от края на света изглежда се за­ силва през X V и XVI век99. Става навик сцената на Страш­ ния съд да бъде изобразявана на стената в дъното на цър­ квите. Вярващият няма как да не забележи везната на съд­ ника и ада в черно и червено, откъдето излиза гигантска змия. В другия край на християнския свят и днес може да се види Страшния съд, който монасите августинци през втората половина на XVI век изобразяват по стените на своя манастир в Куитцео, Мексико : вездесъщност на едно опасно очакване.

6. Един отмъстителен бог и един остарял свят Необикновеното значение, придавано по онова вре­ ме на темата за Страшния съд и на катаклизмите, които ще го последват (или ще позволят прехождането в милениума), се обяснява с една теология на страшния Бог, подси­ лена от верижните нещастия, сполетели Запада от Черната чума насетне. Идеята, че божеството наказва виновните хо­ ра, е несъмнено стара колкото и цивилизацията. Но тя при­ съства особено в религиозния дискурс на Стария завет. П од напора на трагичните събития духовенството е склон­ но повече от когато и да било да я извади от свещените текстове и да я представи на разтревожените тълпи като крайно обяснение, неподлежащо на съмнение. Така че връз­ ката между престъпление и божествено наказание още тук долу на земята става повече от всякога очевидна за запад-

ната умствена нагласа. Няма трактат върху чумата или разказ за епидемията (чак до марсилската през 1720), кои­ то да не я открояват. Епископът на Толедо, Каранса, и хирургът А. Паре я използват и по повод на появата на сифилиса: „Има две причини за едрата шарка, пише френският лекар. - Първата е от специфично и окултно естест­ во, което не подлежи на никаква демонстрация, но все пак може да се припише на гнева Господен, поз­ волил тази болест да връхлети човешкия род, за да възпре неговата похотливост и сладострастна разю з­ даност. Втората е да имаш общо с мъж или жена с тази бол ест100.“ Наред с чумата, също и гладът, войните, дори наш ес­ твието на вълци биват тълкувани от църквата и по-общ о от водачите на общ ественото мнение като божествени на­ казания: остри стрели, насочени от небето към греш ното човечество. Именно така Савонарола представя пред флорентинците първите епизоди от войните в Италия. Найофициалните текстове на мирни споразумения говорят съ­ щия език. В преамбюла на договора от Като-Камбрези (1559)* четем: „...да се знае, че след толкова и тежки войни, които Бог пожела... да изпрати, за да накаже народи­ те, кралствата и поданиците [на Анри II и Филип II]... накрая божествената му доброта благоволи да обър­ не поглед към клетите създания101“... По същия на­ чин текстът на мирния договор от Амброаз от 1563, който слага край на Първата религиозна война във Франция, гласи в преамбюла: „... Коварството на вре­ мето и волята Господна (предизвикана, както трябва да се вярва, от нашите грешки и прегрешения), от­ пусна ю здата на размириците102...“ 'Сложил край на войната между Испания и Франция. - Б. пр.

По времето на големите гонения на вещици (XVI и началото на XVII век) богослови и юристи наставляват, че Бог използва демони и магьосници като изпълнители на неговата справедливост. „Тъй както Бог изпраща чумите, войните и глада с посредничеството на зли духове, изпълнители на не­ говата Справедливост, така използва и магьосници­ те, особено при днешното богохулство, което се ши­ ри навсякъде с такава безнаказаност и разпуснатост, че и децата са му майстори103“, пише Жан Боден. Значи е присъщо на Бога, защото е справедлив, да мъсти. Като се опира върху един опасен текст на свети Августин, „Чукът на вещиците“ обяснява, че Бог разрешава греха, защото има власт да наказва хората, „за да мъсти за злото и заради красотата на света... та никога срамът от грешката да не е без красотата на отмъщ ението104“. В ця­ лата френска трагедия от Жодел до Корней (но бихме мог­ ли да вземем примери и от други литератури от същото време) настойчиво присъства темата за отмъщението и конкретно за божественото отмъщение. Как в момента на кланетата през Религиозните войни да не си представиш Бог като разгневен човек? Основателна е констатацията, че „в голямата си част представата за небесното отмъщение доминира в дидактическата трагедия - и, бих добавил, в поезията - по време на царуването на Анри IV 105“. Според Агрипа д ’Обине Справедливия съдник ощ е на земята раз­ пределя и отмерва наказанието на престъпленията {Les Tragiques, VI, около 1075-1079): „Гняв сразява възропталия срещу Бога;/ въшки смач­ кват възгорделия се;/ Бог изпраща страх на дръзкия,/ огън подпалвачу, кръв на кръвожадния.“ Такова е преобладаващото по онова време мнение, както доказват - сред м ногото други свидетелства - и „Чудни истории“ на Пиер Б оестю о (1560). Този ерудит все

пак се опитва да погледне критично и отказва да вярва, че всяко злощастие идва от греха. Но когато говори за уродите, не пропуска да отбележи: „Съвсем сигурно е, че най-често тия чудовищни съ з­ дания идат от сп р ав ед л и в остта, нак азан ието и проклятието на Бога, който позволява бащите и май­ ките да произвеждат такива уроди за ужас от техни­ те грехове, понеже се нахвърлят като разгонени жи­ вотни, водени от апетитите си, без да се съобразяват с време, място или други закони, установени от при­ родата106.“ Все пак съществува и мнението, че Бог е проявил и дълго търпение. Бил е агнецът, готов за прошка. Мислил само как да „помогне“ на своята църква, а „не за отмъщ е­ ние“ - така се изразява все още и поетът на „Трагически песни“ 107. Но това време вече е отминало и докато идат „последните времена и най-тежките дни,/ Той мисли за от­ мъщение, а не да теши108“. Такова е вече усещането на Йосташ Дешан, натъжен свидетел на Голямата схизма, Стого­ дишната война и лудостта на Шарл VI: около себе си виж­ да само разврат, горделивост, завист, липса на справедли­ вост и на страх от Бога. П одобно скандално положение ня­ ма как да продължава: „Настава време Бог природний,/ що повече не може да търпи таквиз неща/ връз всяка твар да прати/ ж ес­ токо отмъщение и сълзи кървави... / Не виждам как съдник Върховний/ ше ги търпи такива веч,/ и всич­ ко смъртно ще унищожи,/ и всеки богохулник ще да­ ри/ със сълзи кървави и отмъщение жестоко“109. Ако не отмъсти, ще бъде ли достоен Бог за славно­ то си име? Няма ли да е „палячо“? Този въпрос задава Л утер в своето „Послание за молитва срещ у турците“, съчинено през 1541 в момент, когато османската заплаха срещ у Централна Европа е особено тежка. За Реформато-

ра, който разсъждава като Йосташ Дешан, християнският свят е натрупал толкова грехове (Лутер има предвид найвече суеверия и идолопоклонничества), толкова дълго е погазвал свещеното слово, че пред такава наглост Всем о­ гъщия не може да стои още дълго със скръстени ръци. Става въпрос за неговата репутация. Затова законно м о­ жем да предполагаме близкото разрушение на един зако­ равял в греха свят: „Как [Господ] би могъл да продължава да търпи то­ ва? Трябва окончателно да спаси и защити истината и справедливостта, да накаже злото и лошите, злъч­ ните богохулници и тираните. Иначе би изгубил бо­ жествеността си и накрая никой не би го имал за Бог, ако всеки неспирно си прави каквото си иска и нагло и срамно пренебрегва Бога, Словото и заповедите му, като да е луд или палячо, който не гледа сериоз­ но на неговите заплахи и повели... При това положе­ ние на нещата нямам друга опора, ни друга надежда освен увереността, че последният ден е съвсем бли­ зо. Защото нещата са доведени до такава крайност, че Бог не може да търпи повече110.“ Ето как, без да подозира, Лутер стига до едно схва­ щане за честта (божествената), сходно с онова, което в чо­ вешки план мотивира безбройните дуели на Ренесанса. Има обиди, които Бог не може да преглътне, без да изгуби достойнството си. Документ като този ни въвежда ненадей­ но - както биха могли да сторят по друг начин Новелите на Бандело и пиесите на Шекспир - насред една вселена на твърде слабо християнизираното отмъщение, където Богът на любовта сам се оказва в капан. Да, наистина е капан. Защото онези, които разпрост­ раняват апокалиптичните страхове, чистосърдечно вярват, че накрая Всемогъщия ще въздаде правосъдие. Без да си да­ ват сметка, че всъщност въжделеят за отмъщение, а Бог ще бъде само изпълнителят. Това психологическо извъртане се откроява ясно в едно изследване на В. Фрийхоф върху Обе-

динените провинции през XVII и XVIII век111.* В тази ре­ публика, далеч не толкова религиозно толерантна, както обикновено се смята, католици и протестанти живеят редом в напрегната атмосфера на взаимна подозрителност. П одо­ бен климат благоприятства разпространението на всевъз­ можни брошури, памфлети и вестничета, пълни с най-раз­ лични предсказания. Фрийхоф изброява 161 за периода 1540-1600, 563 за целия XVII век, 89 за XVIII. По-подроб­ но каталогизиране позволява да се отделят апокалиптични­ те предсказания във всеки период: 4 за периода от 1540 до 1600, 119 за този от 1661 до 1700, 13 за времето от 1701 до 1800. Ше отбележим тяхното избуяване през XVII век: пе­ риод на максимално напрежение между двете съпернически изповедания в Обединените провинции. Съвсем ясно се откроява връзката между предсказания - по-специално есхатологични - и съществуването на две враждебни общнос­ ти. Очакваните катаклизми ще поразят вражеската група и ще доведат до победата на тази, към която принадлежиш. В случая католиците са тези, които дебнат - с надежда - ид­ ването на Големия ден. Защото в тази протестантска дър­ жава те могат да практикуват вероизповеданието си само полулегално; потискани са по различни начини, изключени са от много публични постове и не могат да се надяват на социални помощи и грижи. Ето защо жадуват за отмъще­ ние: било чрез катаклизма при свършека на света, било попросто отмъщението, чийто навременен инструмент ще се яви един или друг суверен, кралят на Франция или импера­ торът - но винаги deus ех machina отвън. А някои необик­ новени дати от календара сякаш поради своята особеност са призвани да донесат сензационната развръзка: например съвпадането на празника Тяло господне и на празника на свети Йоан Кръстител през 1666 - годината на звяра от Апокалипсиса - и през 1734. От дневника на един католи­ чески свещеник знаем какво се е случило в Гьоз в Зеелан'Федерална държава, съществувала от 1579 до 1795. Съюзът от Ара обе­ динява северните провинции на Нидсрландиите, съюзът отУтрехт при­ съединява южните провинции на Ниските земи. - Б. пр.

дия в навечерието на 24 юни 1734. Алманаси, дошли от Ам­ стердам, предсказват големи нещастия за този ден поради съчетаването на планети. И сезонните работници от Вестфалия известяват нечувани събития. Затова протестантите в Гьоз се подплашват. В дните преди Еньовден магистра­ тът нарежда да се съберат оръжията от католическите къщи. В нощта на 22 срещу 23 юни тревогата расте и властите ре­ шават градските порти да останат затворени два дни. А 23 е пазарен ден. Селяните, надошли от околностите с продук­ ти, не могат да влязат в града и се връщат, като разпрост­ раняват тревожни слухове: католическа армия идвала от Франция, градските съветници щели да бъдат избити, град­ ският храм разрушен чрез експлозия (барут и „часовникови механизми“ вече са налице); твърдят, че католиците били изпокъсали завещанията на протестантите. Затова няколко католически къщи в равната земя са нападнати от изплаше­ ни протестанти. Но в края на краищата 24 минава, без да се извърши обявената католическа реставрация и се въдворя­ ва спокойствие до следващия сигнал за тревога. Следова­ телно пророкувания и паника са свързани със страха от дру­ гия и с надеждите за отмъщение на една потисната група. Този обяснителен модел с варианти може да се при­ ложи навсякъде. Онези, които нетърпеливо очакват милениума и искат да ускорят установяването му, както и дру­ гите, които предсказват края на света, имат предвид уни­ щожението на един или повече врагове. Това е съвсем яс­ но в случая с таборитите, с Мюнцер или Йоан Лайденски. Но е вярно и за Висенте Ферер, Савонарола и Лутер - и за всички протестантски пророци след Реформатора. Те очак­ ват, известяват и желаят разрушаването на един закоравял грешен свят, срещ у който са повели война и над който властва Антихриста - за Савонарола и Лутер това е папа­ та. Ето как в пророкуванията на катаклизми хората изразя­ ват надеждата си за отмъщение посредством Бога. Свързано с несъзнавано желание за реванш, проро­ чеството е и неделимо, поне за момента, от определен на­ чин да си представяш времето. Виждане комплексно и

сглобено от донякъде разнородни елементи: наслагване на представата за цикъл и за вектор, насочен към изчерпване­ то на вековете. Годишният цикъл повтаря на определени дати условия, които идват само веднъж годишно. Затова не бива да пропускаш огъня по Еньовден, ако желаеш да се възползваш от закрилата, която носи. Някои съвпадения се случват само един път на век. Както празникът на Тяло Господне на 24 юни. По силата на магическия закон за уподобяването подобна изключителна среща няма как да не пре­ дизвика събития, и те изключителни и предизвестявани. Все пак тези предсказания притежават известна повтаряемост, защ ото се повтарят под една или друга форма при всяко приближаване на съвпадането на двата празника: ко­ ето се доказва в Обединените провинции през 1666 и 1734. Очакват необичайни събития и по В еликден, когато се случва било на първата, било на последната възможна да­ та (тогава има съвпадение на Еньовден и Тяло Господне), наистина критически моменти от годишния цикъл. Върху тази кръгова представа се наслагва на най-образовано равнище на обществото едно песимистично схва­ щане за времето. За европейците от началото на модерни­ те времена то не обещава земни радости. Не вдъхновява за проекти. Не насочва към материален (или духовен) нап­ редък. Тъкмо обратното, то е заплашителният старец от Trionfi на Петрарка. Ренесансът постепенно го асимилира със зловещия Сатурн, едновременно страшния и грохнал разрушител, който се подпира на патерици, но се въоръжа­ ва с коса, разкъсва дете и поставя крак върху пясъчен ча­ совник. Този опасен демон е просто друг образ на смърт­ та. Наистина „храни“, но и „унищожава всичко, що същ ес­ твува112“. В нравствен план разкрива истината, но защ ото демаскира илюзорните ценности. Отново стигаме до раз­ рушителната м у сила, непрекъснато подчертавана от Ренесанса, който дори предава този аспект и на епохата на ба­ рока. Ала времето непрекъснато е представяно като старец, понеже и самото човечество се чувства остаряло. На хрис­ тияните от X V I-X V II век им се струва очевидно - дори не­ зависимо от поличбите за края на света, че основното от

човешката история вече е минало. Времето наближава своя край. А с годините човечеството не е помъдряло. Герсон го сравнява с бълнуващ старец в плен на всякакви фантазии, сънища и илюзии, чийто край е близък. Така че излиза фи­ зически изтощено от изпитанието на вековете113. Във вече цитираната тв ор ба „В лош аващ ият се свят...“ Пиер Вире твърди: „Колкото повече остарява светът, толкова повече намалят способностите и възрастта на хората, а телесната им сила се изтощава114.“ Това не е еди­ нично твърдение. То се отнася до доста широко разпрост­ ранена представа за хронологията, която разполага някъде в миналото нещо като златен век и разглежда изнизването на вековете като постепенен нравствен - но и физически упадък на вселената. В началото на X V век Никола дьо Кламанж пише, че докато свещениците са си вършили сво­ ята работа на пастори, всичко е вървяло добре на земята в материален план: „Градовете и селата бяха по-населени; оборите бяха пълни с пращяш от сила добитък. Дърветата свеж­ даха клони, отрупани с плодове, полята бяха покри­ ти с жито... Хората живееха дълго115.“ Във френската протестантска апологетика от XVII век е честа темата за задъхването на природата и телесно­ то западане на човечеството. Дю Мулен твърди, че то се смалява116, а Пакар обяснява: „Можем да забележим, че частите от годината вече не изпълняват както трябва задълженията си, земята се уморява, планините не дават вече толкова мета­ ли, човешката възраст намалява от ден на ден, и не само по добродетел и природна сила, но и по благочестивост и почтеност: дотолкова, та можем да ка­ жем, че светът е в залез и приближава края си117.“ Други протестантски апологети от онова време - поспециално Поло и Капел —подемат това вайкане. Не е чуд-

но, че благочестивост и почтеност залиняват едновременно с физическата сила. Стареенето означава да се привързваш все по-силно към земните неща и следователно да губиш от поглед небесните. Вире установява тази логическа връзка. „Светът е към своя край. Следователно вече е като човек, кретащ както може към смъртта. Поради тази причина няма ликуване в разума и сърцето му, кои­ то са отдадени на смъртни неща, тоест земните, мър­ тви в сравнение с небесните неща... С приближава­ нето си към гроба хората стават все по-алчни за зем ­ ни блага, тленни като тях. Колкото по-малко им трябват, толкова повече ги желаят118.“ Така с отдалечаването от м ладостта и зрел остта „всички добродетели стареят заедно с човечеството и всич­ ки пороци заякват“, сякаш това е неизбежният закон на за­ падането. Та не е за учудване, „ако векът е притъмнял“ и „тези, които го населяват, са без светлина“. А за края да се очакват още по-големи нещастия, защото човешката раса, старчески изнемощяла по тяло и сърце, ще бъде безсилна пред тях: „... Други бедствия ще се случат, по-страшни от те­ зи, които вече си видял да се случват. Защ ото колко­ то по-отслабва от старост векът, толкова по-многобройни ще са бедствията пред живеещите в него. И с­ тината все повече отстъпва, а лъжата настъпва119.“ Пиер Вире пише по-нататък в същия дух: „Виждам света като стара рушаща се постройка, от коята малко по малко и непрекъснато се ронят пясъ­ кът, хоросанът и камъните и пада по някоя малка част от стената. Какво друго можем да очакваме от по­ добна постройка, освен внезапно да рухне, дори когато най-малко мислим за това120?“

Такава е най-често срещаната представа сред интелек­ туалците по онова време. Как да не забележат неслучайното съвпадение между — очевидните за тях — симптоми за стареенето на човечеството и поличбите за края на света от Библията? Двата дискурса за глобалната участ на човечес­ твото си отговарят и се подсилват взаимно. Понеже светът е стар, всичко върви зле и ще става все по-зле. А когато вой­ ни, престъпления, чума и глад се прибавят към корупцията и разкола в църквата, западането на благотворителността, роенето на фалшивите пророчества, наближилата или вече състояла се поява на Антихриста, как да се съмняват в близ­ ката смърт на един свят, едновременно изнурен и грешен? Свят, който след драматични конвулсии ще отстъпи място на един земен рай за следващите хиляда години - такава е надеждата на хилиастите, или —по-вероятна хипотеза —ще се срути в краката на Великия съдник, слязъл от небесата за последното разчистване на сметките.

7.

Аритметиката на пророчествата

Мнозина от онези, които оповестяват близкия край на времената или прехождането в милениума, се основават върху цифри, каквито библейските текстове не пестят. Даниил (2 и 7) съобщава, че четири царства ще предшестват това, което „вовеки не ще се разруши“ и че по време на пос­ ледния цар светиите ще бъдат преследвани „до време и вре­ мена и полувреме“. Последната хронология се явява отно­ во в Апокалипсиса, където е казано (12), че Жената, майка на детето спасител, ще бъде преследвана от змея и хранена в пустинята „хиляда двеста и шейсет дни“. Даниил също твърди (12), че „от времето, когато се прекрати всекиднев­ ната жертва и се постави мерзостта на запустението, ще ми­ нат хиляда и двеста и деветдесет дена“. Впрочем Апокалип­ сисът известява, че езичниците ще тъпчат светия град „четирийсет и два месеца“ и че двамата свидетели на Господа ще пророкуват „хиляда двеста и шейсет дни“( 1 1). Числото на сатанинския звяр е 666 (13). А окованият и хвърлен в без-

дната демон ще бъде пуснат след свършека на „хилядата го­ дини“^ ) . Теолози, математици и астролози неуморно ра­ ботят върху тези цифрови данни, включени в глобална хро­ нологична рамка, чиято най-проста схема е следната: светът е живял 2000 години между създаването си и закона, после още 2000 години под царството на закона. Светът на Месията на свой ред ще трае 2000 години121. Все пак някои, като Христофор Колумб, стигат до сбор от 7000 години. Защото към шестте дни на сътворението - основа на първото изчисление, той прибавя седми, когато Бог си е почивал. Някои дори дръзват да прекрачат с малко границата на 7000-те години. Но са многобройни и тези, който поставят под съмнение разпределението поравно между различните исторически отрязъци, като се опитват да изчислят по-точ­ но времето, изтекло между началото на света и раждането на Христос. Според De Antichristo на Малвенда многобройните изчисления на този хронологически отсек варират от 6310 години (по изключение) до 3760 години. Меркатор сти­ га до 3928, Янсениус до 3970, Балермин до 3984122. Въпре­ ки тези малки разлики, никой не би могъл да си представи толкова дълга хронология, каквато ни е привична днес. Зат­ варят историята на земята в кратка продължителност и, ка­ то се има предвид изтеклите години, вече не могат да дадат на човечеството още много дни. През 1501 Христофор Ко­ лумб разсъждава така: „От създаването на света или от Адам до идването на Исус Христос е имало 5343 години по 318 дни според изчислението на краля дон Алфонсо123, което изглежда най-сигурно... Ако се прибави 1501 без малко, това пра­ ви 6 845 години без няколко месеца. По тая сметка лип­ сват само 155 години до закръглянето на 7000- те го­ дини, през които светът трябва да свърши124.“ При цялото разнообразие на доводи и изчисления всички дават малко време до влизането в милениума или преди свършека на света. Николай от Куза през XV век предрича края на света за трийсет и четвъртия юбилей след

Исус Христос, следователно за 1700 година. Както видях­ ме, Лутер се колебае, но в тесен хронологически хоризонт: неговото поколение, или следващото ще види сбъдването на Писанието. Или, ако е рекъл Господ, човечеството може и да има сто години пред себе си. Но не прекрачва отвъд125. Вире на свой ред прави натежали от заплахи изчисления: „Векът вече не е млад и захожда към старост. Векът бе разделен на дванайсет части и десетте части с по­ ловината на десетата (да се разбира единайсетата) са минали. Остава само което е след половината на д е­ сетата част (иска да каже единайсетата126).“ Тези сметки означават, че са изтекли двайсет и една от двайсет и четирите части, отпуснати на света. Канони­ кът на Лангр Р. Руса изчислява на 243 години времето, кое­ то отделя „датата на написването на този трактат“ (1548) от „бъдещото обновяване на този свят, или от големи проме­ ни, или от унищожаването м у127. Съвсем логично той под­ каня „господата строители на дворци, кули, крепости и дру­ ги забележителни яки градежи“ да държат сметка за това из­ числение: за какво им е да издигат постройки, които в обик­ новено време били предизвикателство за вековете, но не би­ ха устояли на близкия краен катаклизъм? За човечеството е минал сезонът на градежите. Дошло е времето за покаяние. Сред многото предсказания, които бихме могли да приведем, ето и цифровото пророкуване на Дьо Пениер Ва­ рен от 1609 г. Съчинението м у „Предупреждение към всич­ ки християни за голямото и страшно пришествие на А н­ тихриста и края на света“ е посветено на кардинал Жоайоз, епископ на Руан, примат на Нормандия и пер на Франция, и се появява с висша църковна благословия. Подобно на купищата сръчни изчислители по негово време, той твър­ ди, че потопът е станал през 1656 година след сътворени­ ето на света. Така че началото на властването на Антихрис­ та („злощастно царуване, което ще залее земята с море от мъка и печал“) ще започне през 1656 след Христа128. Но раждането му ще е някъде веднага след 1626, защото съ-

ществува необходима симетрия между живота на Христос и живота на неговия враг. И по тази причина неговото цар­ ство ще рухне през 1660; краят на света в буквалния см и­ съл ще настане очевидно през 1666, защото цифрата 666 е изрично упомената в Апокалипсиса129. Вече споменахме по-горе, позовавайки се и на Е. Лабрус130, ужаса, предизвикан в Европа от слънчевото затъмне­ ние през 1656, като паниката се обяснява именно със значе­ нието, приписвано на датата 1656 специално от протестан­ тските теолози и прорицатели. Защото от тази страна на изповедалната бариера еврейската Библия е канонът за В ех­ тия завет. А тя отнася потопа към 1656 година след сътво­ рението, докато според хронологията на Септантата131 той трябва да се е случил през 2242 или 2262. В страните и сре­ дите, избрали Реформацията, са многобройни брошурите и проповедите, известяващи за 1656 огнения потоп, който ще погълне земята. Двете затъмнения през 1652 и 1654, суми­ райки ефекта си, няма как да не дадат такъв ужасяващ ре­ зултат. Но тревожното очакване на съвсем близката катас­ трофа прекосява религиозните и политическите граници, и в страна като Франция заразява и католическите среди. Така че посред XVII век в Европа остават живи опа­ сенията от Антихриста и очакването на края на времената (или встъпването в милениума). Според Джон Нейпиър главният интерес на изобретените от него логаритми е да улесни изчисленията на „числото на звяра“, посочено в Апокалипсиса132. Той вижда 1639 като начало на разпада на „антихристиянското царство“ - римокатолическата църква. С л едв ащ и те п е т д е с е т -ш е й с е т годи ни щ ели да видят страхотните събития на свършека на времената, като де­ нят на Страшния съд щял да дойде било през 1688 (като се осланя на Апокалипсиса), било през 1700 (според Даниил133). Подобни изчисления са нещо обикновено за Англия и английска Америка отпреди 1660. Пасторът Томас Паркър обявява края на света за 1649, кралският презвитерианец Ед. Хол - за 1650 (или следващите дванайсет м есе­ ца), Т. Брайман и Т. Гудуин - двама теолози, допринесли за разпространяването отвъд Ламанша на пророчествата на

Даниил и на Апокалипсиса - за 1690, 1695 или 1700134. Та­ ка в Англия по онова време добиват широко разпростра­ нение не само пророчествата на Нейпиър - и други видни личности се интересуват от есхатологичните падежи. Сред тях откриваме Уилям Уолър, бъдещ генерал на армиите на Парламента, Джон Пим, един от неговите лидери, естест­ вено Кромуел, Джон Лилбърн, предводител на движение­ то на „уравнителите“* , Джерард Уинстанли, вдъхновител на сектата на „дигерите“, Хенри Олдънбърг, секретар на Кралското дружество, и дори великия Исак Нютон135: спи­ сък впечатляващ, макар и неизчерпателен.

8.

География на есхатологичните страхове

През втората половина на XVI и първата част на XVII век страхът от Антихриста и катастрофите, очаквани да съпровождат неговото царуване, който преди бил разп­ ространен в целия латински християнски свят, изглежда ос­ тава по-силен в протестантските страни, отколкото в като­ лическите. Споменахме по-горе каталога на книжаря Георг Драудиус, издаден във Франкфурт през 1625: от включени­ те в него 89 есхатологични произведения на немски само едно е написано от католик; 68 са от лутерански автори, 20 от калвинисти136. През 1610 протестантът Никола Виние съставя списък от 28 протестантски автори от различни страни, обявили папата за Антихрист. Най-именит сред тях несъмнено е Л. Дано, който публикува в Женева през 1576 Tractactus de Antichristo, преведен на френски език ощ е следващата година. Трудът е плод на няколко десетилетия протестантски размишления върху есхатологични тексто­ ве. Той твърди категорично и с много аргументи, които се представят за рационални, че Антихриста вече се е появил в историята, че царството м у е започнало през XII век и Движение по време на Английската революция, което има широк отглас с напредничавите си идеи за равенство, свобода на вероизповеданието и на печата. - Б. пр.

вече е към края си. Естествено става дума за папството, ко­ ето щяло да рухне окончателно през XVII век137. Виние прекалено скромно не поставя себе си в своя списък. А е написал том от 692 страници, „Римският Антихрист, про­ тивопоставен на еврейския Антихрист на кардинал Белармин... и други (1604138)“. По-известно от тази книга е не помалко обем истото съчинение на Дюплеси-М орне „М исте­ рията на една несправедливост, тоест историята на папст­ вото“ (1611), което бива преведено на английски и става много популярно отвъд Ламанш а139. Антихриста е папата, твърди Дюплеси-Морне. „Н еоб­ ходимо ли е да го назовавам по име? Не говори ли д ос­ татъчно сам за себе си? Не е ли видно с какво удовол­ ствие Сатаната се е заел да представи пред света ш е­ дьовър на своята ловкост [като наказание] за нашето заслепление, поставяйки този човек на сцената? Като че ли от толкова отдавна, тъй изрично и ясно Духът на Всевишния чрез устата на своите пророци и апостоли не ни е предупредил за идването на Антихриста, за не­ говите качества, деяния, разгул, за престола му, одеж­ дите му и неговото поведение140?“ Лесно могат да се обяснят продължаването, дори за­ силването на есхатологичните страхове и надежди в про­ тестантските мисловни нагласи в края на XVI и първата по­ ловина на XVII век. В Германия Трийсетгодишната война заплашва да се обърне —и се обръщ а за момент —в полза на Хабсбургите, чиято политика и армии застрашават Ре­ формацията. Във Франция протестантите са само наполо­ вина успокоени от Нантския едикт и имат основания да се опасяват от католическа контраофанзива. Затова протес­ тантството, заело отбранителна позиция, повече от всяко­ га се вкопчва в традиционното обвинение — папата е Ан­ тихриста —и в убеж дението, че свършекът на света (или за някои навлизането в милениума) ще сложи край на м ом ен­ тните успехи на Божия враг. И отвъд Ламанша официалната религия се чувства

обкръжена от опасности както отвън (Непобедимата Арма­ да от 1588), така и отвътре (Барутният заговор от 1605).* В Англия през 1560-1660 би се погледнало с лошо око, ако не идентифицираш римския папа като Антихриста, римокатолическата Църква като Голямата Проститутка. През 1631 един английски пуритан констатира не без ирония: „Оня, който може да се закълне, че папата е Антихрист и че трябва да се яде м есо в петък, е протестант141.“ В биб­ лиотеката, която оставя след смъртта си (1676) ерудитът Лазарус Сийман, сред 6630-те тома 50 са книги за Антих­ риста, предимно на латински, публикувани между 1570 и 1656142. При вкореняването си в Англия и Шотландия про­ тестантството донася апокалиптичната литература от кон­ тинента, засилвайки есхатологичните страхове. Преведени са на английски веднага след 1548 Предположения на Осиандер за последните времена и края на света и след 1561 Стоте проповеди на Булингер за Апокалипсиса. Този кли­ мат на очакване обяснява защо в писмо от затвора в Окс­ форд до „искрените приятели на божествената истина“ Латимър** им известява деня, „когато нашият Христос ще дойде в славата си: което, сигурен съм, ще бъде скоро143“. Радикални и умерени миленаризми и вярване в ско­ рошния край на света се наслагват в Англия в края на XVI век и първата половина на XVII век, за да създадат атмос­ фера, наситена с есхатология. Понеже досега наблегнахме предимно върху миленаризма, може би е необходимо да подчертаем колко чести са били известията за последния ден и Страшния съд. Суверен като Джеймз I, автор на „Раз­ мишление“ върху Апокалипсиса (1588), и поети като У. Александър, Дж. Уитър, Джон Дън и, разбира се, Джон 'Заговор от католици да взривят Парламента в Лондон и да убият крал Джеймз I. - Б. пр. "Хю Латимър (1485-1555), прелат и теолог, прочут проповедник, един от водачите на английската Реформация. През изпълнения си с преврат­ ности живот познал гонения и слава: наказван като еретик, издигнат до кралски капелан, после епископ на Устършър, той свършва на кладата в Оксфорд след дълъг процес по обвинение в ерес. - Б. пр.

Милтън дават своя принос към есхатологичната литерату­ ра144. „Второто пришествие“ на Александър (1614) съдър­ жа не по-малко от 1400 станси, които с големи подробнос­ ти описват „дванайсетте часа“ на деня на Страшния съд. За този поет-държавник - приятел на Джеймз I -поличбите за крайната катастрофа са ясно видими: „Войната ехти, навред проповядват Евангелието, евреи се покръстват, Антихриста дава знак за себе си, дяво­ лите бесуват, порокът царува, усърдието посърва, вя­ рата отслабва, звездите падат. Всевъзможни чуми протръбиха последната тръба: тези чудни поличби ясно из­ вестяват идването на Сина человеческий145.“ Ето как поетичният дискурс подкрепя твърденията на богословите - Т. А дам е, Дж. Мийд, Р. Мейтън, Б. Дюпа (епископ) и т.н., - които непрекъснато говорят за „послед­ ните времена“, „последния час“, „последните дни от пос­ ледните времена“ . Сравнението, което Т. Адаме прави с отлитането на сезоните, е особено силно и красноречиво: „Ето ни в най-дълбоката зима. Пролетта се изтъркули; лятото отмина по реда си, есента даде своите плодове. Сега зимата обрули листата и ни остави са­ мо голи дървеса, черни и безплодни. За нас дойде последният м есец от голямата година на света. Нас­ ред декември с м е 146.“ По времето на гражданската война падането на тро­ на и размножаването на сектите в Англия се възприемат от мнозина теолози песимисти като окончателни доказателс­ тва, че демонът се е разбесувал и че завръщането на Хрис­ тос няма как да не е близко147. За разлика от онова, което се случва в Англия и Гер­ мания, съвсем ясно е, че въпреки някои избуявания на стра­ ха като това от 1654, католическата Реформа довежда до отлив на апокалиптичните страхове и очаквания. Доколкото протестантската пропаганда неуморно сочи папата като

Антихрист и римокатолическата църква като „звяра“ от Апокалипсиса, отговорът на противника няма как да не хвърли съмнение върху тези прекалено безапелационни твъ рдени я и да направи за п осм еш и щ е п остоянн ия губителен уклон към катастрофи, който разпознава във всяко чудо предизвестие за края на света. Вече споменати­ ят католически проповедник Георг Визел още от 1536 г. да­ ва тон за отговора: „Чудо ли е, ако светкавиците пробляснат по-силно в Силезия? Ако северният вятър отнесе покривите на някой град, дали е доказателство, че Всевишния сли­ за от небесата и идва да ни съди? В леса намерили купчина горящи въглища; земята се разтресла, гръ­ мотевицата изтрещяла, плътен облак захлупил града - но рядко ли се случват подобни неща? В Бреслау се срутила кула: вижте само какво чудо! В Силезия някаква жена не родила в нормалните условия - из­ глежда изненадващ о, но как да съзрем в подобен факт знак за Божието пришествие148?“ Накратко, протестантската пропаганда използва докрай срещу римокатолическата църква различните апока­ липтични текстове от Писанието, с риск да травматизира още повече хората, и без това прекалено склонни да виждат в затъмненията, кометите и звездните съчетания поличби за страхотни нещастия. От друга страна, регенерираният като­ лицизъм - впрочем все по-малко и по-малко сравним с ре­ лигията на Антихриста - може само да успокоява страхо­ вете, които противникът използва срещу него. Показателна за католическата контраофанзива в това отношение е живо­ писната, ярка и ядна книга на бившия протестант Флоримон дьо Рамон, озаглавена „Антихриста“ (1597). Висшият ма­ гистрат от добър благороднически корен тръгва на бой сре­ щу своеволните предсказания на своите противници: „Всеки ден виждаме от дюкяна им да излизат писания, които пророкуват сгромолясването на папата и на ця-

лата папимания (това са техни думи). Тия хора са си изгубили времето да нищят Апокалипсиса и Книгата на Даниил... Оттам вадят... неотменното рухване на своя Антихрист, прогонването на католицизма от Фран­ ция и хиляди други подобни бълнувания149.“ Според Флоримон дьо Рамон Антихриста, разбира се, ще дойде, но още не се е появил на земята. И когато накрая се покаже, протестантите ще бъдат сред първите м у жертви, тъй като няма да го разпознаят, понеже погреш но са го идентифицирали с папството. Сбъркали са си А н ­ тихриста. От Малвенда до Б осю е католическите богослови ве­ че се опитват да докажат, като се основават върху еванге­ листите и X X книга на „За града Божи“, че никакви изчис­ ления не позволяват да се узнае предварително датата на второто пришествие150. Важен и показателен факт: Италия, която по времето на Ренесанса е измъчвана от големи есхатологични страхове, ги забравя веднага щ ом се почувс­ тва възстановяването на твърдия религиозен контрол след Тридентския събор.* Занапред католическата църква щ е набляга много повече върху съдилищата, отколкото върху Страшния съд.

'Свикан, за да даде отпор на разширяващото се влияние на реформационното движение, съборът заседава е прекъсвания от 1545 до 1549 и взе­ ма решение за реорганизация на католическата църква. „Тридентско из­ поведание на вярата“, издадено през 1564, става програма на Контрареформацията, укрепва догмите и набелязва стратегията и тактиката на католическата църква в борбата срещу Реформацията. Дава зелена свет­ лина за жестоките разправи, за зловещите деяния на инквизицията и го­ ненията на вещици. - Б. пр.

VII. С а т а н а т а

1.

Надигането на сатанизма

Появата на модерността в Западна Европа се съпро­ вожда от невероятен страх от дявола. Ренесансът несъм­ нено наследява демонични понятия и образи, избистрили се и умножили се през средните векове. Но той им придава недостигнати дотогава плътност, релефност и разпростра­ нение. Сатаната изобщ о не се появява в старохристиянското изкуство и отсъства от стенописите в катакомбите. Ед­ но от най-древните му изображения във фреските на цър­ квата в Бауит, Египет (VI в.), го представя като ангел, не­ съмнено паднал и с извити нокти, но с иронична усмивка и без да е грозен. Съблазнителен изкусител от миниатюри­ те, илюстриращи страниците на Библията на свети Григорий от Ниса* (Национална библиотека, между V I-IX век), сразен герой в украсата на някои източни църкви от същ о­ то време, Луцифер, нявгашното лю бимо създание на Б о­ га, още не е отблъскващо чудовище1. Затова пък през XI и XII век поне на Запад се наб­ людава първият голям „дяволски взрив“ (Жак Льо Гоф), за който можем да съдим по Сатаната с червени очи и плам­ тящи коси и криле от „Апокалипсиса“ от Сен Север, дяво­ ла човекоядец от църквата „Сен Пиер“ в Шовини2, огром­ ните демони в Отьон, дяволските изчадия, които във Везле, Мойсак и Сен-Беноа-сюр-Лоар изкушават, обладават или измъчват човеците. Уподобсн според феодалния код на васал изменник, Сатаната навлиза мощ но в западната ци­ вилизация. Дотогава абстрактен и богословски, ето че се 'Един от тримата велики кападокийци наред е Григорий от Назианс и Василий от Кесария. - Б. пр.

конкретизира и приема по църковните стени и капители всевъзможни човешки и животински форми. Установена е връзка между скулптурите във Везле и Elucidarum , нещо като катехизис, съставен в началото на XII век от един слабоизвестен германец, дълго време наричан Хонорий от Отьон3. Това произведение съдържа систематизация и вулгаризация на дем онологични елем енти, разпръснати в християнските писания още от зората на църквата и, от друга страна, в него за първи път се прави стройна подред­ ба на адските мъки4. Едновременно прелъстител и преслед­ вач, Сатаната от XI и XII век със сигурност вдъхва ужас. Ала той и сподвижниците му понякога са колкото страш­ ни, толкова смешни и забавни: и така постепенно хората си изработват свойско отношение към тях. Още не е уда­ рил часът на големия страх от дявола. През XIII век бла­ городните изображения на Страшния съд по готическите катедрали поставят на точното им място ада, неговите мъ­ чения и демони. Основно място в големите скулптирани тимпани е запазено за Христос в цялата м у слава, за райс­ кия двор и за ведрата радост на избраниците. „В изцяло идеологичното изкуство на XIII век, пише Е. Мал, [не се среща] никакво подробно изображение на ада5“, макар све­ ти Тома от Аквино да заявява, че не бива да се схваща са­ мо символично разказваното за мъченията отвъд гроба6. Но от XIV век нататък нещата се променят, атмос­ ферата натежава в Европа и свиването на диаболичното, постигнато от класическия век на катедралите, е последва­ но от разширяващо се демонично нашествие. „Божествена комедия“ (чийто автор умира през 1321) символично беле­ жи прехода от една епоха в друга и момента, от който ре­ лигиозното съзнание на западния елит задълго престава да се съпротивлява на приливната вълна на сатанизма. Ще се отърси чак през XVII век. Обсесията приема две основни форми, и двете отразени от иконографията: въздействащи като халюцинации изображения на ада и манията за дебне­ щи отвред безбройни клопки и изкушения, които големият съблазнител неуморно изобретява, за да погуби хората. Много преди Данте по Европа се разпространяват фантас­

тични разкази за адските мъки7. Едни идват от Изтока, ка­ то „Видението на свети Павел“, отнасяно поне към IV век. Грабнат от земята, апостолът пристига до вратите на сатанинското царство. После по време на ужасяващото си пъ­ теш ествие вижда пламтящи дървета, по чиито клони са провесени грешници, пещи, река, в която провинилите се са затънали на различна дълбочина съобразно естеството на порока им, накрая зейналата пропаст, от която бълват гъст дим и непоносима смрад. Елементи от „Видението на свети Павел“ се откриват в ирландски легенди и по-специ­ ално във „Видението на Тунгдал“, чиито ужасии по нищо не отстъпват на онези, които по-късно могат да се проче­ тат в „Божествена комедия“. Сред влудяващите зрелища, които предлага този северен ад, има огнено езеро и ледено езеро, чутовни животни, които се хранят с душите на скъ­ перниците и на духовниците, пристъпили своя обет, димя­ щи блата, препълнени с жаби, змии и други гнусни твари. Теолозите от XIII век отказват всяка снизходител­ ност към тези кошмарни образи. Тъкмо обратното, през следващата епоха отприщват бентовете. Дени монаха (от Ш артрьоз), прочут богослов от X V век (умр. 1471), съ ­ чинява трактат за четирите края на човека (Q uatuor novissima) и въвежда описание, което възпроизвежда ир­ ландските разкази и по-специално „Видението на Тунгдал“8. В годините непосредствено подир Черната чума мъчения­ та в ада се появяват с всевъзможни смайващи подробнос­ ти по стените на „Кампо Санто“ в Пиза и на параклиса „Строци“ в „Санта Мария Новела“ във Флоренция. Тук х у ­ дожникът (Андреа Орканя или негов ученик) е следвал плътно текста на „Божествена комедия“9. Впечатляващо свидетелство за този „нов страх“ (Ж. Дюби) предлага ци­ къл фрески, които са слабоизвестни, понеже украсяват цър­ квата на малък градец, Сан Джиминяно. Става дума за ада (1396) на Тадео ди Бартоло: в центъра е разположен Луцифер, доста подобен на този от „Кампо Санто“ в Пиза по огромните размери, човекоядската глава, рогата, могъщи­ те ръце, които смилат смешно мънички прокълнати. В раз­ личните отделения на ужасното царство демоните теглят

червата на завистниците, карат скъперниците да повръщат, пречат на лакомниците да ядат от отрупана трапеза, бият с камшик прелюбодейците, набиват пламтящи колчета във вагината на леките жени. Във Франция в началото на X V век „Пребогатият часослов на херцог Дьо Бери“ същ о показва ада отвътре с детайл, заимстван от „Видението на Тунгдал“10: гигантски Луцифер с корона, който се храни с душ ите на прокълнатите, като ту ги поглъща, ту ги изплюва, при което от ужа­ сяващата му паст бълват пламъци и дим. Адските мъчения навлизат в монументалното изкуство във Франция през средата на XV век. Е. Мал разкрива с конкретни примери (чийто списък, разбира се, не е изчерпателен), че елем ен­ ти, заимствани от „Видението на свети Павел“ и от ирлан­ дските легенди, са представени по сводовете на врати и прозорци и в живописаните сцени от „Сен Маклу“ в Руан, катедралата в Нант и църкви в Нормандия, Бургундия и П оату11. С такъв двоен произход са известен брой ужася­ ващи подробности: дяволи ковачи, които удрят тежки чу­ кове по наковалня от струпани мъжки и женски тела; коле­ ло с привързани към него грешници; прокълнати, просна­ ти върху скара и поливани с разтопено олово, сухо дърво с живообесени и т. н. Все пак адските кошмари са най-жестоки във влудя­ ващата вселена на Йеронимус Б осх. В „Страшният съд“ от Виена12 и Брюж и в триптиха от Прадо, чиито части пред­ ставят земния рай, градината на наслажденията и ада, б е ­ сът и диаболичната злост се вихрят с най-чудовищен сади­ зъм. В ада от Виена демон с глава на дългоклюна птица отвежда низвергнат в кош на гърба си. Друг носи на рамо прът, на който пронизан със стрела грешник е окачен за ръ­ цете и краката. Нещастник е осъден вечно да върти ръчка­ та на чрезмерна механична гъдулка, друг е разпнат на ог­ ромна арфа. Сатаната с тюрбан на главата има пламтящи очи, муцуна на жесток звяр, опашка и лапи на плъх. На мястото на корема - решетката на пещ. Той посреща гос­ тите си на вратата, очертана от редица жаби. Последова­ телните обрисовки на ада от Б осх, колкото и смайващи да

са, все пак се нареждат сред дълга поредица силни творби, които фламандската живопис от братята Ван Айк до Хери Блее посвещава на темата на Страшния съд и следовател­ но - задълж ителна за времето си асоциация - на п од­ робното описание на ада. Тази художествена продукция се вписва на свой ред в един по-широк кръг от тогавашната живопис, обединяващ грандиозната фреска на Микеланд­ жело в Сикстинската капела с анонимна португалска ком­ позиция (началото на XVI в.), където отново виждаме де­ моните да направляват наказанието на прокълнатите13. Балтрушаитис доказа чрез убедителни сравнения, че европейската демонична иконография от XIV-XV век се обо­ гатява с елементи, дошли от Изтока, които засилват ужася­ ващото й въздействие. Китай например изпраща на Запада пълчища дяволи с прилепски криле и женски гърди. Експор­ тира змейове със съчленени криле, великани с големи уши и единствен рог на челото14. Колкото до „Изкушението на свети Антоний“, с което можем да преминем към втория ас­ пект на сатанинската образност, то предлага интересни ана­ логии с атаката на злия дух и силите на ада срещу Буда, ме­ дитиращ под едно дърво. Подобно на християнския пустин­ ник, Шакямуни е подложен на двойна поредица изпитания: едните се опитват да го изплашат, другите да го съблазнят. Той трябва да устои на безформени гиганти, на обстрел, на нощта, на шума и на потопа, но също и на девойки с разго­ лени гърди, които се опитват да го смутят с трийсет и две­ те хватки на женската магия15. Тази сцена, често изобразя­ вана в далекоизточната скулптура и живопис, се наслагва на Запад върху разказа от коптеки произход за свети Антоний и бива вулгаризирана от „Златната легенда“. Ето как се обо­ гатява репертоарът на Изкушението, което Босх, Мандин, Хюис, Блее, Патенир, Брьогел и пр. охотно изобразяват със смайващо изобилие от смешни и чудовищни подробности. В големия триптих от Лисабон16 Б осх представя отшелни­ ка, нападнат от всевъзможни дяволски магии, така че пред него изникват хиляди изумително фантастични форми: делви с лапи, старица, облечена с кората на сухо дърво, чието тя­ ло завършва като целина, старец, обучаващ маймуна и гном,

пратеник, който използва кънки за лед, за да тича по пясъ­ ка. И още вещица, наливаща еликсир на жаба, полегнала в цвят, гола млада жена зад ствола на мъртво дърво, на чиито клони е метнат голям пурпурен плат, богато отрупана трапеза за угощение, на което свети Антоний е поканен от младежи и девойки. Ето как дяволският фокусник разгръща пред непоклатимия пустинник цялото богатство на вълшеб­ ното си изкуство: опитва се да го тероризира, да го тласне към лудост, да го отклони към лесните земни радости. Ала всичките м у усилия са напразни. За Б осх свети Антоний представлява християнската душа, която запазва ведрото си спокойствие всред един свят, където Сатаната непрекъсна­ то прибягва към нови уловки. „Изкушението на свети Антоний“ би могло да се нари­ ча и Мъчението на свети Антоний. Защото Врага на човеш­ кия род едновременно изкушава и изтезава хората. Той ужа­ сява чрез сънища, плаши чрез видения - така се изразяват авторите* на „Чукът на вещиците“ : „Сънища насън и виде­ ния наяве17.“ И не само напада земните блага и тялото, ами може да обладае без негово съгласие човешко същество, ко­ ето тогава се раздвоява. „Чукът на вещиците“ предава по след­ ния начин признанието на един обсебен свещеник: „Лишен съм от разум само когато искам да се моля или да посещ авам свети м еста... [Тогава демонът] разполага с всичките ми членове и органи - врат, език, дробове, - за да говори и крещи, когато му скимне. Навярно чувам думите, които произнася чрез мен и органите ми, но съм абсолютно неспособен да се съпротивлявам; и когато по-горещо бих желал да се отдам на молитва, той ме напада по-яростно и тег­ ли по-силно езика м и18.“ Ала в крайна сметка изкушенията са по-опасни от мъките. Оттук необходимостта да се предупредят лековер'Двамата инквизитори от доминиканския орден Якоб Шпренгер и Хайнрих Инститорис. Ръкописът на Malleus maleficarum е завършен през 1486 и е издаден за пръв път печатно през 1487 в Страсбург. - Б. пр.

ните човеци срещу измамите на Сатаната. Едно много раз­ пространено произведение в Германия през XV век е озаг­ лавено именно Das Teufels Netz („Съблазните на Дявола“) и показва отшелник, който дискутира със Сатаната19. Дя­ волът му излага твърде многобройните средства, с които разполага, за да покварява човечеството. Същата морализаторска грижа вдъхновява „Градината на наслажденията“ на Йеронимус Б осх (в триптиха от Прадо). В този фалшив земен рай животворният извор, където лудуват красиви бе­ ли и черни жени, прелестните плодове, цветята, деликат­ ните и лъчисти багри като от персийска миниатюра създа­ ват атмосфера на вълшебство. Но нахлуването на гротес­ кното, дори мръснишкото подсказва, че става дума за д е­ моничен мираж. През стъклена тръба някакво странно ли­ це гледа плъх под кристалната сфера, където се галят два­ ма влюбени. Вляво от сферата бди кукумявка, птицата на Сатаната; вдясно гол мъж се хвърля в бездната. Освен то­ ва централното пано на триптиха е обрамчено от едната страна от истинския земен рай - този на Адам и Ева, - без­ възвратно загубен, а от другата, от ада, където са наказва­ ни заблудилите се подир плътските радости. „Градината на наслажденията“ е просто друго назва­ ние на страната Коканя*. И в двете се търси щастие, толкова илюзорно, колкото онова, което човек очаква веднъж го­ дишно от карнавалните празници. Зад тези обърнати наопъки светове - вселена на лудост - е Сатаната. В 108 глава на „Корабът на лудите“ (1494) Себастиан Брант натоварва лу­ ди без карта, ни компас и ги праща да търсят блажените зе­ ми на Коканя. Предварително се знае, че ще бъдат подмя­ тани от опасност на опасност, докато накрая потънат сред буря20. Всеки преобърнат свят е лъжа. Все пак в „Корабът на лудите“ тази тема е относително спорадична и ограни­ чена. Затова пък преобладава в книгата „Екзорцизмът на лу­ дите“, която проповедникът Томас Мурнер пише меж ду 1509 и 1512. Над една трета от творбата е посветена на то'Във фолклора на западноевропейските народи приказна страна на изо­ билието, където хората ядат и пият до насита. - Б. пр.

зи мотив. Според Мурнер човек не бива да се поддава на изкуш ението да преоткрива земния рай. Но грешниците непрестанно преследват тази химера. Затуй светът, отдаден на лудостта, целият е наопъки и следователно лош по съ­ щество21. Оттук при Мурнер, както и при Брант, разобли­ чението на всички карнавални развлечения, демонични по дефиниция. Лудият е в плен на Сатаната. Карнавалът е под­ ривен и разстройващ.

2.

Сатанизъм, край на света и масмедии на Ренесанса

Прекомерният страх от вездесъщия Сатана, който сее лудост и подрежда изкуствени райски градини, е свър­ зван в колективното съзнание с очакването на края на све­ та, разгледано в предходната глава. Връзката е подчертана във въвеждащия текст на „Чукът на вещиците“. „Сред злощастията на един рухващ век“, докато „захождащият свят върви към своя упадък, а лукавството на хората расте“, Врагът „в своя бяс знае, че вече има малко време“ пред се­ бе си. Затова е „посял в Божиите поля изненадващо еретическо извращение“, това на вещиците22. От своя страна, Брант обединява в една синтеза лудост, плаване без ком­ пас и карта, обърнат свят и идването на Антихриста. И за него злостта на Сатаната се обяснява с близостта на край­ ната катастрофа. В 103 глава възкликва: „Времето ще дой­ де! Ще дойде, времето! Антихриста, страхувам се, не е да­ леч.“ „Бързо се приближаваме до Страшния съд23.“ Такова е схващането и на Мурнер, според когото обърнатият свят ще бъде изправен във вече близкия ден на второто пришес­ твие24. Тъй че не случайно Лутер на свой ред е обладан от страха от дявола, както и от увереността, че крайният ка­ таклизъм вече е на хоризонта. Как след него протестантс­ ка Германия от XVI и началото на XVII век да не трепери от струпването на двата ужаса? Всеки път, когато д-р Мартин се сблъсква с някаква пречка и се бори с противник или институция, той е у б е­ ден, че среща дявола. Ако разлистим творчеството му, за-

белязваме, че Сатаната е изобретил паричната търговия, „измислил поквареното монашество“, придал на божестве­ ния култ отвратителни форми - разбирайте церемониите на римокатолическата църква. Пак той е вдъхнал на Йохан Ек (главния противник на Лутер в Германия)* „неудържимо желание за слава“. Той „лъже с гласа и перото“ на папата. Пак той властва в Мюлхаузен - града на Мюнцер, - „където предизвиква само разбойничества, убийства и кръвоп­ ролития“. Следователно борбата срещ у разбунтувалите се селяни е битка не само „срещу плътта и кръвта, но и сре­ щу злите духове, щ о са във въздуха...“. В тази „дяволска работа“ (селския бунт) демонът „имал наум напълно да опустош и Германия, тъй като нямало друго средство да се противопостави на Евангелието25“. Също както Лутер, и Меланхтон изпитва огромен ужас от демона и непрекъс­ нато се страхува да не изникне пред него26. Полемиката относно изкуплението и спасението, пре­ дизвикана от Лутер и учениците му на такива основи, няма как да не увеличи страха от дявола в протестантска Герма­ ния, където теолози и проповедници са убедени, че с приб­ лижаването на свършека на света Сатаната е подел послед­ ната си офанзива срещу евангелистите. При папизма, пише през 1595 главният надзорник Андре Целихий, духове и та­ ласъми често са тревожели хората. „Но сега жестоки палачи излизат всеки ден от бездната, та човеците са сграбчени от ужас и мъка27.“ И добавя по повод на случаите на обсебване: „Почти навсякъде, наблизо или надалеч, броят на о б ­ себените е толкова значителен, че см е изненадани и натъжени - мож е би това е истинската язва, от коя­ то нашият Египет и грохналият народ, що го обита­ ва, са обречени да загинат28.“ Ето как терзанията на свети Антоний се разпростират по цяла Германия. В тази страна, където по това време се 'Йохан Ек (1486-1543), професор по богословие в Инголщат; през 1519 водил с Лутер диспут в Лайпциг; през 1520 донесъл от Рим папската була, с която предупреждават Лутер, че ще бъде отлъчен от църквата. - Б. пр.

развива легендата за Фауст, хората са убедени, че Луцифер царува. Навярно нямаше до такава степен да изпитват това чувство, ако театърът и най-вече книгопечатането не разп­ ространяват широко страха и ведно с него, нездравото наслаждение от сатанинизма. Пиеса, играна през 1539, показва как папа Памакий и неговият съветник Порфирий призова­ ват сатаната, когото зрителите виждат да се появява: „С големи рога, щръкнала коса, отвратително лице, кръгли пламтящи очи, дълъг крив гърбав нос, огромна уста, която вдъхва ужас и уплах, катранено черно тяло.“ В „Соломоново решение“ дяволът осмива светената вода и благословията, която папата дава на вярващите. „Комедия“, озаглавена „Последният ден на Страшния съд“, показва как демони излизат от бездната със силни крясъ­ ци. Те завличат папистите в ада, после се връщат на сцена­ та и се разполагат около трапеза. В друга „комедия“, иг­ рана в Тюбинген през 1580, демоните по искане на Хрис­ тос хвърлят в пъкъла не само папата, но и Цвингли, Карлщат и Швенкфелд: естествено става дума за лутеранска творба. Наистина средновековният театър често представя дявола и неговите помощници. Но за първи път демонич­ ното до такава степен завладява сцената. То присъства д о ­ ри повече в театъра, отколкото в драмите на богословска­ та полемика. Сатанизмът в стил „Гран Гиньол“* става не­ отменна съставка на повечето германски театрални предс­ тавления в края на XVI век. Съвременник пише през 1561: „Когато един драматичен автор иска да се хареса на публиката, задължително е да й покаже много дяво­ ли: трябва дяволите да са отвратителни, да крещят, да надават писъци и радостни възгласи, да сипят цве­ тисти ругатни и клетви, а накрая да отнасят жертва­ та си в ада сред кръвожадно ръмжене; врявата да е *Grand-Guignol, френски театър, основан през 1897 и специализиран в страховити мелодрами. - Б. пр.

страховита. Ето какво привлича най-много публика­ та, ето какво й харесва повече29.“ Рядък за онова време критичен дух и хумор на изо­ лиран наблюдател, но другото блюдо на везната, уви, е на­ тежало от премногобройни процеси срещу вещици. Казаното по-горе за разпространението на апокалип­ тичните страхове благодарение на книгопечатането логич­ но важи и за надигането на сатанизма през XVI век. Той не би достигнал такъв размах, особено в Германия, без разм­ ножителния ефект от книгата и листовката, понякога обо­ гатени с рисунки. Тук трябва да припомним и успеха на книгите на Лутер. Д-р Мартин предава страха си от дяво­ ла на стотици и стотици хиляди читатели. По доста странен начин - но показателен за песимиз­ ма на епохата - Себастиан Брант в немското издание на „Ко­ рабът на лудите“ недвусмислено осъжда печатарската преса. Прологът казва по същество, че новото изобретение е разп­ ространило Библията, но от това не е произлязло никакво морално подобрение. Първата глава показва лъжеерудит, за­ обиколен от ненужни книги, и пропаднали разорени студен­ ти, които намират убежище в тази индустрия. На друго мяс­ то се казва, че едва изобретено, книгопечатането вече запада като другите занаятчийски професии. Книгопечатането се на­ пада и в главата за Антихриста: именно той бил подшушнал да се създаде тая дяволска машина, що бълва и разпръсква лъжа и ерес30. Ако обърнем думите на Брант, няма да е пре­ силено да се каже, че книгопечатането е било „дяволска ма­ шина“, доколкото спомага да се опознаят ликът и невероят­ но разнообразните дарби на Врага на човеците. Ако се вярва на каталога на инкунабулите, сред илюстрираните книги, найчесто издавани във Франция и в Германия преди 1500, фигу­ рира историята на Сатаната („Belial“)* на Жак от Терамо. ‘Белиал (нищожен, негоден - стревр.). В Стария завет персонификация на принципа на злото, изкушенията на езичеството. В Новия завет (Вто­ ро послание на св. Павел до коринтяни, 6:15, където се чете Велиар), прозвище на дявола. - Б. пр.

Впоследствие в протестантска Германия демоничната лите­ ратура замества житията на светците, както се вижда от след­ ното меланхолично свидетелство на ерудит от 1615: „Животът на светците, който едно време ни говореше за божествената любов и състрадание, за дълга на хрис­ тиянското милосърдие, който ни повеляваше да ги из­ пълняваме, вече не е на мода днес и не се радва както в миналото на вниманието на добрите и благочестиви християни. Затова пък всички купуват книги за магии, картинки и рими за окултните и дяволските науки31.“ Книгопечатането разпространява страха от Сатана­ та и неговите помощници както чрез тежки томове, така и чрез народни книжки. Сред първите фигурира естествено на видно място твърде прочутият „Чукът на вещиците“. А. Дане е изброил поне 34 издания между 1486 и 1669. Което означава, че от трийсет до петдесет хиляди екземпляра от произведението са пуснати в обращение из Европа от из­ дателите във Франкфурт и рейнските градове (14 издания), от Лион (11 издания), Нюрнберг (4 издания), Венеция (3 из­ дания) и Париж (2 издания32). Могат да бъдат откроени две големи вълни на разпространение (1486-1520 и 1574-1621), съответстващи на две големи кампании на гонения на ве­ щиците, разделени от Реформацията и пламването на ре­ лигиозните войни. Сред обемистите германски произведе­ ния, посветени на сатанизма, откриваме още „Театър на дя­ волите“ без име на автор, претърпяло три издания (1569, 1575 и 1587) за двайсет и осем години, и „Изследване за тиранията и властта на дявола“ от Андре Мускулус, чийто успех е още по-голям33. „Театърът на дяволите“ е колекция първо от 20 (1 5 6 9 ), после 24 (1575) и накрая 33 книги (1587), посветени на демонологията. Изчислено е34, че меж­ ду първите издания и препечатките най-малко 231 600 ек­ земпляра на творби относно демоничния свят са пуснати на германския пазар през втората половина на XVI век, от които към 100 000 екземпляра през 1560-те и 63 000 ек­ земпляра през 1580-те. Освен това, историята на Фауст

излиза в 24 издания през последните дванайсет години на века. Колкото до вестници, брошури и листовки, те са неизбоими. Разпространявани от амбулантни търговци и пъ­ туващи магьосници и екзорцисти, те тълкуват сънищата, разнасят истории за престъпления и страховити разкази, учат как да узнаеш бъдещето и да се предпазиш от дявол­ ски клопки. Те са пълни с истории за обсебване, върколаци и явления на Сатаната. Такъв е през XVI и началото на XVII век всекидневният хляб в Германия. Андре Мускулус пише през 1561: „В никоя друга страна на света дяволът не уп­ ражнява толкова тиранична власт, както в Германия35.“ На­ истина е вероятно двойният страх от края на света и от де­ моничната настъпагелност да е по-широко разпространен в тази страна, отколкото в коя да е друга в Европа. Феноменът обаче е по-общ и е сигурно, че засяга нап­ ример и Франция. И тук книгопечатането носи голяма от­ говорност за разпространението на страха от дяволите и из­ вратеното увлечение по сатанизма. Да се върнем за миг на­ зад. През 1492 излиза произведение, което комбинира всич­ ки по-ранни разкази за адските мъки и им дава почти окон­ чателна типология. Става дума за „Трактат за адските мъ­ ки“, който Верар добавя към публикуваното преди това „Из­ куство да се живее добре и да се умре добре“. Без излишък от въображение, но методично и ясно илюстраторът на В е­ рар подбира сред влудяващите изображения от далекоизто­ чен или ирландски произход и прикрепя към всеки главен грях най-подобаващото наказание: горделивите са завърза­ ни за колело; завистливите са натопени в ледена река; змии и жаби изяждат секса на похотливите и т. н. А книгата на Верар скоро бива имитирана. За да направи по-интересен своя „Календар на пастирите“ (първо издание 1491), ГийоМаршан добавя глава, посветена на мъките в ада, която ре­ зюмира трактата на Верар и безсрам но възпроизвежда илюстрациите. „Календарът на пастирите“ се чете в цяла Франция и успехът му е траен. Е. Мал доказа, че той пряко е вдъхновявал художниците, които в края на XV век изоб­ разяват адските мъки в голямата фреска на Страшния съд в катедралата в Алби и по мозайките на свещеническите сто­

лове в църквата в Гайон (начало на XVI в.36). Противно на онова, което са смятали Стендал и мно­ го други след него, не в средновековието, а в началото на модерните времена адът, неговите обитатели и съзаклятни­ ци завладяват най-силно въображението на хората на За­ пад. Свидетелство за Франция е списъкът на пасквили, ано­ нимни трактати и подписани произведения от XVI-XVII век за магьосничеството и демоничната вселена, който Робер Мандру поставя в началото на своята книга „Магист­ рати и магьосници във Франция през XVII век37“. Авторът на този забележителен труд изследва не по-малко от 340 заглавия: което предполага разпространение поне в 340 000 бройки. Не всички съчинения са писани във Франция, но всички са в обращение там. А и трябва да се подчертае, че това представлява само видимата част от един много поголям айсберг - навярно никой историк никога няма да у с­ пее да изчисли точните му размери. В м ом ен та, когато страхът от Сатаната достига връхната си точка в Европа, тоест през втората половина на XVI и началото на XVII век, в различни страни излизат значителни произведения, които с непознато дотогава раз­ точителство от подробности и обяснения дават всички уточнения, които жадното хорско мнение желае да получи за личността, властта и лицата на Неприятеля на човешкия род. Става дум а за наистина международна литература можем да отгатнем нейната география и хронология по краткия образец по-долу, естествено съвсем непълен, но показателен, като се има предвид, че един Йохан Вайер*, който пледира за помилване на вещиците, вярва непоколе­ бимо в мощта на Луцифер и неговите служители:

'Лекар от нидерландски произход (1515-1588), сред най-видните против­ ници на лова на вещици със знаменитото си съчинение „За измамите на демоните“ (De praestigiis daemonum), е което иска да обори „Чукът на вещиците“. - Б. пр.

Дата

Автор

Заглавие на произведението

1569

Йохан Вайер (германец)

D e p r a e stig iis d a e m o n u m

1574

Ламбер Дано (французин)

D e s ven e fic is... d ia lo g u s

1579

Idem

За измамите на демоните За магьосниците D e u x Traitez n o u v e a u x trè s u tile s p o u r c e tem p s. L e p r e m ie r to u ch a n t le s so rc ie rs...

Два нови трактата, много полезни за нашето време, първият относно магьос­ ниците... 1580

Жан Боден (французин)

L a D é m o n o m a n ie d e s so rc ie rs

Демонологията на магьосниците 1589

Петер Бинсфелд (германец)

Tractatus d e co n fe ssio n ib u s m a lefico ru m e t sa g a ru m

Трактат за признанията на магьосници­ те и вещиците 1590

Пиер Креспе (французин)

D e u x L iv re s d e la h a y n e d e S a ta n ...

Две книги за ненавистта на Сатаната... 1591

Анри Боге (французин)

1595

Никола Реми (лотарингец)

D isc o u rs e x é c ra b le d e s so rciers

Гнусни приказки на магьосниците D e m o n o la tr ia e lib ri tres

Три книги за дяволопоклонничеството 1599 1603

1608

Пиер дьо Берюл (французин) Хуан Мандоладо (испанец, но живял най-вече във Франция) Уилям Пъркинс (англичанин)

Traité d e s é n e r g u m è n e s

Трактат за бесуващите Traité d e s a n g e s e t d e s d é m o n s

Трактат за ангелите и демоните A D isc o u rs e o f t h e D a m n e d A r t o fW itc h c r a ft

За прокълнатото изкуство на магьос­ ничеството 1609 1612

Фко-Мария Гуацо (италианец) Пиер дьо Ланкр (французин)

C o m p e n d iu m m a le fic o r u m

Магьосничеството Tableau d e l 'in c o n s ta n c e des m a u v a is a n g e s e t d é m o n s

За непостоянството на злите анге­ ли и демони 1622

Idem

1635

Бенедикт Карпцов (германец) Матю Хопкинс (англичанин)

L ’In c ré d u lité e t m e sc ré a n c e d u so rtilè g e p la in e m e n t c o n v a in c u e ...

Съмнение и неверие в магията...

1647

P ra c tic a re ru m c rim in a liu m

Учебник по съдебна практика T he D isc o v e ry o fW itc h e s

Откриването на вещиците

Освен това, „Фауст“ на Марлоу е от 1581, „Макбет“ от 1606, а „Поучителни повести“ на Сервантес излизат от печат през 1613. Вещиците и демоничният свят са на пре­ ден план в пиесата на Шекспир и в новелата на Сервантес, озаглавена „Сципион и Берганса“. Всички тези произведе­ ния са продукти на учената култура на времето. Това озна­ чава, че страхът от дявола - с връх между 1575 и 1625 владее най-вече ръководните среди, от които излизат богос­ лови, юристи, писатели и суверени. Отново броят на изда­ нията свидетелства за този страх. За двайсет години съчи­ нението на Жан Боден претърпява двайсет издания на чети­ ри езика. Това на Делрио, излязло в Лувен през 1599*, бива преиздадено четиринайсет пъти до 1679 (и отново във В е­ неция през 1747). От 1611 г. съществува и във френски пре­ вод под заглавието „Магически противоречия и търсения“.

3.

„Княза на този свят“

Ако схематизираме, можем да кажем, че в онази епо­ ха - и още дълго след нея - съжителстват две различни представи за Сатаната: народната и елитната, която е потрагичната. Отгатваме първата чрез показанията в процеси­ те и анекдотите, донесени до нас от хуманисти и духовни­ ци. Някои бяха споменати по-горе38. В Лотарингия и Юра съдебните протоколи разкриват, че народният дявол няма библейско име, ами се нарича Робен, Пиерасе, Грепен и пр. Само в окръг Елзгау (Базелско епископство) за годините 1594-1617 протоколите съдържат към 80 имена на демони. Като нерядко установяваме, че черният цвят (характеризи­ ращ Сатаната) не им е приписван. Понякога са зелени, сини или жълти: това сякаш ги свързва с древните божества на юрската гора39. Отпратени сме към политеистична система, където дяволът е едно от многото божества, податливо на ‘„Изследвания върху магията“, Disquisitiones magicae, едно от найстрашните произведения в литературата за магьосничеството наред с „Чукът на вещиците“. - Б. пр.

умилостивяване, което може да бъде и благотворно. Носят м у дарове, а после се извиняват за това пред официалната църква. Така правят чак до наши дни миньорите в Потоси’, които се кланят на подземния бог Луцифер, но после пери­ одично се разкайват на пищни процесии в чест на Богоро­ дица. Народният дявол може да бъде свойски персонаж, чо­ вешки, съвсем не толкова опасен, колкото твърди църквата - затова и успяват лесно да го измамят. Такъв се явява в многобройни селски приказки40; такъв е и в детските спо­ мени на бретонския писател П.-Ж. Елиа: „Рогатия е името, което даваме на дявола. Доста осо­ бен дявол. Не е изобразеният по таблата със свети картинки, които отец Барнабе спуска на връв в цър­ квата, за да обяснява Страшния съд. Нали го знаете! Оня червен звяр с дълга опашка, който злостно дуп­ чи кожата на виещи от болка грешници. Нашият дя­ вол си е съвсем човешки, същински бретонец от д о­ лен Бретан, прахосал имането си, скитащ евреин, кръстосващ областта и отдаден на благородни дела: да жени, да весели по сватбени угощения и бдения, да осолява прасето... По богоучение господин кюрето ни го описва като заклетия ни враг, който желае да ни погуби и непре­ менно постига целите си, ако за миг се разсеем и не сме непрекъснато нащрек. „Кой е в огледалото, ко­ гото никога не виждаме“, пита свещеникът. А ние от­ говаряме в хор: „Дяволът!“ Да, ама въпросният дя­ вол в историите на дядо никога не успява да свърши една работа както трябва41.“ Ето как народната култура се защитава, не без успех, срещ у тероризиращата теология на интелектуалците. В от­ говор през дълги векове на западната история образовани­ те хора смятат за свой дълг да разкриват пред невежите исТ рад в Боливия, дължи своята известност на сребърните мини, днес из­ черпани. - Б. пр.

тинската самоличност на Лукавия чрез проповеди, катехизъм, съчинения по демонология и процеси. Още свети Августин се опитва да докаже пред езичниците от своето вре­ ме, че няма добри демони („За града Божи“, книга деве­ та). Демаскирането на Сатаната е едно от големите начи­ нания на европейската висока култура в началото на м одер­ ните времена. Като се опрем върху няколко основни съчи­ нения, от „Чукът на вещиците“ до „Изследвания върху ма­ гията“ на Делрио и „Трактат за ангелите и дем оните“ на Малдонадо, и преминем през съчиненията на Лутер, А. Паре и Берюл, можем да съставим физическия и моралния портрет на ренесансовия дявол и неговите сподвижници и да преценим огромната м у власт. Всички автори твърдят със сигурност, че „дори дя­ волите коленичат пред Господа42“, че изкушават и измъч­ ват човеците с разрешението на Всемогъщия; Книгата на Йов служи за доказателство в този смисъл и постоянно се позовават на нея. Освен това, дяволите не могат всичко. Делрио* - авторът, от когото ще черпим постоянно, за да съставим дългия списък с личностните качества на дем о­ ните - уточнява, че те не са в състояние да превърнат м ъ­ жа в жена (и обратно), да извикат „душите на мъртвите“ да се появят, или „да предскажат наистина каквото трябва свободно да се случи43“. Ала ако по този начин манихейството е отстранено в теоретичен план, то се проявява на практика - толкова голямо е мястото, което религиозният дискурс от онова време отрежда на Божия враг и неговите ангели, толкова дълъг е списъкът на способностите, които са си запазили въпреки своето падение. Показателни изчис­ ления: в катехизиса на Канисиус името на Сатаната е спо­ менато 67 пъти, а на Христос - 63. И в „Чукът на вещици­ те“ дяволът е назоваван по-често от Бога. Телесни или духовни са Сатаната и демоните? Един­ ствен от дълга поредица теолози, големият томист Кайе'Йезуитът Мартин Антонио Дел Рио или Делрио (1551-1608), виден те­ оретик, призоваващ към яростно преследване на магьосници, испанец о г Нидерландия. - Б. пр.

тано - когото Лутер среща в Аугсбург през 1518* - изпо­ вядва тяхната телесност, като по този начин върви срещу доктрината на свети Тома и на Четвъртия Латерански съ­ бор. Но в мисълта на Кайетано става дума за прости не­ разрушими тела, способни да се придвижват, без да бъдат възпрепятствани от материални пречки44. Затова пък дру­ гите автори са единодушни, че демоните, паднали ангели, са духовни същества. Но толкова важно ли е различието меж ду двете мнения? Защото свети Тома, Суарес (умр. 1617) и много други специалисти са съгласни със свети Августин, че макар демоните да са били осъдени и изпратени в ада, някои излизат оттам, за да подлагат човеците на из­ питания. Следователно живеят в „мрачния“ въздух в непос­ редствена близост до нас45. И Калвин говори за „въздуш­ ните сили, каквито са дяволите46“. Но и като спиритуални същества не са по-малко пла­ шещи. На изображенията на Луцифер в сцената на Страш­ ния съд по църквите отговаря описанието на Малдонадо, което преиначава обрисуването на Бегемот и Левиатан в глава 40 от Книгата на Йов: „Страховит звяр както по необикновено големите размери на тялото си, така и по своята жестокост... неговата сила е в слабините м у и якоста му - в пъпа на корема; стяга опашката си като кедър, жилите на гениталиите м у са преплетени, костите му са като тръби, а хрущ ялите му като ж елезни остри ета... Страшно е около зъбите му, тялото м у е като отля­ то, покрито със застъпващите се нагъсто люспи; брониран е отвсякъде и не може да бъде досегнат от никое място47.“ От мига на първородния грях тоз кръвожаден звяр е станал господар на земята, като я е изтръгнал от падналия човек. Берюл обяснява: ‘На 12, 13 и 14 октомври 1518 Лутер бил разпитван в Аугсбург от пап­ ския легат кардинал Кайетано. - Б. пр.

„Победител в „затвореното пространство“ на земния рай, Сатаната ограбил А дам , отнел м у „неговото владение и си присвоил могъщ еството и господство­ то на света, отдаден на човека при раждането му, та след това узурпиране се кичи със званието му. И непрекъснато го преследва е изкушение, не дава ми­ ра на душата му, докато е в границите на царството, което е завладял и узурпирал от нас. Понякога завладява дори собственото му тяло - както преди грехопадението се въплътявал в змията, се­ га се вмъква в тялото на човека48.“ И тогава човекът е обсебен от дявола. Следователно тази доктрина подканя да се приемат бук­ вално формулировки от рода на „княз на този свят“, „княз на този въздух“, които изпълват произведенията на богослови­ те, когато разсъждават за демона49. Лутер твърди: „Затвор­ ници сме на дявола като на наш княз и бог50.“ И още: „Ние всички телесно и с това, което ни принадлежи, см е подчинени на дявола и чужденци, гости в света, над който сам той е владетел и бог. Следователно хлябът, който ядем, напитките, които пием, дрехите, които носим, дори и въздухът, който дишаме и всич­ ко, от което живеем телесно, е под негова власт51.“ Три четвърти век по-късно Малдонадо твърди: „Ня­ ма земна сила, която да е сравнима с неговата52“. При то­ ва положение „кой може да устои на дявола и на плътта? Изобщ о не е възможно да устоим и на най-незначителния грях“. Лутер, който задава този въпрос, на свой ред се връ­ ща към текста на Йов (глава 40 и 41): демонът, казва той, „гледа на желязото като на слама и не се страхува от ни­ коя сила на земята53“. Подобна преценка на властта на Са­ таната явно подхожда на учението за оправданието чрез вя­ рата с неговия постулат за безкръвния човек, изправен пред перверзната мощ на Лукавия. Калвин поучава, че е лудос т човекът да идва сам „да се бие срещу дявола, толкова си­

лен и такъв голям побойник“. „Ония, уверени в себе си, който се подготвят да се борят срещу него, не разбират добре с какъв против­ ник си имат работа, нито колко е силен и хитър в сраженията, нито колко е добре въоръжен отвсякъ­ де. Сега подканяме да се освободите от неговата мощ, като от устата на гладен разярен лъв, бидейки готови всеки миг да бъдете разкъсани от неговите зъби и нокти и погълнати54.“ Следователно между човека и Сатаната има „посто­ янна война още от люлката на света55“. Католически и про­ тестантски богослови са на едно мнение, че Неприятеля непрестанно се опитва да вреди на злощастната си жертва на земята. „Три вида са нещата, пише Малдонадо, над ко­ ито дяволът може да упражни силата си: духовните блага, телесните блага и външните56.“ В се едно да каже, че нищо и никой в нашата вселена не може да избегне действието на господаря на ада и неговите прокълнати ангели. Как та­ ка? „Трябва да се знае, обяснява Делрио, че демоните м о­ гат да действат по три начина, било „непосредствено чрез локално движение“, било опосредствено „чрез промени, прилагайки активните неща връз пасивните, което е обик­ новената доктрина на теолозите“, било „заслепявайки се­ тивата със своите илюзии57.“ Колкото до „локалното движение“, наистина демони­ те не са способни да смутят вселенския ред, „да премес­ тят цял елемент от мястото му, нито да променят или поп­ речат на небесния ход“. Затова пък низшите тела, тоест те­ зи от подлунния свят, се подчиняват на ангелите, следова­ телно и на демоните. Вътре в това пространство „няма тол­ кова голямо нито толкова обем исто тяло, което демоните с няколко тласъка да не могат да помръднат от мястото м у“. Ето това е „локалното движение“, благодарение на ко­ ето „могат тъй сръчно да измъкнат нещо изпод очите и тъй внезапно да го заменят с друго на мястото м у“. Ето сега в какво се състои „прилагането на активни­

те неща връз пасивните“. Все по Делрио: щ

„... Чрез повреждане или изменение на нещата често правят чудеса, чиито причини са естествени, но не­ познати за нас. Защото виждат субстанциите на всич­ ки естествени неща, познават особените им свойст­ ва и по-удобните сезони за прилагането им, а и няма преправяне или изкуствен начин, който да не им е из­ вестен. Така че не бива да се смайваме, че често се случват доста неща, които Природата сама никога не би успяла да извърши, ако не беш е подпомогната чрез изкуствено прилагане на естествени агенти, ко­ ито демоните използват като инструменти и сечива... Подобни творения все пак никога не излизат от гра­ ниците на природата58.“ След като установихме тези теоретични основи, спи­ съкът на способностите на демоните неминуемо е дълъг и обезпокоителен. Да продължим по тази тема да четем твор­ бата на Делрио, защото тя събира в стройна подредба еле­ ментите на демонологичната наука, развила се през векове­ те и достигнала своя връх около 1600 г. Текстът му говори еднакво за вещици и дяволи, защото последните предават силата си на сключилите договор със Сатаната. Магьосниците могат прочее да морят добитъка или да го разболяват чрез прахове, мазила, намигания, думи, докосване с ръка или с пръчка. Те викат демони под фор­ мата на вълци, които влизат в стадата и кошарите, „за да съсипват и изяждат добитъка59“. Те могат „да ошушкат една нива от зърно и плод и да ги прехвърлят на друга“ и чрез съответни заклинания да поразят всякаква реколта и да направят нивите безплодни60. Могат да хвърлят във въздуха определени прахове, „които демонът им предоставя за ползване“, за да се народят гъ­ сеници, скакалци, охльови, плъхове и други гадини, които опропастяват и изпояждат тревите и плодовете, освен ако тоя мор по нивите и градините „не е предизвикан чрез раз­ валяне и гниене от самите демони 6‘“.

Могат да опожаряват къщи, да вадят задържани от затворите, „да вдигат обсади на градовете, или пък да уреждат превземането им с щурм, да предизвикват победи при военна битка“, или пък „да издигат хора до почести и санове62“. Дяволът е способен „да сече златни и сребърни м о­ нети, каквито си иска, че и ... да произвежда самия им ма­ териал“. Той познава всички подземни съкровища, всички богатства, „потопени в морето“, всички златни и сребърни мини, всички скривалища на перли и скъпоценни камъни, „и от всичко това може да си вземе на воля, без някой да посмее или да успее да му противостои; а и много по-фи­ но и тайно, отколкото кой да е човек, може да измъква м о­ нети от кесии и да опразва торбички с пари63“. Има мъжки и женски демони, инкуби и сукуби, и от съвъкуплението на инкуб с жена може да се получи човеш­ ко същество. В се пак, също както „Чукът на вещиците“64, и Делрио твърди, че в този случай истинският баща не е демонът, а мъжът, „чието семе той е вкарал65“: добър при­ мер за осъществяване на „локално движение“. П одобно на авторите на „Чукът на вещиците“ и на повечето демонолози от негово време, и Делрио вярва, че вещиците действително могат да бъдат пренасяни на нощ­ ните сборища „сабат“, на които не присъстват само „чрез илюзия и във въображението си“. Те стигат дотам „било на гърба на козел или на друго животно, било яхнали тояга или дръжка на метла, било върху подобие на човек, което демонът е изковал от въздуха66“. Много обсъждан по онова време е въпросът за ликантропията: могат ли адските сили наистина да превръ­ щат хора в животни, по-специално във вълци? Отговорът на „Чукът на вещиците“ и на Делрио е отрицателен. Зато­ ва пък се представят две възможности. Или „чрез см есва­ не и неравномерно разбъркване на... течностите в човеш­ кото тяло, или чрез възбуждане на съответстващите за слу­ чая пари, демонът „ще накара човека да изкове в съзнани­ ето си такова въображение, каквото иска да му изпрати“. Или пък ще се окажем пред истински вълци, но обладани

от демона, и в този случай да не се надяваме, че можем да раним или уловим такива зверове67. На тези умерени мне­ ния се противопоставя съвсем категоричното становище на Жан Боден - опирайки се върху процесите срещ у ликантропи, той твърди: „Щом приемаме, че хората наистина имат властта да накарат вишнево дръвче да ражда рози, а зеле да да­ ва ябълков плод, да променят желязото в стомана и сребърната форма в злато, да създават хиляди вида изкуствени камъни, които преборват естествените, трябва ли да намираме за странно, ако Сатаната про­ меня вида на едно тяло в друго, като се има предвид голямата мощ , която Господ му е дал в този елемен­ тарен свят68?“ Тази смайваща за нас смесица от истини и лъжи, та­ зи логика, почиваща върху абсурдни основи, тук придава допълнителна мощ на Лукавия. В областта на демонологията Делрио разсъждава поспокойно от Жан Боден. Все пак той още не е завършил изброяването на сатанинските способности. Защото с „бо­ жия воля“ демонът може да връща старци към първата им младост - ето ви потвърждение на историята на Фауст69; може „да подпомага паметта“ и обратно, „да я разстройва и отслабва, дори да я погубва напълно70“. „Този изкусен доктор може [също] да наточва и наст­ ройва по-добре ума за разсъждение и преценка чрез по-удобно разположение на органите: а именно, като разпръсне най-гъстите течности чрез локално движение или като прочисти и умножи сетивните еманации71.“ Но най-често се случва обратното, на демона повече му харесва да „забули човешкия разум и чрез гъсти глупашки изпарения да замъгли погледа му за онова, което го за­ сяга72.“ Може да тласне човека към състояния на екстаз и ТХц отнесеност, като „връзва и развръзва външните сетива

Колкото до бъ дещ ето, Делрио си прави труда да уточни, че демонът не може да предсказва предварително свободните действия на хората. Все пак Врага притежава широки познания за бъ дещ ето, защ ото е добил „висш опит“ чрез „ежедневни наблюдения“. Той познава „способ­ ностите на природните неща“, тяхната сила и качества. За­ това може чрез „предположения“ да предскаже онова, кое­ то трябва да се случи: затъмнения, съчетания на планети­ те и пр. Освен това, може „да огъне волята на хората чрез сетивния апетит; познава „всичките им темпераменти и афекти... и което обикновено следва от едните и другите“. И макар да е лъжец по определение, може да предсказва наистина (но това е един от начините м у да мами) „какво трябва да правят хората и кога; или пък че Бог ще накаже този народ, че тази армия ще бъде унижощена от меч, глад и чума, че тоя ще бъде убит от оня, че еди кой си княз ще бъде прогонен от трона си — защото може да извлече по­ добни заключения, съпоставяйки ревността и верността на съзаклятниците с нехайството му да се пази или да разк­ рива такива кроежи74“. Всъщност по един или друг начин Сатаната познава три четвърти от бъдещ ето. Ето сега свързаното с ужасяващата игра на дявола и на смъртта. Защото Лукавия има навика „понякога да вли­ за“ в телата на умрелите и „да се явява в тях“. О собено го­ ляма е властта му върху трупове, погребани в неосветена земя. Но най-общо действието м у върху умрелите се обяс­ нява с дадената м у сила върху „всички телесни неща“. Та дори ще направи така, че трупове да не гният, сърца и це­ ли тела да устояват известно време на огъня, косите и нок­ тите на покойника да продължат да растат75.“ Значи демоните разполагат с известна власт над тру­ повете. Но - много сериозен въпрос - могат ли „наистина да отделят душата от тялото, както при смъртта“; с други думи, могат ли да убиват? Делрио отговаря утвърдително: нима Асмодей не е удушил седемте съпрузи на Сара? Ни­ ма Сатаната не е умъртвил всички деца на Йов? И „не уби­

ва ли той всеки ден много народ чрез прокоби и магии76“? П одобно аргументиране откриваме и при Малдонадо. На въпроса дали демоните могат да убиват хора „Отговарям, че могат“; и отново цитира съдбата на Йов и на седемте първи съпрузи на Сара77. Шейсет години преди това Лутер поучава в „Големият катехизис“: „Дяволът, понеже е не само лъжец, но и убиец, неп­ рекъснато посяга на живота ни и си излива гнева, причинявайки ни злополуки и телесни вреди. На ед­ ни прекършва врата или ги праща в несвяст; втори удавя във водите, множество тласка към самоубийс­ тво или към други ужасни нещастия. Затуй на земя­ та няма що друго да правим, освен непрекъснато да се молим срещ у този главен неприятел. Защ ото ако Бог не ни пазеш е, нито час нямаше да см е защитени от ударите м у78.“ Спектърът на диаболичните действия е неимоверно широк и описът им не би имал край. В горецитираните тек­ стове като литания се повтарят по повод на демони и ве­ щици думите „те могат... те могат...“ А какво не могат? Урочасване, внезапно разразяване на бури79, разрушително напредване на ледниците във високите алпийски долини80: всичко това е от компетентността на Сатаната.

4.

Диаболични заблуди

Свръхчовешки „противник“, „прелъстител“, „лукав“ и „измамник“ - така го определя Библията, - дяволът е из­ ключителен илюзионист, опасен фокусник. Теологичната литература от онова време е неизчерпаема по въпроса и обяснява чрез демонични сръчни „номера“ всички изуми­ телни успехи, необясними по друг начин. „Чукът на вещи­ ците“ философства дълго върху „илюзиите“, чрез които вторият господар на вселената и неговите служители се по­ диграват с човешката слабост:

„Демоните... които със силата си могат да премест­ ват тела, с това движение могат да достигнат мис­ лите и настроенията, тоест и естествената функция, искам да кажа, начина, по който някои неща са виде­ ни от сетивата и въображението81.“ Например когато някой мъж внезапно се окаже без хуй. Несъмнено демоните имат властта - с Божие разре­ шение - действително да отнемат мъжкия член на някоя от жертвите си. Но може и да е магия, направена от вещица, и тогава става дума за „заблуда“, „когато дяволът извиква във фантазията и въображе­ нието формите и представата за плоско тяло, без мъжки член, та сетивата да повярват, че е така в действителност82“. Тогава „заблудата не идва от реалността, понеже х у ­ ят си е на мястото, а от сетивните органи83“. „Чукът на ве­ щиците“ без затруднения обяснява чрез подобни „илюзии“ изненадващи сами по себе си факти: човек, който изведнъж се явява преобразен в животно, светло нещо, което потъм­ нява, внезапно подмладена старица, „същ о както сл ед сълзите светлината се явява различна отпреди84“. При то­ ва положение ни се струва относителна костеливостта на дискусиите между демонолози85 по въпроса за хората въл­ ци и пренасянето до мястото на сабата, защото каквото Са­ таната не свършва наистина, той съумява да го представи така, сякаш действително го е свършил. Важно е тогава чо­ век да се въоръжи с молитва, за да прогони злите духове и да разпръсне „илюзиите“ на големия прелъстител. Защото вярването в подобни „илюзии“, въображаемото ходене по сборища на вещиците е също толкова тежък грях, колкото ако наистина го правиш. Картините на Йеронимус Босх са живописна илюст­ рация на всеобщ ото за онова време вярване в „измамните игри“ на дявола. Гмежта и неизчерпаемата гротескност на съществата и предметите - изкусителни или ужасяващи ,

- които Сатаната извиква във вселената на фламандския майстор, дават представа за размера на един колективен страх: вярвали, че човек непрекъснато се сблъсква с клоп­ ките на ада, като дори „илюзорните“ не са по-малко опас­ ни. Защото смущават човешката слабост, объркват и найпрозорливите духове. На влудяващите композиции на Б осх отговаря един показателен текст на Лутер: „Посредством своите чародейки (вещиците) Сатаната може да пакости на децата, да ги заслепява от страх, да ги краде, може да стори тъй, че детето напълно да изчезне и той да заеме мястото му в люлката... Чародейството не е нищо друго освен машинация и измамен номер на дявола - или поврежда някой край­ ник, или посяга на цялото тяло, или го отмъква. Съ­ щото може да прави и със старците. Не е чудно, че така омагьосва децата. Всичко това всъщност е са­ мо игра. Защ ото, казват, бил способен да поправи онова, що е развалил с магиите си. Но не лекува, ами само се прави, че възстановява я око, я друг наранен крайник. Защото не е имало рана, ами той си е игра­ ел със сетивата на омагьосваните и на онези, които виждат жертвите, без да се сетят, че е илюзия... Толкова голяма е хитрината и властта на Сатаната да си играе с нас! Но какво толкова има за чудене: ни­ ма едно [оцветено] стъкло не променя възприятията ни и цветовете? Та той с лекота си играе с човека, ка­ то го омайва: и човекът си мисли, че вижда нещо, ко­ ето не вижда, че чува глас, гръмотевица, флейта или тромпет, които обаче не чува.86" Убеждението, че демонът непрекъснато мами хората чрез своите магьоснически трикове, се среща в цялата б о ­ гословска, дори научна литература на Ренесанса. Калвин учи, че Сатаната „забърква илюзии с омайващи хитрини, за да измъкне от небесата съгласия и да ги нагнети тук д о ­ лу на земята87“. А. Паре озаглавява XXIX глава на своя та Деветнайсета книга „Как демоните могат да ни заблудят“

и следващата - „Дяволски илюзии“. Делрио твърди в края на XVI век, че демонът, „баща на лъжите“, може да си слу­ жи с „илюзии и фокуси“, за да накара хората да повярват, че върши чудеса, които не са му по силите88. Как при това положение човекът, едновременно играчка и зрител на де­ моничните действия, да не изпитва несигурност? Как да различава реалното от илюзията? В идимото диктува. А „всичко, що се прави на този свят по видим начин, може да е дело на дяволите“. Тъй казват свети Августин и свети Тома: думи, хиляди пъти повтаряни в началото на модер­ ните времена. Сатана, дяволи: демонологичният дискурс използва без разлика единственото и множественото число. В ездесъщността на диаболичното действие издига в постулат не само необикновената мощ на Луцифер, но и съществува­ нето на армия от ангели на злото, които послушно се под­ чиняват на своя началник, както ангелите изпълняват за­ поведите на Бога. Дори и - както вярват някои демонолози - самият Луцифер да е отседнал в ада, неговите, служи­ тели още обитават (за наше нещастие) нашата вселена или поне сноват - и така до Страшния съд - между земята и ада89. Оттук идва разделение на дяволската работа и спе­ циализация на престъпните умения. И протестантските, и католическите духовници поучават германците през XVI век, че си има отделни дяволи, определени да отговарят съ­ ответно за оная работа между краката на мъжете, за псув­ ните, за сватбите, за лова, за пиянството, за лихварството, за финансите, за танца, за магьосничеството, за модата, за ласкателството, за лъжите, за съдилищата и т.н.90. През 1616 в едно широко разпространено произведение с крас­ норечивото заглавие „Царството на Луцифер“ секретар на Баварския херцог описва географията на това царство. Първа категория демони живеят в ада; втора - в долния въздух, нашия; трета - на земята и по-специално в лесове­ те; четвърта - в моретата, реките и езерата; пета - в под­ земията; и накрая шеста - lucifugi* - в мрака, движейки се 'Lucifugus (лат.) - отбягващ светлината. - Б. пр.

само в тъмнината91. Така с непоклатима увереност предла­ га на читателите система за класифициране на лошите ан­ гели. Но колко са те? Според Алберт Велики техният брой се знае само от Бога. Известно е все пак уточнението на Гийом Овернски, че щ ом са навсякъде, няма как да не са твърде многобройни92. Това мнение се засилва впоследст­ вие. В „Освободеният Йерусалим“ Торквато Тасо, големи­ ят поет на Контрареформацията, описва бесуващата д е­ монска армия, която се опитва да попречи на кръстонос­ ците да превземат светия град. През XVI век прибавят и цифрови уточнения, от които дотогава предпазливо са се въздържали. В D e Praestigiis daemonum (1564) Йохан Вайер изчислява, че те са 7 409 127 под заповедите на 79 кня­ зе, самите те подчинени на Луцифер. Анонимна творба, публикувана през 1581 - „Кабинетът на краля на Франция“, - стига до цифри от същия ред: 7 405 920 демони, разпре­ делени между 72 князе, естествено подчинени на Сатана­ та. Но за други автори те са още по-многобройни и в своя трактат De angelis Суарес изказва мнението, че всеки чо­ век още от първия си дъх вероятно е удвоен от демон, спе­ циално натоварен да го изкушава през целия му живот93. Оттук и съответната нужда от личен ангел хранител. Документ от средата на XV век94 красноречиво син­ тезира огромния страх, който религиозната култура изпит­ ва по онова време от Сатаната и неговите пратеници. Ста­ ва дума за ръководството по екзорцизъм —Livre d ’Egidius, Книга на Егидий, доайен на Турне*, - вече споменато в пре­ дишна глава по повод на призраците. Въпросите, които трябва да се зададат на дявола, който смущава някаква чо­ вешка общност, са учудващо точни и наивни. С тези раз­ пити екзорцистът и зад него цялата църква се опитват да проникнат в тайните на отвъдното, да разберат с какви средства действат обитателите на ада и докъде се прости­ ра властта им. Божият човек се обръща към своя против­ ник с някакво смирение: толкова много има да научи от не­ го! Дори м у иска съвети. Такава игра явно е опасна. Зато'D oom ik на нидрл., град в Белгия. - Б. пр.

ва, преди да се впусне в нея, екзорцистът трябва да е полу­ чил позволението на освещаващия епископ, да се е молил „със свито сърце“ и „да се е въоръжил с кръстния знак“: „Въпроси към демона: 1. Как ти е името? 2. Какво желаеш и защо смущаваш тъкмо това мяс­ то, а не други места? 3. Защо се явяваш под различни външности? 4. Защо тъкмо под такива, а не под други? 5. Защо го правиш - за да тероризираш тукашните хора и градските жители ли? За да ги унищожиш ли? Или за да ги поучиш? 6. По-враждебен ли си към хората от този град, отколкото към други, или по-малко, или също толкова? 7. Жителите точно на това селище ли измъчваш по­ вече, отколкото на други градове? И ако е така, за­ ради кого или какви грехове? 8. Духовниците повече ли ги измъчваш, отколкото миряните и заради какви грехове? 9. Тукашните ли духовници и миряни от двата пола се поддават повече, отколкото в други градове, на твоите внушения и на внушенията на подобните ти и за какви грехове? 10. Кой грях ви радва най-много, теб и другарите ти? И кое добро дело ви натъжава най-силно? 11. Чрез коя добродетел хората се измъкват най-доб­ ре и най-лесно от тиранията ви? 12. Когато изкушавате агонизиращ, към какъв грях по-конкретно го подтиквате? 13. Когато някой умира, дори да е светец, присъст­ вате ли, ти или някой друг лукав дух? 14. Подпомогнат ли е отиващият си праведник от ня­ кой добър ангел или от светци, които да го защитят срещу нечестивите ви усилия? 15. Дело на зъл дух ли са мистификациите, които от време на време се случват, предизвикани от действи­ ята на така наречените „фатални“ жени [вещици] или

по друг начин, и които подлъгват невежеството на неукия. Или какво друго са? И съществуват ли таки­ ва жени, мъже или животни [диаболични]? А един дух никога ли не може да се преобрази така? 16. М ож ем ли да измолим от Господа наш И суса Христа да те отдалечи от това място, за да не вре­ диш на никого, и да те прогони натам, дето няма чо­ вешки същества? 17. И какво трябва да направим, за да стане това. 18. Как да разберем, че Господ те е отдалечил от то­ ва място и от другите селища на хората?“ Наистина е парадоксално това прекомерно превиша­ ване на властта на Лукавия: екзорцистът скромно се обръ­ ща към него, за да се осведоми за методите на Господа. И сус нарича Сатаната „княза на този свят“95; той каз­ ва „Не съм от този свят... Светът ме мрази“ и предупреж­ дава учениците си „Вие не сте от този свят... светът също ви мрази96“.* Свети Павел отива още по-далеч, като нари­ ча Сатаната „бога на този свят97“.** Но през вековете бо­ гословите проявяват склонност да дават на думата „свят“ по-широк смисъл, какъвто няма в Писанието. Христос и свети Павел не са искали да обозначат земята, където жи­ веят хората, нито цялото човечество, ами царството на зло­ то, света на мрака, който воюва срещу истината и живота. Само на този свят Сатаната е цар. Затова Евангелието на Йоан говори за Словото, което „просветлява всеки човек, идващ на света“ и определя Х ристос като „Този, който

'Евангелие от Йоан, в българския превод (15:18,19): „Ако светът ви мра­ зи, знайте, че мене преди вас е намразил./ Да бехте от света, светът ще­ ше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ . И „Те не са от света, както и аз не съм от не­ го“ (17:16). - Б. пр. "Второ послание на св. Павел до коринтяни (4:4) - в българския превод „бога на тоя век“. - Б. пр.

трябваше да дойде на света98“.* Но духовниците сливат двата смисъла на думата „свят“ и така разширяват до ця­ лото мироздание царството на Лукавия. Това семантично объркване с толкова тежки последствия се използва найбезкритично в началото на модерните времена. Книгопеча­ тането го разпространява; а страхът от края на света го прави по-приемливо. Затова трябва да се коригира написаното от Буркхарт за Ренесанса. Ренесансът не е освобождение на чове­ ка, освен за неколцина: Леонардо, Еразъм, Рабле, Копер­ ник... Но за мнозинството от европейския елит е чувство за слабост. Новото самосъзнание е и по-остро осъзнаване на една неустойчивост - изразена от учението за оправда­ нието чрез вярата, мъртвешките танци и най-красивите по­ еми на Ронсар. Неустойчивост пред изкушенията на греха; неустойчивост пред силите на смъртта. Ренесансовият чо­ век изразява и оправдава тази по-жестоко усещана двойна несигурност, като изправя пред себе си гигантския образ на един всемогъщ Сатана и като идентифицира множест­ вото клопки и удари, които той и помощниците м у са спо­ собни да измислят. Насилията, окървавили Европа през първите векове на модерността, са по мярата на страха, който по онова време изпитват от дявола, от неговите слу­ жители и кроежи.

'Евангелие на Йоан, в българския превод - „Съществуваше истинската светлина, която просветлява всеки човек, идващ на света“ (1:9) и „Да, Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божий, Който иде на света“ (11:27). - Б . пр.

VIII. С л у ж и те л и те на С а т а н а т а

I .

И долопоклонници и мю сю лмани

1.

А м ерик анск ите култове

През Ренесанса хората на Запад с изненада устано­ вяват, че царството на дявола е много по-обширно, отколкото са си представяли до 1492. Мисионерите и мнозинст­ вото от католическия елит се присъединяват към тезата, изразена от отец Акоста: след появата на Христос и раз­ пространението на истинската религия в Стария свят Са­ таната се укрил в Индиите и ги превърнал в един от свои­ те бастиони. Естествено, както видяхме в предходната гла­ ва и както ще видим в следващите, той продължава да вил­ нее яростно по християнската земя. Но там църквата бди и всеки, който се прислони до нейните духовни укрепления, може да отблъсне нападенията на Лукавия. Затова пък до идването на испанците той властва като абсолютен госпо­ дар в Америка1. Богословите основават твърдението върху един че­ рен образ на идолопоклонничеството. То бива определяно като „дяволско“; не е погрешна форма на естествената ре­ лигия, ами „началото и краят на всички злини2“. Тази антихуманистична теза, развиваща се срещу религиозния оп­ тимизъм на Пико дела Мирандола и Марсилио Фичино, би­ ва отхвърлена през XVI век от някои видни духовници и мислители. Според Виториа идолопоклонничеството на ин­ дианците е бедствие, не грях3. И Лае Касае преценява, че е повече болест, отколкото порок - в Apologetica historia го изпразва от неговото неморално и демонично съдържание, доказвайки, че е единосъщно с човека4. В края на XVI век Монтен категорично поема защитата на доколумбовите ци\ вилизации5. Но е тъкмо по времето на радикалното изко­ реняване на идолопоклонничеството в Америка, когато по­

литиката на „изгорената земя“ тържествува дотам, че ста­ ват подозрителни (през 1570) писанията на францисканския мисионер Бернардино де Сахагун, опитал се да опише, ако не да разбере, мексиканските обичаи и ритуали6. А и вече се избягва употребата на местни диалекти за изразя­ ване на християнската догма или превеждането на свещ е­ ните тестове на простите езици на Америка: прекалено би­ ли белязани от Сатаната7. Франсиско де Толедо, вицекрал на Перу от 1569 до 1581, се отличава в борбата срещу идолопоклонничеството в този район на Новия свят. Той и приближените му легисти и теолози събират и подреждат всички аргументи, съчинени след откриването на Америка, за да оправдаят за­ воеванието на неверници и плячкосването на техните сък­ ровища: инките били съгрешили срещ у истинския Бог, принуждавайки населението да се кланя на идоли, като по този начин му затворили пътя за спасение8; освен това идолопоклонничеството било престъпление срещ у природата, защ ото се придружава от човекоядство, човешки жертвоп­ риношения, содомия и скотщина9. Според Сармиенто де Гамбоа само тези извращения стигат, за да обосноват ин­ тервенцията и господството на испанските крале10. Колкото до богатствата, които индианците принасят в дар на сво­ ите божества, те всъщност били предназначени за демони­ те - следователно се полагали на испанския крал. Защото истинският Бог не приема „даровете и приношенията на идолопоклонничеството“ - такива са аргументите на един припяващ в расо от Толедо11. Тези религиозни оправдания идват да подкрепят ре­ шително аргументите, които Аристотел привежда в древ­ ността, за да постави в робство „тези, чието естествено по­ ложение е да се подчиняват на другите“. През 1545 един хуманист и кралски хронист, Сепулведа, в своя диалог Démocrates alter за „справедливите основания на войната срещу индианците“ се позовава именно на Аристотел, за да док аж е пр и родн ата м а л о ц ен н о ст на ин ди анци те в сравнение с превъзходството на завоевателите.

„Сравни сега, пише Сепулведа, разсъдливостта, ин­ телигентността, великодушието, сдържаността, чове­ щината и религията на тези хора [испанците] с тези подхора [индианците], у които едва се откриват сле­ ди от човешкото и не само нямат никаква образова­ ност, ами нито ползват, нито познават писмеността, не пазят от историята си нищо повече от смътен не­ ясен спомен за нещата, вложен в някои рисунки, и никакъв писан закон, а варварски закони и обичаи12.“ Тези „варварски обичаи“ са именно човешките жерт­ воприношения, които ужасяват европейците и им дават удобен предлог за заробването на индианците. Изключение за своето време и без да отрича спорадични извращения, Лае Касае се опитва да покаже, че убиващите човешки жер­ тви в Новия свят са миниатюрно малцинство, като при то­ ва кървавите приношения имат религиозна стойност. „В Нова Испания, четем в неговата Apologetica historia, не ядат човешко системно, доколкото знам, а само м е­ сото на жертвите като нещо свещено, най-вече като религиозен ритуал, а не поради други причини13“. Според Лае Касае човешките жертвоприношения са широко разпространена прастара практика, която изразява желанието да се подари на божеството най-скъпото. Така се доказва дълбоката набожност на индианците. Ясно, че човешките жертвоприношения трябва да се забранят занапред. Но според Виториа и Лае Касае невер­ ниците и идолопоклонниците имат право да си практику­ ват спокойно ритуалите, тъй като никой не може да бъде принуждаван да вярва в християнския Бог. В края на XVI век отец Акоста поддържа - теоретично - тази теза, но ка­ то внася сериозни поправки: тя не била приложима за стра­ на, където евангелизацията е започнала, какъвто е случаят с Америка. Защ ото тогава идолопоклонничеството било пречка за евангелската благодат и подбуждало новопокръс­ тените да се връщат към старите си ритуали. В този слу­

чай се налагало да се изкорени и запрети всяко „дяволско суеверие... като се използва сила и власт, ако се налага14“ . Отхвърлянето на либерализма на един Лае Касае е подпо­ могнато и от избуяването на мита за свети Тома. От апокрифни евангелия в Европа се знаело, че е умрял в Индия. Завладяването на Америка позволява да се играе и с двата смисъла на думата „Индия“. През XVII век свещениците на индианците и техните началници проповядват, че свети Тома дошъл да се бори срещу идолопоклонничеството в Перу и там умрял мъченически15. И ето ви допълнително основание да не се търпи сега убийственото суеверие на туземците. Теологичният дискурс срещ у американското идолопоклонничество е последователен и строен, след като по начало се приеме, че всички местни индиански религии оракули, ритуали, изображение на божеството - са с дем о­ ничен произход. Л опес де Гомара, секретар на К ортес, твърди, че дяволите „често и свойски“ разговаряли с жре­ ците и вождовете, представяли им се по хиляди начини, предричали им бъдещ ето и им поръчвали човешки жерт­ воприношения. „Понеже не знаели, че са дяволи“, индиан­ ците им се подчинявали и ги изобразявали под формата, в която им се явявали16. Затова задача на евангелизаторите била да убеждават туземците, че всяко от божествата им всъщност е демонът. В Перу хубавичко нагласили Zupay, един не непременно злотворен дух кечуа. Префасониран от колонизатори те, Зупай станал еквивалент на европейския дявол17. Испанците имали убеж дението, че навсякъде в Америка се сблъскват с многообразната сила на Лукавия, без да подозират, че това е собственият им Луцифер, кого­ то са довели от Стария свят в трюмовете на своите кора­ би. А дяволът, изскокнал от Библията, си е измамник и по­ ловина. Та мисионерите не се оставят да бъдат впечатлени от аналогиите м еж ду тузем н и те ритуали и вярвания и християнските: пости и въздържания, женски манастири, церемонии, подобни на кръщение и причастие, някои фор­ ми на изповед, своеобразна Троица в перуанската религия и пр. Говорят за „пародии“ и демонично „узурпиране“, ко-

гато не отсъждат, че в желанието си да подготви населе­ нията на Америка за истинската вяра, Господ оставил дя­ вола да измисли тези аналогии18. Щом Сатаната - или Зупай - е демаскиран, индиан­ ците трябвало да изоставят фалшивите си божества. Защото Бог наказва идолопоклонниците. Отнел е империята от инките, заявява проповедник на име Авенданьо през XVII век, именно защото са били идолопоклонници; по-същия начин отнел и империята от Монтецума. И ако сега стра­ ната е обезлюдена, казва той на индианските си слуш ате­ ли, причината не е принудителната работа, нито данъците: „Но бащите ви, макар получили светото кръщение, не изоставили старите светилища huacas и тайно продължили да почитат демона. Тъкмо поради прег­ решението в идолопоклонничество измрели индиан­ ците, а не от свръхработа, защото по времето на ин­ ките са работили повече19...“ Индианското идолопоклонничество е имало як гръб: оправдавало колонизацията и плячкосването, като обясня­ вало дори демографския срив на местните населения. Вър­ ховен фокуснически номер на западния демон: той измамва най-заклетите си противници, доставяйки им начаса ед ­ на идеология, която ги измива от всички престъпления. Заедно с европейския дявол мисионерите пренасят в Америка своя пламтящ пъкъл, където напъхват без коле­ бание всички инки, живели до идването на християнство­ то. Първият събор в Лима (1551) съветва свещениците да казват на туземците: „... че всичките им предци, всичките им суверени се ­ га се намират в това място на страдания, защото не са познали бога, не са го почитали, а са почитали слънцето, камъните и други създания20“. Вече споменатият проповедник Авенданьо се обръ­ ща към индианците с думите:

„А сега ми кажете, чеда мои, от всички тия хора, що са били родени на тая земя преди испанците да донесат тук словото на Светото писание, колко са намерили спасение. Колко? Колко са отишли на небето? - Николко. - А колко инки са отишли в ада? - Всички. Колко императрици? - Всички. - Колко принцеси? Всички. Защото са почитали демона в светилищата21.“ За да бъдат по-убедителни, подобно на отците Льо Н облез и Моноар в Бретан, проповедниците показвали на слушателите си големи картини, на които били изобразе­ ни раят и адът. Първият приемал покръстените индианци, вторият - дедите им и упорстващите в идолопоклонничеството. Ужасяващо потъпкване на културната идентичност! То дълбоко травматизира човешките групи, „чиято рели­ гиозна и социокултурна система почива върху родовите връзки и култа към мъртвите22“. Поне локално (например в областта Пацкуаро) то постига целта си, както Грушински блестящо разкрива чрез един едновременно историчес­ ки и етнопсихиатричен прочит на „виденията“ на мексикан­ ски индианци, разказани от йезуитите в техните отчети за годините 1580-162023. Делириумите (с алкохоличен или психотичен произход), изразявани чрез християнски думи и образи, доказват, че потъпкването на културната идентич­ ност е надхвърлило нивото на съзнателното, за да проник­ не дълбоко в човешкото същество. М ного по-показателен тест, отколкото усвояването на заемки от кухнята, облек­ лото и религиозните ритуали на завевователите. Делириу­ мите на тези индианци препращат към мисионерските про­ поведи. 55 от 99 видения съдържат демонични или репре­ сивни елементи. Раят се явява два пъти по-рядко от ада, из­ браниците присъстват три пъти по-малко, отколкото прокълнатите. Освен това ангелът хранител е както застраши­ телен, така и успокоителен, а светци и духовници могат да приемат образа на преследвачи. Само 33 от общ о 99 „ви­ дения“ не приемат плашеща тоналност, докато другите из­ разяват една дуалистична религия с ударение върху запла­ хата и наказанието. Очевидно визионерите изживяват сце­

пите, които не само са им били описани от амвона, ами са им били поднесени с аудиовизуална техника, така че да по­ разят съзнанието им - представяне на разпването на кръс­ та, на демони и ангели, показване на черепи и пр. При нуж­ да мисионерите не се жалели, за да убедят индианската си публика. Така августинецът Антонио де Роа се подлагал на всякакви телесни изтезания по време на проповедите си: унижавал се за фиктивни прегрешения, карал да го шибат на голо и да заливат раните му с борова смола. После на­ рамвал тежък кръст и го носел по жарава. И то периодич­ но. Новопокръстените не можели да останат безстрастни пред такива зрелища. Йезуитските отчети съобщават, че по време на проповедите натоварените с вина индианци кре­ щели, пъшкали, ридаели, удряли си главата в стената и в земята. Същата трагична атмосфера изплува в делириуми­ те на индианците, за които разказват мисионерите - дели­ риуми, които изтръгвали от магьосника изключителния монопол върху връзката с отвъдното. Защото изповядвай­ ки се после пред свещеника, визионерът получавал христи­ янски „прочит“ на онова, което е видял и чул, а изповедта го успокоявала като спасителен ритуал. Утешението идва­ ло след страха и от същия извор. От тази необикновена д о ­ кументация и благодарение на таланта на един умел изс­ ледовател забелязваме как християнският дискурс става ус­ воим и приемлив за индианските духовни нагласи въпреки лингвистичните и концептуалните пречки. И отгатваме как християнски легенди и ритуали са могли да заместят ин­ дианските от предколониалния период. Ала според разби­ ранията на духовенството приемането на християнството задължително трябва да доведе до отричането, колкото и мъчително да е то, от цяло едно религиозно минало. Църквата смята подобен разрив за необходим, защо­ то става дум а за битка между Бога и Сатаната - задължи­ телно било да направиш избора си за единия от тях. В та­ зи свирепа битка Бог се намесвал с чудеса в полза на хрис­ тияните. Честта м у била поставена на карта и в многобройни случаи той показвал нагледно, че е по-силен от против­ ника си: как тогава да не се покръстиш?

Фко Лопес де Гомара обяснява: „Главната [причина] жителите на тази страна да изоставят своите гнусотии е осветеният олтар, накарал да онемее дявола, който преди ги подтикваше устно и с натиск и зап­ лашваше да се възправи срещу нашите хора и спо­ ред обичая да ги принесе в жертва на своя храм: а това направи силно впечатление на бедните хорица. Същото въздействие оказваше и представянето на истинския кръст според признанието на самия дявол, запитан защо не се явява вече. И светената вода спо­ могна много, както и усърдните молитви на целия испански народ, който благочестиво и чрез процеси­ ите, с които обикновено измолва от Всевишния спо­ ред нуждите било дъжд, било спиране на дъжда или болестите по хората и животните, отправи молби с голямо възхищение към индианския народ, мислещ различно нещастията и бедите, съобразно собствени­ те си богове, наказващи го щото не иска да изтреби малкото християни и не се отказва да следва религи­ ята, на която го учат24.“ Значи благодарение на истинския Бог шепа испанци успяват да се внедрят в Мексико и да разпространят хрис­ тиянството. И в Перу истинският Бог доказва, че е по-сил­ ният. Както и в Пикуира през 1568: демон (настанил се в храм) съсипвал реколтите и изтребвал добитъка, за да на­ каже населението, че е приело светото кръщение; присти­ гат двама августинци, които измолват от небето чудо, съ­ бират индианците, карат ги да струпат дърва около храма и ги подпалват. „И тогава дяволът изскокна с ужасяващи писъци и вой, разтресе планините, сякаш щ еш е да катурне всичко... Храмът и камъкът изгоряха до основи, та не остана и следа.“ Така „християнската страна излезе победител и възтържествува, а тази на идолопоклонничеството бе победена и натирена вдън земи25“.

Понеже демонът бил едновременно вдъхновител и обект на индианските религии, явно трябвало да се унищо­ жат храмовете, свещените предмети и архивите на езичеството. Тези разрушения започват много рано и продължа­ ват чак до средата на XVII век. Веднага след 1525 францисканецът Мартин де ла Коруня унищожава всички хра­ мове и идоли на Тсинсунсан, свещения град в мексиканс­ ката област Мичоакан26. Друг францисканец, Питер от Гент, заявява през 1529, че голямото му занимание е с ученици­ те си да троши местни религиозни сгради и предмети. През юли 1531 първият епископ на Мексико, Сумарага, из­ числява, че от началото на завладяването в Нова Испания са разрушени над 500 храма и 20 000 идоли. Войникът Сн­ еса де Леон, който кръстосва Перу между 1540 и 1550, ус­ тановява, че навсякъде големите светилища са в руини. „По Божията воля, пише той, тия хора чуха светото Евагелие и храмовете им бяха разрушени27.“ Той съобщава за Тамбобланко: „Всички древни хра­ мове, наричани най-общо huacas, са разрушени и осквернени, идолите изпочупени и демонът прогонен от тези места... Там е побит кръст.“ За Каямарка: „Нав­ сякъде храмове и huacas са разтурени, идолите счу­ пени.“ И за Хуамачуко: „Всички тези храмове са рух­ нали и идолите разрушени; заместени са от кръст, за да прогони демонът.“ В същия дух първият събор в Лима (1551) пред­ вижда процеси за идолопоклонничество срещ у hechicheros (индиански вождове и свещенослужители). Вторият перуански събор - отново в Лима през 1567 - натоварва све­ щениците да поставят пред индианците публично и пред нотариус тридневен срок, за да издадат своите храмове и идоли. Щом бъдат разкрити, техните поклонници сами трябва да ги разрушат, „та камък върху камък да не о с­ тане от мястото28“. Пристигнал в Перу през 1570, вицекралят Толедо ре­ шава да унищожи до крак расата на старите местни жре­

ци, които „отклоняват младите от светлината на истинска­ та религия29“. Следователно политиката на „опожарената земя“ е още от самото начало испанската линия на пове­ дение в Америка. Макар през втората половина на XVI век църквата да не се тревожи особено от оцелелите останки езичество. Тъй като индианците са покръстени, те посте­ пенно щели да приемат християнския религиозен стил. Но в началото на XVII век и по-специално в Перу си дават сметка, че древните култове продължават да съществуват повече или по-малко нелегално. Тогава започват през 1610 кампаниите за изкореняване с върхови периоди през 1610— 1621, 1626, 1649-1669. Назначени са „инспектори“, за да разкриват идолопоклонничеството, съставени са специал­ ни ръководства. Репресивният апарат на инспекциите въпроизвежда този на Инквизицията, която няма власт над ин­ дианците. Записването на свидетелства, покаянията, разс­ ледването и ходът на процеса следват процедура, аналогич­ на на инквизиторската, с тази разлика, че не са тайни. На­ истина смъртното наказание е изключено. Затова пък в Ли­ ма построяват специален затвор (Casa de Santa Cruz) за непокаялите се езичници. Днешното положение на религията в Латинска А м е­ рика ясно разкрива повърхностния характер на принудител­ ната християнизация, осъществена навремето от колониал­ ната власт. По-конкретно в Бразилия са запазени тайни култове - сега излизат на повърхността - у индианците и най-вече у негрите, докарани от Африка. Писателите и пъ­ тешествениците от XVI-XVIII век не са могли да ги отми­ нат без внимание. Като четеш книгите им, забелязваш, че денят принадлежал на белите, а нощта - на робите. След залез слънце пътищата се затваряли за белите, които се ба­ рикадирали в просторните си жилища поради страх от ро­ бите. Те пък използват мрака, за да преоткрият и изразят едно общуване, което не се вмествало в калъпа на колони­ алната система. Все пак, за да отслужват най-свободно сво­ ите езически литургии, робите прибягват до католически­ те символи, които привидно показват интегрирането им към заробващото общ ество, а в дълбочина - колективното

отхвърляне на това общество. И понеже думите от порту­ галския език са подозрителни в техни очи и носители на господството, което отхвърлят, те използват малко думи в своите богослужения, но затова пък - смислово богати жестове. С танц, музика и пламенна религиозност изра­ зяват привързаността си към ритуалите на предците и же­ ланието си да не позволят културната им вселена да бъде разрушена. В Бразилия накрая господарите престават да се опитват да прем ахнат тези религиозни прояви. П ъте­ шественик от XVIII век спрял да нощува в дом а на едър земевладелец и на другата сутрин домакинът го попитал: „Как прекарахте нощта? - Добре, що се отнася до жилище­ то, отвърнал гостът, но не съм мигнал цяла нощ.“ И обяс­ нил защо: олелията от песни, кастанети, барабани и други инструменти го държала буден и „толкова ужасни писъци, като да беше бесовица в ада“. На което собственикът от­ върнал: „За мен няма по-добро от този шум, за да спя б ез­ грижно“29 bis. Признание на едно голямо поражение. Налагат се сравнения между политиката на изкоре­ няване на идолопоклонничеството, водена в Америка в края на XVI и първата половина на XVII век, и агресивността, проявявана по същ ото време в религиозната област от властите в Европа. Наистина се забелязва хронологично съвпадение между лова на вещици, окървавил Стария свят, и безмилостната битка срещ у езичеството отвъд океана. И от двете страни преследват същия враг, Сатаната, като ес­ тествено използват същия език и същите обвинения. Рели­ гиозните сановници, свикани от вицекраля Толедо през 1570, решават, че покръстените индиански магьосници, всъщност вероотстъпници, трябва да бъдат смятани за езичници30 и могат да бъдат наказвани със смърт, както и всички, които се противопоставят на евангелизирането. А авторите на зловещ ото съчинение „Чукът на вещиците“ още от предговора посочват обекта на неуморната инкви­ зиция: „Изненадващо еретическо извращение... ереста на м агьосниците“, добавяйки, че откакто Н овото Начало {Nouvel Orient) - Исус Христос - се е появило на земята. Старото начало {Vieil Orient), Сатаната, непрекъснато за­

разява църквата с „чумата на различните ереси“31". Така преследването на „вещици“ отсам и оттатък Атлантика, затварянето, лова и изгарянето на еретици представлява една и съща борба срещ у изменниците на църквата. Ето и друго съвпадение: голямата кампания за изкореняване на идолопоклонничеството в Перу започва през 1610 няколко месеца след едикта на Филип III за експулсиране на мориските* от Испания (4 април 1609). Между двете агресии яв­ но има причинно-следствена връзка, тъй като случаят с мориските прилича много на случая с индианците, понеже и едните, и другите продължават да практикуват стари кул­ т о в е , от които би трябвало да са се отказали след покръс­ тването си. Злото било тъй дълбоко вкоренено при мориските, че духовните средства се оказали неефикасни. Оттук и решението да бъдат прогонени. Големият „изкоренител“ Агиада пише през 1621, че в Перу трябва да се избегне повторението на подобна катастрофа и овреме да се срази идолопоклонничеството. Всичко зависело от силата и нас­ тоятелността на лечебните средства, които ще се прило­ жат32. А и - Ариага не го казва - как да се експулсират ин­ дианците? Та се налагало да ги покръстят. Накрая, понеже всичко е свързано в демоничната иг­ ра и тъй като Сатаната разполага с безбройни армии, за да обсажда борещата се църква, ето че заплахата от протес­ тантите в Европа се усещ а чак в Америка: холандци и ан­ гличани плават покрай бреговете на Чили и имало опасност да се съюзят срещ у испанците с идолопоклонниците араукани. Нима тази дяволска коалиция не представлява опас­ ност за църквата - и Испания - в Перу? От 1580-те години до средата на XVII век в католическа Америка често раз­ махват опасността от този „еретически шантаж“. Н есъм­ нено сериозността на заплахата е била преувеличена. Важ­ ното е, че са й повярвали.

‘Маври, приели християнската религия. - Б. пр.

2.

М ю сю л м ан ск ата зап лаха

В Америка прясно насаденото християнство чрез своята агресивност показва чувството си за несигурност пред идолопоклонничеството. Но и в самата Европа хрис­ тиянството се усеща застрашено: ще спре ли турската въл­ на разлива си към Запад? Успехите на „Възраждането“ и отвъдморското разширяване на християнския Запад често прикриват тази, съвпаднала с двете други, реалност: б ез­ покойството от османските успехи. Показателно сравне­ ние: между 1480 и 1609 на френски език са отпечатани два пъти повече книги за турците и Турция, отколкото за двете Америки33. През XVI век османският свят започва от бреговете на Адриатика и се разгръща върху три континента: от Буда до Багдад, от Нил до Крим, като дори разпростира протек­ тората си върху голяма част от Северна Африка. Христи­ янските поражения при Косово (1389) и Никопол (1396), превземането на Константинопол (1453), краят на малката гръцка Трапезундска империя (1461), завладяването на Еги­ пет (1517), окупирането на Белград (1521), разбиването на унгарските рицари при Мохач (1526), където техният крал Лайош намира смъртта си, методичното анексиране на егейските острови между 1462 (Л есбос) и 1571 г. (Кипър) превръщат султана в мюсюлмански августейши император. Освен това е и наследник на М охамед, „Служител на све­ тите градове“. В Европа той владее Балканите и две трети от Унгария. Трансилвания, Молдавия и Влахия м у плащат данък. През 1480 турска сила дебаркира в Отранто. Дори след разбиването на османския флот при Лепанто (1571) продължават турските и мавърските пиратски набези по италианските брегове. В пътния дневник на Монтен, посе­ тил полуострова през 1580-1581, четем: „Папите, и по-специално този [Григорий XIII, 15721585], са накарали да издигнат по брега на това м о­ ре [Тиренско] големи кули срещу честите набези на турците, дори по време на гроздобер, за да отмък-

ват добитък и хора. От кула на кула с оръдеен изст­ рел се предупреждават тъй бързо, че алармата отвед­ нъж долита до Рим34.“ През 1453 падането на Константинопол предизвиква такъв шок на Запад, че Енеас Силвиус Пиколомини, бъде­ щият Пий II, да каже меланхолично: „В миналото сме били ранявани в Азия и Африка, то­ ест в чужди страни. Но сега сме поразени в Европа, в родината ни, у нас. Вярно, едно време турците ве­ че са преминавали от Азия в Гърция, самите монголи са се установявали в Европа, а арабите са окупи­ рали част от Испания, преминавайки Гибралтарския проток. Но никога досега не см е губили град и мяс­ то, сравними с Константинопол35“. Така говори един бъдещ папа. Но наистина ли всич­ ки са се страхували от турците? Фернан Бродел разкри до каква степен османското завладяване на Балканите е било подпомогнато от нещо като социална революция. „Едно феодално общ ество, сурово спрямо селяните, е било изне­ надано от шока и се е срутило от само себе си36“. Силни селски вълнения понякога предшестват идването на завое­ вателите. Поне отначало техният режим не е бил толкова тежък, колкото предходния новите сеньори, спахиите, изискват налози по-скоро в пари, оз колкото в ангария. Чак по-късно положението на селяните отново крайно се вло­ шава. Но през X V и началото на XVI век много селяни емигрират към контролирайте от турците територии на Балканите. И изглежда намират там условия за живот не толкова мъчителни, колкото в християнските области, ко­ ито са напуснали37. Освен това в християнското простран­ ство, завладяно от турците, османско то правителство „нак­ рая създава рамки, в които народите от балканския полу­ остров се включват, един по един, за да сътрудничат с по­ бедителя, като на места любопи тно съживяват великолепи­ ето на Византийската империя'"“. Как ири това положение

да се избегне приемането на ислямската вяра? От 48 вели­ ки в ези ри м е ж д у 1453 и 1623 г. п он е 33 са вероотстъпници39. В източните азиатски части на импери­ ята служителите все повече и повече са „отрекли се“, пос­ тепенно въведени в османската управляваща класа40. Хрис­ тияните - пленници или дезертьори - „с хиляди“ се отри­ чат от вярата си, за да преминат към исляма. Някои в края на XVI и началото на XVII век се прославят: Окиали, калабрийски рибар, станал „крал на Алжир“ под името Йолджъ Али; Цикала, „отрекъл се“ сицилианец, пленен като де­ те на кораба на баща си, християнски пират, станал адми­ рал и министър на войната на султана. Но редом с тези прочути примери, колко по-неизвестни, по-показателни факти, разпръснати из хрониките на времето: дезертьорски епидемии в испанските гарнизони по фортовете в Север­ на Африка; значителен брой португалски вероотстъпници при Ормузкия проток и при отплаванията към Гоа, бягство на сицилиански християни към берберските брегове, маро­ канска експедиция към остров Томбукту, водена от испан­ ски вероотстъпници41. Чак духовниците понякога се подда­ ват на главозамайването по исляма - през 1630 съветват отец Йосиф да привика капуцините, разпръснати из Леванта, „от страх да не би да станат турци42“. Накрая, христи­ янски специалисти помагат за (частичното) модернизира­ не на турската армия. През 1573 французин твърди, все пак преувеличавайки и като забравя ролята на евреите: „Тур­ ците добиха чрез вероотстъпниците всички християнски превъзходства43.“ Така „от Корсика, Сардиния, Сицилия, Калабрия, Ге­ нуа, Венеция, Испания, от всички точки на средизем­ номорския свят вероотстъпниците отидоха към исляма. От другата страна, нищо подобно. Несъзнателно, може би, турчинът отваря вратите си, а християнинът затваря своите. Християнската не­ търпимост не привлича хората: тя ги отблъсква... Всичко живо тръгва към исляма, където има място и изгоди44.“

Неочаквано свидетелство към документацията на християнските „поведения“ спрямо турците, ето едно ано­ нимно веницианско lamento, съчинено към 1570. Двама ри­ бари толкова горко се оплакват от несправедливото управ­ ление на Серенисима, че чак пожелават победа на осман­ ците над собствената им страна: „Марино: Понеже Господ не желае щото царството на Тирана [сената] Да тегне прекадено връз света, за да въздаде справедливост, е подготвил Турчина и великия султан. Веторе: Тоя последният граби, що са заграбили, и им готви война и страдания, та здравата да ги цапардоса по главата. Марино: Тогава ще им бъдем скъпи братя и ще дойдат с нас да събират с гол задник меки краби, омари, доради. Веторе: Вече няма да се отнасят към бедняците като към рогоносци, глупци, крадци и кучета, повече няма да ги заплюват в лицето45.“ Ядни думи на онеправдани, жаждащи отмъщение. Н о и сам ото венецианско правителство воюва с турците сам о о т време на време, когато негови владения в Ориен­ та са нападнати. Иначе предпочита да върти търговия. Ко­ гато все пак някой конфликт не може да бъде избегнат, преговаря при първа възможност. Както се вижда през 1540, после отново в 1573, осемнайсет месеца след битка­ та при Лепанто — Венеция изоставя две последователни „свещ ени лиги“ и всеки път сключва сепаративен мир с Високата порта. В Рим и Испания се възмущават от „пре­ дателството“. Но Серенисимата гледа първо собствения си интерес. А и отдавна всевъзможни връзки я свързват с османския свят извън периодите на война. Джентиле Б е­ лини, официален художник на дожите, през 1479 бива из­ пратен от Синьорията при М ехмед II и м у прави портрет, а за благодарност султанът му присъжда благородническа

титла. Ориенталските влияния намират широк прием във Венеция и когато Карпачо рисува мъченичеството на све­ ти Етиен, изобразява Ерусалим като град на разкош и ве­ ликолепие, из който се движат хора с чалми, а първият италиански превод на Корана се появява в града край ла­ гуната през 1547. Щом Франсоа I и наследниците м у се договарят с турците, за да се опитат да поставят натясно Хабсбургите, значи не са изпитвали истински страх пред османската опасност и не са имали чувството, че „предават“ христи­ янството. П остоянното разединение на християнството пред настъплението на неверниците разкрива, че дори ръ­ ководните класи само от време на време споделят страхо­ вете на папството. Да си припомним безплодните усилия през втората половина на XV век на Николай V, Калист III, Пий II, Сикст IV и т.н. да насърчат сцеплението на христи­ янските сили за един могъщ кръстоносен поход. На конг­ реса в Мантуа, свикан с тази цел през 1459, папа Пий II заявява тъжно: „Спим дълбок сън... Воюваме помежду си и оставя­ ме турците свободни да си правят каквото искат. По най-несериозни поводи християните грабват оръжие и се втурват в кървави битки; но когато трябва да се громят турците, които хвърлят богохулство в лице­ то на нашия Бог, които рушат нашите църкви, които искат просто да заличат християнството, никой не благоволява дори да си мръдне ръката. Истината е, че всички днешни християни са се отметнали, всич­ ки са станали безполезни служители46.“ Папа Пий II умира пет години по-късно в Анкона обезсърчен - напразно очаквал армиите на кръстоносците. Няколко години преди това - през 1456 - Парижкият уни­ верситет, стъпвайки на Прагматика санкцио, се противопос­ тавя на събирането във Франция на десятък за кръстонос­ ния поход, а Бугундският херцог запазва за себе си сумите, събрани с тази цел в неговите владения47. Показателно е и

поведението на испанското духовенство през 1519: Лъв X и Карл V току що са сключили нападателен договор срещу турците съобразно решението на Петия Латерански събор да се организира християнски кръстоносен поход. Както обикновено в подобни случаи, договорът предвижда съби­ рането на десятък. Испанското духовенство единодушно от­ казва да плати налога, тъй като за момента християнството не било нападнато. Рим налага интердикт* ; после по иска­ не на Карл V отменя наказанието48. Чак по-късно през XVI век страхът от мюсюлманите завладява испанците. Дълъг е списъкът със случаите на неоказване на по­ мощ на християнски нации, заплашени от турците. Два пъ­ ти - пред диетата в Шпеер и в Нюрнберг, 1523 и 1524 унгарски делегати идват да измолят военна помощ от им­ перията. И всеки път германците отхвърлят молбата им поне за момента49. Белград пада в ръцете на турците през 1521, а през 1526 идва унгарският разгром при Мохач. Но е истина и това, че французите помагат за победата при Сентготхард, а поляците на Ян Собески - за вдигане на о б ­ садата на Виена през 1683. Истина е, че християнска Ев­ ропа, почувствала се (леко) засегната от дългата венеци­ анска съпротива в Ираклион, Крит (1665-1669), прави жест. При все това 6-те хиляди французи, изпратени твърде къс­ но от Луи X IV (през 1669), отплават обратно почти ведна­ га, когато имат най-голяма нужда от тях. По различни ис­ ториографски пътища стигаме до диагнозата на Гилмор: в Европа проявили безразличие към турската опасност всич­ ки онези, които пряко не били заплашени от нея50. Кой тогава усеща тази опасност? В локален план на­ селенията, които са в досег с мюсюлманското насилие; в общ план духовниците, които виждат християнската рели­ гия в опасност. Горещите точки на сблъсъка в края на X V и през целия XVI век са разположени по италианските брегове, по грани­ ците, дори във вътрешността на Империята, и в Южна Испа­ ния. В тези три сектора страхът от мохамеданите - турци и 'Папска санкция, забрана да се отслужва литургия. - Б. пр.

бербери - е изживяван по различните етажи на обществото. Превземането на Отранто през 1480 е съпроводено от изби­ ването на няколко хиляди християни при отвратителни у с ­ ловия. Навярно съществува връзка между тези ужасии и но­ вото увлечение на някои живописни школи, по-специално Сиенската, по „Мъченичеството на светите невинни51“. Споме­ нът за клането, подклаждан от непрекъснатите набези на вра­ жи кораби, обяснява трескавото съоръжаване на сицилианс­ ките и наполитанските брегове с кули и крепости. В Унгария турското напредване предизвиква паника. След поражението при Мохач значителна част от населе­ нието на Буда (град с 8000 жители) се разбягва. Селяните в равнината се опитват да крият децата си при появата на османците в някое село. В окупираната от нашественици­ те част на страната трябва да са загинали от 5 до 10% от населението52. В Германия разправяли, че след победата при Мохач султанът побил 2000 глави като трофеи пред шатрата си, а 80 000 пленници били избити53. Във Виена с ужас очакват идването на варварите. Когато „кръвожадни­ те и опожаряващи“ турци влизат в Линц през 1529..., жи­ телите на Страсбург са обхванати от паника. Разкази и дра­ матични картини поддържат страха в Империята. Гравю­ рите на Е. Шьон (1530) показват турски пазари, където продават голи християнски пленнички, и деца, набучени на кол или посечени на две от войници на султана54. Герман­ ските страхове обясняват защо въпреки взаимната недо­ верчивост, пазаренето и закъсненията, князете в империя­ та, католически и протестантски, накрая все пак оказват на своя суверен финансовата и военната помощ, от която се нуждае, за да срещне турската опасност. В Германия неверникът е по границите. Но в Испа­ ния е дори вътре — меж ду стените на християнския град, готов да се съюзява с изникващите изневиделица бербери. През XVI век обаче всички мюсюлмани в Испания по прин­ цип стават християни. През 1499 маврите в Гранада са пок­ ръстени с правителствена заповед. После мярката бива раз­ ширена за цяла Кастилия и за кралство Арагон (1526). Но

в тях старите християни са изпреварили кралското реш е­ ние и са покръстили със сила, поголовно и масово, мю сюл­ манските си съотечественици55. Всъщност покръстените са запазили своя език и начин на живот (обичаи, мавърски ба­ ни, домове зад решетки), тайно почитат своята религия, от­ казват да ядат свинско, да пият вино, да сключват брак с християни или християнки. И когато берберските пирати от Алжир, Тетуан или Сале налитали на испанския бряг и про­ никвали далеч във вътрешността, те им помагали, грабели и убивали заедно с тях. На 23 август 1565 г. 400 бербери със знамена и барабани стигат чак до Орхива (южния склон на Сиера Невада). Посрещнати с отворени обятия от мориските, те разрушават къщите на християните, вилнеят и трошат в църквата, стъпкват светото причастие и на дру­ гия ден си отиват, отвеждайки 15 пленници. През септем­ ври следващата година 350 пирати от Тетуан стигат до Табернас (на север от Алмерия), сеейки паника сред христи­ яните, но посрещнати братски от мориските. Те убиват све­ щениците и ханджиите и се оттеглят към морето с 44 плен­ ници. 600 доброволци тръгват с тях и се преселват в Се­ верна Африка56. По онова време в областта на Алмерия м о­ риските съставляват 90 % от населението, а християните са на сигурно място само зад градските укрепления; в о б ­ ластта на Малага мориските са 50%. По на север те пред­ ставляват близо една трета от населението на земите око­ ло Валенсия: 3 1 7 1 5 домакинства през 1609 срещу 65 016 на старите християни57. Навсякъде, където двата народа са смесени, е установено колониално положение: мориските са отпратени по крайните квартали на градовете и в неплодородните земи на планинските райони. Как тогава вза­ имна омраза и страх да не противопоставят двете вплете­ ни общества: на победителите и на победените? Колкото по-необезпокоявано шетат турци и бербери из Средиземно море, толкова повече се засилва страхът от османската опасност през XVI век в Испания. Тя достига връхната си точка, когато на Коледа през 1568 избухва войната в Гранада, „религиозна война“, „война между две неприятелски цивилизации58“, която разтърсва цялото

кралство. Всъщ ност правителството в Мадрид очаква това надигане. То си въобразява, че като принуди мориските да се обличат като испанците и да говорят кастилски, и като ги изсели към вътрешността, ще предотврати съюзяване­ то им с мюсюлманите отвън. Тези решения, прилагани още от 1566, обясняват въстанието през 1568. Седем месеца преди да пламне искрата, френският посланик осведомява своя крал за тези решения и прозорливо обяснява причи­ ната им - страха: „Както преценявам, Сир, цялата тази аларма в Грана­ да, дето ви я описах, не е нищо друго освен страх от мориските, тукашно местно население; които, беше проверено, са в сговор с алжирския крал... Този крал (на Испания) има големи и основателни причини да иска те да се обличат по испанскому... и още, да гово­ рят испански, а не algarainc. Чува се, че ще махнат ця­ лото това поколение от царството и ще го разселят в Галисия и по планините, толкова отдалечени едни от други, че да не могат да заговорничат с маврите, а на тяхното място ще турят галицийци и планинци59...“ Бунтът е подпален от сбивания меж ду мориски и стари християни. Albancin, коренната Гранада, не реагира. Но метежът се разлива до Сиера Невада и трае близо две години. В разгара на битките въстаниците са най-малко 150 000, от които 45 000 въоръжени. Бербери - може би 4000? - се бият на тяхна страна. През януари 1570 обаче Али завзема Тунис, а през юли турците дебаркират в Кипър: явни доказателства за тайния сговор на всички мюсюлмани от Средиземноморския басейн. Та за испанците врагът е едновременно отвътре и отвън, един и множествен. За да се ограничи въстанието в Сиера Невада (и да се попречи да не подпали и областта на Валенсия), се налага да изпратят военоначалник - дон Хуан Австрийски - и да извикат войски от Неапол и Ломбардия. Веднага след потушаването на огъня властите се заемат да изселят в Кастилия около 7 0 -8 0 хиляди мориски: от ниските зем и , които сн а б ­

дяват бунтовниците с храни60. Операцията се извършва през ноември 1570 при вятър, дъжд и сняг. 20 000 депортирани трябва да са загинали по пътя. В обратна посока прииждат стари християни, за да колонизират най-добрите земи на бившето кралство Гранада. Не са ли просто отместили проблема, без да го разре­ шат? Ето сега мориски в самото сърце на Испания: конкрет­ но в Толедо. А многобройните, които живеят в Севиля, не са ли готови да помогнат на евентуални английски набези? Във Валенсия имат същите безпокойства. Така че, колкото и да е важна победата при Лепанто (1571) за Средиземноморието, тя не премахва в Испания страха от мюсюлманската опас­ ност. Мориските не подлежат на асимилиране, защото са свързани със света на неверници, враждебен на християнст­ вото. Израз на това признание в безсилие е голямото изсел­ ване през 1609-1614: експулсирани са около 275 000 души от осемте милиона жители, на колкото възлизала по онова вре­ м е Испания61: 3,4% от населението. Все едно днешна Фран­ ция изведнъж да се лиши от 1 800 000 души. Само толкова крута мярка можела да успокои вътрешния страх. Но извън зоните на контакт, локализирани по-горе, в началото на модерните времена хората на Запад не се стра­ хуват истински от мюсюлманската опасност; във всеки слу­ чай, според духовенството не се страхуват достатъчно. Ето ни, щом напуснем горещите граници, пред един ярък при­ мер за внушаван отгоре страх, който религиозните ръково­ дители се опитват да всадят у населения, най-често проявя­ ващи сдържаност по въпроса. Предимно църковните служи­ тели имат усещането, че християнството е обсадено. През целия XVI век - и по-нататък - в писмената култура дори съществува съществено различие в тона между два начина на говорене за турците. Географи, историци, пътешествени­ ци, политици и морализатори се опитват да разберат про­ тивника, възхищават се на законите и армията на Османска­ та империя. 11исателят Гийом Постел (който е и голям ориенталист) не е единственият, който предлага лоялно и обек­ тивно описание на турския свят. Историкът Паоло Джовио

пише, че „Сюлейман е благосклонен към религията и либералността62.“ В „К осм ограф ия“ на М ю нстер четем , че „турците много държат на справедливостта63“. Пиер Белон, естественик и лекар, твърди, че мю сю лманите са хора „миролюбиви във всичките си дела64“. Испанецът Лагуна, като посвещава на Филип II своето „Пътуване в Турция“ ( 1557), в началния текст изглежда се поддава на антитурските страс­ ти на своите сънародници. Но скоро се оказва, че като срав­ нява Турция с Испания авторът хвали първата и бичува вто­ рата65. Колкото до Боден, Монтен и Шарон, те в един глас се възхищават от дисциплината на турската армия и трезвеност­ та на нейните войници и заключават, че „република“, която печели толкова победи, няма как да не е „добре уредена66“. Наистина такива безстрастни анализи и обективни описания са могли да спомогнат за засилване на страха от турците. Според Монтен „Страната, която сега изглежда най-силна в света, е на турците67“. А Шарон притуря: „Найголямата и най-могъщата държава и империя в света сега е на Великия везир, който като лъв всява страх по цялата зе­ мя и плаши всички князе и монарси в света68.“ Но щом цър­ квата набляга толкова върху турската опасност, трябва да е чувствала инертността на населенията —може би дори и в застрашената Централна Европа, където цяла част от Унга­ рия проявява трайна враждебност към Хабсбургите. В сре­ дата на XV век Каликст III, ужасен от успехите на М ехмед II, нарежда на цялото християнство всеки ден да казва м о­ литва, за да умолява небето срещу османската опасност. В Германия по заповед на Карл V католици и протестанти все­ ки ден по обяд чуват да удря „камбана за турците“, която им напомня постоянната опасност69. През 1571 Пий V обя­ вява годината за свещена и нарежда публични молитви, за да се измоли божествената закрила за флотата, която тряб­ ва да срещне султанската. А самият той си налага строг пост. Щом научава за изхода на битката при Лепанто, тутак­ си създава празник на Светата Богородица на П обедите, който Григорий XIII въвежда като постоянен под името Rosarium. Той се чества всяка първа неделя на октомври в църквите, които имат олтар на Богородица с венец от ро­

зи70. Така Лепанто бележи важна дата в култа към Богоро­ дица. Освен това, след 1572 се появяват много епиникии (победни песни), композирани предимно в йезуитските уни­ верситети. Картини изобразяват Богородица, победила турците; барокови кандилници възвеличават тържеството на кръста над полумесеца71. След освобождението на Виена през 1683 знамето, взето от Великия везир, е изпратено на Инокентий XI и провесено над главния портал на „Свети Петър“. Понеже победата е отбелязана на трийсетия ден след Възнесение, папата разпростира върху цялата църква благодарствен празник в чест на светото име на Дева Ма­ рия, който да се чества на този ден72. В германските облас­ ти, заплашени от турското напредване през 1683, религиоз­ ни песни, картини, поклонения, великолепни барокови олта­ ри изразяват облекчението и радостта на църквата. При това положение кой може да не види същ естве­ ната роля на духовенството в дългата борба срещу турците? Жестокостите на неверниците непрекъснато се описват в проповедите и присъстват в части от м есите contra Tureos. Съчиняват се молитви, в които Бог се умолява да спаси християнството от езическото нашествие. Османско­ то напредване се споменава от проповедниците сред дру­ гите бедствия - епидемии, глад, пожари, наводнения. Опи­ райки се на книгите на Даниил и Иезекиил се известява близкият свършек на света от ръката на турците. А тъй ка­ то Коранът е преведен на латински, теолозите се впускат да критикуват доктрините на исляма73. Затова не бива да се учудваме, че откриваме свещеници, предимно монаси, на различните фронтове на битката срещ у турчина. Когато Ян Хунияди победоносно защитава Белград през 1456, италианският францисканец Йоан от Капистрано става д у ­ ша на съпротивата74. Като обявява нов кръстоносен поход през 1463, папа Пий II изпраща по цяла Европа проповед­ ници, най-вече францисканци, за да вдъхновяват тълпите75. При Мохач загиват двама архиепископи и петима еписко­ пи76. По времето на Пий V капуцини са свещениците на християнската флота. По време на обсадата на Виена през 1683 друг каиуцински монах, Марко от Авиано, се просла­

вя в града с проповедите си за покаяние. А във Франция кого откриваме сред екзалтираните, които още бленуват за кръстоносен поход? Отец Йосиф — пак капуцински монах - поддържа „християнските милиции“ на Карл Гондзага и е автор на една късна „Туркиада“. Двете мобилни крила на обновената католическа църква - йезуити и капуцини - из­ глежда са и най-запалените врагове на неверниците. През XVI век съчиненията на Еразъм и Лутер добре илюстрират ролята, която най-съвестните духовници игра­ ят пред турската опасност, и начина, по който си я предс­ тавят. Наистина и двамата са от империята, пряко застра­ шена от победите на султана. Това отчасти обяснява пове­ дението им пред тази опасност. Но преди всичко желаят, всеки в собствения си стил, да са водачи на християните от своето време. Затова се виждат призвани по начало да държат будно едно съзнание, винаги готово да задреме и да забрави дълга си за солидарност: „Варварска раса с тъмен произход - пише Еразъм през 1530, - наложила какви ли не жестокости на християнския народ. Малко ли диващини стори сре­ щ у нас? Що градове, що острови, що провинции бя­ ха изтръгнати от християнската власт?... А положе­ нието вече взе такъв обрат, че ако десницата Божия не ни защитава, изглежда щ е доведе до бързо завзе­ мане на целия останал християнски свят... защото ос­ вен че трябва да приемаме тези нещастия като общи за всички поради общността на нашата религия, има опасност наистина да ни сполетят всички нас. Когато гори стената на съседната къща, и собственото ви имущество е в опасност, но още по-вярно е, че цели­ ят град е в опасност, когато пожар обхване кой да е дом. Така че трябва да се изпрати помощ77.“ Лутер същ о се учудва през 1539 на безучастността на своите сънародници, при положение че неверниците „се отправят към Германия през Полша“. „Голямо нещастие е, че си седим на сигурно, гледаме го [турчина] като обикно­

вен неприятел, какъвто би бил кралят на Франция или кра­ лят на Англия78.“ Постоянното обяснение на богословите във връзка с османската опасност е, че тя е справедливо наказание за­ ради греховете на християнството. Еразъм твърди, че Бог „изпрати турците срещ у нас, както едно време изпрати на египтяните жабите, комарите и скакалците... Те дължат по­ бедите си на нашите пороци79.“ А Лутер в „Насърчаване към молитви срещ у турците“: „Всъщност положението е почти както преди потопа (Битие, 6): И погледна Господ Бог на земята, ето, тя беш е разтлена; понеже всяка плът се бе отклонила от своя път на земята80.“ Същото разсъж­ дение кара епископи в Берн да забранят през 1543 „всички танци, по сватби или други... заедно с всички лековати пес­ нички... и всяко лош о държание, викове и писъци...“ пора­ ди турските победи през последно време: „Много опасни случки, които Бог ни връща заради прегрешенията ни81.“ Този лайтмотив има дълъг живот. В Шеста книга от трак­ тата De veritate religionis Christianae от Гросиус* — съчи­ нение, много пъти преиздавано на различни езици —турс­ ките победи винаги са представени като Божие наказание82. Този прочит на събитията —не само протестантски —оста­ ва характерен за християните по онова време. Затова пред турската опасност Еразъм и Лутер под­ канят настоятелно християните да се поправят. „Ако —пише първият—желаем да успеем в опита да си измъкнем гърлото от турската хватка, ще ни трябва, преди да прогоним отвратителната турска раса, да из­ скубнем от сърцата си скъперничество, амбиция, влас­ толюбив, самодоволство, разврат, лъстивост, лъжливост, гняв, омраза, завист83...“ Вторият сравнява хрис­ тияните от XVI век с жителите на Ниневия и се обръ­ ща към пасторите с думите: „Проповедници, да подка­ няме усърдно... първо народа към покаяние84.“ "Hugo de Groot, наричан Grotius, холандски юрисконсулт и дипломат (15831645), автор на прочутата творба „За правото на война или мир“. - Б. пр.

В се пак въпреки общата диагноза - и предписваното лечение чрез покаяние — Еразъм и Лутер са на различно мнение по много други пунктове. Когато Лутер говори за турците, почти винаги ги асоцииира с папата и дявола, дори със „света и плътта85“. Според него съществува обек­ тивна връзка между едните и другите - сатанински заговор, който напада отслабналия от греховност християнски свят едновременно чрез османските армии, идолопоклонничеството на римокатолическата църква и всевъзможни покваряващи изкушения. Ако някой наистина изпитва чувство­ то, че християнството е обсаден град, това е Лутер - обса­ ден от отприщените сили на ада. Така стига до парадоксал­ ното заключение, изразено в редица съчинения от 1529, 1539, 1541, че единствено духовните армии имат някакъв шанс да бъдат ефикасни, тъй като се води битка не срещ у хора, а срещу демони: „ И ако сега тръгнете срещу турците, бъдете абсо­ лютно сигурни и не се съмнявайте, че не се биете срещ у същества от плът и кръв, иначе казано, срещу хора... А бъдете сигурни, че се биете срещу голяма армия от дяволи... Не разчитайте на своето оръжие, копие, меч или аркебуза, нито на своята сила и брой, защ ото дяволите нехаят за тях... Срещ у дяволите трябва да имаме ангели до себе си; което ще стане, ако се смирим, молим Господа и се осланяме на не­ говото Слово86.“ Еразъм никога не се поддава на натрапчивите стра­ хове на Лутер. В се пак засилването на турската опасност го кара да смекчи първоначалния си абсолютен пацифизъм и да приеме в този особен случай необходимостта от от­ бранителна война, очевидно след като са изчерпани всич­ ки възможности за преговори и след като е взел решение­ то да запази християнското си поведение дори срещу тол­ кова страшни врагове. Трактатът De bello Tureis inferendo (1530) изразява тази едновременно нюансирана и реалис­ тична позиция, откъдето отсъства есхатологичният поглед

на Л утер87. Написан е именно в отговор на съчинение на Лутер, Von Kriege wider die Turcken (1529). Еразъм е в пос­ тоянна епистоларна връзка с хуманисти от Австрия, Унга­ рия и Полша и е разтърсен от поражението при Мохач и обсадата на Виена през 1529. А и сигурно обкръжението на Карл V е поискало от него да реагира публично срещу пораженството на Лутер. Във всеки случай, спорът между двамата относно турците е интересен за нас с това, че от­ кроява кои среди - предимно интелектуални и религиозни —са най-чувствителни към турската опасност. Виждаме ги изправени един срещу друг - Еразъм, силно обезпокоен, но запазил трезвия си разум, и Лутер, у когото страхът е пре­ раснал в паника: ако християнският град е нападнат от Са­ таната, сал един Господ може да го защитава.

IX. С л уж и те л и те на С а т а н а т а

II.

Евреинът, абсолю т нот о зло

1.

Двата извора на антиюдаизма

В м ом ен та, когато Л утер признава огром ния си страх от турската опасност, той се ожесточава и срещу ев­ реите, макар отначало да се е надявал, че ще бъдат спече­ лени за Евангелието. Не е случайно съвпадението по вре­ ме на двете изобличения. То хвърля светлина върху едно историческо положение. В Западна Европа най-последовагелният и доктринерски антиюдаизъм се проявава през пе­ риода, когато църквата вижда врагове навсякъде и се чув­ ства под кръстосания огън на схождащи нападения. Така че в началото на модерните времена страхът от евреите е найвече на религиозно равнище. И изглежда управляващата култура го подхранва. П одобно твърдение няма за цел да опрости едно сложно явление. Тогава, както и по времето на Хитлер, антиюдаизмът има две съставки, които често се наслагват: от една страна, враждебността, изпитвана от една общ ност или част от нея, по адрес на предприемчиво малцинство, смятано за неподцаващо се на асимилиране, което е над­ хвърлило някакъв допустим праг на численост или успех, ако не и на двете заедно; от друга страна, опасенията на доктринерите, които идентифицират евреина с абсолю тно­ то зло и го преследват с неумолима омраза, дори когато е прокуден зад границата. Но да се твърди, че идеологичният дискурс е просто теоретичен израз - надстройка - на на­ родните чувства и на определено икономическо и общ ест­ вено положение, би означавало да се стесни и обедни дейс­ твителността. Както Хитлеровият расизъм придава ново измерение на германския антисемитизъм от първата поло­ вина на X X век, така страхът от евреина - истински „рели­ ги озен р аси зъ м “ , изпитван м еж ду X IV и XVII век от

войнстващата църква, изпаднала в психозата, че е обсаде­ на отвсякъде - не само изостря, легитимира и обобщава враждебните чувства на местните общности към евреите, но и предизвиква феномен на отхвърляне, които без това идеологическо подстрекателство сигурно нямаше да се прояви. Така се присъединяваме към оценката на Хенри Чарлз Ли, когато в началото на своята монументална „Ис­ тория на инквизицията в Испания“ пише: „Не е преувели­ чено да се каже, че църквата е била главният, ако не един­ ствен виновник за множеството жестокости, понесени от евреите през средновековието1.“ А аз бих добавил: и още повече през Ренесанса. Дълго време историографията забелязва обаче само проявите на народния антиюдаизъм. Наистина такъв е съ­ ществувал - главно в градовете, но с кървави епизоди найчесто отпреди XIV век. Погромите, съпътствали Черната чума в Германия и в Каталония, и жестокостите, на които стават жертва евреите в Париж и в цяла Франция при въз­ царяването на Шарл VI (1380), разкриват в локален план враждебността, която населението - или по-скоро част от него - храни към израилтяните. Върли лихвари, пиявици, смучещ и кръвта на бедните, отровители на питейните во­ ди на християните: често такава е представата за тях сред буржоазията и градското простолюдие в края на среднове­ ковието. Те са образът на другия, на неразбираемия чужде­ нец, който вироглаво не отстъпва от религия, привички, стил на живот, различни от тези на приелата го общност. Тази подозрителна и упорита странност ги превръща в из­ купителни жертви по време на криза. Но често се случва и обратното, например в Испания и Германия по време на Черната чума, както и в Бохемия през XVI век и в Полша през XVII - суверени и благородници да поемат защитата на евреите срещу народния гняв. По същия начин и папи­ те дълго време проявяват разбиране към тях. От друга страна, как да не забележим, че завист и икономически и финансови претенции в немалко случаи мотивират действия срещ у евреи - обвиненията от рели­

гиозен характер служат само за предлог. Така е във В ен е­ ция в края на XIV век. След изтощителната война за Кьоджа (1378-1381)* трябва да се помогне на гражданите на Серенисима да платят принудителните заеми, да се съжи­ вят банковите операции, да се привлекат пресни пари. През 1382 Сенатът разрешава в града да се отворят заложни къ­ щи, най-често от евреи. Но дванайсет години по-късно от­ меня разрешението. Защото „има опасност всичкото дви­ жимо богатство на венецианците да изтече в дом овете“ на израилтяните. Освен това ги обвиняват, че отказвали да да­ ват заем на неспособния да остави в залог злато, сребро или скъпоценни камъни2. Всъщност мярката за експулси­ ране не е истински приложена и голяма еврейска колония остава във Венеция. В основата на първия бунт в Испания срещ у покръстените в християнство евреи, conversos, Толедския през 1449, подпален от анонимен продавач на м е­ хове, стои внезапното увеличение на данъци, наложено от войната срещу Арагон. Народният гняв обвинява някои б о ­ гати покръстени еврейски търговци, че са подбудителите за този данък3. В Прага през XVI век занаятчиите (особено кожарите) и значителна част от богатата буржоазия м но­ гократно изискват прогонването на голямата еврейска ко­ лония, настанена в града. Обвиненията срещу евреите са, че изнасяли парите извън Бохемия, давали заеми с лихварски процент и няколко пъти се опитвали да опожарят гра­ да4. Най-общо казано, навлизането от XII век на християн­ ски търговци в западната икономика води до повишаване на агресивността на новодошлите в търговията срещ у тра­ диционния еврейски бизнес — опитват се да го премахнат или ограничат във все по-стесняващи се рамки. Накрая, очевидни финансови причини обясняват много от мерките - такси, анулиране на кредити, експулсиране, понякога пос­ ледвано от скъпоструващо разрешение за връщане обрат­ но, - които тормозят израилтянските общности, изстисква‘Пристаншцето Кьоджа е повод за въоръжен конфликт между Венеция и Генуа. След като венецианският флот побеждава генуезкия, то е анек­ сирано от Венеция. - Б. пр.

ни като „финансови сюнгери“. Затрудненията на кралските ковчежници до голяма степен допринасят за прогонването на евреите от Англия през 1290 и от Франция през 1394. Но в противовес на припомнените по-горе факти (ко­ ито не бива да се подценяват) - масови погроми, антиюдаизъм сред търговци и занаятчии предимно по икономичес­ ки причини - трябва да се хвърли светлина и върху други исторически истини: а) отношенията между християни и евреи преди времето на погромите не винаги са били ло­ ши; б) религиозният фактор играе важна роля за влошава­ нето им; оттук и съвсем леко преувеличеното твърдение на Жан-Пол Сартр: „Именно християните създават евреина предизвиквайки рязко спиране на неговото асимилиране5“; в) през XVI век религиозният фактор става движеща сила и преобладаваща характеристика на западния антиюдаизъм. Тогава евреинът е едно от лицата на дявола. Преди XI век не откриваме и следа от антиеврейски настроения сред народа. Тъкмо обратното, по времето на Каролингите евреите в Европа се радват на привилегирова­ но положение: затова се умножават техните общности, ко­ ито обикновено имат широка автономия. В скромните ико­ номически условия през ранното средновековие те осъщ ес­ твяват до XII век голяма част от международната търговия. Завидната им участ обяснява защо по онова време стават доста гръмки покръствания в юдаизъм6. Защитени от хар­ ти, израилтяните са свободни хора, говорят същия език ка­ то местното население, носят същите дрехи, разрешено им е да се придвижват на кон и с оръжие и да полагат клетва в съда. Следователно на практика са интегрирани в околното общество. Като се започне от кръстоносните походи, поло­ жението им на Запад се влошава, само в Испания това се случва по-късно. Но още дълго тук-там се запазват остан­ ки от прежните благоприятни за тях условия. Ако Четвър­ тият Латерански събор (1215) нарежда евреите да носят дре­ хи, различни от тези на християните, то е защото това още не е станало обичайно7. Ако във Франция от 1215 до 1370 дванайсет събора и девет кралски заповеди предписват на израилтяните да носят жълтия кръг, то е защото на власти­

те им е трудно да наложат в нравите тази сегрегация чрез облеклото. Германия я прилага съвсем хлабаво. Освен то­ ва, макар че от 1236 евреите от империята вече са таксува­ ни не като свободни хора, а като „слуги на императорската камара“, властите продължават да дават законова сила на талмудската традиция, която лишава от наследство млади­ те израилтяни, отметнали се от вярата на дедите си8. Сле­ дователно разривът вътре в една дълго време останала о б ­ ща цивилизация се извършва бавно. Дори когато напреже­ нието между евреи и християни вече е доста осезаемо, съ­ ществува игра на взаимодействия между аристотелизма и мистицизма, развили се в културното пространство на вся­ ко от двете вероизповедания9. Пико дела Мирандола усър­ дно посещава еврейските учени, а високопоставени христи­ яни, по-специално папите, продължават да се лекуват при лекари от народа богоубиец. Страната, която през XVI и XVII век проявява найголяма нетърпимост спрямо евреите, Испания, е същата, която преди ги е приемала най-добре. В края на XIII век наброявали близо 300 000 и живеели размесени сред оста­ налото население. Християни и израилтяни взаимно се ка­ нели на трапезата. Ходели в същите обществени бани и чес­ то в един и същи ден, въпреки някои зле спазвани забрани. Християни присъствали на обрязванията, а евреи - на кръ­ щения. В Нова Кастилия имали навика да викат платени ев­ рейски певици за християнските погребения. „Неверници“ редом с „вярващи“ участвали в церемониите по църквите, а испански християни ходели да слушат проповедите на ра­ вините. Навикът да се молят заедно устоява чак до средата на X V век, защото през 1449 за спасение от чумата, опус­ тошила Андалусия, евреите от Севиля организирали със съгласието на епископа процесия със свитъците на Тора, ко­ ято следвала непосредствено процесията на светото причас­ тие. През XII век в Испания имало еврейски земеделци и до­ ри израилтянски селскостопански колонии. Но по-голямата част от „еврейската нация“ живеела и продължила да живее в градовете като занаятчии и богати буржоа. Последните станали финансисти на кралете. Испанските евреи били не

само градски, но и интелектуален елит, който превел на кастилски и запознал образованите християни с арабската на­ ука и философия10. Това превъзходство обяснява важната роля на покръстените евреи през XV, че и през XVI век в културния живот на Испания11. Такава е през средновекови­ ето Испания - страна на „три религии“, толерантна поради своята нехомогенност. Но един (късен) възход на християн­ ската буржоазия и занаятчийство, втвърдяването на религи­ озното съзнание, довело до Конкистата, мисионерската от­ говорност, паднала се на Испания с откриването на Амери­ ка, настъплението на исляма превръщат една гостоприемна страна в затворена, неумолима, ксенофобска. В другия край на Европа Полша също дълго време, тоест до средата на XVII век, остава пространство, широ­ ко отворено за евреите. Те прииждат вследствие на гоне­ нията, предприети срещу тях по на запад. Късно застигна­ та от християнството и икономическото развитие, Полша повтаря историята на Запада със закъснение от няколко ве­ ка. Затова преследваните навсякъде другаде по християнс­ ките земи евреи, дошли да се настанят тук, познават щас­ тлив период в началото на модерните времена. През XV век трябва да са вече към 100 000 и броят им продължава да расте. През 1565 папският легат в Полша се диви на не­ обикновения статут на полските евреи: „В тези области се срещат купища евреи, които не са презирани, както другаде. Те не живеят в подчине­ но положение и не са принизени до долни занаяти. Притежават земи, занимават се с търговия, изучават медицина и астрономия. Имат големи богатства и не само спадат към почтените хора, но често и ги пре­ вишават. Не носят никакъв отличителен знак и дори им е разрешено да имат оръжие. Накратко, разпола­ гат с всички граждански права12.“ Красноречиво свидетелство. И наистина евреите, ко­ ито живеят в една силно децентрализирана Полша през „златния век“ по времето на Ренесанса, не са ограничени в

гета. Както в Испания през XII век, те са банкерите на кра­ лете и аристокрацията. Те поемат с концесии данъци и мит­ ници, експлоатират мини и гори, понякога са собственици на големи домени, дори на цели села. Много от тях са ин­ тенданти на полските сеньори. А в градовете съставляват голяма част от средната класа на занаятчии и търговци13. Страната е осеяна със синагоги: някои са произведения на изкуството. От края на XVI век евреите в Полша се полз­ ват с широка административна автономия, без прецеденти другаде. Vaad или „Съветът на четирите области“ (Голяма Полша, Малка Полша, Подолия, Волиния) с представите­ ли от всяка общ ност, kahal, се събира всяка година по вре­ ме на панаира в Люблин. Всички израилтянски общности в страната приемат неговите решения14. Полското прави­ телство разрешава създаването на този Съвет, който улес­ нява събирането на данъците от еврейската нация и просъ­ ществува до 1765. Към тази дата положението на полски­ те евреи вече много се е влошило. През 1648 казаците на Богдан Хмелницки (православен) се разбунтуват срещ у полските сеньори и техните еврейски интенданти. Те изби­ ват до крак и грабят всичко по пътя си. Следва двойно на­ шествие в Полша - руско и шведско. Примерът на ж есто­ костите срещ у евреите, даден от казаците на Хмелницки, бележи разрив в историята на израилтяните в Полша. На­ селението вече се настройва враждебно срещу тях. Фернан Бродел правилно отбелязва очевидната вза­ имовръзка м еж ду движенията в икономическата и дем ог­ рафската конюнктура и преследванията, кланетата, гоне­ нията и насилствените покръствания, съставящи мартиролога на еврейската история15. „Пастирите“, които към 1320 изглежда са изтребили 140 (?) еврейски общности в Южна Франция, са най-вече селяни, прогонени от низ глад­ ни години от северните райони на страната. Кланетата през 1348-1349, по-специално в Германия, са последица от Черната чума. Изгонването на евреите от Испания (1492) става в период на продължителна рецесия, започ­ нал с царуването на Фердинанд и Исабела и продължил чак до 1509, мож е би дори до 1520. И антиеврейскитс

мерки, взети от Венеция през 1570-1573, трябва да се отнесат към мрачен икономически период (1559-1575), който кулминира с войната срещу турците (1570-1573). Но тези съотношения на свой ред поставят въпроса: защо евреите са вечната изкупителна жертва? И отново стига­ ме до проблем от областта на обществените нагласи, а в настоящия случай - до въздействието върху съзнанията на определен теологически дискурс. В каролингския Запад, в Испания на „трите рели­ гии“, в Полша през „златния век“, където царува религи­ озна търпимост, не е имало истински антиюдаизъм. Но дали е случайно, че такъв съпътства изблиците на христи­ янска екзалтация и че насилията срещ у израилтяни често стават по време на Великденските празници. Но е вярно и това, че дълго време папството осъжда и възпира надигането на антиеврейски чувства. Макар някои и други антиеврейски настроения да избиват около хилядната година, решителният разрив е отбелязан от Първия кръстоносен поход, с който започват големите избивания на израилтя­ ни: в Ренания, в Руан и навярно на други места във Фран­ ция. Някои кръстоносци надигат глас, че „не е справедли­ во да оставим враговете на Христа да си живеят у дома ни“, докато самите те грабват оръжието, за да гонят не­ верниците16. Анонимното разсъждение е подето от абат Пиер от Клюни по време на Втория кръстоносен поход през 1146: „Каква полза да ходим накрай света... да се бием със сарацините, когато оставяме да си живеят сред нас други неверници, хиляди пъти по-виновни пред Хрис­ та, отколкото мохамеданите17.“ С Втория кръстоносен по­ ход за първи път се появяват обвинения за ритуално убийс­ тво на християнско дете и оскверняване на просфората, истинско провиняване в богоубийство18. По време на Чер­ ната чума известен брой погроми са извършени в Ренания от флагелантите, банди от каещи се мистици, които скоро биват отречени от църквата, но се изживяват като христи­ янски елит. А и нима самите власти не пускат идеята, че евреите могат да бъдат отровители? Още от 1268 събори­ те в Бреслау (Вроцлав) и Виена забраняват на християни­

те да купуват храни от израилтяните от страх да не би, „понеже смятат християните за свои врагове, да ги отро­ вят коварно19“. Аналогични забрани изглежда са издавани в началото на XIV век в кантоните Во и Франкония20. И накрая, продължителната криза на църквата, започнала с Голямата схизм а и продължила с хуситските войни, турс­ кото настъпление и протестантското отцепване, поражда в религиозните среди доктринерско втвърдяване и засилен страх от еврейската опасност. Оттук и умножаването на антиеврейски писания, хвърлянето в затвора и гоненията на евреите, а в Испания отказът да се оставят дори пок­ ръстените, conversos, на отговорни постове. Главно по ре­ лигиозни причини евреите са се превърнали във вътреш­ ния враг. Друга основна зависимост, свързана впрочем с предходната: между XIII и XVII век нарастващата воля за християнизиране се придружава от все по-яростно изобли­ чаване на „народа богоубиец“. Съвсем вярно е, както отбеляза Й. Исак, че катехетиката е разпространила антиюдаизма и „презрението към Израил21“. При това положение проличава непълнотата на една историография, която би виждала в антиюдаизма само за­ вист от икономически характер, а в преследването на ев­ реите - удобно средство за присвояване на богатствата им. Такива основания сигурно са действали по места в един или друг момент. Но често испанската инквизиция арестува евреи или покръстени, които не са богати и за чиято прехрана в затвора сама трябва да плаща22 - както може да се види от добре запазените архиви от Куенка. Ами процесите срещ у вещици от същ ото време, за които скоро ще стане дума - и тях ли ще обясним само с жела­ нието да се заграбят нивите и къщите им, когато имат такива? Би било смешно. Всъщност ловът на вещици по­ мага да се разберат гоненията на евреите и обратно. И в двата случая са преследвали и искали да обезвредят слу­ жители на Сатаната.

2.

Роля на р ел иги озн ия театъ р, на проп оведни ци те и н овоп окр ъстен ите

Религиозният театър се явява, поне в градовете, едно от големите средства на антиюдейската катехетика. Мисте­ рии и моралите, най-вече през XIV и X V век, дават на зри­ телите множество поводи да мразят евреите или да им се подиграват. Сред мистериите Христовите драми най-често изобличават израилтяните. Евреите са на прицел в следни­ те сцени: диспута между детето Исус и книжниците; прогон­ ването на търговците от Храма; изкушението на Исус от фа­ рисеите; еврейския съвет решава смъртта на Христос; пре­ дателството на Юда; залавянето на Христос; Христос пред първосвещеника; страданията на Христос в затвора; съвета на евреите в петък сутрин; ударите с камшик и увенчаването с трънен венец; пътя към Голгота и разпъването на кръс­ та; опитите на евреите да попречат на възкресението23. П ос­ ледователно се набляга върху слепотата, лошотията и под­ лостта на израилтяните: те се лутат из меандрите на талмудската казуистика, обсипват Христос с удари и обиди. Ес­ тествено, загрозявани са с всевъзможни физически и морал­ ни недостатъци и са ужасно дамгосани. Те са „по-жестоки от вълци“, „по-хапливи от скорпиони“, „по-горделиви от ня­ кой стар лъв“, „по-бесни от кучета“. Те са „зли и страхли­ ви“, „блудни“, „развратни и извратени издънки“ и, за да ка­ жем всичко, „дяволи от ада“: така обяснява „Мистерията на Страстите Господни“ на Арнул Гребан (преди 1452). След като видят такива сцени и чуят такива обвинения, присъст­ ващите очевидно са изкушени на излизане от спектакъла да скроят някой лош номер на евреите от своя град, ако все още не са прогонени. През 1338 властите във Фрайбург в областта Брисгау забраняват представянето на някои антиеврейски сцени. Във Франкфурт през 1469 пазят израилтянските къщи по време на представянето на една мистерия24. В свещения театър драмите на Христос (чието живо­ писно изображение дава Йеронимус Б осх) не са единствени­ те, които обвиняват евреите. „Игрите за разрушаването на Йерусалим“ поставят ударение върху отмъщението на В се­

вишния, който наказва народа богоубиец. „Игрите на Антих­ риста“, „Игрите на смъртта“ показват как евреите очакват лъжемесията, който да възстанови старото великолепие на Израил. „Игрите на Страшния съд“, както и „Алегории на смъртта“ пращат всички евреи в ада. Драмите за житията на светците също отделят голямо място на антисемитизма. В „Мистерията на Успение Богородично“ (отпечатана в Париж към 1518) четирима евреи дръзват да докоснат ковчега на Богородица и тутакси са поразени от слепота. Двама прие­ мат да бъдат кръстени и проглеждат. Другите двама упорст­ ват и се убиват взаимно. Сцената, която отвежда назад към апокрифите и е популяризирана от „Златната легенда“, се явя­ ва в множество варианти. Ето един: погребалното шествие на Богородица, воглаве със свети Йоан, носещ райската пал­ мова клонка, е смутено от нападението на еврейския свещ е­ ник Йефониас, който се опитва да събори ковчега с майката на Спасителя. С един замах на меча архангел Михаил отсича скверните ръце, които остават залепени за ковчега. Осакате­ ният евреин умолява Богородица да м у прости и благодаре­ ние на намесата на свети Петър изсъхналите му длани ожи­ вяват и зарастват към чуканчетата.25 Други варанти на съща­ та история изобличават не само един евреин, а мнозина. От­ криваме в иконографията тези истории, популяризирани от театралните мистерии. Ето скулптурната украса от фламан­ дски произход от края на X V и началото на XVI век на глав­ ния олтар на параклиса Кердево в Ерге-Габерик (близо до Кемпер, Бретан): представено е чудото, извършено от Б ого­ родица по време на погребението, и отрязаните ръце, които зарастват обратно26. А мистериите за свещеника Теофил по­ казват как, освободен от функциите си, той сключва пакт с дявола чрез посредничеството на един евреин (понякога са няколко). Но се разкайва и бива спасен. И „Легендата за све­ ти Силвестър“ е пренесена в театъра: показва как светецът дискутира с дванайсет „фарисеи“, които повалят бик с ед­ ничката сила на Shem Hamephoras * Светецът го съживява с ‘Името Господне (тетраграмата от съгласни YHWH, снабдена с гласни), което е забранено да бъде произнасяно от вярващите. - Б. а.

кръстен знак. Този „диспут“ спада към жанр, често игран в театъра между XIII и XVII век: на препирните между евреи и християни. Понякога твърде теоретични и абстрактни, тези спорове, които за разлика от другите диспути от онова вре­ ме не се водят пред никакъв арбитър, почти винаги са повод за яростни нападки срещу равините и техните ученици. Комедиите се захващат да осмиват евреите късно: от X V и най-вече от XVI век. Тогава се множат карикатурите на лихваря евреин. Ето как антисемитството преминава от религиозния към профанния театър. Отвратителният и ом ­ разен Шейлок става възможен - и правдоподобен за зрите­ лите - единствено поради всички обиди, които мистериите преди това хвърлят връз прокълнатия народ. Когато около 1386 г. Чосър съчинява „Кентърберийски разкази“, близо сто години са минали от изгонването на евреите от Англия, а когато Шекспир пише и представя „Венецианският търговец“, три века са минали от 1290. Във Франция мистериите се играят най-често пред зрите­ ли, които никога не са виждали израилтяни. По времето, когато фактически са изчезнали от по-голямата част от Ни­ дерландия след Черната чума, един фламандски химн от X V век продължава да призовава на оръжие срещу тях: „Щом Господ свърши своята задача, предаден бе от Ю да и продаден на евреите, тез лъжебратя... Нека по волята Господна всички отвратителни да станат и разпръснати да бъдат по света... С право искаме да ги накажем; ще ги смажем; срещу евреите „На оръ­ жие!“ призовавам аз27.“ Век по-късно Ронсар съжалява, че Тит не ги е изтре­ бил до крак. „Не обичам аз евреите, разпнали/ Христос, Месията, който греховете наши заличава,/... сине Веспасианов, Тит великий,/ разрушавайки града им, трябва расата им ти да разрушиш./ Да не им дадеш ни време, ни м о­ мент, ни сгода/ другаде да търсят места други28.“

И така, една „християнска“ култура се страхува от неприятел, който най-често отсъства, но все пак е жив. Би­ ло и отдалеч, но продължава да заплашва. Мразят го, защото се страхуват от него. А и как да не се страхуват, щом е убил един Бог? С ледователно идеологическият дискурс м ощ но и съзнателно подхранва антиюдаизма. Той обобщава омра­ зата към евреите, която дълго време е само частична и ло­ кална. Съществена роля в процеса на създаването на нова умствена нагласа29 се пада на пътуващите проповедници монасите от просяшките ордени - и по-общ о на най-съзнателните към пасторските си отговорности членове на ду­ ховенството. От XIII век насетне, но най-вече след Голя­ мата схизма, „християнският“ динамизъм се придружава от страха пред вечния призрак: Израил. Сведения, разпръснати в пространството и времето, но схож дащ и си, хвърлят светлина върху прякото или непрякото участие на църковните деятели в антиеврейските „вълнения“. В Испания на Велики четвъртък 1331 трий­ сетина богослови и ученици, водени от каноници, нахлуват в еврейския квартал, aljama, в Херона и се опитват да го подпалят30. Две години преди погрома в Сервера през 1348 във връзка с Черната чума израилтянската общ ност от­ правя искане към властите да отдалечат един францисканец, който насъсква населението с антиеврейски пропове­ ди31. През юни 1348 Педро IV Арагонски нарежда на епис­ копските викарии и на съвета на канониците на катедрала­ та в Барселона да успокоят (totaliter conquiescant) пропо­ ведниците, които сипят огън и жупел срещ у израилтяните32. Четирийсет и три години по-късно по време на Голя­ мата схизма верижни погроми потапят в кръв Испания. От 1378 архидяконът на Севиля, Мартинес д ’Есиха, бивш из­ поведник на кралицата майка, громи евреите въпреки крал­ ските заповеди. Този нов пророк заявява: „Не мога да се възпра да не проповядвам и да не казвам за евреите същото, каквото казва Господа мой И сус Христос в Евангелието.“ И

още: „Християнин, който стори зло или убие евреин, не ще разсърди краля или кралицата, напротив33.“ През 1391, възползвайки се от смъртта на Хуан I Кастилски и на архиепископа на Севиля, той засипва града с още по-жестоки словесни подстрекателства. На 6 юни тълпата нахлува в еврейския квартал: жителите му имат избор между покръстване или смърт. От Севиля пожарът се разнася из цяла Испания. Във Валенсия тълпата напада алхама с викове: „Мартинес пристига! Смърт или светена вода за евреите.“ В Сарагоса главният подбудител е пле­ менникът на архидякона. Християнин свидетелства: хора­ та се нахвърляха на еврейските квартали, „сякаш тръгваха на свещена война по заповед на краля“. Скоро и Сицилия, арагонско владение, става театър на антиеврейски наси­ лия34. Затова пък доминиканецът Висенте Ферер, който обикаля Испания (и част от Западна Европа) в началото на XV век, придружен от флагеланти, е срещ у всякакво физи­ ческо насилие над евреи и всякакво принудително покръс­ тване. Но понеже е убеден, че Антихриста вече е роден и че покръстването на израилтяните трябва да предшества Страшния съд, той се опитва да го ускори. Влизайки по си­ нагогите, би искал присъстващите тутакси да хвърлят Тората и да приемат кръста. Подкрепян от светските власти, той принуждава еврейските общности да идват да слушат проповедите му „само срещу хиляда флорина35“. Страху­ вайки се да не би новопокръстените отново да бъдат отк­ лонени от правата вяра от своите бивши едноверци, през 1412 той е в основата на първите испански гета и на цяло антиеврейско законодателство. Истински „бич“ е за испан­ ските израилтяни. Видят ли го да пристига в някой град, често бягат презглава. И с основание, понеже християни­ те, опростявайки и деформирайки посланието на усърдния доминиканец, виждат в него покана да пристъпят към дейс­ твие. През септември 1412 крал Фердинанд научава, че след преминаването на „маестре Висенте“ през Алканис християните, обхванати от „погрешно усърдие“, забраня­ ват на евреите да купуват дори неща от първа необходи­

мост и заплашват сигурността им по улиците36. Три годи­ ни по-късно кралят пише на властите в Сарагоса: „Научихме, че поради проповедите на маестре Ви­ сенте и особено защото отлъчва онези, които продъл­ жават да поддържат връзки с евреите, някои нера­ зумно се опитват и извършват злодеяния и кроят за­ говори срещ у израилтяните и еврейския квартал в то­ зи град. Искаме да вземете всички мерки, щото въп­ росните евреи и алхама да не търпят нито щети, нито насилие, особено през Страстната седмица37.“ А като знаем, че Фердинанд е сред почитателите на Висенте Ферер, разбираме пълната стойност на този текст. Типичен е сценарият на бунта в Лисабон през април 1506 (по Великден): по време на богослужението в църквата „Сан Домингос“ народът ахва пред „чудото“, когато извед­ нъж едно разпятие засиява. Но мъж сред присъстващите из­ казва съмнение: било само отражение. Ревват срещу него, че бил „нов християнин“, убиват го и го изгарят. После два­ ма доминиканци, размахали разпятия, излизат от църквата и насъскват тълпата с викове „Ерес! Ерес!“ Три дни вилнее бунтът в столицата и предизвиква около две хиляди жертви - един от редките погроми през XVI век. В този момент кралят се намира в Алентехо. Когато се връща в Лисабон, наказва града и заповядва двамата размирни духовници да бъдат убити. Но така и не са екзекутирани, сигурно са избя­ гали. Трийсет и шест години по-късно ги откриваме живи38. В съ щ н ост властите закрилници на евреите водят ариегардна битка. Защото офанзивата на духовниците ве­ че се разгръща на два фронта: сред тълпите чрез проповед и сред по-образованите чрез поучителни съчинения, които освен това доставят и аргументи на проповедниците. В Ис­ пания две произведения с красноречиви заглавия спомагат да се засили ом р азата към израилтяните: Pugio f id e i („Камата на вярата“) от доминиканеца Реймондо Мартини (края на XIII век) и Fortalicium fidei („Крепостта на вяра­ та“) от францисканеца Алонсо де Спина (към 1460). Пър­

вата книга изглежда е главният източник на теорията, че ев­ реите са хората на пълно подчинение на Сатаната39. Вто­ рият трактат, от който са известни най-малко осем изда­ ния за петдесет и осем години (1471-1529), три от които в Лион, може да бъде сравнен в своята област с Malleus maleficarum („Чукът на вещиците“). Още в началото авто­ рът заявява, че искал да предостави на читателите под удо­ бен формат „оръжия срещ у противниците на Х ристос“. Следва хронологичен номериран каталог на злодеянията на евреите: „Петото им голямо престъпление е в Пфорцхайм през 1267...“; „седмото им...“ във Виена през 1420. Риту­ ални убийства и магьоснически деяния съставляват основ­ ното от тази черна серия. За Талмуда е казано, че съдър­ жал „многобройни глупости, гадости и ереси, които вър­ вят не само срещу евангелския закон, но и срещ у същина­ та на божественото, срещ у Светото писание и срещу сама­ та природа - причини, поради които евреите би трябвало да бъдат наказани.“ И накрая, есхатологичната перспекти­ ва не липсва от Fortalicium: когато се появи Антихриста, евреите ще се съберат около него и ще го почитат като свой бог. Ето защо не бива да се колебаем насила да ги ка­ раме да приемат Христовата вяра и най-вече да кръщава­ ме децата им40. И в Италия, западната страна, която все пак остава най-малко враждебна към евреите през Ренесанса, просяш­ ките монаси се опитват все по-успешно да наложат на папството и на светските власти своята програма за борба с израилтяните: да ги прогонват, ако е възможно, ако ли пък не, да ги принуждават да носят отличителен знак и да ги отделят максимално от християните. Францисканците о с­ вен това водят кампания за създаване на заложни къщи, ко­ ито да конкурират евреите на собствения им терен, като да­ ват безлихвени заеми. Неуморните им проповеди предиз­ викват появата на трийсетина заложни къщи в Италия меж­ ду 1462 (в Перуджа) и 1496 (Тревизо, Удине, Пиза и Фло­ ренция41). Водачите на антиюдаизма в Италия по онова време се наричат Джовани Капистрано и Бернардино да Фелтре, и двамата францисканци. Първият (1 3 8 6 -1 4 5 6 )

пророкува идването на Антихриста и края на света. Вина­ ги на бойна нога, в Италия и в Централна Европа той во­ юва последователно срещ у фратричели, хусити, турци и евреи. Този роден инквизитор, пришпорван от апокалип­ тичните срокове, е типичен представител на маниакалното мислене, че си обсаден от врагове. В Силезия през 14531454 той организира процеси за ритуални убийства, които завършват с изгаряне на израилтяни. Дори успява да отм е­ ни за известно време привилегиите на евреите в Полша. Бернардино да Фелтре влиза в еврейската история през 1475. Проповядващ по време на поста в Тренто, д о­ тогава гостоприемен за евреите град, той „лае“ - според собствения м у израз - срещу лихварите евреи и известява на слушателите си, че необикновено събитие ще се случи преди Великден. Предупреждава ги същ о за ритуалните убийства на деца, които евреите обикновено извършвали през Страстната седмица. И ето че на Светия вторник ед­ но дете на две години и четири месеца на име Симоне из­ чезва, сетне е намерено удавено. Всички евреи в града са арестувани. Деветима, подложени на изтезания, се призна­ ват за виновни и са екзекутирани. Другите са изгонени. Напразно Сикст IV заявява в енциклика, че липсват дока­ зателства за обвинението и забранява да се издига в култ умрялото дете - народното движение, отприщено и направ­ лявано от просяшките монаси, е много силно. Проповеди и картинки разпространяват историята на Симоне от Трен­ то - детето бива провъзгласено за блажено през 1582. Във Венеция, Фераре, Реджо, Модена, Павия властите са при­ нудени да наложат мълчание на проповедниците. Следва­ щите години избухват антиеврейски бунтове в Бреша, Па­ вия, Мантуа, Флоренция, някои предизвикани от пропове­ дите на самия Бернардино да Фелтре. В крайна сметка той е само примерен портрет на ду­ ховник усърден, но заслепен от опасностите, които се тру­ пат по онова време срещ у християнството. Негов учител е Бернардино да Сиена, много по-умерен и основател на кул­ та към Светото сърце. Но и той ненавижда евреите по две причини: техните лихвари, казва той, „измъкват от хрис­

тияните земните им блага“, докато техните лекари „се опитват да им отнемат живота и здравето“. В логиката на нещата е, когато един монах получи власт в Италия през XV век, да вземе мерки срещу израилтяните: именно това прави Савонарола в град, където дотогава евреите са били под закрила. Обвинява ги, че за шейсет години са натрупа­ ли печалба от петдесет милиона флорина (!) и изисква тях­ ното изгонване. Впоследствие те се завръщат във фурго­ ните на Медичите42. И в империята ясно се вижда антисемитското дейст­ вие на най-силно съзнаващите своята мисия духовници и на хуманистите, най-загрижени за обновяване на църква­ та. Злъчният францисканец Гайлер, Себастиан Брант, Б. Ренанус, К. Целтис, Еразъм43 са единодушни в своята враж­ дебност срещу евреите: лихвари, безделници, омразен на­ род, който „смущава общността на човешкия род“ (К. Целтис). Подтиквани от покръстения Пфеферкорн, доминиканците от Кьолн (през 1510) предлагат да се изгорят всички еврейски книги. Хуманистът Ройхин все пак защитава ев­ рейската литература и предлага да се унищожат само про­ изведенията, обидни за Евангелието. При това съвсем не е благосклонен към евреите: „Всеки ден те обиждат, мърсят и хулят Бога в лице­ то на неговия Син, истинския Месия Исус Христос. Наричат го грешник, вещер, обесен. Наричат света­ та Дева Мария haria, фурия. Наричат апостолите и учениците еретици. А нас, християните, смятат за глупави езичници44.“ Именно в този контекст се намесва Лутер. В начало­ то на кариерата си на реформатор той се самозалъгва с на­ деждата да ги покръсти. Трактатът „Исус Христос се е ро­ дил евреин“, който публикува през 1523, е пълен с разбира­ не и внимание по техен адрес45. От истинската вяра са ги от­ далечили папизмът, неговото идолопоклонничество и него­ вите скандали. Като ги ограничава в лихварството, като ги обвинява, „че използват християнска кръв, за да премахнат

лошата си миризма“, и „в не знам какви си още глупости“, църквата им е попречила да живеят и да работят с нас. „Ако искаме да им помогнем, трябва да им приложим закона за християнската любов, а не паписткия закон“. Но скоро Лутер сменя курса. Евреите не се покръствали. Нещо повече, разбрало се, че реформираните от Бохемия се връщали към спазването на шабата и към обрязването. А и в крайна см ет­ ка оправданието чрез вярата е алергично към юдаизма и о б ­ ратно. През 1543 доктор Мартин публикува памфлет от близо двеста страници „Срещу евреите и техните лъжи“, последван от още по-язвително писание, Shem Hamephoras. Тези два мръсни текста са наистина истерични. Христос, пише Реформатора, няма „по-отровни, поотявлени, по-злобни врагове от евреите“. Онези, „кои­ то се оставят да бъдат крадени, грабени, омърсявани и проклинати от тях... могат само да им лижат задника, да почитат това светилище и после да се хвалят, че са били милостиви... Христос ще ги възнагради за това в деня на Страшния съд с вечния огън в ада“. Когато Юда се обесил, „евреите трябва да са изпратили слу­ гите си със сребърни подноси и златни купи да съби­ рат пикнята му с другите съкровища и са изяли и изпи­ ли тия лайна, от което зрението им така се изострило, че забелязват в Писанието тълкувания, що не са отк­ рили там нито Матей, нито самият Исай“... „Когато Господ и ангелите чуят евреите да пърдят, то са см ехо­ ве, то са подскоци от радост46!“ Какви са причините за такава саркастичност? Лутер несъмнено изразява завистта на немските занаятчии и буржоа към израилтяни, лихвари, паразити, чужденци, „които не би трябвало да притежават нищо... но са ни станали гос­ подари в собствената ни страна“. Озлоблението м у обаче е най-вече на религиозна почва: „Никой народ не е толко­ ва труден за покръстване, колкото евреите47.“ „Вече хиля­ да и петстотин години, откакто са изгонени и преследвани, обаче отказват да се покаят.“ Народ скитащ, преминаващ

от плен в плен, те възбуждат мрачното възхищение на Лутер, който обяснява това проклятие само със справедливо божествено наказание: „ Само вижте какво са изстрадали евреите от близо хиляда и петстотин години, а ги очакват ощ е пострашни неща в ада... Трябва да ни кажат защо..., те са народ, отхвърлен от Бога, без цар, без пророци, без храм; не могат да дадат друго обяснение освен греховете си...“ „Никога гневът Божий не се е сто­ варвал тъй страшно, както връз този народ.“ Понеже евреите ненавиждали истинския Бог, те били „дяволски изчадия“ и автори на всевъзможни „магии“. Чрез тях Лутер открива големия си враг: Сатаната, вдъхновител на папи и турски предводители. Ето ни отново пред онова маниакално втълпяване, че си обсаден от врагове, характер­ но за мисленето в църковните среди в началото на модер­ ните времена. Християнският град е нападнат отвсякъде от Луцифер. Антиеврейските подигравки на Лутер, подобно на въоръжените кръстоносни походи срещу турците, не могат кой знае какво срещу силите на злото: „О, Господи, прекадено дребен съм, за да се подиг­ равам на подобни дяволи. Иска ми се, но са по-сил­ ни от мен в подигравките, техният господ е майстор на подигравките, името му е Сатана и зъл гений...48“ Любопитно е, че Лутер не препоръчва срещу евреи­ те същото оръжие, както срещу турците: молитва. Навяр­ но защото става дум а за врагове вътре в християнството, каквито са и папите, и вещиците. Срещу тях се налага си­ ловият начин: „За да се заличи тази богохулствена доктрина, би тряб­ вало да се подпалят синагогите им, и ако след пожара е останало нещо, да се покрие с пясък и кал, та да не се вижда ни керемидка, ни камъче от техните храмове...

Би трябвало у нас и на наша територия под заплахата от смърто наказание да се забрани на евреите да хва­ лят бога, да се молят, да преподават, да пе49.“ Лутер е доставил на нацистите аргументи и програ­ ма за действие. Но докато е бил жив, трактатът „Срещу ев­ реите и техните лъжи“ и Shem Hamephoras (който Хитлер пуска в обращение в милиони екземпляри) познават само по две-три издания. Швейцарските реформатори осъждат тяхната злост. През XVII и XVIII век именно в протестан­ тски страни като Обединените провинции и Англия израилтянски общности успяват да намерят статут на толеран­ тност в християнско пространство. Все пак поведението на Лутер позволява да се анализира под увеличителна лупа духовната нагласа на много църковни дейци през XVI век. Тъкмо тогава антиюдаизмът се настанява на папския прес­ тол с Павел IV (1 5 5 5 -1 5 5 9 ) и Пий V (1566-1572). Първи­ ят като кардинал дава идея на Павел III да създаде Свещ е­ ната конгрегация на римската и вселенската инквизиция (1542); вторият, преди да стане папа, действал като велик инквизитор. От техния понтификат датира затварянето на евреите от папската държава в гетата в Рим и Анкона и свеждането на еврейската колония по бреговете на Тибър до мизерното състояние, което се запазва чак до XIX век. Усърдни служители на папството, и йезуитите се отлича­ ват по онова време в Европа с враждебността си към евре­ ите. Един от тях, Индржих Блисен, в злостните си пропо­ веди в Прага настоява да бъдат изгонени от града50. Найпрочутият полски проведник от края на XVI век е йезуи­ тът Скарца, който разпространява легендата за малкия Си­ моне от Тренто и се появява като публичен обвинител в процес за профанация на свето причастие51. Теологичният аспект на антиюдаизма по времето на Ренесанса е подчертан и от ролята на някои новопокръсте­ ни. Случва им се да оправдават преминаването си към християнството с обвинения срещу старата си вяра и от­ казващите да се отрекат от нея. През 1392 пишат на Енрике III Кастилски, че евреите от Бургос вече не смеят да се

връщат в къщите си в алхама от страх, че някои ново­ покръстени християни „ще ги преследват и ще им причи­ нят големи злини“ . Същото се повтаря в Перпинян през 139452. През 1413 Бенедикт XIII, организирайки големия диспут в Тортоса, който се надява да предизвика колектив­ ното отказване от вярата на всички евреи, поверява на пок­ ръстения Й еош уа Халорки високата мисия да защитава християнството срещ у четиринайсет равини. Един от кръстените в Тортоса, юристът Педро де ла Кабалерия, през 1450 пише трактат с красноречивото заглавие Zelus Christi contra Judaeos, Sarracenos et infideles. Осемнайсет години преди тази публикация друг вероотстъпник, Пабло де Сай­ та Мария, съчинява срещ у бившата си религия м ного яростно писание, Scrutinium scripturarum. Едно време пър­ ви равин на Бургос, после станал епископ на този град, дон Пабло описва как евреите били окрилени във вярванията си от успехите си в Испания: затова и отказвали да приемат Месията. В м есто да съжаляват за ролята, която предците им са изиграли за убийството на Христос, те продължава­ ли да богохулстват: престъпление, което се притуря към техните човекоубийства, прелюбодеяния, кражби и всекид­ невни лъжи. Д он П абло се възрадва от кланетата през 1391, отмъстили Христовата кръв и позволили на много евреи да открият грешките си и да се откажат от тях53. В края на века покръстените евреи, conversos, първи настоя­ ват да се установи инквизицията в Испания. Заплашени от забраните, с които разпоредбите за чистота на кръвта скоро ще стане дума за това - започват да притискат юдеохристияните, те желаят изобличението и наказанието на мнимите покръстени. В случая усърдието им се удвоява от конкретно опасение. През цялата европейска история дейс­ твията на неофитите са били зловредни за еврейските о б ­ щности. Тъкмо на покръстени израилтяни през 1417 и 1466 савойските херцози поверяват задачата да издирват и уни­ щожават еврейските книги по земите им54. Вероотстъпник е и германецът Пфеферкорн, който през 1516 иска забрана на лихварството, премахване на Талмуда, като евреите бъ­ дат накарани да присъстват на богослуженията в църквите

- с това предизвиква прочутия дебат с Ройхлин. В ероотс­ тъпник е и италианският проповедник Паоло Медичи, ро­ дом от Ливорно: през 1697 публикува брошура, където от­ ново се появява обвинението в „ритуално убийство“. Цели четирийсет години той кръстосва Италия, като сипе огън и жупел срещ у юдаизма55.

3.

Обвиненията в профанация и ритуални убийства

Два главни упрека подхранват антиюдаизма: обвине­ нието в лихварство, дошло от простолюдието и от среди­ те на търговците, и обвинението в богоубийство, измисле­ но и неуморно повтаряно от църковните среди, приели за очевидна колективната отговорност на народа, разпнал Христос на кръста. Вече ясно формулирано от Тертулиан, Ориген и Отците на църквата през IV век 56, теологичното изобличение непрекъснато набира сила от кръстоносните походи до XVII век (включително), заливайки театъра, ико­ нографията, проповедите и многобройни катехизиси. То да­ ва на икономическия антиюдаизъм, чиито прояви са често локални и спонтанни, теоретична обосновка, било и само като набляга върху трийсетте сребърника на предателст­ вото. Теологичното изобличение е споено и систематизи­ рано в докрина, в чиято светлина изглеждат логични пос­ ледователните преследвания, на които са подложени евре­ ите във времето и пространството. Народ прокълнат - и търсил проклятието си в момента на осъждането на Хрис­ тос, - той по начало бил обречен на наказание. Не стига това, ами упорствал в прегрешението си и към първона­ чалното си престъпление добавял това на неотстъпчивост­ та. Следователно заслужавал поредицата наказания, които понася и които нямало да спрат преди края на времената. И по-специално - непрекъснатите гонения от място на мяс­ то, родили легендата за Скитника евреин. Народ богоубиец, евреите продължавали да искат да убият Бога. Затова дупчели просфората и разливали по зе­ мята светата течност. Появило се по време на Втория кръс­

тоносен поход, убеждението, че „убийците на Бога“ пося­ гат на светите дарове, за първи път води до кървав инцидент в Берлиц, близо до Берлин, през 1243: няколко евреи и ев­ рейки са изгорени по обвинение в това злодеяние57. През 1920 в Париж става чудо, отличен пример за разказ, който ще се превърне в стереотип: бедна жена в парична нужда се огъва пред настояването на лихваря евреин Йонатас да скрие една нафора и да му я занесе. Тя се причестява в „Сен Мери“, взема светите дарове и ги отнася на Йонатас. Той удря и продупчва просфората, която започва да кърви. Се­ мейството му се покръства, той —не. Арестуват го и го ек­ зекутират. Издигат параклис в къщата на чудото, в близост се настаняват монаси, които развиват култа към светото причастие. Осем години по-късно избухват кървави инци­ денти във Франкония. Заради осквернена просфора жител на Рьотинген насъсква населението. Всички евреи в града са избити. След това бандата убийци тръгва от град на град в Бавария и Франкония и изтребва всички евреи, които не се покръстват. Никога дотогава жителите на цяла област не са бивали нарочвани като виновни за „престъплението“, при­ писвано само на един. Това е първият „геноцид“ на евреи в християнска Европа58. Колективни убийства на евреи пора­ ди уличаване в профанация на причастие се извършват още в Дегендорф в Бавария през 1337-1338, в Сеговия през 1417, в Берлин през 1510. В последния град обвинението води до екзекутирането на 38 израилтяни и бива последва­ но от изгонването на евреите от Бранденбург. В тези взривове на насилие ролятата на църквата по­ някога е трудно определима. Затова пък е безспорно, че об­ винението в профанация на хостията все по-често е съпро­ водено от развиване на култа към светото причастие, както става в Париж през 1290. В Брюксел през октомври 1369 откриват кражба на нафора в един параклис59. Обвиняват ев­ реите, че я били съсекли на Разпети петък следващата го­ дина. Но от нея прокапала кръв и така злодеянието било раз­ крито. Следват смъртни наказания, изкупителни процесии, изгонване на евреите, по-пищно честване на празника Тяло Господне, създаване на манастир на мястото на синагогата,

където светеният хляб бил накълцан с кама, построяване на параклис за неговото съхранение и издаването на була - с по-късна дата (1436) - от папа Евгений IV, която удостове­ рява едновременно престъплението и неговото откриване. Когато чумата опустошава Брюксел през 1530, жителите се объщат към „чудното свето причастие“ и епидемията сек­ ва. В знак на благодарност към небето организират проце­ сия - ритуалът през юли се запазва в продължение на чети­ ри века. В цяла Нидерландия от XVI до XIX век витражи, картини, гравю ри и гоблени илю стрират историята на брюкселската набожност: типичен пример за разпростране­ ние на антиюдаизма от образованите. Потвърждение на та­ зи отговорност може да се потърси в Италия от X V век. Та­ зи страна - ще имаме случай отново да се върнем на това - повече от която и да е друга се съпротивлява на антиюда­ изма и на страха от вещици. Там не са избивали евреи - или са малко случаите на избиване на евреи вследствие профа­ нация на светите дарове на причастието. Но най-забележителното художествено представяне на това богохулство се намира в Урбино и е дело на четката на Паоло Учело (13971475). Последователните пана на „Чудото на хостията“ по­ казват как лихвар израилтянин купува просфората от зад­ лъжняла жена, напразните му усилия да я изгори, чудните проявления на благословения хляб, който започва да кърви, пристигането на войниците и мъчението на виновния. А то­ зи цикъл е създаден през 1468 по поръчка на местния ма­ настир „Светото причастие“60. Според войнстващата Църква, която в началото на модерните времена се опитва да засили властта си над на­ селението, юдаизмът води непрекъсната война срещу хрис­ тиянството и профанацията на хостията е сред любимите м у бойни средства. Жан Молине, каноник на Валансиен, съобщава в отчета си за 1493 година следния факт61: Жан Ланглоа, свещеник от Иври, „знатен изповедник“, извест­ но време живял в Авиньон, понтификална територия, къ­ дето на евреите е разрешено да пребивават. Те успяват да го „съблазнят“ . Карат го да обещ ае, че „ще отрече“ хрис­ тиянската вяра и публично „ще отмени“ деня на Тялото

Господне. За по-голям отзвук ще го стори в Парижката Света Богородица, тоест в катедралата на град, където вя­ рата е най-добре защитавана от „най-препоръчвания в све­ та“ богословски институт. Защото „успее ли да надделее над тях, останалите ще се покръстят лесно“. Д обро приз­ нание за Сорбоната и за ролята на укрепление, което бо­ гословското знание изпълнява срещу всички атаки, обект на които се смята църквата по онова време. Тъй като не у с­ пява да извърши злодеянието си в деня на Тялото господ­ не - отново отбелязваме връзката между този празник и светотатството, - ощ е на другия ден Ланглоа изтръгва просфората и потира от ръцете на свещеника, отслужващ в параклис на Нотр Дам, хвърля на земята светите дарове. Арестуват го. Той заявява, че не е „луд“, че е действал съв­ сем обмислено, че не вярва в Троицата и очаква същия М е­ сия, както евреите. Строгият и известен Стандонк, извикан на помощ, не успява „да го изведе от тъмнината към ис­ тинската светлина“. Ланглоа е изгорен жив, като преди това м у отрязват езика. Сякаш по онова време антиюдаизмът е необходим на апологетиката: тъй като не може да осъжда истински евреи (такива няма вече от сто години в Париж), църквата изважда неоевреи, над които удържа победа. Фактите, които припомнихме, са сам о частици от тежко досие. Обвиненията в профанация на нафората се по­ явяват в Полша през 1450-те години навярно като резул­ тат от проповедите на Джовани Капистрано62. Във Фран­ ция те подхранват религиозния театър, като му предоста­ вят вече стереотипната тема на Мистерията на светата хостия: отново виждаме евреин лихварин да насилва своята християнска длъжница, която му доставя свещена просф о­ ра. „Прииска ми се да я разпна, да я хвърля в огъня и про­ гоня, да я ритам, да я стъпча на земята, да я удрям и зам е­ рям с камъни“. Тя кърви, но остава цяла. Жената и децата на евреина се покръстват, като виждат това. Но той упор­ ства. На кладата иска да му дадат Талмуда и призовава дя­ вола63. В старата съборна църква Сен Тремьор в Карекс три дървени пана от края на XVI век изглежда са били вдъхно­ вени от тази мистерия. Лявото пано показва евреин, който

изнудва християнка да му продаде нафора. На дясното ев­ реинът пронизва нафората с кама, дупчи я с върха на ко­ пие и я шиба с камшик. Но в центъра църковните богосло­ ви осигуряват триумфа на светото причастие64. Запазени са сведения за над сто случая на оскверняване на хостия65 и за над сто и петдесет процеса за ритуал­ ни убийства66. Тези цифри, вероятно занижени, все пак раз­ криват размерите на един страх. Страх единствен, загцото двете инкриминирани злодеяния всъщност са варианти на едно престъпление. Християнинът, най-често дете, който уж е убит от евреите, е самият образ на Христос. Ето за­ що това убийство често бива представяно като разпъване на кръста67. А и убийците на Спасителя нямало как да не продължават да желаят да избият онези, които вярват в не­ го. Тогава какво чудно имало в това, че тровят изворите. И как да не било опасно християнин да повери живота си на някой лекар евреин? Всичко изглежда убеди телн о в с трашния психологически анализ на израилтянина враг. Той е „убиец и син на убиец... И като такъв е табу“ (Жан-Пол Сартр68). Във всеки случай, още от XII век обвинението в ритуално убийство е готово69. То е формулирано през 1144 н Англия по повод на убит чирак, чието тяло е намерено в гората край Норуич навръх Велики четвъртък. Три години ио-късно във Вюрцбург по време на проповед за Втория кръстоносен поход се появява отново: откриването на труп на християнин в Майн предизвиква избиването на много евреи. Страхът от ритуалното убийство вече владее духо­ вете. Той води до процеси —в Блоа през 1171 (38 смъртни присъди), в Брей-сюр-Сен през 1191 (стотина ж ертви70) и до редица кървави случаи в Германия през XIII век. Нап­ разно през 1236 със златна була Фридрих II снема от евре­ ите отвратителното обвинение —убеждението е вече дъл­ боко вкоренено в съзнанията. В Берн през 1294 то води до изгонването на израилтянската общност - в памет на съ­ битието протестантската общ ност през XVI век издига па­ метник, красноречиво именуван кладенеца на детеядеца, Kinderfressenbrunnen. В Месина през 1347 са екзекутира­ ни евреи, обвинени в ритуално престъпление71. Бавария

през 1462-1470 е развълнувана от подобен случай в Ендинген, който ражда една от най-прочутите пиеси на германс­ кия театър от онова време, Endinger Judenspiel12. Малко покъсно - през 1475 - идва смъртта на малкия Симоне от Тренто, която предизвиква в Северна Италия паника, раз­ духвана от проповедниците. Още следващата година Бернардино да Фелтре повтаря в Реджо сценария от Тренто, ка­ то предупреждава родителите да пазят добре децата си с наближаването на Страстната седмица. Обвиненията в ри­ туално убийство не закъсняват, те поддържат напрежение­ то между 1478 и 1492 в Мантуа, Арена, Портобуфоле (бли­ зо до Тревизо), Верона, Виадана (до Мантуа), Виченца и Фано. В много случаи водят до смъртни наказания73. И с­ пания не остава назад —това е време на растяща нетърпи­ мост. Каталогът Fortalicium fid e i съдържа и списък на ри­ туални престъпления, вменявани на евреите, придружен от уж автентични свидетелства - това няма как да не укрепи засилващия се антиюдаизъм сред испанците. През 1490 шестима евреи и петима покръстени от Ла Гуардия, близо до Толедо, са обвинени в черна магия: били разпънали на кръст християнско дете, разкъсали плътта м у „по същия начин, със същата омраза и жестокост, както са сторили предшествениците им с нашия Изкупигел Исус Христос“, после смесили сърцето му с осветена нафора74. С тази смес заговорниците се надявали да унищожат християнската ре­ лигия. След изтезания всички обвиняеми с изключение на един си признават. Но детето няма ни лице, ни тяло: никой свидетел не съобщава за изчезването му, тялото не е отк­ рито. Пародия на процес. Ала от този момент Испания по­ чита „светото дете от Ла Гуардия“, както Италия и Герма­ ния по същ ото време организират култа към Симоне от Тренто. Папи като Инокентий IV и Григорий X през XIII век, Евгений IV през X V век, Климент XIII през XVIII век75 се борят срещу вярването в ритуални те убийства, извършва­ ни от евреите. Но едва в малка степен успяват да спрат процеси и насилия. Движещите сили на църквата, пропо­ ведниците и богословите, са убедени в черните замисли на

синагогата. Те я виждат като антицърква, лаборатория на дявола. Всеки израилтянин според тях е опасен магьосник. В началото на XVIII в. самата катедрала на Сандомир в Полша вече се е покръстила в антиюдаизма —поставят го­ ляма картина, която изобразява ритуалното убийство на християнско дете.

4.

Покръстване, изолиране, прогонване

В се пак имало начин да се отскубнат потомците на Ю да от властта на Сатаната: като бъдат покръстени. Найусърдните църковни дейци възлагали големи надежди на то­ ва изцеление, свързано с магическото въздействие, припис­ вано на кръщението. Водата от кръщелния купел прогонва­ ла демона от сърцето на евреина, който моментално ставал безобиден и вече не предизвиквал страх. Това наивно схва­ щане се споделяло от кръвожадната тълпа. Доказателство са следните няколко факта, подбрани от дълга поредица хронист от Вюрцбург съобщава по повод на кръстоносците през 1096: „Безбройна тълпа, стекла се от всички области и всички нации, напредваше с оръжие към Ерусалим, като принуждаваше евреите да се покръстват и масово избива­ ше отказващите76.“ През 1391 във Валенсия тълпата напада алхама с викове „Евреите под ножа или светената вода“. Малко по-късно общинските съветници на Перпинян пишат на Хуан I Арагонски: „Стига евреите да станат християни, и цялата тупурдия ще свърши77“. Следващата година ев­ рейската общност от Монте Сан Джулиано е поканена да се покръсти под заплахата на мечовете. Отказалите са убити78. В Лисабон през 1497 в навечерието на Великден деца са из­ тръгнати от семействата им и отведени към кръщелните ку­ пели. Няколко седмици по-късно и родителите им са при­ нудени да ги последват. Епископът на провинция Алгарви, който не одобрява тези похвати, разказва по-късно: „Видях хора, влачени за косите към кръщелните ку­ пели. Видях отблизо бащи, покрили главата си в знак

на траур, да водят синовете си на кръщение, протес­ тирайки и призовавайки Бога за свидетел, че предпо­ читат да умрат заедно в Мойсеевата вяра. Още поужасни неща бяха сторени тогава на евреите, които видях със собствените си очи79.“ Но това оплакване е изключение. Според тогавашни­ те разбирания не ставало дума за богохулствен фарс, а за екзорцизъм, от който очаквали бързо покръстване. Резулта­ тът бил по-важен, отколкото използваните средства. Реше­ нието за прогонването на евреите, взето от католическите суверени през 1492, предизвиква към 50 000 случая на вероотстъпничество в последния миг (трябва да си предста­ вим какви драми причинява насилственото изселване). Пред рязкото налагане на покръстването естествено за предпочитане било то да се предшества от християнско обучение. Оттук и идеята да се накарат евреите да присъс­ тват на проповеди било в местните църкви, било дори в си­ нагогата, конфискувана за тази цел. Практиката изглежда води началото си от XIII век и трябва да се дължи на апостолическото усърдие на просяшките монаси. През XV век виждаме Висенте Ферер да я използва нашироко: властно превръща синагогите в църкви и кара евреите под запла­ хата на глоби да идват да слушат проповедите му. По оно­ ва време м у приписват десетки хиляди покръствания. През 1434 Базелският събор налага повсеместно метода и пос­ тановява, че за да се обучат, евреите трябва да слушат християнските проповедници80. Същото изисква през 1516 и покръстеният Пфеферкорн. Както изглежда, местната инерция е пречка за осъществяването на тази програма, ко­ ято все пак реално бива приложена по време на Контрареформацията в католическите държави. С поред була от 1577, допълнена седем години по-късно, евреите в Рим и във Ватикана са длъжни да изпращат определен брой от своите да слушат проповеди по празници, чийто списък е уточнен, за да бъдат покръстени. През 1581 Монтен има случай да чуе в Рим едно от тези изпепеляващи поучения, обикновено сервирани от някой покръстен, често и на ив-

рит. Разходите са за сметка на израилтянските общности81. Колкото и да са брутални, тези методи предполагат извес­ тен оптимизъм от страна на упражняващите ги, че евреи­ те могат да бъдат върнати в правия път. Доста среднове­ ковни мистерии - агиографски драми, чудеса, „диспути“ между Църквата и Синагогата представят осенени от бо­ жията благодат израилтяни, които се отказват от вярата си. Диспутът в Тортоса (1413—1414) е най-ярката илюстрация за умствена нагласа, която допуска, че е възможно няко­ гашният избран народ да се покръсти и че само чака да бъ­ де приет в лоното на църквата. За подобен резултат биха използвали какви ли не средства. Бенедикт XIII нарежда на най-образованите равини от Арагон да дойдат да премерят сили с покръстения Йеошуа Халорки/Херонимо де Санта Фе. Учените дискусии се водят пред хиляда или две хиляди зрители, някои дошли от много далеч. В края на всеки ден еврейски слушатели (дали не са били подставени лица?) за­ явяват, че са убедени и искат да бъдат кръстени. От януа­ ри 1413 до ноември 1414, „годината на проповедничеството“, 3000 минават през кръщелните купели на Тортоса82. Ефектен успех, но все пак ограничен. Ала какво да правят с другите евреи? Да бъдат изолирани максимално, за да не заразяват християните и да не подбуждат новопокръстените да се върнат към старите си грешки. Към тази основна причина се прибавят и други съображения: да се пазят християните от черната магия на евреите, да не се разнася светото при­ частие под ироничните погледи на противника и пр.83. И с­ тинска политиката на апартейд се създава в края на XII и през XIII век, по-конкретно с решенията на Ш-ти и IV-ти Латерански събори (1179 и 1215). Той постановява, че ис­ ка да сложи край на отношенията между християни и ев­ реи (сарацини)84. За да престанат подобни „чудатости“, ев­ реите вече трябва да се отличават по облеклото, да не съ­ жителстват с християните, да не се показват по улиците през Страстната седмица, да не заемат официални служби: предписания, които толерантната по онова време Испания отначало приема със задръжки, но които все повече се при­

лагат другаде. Във Франция синодални разпоредби от XIII век забраняват на християните да вземат евреи за прислу­ га, да делят трапеза и обществена баня е тях85. 17 от 40-те събора, които се свикват в кралството между 1195 и 1279, налагат антиеврейски канони86. Все във Франция се завръ­ ща старото мюсюлманско разпореждане евреите да носят специален отличителен знак: от 1215 до 1370 дванайсет съ­ бора и девет кралски декрета налагат на евреите носенето на жълт кръг87, който постепенно става задължителен в Италия и Испания, докато Германия избира конусообраз­ ната шапка, жълта или червена. Разпознаваем на улицата и в иконографията по жълтия кръг и по шапката си, подло­ жен на унизителни такси, сякаш непрекъснато трябва да плаща за правото да живее, допускан до полагане на клет­ ва само в унизителна поза, бесен с главата надолу, когато е осъден на смърт, евреинът все повече и повече започва да изглежда на населенията в края на средновековието ка­ то някакъв неразбираем и неподдежаш на асимилация чуж­ денец. Настина си има свои навици, стил на живот, рели­ гия. Но църквата и подтикваната от нея държава, като го отделят и изолират, допринасят за засилване на неговата другост, което пък го прави да изглежда обезпокоителен. Съборът в Базел през 1434 нарежда евреите вече да не се допускат в университетите и да не лекуват христия­ ните. От XIII век събори и проповедници неуморно забра­ няват на християните да се обръщат към лекари израилтяни. Много крале, папи и частни лица не зачитат тази заб­ рана преди и след 1434. Все пак си остава сянката на съм­ нението, хвърлена върху еврейската медицина: че се опит­ вала да убие тялото и душата на християните. „Предпочитам да съм болен, ако такава е волята Гос­ подна, вместо да оздравея с помощта на дявола, със запретени средства. Да викаш лекари евреи е все ед­ но да държиш змия в пазвата, да храниш вълци в къ­ щата си.“ Така възкликва през 1652 духовенството във Франкфурт. Пет години по-късно пасторите на Хале притурят: „За предпочитане е да умреш в Хрис-

товата вяра, отколкото да оздравееш от лекар, ю деин и Сатана88.“ Еврейската медицина е магия. Постановеното от Базелския събор89 бележи дата в историята на антиюдаизма, доколкото събира различните забрани, издадени тук и там, и към тях прибавя нови: на християните се забранява да имат постоянни отношения с евреи, да прибягват до тях за лекари, прислужници или дойки, да живеят в една къща с тях; на евреите се забраня­ ва да строят нови синагоги, да използват християнски ра­ ботници, да се установяват без разрешение на ново място, да заемат обществени длъжности, да дават заеми с лихва и дори да изучават Талмуда. Тези мерки, които ще бъдат прилагани както падне съобразно времето и мястото, са поискани от испанската делегация и представляват оправдания с обратна дата на погромите от 1391, на дейността на Висенте Ферер и на „диспута“ в Тортоса. Наистина Висенте Ферер е в основа­ та на „Валядолидския статут“, приет през 1412 от власти­ те в Кастилия срещ у особено силната израилтянска общ ­ ност в града. Към вече изброените мерки се прибавя при­ нудата евреите от този град вече да обитават специален квартал, barrio. Следващата година е нотариален акт доминиканците от Сан Пабло им отстъпват терен. Евреите пос­ тепенно се наблъскват там по протежение на осем улици и около два площада. Barrio е ограден със стени и се свър­ зва с външния свят пред единствена порта, която вечер се затваря с катинар. Ключът на мръкване се връчва на глав­ ния магистрат90. От край време евреите имат навика да жи­ веят групирани в един град. Но за първи път еврейски квар­ тал приема образа на затвор. Подобни ограждения впос­ ледствие биват установени в Пиемонт - Верчели и Новара - през 144891, после през 1516 във Венеция, откъдето изг­ лежда идва думата „гето“. Серенисима отдавна се колебае какво поведение да възприеме спрямо евреите. Тя не прилага истински мярка­ та за експулсиране от 1394, така че в началото на XVI век значителна еврейска колония се е запазила в града, въпре­

ки вайканията на проповедниците и враждебността на част от управата. През 1516 в усилието си да съчетае търговия и религия, правителството решава да се създаде отделен квартал, Ghetto nuovo. П одобно на установения с Валядолидския статут, той ще бъде затворен през нощта и порти­ те м у ще са под наблю дението на християнски пазачи. През 1541 левантинските евреи на свой ред са струпани в съ седен квартал, наречен Ghetto vecchio, Старото гето. К ъ м тях пр ез 1633 се прибавя и т р ет о , н ай -н ово nuovissimo : общ о три нездравословни най-гъстонаселени островчета, където къщите стигат до седем етажа92. В средата на XVI век примерът заразява Рим, където до този момент папите са защитавали еврейската колония благосклонност, която все пак доста противоречиво се свър­ зва с по-враждебни чувства. Защото поне от 1312 г. евреи­ те в Рим трябва да плащат специална такса за финансиране на карнавала. През 1421 този налог се разпростира върху цялата еврейска общност във Ватикана. От друга страна, към 1466-1469 се установява обичаят да се организират над­ бягвания по време на карнавала. В шестте palii се състеза­ ват евреи, магарета, младежи, деца и шейсетлетници. Не м о­ жем да кажем нищо, тук евреите са в добра компания. Но научаваме, че от началото на XVI век тичат „събути“ и о б ­ лечени само със сюртук, който непрекъснато се скъсява. Всъщност са почти голи, тъй като намерението на органи­ заторите е да станат за смях. Това проличава още по-ясно при сравнението: през X V век във Ферара в надбягването, palio, на името на свети Георги, патрон на града, са пусна­ ти проститутки и голи евреи; има свидетелства, че и в Падуа от 1517 до 1560 в палиите се състезават магарета, леки момичета и евреи по време на празника на Санта Ма­ рина93. Ето и още едно доказателство за това двусмислено поведение: при благия и толерантен Лъв X, когато Рафаело рисува „Триумфът на Давид“ (1519) по стените на „ложи­ те“ във Ватикана, той изобразява очевидно подигравателно скорпиона, традиционен символ на синагогата, върху зна­ мето на еврейския народ94. Ала в средата на XVI век се слага край на всяка дву-

смисленост. През 1553 римската инквизиция публично из­ гаря Талмуда - тържествено одобрено от папа Юлий III с булата Сит sicut nuper. Тъй като смятат, че е пълен с обиди и богохулства по адрес на християнската религия - а и преч­ ка за покръстването на израилтяните, - Талмудът става обект на неуморни преследвания от страна на папската власт. През 1557 инквизицията забранява на евреите да при­ тежават други религиозни книги на иврит освен Библията. От 1559 Талмудът фигурира в Индекса на забранените кни­ ги95. Човекът, ръководил през 1553 инквизиторската офан­ зива срещу Талмуда, през 1555 става папа Павел IV Тази коравосърдечна личност тясно свързва реформата на църква­ та и антиюдаизма, с което въплъщава и издига на власт твърдата линия на католицизма, отколе защитавана от про­ поведниците. По-малко от два месеца след избора му за па­ па излиза зловещата була Сит nimis absurdum : „Прекалено абсурдно и неуместно е евреите, осъдени от Бога на вечно робство заради греха си, да могат под предлога, че християните ги третират с любов и им е разрешено да живеят сред тях, да бъдат до такава степен неблагодарни, че да ги обиждат, вместо да са им признателни, и тъй дръзки, че да се налагат като господари там, където трябва да са подчинени. Както научаваме, в Рим и другаде стигат в нахалството си дотам, че обитават сред християните в съседство с цър­ квите, без да носят отличителния знак, че наемат къщи по най-елегантните улици и край площадите в градо­ вете, селата и селищата, където живеят, че добиват и притежават недвижимо имущество, че държат хрис­ тиянски слугини и кърмачки, както и друга прислуга на заплата и че вършат и други злодеяния за свой срам и за обида на християнското име96..“ От тези безапелационни констатации произтичат драконовски мерки: в Рим и в други градове на папската държава евреите вече трябва да обитават отделно от хрис­ тияните в квартал или поне улица с единствен вход и из­

ход. Разрешава се по една синагога на град. Израилтяните няма да притежават сгради извън гетата и ще продадат онези, които са извън отредените им зони. Ще носят жъл­ ти шапки. Няма да имат християни за прислуга. Няма да работят по християнските празници. Няма да имат тесни връзки с християните и ще избягват да се свързват с тях чрез договор. В търговските си книги ще използват само италиански и латински. Няма да могат да продават залози­ те, срещ у които са дали пари, преди да са изтекли осем ­ найсет месеца. Няма да търгуват с жито, нито с какъвто и да е продукт за човешка прехрана. Няма да бъдат нарича­ ни „господари“ от бедни християни. Веднага след публикуването на този текст започва затварянето на евреите в Рим, Болоня и другаде - прину­ дени са на ниска цена да ликвидират имуществото, което притежават в папската държава97. Следва период на зати­ шие с Пий IV Но Пий V отново подема офанзивата. Тъй като не смее да експулсира всички израилтяни от папската територия, през 1569 решава - поради техните „магьосни­ чества, чародейства и гадателство“ - да ги търпи само в двете гета в Рим и Анкона98. Това е краят на еврейските о б ­ щности в Камерино, Фано, Орвието, Сполето, Равена, Терацина, Перуджа, Витербо и пр.99. Гетото в Рим е претъп­ кано и обедняло. И все пак трябва да поддържа със своите пари институцията Casa dei catecumenii, основана няколко години по-рано от свети Игнаций Лойола, за да приема кандитатите за покръстване. След смъртта на Пий V (1572) не­ говите наследници няма да бъдат толкова строги към ев­ реите. Но Римското гето ще тъне в мизерия до Пий IX. Под напора на проповедници и епископи никнат гета навсякъде в италианските области, от които израилтяните не са били изгонени: в Алесандрия (1566), в графство Урбино (1570), Флоренция (1570), Сиена (1571), Верона (1599), Падуа (1602), Мантуа (1610), Казале (1612). И по-късно: в М одена (1 6 3 8 ), Гориция (1 6 4 8 ), Реджо (1 6 6 9 -1 6 7 1 ), Торино (1 6 7 9 )100. Очевидно гетата не са разрешение на проблема, ка­ къвто са евреите за християнските власти: това е лош ком-

промие. Често сегрегацията не е ефективна, поне през д е ­ ня. Как в рамките на един град да попречиш на елементар­ ни контакти между двата елемента от населението? Затова от края на XIII век в различни страни или градове прибяг­ ват до радикалното средство - прогонването. Англия взе­ ма решение да експулсира евреите през 1290, Франция и Палатинските княжества през 1394, Австрия през 1420, Фрайбург и Цюрих през 1424, Кьолн през 1426, Саксония през 1432 и много германски градове през XV век. М ного от тези прогонвания са мотивирани от завистта на занаят­ чии и буржоа и от страха от еврейските лихвари. В се пак често са придружени и от религиозни съображения. Френ­ ското решение от 1349 е взето от суверен, който е „ръко­ воден от набожност“ и се опасява от „лошото влияние на евреите върху християните101“. Кьолнското е в името на „честта на Бога и на Светата дева102“. Във всеки случай, ре­ лигиозните основания - страхът на най-високо равнище от зловредното влияние на евреите върху християните и вър­ ху новопокръстените - играят определяща роля при реш е­ нието за експулсиране, взето от крал Фердинанд и кралица Исабела за Испания и Сицилия през 1492, от португалския крал през 1497, от Шарл VIII и Луи XII за Прованс през 1495 и 1506, от Карл V за Неаполитанското кралство през 1541, от Пий V през 1569 за евреите от папската държава, които не отиват в гетата на Рим и Анкона. В духа на Контрареформацията Генуезката република изгонва израилтя­ ните през 1567, Лука през 1572, херцогство Милано през 1591 и пр.103. Испанският едикт от 1492, послужил за м о­ дел на следващите, ясно изразява идеологическия страх на суверените и техните църковни съветници: „... Бяхме информирани от инквизиторите и от дру­ ги лица, че общуването на евреи с християни води до най-ужасни злини. Евреите се опитват по всякакъв начин да примамят [новите] християни и децата им, като им предоставят книги с еврейски молитви, пре­ дупреждават ги за еврейските празници, дават им безквасен хляб за Великден, учат ги на забранени яс­

тия, убеж дават ги да следват закона на М ойсей. Вследствие на което нашата свята католическа вяра е омърсена и принизена. Така че стигнахме до заклю­ чението, че единственото ефикасно средство, за да се сложи край на тези злини, е окончателното прекъс­ ване на всякакви отношения между евреи и христия­ ни, а това може да бъде постигнато само чрез про­ гонването им от нашето кралство104.“ Наистина такава е целта: да не се търпи повече пета­ та колона вътре в християнския град.

5.

Н ова заплаха: покръстените

Ала врагът, който смятат, че са прогонили, отново се появява под друга форма, скрит зад маската на покръстения. Дали наистина е станал християнин? Несъмнено много ев­ реи, покръстени под заплаха, се връщат повече или по-мал­ ко нелегално към старите си ритуали (в този случай са relaps, повторно изпаднали в ерес) или поне, независимо че са приели новата вяра, продължават да не ядат сланина и да използват кулинарните рецепти на своите предци. С това си навличат подозрения в ерес: враг още по-опасен, загцото е по-прикрит. Пред напиращата опасност Фердинанд и Исабела издействат от папата през 1478 булата, учредяваща инк­ визицията, която започва да действа две години по-късно в Севиля. Фанатизираният и безмилостен Торкемада - юдеохристиянски доминиканец - е назначен през 1483 като велик инквизитор за цяла Испания. Въпреки съветите на Рим за умереност, „свещените“ трибунали работят с усърдие, кое­ то тероризира. По време на седемгодиш но прочистване ( 1 4 8 0 - 1 4 8 7 ) 5 0 0 0 севилски conversos, обвинени като юдсйстващи, се оставят да бъдат „помирени“ след обичай­ ните мъчения и унижения. 700 „повторно изпаднали в ерес“ са изгорени. Редът на Толедо идва през 1486. За четири години там 4850 са „помирените“ и 200 - убитите. Ж есто­ костите на инквизицията в Арагон - по-специално във Ва­

ленсия, Теруел и Сарагоса - предизвикват народни реакции, враждебни на новия трибунал. Торкемада сигурно е изпра­ тил на кладата към 2000 жертви, предимно conversos'05. След декрета за прогонването им от 1492 много евреи тър­ сят убежище в Португалия, където през 1497 също бива взето решение за отхвърлянето им. Тъкмо тогава стават описаните по-горе сцени - хора са влачени за косите към кръщелния купел. Естествено тези нови християни отново юдействат при първа възможност. Тогава Португалия също получава от папата собствена инквизиция, създадена през 1536. Тя запалва не по-малко от 105 клади между ноември 1538 и април 1609106. Някои португалски марани търсят убе­ жище в Италия и по-специално в Анкона, където папа Па­ вел III им предоставя свобода на пребиваването. След въз­ качването на Павел IV на папския престол инквизицията се стоварва върху Анкона. Двайсет и двама мъже и една жена са изгорени като повторно изпаднали в ерес, 27 са „поми­ рени“ с църквата, а 30 обвиняеми успяват да избягат от зат­ вора преди процеса107. Тези последователни преследвания на Запад през XVI век обясняват защо евреите търсят убежи­ ще в Османската империя и в Полша, страна, която остава отворена за тях до „големия потоп“ през 1648. В християнската история на европейския антиюдаизъм може да различим две фази и два начина на мислене. Отна­ чало смятат, че кръщението измива у покръстения всички пороци от народа богоубиец. Впоследствие на практика пос­ тавят под съмнение тази добродетел на тайнството на кръ­ щението - започват да мислят, че дори след като стане хрис­ тиянин, евреинът запазва наследството от греховност на Израил. От този момент антиюдаизмът вече е расов, без да е престанал да бъде теологичен. Враждебността към conversos до известна степен се обяснява от цифрите. Във Валенсия по време на изстъпленията през 1391, за да избегнат смъртта, се покръстват 7000, а може би и 11 000 евреи108. На свети Висенте Ферер приписват покръстването на 35 000 евреи (и 8000 мюсюлмани). По същото време и на други места в Ис­ пания се отричат от вярата, но случаите са трудно изброими. Накрая, декретът за изгонването от 1492 довел до покръст­

ването на 50 000 души и изселването на 185 000, като 20 000 загинали по пътя. Тъй като conversos, подобно на израилтянските си предшественици, обитават главно градовете, а по онова време те не са гъсто заселени, отново влиза в играта количественият феномен на „прага“, вече способствал порано за раждането на испанския антиюдаизъм. Освен това новите християни, възползвайки се от свободата на действие, която им осигурява кръщението, преуспяват още повече, отколкото по времето, когато са практикували старата си ре­ лигия. Те прекрачват опасен праг на сполука, този път в качес­ твено отношение, като се налагат повече от когато и да било като съветници на принцове, водещи търговци и данъчни аген­ ти. Свързват се чрез брак със старите християни и скоро найусърдните заемат високи постове в църковната йерархия и религиозните ордени - сигурно е, че не всички покръствания са чиста формалност. Така отричането от старата вяра отк­ рива пред новите християни професионални кариери, по-блестящи от онези, на които са могли да се надяват преди. Чувството, че са изместени, у старите християни, на­ ред със завистта, към която се притуря старата враждеб­ ност към евреите, събирачи на данъци, обяснява първия из­ блик срещ у conversos в Испания - в Толедо през 1449109. За първи път в Испания общинско тяло, опирайки се върху „църковното и гражданското право“ и изброяването на все­ възможните престъпления и ереси, извършени от новите християни, решава, че те вече няма да са достойни да зае­ мат частни и обществени постове в Толедо и неговото пра­ вораздаване. Така се ражда първото испанско постановле­ ние за „чистотата на кръвта110“. Както винаги през разглеждания период личните без­ покойства биват подети от теологичния дискурс, който в ат­ мосферата на маниакалност придава национално, дори меж­ дународно звучене на онова, което първоначално е частно и локално. На най-високо културно ниво се подема - след инцидентите в Толедо - дебатът между противници и под­ дръжници на статута за „чистотата на кръвта“. След 1449 са написани много произведения, протестиращи срещу толедските сегрегатори. Трактатът на Алонсо Диас де Монтал-

вош , адресиран до Хуан II, упреква християните, нетолерантни към новопокръстените, че разрушават единството на църквата. Христос е нашият мир: сдобрил е евреи и езич­ ници. Отхвърлянето на conversos е разколническо, дори еретическо деяние. Разбунтувалите се в Толедо били „вълците на Христа“. Зад паравана на религията те се домогвали до материалните блага. Още по-широко загребва Defensorium unitatis christianae (същ о от 1449) от един converso, дон Алонсо де Картахена, епископ на Бургос и син на дон Пабло де Санта Мария, който след покръстването си написва Scrutinium scripturarum и също става епископ на Бургос. Чо­ вечеството имало общ произход от Адам и това единство било възстановено и в новия Адам, Христос. Бог дал спе­ циална мисия на еврейския народ отпреди Христос и поже­ лал Спасителя да се роди при евреите, за да осъществи сли­ ването на евреите с езичниците. Евреите, покръстващи се в християнската вяра, били като освободени военнопленници, завръщащи се у дома. Продължителността на тяхното пленничество не е от значение. Преследвайки своите братя conversos, старите християни от Толедо действали разколнически. А който разрешава схизмата и отхвърля единство­ то на църквата, е еретик112. На свой ред папа Николай V , все през 1449, анатемосва Толедския едикт срещу conversos в була, която впоследствие се опитват да обезсилят, като ос­ порват и нейната автентичност. В Scrutinium scripturarum седемнайсет години преди случая в Толедо дон Пабло де Санта Мария съветва заст­ рашените юдеохристияни да се придържат към тактиката: притискай непреклонните, за да защитаваш покръстените. Същата линия на поведение възприема през шейсетте го­ дини на X V век върховният ръководител на ордена на йеронимитите Алонсо де Оропеса, от когото францисканците в отворено писмо искат помощ и съвет, за да се борят срещ у промъкването на все повече неохристияни в рели­ гиозните ордени. В Lumen ad revelationem gentium Оропе­ са отговаря с притеснение на смущаващото искане, защото неговият орден наброява много conversos. Както Пабло де Санта Мария и той прави разлика между евреи и нови

християни. Първите са по-опасни от езичниците, еретици­ те и разколниците. Но старите християни рушат вярата и единството на църквата, като поставят под съмнение все­ ки от еврейската раса, който се е покръстил. Следователно трябва да се защитават conversos срещу бившите им едноверци: което означава последните да бъдат изолирани или насилени да прегърнат християнството, ако е възможно, „с лю бов“, и ако е необходимо, „с наказания113.“ Ариегардна битка с едно вече притъпено оръжие: вълшебното свойст­ во на кръщението. Притъпено оръжие ли? Показателни в това отношение са поведението и противоречията на Алонсо де Еспина. Fortalicium наистина препоръчва насилстве­ ните кръщения. Ала подстрекаващата творба на войнстващия францисканец не е само каталог на престъпленията на онези, които продължават да се подчиняват на Мойсеевите закони. Тя предлага списък и на беззаконията, извърше­ ни през последно време от новопокръстените в Испания отрицание на Троицата, нелегално честване на празника на шатрите*, спазване на ритуала на обрязването и пр.114 Ев­ реите - покръстени или не - били покварена нация и нови­ те християни били наследили духа на злото от предците си. Затова не трябвало да се прави разлика - за което настоя­ ва Пабло де Санта Мария - между „вярващи евреи“ (кои­ то виждат в Исус месията, обещан от Стария завет) и „ев­ реи неверници“ (които отхвърлят Христос), а между „тай­ ни евреи“ (conversos ) и „публични евреи“ (заклетите). Ето ни в сърцето на един теологичен расизъм, който изразява в дълбочина страха да не би християнският свят да бъде удавен, разрушен отвътре от отколешните си врагове, ста­ нали по-опасни отпреди, защ ото са камуфлирани. Скоро ще дадем ориентири, за да можем да просле­ дим във времето и пространството на испанския Ренесанс разпространението на статута за „чистотата на кръвта“. Но преди това да хвърлим поглед отвъд X V век върху аргумен'Сукот, празникът на шатрите напомня за живота на евреите по време на 40-те години скитничество в пустинята при извеждането им от Еги­ пет. - Б. пр.

тацията на противниците на conversos. Усеща се по-силно от когато и да било, че те разсъждават от позицията на обса­ дени. Да вземем писмата и различните писания на епископа на Толедо, Силисео, който през 1547 успява да изключи но­ вите християни от каноническия съвет на своята катедра­ ла"5. На Силисео му се привижда на хоризонта призракът на „Новата Синагога“. Евреите, кръстени или не, си остава­ ли народ непостоянен, винаги податлив на отмятане и пре­ дателство. Затуй свети Павел отказвал да допуска новопок­ ръстени от тяхната раса до епископски сан. Поведението м у било достойно за следване: убедително доказателство били многобройните злодеяния и заговори, в които се провини­ ли испанските conversos. Много евреи станали християни само от страх: затова искали да си отмъстят. Налагало се ново отвоюване, „Реконкиста“, на Испания срещу една гру­ па, която подривала духовенството. „В тази църква, пише той, едва ще откриеш някой, който да не е от техните - ця­ лата или почти цялата испанска църква е управлявана от тях.“ Освен това Силисео настоява с декрет да се забрани на покръстените да практикуват медицина, хирургия и фар­ мация - защото се опитвали да убият старите християни; да им се забрани и да влизат чрез бракосъчетания в техните се­ мейства. Двойната предпазливост е по-сигурна. Тъй като Толедският църковен статут среща съпро­ тива, в негова защита през 1575 се обявява благородник от Кордова, Симанкас, който вероятно се домогва до архиепископско кресло116. Defensio statuti toletani повтаря класи­ ческите обвинения, но особено набляга върху „еврейското коварство“ по времето на Юда. От раждането до смъртта на Спасителя всички елементи - звезди, море, слънце признавали неговата божественост. Но евреите го изпрати­ ли на смърт и продължавали да го разпват всяка година. Освен това, крайната амбициозност била характерна отли­ ка на този разбойнически народ. Затова покръстените се опитвали не само да заграбят религиозните облаги, но и да си ги направят наследствени. Доказателството за тяхното покръстване често било присторено и те не желаели да се посветят на никакъв ръчен труд; тайната им цел била да от-

краднат богатствата на старите християни. Подозрителна била и солидарността, която новите християни демонстри­ рат помежду си. Приличали на стадо прасета - щом някое изгрухти, всички започват да квичат и се скупчват, та да се защитават взаимно. Все пак Симанкас признава, че има и искрени покръствания - нека приемат земното чистилище, общ ественото изолиране. Един ден, след като времето си свърши работата, новите християни накрая ще могат да бъдат допускани до всички постове. Дори тази уговорка изчезва от малкото злобно писа­ ние, което съчинява към 1674 францисканецът Франсиско де Торехонсийо - Centinela contra Judios, puesta en la torre de la Iglesia de D iosnl. Красноречиво заглавие: църквата ce нуждае от часови, които да бдят срещ у еврейската опас­ ност. Но от подобна формулировка кой би се досетил, че израилтяните са били прогонени от Испания още преди двеста години? Всъщност Торехонсийо не прави истинска разлика между евреи и conversos. Дългият списък на прес­ тъпленията на първите (включително ролята им за чумата от 1348) му е достатъчен, за да вини вторите. Новите хрис­ тияни избягвали да казват „Отче наш“. Не вярвали в Тро­ ицата. От предците си били наследили непобедима омраза срещ у християнството. За да се зарази някой, било доста­ тъчно майка му да е еврейка, или да има било четвърт, би­ ло дори само осминка еврейска кръв. Как да се сдобри толкова радикален антисемитизъм с теологията на покръстването? Къде отива резултатност­ та на тайнството? Способността му да сътвори „нов чо­ век“? Отговори не липсват: новите християни не са нака­ зани заради „покварения“ си произход, а защото опитът по­ казва, че често са вероотстъпници (Симанкас); въпреки кръщението лошите наклонности се предават физически от родителите на децата с „течностите“ (Кастехон и Фонсека); свети Тома твърди, че потомците на грешници избягват „духовните“ наказания, заслужени от предците им, но м о­ гат да понесат „земни“ санкции поради неверието на свои­ те предшественици (Пореньо). Всичко може да се оправ­ дае, когато буквата забравя духа и когато се страхуваш.

Няколко показателни жалона помагат да се проследи с пог­ л ед надигането на испанската нетолерантност спрямо conversos. Тук кратката хронология впечатлява по-силно, отколкото дългите разсъждения"8: 1467: след надигане на новите християни в Толедо е върнат общинският статут от 1449. 1474: кървав бунт срещ у conversos в Кордова и в много селища на Андалусия; новите християни са изклю­ чени от всякаква публична длъжност в Кордова. 1482: зидарската задруга в Толедо забранява на сво­ ите членове да доверяват тайните на занаята на хора с ев­ рейско потекло. 1486: орденът на йеронимитите (който наброява из­ вестен брой conversos) след години колебание решава: а) докато инквизицията продължава задачата си, никой от по­ томството на новопокръстените до четвърто коляно не м о­ же да бъде приет в ордена; б) новите християни, вече чле­ нове на ордена, няма да заемат никакъв пост и няма да бъ­ дат допускани до проповедничество. Който наруши тези разпоредби, ще бъде отлъчен. Отричайки булата на Нико­ лай V, папа Александър VI - който е испанец - одобрява през 1495 тези разпоредби, които стават примерни. 1489: провинция Гипускоа, страхуваща се от приток на нови християни към страната на баските, забранява на всеки converso да се установява в провинцията и да сключ­ ва брак там. 1496: първи мерки на доминикански манастир - в Авила - срещ у новите християни. 1497 (най-късно): Statutum contra Hebraeos (всъщ­ ност срещу покръстените евреи) на колежа Сан Антонио де Сигуенса. 1515: каноническият съвет на катедралата в Севиля приема статут за „чистотата на кръвта“ и се затваря за де­ цата на юдеохристияните „еретици“, което е одобрено от Лъв X през 1516; папа Климент VII разпростира забраната върху „внуците на еретиците“ (1532), а Павел III - върху правнуците (1546). 1519: разпоредби срещ у покръстените в колежа Сан

Илдефонсо д ’Алкаля, който е създаден от Сиснерос без ни­ каква дискриминация от този вид119. 1522: на евреите се забранява да се дипломират в университетите на Саламанка, Валядолид и Толедо. 1525: папата разрешава на францисканците да из­ ключват от длъжности и почести на ордена потомците на евреи и да не допускат conversos в редиците си. 1530: каноническият съвет на катедралата в Толедо приема статут за „чистотата на кръвта“, одобрен от Рим чак през 1555. 1531 : Рим разрешава на доминиканците от Толедо да изключват новите християни от ордена. 1547: каноническият съвет на катедралата в Толедо, главната църква в Испания, по настояване на епископа Силисео вече няма да приема каноници без проучване на ра­ совия произход. След противоречия и колебания идва офи­ циалното утвърждаване: от папа Павел IV през 1555 и от крал Филип II през 1556. 1593: на петата си обща конгрегация Обществото на Исус изключва християните от еврейски произход. При то­ ва Игнаций Лойола (умр. 1556) изглежда не е споделял предпазните мерки на своите съотечественици по отноше­ ние на „чистотата на кръвта“ и много от близките му сът­ рудници като Лайнес и Поланко са от еврейски произход. Тъй като разпоредбите, приети през 1547 от канони­ ческия съвет на катедралата в Толедо, стават правна нор­ ма и легализират изискването за limpieza на Иберийския полуостров, Испания дълго време ще живее под режима на статути за „чистота на кръвта“, които XVII век няма да у с­ пее да промени чувствително. Ето как налагат догма и съз­ дават мит, свързан с двете главни испански ценности: ре­ лигията и честта. Напрежението, страховете и обсебеността, които те предизвикват почти постоянно по всички ета­ жи на обществото, се компенсират от гордост и идентич­ ност, завоювани на тази цена. Испания има ясното съзна­ ние, че е крепост на правата вяра, скалата, о която се раз­ биват ереси и всички пристъпи на злото. Благородството й пред лицето на вселената е свързано с теологичното й

превъзходство120. Сякаш една страна, късно самоосъзнала се, се е нуждаела от този негатив - евреина, - за да се от­ крие и намира себе си в необходимостта да го съчини на­ ново, след като вече го е експулсирала или покръстила. Без което вътрешната й цялост би се оказала застрашена. М о­ гъща, но изложена на атаки, Испания устоява на многобройните си врагове единствено като сама си създава интег­ рационен фактор, който й помага да определи своята лич­ ност. А „преди национализмите, изковани през XIX век, на­ родите се чувстват наистина свързани само в чувството за религиозна принадлежност121.“ За да стане или „за да ста­ не отново Европа“, Испания се превръща във „войнстващо християнство122“. Но защо войнстващото християнство от онова вре­ ме трябва да е антиеврейско? Тази нетърпимост не е ли от­ говорът на друга нетърпимост? С обичайния си талант и голяма задълбоченост Фернан Бродел отбелязва, че ев­ рейското поведение по време на Ренесанса съвсем не е „мирно“ и приветливо. Тъкмо обратното, еврейската „ци­ вилизация“ тогава се е показала „активна, готова за прозелитизъм и битка“. Гетото е не „само символ на затвора, в който са заточили евреите, но цитаделата, в която сами са се оттеглили, за да защитават своите вярвания и следване­ то на Талмуда“. На прага на XVI век еврейската нетърпи­ мост трябва да е била „по-голяма от тази на християни­ т е 123“. Забележка, която тежи на мястото си, защото идва от историк без никакво антиеврейско чувство. Все пак се налага да нюансираме: защо еврейските общности са били приети в каролингска Европа, в Испания „на трите рели­ гии“ и в Полша от XVI век, а по-късно идва враждебност­ та по техен адрес? И как последователните сегрегации да не засилят сцеплението и особеността на отхвърляната група? Чия нетърпимост е била първа? „Какво чудно, ако това малцинство се е държало съобразно представата, ко­ ято са имали за н его124?“ Друг въпрос, който удвоява ефек­ та на предшестващите: когато евреите са експулсирани от цяла страна - Франция, Нидерландия или Англия - и не представляват там дори значителни групи от покръстени,

защо е тази трайна омраза към отсъстващите - хора, кои­ то всъщност не са виждали от двеста-триста години? Тук не играят нито понятието „праг“, което несъмнено е има­ ло значение в Испания, нито различните категории завист, които би възбудила срещу себе си една влиятелна с богат­ ството и културата си общност. Следователно се налага да се гмурнем в дълбините на колективната психика. Установена е връзка между страховете от призраци и антисемитизма. „Ако страхът от завръщащи се от отвъд­ ното изглежда вроден и обуславя в известна степен психич­ ния живот на човечеството, какво странно има в това, че се е проявил толкова силно по адрес на една нация, мърт­ ва и все пак жива125?“, пише Р. Льовенщайн. Други обясня­ ват някогашния антиюдаизъм с Едиповия конфликт. Евре­ инът представлявал за християнския свят „лошият баща“, противопоставен на Сина Божий, на когото се позовава църквата. Така враждебността към падналия Израил изра­ зявала конфликта между децата, носители на послание на опрощение, и бащите, останали верни на закона на възмез­ дието, наложен от Бога Отец126. Включвам тук тези опити за обяснение доколкото и само доколкото се отнасят до централната теза на настоящата книга, насочвайки погле­ да към реакциите на войнстващата църква. Нали клерикалната култура, повече от която и да било друга, можела да се опасява от вечните богоубийци - прокълнати призраци, пришълци от миналото - или от заплахата на един строг Бог Отец? По времето на Ренесанса (в най-широк смисъл) „най-мотивираните“ християни обикновено се страхували най-силно - и най-съзнателно - от евреите. Наред с това се страхували от идолопоклонничеството, турците, мориските - други покръстени - и от всички врагове, които под командването на Сатаната задружно нападали християнс­ ката цитадела. Та надхвърляйки отделните обяснения, след­ ва да включим антиюдаизма от XIV-XVI век в едно цяло и да поставим поведението спрямо евреите в една хомоген­ на серия от поведения. Не само християнска Испания се мислела в опасност, а цялата наставляваща църква се е по­ чувствала тогава в състояние на крехкост и несигурност,

453

СЛУЖИТЕЛИТЕ НА САТАНАТА: II. - ЕВРЕИНЪТ...

страхувайки се едновременно от Бога и от дявола, от въз­ мездяващия Отец и всички въплъщения на злото - сред ко­ ито и евреина. И преди XIV век има прояви на антиюдаизъм - ло­ кални, различни и спонтанни. Впоследствие постепенно те отстъпват място на един обединен, теоретизиран, обобщен, клерикализиран антиюдаизъм.

X. С л уж и те л и те на С а т а н а т а

III.

Ж ен ат а

1.

Е дно отколеш но обвинение

В началото на модерните времена в Западна Европа антиюдаизмът съвпада с лова на вещици. Това не е случай­ но. П одобно на евреина, и жената е идентифицирана като опасен помощник на Сатаната не само от църковните слу­ жители, но и от мирските съдии. Диагнозата датира отдав­ на, но тогава е формулирана с особена неприязън и най-ве­ че широко разпространена благодарение на книгопечатане­ то, макар че в онази епоха изкуството, литературата, двор­ цовият живот и протестантската теология сякаш предоста­ вят по-големи възможности на жената. Н еобходимо е да хвърлим светлина върху тази сложна ситуация и да прос­ ледим как ръководната култура преобразува един спонта­ нен страх в умозрителен. Мъжкото поведение спрямо „втория пол“ винаги е било противоречиво, колебаещо се между привличане и от­ блъскване, омая и враждебност. Библейският юдаизъм и гръцкият класицизъм последователно са изразявали тези противоположни чувства. От каменната ера, оставила ни много повече женски, отколкото мъжки изображения, до романтичната епоха жената е била в известен смисъл пре­ възнасяна. Първо богиня на плодородието, майка с щедра гръд и образ на неизчерпаемата природа, с Атина Палада тя става богиня на мъдростта, с Дева Мария извор на ми­ лост и усмивка на върховната доброта. Вдъхновяваща по­ етите от Данте до Ламартин, „вечната женственост ни въз­ висява“, пише Гьоте. Като дете свети Йоан Златоуст бил слаб ученик. Един ден, както се молел пред статуята на Б о­ городица, тя оживяла и му продумала: „Йоане, ела ме це­ луни по устните и ще бъдеш одарен със знание... Не се страхувай. Детето се поколебало, па притиснало устни до

устните на Богородица. Тази едничка целувка го изпълни­ ла с огромна мъдрост и със знанието на всички изкуства1. Боготворенето на жената от мъжа през вековете би­ ва уравовесявано от страха, който мъжът изпитва от дру­ гия пол, по-специално в обществата с патриархални струк­ тури. Този страх дълго време е пренебрегван от науката и дори психоанализата до неотдавна го подценяваше. При то­ ва взаимната враждебност, която противопоставя двете съставки на човечеството, изглежда винаги е съществува­ ла и „носи всички белези на несъзнателен импулс2“. Така че успехът на една двойка зависи, поне в наши дни, от о с­ ветляването на тази дълбока даденост и - във всеки слу­ чай - от ясното приемане и от двамата партньори на хетерогенността, на взаимното допълване на двата пола и на свободата на другия. Корените на страха от жената у мъжа са по-многобройни и комплексни, отколкото си ги е представял Фройд, който ги свежда до страха от кастрация, самият той след­ ствие от желанието на жената да притежава пенис. Жела­ нието за пенис несъмнено е понятие без никаква основа, коварно вмъкнато в психоаналитичната теория поради у б е­ деност в мъжкото превъзходство. Затова пък Фройд с пра­ во отбелязва, че в женската сексуалност „всичко е неясно... и много трудно да се изучава по аналитичен начин3“. Симон дьо Бовоар признава, че „женският секс е тайнствен за самата жена, скрит, изтерзан... Д о голяма степен жена­ та не признава за свои желанията м у именно защото не се припознава в него4“. За мъжа майчинството вероятно ще си остане завинаги дълбока мистерия, затова звучи досто­ верно предположението на Карен Хорни, че страхът, кой­ то жената вдъхва на другия пол, се дължи именно на тази мистерия, извор на толкова табута, ужаси и ритуали, мис­ терия, която я свързва много по-тясно, отколкото нейния другар, с великото дело на природата5 и я превръща в „све­ тилище на странното6“. Оттук различните и все пак соли­ дарни съдби на двамата партньори в човешкото приключе­ ние: майчиният елемент представя природата, а мъжкият - историята. Затова майките са навсякъде и винаги същи-

те, докато бащите са много по-обусловени от културата, на която принадлежат7. Понеже е по-близо до природата и посведуща за нейните тайни, в традиционните общества на жената винаги се приписва дарбата не само да пророкува, но и да лекува или да вреди чрез тайнствени рецепти. В противовес и някак за да си придаде стойност, мъжът оп­ ределя себе си като аполонов и рационален тип за разлика от дионисиевата и инстинктивна жена, по-подвластна на тъмното, несъзнателното и съня. Поради дълбоките си ко­ рени, неразбирането между двата пола може да бъде отк­ рито на всички равнища. Жената си остава вечна загадка за мъжа: той не знае какво иска тя - констатацията е на Фройд. Тя го желае герой, а се опитва да го задържи вкъ­ щи, готова да го презре, ако той я послуша. За него тя е вечното живо противоречие, поне докато той не разбере, че тя е движена едновременно от желание към мъжа и стре­ меж към стабилност: две необходими условия, за да се осъ­ ществи съзидателното дело, с което е натоварена. Тайнство на майчинството, но още повече мистерия на женската психология, свързана с лунните цикли. Прив­ лечен от жената, другият пол е също толкова и отблъск­ ван от менструалното течение, миризмите, секрециите на своята партньорка, от околоплодната течност и изхвърля­ ното при раждане. Известна е унизената констатация на свети Августин: „Inter urinam et faeces nascimur.“* Това от­ вращение и други подобни раждат в течение на вековете и от единия до другия край на планетата многобройни заб­ рани. Жената с менструация се смята за опасна и нечиста. Има опасност да навлече всевъзможни беди. Затова тряб­ ва да бъде отдалечена. Вредоносната нечистота се разпрос­ тира и върху самата родилка, поради което след раждане­ то тя трябва да бъде сдобрена с обществото чрез пречис­ тващ ритуал. Въпреки това в много цивилизации смятат жената за дълбоко омърсено същество, което е държано настрана от определени ритуали, което е изключено от много свещенослужения и на което по правило е забране‘Сред урина и мръсотии се раждаме (лат.). - Б. пр.

но да се докосва до оръжията. Отблъскването, което вдъх­ ва „вторият пол“, е засилено от гледката на разрухата на едно същество, по-близо, отколкото мъжа, до материята и следователно по-бързо и по-очевидно податливо на „разва­ ла“, отколкото претендиращия, че въплъщава духа. Затова стара и трайна иконографска и литературна тема е привид­ но приятната жена, чийто гръб, гърди и корем обаче вече са загнили. Морализирана, темата става християнска, но немската Фрау Х ол е, датската Елефрувен и шведската Скогснуфва, три образа на „приканващата жена“, чието тя­ ло обаче гъмжи от червеи, са с предхристиянски произход8. Дали пък мъжкото съзнание не е било настроено да възп­ риема женските парфюми като прикритие на латентното или вече проявено телесно загниване на партньорката? Това основно противоречие при жената, даваща живот и вестителка на смъртта, е усещано през вековете и изразя­ вано чрез култа към богините майки. Земята майка е утро­ бата кърмилница, но и царството на мъртвите под земята или във водните дълбини. Тя е съсъдът на живота и смърт­ та. Подобна на онези критски урни, които съдържали вода­ та, виното, зърното, но и праха на покойниците. Според Симон дьо Бовоар тя има „лице на мрака, тя е хаосът, от който е произлязло всичко и към който един ден ще се завърне всичко... Тъмно е в утробата на зе­ мята. Този застрашителен мрак, противоположност на плодовитостта, готов да погълне мъжа, го ужасява9“. Не случайно в много цивилизации с грижите за мър­ твите и погребалните ритуали са натоварени жените. Защото ги смятат много по-тясно свързани, отколкото мъжете, с цикъла на вечното завръщане, който увлича всички същес­ тва от живота към смъртта и от смъртта към живота. Же­ ните създават, но и унищожават. Оттук и многобройните имена на богините на смъртта. Оттук многобройните леген­ ди и образи на женски чудовища. „Майката човекоядка (включително и Медея) е също толкова универсален и дре­ вен образ, колкото самото канибалство, старо колкото чо­

вечеството 10.“ Затова пък мъжете човекоядци са рядкост. Зад обвиненията през X V -X V II век срещу толкова вещици, които били убили деца, за да ги предложат на Сатаната, се крие подсъзнателният древен страх от женския демон, уби­ ващ новородени. Индуистката богиня Кали, майка на света, е навярно най-грандиозният изкован от човека образ на же­ ната разрушителка и създателка. Красива и кръвожадна, тя е „опасната“ богиня, на която всяка година трябва да се при­ насят в жертва хиляди животни. Тя е слепият майчински принцип в основата на цикъла на обновлението. Тя предиз­ виква взрива на живота, но същевременно сее слепешката чуми, глад, войни, прах и смазваща жега'1. На кръвожадна­ та Кали в определен смисъл съответстват в древногръцко­ то мислене Амазонките, „ненаситни“ за човешка плът; Парките, които отрязват нишката на живота; Ериниите, „прок­ лятия“, „неукротими“, „отмъстителки“, толкова страшни, че гърците не смеели да произнесат името им. Нима Dulle Griet, „Лудата Трета“ на Брьогел на свой ред не изразява мъжкия страх пред сляпото женско вилнеене12? Така че мъжкият страх от жената отива отвъд стра­ ха от кастрация, идентифициран от Фройд. Но все пак не­ говата диагностика не е грешна, при условие, че я отделим от тъй нареченото желание на жената да притежава пенис, което психоанализата без достатъчни доказателства нала­ га като постулат от сам ото си начало. Клинични досиета, митология и история наистина потвърждават страха от кастрация у мъжа. Познати са над триста версии на мита за vagina dentata у индианците в Северна Америка. Откри­ ваме го и в Индия понякога със също показателна вариан­ та: вагината няма зъби, но е пълна със змии. Страхът от кастрация е изразен в цяла глава на Malleus maleficarum (Част I, гл. IX): „Способни ли са вещиците да накарат ня­ кого да повярва, че мъжкият член е отнет или отделен от тялото13?“ Отговорът е „да“, като при това са убедени, че демоните наистина са способни да откраднат пениса на ня­ кого. Този въпрос и този отговор, които откриваме в повечето трактати по демонология от Ренесанса, са подплате­ ни и от категорично потвърждаване на урочасването чрез

връзване на възли - истински еквивалент на кастрацията, понеже жертвата се мисли за временно или окончателно лишен от мъжката си м ощ и . Жената тревожи посъзнанието на мъжа не само като съдник на неговата сексуалност, но и поради склонността му да си я представя ненаситна - като огън, който непре­ къснато трябва да захранва, - поглъщаща го като богомолка. Мъжът се страхува от сексуалното канибалство на сво­ ята партньорка, оприличена в една малийска приказка на огромна търкаляща се кратуна, която гълта всичко по пъ­ тя си 15. Или си представя Ева като океан, по който се носи крехкият м у кораб, като бездна, която го всмуква, като дълбоко езеро, бездънен кладенец. Бездната е женското проявление на погибелта. Затова трябва да се устоява на замайващите призиви на Цирцея или Лорелай. Защото мъ­ жът никога не е победител в любовния дуел. Жената е „фа­ тална“ за него. Тя му пречи да бъде каквото е, да изявява своята духовност, да намира пътя към своето спасение. Съпруга или любовница, тя е тъмничарката на мъжа. За­ това преди големи начинания или в хода на осъществява­ нето им той трябва да се съпротивлява на женските съ б­ лазни. Така правят Одисей и Кетцалкоатъл. Да се поддаде иа омаята на Цирцея, означава да изгуби самоличността си. От Индия до Америка, от Омировите поеми до строгите трактати на Контрареформацията откриваме темата за мъ­ жа, погубен, защ ото се е оставил на жената. Дълго време са вярвали, че не е възможно приятел­ ство между мъжа и жената. „Сякаш приятелството е измис­ лено от мъжа, за да овладее стария си страх от жената“, пише Мари-Одил М етрал. Приятелската връзка се явява средство „да се неутрализира женската магия, произтича­ ща от властта на жената над живота и сговора й с приро­ дата“. При това положение, „да се подчини жената, озна­ чава да се овладее опасният характер, приписван на при­ същата й нечистота и на тайнствената й сила16“. Великолепно зло, пагубно удоволствие, отровна и из­ мамна, жената бива обвинявана от другия пол, че е въвела ма земята греха, нещастието и смъртта. Гръцка Пандора

или юдейска Ева, тя е извършила първородния грях, отва­ ряйки кутията, съдържаща всички злини, и изяждайки заб­ ранения плод. Човекът е търсел някой отговорен за стра­ данието, поражението, изчезването на земния рай, и е на­ рочил жената. Как да не се страхуваш от същество, което е най-опасно, когато се усмихва? Сексуалната пещера се е превърнала в лепкавата паст на ада. Така че страхът от жената не е измислица на христи­ янските аскети. Но е истина, че християнството много рано си го присвоява и после размахва това плашило чак до пра­ га на XX век. Агресивният антифеминизъм, откроен тук поспециално през периода X V I-XVII век, не е новост в идео­ логическия дискурс. Дали е точен прочит на Евангелието? Тъкмо обратното, в текстовете, които разпространяват уче­ нието на Христос, откриваме „милосърден полъх, който об­ гръща и жените, и прокажените“ (Симон дьо Бовоар17) и най-вече революционното изискване за основно равенство между мъжа и жената. На фарисеите, които питат позволе­ но ли е човеку да гони жена си по всяка причина, Христос отговаря: „Не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сът­ вори, мъж и жена ги сътвори и каза: „затова ще остави чо­ век баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът“? Тъй че вече не са двама, а една плът (Матей, 19:1-9 и Марк, 10:1-9). Поведението на Христос спрямо жените е толкова новаторско, че шокира дори уче­ ниците му. Докато еврейските жени не са допускани да припарят до дейността на равините и са изключени от култа към Храма, Христос обича да се заобикаля с жени, разговаря с тях, смята ги за пълноправни личности, особено когато са презрени (Самарянката, публичната грешница). Той приоб­ щава жените към проповедническата си дейност: „Той об­ хождаше градове и села..., пише свети Лука, и с него бяха дванайсетте, и някои жени, които бе излекувал от зли духо­ ве и болести: Мария, наричана Магдалина..., и Йоанна, же­ на на Хуза, домакин Иродов, и Сузана, и много други, кои­ то му услужваха с имотите си“ (Евангелие от Лука, 8:1-3). И докато учениците, с изключение на Йоан, изоставят Спа­

сителя в деня на неговата смърт, жените му остават верни, там, в подножието на кръста. Те са първите свидетели на Възкресението: пункт, по който съвпадат и четирите еван­ гелия18. Но от самото начало и конкретно със свети Павел църквата изпитва трудност да мине от теорията към прак­ тиката. Равенството, препоръчвано от Евангелието, отстъп­ ва пред фактическите пречки, родени от културния контекст, в който се разпространява християнството19. Срещу „нова­ торското известяване на бож ественото равенство20“ на двамата партньори действат патриархалните структури на евреи и гръкоримляни и дългата интелектуална традиция, която от питагорейството до стоицизма, минавайки през Платон, проповядва откъсване от земните реалности и де­ монстрира еднакво презрение към ръчния труд и към плът­ та {„Tota mulier in utero“). Свети Павел, който е в основата на двусмислеността на християнството по отношение на женския проблем, наистина провъзгласява евангелската универсалност („Няма вече иудеин, ни елин..., няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие сте в Христа Иисуса.“ (Послание до Галатяни, 3:8).* Но син и ученик на фарисеин, както и римски гражданин, той доп­ ринася за поставянето на християнската жена в положение, подчинено едновременно на църквата и на брака. Той я кара да си забулва главата на молитвените сбирки и, припомняй­ ки втория разказ за сътворението (Битие, глава 2:21-24), пи­ ше: „И не мъжът е създаден за жената, а жената за мъжа“ (Първо послание до Коринтяни, 1 1 :9 ) - думи, частично оп­ ровергани от контекста, но за него християнската традиция забравя да си спомня. Колкото до прочутата брачна алего­ рия, тя става основа на „догмата за безпрекословното под­ чинение на жената пред мъжа“ и допринася „ да се сакрализира една антифеминистка културна ситуация21“. Да при­ помним думите: „Вие, жени, покорявайте се на мъжете си, като на господа; защ ото мъжът е глава на жената, както и Христос *В българския превод 3:28. - Б. пр.

е глава на църквата, и Той е спасител на тялото. Но както църквата се покорява на Христа, така и жените да се поко­ ряват на мъжете си във всичко“ (Послание на св. ап. Павла до Ефесяни, 5:22-24). Два пасажа от написаното от св. Павел са изиграли важна роля за изключването на жените от свещеническоепископския сан. От Първо послание до коринтяни, 14:3435: „Жените ви в църквите да мълчат; тем не е позволено да говорят, а да се подчиняват, както казва и законът.“ Вто­ рият пасаж (Първо послание до Тимотея, 2:11-14) е също толкова категоричен - свети Тома Аквински ще се позове на него - и гласи : „На жена не позволявам да поучава, нито да господствува над мъжа, но заповядвам да бъде в б ез­ мълвие.“ П овечето тълкуватели днес смятат, че и двата текста са вмъкнати допълнително. От друга страна, свети Павел многократно е изразявал своята признателност към жените, чиято апостолска дейност подпомага неговата. Той със сигурност не е бил женомразец. В се пак е споделял андроцентризма на своето време22. Очакването на близкия край на света, превъзнасянето на девствеността и на чистотата, както и мъжката интерпре­ тация на разказа за падението в Битие (3:1 -7) засилват още повече маргинализацията на жената в създаващата се хрис­ тиянска култура. Затова не бива да се изненадваме, когато откриваме под перото на първите християнски писатели и на Отците на църквата тежки антифеминистки акценти. Тертулиан се обръща към жената със следните думи: „... Би трябвало винаги да си в траур, покрита с дри­ пи и потънала в покаяние, за да изкупиш греха, че си погубила човешкия род... Ти, жено, си вратата на дя­ вола. Ти докосна дървото на Сатаната и първа нару­ ши божия закон23.“ Агресивността на Тертулиан и обидната му грубост прикриват истинска неприязън към тайните на природата и майчинството. В „За моногамията“ (De monogamia) той го­

вори с отвращение за гаденето у бременните жени, увисна­ лите гърди и ревящите бебета. В известен смисъл подобно отношение откриваме и у свети Амброзий, който също от­ рича брака. Като възхвалява девствеността, той предлага нов женски тип с гарантирано бъдеще: понеже бракът не е цвете, майчинството носи само болки и грижи, по-добре жената да ги загърби и да избере девствеността, възвишено и почти божествено състояние24. Според свети Йероним бракът е плод на греха. В писмо до младо момиче той го съветва да остане девствено и се отнася с презрение към библейската повеля: „Плодете се и множете се, пълнете земята“. „Ти дръзваш да принизяваш брака, благословен от Бога?“, ще речете вие. Не е принизяване на брака, ако пред него предпочетеш девствеността... Никой не сравнява зло с добро. Нека омъжените жени са гор­ ди да се наредят след девствениците. „Плодете се и множ ете се, пълнете земята“ (Битие, 1:28). Да се плодят и множат онези, що искат да пълнят земята. Твоята дружина е в небесата. „Плодете се и множете се ...“: тази заповед се изпълни след сътворението, след голотата и смокиновите листа, които известява­ ха лудите прегръдки на брака25.“ Сексуалността си е чист грях: това уравнение слага тежък печат върху християнската история. Бракът, който при­ виква към сладострастията - последните оприличавани на „гной“ от Методий от Олимп*, - се противопоставя на съ­ зерцанието на светите неща. А „девствеността, физическа ця­ лост, пречистване на душата и посвещение Богу... е завръща­ не към първородната чистота и безсмъртието, чиято реал­ ност доказва26“, пише Мари-Одил Метрал. Понеже желание­ то се смята за нещо мътно, лошо и ненаситно, още от времето на Отците на църквата задълго се установява поредица от­ ношения, изразени по следния начин от Мари-Одил Метрал27: 'Епископ на Олимп в Ликия, края на III век, автор на „Угощение то на десетте девици“. - Б. пр.

св а тб а девствен ост

2-и

брак в дов ств о

скотщ ина бож ествен ост

перверзия св я тост

В църковните среди вече се приема като очевидна ис­ тина, че „девственост и целомъдрие пълнят и населяват местата в рая“ - формулировка от XVI век. Ала превъзна­ сянето на девствеността не пречи на теологията да продъл­ жава да теоретизира върху дълбоко проникналото в култу­ рата женомразство, което тя несъзнателно е възприела. Но как да се сдобри този антйфеминизъм с евангелското уче­ ние за равното достойнство на мъжа и жената? Свети Августин успява да го постигне с помощта на едно изненадва­ що разграничение: всяко човешко същество, заявява той, притежава спиритуална безполова душа и полово тяло. У мъжкия индивид тялото отразява душата, но при жената не е така. Следователно мъжът е пълно божие подобие, докато жената му е подобна само по душа, а тялото й е посто­ янна пречка за упражняването на разума, жената е по-нисша от мъжа и трябва да му е подчинена28. Тази доктрина, впоследствие утежнена в текстове, погрешно приписвани на самия свети Августин и на свети Амброзий, заедно с тях заляга в прочутия Декрет на Грациан (ок. 1140-1150), който до началото на X X век е гла­ вен неофициален източник за църковното право29. В него можем да прочетем: „Този Божи образ е у мъжа [= Адам], творение един­ ствено, от което произлизат всички човеци, получил от Бога властта да управлява като негов наместник, защото е по образа на единствения Бог. Затова же­ ната не е създадена по образ и подобие Божие.“ П ос­ ле Грациан повтаря от свое име текста на псевдо А м ­ брозий: „Не случайно жената не е създадена от съ­ щата земна пръст, както Адам, а от ребро Адамово... Затова Бог не е създал отначало един мъж и една же­ на, нито двама мъже, нито две жени; а първом мъ­ жа, после жената от него30.“

Следователно свети Тома Аквински не казва нищо но­ во, когато на свой ред поучава, че жената е създадена понесъвършена от мъжа, дори що се отнася до душата, и му дължи послушание, „защото естествено у мъжа има повече съзнателност и разум31“. Но към теологичните аргументи прибавя за по-голяма тежест внушителните тези на Аристотеловото учение: единствено мъжът играе активна роля във възпроизвеждането, неговата партньорка е само вмес­ тилище. всъщност има само един пол, мъжкият. Жената е немощен мъж. Не е за учудване, че като дебилно същество, белязано от imbecilitas, слабоумието на своята природа клише, хилядократно повтаряно в религиозната и юридичес­ ката литература, - жената се огъва пред прелъстяването на изкусителя. Затова трябва да остане под опекунство32. „Же­ ната се нуждае от мъжкар не само за да ражда, както при другите животни, но и за да се владее: защото мъжът е посъвършен по разум и по-силен по добродетел33.“ Свети Тома Аквински все пак се опитва да десакрализира забраните относно менструалната кръв, като заема по въпроса, естествено в рамките на Аристотеловата система, позиция, която бихме могли да определим като научна. Спо­ ред него менструацията е остатъчната кръв от храносмила­ нето: тя служи за направа на детското тяло и Мария не е създала по-различно тялото Христово34. Но табута от прас­ тари времена не могат лесно да бъдат победени от доводи на разума. Множество религиозни автори (Исидор от Севи­ ля, Руфин от Болоня и т.н.) и канонисти тълкуватели на Дек­ рета на Грациан утвърждават през цялото средновековие не­ чистия характер на менструалната кръв, като често откри­ то се позовават на „Естествена история“ на Плиний. Спо­ ред тях от тази кръв, заредена с прокоби, кълновете гинат, растителността умира, желязото ръждясва, кучетата побес­ няват. Забраняват на жената с менструация да се причестя­ ва, дори да влиза в църква. Оттук и по-общата забрана же­ ните да водят богослужение, да пипат свещената утвар, да изпълняват ритуални функции35. Ето как „християнското“ средновековие в широка степен събира, обосновава и умножава женомразкитс о б ­

винения, идващи от традициите, които наследява. Освен това културата вече се намира до голяма степен в ръцете на духовници, врекли се да спазват целомъдрие и безбрачие: как да не превъзнасят девствеността и да не бичуват изкусителката, от чиито примамки се страхуват. Именно страхът от жената диктува на монашеската литература пе­ риодично отправяните анатеми срещу измамните и дем о­ нични съблазни на любимата помощничка на Сатаната. Одон, абат на Клюни (X век): „Физическата хубост не стига по-дълбоко от кожата. Ако мъжете можеха да видят какво е под кожата, щеше да им се гади от жените. При положение, че не можем да докоснем с пръст храчка или лайно, как можем да пожелаем да целунем тази торба с нечистотии36?“ Марборд, епископ на Рен, после монах в Анже (XI век): „Сред безбройните клопки, които хитрият ни враг е заложил по всички хълмове и равнини на све­ та, най-лошата и от която почти никой не може да убегне, е жената, злокобна лоза на нещастието, из­ дънка на всички пороци, породила м ногобройни скандали по целия свят... Жената, благо зло, еднов­ ременно мек восък и отрова - с меч, намазан с мед, тя пронизва сърцето дори на целомъдрените37.“ Естествено монасите, за да си дадат оправдание, се опитват да отклонят другите от брака. Така прави Роже от Кан през XI век: „Вярвай ми, братко, всички съпрузи са нещастни... Ако жена му е грозотия, опротивява му и я намразва; ако жена му е красавица, бои се от ухажьори... Х убост и добродетел са несъв­ местими. Жената може да прегръща нежно мъжа си и да му дава сладки целувки, които отцеждат отрова в тишината на сърцето му! Жената няма страх от ни­ що; мисли си, че всичко й е позволено38.“ Същия несправедлив и отвратителен дискурс, осно­ ван върху елементарното противопоставяне на черно и бя­ ло - бялото е мъжката вселена, черното - женската, изра­

зяват множество средновековни скулптури. В Шарлийо и Моасак жената е обвита от змия, а огромна жаба поглъща секса й; в катедралата на Руан танцът на Иродиада; в ка­ тедралата на Оксер девойка е яхнала козел - четири при­ мера измежду хиляди. Но да не изпадаме и ние в опростителство. Средно­ вековието все повече възпява Мария и й посвещава безс­ мъртни художествени творения. А от друга страна, изоб­ ретява куртоазната лю бов и реабилитира физическата привлекателност, поставя жената на пиедестал и я прави повелителка на влюбения мъж и модел на съвършенство. Брачният култ и литературата на трубадурите имат значи­ телни продължения и може би допринасят в далечна перс­ пектива за утвърждаването на жената. Но само в далечна перспектива. Защ ото през средновековието изключителни женски персонажи са тълкувани и използвани като образи отстранени, недосегаеми, лишени от всякаква сексуалност. Възвеличаването на дева Мария се извършва за сметка на обезценяването на сексуалността. Колкото до куртоазната литература, тя не успява дори в любимата си област Окситания да промени социалните структури39. Освен това съдържа в себе си очевидно противоречие. Чистата любов, fin ’amors, предоставя инициативата на дамите и е тържес­ тво над почти универсалното женомразство, без при това да отрича сексуалността. Изпитанието asag - целувки, ми­ лувки и опипване меж ду голите партньори, но с отказ от мъжкия оргазъм - в крайна сметка представлява еротична техника и възхвала на удоволствието40, които скъсват с вул­ гарния и враждебен към жената натурализъм от втората част на „Роман за Розата“. Но ако куртоазната любов пре­ възнася и дори обожествява една или друга изключителна жена и идеалната женственост, тя изоставя на участта им огромното мнозинство личности от „втория пол“. Оттук и отмятането на Андре Льо Шаплен, който след две книги, в които възпява качествата на дамата и подчинението на лю ­ бовника, се впуска после в De amore (ок. 1185) в злъчна критика на женските пороци. Оттук и - като преминаваме от куртоазната към платоничната любов - странният па­

радокс на Петрарка, влюбен в ангелската и нереална Лаура, но алергичен към делничните грижи на брака и враж­ дебен към реалната жена, смятана за дяволско изчадие: „Жената... е същински дявол, враг на спокойствието, извор на нетърпение, повод за разпри, от които мъ­ жът трябва да се държи надалеч, ако иска да вкуси спокойствие... Нека се женят онези, които намират привлекателност в компанията на една съпруга, в нощните прегръдки, в рева на децата и мъчителното безсъние... Ако е във властта ни, ще продължаваме името си чрез таланта, а не чрез брака, чрез книгите, а не чрез децата, с помощта на добродетелта, а не на някоя жена41.“ Красноречиво признание на женомразки егоизъм, ко­ ето в случая с „първия модерен мъж“ на нашата цивили­ зация доказва слабото въздействие на куртоазната любов върху ръководната култура, която е още под господството на духовенството.

2.

Д иабол изаци я на ж ената

Именно по времето на Петрарка се засилва страхът от жената поне в част от западния елит. Затова следва да припомним тук една от водещите теми на настоящата кни­ га: докато се трупат чуми, земетресения, войни и страх от края на света - ситуация, установила се за цели три века, - най-усърдните християни осъзнават многобройните опас­ ности, които заплашват църквата. Нервността прелива в маниакална обсебеност. Разпознаваемите опасности са раз­ лични, външни и вътрешни. Но Сатаната е зад всяка от тях. В тази буреносна атмосфера проповедници, теолози и ин­ квизитори желаят да мобилизират всички сили срещу д е­ моничната офанзива. А и повече от всякога искат да дадат пример. Разобличението на сатанинския заговор върви за­ едно с болезнено усилие към по-голяма лична праволиней-

ност. В тези условия имаме основание да предположим в светлината на психоанализата, че потисканото повече от когато и да било либидо се превръща в агресивност42. Сек­ суално фрустрирани същества, които няма как да не изпит­ ват изкушения, прехвърлят върху другия онова, що не ж е­ лаят да идентифицират у себе си. Нарочват изкупителни жертви, за да ги презират и обвиняват вместо себе си. С излизането на сцената през XIII век на просяшки­ те ордени, проповедничеството добива изключително зна­ чение в Европа - такова, каквото чак ни е трудно да си представим. Въздействието му се засилва след двете ре­ форми, протестантската и католическата. Макар повечето проповеди да не са стигнали до нас, запазените позволяват да се отгатне, че те често изразяват и разпространяват женомразство на теоретична основа: жената е същество, пре­ допределено за злото. Затова предпазните средства срещу нея никога не са достатъчни. Ако не я занимаваш с благо­ честиви дела, за какво ли не би мислила? Да чуем какво проповядва Бернардино да Сиена: „Има ли да се м ете вкъщи? - Да. - Тогава накарай я да мете. Има ли съдове за премиване? Накарай я да ги измие отново. Има ли за прецеждане? Дай й да пре­ цежда. Има ли за пране? Накарай я да пере. - Ама има­ ло слугиня? - Нека да има слугиня. Карай съпругата на работа не защото трябва да се свърши, а за да се занимава. Дай й да бави децата, да пере пелени и всич­ ко останало. Ако не я свикнеш да върши всичко, ще я овладее плътското. Не я оставяй на мира, казвам ти. Докато й вадиш душата, тя няма да се кипри на прозо­ реца и няма да й минават всякакви през главата43.“ В произведенията на елзаския проповедник Томас Мурнер, главно в „Заговорът на лудите“ и „Братството на мошениците“- и двете от 1512, - и мъжът не е пощаден, но жената го отнася най-много44. Първо, тя е „домашен дя­ вол“: затова без колебание да се пердаши съпругата, дето иска да командва - не казват ли, че имала девет кожи? Вто­

ро, тя си е по принцип неверна, суетна, порочна и кокетна. Тя е примамката, с която си служи Сатаната, за да тласне другия пол към ада: такава е в продължение на векове ед­ на от неизчерпаемите теми на проповедите. За доказател­ ство, сред хилядите други ще приведем обвиненията, отп­ равени от трима прочути проповедници от XV и XVI век: М ено, Маяр и Глапион. „Хубостта у една жена е причина за много злини“, твърди Мено, който сипе огън и жупел по модата, впрочем без никаква оригиналност: „За да се покаже пред света, жената [която не се за­ доволява с подобаващи на положението й дрехи] ще се наконти по невъзможен начин: с широки ръкави, натруфена глава, гръд, разголена до пъпа и прикри­ та с лек воал, през който може да се види всичко, що не бива да се вижда от никого. Накипрена в такива безсрамни одеяния, стиснала часосолова си под миш­ ница, тя минава пред къща, където десетина мъже я гледат похотливо. Всеки от тях ще изпадне в смър­ тен грях заради нея45.“ Според Маяр шлейфът на дългите рокли „довършва приликата на жената с животното, което тя и без това на­ подобява с държането си“. А „богатите огърлици, златни­ те вериги, окачени на врата й“ показват, че „дяволът я дър­ жи и увлича със себе си, овързана и на верига“. Дамите по негово време, допълва той, обичат да четат „мръсни кни­ ги, които говорят за безчестни любови и за сладострастие, вместо да четат голямата книга на съвестта и набожност­ та“. Накрая „мелещият й език нанася големи щети46“ . А Глапион, изповедник на Карл V, отказва да зачете свидетел­ ството на Мария Магдалена за възкресението на Христос: „Понеже жената измежду всички създания е изменчива и непостоянна, затова думата й не тежи срещу враговете на нашата вяра47“ - транспозиция в теологичен план на сен­ тенцията на юристите: „Пред съда жените са винаги помалко за вярване, отколкото мъжете48“. През вековете антифеминистките опявания на пропо­

ведниците ще се променят само по форма. През XVII век прочутият френски вътрешен мисионер Йоан Йод след све­ ти Йероним се разгневява един ден срещу: „амазонките на дявола, които се въоръжават от гла­ ва до пети, за да воюват с целомъдрието, и които с изкусно накъдрените си коси, с бемките си, с голите си ръце, рамене и гърди, убиват тази небесна прин­ цеса в душите, а и тях унищожават, като се започне от собствената им душ а49“. В началото на XVIII век Гриньон дьо Монфор „обявя­ ва война“ на всички кокетни и суетни жени, захранващи ада: Жени славни, моми прекрасни Ваште прелести са тъй опасни! Х убостите ви измамни гибелни са те! Ще си платите за душите що въвели сте във грях и с безчестни си игри тласнали към пропаст. Докле стъпвам по земята, Идоли на суетата, обявявам ви война, с истината въоръжен50. Да припомним, че става дума за химни за богом ол ­ ци, който авторът вижда и като проповеди. През вековете те изразяват по хиляди начини трайния страх, който о б ­ речените на целомъдрие свещеници изпитват пред дру­ гия пол. За да не се поддадат на женското очарование, те неуморно го обявяват за опасно и дяволско. Тази диагно­ за води до пълно изопачаване на истината и особена сниз­ ходителност към мъжете. Доказателство е този откъс от панегирик за Анри IV, произнесен през 1776 в Ла Флеш

от директора на колежа*: „Да оплачем тук, господа, тъжната участ на кралете, имайки предвид пагубните кокетства, на които бе жер­ тва Анри IV Един опасен пол забравя най-светите за­ кони на въздържанието и скромността, прибавя към естествените си прелести средствата на своето диаболично изкуство, атакува безсрамно, търгува с почте­ ността си и се домогва до унизителното предимство да съсипе нашия герой и да поквари сърцето му51.“ Ето как проповедничеството, ефикасно средство за християнизация от XIII век нататък, неуморно разпростра­ нява и се опитва да всади в съзнанията страха от жената. Онова, което в ранното средновековие е монашески дис­ курс, впоследствие с постепенното разширяване на аудито­ рията се превръща в паническо предупреждение на въоръ­ жение на цялата църква, поканена да не прави разлика меж­ ду живота на духовниците и живота на миряните, между сексуалност и грях, Ева и Сатана. Проповедниците, разбира се, просто използват и ши­ роко разпространяват чрез ораторски умения една доктри­ на, отдавна установена в учени трудове. Последните на свой ред се радват на нова популярност благодарение на книгопечатането, допринесло за очернянето на жената, както и за засилване на омразата към евреина и страха от края на света. Да вземем De planctu ecclesiae, написан към 1330 по искане на Йоан XXII от францисканеца Алваро Пелайо, по онова време главен изповедник към папския двор в Ави­ ньон. Този забравен днес труд заслужава да бъде изровен от библиотеките52. Отпечатан е в Улм след 1474, преизда­ ден в Лион през 1517 и във Венеция през 1560 г. - хроно­ логични и географски указания, по които можем да отгат­ *През 1607 Лири IV създава колеж в Ла Флеш и поверява ръководство­ то на йезуитите. След прогонването им през 1764 колежът става военна школа. - Б. ир.

нем относително широка аудитория, поне сред духовенст­ вото, натоварено да напътства съзнанията. Във втората му част може да се прочете дълъг опис на сто и два „порока и злотворства“ на жената. В този смисъл много прилича по структура и сходство на намеренията на насочения срещ у евреите Fortalicium fidei. Цялата злъч срещу жените, която ще насища Malleus maleficarum , вече открито присъства в De planctu... с чести позовавания на Книга на Еклисиаста и Притчи Соломонови, на свети Павел и Отците на църк­ вата. Цитатите стават унищожителни, защото са откъсна­ ти от контекста и са подбрани произволно, за да служат ка­ то изобличение на жените. Може би това е основният д о ­ кумент на клерикалната враждебност срещу жената. Но то­ зи призив към свещена война срещ у съюзницата на дявола е разбираем само съотнесен към средата, която го е отп­ равила: просяшките ордени, загрижени за християнизацията и разтревожени от покварата на църковното тяло. Първата част на труда разглежда по не особено ори­ гинален начин изграждането на църквата. Но втората па­ тетично описва разрухата на християнството. Именно в та­ зи дълга жалба в глава 45 - най-пространната в тома! - се намира оплакването срещ у дъщерите на Ева. Францисканецът насочва стрелите си ту към „жените“, ту към „же­ ни“, ту към „някои жени“, ту по-категорично към „жена­ та“ и именно нея като такава изправа на съд, без обвине­ ната да има право на адвокат. По презумпция се приема, че тя споделя „всички пороци“ на мъжа, но си има и со б ­ ствени, ясно диагностицирани от Светото Писание: „№ 1: Думите й са лицемерни...; № 2: Тя е измамна...; № 13: Тя е пълна с коварство. Всяко коварство и вся­ ко извращение идват от нея [Екл. XXV]...; № 44: Тя е бъбрива, най-вече в църквата....; № 8 1 : Често обх­ ващани от лудост, те убиват децата си...; № 102: Ня­ кои са непоправими...“ Въпреки методическите си намерения, този каталог съдържа повторения и е лишен от вътрешна спойка . Зато­

ва по-добре да прегрупираме в седем точки основните ар­ гументи на една прокурорска реч, която смесва, дори ми­ мо волята на автора си, теологични обвинения, първоби­ тен страх от жената, авторитаризъм на патриархалните об­ щества и гордост на мъжа духовник. а) Упрек първи, поне на нивото на ясното съзнание: Ева е „началото“, „майката на греха“. За клетите си потом­ ци тя означава „прогонването от земния рай“. Следовател­ но от този момент жената е „оръдие на дявола“, „поквара на всяка вяра“, източник на всяко падение. Тя е „дълбока пропаст“, „тесен кладенец“. „Тя убива онези, които е изма­ мила“; „стрелата на погледа й пронизва и най-храбрите“. Сърцето й е „ловджийска примка“. Тя е „горчива смърт“ и чрез нея всички сме били осъдени на тленност (въведение и № 6, 7 и 16).* б) Тя привлича мъжете чрез лъжовни примамки, за да ги увлече в бездната на сладострастието. А „няма гнусотия, към която да не води похотливостта“. За да мами по-добре, тя се цапоти с пудри, червила и белила и дори слага на гла­ вата си коси на мъртъвци. Куртизанка по природа, тя обича да ходи на танци, които подпалват желанието. Тя превръща „доброто в зло“, „естественото в неестествено“, по-специ­ ално в сексуалната област. „Тя се съвъкупява с добитъка“, ляга върху мъжа при любовния акт (порок, предизвикал по­ топа), или „срещу чистотата и святостта на брака“ е съглас­ на да се сношава с мъжа си като животните. Едни вземат за мъж близък роднина или кръстник, други са наложници на свещеници или миряни. Някои имат сексуални отношения много скоро след раждане или през менструационните пе­ риоди (№ 5, 23, 24, 25, 26, 27, 31, 32, 43, 45, 70). в) Има жени „безбожни гадателки“ и гледачки. Ня’По българския превод, Книга на Еклисиаста, глава 7:26: „И намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й примка, ръцете й - окови; добрият пред Бога ще се спаси от нея, а греш­ никът ще бъде уловен от нея.“ Притчи Соломонови, 22:14: „Устата на блудниците са дълбока пропаст: комуто Господ се разгневи, той ще пад­ не в нея.“ 23:27: „Защото блудницата е дълбока пропаст, и чужда жена - тесен кладенец“. - Б. пр.

кои, „много престъпни“, „използват уроки, прокоби и из­ куството на Завулон“*, за да възпрепятстват възпроизвеж­ дането. Предизвикват безплодие чрез билки и магически смески. „Често (забелязваме настоятелното използване на това причастие) по невнимание задушават малките си д е­ ца, които спят с тях в едно легло. Често ги убиват в прис­ тъп на лудост. Понякога са съучастнички в прелюбодейството: било като тласкат девици към разврат, било като уреждат аборта на някоя, отдала се на забранени сношения (№ 43, 79, 80, 81.) г) Най-пространно изложеното обвинение - заема ед­ на осма от главата - е формулирано така: „Жената насажда идолопоклонничество.“ Защото „пристрастява мъжа и го прави вероотстъпник“: по това прилича на виното, което предизвиква същия резултат. Оставиш ли се на плътската страст, издигаш храм на идол и зарязваш истинския Бог за­ ради сатанински божества. Така прави Соломон, имал не помалко от седемстотин жени - „те били почти като царици“ - и триста наложници. Те го объркали, та той се обърнал към боготворените от тях идоли: Астарта, Тамуз, Молох и т.н. Неговия лош пример следват християните, когато се съвъкупяват с еврейки или мюсюлманки ( № 2 1 , 22). д) В пета рубрика можем да прегрупираме серия уп­ реци, пръснати между сто и двете зърна на тази черна бро­ еница: жената е „неразумна“, „креслива“, „непостоянна“, „бъбрива“, „невежа“, „иска всичко наведнъж“. Тя е „кавгаджийка“ и „завистлива“. Затова Еклисиаста казва: Болно и жално е, кога жена ревнува друга. И всичко е бич на езика. Жената си пада по виното ( ebriesa ), което зле понася. А пи­ яна жена е срамна гледка, що няма как да скриеш (№ 5, 8, 13, 14, 17, 18). е) Мъжът трябва да се пази от жена си. Понякога тя го зарязва, или „му донася наследник, заченат с чужд мъж“, или м у трови живота със своите подозрения и рев­ ност. Някои действат мимо волята на своя партньор и из'Библейски персонаж, един от дванайсетте сина на Яков (Битие, 30:20) и родоначалник на едно от дванайсетте израилски племена. - Б. пр.

просват повече от онова, което би позволил. Други „ги прихваща да се правят на вдовици при жив мъж и му от­ казват телесно сношение“ . Отпуснеш ли й юздата, става тиранична: „Ако не се подчинява на заповедите ти {ad manum tuam), ще те посрами пред враговете ти.“ „Тя пре­ зира мъжа, затова не трябва да й се дава власт.“ Във всеки случай, как да й попречиш да не проявява „почти естестве­ на омраза“ към заварените синове и дъщери, към зетьове­ те и снахите си? (№ 5, 11, 12, 15, 16, 20, 34, 77, 78.) ж) Едновременно горделиви и скверни, жените внасят см ут в живота на църквата. Говорят по време на богослу­ жение и присъстват незабулени, въпреки препоръките на свети Павел. А би следвало да си покриват косите „в знак на подчинение и срам поради греха, който жената първа въ­ веде в света.“ Монахините пипат и омърсяват свещените тъкани и искат да прекадяват олтаря. „Вмъкват се зад прег­ радата на хора, уж помагат на свещенослужителите.“ „Че­ тат и проповядват от катедрата“, сякаш имат това право. Някои получават санове, които са им забранени, или съжи­ телстват с духовници. Други живеят като редовни канонички - статукво, каквото църквата не е одобрила - и дават тър­ жествената и епископската благословия (№ 44, 57, 58, 59, 61, 65, 68, 73, 74). Да хвърлим мимоходом поглед върху страха на един свещеник, според когото жените заграбвали църковната функция. В продължение на векове този страх стряска духовенството, което се опасява да не би това нахълтване да разруши цялата система. Двеста и петдесет го­ дини по-късно йезуитът Делрио откликва на Пелайо и се възмущава от „оная монахиня, дето се правела на свещеник и давала на народа причастие, което сама освещавала53“: чу­ довищно деяние, което, ако тръгне да се повтаря, няма как да не срине из основи грандиозната религиозна конструк­ ция. Но да се върнем на Пелайо. Стигнал до номер 200 от своята литания, испанският францисканец заключава, че под смирената външност жените крият горделив и непоправим характер, по което приличат на евреите. От горния анализ става ясно, че по тон и съдържание обвиненията на Пелайо до голяма степен препращат към ця­

ла по-ранна женомразка литература, събрала монашески по­ еми и втората част на „Роман за Розата“. Но същевременно те бележат преминаването към нов етап в клерикалния антифеминизъм. За да доловим по-ясно този преход, нека препрочетем откъси от De contemptu feminae („За презре­ нието към жените“), творба в стихове, съчинена през XII век от Бернар дьо Морла, монах от Клюни, чието поетично де­ ло впрочем включва възхвала на Богородица, презрение към света и ужасяващо описание на Страшния съд: „Недостойна, коварна, подла, жената/ мърси всичко чисто, безбожни неща са й в главата, проваля дела­ та.../ Див звяр е жената, греховете й са като пясъка./ Но няма да нападам добрите, които трябва да бла­ гославям.../ Злата жена е тема сега на мойто писане, на мойта реч.../ Всяка жена с отрада мисли за греха и го върши./ Никоя, разбира се, не е добра, случи ли се някоя да е добра./ Добрата жена е лошо нещо и почти не се намира добр а./ Жената е нещо лош о, злоплътско, всеплътско./ Жадна да погубва, родена да мами, опитна в изкуш ението,/ пропаст безм ерна, най-страшната усойница, съблазнителен боклук,/ хлъзгава пътека... ужасна кукумявка, публичен друм, сладка отрова.../ Държи се като враг с онези, които я обичат, и като приятелка е враговете си.../ Нищо не подбира, зачева от баща си и от внук си./ Поглъща­ ща сексуалност, оръдие на бездната, порта на поро­ ците.../ Докле земеделците и нивите са одарявани с жътва,/ таз лъвица ще ръмжи, тоз див звяр ще вър­ лува, погазвайки закона./ Тя е върховната лудост, и интимният неприятел, бич интимен.../ Най-сръчната от всички по измами.../ Вълчицата не е по-зла, защото не е тъй ожесточена,/ ни лъв, ни змия.../ Жената е змия свирепа по сърце, лице и деянията свои./ Буен пламък пълзи в гръдта й кат отрова./ С греховете свои се кичи лошата жена,/ рисува се и се белосва, преправя се и се променя, цапоти се.../ Измамна с блясъка си, престъпно пламенна, самото престъиле-

ние.../ Харесва й се да вреди доколко мож е.../ Жена зловонна, изгаряща да мами, подпалена лудост,/ пър­ вично разрушение, най-злата от злините, похитителка на свенливостта./ Самата тя изтръгва от утробата си своите издънки.../ Потомството си тя души, заряз­ ва и убива в последователност зловеща./ Жена усой­ ница, не същество човешко, див звяр, неверен на са­ мата себе./ Детеубийца, че и нещо повече, на собст­ веното първом,/ и от аспидата по-ядна, по-луда и от лудите.../ Жена коварна, жена зловонна, жена зараз­ на,/ на Сатаната трон е, а целомъдрието й тежи;/ от­ бягвай я, читателю54. Пред тези тежки обиди виждаме колко малко ориги­ нален е в някои отношения Алваро Пелайо. В черната поема на Бернар дьо Морла вече откриваме стереотипни­ те елементи, които използва испанският францисканец: прехвърлянето на обвиненията срещ у лошата жена върху всички жени; оплаквания от лукавството, лъжовността, жестокостта на другия пол; от разюзданата похотливост на жената, изкуството й да се червосва и белосва, прес­ тъпните й наклонности, които я водят до предизвикани аборти и детеубийства. Тя е голямата дъщеря на Сатаната и „бездна“ от погибел. Ала Алваро Пелайо ретушира и подсилва по различни начини тази женомразка реч, ба­ нална в манастирския свят. Най-напред - и това е същ ес­ твеното - той привежда библейски текстове в подкрепа на всяко твърдение, което така става правно обосновано. П ос­ ле доказва с нова широта, че жената служи на идолопоклонничеството — видяхме значението, което придава на темата, че съпругът трябва да държи съпругата си със здрава ръка и че женският елемент се стреми да смути всекидневния живот на църквата. Така се очертават и це­ лите на тези предупреждения. Алваро Пелайо не дава прос­ то съвети на монасите. В качеството си на проповедник и изповедник той се обръща към всички вярващи — духо­ венство и миряни. Думите м у добиват универсалност, за каквато не претендират бенедиктинци и цистерианци от

предходния период. Що се отнася до търсената публика, той е много по-близо до Жан дьо М ьон’ и Бернар дьо Морла. Но към обвиненията срещу жените от втората част на „Роман за Розата“ той добавя солидна теологическа основа и грижите на пастира. Злъчният антифеминизъм на Алваро Пелайо и подоб­ ните нему, разпространяван по многобройните канали на устната и писмената реч, няма как да не доведе до оправ­ даването на лова на вещици. Откриваме го в сърцето на манихейската аргументация на Malleus maleficarum. Спо­ ред сполучливото определение на А. Дане съчинителят е човек „разяждан отвътре от страх“, който се чувства обг­ раден от сатанинско безредие. Затова думите с корен mal/ зло - зло, злощ астие, зловреден, злосторен, злокобен непрекъснато се повтарят под перото му: до трийсет пъти в една страница55. Той вижда навред катастрофи, безчет прелюбодеяния и урочасвания в полово безсилие. Грехове, трупани все връз жената. Но понякога тя среща милост от автора - нали трябва да се обясни Богоявление? Затова той отказва „да презира един пол, чрез който, за наше см ущ е­ ние, Господ винаги е извършвал чутовни дела56“. И сп ом е­ нава Юдит, Девора и Естир, Гизела Унгарска и Клотилда” Той се опира на Книга на Еклисиаста, Притчи Соломонови и свети Павел, за да „възхвали добрите жени“ и да нарече щастлив мъжа, който има прекрасна другарка57. Ала това е слаба противотежест в едно тежко досие, което най-често обвинява женската част на човечеството, представена като виновна пред мъжкия клон, който бил жертва58. Според ав­ торите на „Чукът на вещиците“ „опитът учи“, че коварст­ вото (на магьосничеството) се открива по-често сред же­ ните, отколкото сред мъжете59. Та било важно да се обясни 'Автор на втората част на „Роман за Розата“. - Б. пр. "Наред с библейските персонажи, Гизела - първата унгарска кралица, съпруга на създателя на унгарската държава Ищван (Стефан), завърши­ ла живота си като монахиня (XI век); Клотилда - съпруга на краля на франките Кловис, допринесла за покръстването му в християнската вя­ ра, завършва дните си в манастир (умр. 545). - Б. пр.

тази диспропорция. А обяснения колкото щещ, почерпани от цялата свещена литература, набъбнала и с приноси от езическата античност. Цицерон, Теренций и Сенека, Еклисиаст, свети Йоан Златоуст и Лактанций са мобилизирани, за да се изобличи лукавството на жената: „Цялото лукавство е нищо пред женското... какво друго е жената, ако не враг на приятелството, неиз­ бежната мъка, необходимото зло, естественото изку­ шение, желаното бедствие, домашната опасност, сла­ достният бич, природното зло, боядисано в светли краски?... Лъжа е жена, която плаче. Жена, която мисли сама, замисля зло60.“ Следва стереотипното изброяване на главните женс­ ки слабости: тя е лековерна, податлива, бъбрива, непосто­ янна „в битността и действието“, „не й достигат душевни и телесни сили“, подобна на дете „по лекомислието“, поплътска от мъжа („вижда се по многобройните й безсра­ мия“). „По природа има по-слаба вяра... Femina идва от Fe и minus, защото винаги вярата й е по-малко.“ Има „безраз­ борни любови и страсти“, които се вихрят в завистта и от­ мъщението, двете главни пружини на магьосничеството. Жената е лъжлива по природа, измамни са й не само ду­ мите, но и „походката, Стойката и държането“. Malleus завършва с думите на КатонУтически: „Ако не беш е женското лукавство, дори изобщ о да не споменем вещиците, светът щеше да е освободен от безброй опаснос­ ти61.“ Жената е „химера. Видът й е красив; допирът й гну­ сен, компанията й см ъртоносна62“ . Тя е „по-горчива от смъртта, тоест дявола, чието име е смърт според Апока­ липсиса63“ . Диаболизация на жената (тя бива поругана наред със сексуалността): ето докъде водят клерикалните разсъжде­ ния в „драматизиран климат64“ върху опасността, каквато е по онова време вечната женственост за църковните дей­ ци и за цялата църква, която те анексират.

3.

Официалният дискурс за жената в края на X V I и на­ чалото на XVII век а) На теолозите

Антифеминисткото действие на Malleus, чието широ­ ко разпространение65 отбелязахме по-горе, се оказва заси­ лено в края на XVI и началото на XVII век от един м но­ гостранен църковен дискурс. Като начало, богословите демонолози не пропускат да повтарят „Чукът на вещиците“. Делрио твърди, че „що се отнася до половете, женският е по-подозрителен“, „по-глупав“ и „наситен с остри и злъч­ ни страсти“. Подвластни на въображението си, „по-малко [не колкото мъжете] одарени с разум и предпазливост“, ж е­ ните лесно се оставят „да бъдат заблудени“ от демона. Уче­ ният йезуит констатира, че свещените писания споменават твърде малко „пророчици на Бога“, докато такива на идо­ лите са легион сред езичниците. Освен това „сладострас­ тието, луксът и скъперничеството“ са обикновените недос­ татъци на жените, които си падат „шавливи, скитосващи, бъбриви, скандалджийки и жадни за ласкателства66“. В горния етаж на една цивилизация твърденията на демонолозите доминиканци или йезуити може би са по-малко опасни за „втория пол“, отколкото тези на казуистите, които посредством изповедниците имат значително въздействие върху всекидневните разбирания. Опирайки се на Стария завет, в „За греховете“ Бенедикти учи, че „жената (да подчер­ таем събирателното единствено число) изгаря с поглед..., то­ ест изгаря себе си и изгаря другите“. По-нататък добавя: »— Древните мъдреци са ни научили, че винаги, когато мъжът говори дълго време с жената, той се погубва и отвръща от съзерцанието на небесните неща и накрая пропада в ада. Ето такива са опасностите, ако му е твър­ де приятно да бъбри, да се см ее и да дърдори с жената, била тя добра или лоша. Мисля в това се заключава парадоксът на Еклисиаста, когато казва, че неправотата на мъжа е по-добро от добродетелната жена67.“

Показателно за обвинителните обобщения, към кои­ то по онова време често —и несъзнателно —прибягват бо­ гослови и моралисти, е обяснението, което Бенедикти предлага на думата MVLIER. Като предупреждава срещу „разпуснатата жена“, той твърди, че тя „влачи след себе си“ всевъзможни злощастия, изразени от буквите на дума­ та: М, mai. зло, лошата жена е най-голямата от злините; V, vanité : суета на суетите; L, luxure: сладострастие на сладос­ трастията; I, ira', гняв на гневовете; Е [алюзия за Ериниите]: фурия на фурните; R, ruine: разруха на царствата68.“ По принцип тук става дума само за „лошата жена“, но ако на­ викът отнася думата mulier към всички от другия пол, не е ли защото той е изцяло опасен? Но да оставим настрана тежките трудове на казуистите заради дребните монети в обръщение, ръководствата за изповедници и особено прочутите „Наставления към из­ поведниците“ на свети Карло Б ороме69, които след Тридентския събор църквата преиздава неуморно в продължение на векове във всички епархии на католическия свят. Ясно се вижда как църковната власт разпространява на най-ши­ роко ниво паническия страх от жената и догмата за изна­ чалната й вторичност. Но, от друга страна, все пак да при­ помним разкритията на една каноническа визитация в Ба­ вария по времето на Тридентския събор: само 3-4% от све­ щениците не живеят в незаконна връзка с жена70. На подоб­ но бедствие едно преобладаващо мъжко —и възнамерява­ що да запази тази привилегия - религиозно общество можело да противодейства само с изключителни мерки. Са­ таната се бил промъкнал в крепостта. Свети Бороме съвет­ ва изповедниците да бъдат крайно предпазливи с каещите се жени. Да не ги приемат, ако са с „накъдрени коси, белосани и пудросани лица, обеци и други подобни труфила на суетата71“. Да отблъскват и носещите дантели, бродерии и златни тъкани и да изискват от тях да идват в светия три­ бунал с лице покрито „с благоприличието на було, не о со ­ бено прозрачно, от креп, платно, вълнено сукно или наймалкото някакъв копринен плат в скромен цвят72.“ Без зря­ ло обмислено разрешение от висшестояща инстанция све­

щеник под трийсет години да не изповядва жените73. Колкото до определените им изповедални - необходима сегрегация, - „да бъдат на открито място в църквата“ и жените да се изповядват само денем74. Ясно е, че за католическата църква от онова време свещеникът е същество, непрекъс­ нато изложено на опасност, като най-големият му враг е жената. В това отношение никой контрол - и самоконтрол - никога не м у е достатъчен. „Наставления към изповедниците“ на свети Карло би­ ват разпространени във Франция по заповед на свещеничес­ ките събрания: оттук множеството издания, запазени във френските библиотеки. Във всичките, които разгледах, за­ поведите на епископа са подкрепени в анекс от писмото, ко­ ето свети Франсиско де Хавиер* пише до отец Гаспар Барзе, ръководител на мисията в Ормуз. Несъмнено този доку­ мент трябва да се чете с припомнянето, че очертава линия на поведение на духовник, изпратен да евангелизира една от онези страни на Изтока, където мъжката ревност е черта от цивилизацията. Но дали европейските читатели на този текст винаги правят това уточнение? Освен това е очевид­ но, че апостолът на Индиите, едновременно жертва и оръ­ дие на дълга антифеминистка традиция, непрекъснато се плъзга от частното (Изтока) към общото. И просто внуша­ ва глобално поведение на свещеника спрямо жената, изказ­ вайки две тежки твърдения: а) важна е религията на мъже­ те; б) в един брачен конфликт изповедникът никога да не ви­ ни съпруга пред жена му: „И понеже лековатостта на техния [на жените] дух и настроение обикновено създава много работа на изповед­ ниците, една от най-добрите предпазни мерки, които може да се вземат, е да се образоват повече душите на мъжете, отколкото на жените: нали природата е дала повече тежест Испански йезуит и мисионер (1506-1552). Като студент в Париж е сред приближените на Игнаций Лойола и участва в основаването на ордена „Общество на Исус“. Пристига в Гоа като апостолически нунций и еван­ гелизира Малака и Япония. - Б. пр.

и твърдост на духа на мъжа, има далеч по-голяма полза тях да обучаваш, а и като се има предвид, че добрият ред в се­ мействата и набожността на жените обикновено зависят от добродетелта на мъжете... Никога не винете съпруг в присъствието на жена му, дори и да е най-виновният на света; прикривайки го пред нея, дръпнете го настрани и го накарайте да се покае напълно. Покажете му тогава задълженията за взаимния мир и съг­ ласие, но като се пазите да не вземате прекалено страната на жената... А иначе, укорите ли съпруг пред жена му (каквито са по природа подигравчийки и недискретни), непре­ къснато ще го задява и ще му натяква грешката, в която сте го изобличили... така че съпругът само ще се ядоса повече, а жената ще стане по-нагла. Колкото до мен [в подобен слу­ чай], бих показал на жените какво уважение дължат на съп­ рузите си и бих им представил големите наказания, които Бог подготвя за нескромността и арогантността на забра­ вилите светия и законен дълг: те трябва да поемат и търпе­ ливо да понасят сръдните, от които впрочем се оплакват са­ мо поради липса на духовно смирение и които впрочем си докарват със собствената си устатост и вироглавост75. От края на XVI век нататък тези редове са четени от хиляди и хиляди изповедници, духовни ръководители на хиляди семейства. А какво презрение към жените изразя­ ват - презрение, прикриващо страха от едно тайнствено и тревожещо същество, пред което трябвало да се задейства мъжката солидарност, тоест сговорът между свещеника и съпруга. б) Медицинската наука Редом с църковните дейци други личности с тежест - лекарите - доказват, че жените по устройство са по-нисши. Наследници на древни схващания в това отношение, но подели ги от свое име, благодарение на книгопечатането те широко ги разпространяват в различните области на ръ­ ководната култура.

Тук възниква въпросът как да тълкуваме онова, което монахът лекар Рабле пише за „втория пол“, по-специално в Книга трета. Дали е искал да вземе отношение в „Кавгата за жените“? Тя започва с началото на века - още през 1503 Сенфориан Шампие публикува „Корабът на добродетелни­ те жени“. От срещуположната страна през 1513 Тирако из­ лиза с първото издание на De legibus connubialibus, ярост­ но произведение срещу жените. В се пак същинската кавга се води между годините 1540-1560. През 1541-1542 изли­ зат ,Лицемерната приятелка“ на Ла Бордри - книга, враж­ дебна на жените - и „Съвършената приятелка“ на Антоан Ерое, която пък ги възхвалява. През 1544 се появява „Де­ лия, обект на най-висша добродетел“ на Морис Сев. Книга трета на Рабле е от 1546. През 1555 Франсоа дьо Бийон, който публикува „Непревзимаемата крепост на честта на женския пол“, смята автора на „Гаргантюа и Пантагрюел“ за враг и отрицател на жената. Оттук и идеята, че Книга трета била вземане на отношение в „Кавгата“ и по-специ­ ално отговор на „Съвършената приятелка“ на Ерое. Но защо тогава Рабле не назовава Ерое, щом не се притеснява да назове сред неприятелите си например Калвин. Според Ф.-Л. Солние несъмнено по определен начин Книга трета има своето място в големия дебат, противо­ поставил през XVI век „куртоазните“ и „сатириците“ —тя е обвинение срещ у жената, както „Делия“ е апология на любовта76. Но „ни повече, ни по-малко“ Солние оспорва, че Рабле е искал да напише книга специално за жената и брака. „Надхвърляйки частния проблем за брака, общ ото намерение [на творбата] е да бъде разследване, следова­ телно размисъл относно добрия съвет. По един определен въпрос - в случая брака - Пантагрюел и Панюрж решават да се допитат до местни хора, всеуважавани като мъдри и учени мъже: богослова Хипотадей, лекаря Рондибилис, фи­ лософа Труйоган, загадъчния Раминагробис и т.н. Като хо­ ра с добра воля, пантагрюелистите трябва да признаят, че никой от съветниците не умее да съветва: те вдигат ръце. Мъдрите на тоя свят са мними мъдреци. И Книга трета е „Възхвала на глупостта“.

Но тогава какво е мнението на Рабле за жените? Без­ спорно творбата е натъпкана с безпътни епизоди, тонът чес­ то е насмешлив. На пръв поглед жената изглежда похотли­ ва, непокорна, недискретна и любопитна. Но Книга трета е посветена на Маргарита Наварска и Рондибилис не про­ пуска да похвали „добродетелните жени“. Освен това Раб­ ле не мисли, че жената е била създадена само „за продъл­ жаване на човешкия род“. Тя е и „помощница на мъжа, не­ гова радост и спътница в живота м у“, и за домашно утеш е­ ние и поддържане на дома. Жената е не толкова порочна, колкото крехка („О, слабост велика на женския пол“, глава XVIII). Затова се нуждае от закрила и на първо място от добро възпитание и добри родители. Оттук и съветът към мъжа да си избере съпруга „от добро семейство, възпитана в добродетелност и благочестие, движила се само сред хо­ ра с добри нрави“. Освен това Рабле е много суров в глава XLVIII към развратниците, подмамващи млади момичета. Когато станат съпруги, мъжете им трябва да бдят над тях­ ната „свенливост и добродетел“. Но не тиранично. Панюрж съветва първо жената да бъде галена до насита, за да няма желание да ходи другаде. Но си е истина и това, че жените са любопитни: те желаят забранения плод. Покаже ли се ревнив и тираничен, мъжът да се готви да стане рогоносец. Затова пък е безспорно, че Рабле отхвърля всякаква превзета сладникавост, дошла на мода с италианците, и осъж­ да лудо влюбените, които развратничат с жената и оскверняват заради нея „единствената истинска и висша любов, коя­ то човекът дължи на бога...“, забравят „единствения си дълг към родината, към държавата, към приятелите си“, изоста­ вят „своите дела и занятия“ (глава XXX V). На онези, които представят Рабле като заклет женомразец, си струва да се противопостави следният пасаж от „Филограм или прияте­ лят на брака“, възхвала на брака, публикувана през 1578 от Франсоа Тилие. Той просто перифразира глава XXX V на Кни­ га трета, като при това цитира своите извори: „Когато този учен Рабле описва своя мъдър-луд Па­ нюрж, който запитал един философ дали да се ож е­

ни или не, тоя последният м у отвърнал и едното, и другото, после ни едното, ни другото. Тоест женени­ те да бъдат като неженените; да имаш жена, ще рече да я имаш такава, каквато ьог я е създал на тоя свят, за помощница и спътница, и да не развратничиш с нея, да не стигаш до немара и притъпяване на лю ­ бовта, която човекът дължи на ьога, да не слагаш в краката й да стъпче волята да помагаш на страната си, да подкрепяш републиката, да поддържаш прия­ телите си, да не изоставяш учение и дела заради веч­ ното забавление да преследваш жената77.“ яа резю мираме позицията на Рабле: великодушно и дори мило отношение към жената, но не и преклонение. Тя трябва да бъде държана изкъсо и не бива да отклонява мъ­ жа от благородните задачи, които са му отредени. В друг контекст Йохан Вайер, лекар на Клевския хер­ цог, има заслугата в едно прочуто произведение, „Истории, диспути и дискурси за илюзиите и измамите на дявола“, същ о да пледира за снизхождение към жените, в случая към вещиците. Защото пред дявола „женският пол... е не­ постоянен поради своята натура“. Като се позовава после­ дователно на свети Петър, свети Йоан Златоуст, свети Йероним, Квинтилиан, Валерий М аксимус, Фулгенций и Аристотел, за да завърши с Платон, той неуморно повта­ ря, че жената по темперамент е „меланхолична“, „дебилна, слаба и мека“, че природата й е „глупава“ и „недъга­ ва“. „Платон съвсем учтиво се двоуми доколко трябва да постави жените при човешките същества и доколко при жи­ вотните“. При това положение можеш ли да съдиш жени­ те толкова строго, колкото мъжете78?“ Но защо вторият пол да е „недъгав“? Обяснява го А мброаз Паре, който не е злостен антифеминист и съве т­ ва съпрузите да са нежни към спътничките си. Но не е лес­ но да се освободиш от тежестта на Аристотеловата наука, според която топлото е по-добро от студеното, а сухото от мокрото. А според Амброаз Паре и огромното мнозин­ ство негови колеги „жената винаги има по-малко топлина

от мъжа... Нейните семенни части са по-студени, по-меки и по-малко сухи от мъжките79“. Естествените й функции следователно „не са толкова съвършени, колкото при мъ­ жа80“. Ако сексуалните органи на жената са отвътре, за раз­ лика от мъжките, то е поради „глупостта“ на нейната при­ рода, неуспяла да изкара навън въпросните части, както при мъжа81". Когато говори за оплождането, хирургът на Лавал твърди, че „по-горещото и по-сухо сем е поражда мъжко, а по-студеното и влажно - женско82“. И понеже повторение на довода - „влажността не е толкова ефикас­ на, колкото сухотата... женското се оформя по-късно от мъжкото“ . Откъдето следва, че ьог вдъхва душ а на четирийсетия ден на момчето и чак на петдесетия на моми­ чето83. Нима опитът не показва, че „мъжкото дете е по-чудесно и съвършено от женското“? Наистина жената, труд­ на със син, „е по-разположена и яка през цялата си бремен­ ност, с по-румени страни, с по-жив и весел поглед, с побистър и светъл тен, отколкото ако носи момиче“, и има по-голям апетит. Освен това, носи детето предимно отдяс­ но, от благородната страна, „яесните части са по-сръчни за всякакво движение“, „дясното око е по-подвижно“, „дяс­ ната цицка расте по-бързо84.“ Колкото и очевидни да са природните предимства на мъжкото, все пак ьог определя пола на детето и „ми се струва, заключава Амброаз Паре, че не е умно мъжете да се сърдят на своите жени и спътнички, че са им направили дъщери85 . Лоран Жубер, „съветник и постоянен лекар на краля (Анри III), доктор регент, канцлер и съдник в университета по медицина на Монпелие“ доразвива разсъжденията на А м ­ броаз Паре по повод на възпроизводството. Впрочем той има различно мнение що се отнася до ролята на семето и матри­ цата, но не се освобождава от приеманите като основни схва­ щания за топлото и студеното, сухото и влажното. Макар да посвещава книгата си „Популярни грешки“ (1578) на крали­ ца Маргарита (кралица Марго), тогава съпруга на бъдещия Анри IV, все пак твърди, че „мъжкото е по-благородно, прек­ расно и съвършено от женското...“, което е „като недоста­ тъчност, когато не е могло да се направи по-добро“.

„Защото Природата претендира, че творението й е ви­ наги съвършено и завършено: но ако материалът не е чист, прави възможно най-близкото до съвършеното. Ако материалът не е достатъчно чист и подходящ за създаването на син, прави от него жена, която е [както казва Аристотел] осакатено и несъвършено мъжко. За­ това по природен инстинкт синовете са по-желани от дъщерите, макар всичко да е добро86.“ Въпреки този едновременно необходим и неубедите­ лен коректив, Лоран Жубер иска да обясни на читателите си как да създават по-скоро момчета, отколкото момичета. Раз­ съждението м у е следното87: семето „само по себе си е неут­ рално“, но „ще бъде превърнато в мъжко или женско тяло съобразно състоянието на матрицата и менструалната кръв. Матрицата е сравнена с нива. Прекалено влажната почва прев­ ръща зрънцето жито или ечемик в плевел или безплоден овес. По същия начин мъжкото семе, макар и способно да даде мъжко, „често се изражда в женско... поради преизобилие от менструална кръв, сурова и неусвоима“. Оттук следва, че оплодяване в момент, когато жената е на път „да цъфне“, крие големи опасности да донесе момиче („защото матрицата е много влажна от застоялите наоколо като блато течности“). И обратно, по-голяма е вероятността да се роди момче, ако сексуалният акт е точно след края на менструацията, когато матрицата отново е „суха и по-топла“. Такава е жената за най-именитите лекари на Ренесанса: „осакатено и несъвършено мъжко“, „недостатъчност, когато не е могло да се направи по-добро“. Тя е като пле­ вел или безплоден овес спрямо житото и ечемика. Така е била създадена от природата, която я е поставила по-нис­ ко във физически и... морален план. Медицинската наука от онова време следователно само повтаря Аристотел в кори­ гирания прочит на свети Тома Аквински. А можем да си представим колко голяма е читателската публика на Лоран Жубер, щом Националната библиотеки пази не по-малко от дванайсет издания на книгата м у „Популярни грешки“, публикувани между 1578 и 160888.

в) А вторитетъ т на леги сти те Богослови и лекари, подкрепящи се едни други, за да обезценят жената, съвместно доставят допълнителните си и категорични аргументи на легистите - третия голям ав­ торитет по онова време. Възстановяването на официалния дискурс за „втория пол“ по времето на Ренесанса би било непълно без юридическата съставка. С мощната подкрепа на цитати от Аристотел, Плиний и Квинтилиан, от древно­ то право и богословските съчинения, юрисконсултите ут­ върждават категоричната и биологична непълноценност на жените. Тирако, приятел на Рабле, е неизчерпаем по тема­ та. Те имат, казва той, по-малко разум от мъжете89. Следо­ вателно на тях не може да се разчита90. Те са бъбриви, найвече проститутките и стариците. Издават тайните: „Това е по-силно от тях“ ( vel invitae). От ревност са способни на най-ужасни злодеяния, например да убият мъжа и сина от него. По-слаби от мъжете пред изкушенията, те трябва да отбягват компанията на покварените, похотливите разгово­ ри, публичните игри, мръсните картини. Приляга им да бъ­ дат сдържани, за да „останат свенливи“, да избягват ле­ н о стта и най-вече да мълчат ( m ulieres m axim e d e c et silentium et taciturnitas). Сентенциите на Тирако относно жените са дълъг списък всевъзможни забрани, някои от ко­ ито подемат стари табута: да не им се позволява да поуча­ ват в църква, нито да влизат във военни лагери. Да се въз­ държат от сексуални сношения, когато кърмят и по време на менструация. И освен това —ето ни най-сетне на юри­ дически терен - от призованите като гаранти ще се изиск­ ва да полагат клетва; не могат да подписват договор, нито да правят дарения без съгласието на своите близки; забра­ нено им е да свидетелстват без разрешение от съпруга и т.н. Теоретик на неправоспособността на омъжената жена, А. Тирако е наречен по свое време „брачния законодател“. Трудът му De legibus connubialibus има четири издания приживе на автора и седемнайсет след неговата смърт91. Друг юрисконсулт, Б. Шазньоз, коментирайки през XVI век обичайното право в Бургундия, заявява, че „жена­

та е изменчиво, непостоянно, лековато животно, неспособ­ но да пази тайна92“. По този повод Льо Бре казва: „Изключ­ ването на девойките и на мъжките, излезли от девойки, съ­ ответства на закона на природата, която, създавайки жена­ та несъвършена, слаба и дебилна, както по тяло, така и по дух, я е подчинил на могъществото на мъжа93.“ Ришельо се съгласява и притуря, като се позовавава на Писанието: „Трябва да признаем, тъй като една жена е погубила света, нищо не е в състояние да вреди повече на дър­ жавите, колкото този пол, кога тури крак връз онези, които ги управляват - често ги тласка накъдето му скимне и следователно към зло, понеже най-добрите помисли на жените почти винаги са лоши у онези, дето се водят по страстите си, които най-често им за­ местват разум и дух...94“ Показателен текст, избран между хиляди със същия тон, които европейската управляваща култура неуморно произвежда от Испания до Русия и от средновековието до XIX век. Все пак естествено у демонолозите миряни, близ­ ки братовчеди в това отношение на инквизиторите, откри­ ваме извън религиозното пространство най-песимистична­ та оценка за жената. Действително налага им се да обясня­ ват защо през съдилищата се изреждат предимно жени: съ­ отношението е десет вещици срещу един вещер. Лотарингският съдия Никола Реми не е учуден, загцото „този пол проявява много по-голяма наклонност да се оставя да бъде мамен от демона95“. И Пиер дьо Ланкр, съветник в парла­ мента на Бордо, който в началото на XVII век е палачът на Лабур*, не е изненадан, че „предимно жените са вещици и далеч по-многобройни, отколкото мъжете“, защото: „Това е слаб пол, който възнася и често смята дем о­ ничните предложения за божествени... У тях има по­ вече страсти и злоби, освен че обикновено природа'Някогашна френска провинция в страната на баските. - Б. пр.

та им е влажна и лепкава. И тъй като влажното се вълнува лесно и е възприемчиво за различни впечат­ ления и образи, те мирясват трудно и твърде късно, когато мъжете престават да занимават толкова упо­ рито въображението им96.“ Богата поливалентност на влажността, която едно време мъжът непрекъснато обръща срещу жената: изли­ шък от влажност в матрицата води до раждането на моми­ чета, които, прекалено лепкави по природа, дават воля на въображението си, което Сатаната отрано обсебва. „Крехкостта“ на жените не пречи на Реми и на Ланкр да изпратят много от тях на кладата. Но Жан Боден отказ­ ва да вярва на тяхната слабост: с което се нарежда до найяростните противници на „втория пол“ сред църковните дейци. Полемизирайки с Йохан Вайер, когото смята за пре­ калено снизходителен, той заявява: „Да прочетем книгите на всички, писали за вещици­ те - на петдесет жени вещици или обсебени от дем о­ на ще открием един мъж... Което по м ое мнение се случва не поради слабостта на пола: защ ото вижда­ ме неукротимо упорство у повечето... Всичко гово­ ри по-скоро за силата на животинската алчност, тлас­ нала жената до крайност, за да си угажда на апети­ тите или за да си отмъщава. И изглежда поради тази причина Платон поставя жената между човека и гру­ бото животно. Защ ото жлезите са по-едри при жени­ те, отколкото при мъжете, които не са толкова неис­ тово алчни; и обратно, тестисите при мъжете са мно­ го по-едри и следователно те имат повече мозък и благоразумие, отколкото жените97.“ По силата на тези констатации, които всеки може да направи, позовавайки се не само на Платон, но и на Плиний, Квинтилиан и еврейските пословици, Жан Б оден пов­ таря след мнозина други седем те основни недостатъка, ко­ ито тласкат жената към магьосничеството: нейното леко-

верие, нейното любопитство, по-впечатлителната й в срав­ нение с мъжете природа, по-голямата й злоба, бързината, с която си отмъщава, лесното й изпадане в отчаяние и нак­ рая нейната бъбривост. Диагноза, както се вижда, силно мотивирана и произнесена насред лова на вещиците от един магистрат, чиято дума се чува, който последователно е адвокат в Парижкия парламент, референт по прошенията към дома на Анжуйския херцог, представител на Вермандойската област в Генералните щати от 1576, прокурор, после кралски прокурор в съда в Лаон. В безапелационни­ те му думи се вливат уверенията на три висши науки: бо­ гословието, медицината и правото. Понеже такава била природата на жената - по-зла или най-малкото по-лековата от мъжа, - една хилядолетна логика, която обаче в много отношения се втвърдява в на­ чалото на модерните времена, поставя юридически „втория пол“ в по-нисше положение. Във Франция именно през XIV век е установен основният закон, според който коро­ ната не се предава нито на жените, нито чрез жените. О б­ що правило в Европа при Стария режим им забранява дос­ тъпа до публичните функции. „Жената - поучава през XIV век юрисконсултът Бутилие, често издаван двеста години по-късно - не може и не бива в никакъв случай да е съдия, понеже от съдията се изисква твърде голямо постоянство и дискретност, с които собствената им природа не е снаб­ дила жените98“. „Също така жените са лишени [от правото да бъдат адвокати на кралския двор] поради тяхната при­ вързаност99.“ В Намюр с градска разпоредба от 1687 се забранява на учителките да преподават на момчетата в училище: би било „неприлично100“. Някои съдилища прие­ мат, че свидетелското показание на един мъж струва колкото това на две жени101. Такова е усещането и на Жан Б о­ ден, който по този повод цитира венецианското законода­ телство (и това на Изтока) и твърди, че като свидетели на жените „винаги се вярва по-малко, отколкото на мъжете“. В се пак при крайна необходимост, тоест в магьоснически­ те процеси, трябва да се приемат „като свидетели и лич­ ности [жените], недостойни де факто и де ю р е102“. Навея-

къде в Европа по онова време омъжената жена „е във властта на своя съпруг“, най-малкото „след консумирания брак103“ и му дължи уважение и послушание104, тъй като за­ дълженията на съжителството падат по-тежко върху нея, отколкото върху съпруга. „М ного трябва да изстрада и препати храбрата жена, преди сама да подаде глава извън компанията на мъжа си 105“: тази сентенция на Филип дьо Боманоар в „Бовезки обичай“ (XIII век) намира прием чак до XVII век. Според темперамента - и по-големия им или по-ма­ лък страх от другия пол - легистите от Ренесанса се делят на две що се отнася до заслуженото наказание на виновна (или смятана за виновна) жена. Едните проявяват склон­ ност към презрително снизхождение, вдъхновено от същи­ те основания, каквито използва доктор Вайер в полза на ве­ щиците. Недостатъчният разум и „дебилността“ на едно по природа несъвършено същество представляват според тях смекчаващи вината обстоятелства. Такова е зряло обмис­ леното мнение на Тирако: „Мъжът, който блудства или прелюбодейства, извър­ шва по-тежък грях, отколкото жената, като се има предвид, че има повече разум от жената... Ето какво е мнението ми: понеже мъжете имат пове­ че разум от жените, благодарение на който могат посилно да се съпротивляват на подбудите на порока и, както казват богословите, на изкушенията, справед­ ливо е жените да бъдат наказвани по-милостиво. Ко­ ето не означава изобщо да не бъдат наказвани, сякаш са тъпи животни, напълно лишени от разум. Защото ж ените притежават известна степен разум [сит foeminae aliquid rationis habeant] 106.“ В началото на XVII век италианският юрисконсулт Фариначи също съветва да не се съди толкова строго же­ ната, особено „ако става дума за нарушение на действащи­ те закони, а не на божественото или човешкото право, или това на хората107“ . В по-широк смисъл според римското

право - тук се сещаме и за Тирако - жената не трябва да бъде наказвана толкова строго, колкото мъжа, в случаите на кръвосмесителна връзка (освен по права линия), свето­ татство и прелю бодейство108. Затова пък опасният Жан Боден не вижда никакви смекчаващи вината обстоятелства за жената, понеже не вярва в „крехкостта“ на един пол, който му изглежда, тък­ мо обратното, белязан „при повечето“ от „неукротимо упорство“ и „силата на животинската алчност“. За него, както и за авторите на Malleus, жената е „стрела на Сата­ ната“ и „страж на ада“. Но м ож е би при Пиер дьо Ланк отхвърлянето на смекчаващите вината обстоятелства е най-ясно. От една страна, той признава, че жените са „слаб пол, който възнася и често смята демоничните предложения за божестве­ ни“, „те си коват сънища и си вярват, че са истински, след­ вайки приказката, че стариците си сънуват каквото искат“. Но другаде заявява без колебание: „Истината е, че старостта не е валидна причина, за да се намали наказанието за толкова отвратителните престъпления, които са свикнали да извършват. А и са голи приказки твърденията, че всички вещици би­ ли стари, защото сред безбройните, които видяхме по време на разследването ни в областта Лабур, мла­ дите бяха почти колкото старите. Защ ото старите обучават младите109...“ Безспорно би било погрешно да се преценява положе­ нието на жената в ренесансовото общество само по негатив­ ните указания, събрани в това досие. Всъщност по онова вре­ ме се пресичат две линии на развитие, едната благоприятна, другата неблагоприятна за „втория пол“. Откриваме феминисткото течение в по-ранно съчинение110 и веднага трябва да подчертаем неговата смелост, като се имат предвид преч­ ките, с които се сблъсква. Освен това, поне в известна сте­ пен практиката смекчава строгата теория. Например, дори жените да не могат да управляват сами във Франция, за раз­

лика от положението при англичаните, регентки или кралски фаворитки упражняват реална власт. Във всички големи гра­ дове на Европа съпругите на търговците понякога вземат ак­ тивно участие в работата. А и от XIV до XVII век юриспру­ денцията не се развива непременно в неблагоприятна за же­ ните посока111. Правото на мъжа да налага телесни наказа­ ния, записано в средновековните нрави, постепенно изчезва. Правото на „телесно отделяне“, тоест на отказ от плътски отношения, рядко признавано на съпругата през средновеко­ вието, впоследствие се налага повече. Като същевременно се подобрява защитата на финанасовите интереси на омъже­ ната жена. За да се гарантират кредитите, които тя дава на своя съпруг, френското обичайно право създава през XVII век ипотека върху имуществото и доходите на съпруга. През XVI и XVII век режимът112, при който вдовицата се облаго­ детелства от определено съпружеско имущество след смърт­ та на съпруга, постепенно отстъпва, затова пък режимът на общност на имуществата се усъвършенства. А след смъртта на съпруга гледането на децата все по-често се поверява на съпругата или тя им става настойница. Ала наред с тези корективи си остава вярно, че въз­ раждането на римското право, надигането на абсолютизма и на монархическия модел (с техните следствия в семеен план) и съвместното действие - което никога не е било толкова силно - на трите взаимно подкрепящи се „офици­ ални“ дискурса утежняват в началото на модерните време­ на неправоспособността на омъжената жена: фактът е от­ белязан от историци, юристи и социолози. Тази неправоспособност, за която през XVI век във Франция се обявяват Андре Тирако и Шарл дьо Мулен, вече е приета от всички законодатели на нравите. Увеличава се контролът на мъжа върху юридическите действия на съпругата: за тях се изис­ ква (с редки изключения) разрешение от съпруга. Омъже­ ната жена не може да представлява съпруга си, отсъстващ или неправоспособен. „За да й бъде зачетено това право (в последния слу­ чай), тя се нуждае от допълнително съдебно разреше­

ние. Тя се смята по същество неправоспособна и е тре­ тирана като малолетна личност. Когато мъжът й не мо­ же да подкрепи правото й, необходима й е помощта на публичната власт. Ако поеме ангажимент без разре­ шението на своя съпруг, ангажиментът й не само не обвързва общността, което е нормално, но е абсолют­ но невалиден и не обвързва и самата нея113.“ Авторът на тези редове Фр. Оливие-Мартен не про­ пуска да отбележи в заключение на своята „История на френското право“ влошаването от Ренесанса нататък на юридическия статут на омъжената жена. През средновеко­ вието властта на съпруга, свързана с режима на общност, цели да осигури дисциплината в семейството, като дава последната дум а на мъжа. В края на Стария режим власт­ та на съпруга става публична институция, независимо от възприетото брачно споразумение. Някога съпругът бил „господар и повелител на общността“, в класическата епо­ ха той става „господар и повелител на жена си114“. Арнолф изразява добре правото на своето време, когато казва, че жената трябва да приема съпруга си за свой „мъж, вожд, господар, владетел115“. Въпреки безспорното развитие на едно феминистко течение в Европа през XVI век, вече не бихме могли да приемем мнението на Якоб Буркхарт, който пише: „За да се разбере по-висшата общителност на Ренесанса, от съ­ ществено значение е да се знае, че жената била уважавана наравно с мъжа116.“ Големият швейцарски историк се е под­ вел по някои италиански примери, извадени от контекста, и не е забелязал, че издигането на жената по онова време става въпреки действащите власти и официалната идеоло­ гия. То е резултат от протест, като за съвременниците не е било очевидно, че жената ще излезе победителка. Затова по-добре да се обърнем към два текста от елизабетинска Англия. Първият е откъс от De republica anglorum (1583) на Томас Смит, труд посветен на английското общество и институции.

Като припомня, че крепостните „не могат да имат нито власт, нито да си търсят правото от свободни­ те хора, защ ото са само оръдие, собственост и при­ тежание на друг“, Томас Смит поставя жените в съ­ щата категория, защото „са създадени от природата, за да се занимават с дома и да хранят семейството и децата си, а не за да заемат служби в град или в на­ ционална общност, както не е създала за това и не­ връстните деца117“. Такива са принципите, а ето и житейският опит - въз­ питанието на едно момиче, - както го описва лейди Джейн Грей* пред хуманиста Робърт Ашам (умр. 1568): „В присъствието на баща ми или майка ми, когато говоря, мълча, ходя, седя или стоя права, ям, пия, разговарям, свиря, танцувам или правя каквото и да било друго, следва да го правя отмерено, сери­ озно и сдържано, да, по толкова съвършен начин, както Бог, създавайки света, защото иначе съм гру­ бо скастряна, жестоко заплашвана и понякога щипа­ на, драна, бита и малтретирана по много други на­ чини, които ще премълча поради уважението, което им дължа - накратко, толкова несправедливо наказ­ вана, че си мисля, че съм в ада"8.“ Къде е равенството на половете, забелязано от Буркхарт? Прекалено тежки традиции и безапелационни твър­ дения се опитват по онова време да попречат на еманци­ пирането на жената. Следователно не бива да съдим за конкретното по­ ложение на жената през Ренесанса по някои владетелки или писателки от „втория пол“. Те служат просто за „алиби“"9, скрило от прибързаните историци истинското положение на огромното мнозинство жени по онова време. Утвърж'Английска принцеса, жертва на борбите за английската корона - през 1554 е екзекутирана по заповед на Мария Тюдор, когато въпреки жела­ нието си е провъзгласена за кралица. Известни са думите й: „Когато ме възкачиха на трона, зад него виждах ешафода“. - Б. пр.

даването на няколко от тях изобщ о не означава цялостна еманципация.

4.

Литературна продукция, често враждебна на жената

Сега да се върнем за малко назад във времето, за да припомним с каква настоятелност литературата от XIII-XIV век, например във Франция, подчертава женските недоста­ тъци и злослови срещу брака. А се намираме на равнището на една учена култура, която черпи поне част от своята суб­ станция от „официалния дискурс“ на тогавашните власти, който разгледахме по-горе, по-специално в идеологическо­ то му аргументиране. Както е известно, втората част на „Ро­ ман за Розата“ е демистификация на куртоазната любов и изобщо на любовта. Човек, естествено, не трябва да се ли­ шава от сексуалното удоволствие, заявява Жан дьо Мьон чрез .Разумност и Гений. Но тази законна наслада е само хитрост на природата, за да се осигури продължаване на чо­ вешкия род. Всичко останало е сам о наивност от едната страна, измама от другата. Ето ви един морал, не съвсем християнски, но затова пък придружен от антифеминизъм, много близък до антиженското знаме, което скоро ще раз­ вее Алваро Пелайо. И наистина, Приятел твърди, че жените са леконравни, да ги задържиш било по-трудно, отколкото змиорка, уловена за опашката в Сена. Почтените са изклю­ чени от това обвинение: ограничение, което е просто пирует, защото Приятел продължава, че и той като Соломон не е срещал такава. И ако държите някоя, не я оставяйте да ви се изплъзне120! Подобен е тонът и на „Жалбите на Майо“, написани около 1290 г. от начетен мъж, оженил се за мегера. И той смята, че жената е кавгаджийка, любопитна, не­ покорна, завистлива, похотлива, алчна, лицемерна, суевер­ на, жестока и не знае мярка на езика121. Още по-характерен е може би за нас случаят с Йосгаш Дешан, който е бил военен, дипломат и съдия. Този съв­ ременник на Стогодишната война и на Голямата схизма (ум­ рял през 1406) е представител - без някаква гениалност

на едно поколение, удавено в песимизъм. Неуморно повта­ ря, че църквата е „плачевна“, „жалка“ и „отчаяна“. Светът е станал „толкова лош, че трябва Бог да го накаже122“. Неща­ та вървят „от зле по-зле123“. „Корист царува заедно е Праз­ на Слава,/ Изневяра, Завист и Предателство124.“ „Войната от ден на ден настъпва.../ Което идва да ни покаже/ Че светът върви към своя край125.“ С очакването на близкия Страшен съд Йосташ Дешан се нарежда до проповедниците паникьори от своето време и като най-логичните сред тях - да си припомним Манфредо от Верчели — говори срещу брака: „Който се жени, му хлопа дъската126“. Наистина творчест­ вото му съдържа любовни балади. Но основното му пове­ дение спрямо жените е изцяло враждебно. Затова който мъж иска да е щастлив в брака, трябва да се прави на сляп и глух и да стане непроницаем: „Който в брака иска добре да жи­ вее/ да си затваря очи и уши, да немее,/ да се пази жена му да не проумее127.“ Последната недовършена творба на пое­ та е едно изнурително „Огледало на съпружеството“ (в два­ найсет хиляди стиха), в което Свободен Избор, въпреки Же­ лание, Лудост, Сервилност и Пристореност е спечелен за ергенството - ,духовния брак“ - под въздействието на В сез­ наещ 128. Последният, който говори от името на Йожен Д е­ шан, показва „как бракът [за мъжа, разбира се] е само мъ­ ка, с каквато жена и от която и страна да го вземеш 129“. Той се опира върху „древните философи“, за да постанови, че „от женската хубост започват ядовете и покварата на мъ­ жа130“ и че „с жените губиш всяко чувство и разум“, дори и „каузата на любовта“ да е „почтена131“: силни аргументи, пред които отстъпва Свободен Избор. Най-показателен за нас е XXXI епизод от „Огледало на съпружеството“, озаглавен: „Където става дума за раз­ гонването и безсрамието на жените132“. Всезнаещ разказва следния аполог: Един философ прочел в книгите, че никоя жена не е целомъдрена. Поискал да провери едно толкова черно твърдение. Тъй като отдавна бил напуснал дома на майка си, останала вдовица, се завърнал, предрешен като поклонник. Приет, но неразпознат от прислужницата, той обещал на господарката й „голямо удоволствие, опиянение

и забавление“, ако го приеме в леглото си. Освен това щял да й даде „добра суха пара“, щял да си тръгне на следва­ щата утрин и повече нямало да чуе за него. Сиреч само о б ­ лага и никаква опасност за старата жена, която пред тези обещания „се разгорещи похотливо/ и пожела користолюбиво,/ каквато си бе по природа,/ да прибере обещ аното злато133“. Тогава мнимият поклонник разкрил своята сам о­ личност, а майката умряла от срам. Ето как един необуздан антифеминизъм м ож е да стъпче в калта целия „втори пол“. Зловещата притча на Йожен Дешан ни помага да четем с увеличителна лупа изо­ билието от враждебни на жените произведения, които от „Петнайсет Радости на брака“ до „Укротяване на опърничавата“ наводняват Европа в началото на модерните вре­ мена. Като красноречив пример ето откъс от „Любовен цяр“ на хуманиста Енеас Силвио Пиколомини, който впос­ ледствие става папа Пий II (1458-1464). Текстът препраща към твърденията на друг хуманист от XV век, Батиста Мантовано - за отбелязване е, че е духовник: „Мантуан казва женският род/ е сервилен, раздраз­ нителен, пълен с жлъч:/ жесток, горделив и измам­ лив,/ не зачитащ ни вяра, ни закон, лишен от способ­ ност и разум/ презиращ право, справедливост и б ез­ пристрастност... [Жената е] непостоянна, лековата, скитница,/ нечиста, суетна, алчна, заядлива,/ мнителна, коварна, заплашителна,/ кавгаджийка, хлевоуста, крадлива,/ нетърпелива, завистлива, лъжлива,/ лековерна, гуляйджийка, обирджийка,/ авантюристка, хаплива, фалшива,/ сводница, усойница, вещица,/ ам­ бициозна и суеверна,/ буйна, невежа, опасна,/ сръдлива, размирна, неукротима,/ сприхава и много от­ мъстителна,/ пълна с ласкателства и глезотии,/ по­ датлива на гняв и омраза,/ преливаща от измама и преструвки,/ забавя, но не забравя отмъщението си,/ дръзка, неблагодарна, много жестока,/ нахална, злоб­ на, непокорна134...

Тези обиди, съотнесени към стоте и две обвинения на Алваро Пелайо, показват, ме женомразките литании са ве­ че стереотипен дискурс, обикновен начин да се говори за жената. Случайно ли е, че в лутеранска Германия през пери­ ода 1560-1620, разтерзана от очакването на апокалиптич­ ния падеж, омразата към жената достига своеобразен връх и то именно поради книгопечатането? Я. Янсен на време­ то събира по този повод внушително досие - ето някои важни моменти от него. През 1565 в книга с красноречи­ вото заглавие „Домашният дявол“ един радващ се на у с­ пех автор, Адам Шуберт, съветва мъжете да използват то­ ягата срещу своята съпруга, особена ако е истински демон, жена-мъж (Sieman ). В края на творбата Sieman е убита от своя съпруг и това е в реда на нещата. „Това книжле, зак­ лючава Шуберт, е написано с цел да склони жените към подчинение.“ През 1609 проповедник от Цвикау публику­ ва тежът том, Malus mulier, относно „жаждата за господс­ тво, която разкъсва злата жена“. Следват две преиздания през 1612 и 1 6 1 4 - и нов трактат от същия автор относно деспотичността на жената, Imperiosis mulier, в който четем: „ Подпомогната от попътен вятър, моята сатира с надути платна достигна всички страни: проникна навсякъде, а точ­ ните й думи се превърнаха в пословици.“ „Попътен вятър“: да уточним смисъла на този израз по възмутените реакции на двама пастори, които се въл­ нуват от невъздържаните нападки срещ у жената. В пропо­ вед, публикувана през 1593, първият се жалва така: „Ясно е, че има много повече автори, които злословят срещу жените и ги засипват с обиди - много порядко ще се намерят такива, които да кажат добра дума за тях. По кораби, странноприемници, пивни­ ци, навсякъде разпространяват малки брошури, кои­ то навред хулно интригантстват срещ у жените - те­ зи четива служат за убиване на времето на бездел­ ниците... И като слуша и чете такива неща, човекът от народа се настройва срещу жените и щом чуе, че

някоя е осъдена да загине на кладата, възкликва „Та­ ка й се пада!“, защото жената е по-зла и по-хитра от дем оните135.“ През 1617 вторият от нашите проповедници говори в същия смисъл: „... Жените са... обект на особена омраза; тълпа пи­ сатели се заемат да разпространяват най-черни кле­ вети срещу женския пол. Бракът е потъпкан, водят открита война с него... Надават ухо на всичко, що се пише срещу тях, и м у се наслаждават, и тези книж­ ки, тези смешни рими се харчат много; направо ги разграбват от магазинчетата на книжарите136.“ Хората, които по онова време знаят да четат в Гер­ мания - следователно ограничено малцинство - разграб­ ват антифеминистката литература, която е същевременно волнодумна, дори мръснишка: неочаквано влияние на кни­ гопечатането, което см е прекадено склонни да свързваме с извисен хуманизъм. Да се върнем сега във Франция - но със същия у с­ пех бихме могли да се пренесем и другаде, - за да се опи­ таме от друг ъгъл да проникнем в колективния антифеминизъм. Достатъчно е да отворим сборник с пословици. Тук се налага забележка, която важи и за немските клеветни­ чески брошури. И в двата случая несъмнено става въпрос за народни чувства. Но същевременно те са продукт и на учената култура. Образованите люде съставят списъци с пословици, подбират измежду древногръцките и древноримските максими, четат със специални шаблони книгите на Стария завет и, записвайки пословиците от всекидневи­ ето, са свободни да ги извъртят както си искат, за да под­ силят язвителността им. Във всеки случай, сборниците с пословици, отново благодарение на книгопечатането, се множат по времето на Ренесанса. Те също най-често злословят по адрес на жената. Като събират сентенции от раз­ лични източници и ускоряват обращението им сред публи­

ката, те засилват колективното женомразство. Изследовател, посветил се на този едновременно полиморфен и мъгляв материал, изчислява, че от десет френ­ ски пословици от XV-XVII век, отнасящи се за жената, сред­ но седем са враждебно настроени срещу нея137. Благосклон­ ните обикновено изтъкват достойнствата на съпругата доб­ ра стопанка, като все пак дават да се разбере, че подобна перла е рядкост: „Добре е въоръжен, който за добра жена е женен138.“ „Жената добра струва пара139.“ „Разумната и мъд­ ра жена е украса на дом а140.“ „Който има жена добра, дълго живее добр е141.“ Не такава обаче е преобладаващата тонал­ ност. Преход към дългата литания на женомразките посло­ вици може да е следната сентенция: „Струва ли жената, струва царства, ако ли пък не - няма на света по-голяма злина142.“ А „лоша година и неразумна жена не липсват на света143.“ Прозорливият мъж следователно ще внимава да командва в дома си: „В никакъв случай не допускай жената да ти стъпи на ногата. Защото на другия ден мръсницата ще поиска да ти се качи на главата144.“ Но всъщност можеш ли да накараш съпругата да ти се подчинява? „Що иска жена­ та, Бог го иска145.“ „Що иска жената, е написано на небеса­ та146.“ В семейния живот във всеки случай мъжът ще има нужда от тояга: „Добър или лош, конят си иска шпора, д о б ­ ра или лоша, жената си иска тояга147.“ Тогава трябва ли чо­ век да се жени? Отговорът на Йожен Дешан и на много пос­ ловици е категорично „не“: „Който има жена да пази, бял ден не вижда.“ „Който е женен, е тъжен148.“ „Жената ти до­ карва белята149.“ „Който поддържа жена, ще умре в беднота150.“ „Който си държи на спокойствието, да внимава да се не жени151.“ Женските недостатъци оправдават в сборниците с пословици следните горчиви съвети. Жената е прахосница: „Всичко що ученият мъжът изчука, смахната жена ще профука152.“ „Жените обичат само рубините153.“ Освен това луксозните одежди често крият - или разкриват - душевна грозота: „Скъпо натруфено женище прилича на бунище154.“ Колкото до хубостта, тя е подозрителна и опасна: „Хубост женска не носи богатство на мъжа155.“ „Красива жена, ала

нефелна глава. Хубава магарица, ала лошо тегли156.“ „Каже­ те веднъж на една жена, че е красива, дяволът ще й го пов­ тори десет пъти157.“ Тя досажда на мъжа със своя плач. Но сълзите й не са искрени. „По всеки час куче пикае, а жена плаче158. „ „Жена се см ее, когато мож е, а плаче, когато щ е159.“ „Женски плач, крокодилски сълзи160.“ Оттук и обви­ нението в двуличност: „Жената охка, жената пъшка, щом поиска болна се тръшка161.“ „Жените са ангели в църквата, дяволи в къщата и маймуни в леглото 162.“ По време, когато на всички обществени равнища, от горе до долу, превъзнасят, но и се страхуват ужасно от властта на словото (да си припомним опетняващата чест­ та клевета, интереса към риториката, дейността на пропо­ ведниците), живо безпокойство поражда женската бъбри­ вост, която мъжете трябва да се опитват да държат под контрол. „Две жени - сплетни , три - махленско сборищ е, четири - цял пазар163.“ „На жената й е ред да говори, кога кокошка тръгне да пикае164.“ „Не казвай на жена си каквото искаш да скриеш165.“ „Жената пази скрито само каквото не зн ае166.“ Оттук и афишираното презрение към нея: „Ця­ ло чудо е, ако жена умре, без да е сторила лудост167.“ „Же­ ната е ветропоказател, често се извърта и отмята168.“ „Са­ ма жена е нищо169.“ „Женският мозък е направен от маймунски мазила и лисиче сирене170.“ Презрението често е подплатено от истинска враж­ дебност към едно създание, смятано за измамно, непопра­ вимо и зловредно. Тук пословиците подемат под формата на унищожителни обвинения дискурса на безбрачните цър­ ковни мъже. „Женското сърце мами всичко живо, защото е лъжливо171.“ „Жената и виното крият отрова172.“ „Жена­ та е майка на всички поразии, от нея идват и зло, и яд173.“ „Женското око е същински паяк174.“ Една добра жена, една добра магарица, една добра коза са три зли животни175.“ „Жените са много рисковани и по природа опасни176.“ За­ това вредоносната м ъдрост на сентенциите установява връзка между женския елемент и адския свят: „Жената е родена преди дявола177.“ „Жената по-охотно отгатва, огколкото чува Божието слово178.“ А колко селски прорица-

телки загиват по онова време на кладите! Защо тогава мъ­ жът да съжалява за смъртта на своята съпруга? Тази смърт не е ли добрина, която Бог прави на мъжа? „За мъртва же­ на се жалее само до прага179.“ „Бог обича мъжа, когато му отнема жената, що вече не знае какво да я прави180.“ П ос­ ледната пословица съществува като по-категоричен и общ извод: „На когото Бог иска да помогне, жена му умира181.“

5.

Една често злонамерена иконография

Аргументи и потвърждения, ако смеем да кажем, за това жестоко обвинение се откриват в щампите от XVI век. След г-жа Сара Ф. Матю-Гриеко182тук ще изследваме нап­ ример гравираните във Франция по онова време. Продукция безспорно многозначна, или по-скоро колеблива, която пред­ ставя образа на жената във взаимно изключваща се светли­ на: ту благоприятна, ту неблагоприятна. Стопанката е прехвалена, както в някои пословици - нежна другарка на своя съпруг и майка на неговите наследници. В изображения на Адам и Ева майчинството е представено като своеобразен женски еквивалент на мъжката работа: Ева кърми бебе, докато Адам копае; или си почива, отмаляла, до две деца, докато мъжът й обработва земята. Други щампи, които предста­ вят сцени на двойките жътвар-събирачка на класове, или пастир-стригачка на овце, открояват помощта, която жените м о­ гат да оказват на мъжете си в селскостопанската работа. Илюстрациите на часословите и алегориите на дванайсетте месеца обичат да пресъздават как жените събират и прена­ сят лозовите пръчки, подрязани от мъжете, как доят кравите, берат гроздето, носят храна на орачите, помагат на мъжете при клането на прасе или замесват тестото, от което мъжът ще изпече хляб. В щампите жената е и тази, която преде и тъче; която налива вода от чешмата; която готви; която гле­ да болните и полага последните грижи за тялото на покойни­ ка. Но всички тези занимания я поставят на второстепенно място и в сянката на мъжа. Женската форма обаче, по-плас-

тична от мъжкия силует, е предпочитана - в момент, когато иконографията се обръща към античността, за да замести средновековните алегории - при персонифицирането на абс­ тракции: Целомъдрието, Истината, Природата, Величието, Религията, Мъдростта, Силата, дори „Деветте Храбречки“; или още главните Четири Добродетели, Четирите Елемента или Четирите Посоки на света. Промоция на жената? Навяр­ но донякъде, но само отчасти. Защото повечето от тези але­ гории, например Минерва (или Амазонките) са също като Дева Мария своеобразни антиЕви, същества, които не изпъл­ няват напълно женското си призвание и са поставени над или поне извън своя пол. Та да не бързаме с извода, че увлечени­ ето по гръкоримската образност е смутило обичайните наг­ ласи и променило из основи ценностите и вярванията. Поя­ вяват се теми под друга обвивка. Между Дамата с еднорога и Диана, ловуваща със своя елен, има последователност; Ева и Пандора играят същата роля, като с престъпното си лю бо­ питство отприщват водопад от нещастия върху човечество­ то. Изборът на Парис често просто е друга версия на мита за Ева, подаваща ябълката на Адам. Голотата на първата чо­ вешка двойка в Райската градина, също както любовта на Марс и Венера, Зевс и Калисто изразяват желанието в една вселена, от която чувствеността още не е била прогонена: насладата в един земен - или предхристиянски - рай, където още е била позволена. Но тази временно пресъздадена гра­ дина на наслажденията в крайна сметка е само илюзия. Илю­ зорна е и представата за жена, която да е едновременно еро­ тична и непорочна. Защото жената вече е клопка. Наистина тя е образ на мира, но същевременно отклонява мъжа от военното или интелектуалното м у призвание. Войници берат ябълки от дърво с женски ствол и лик и после заспиват, вместо да вървят да се бият. Ксантипа пречи на Сократ да философства; една куртизанка превръща А ристотел в товарно добиче. Ето ни отново сред женомразство, което според г-жа С. Матю-Гриеко се задълбочило във френската щам­ па за половин век от 1560 нататък. Тънко наблюдение: ко­ гато женските фигури персонифицират благородни абст­

ракции, никога не са облечени по модата на XVI век - найчесто са голи или в свободно падащи антични туники, по­ някога са на пиедестал и заобиколени от идиличен пейзаж. И обратно, когато въплъщават зловредни алегории, са в дрехи по тогавашната мода и вградени в делничния декор. Така добродетелната жена е поставена извън реалността, докато лошата жена е въведена в нея изцяло. Ето сега пер­ сонификацията на главните грехове. През 1547 Леон Даван ги изобразява оковани във вериги към Правосъдието. Два са олицетворени от мъже (чревоугодие и гняв), но петте други са въплъщение на жени (горделивост, скъперничест­ во, завист, сладострастие и леност). В народна парижка щампа от втората половина на XVI век единствено скъпер­ ничеството е изобразено като мъж (мъж брои златото си). Другите шест порока са приписани на другия пол. Лакомията е жена, която повръща на трапеза; безпътството е В е­ нера, придружена от амур; леността е изобразена като же­ на, която спи на сламата до магаре; гневът - като детеубийца, а зад нея гори град; горделивостта е богато натру­ фена аристократка, която се гледа в огледало, до нея паун; завистта е представена от гола грозна старица, хапана от змии. На втори план художникът е разположил дявола и изобразил Страшния съд. Вдъхновени от античните притчи или от Апокалипси­ са, щампите неуморно разкриват прелъстителната власт на жената, която тласка мъжа към гибел. Тук младеж трябва да избере между порока и добродетелта, представени съответ­ но от натруфена по последна мода куртизанка, седнала върху паун, и от ангел, скромно облечен в широка туника и с оре­ ол около главата. Там - това е темата на „Красавицата, сед­ нала върху Звяра“, разработена от Йожен Дешан - „светът, който чрез изкусителните удоволствия увлича мъжа в про­ пастта“ е персонифициран от жена, седнала върху седемглав звяр. Усмхната, с венец и в екзотични одежди с разголе­ на гръд, тя е вдигнала високо бокала с удоволствията, дока­ то демонът, който я чака в пламтяща бездна, й прави знак да приближи. Гибелно оръдие, жената е Медея, чиято исто­ рия особено занимава таланта на гравьорите от XVI век:

съблазнителката на Язон, която забърква чародейни билки за баща му Езон и накрая убива собствените си деца. Тя е и Цирцея, която превръща в свини другарите на Одисей. Историята на Медея е двойно показателна, защото изразява едновременно женската съблазнителност и свирепост. През XVI век мъжете се страхуват от тази свирепост: доказателство отново черпим от иконографията. Диана е непревзимаема девственица, но девствеността й е обезпо­ коителна и дива, въплъщение на бунтовна природа. Актеон, който видял богинята да се къпе гола, бива превърнат в елен и разкъсан от кучетата. Разярената Трета в прочу­ тата картина на Б рьогел183 е несъмнено въплъщение на свадливата и властна жена. Грета и лудите й другарки на­ падат мъжете, на които твърде дълго време са се подчиня­ вали. Освободили се, те рушат всичко. На фона на пожа­ рища въоръженото с меч женище с безумен поглед се е за­ пътило към ада, следвано от армия бесуващи мъжкарани. Женската ярост често е на еротична основа. Гравюра от 1557 се подиграва на съпрузите, които не са достатъчно мъжествени. Четири жени, различни по възраст и социално равнище, осоляват мъже със смъкнати гащи „отпред и от­ зад, та нещото им да прояви повече характер“. Друга смешна тема, вече позната в Италия през XV век, е разработвана във Франция и Фландрия - особено през втората половина на XVI век - като „влюбената кохорта и гащите“: група жени се бият жестоко коя да грабне панталон, чиято цепка гово­ ри много за мъжкия член. Следният надпис подканя воюва­ щите да се смирят: „По-кротко, влюбени бойци, с тоз член/ това не ви е ни нога, глава, ръка,/ за щото сте се счепкали зъй яко,/ ами бащата оплодител на рода човешки.“ Женска­ та ярост все пак надхвърля сексуалния стадий. Бесът на Бре­ га извира от жаждата за господство на един пол, който труд­ но понася законите на брака и по природа е размирен. Зато­ ва с такава настоятелност щампите, най-вече през втората половина на XVI век, представят семейни сцени и се подиг­ рават с „добродушните“ съпрузи, които оставят на жените си да ръководят дома. Това пак е „битка за гащите“, но вече между съпруг и съпруга. Жената навлича панталоните на мъ­

жа, който носи пола, държи хурка или е коленичил пред мегерата, или пък яде бой от нея. Варианти на тази сатира се появяват в обилната иконография на „света наопъки“. Защото женската подривност е една от причините за преобръща­ нето на йерархиите. Как всичко да не е с главата надолу, когато Филис яха Аристотел, а жената носи меч, докато крот­ кият й съпруг преде. Непокорността на „втория пол“ дава и ключа към баснята, позната като Bigorne et Chiche-Face. Този аполог вече фигурира в Clerk 's Tale на Чосър' и се радва на голям успех във Франция по време на Ренесанса. Например изобразен е на тавана на замъка Плеси-Буре в Анжу и в га­ лерията на замъка Вилньов-Ламброн в Оверн. Кравата Бигорн, която се храни само с „добри съпрузи“, е тлъсто чу­ довище, докато Chich-Face, която се храни само с ,добр и съпруги“, е дръглива, същински скелет. Бигорн е прехране­ на, защото многобройни са съпрузите, които се оставят да бъдат погълнати, за да се избавят от кресливите си съпру­ ги. Докато Дръгливата се оплаква, че са рядкост послушни­ те съпруги. Жените са покварени и непокорни, особено ако са от низините. В „Хорото на лудите“, анонимна гравюра върху дърво откъм 1560, петнайсет жени, изобразяващи съ­ що толкова недостатъци, танцуват в кръг, като всяка има шапка с магарешки уши било на главата, било провисена на врата. В средата, покачена на пиедестал, балетмайсторка на­ дува тромпет. Пет от танцьорките носят изискани дрехи, но другите десет явно са от простолюдието, селско и градско, като че ли женската поквара расте със спускането надолу по социалната стълба: указание, което трябва да отнесем към множеството процеси срещу клетите вещици от селата и ро­ лята на „втория пол“ в размириците. Важно е да откроим и една друга зависимост. Често старите грозни жени са представяни като въплъщение на по­ рока и първи помощнички на Сатаната. По времето на Ре­ несанса те предизвикват истински страх. Една литературна и иконографска тема, появяваща се само бегло през сред'B „Разказът на школаря“ от „Кентърберийски разкази“ на Чосър в пре­ вод на Александър Шурбанов: „От Чичеваче зорко се пазете“. - Б. пр.

новековието, става натраплива в началото на модерните времена под съвместното влияние на по-добре познатата ан­ тичност, творбите на Бокачо и „Селестина“ на Фернандо де Рохас (1499). Ренесансът и барокът са оставили, по-специ­ ално изпод перото на поети от аристократичната каста Ронсар, Дю Беле, Агрипа д ’Обине, Сигон, Сент Аман и пр. - гнусен портрет на грозната старица, крачещ скелет, „Ди­ шаща мумия,/ чиято анатомия прозира/ през изтънялата ко­ жа“ (Сигон). Зъбите й са „прогнили, черни“, очите „гуреливи“, носът „сополив“ (Ронсар). От безцветните й устни из­ лиза „...смрад отровна/ що котките да кихат кара“ (Мейнар). Сент Аман говори за Перет, „чиято паст вони по-силно/ от застояла рана184“. Или старицата направо е образ на смърт­ та. Очите й са мрак; тя е „скелет от кожа и кости.../ жив пор­ трет на смъртта, мъртъв портрет на живота.../ безцветна мърша, труп изровен, от гарван изкълван“. Така я описва Сигон с характерната за барока липса на мярка. Той я виж­ да като „изсъхнало дърво“, „жалка торба с кокали“, „приз­ рак... който стряска уплаха и плаши страха185“. Не е за учудване, че една епоха, която с наслада пре­ открива красотата на младото женско тяло, е отвратена от гледката на разрухата. По-интересно е обаче какво се крие зад страха от грозната старица. По времето, когато модни­ ят неоплатонизъм слага знак за равенство между красота и доброта, логично е да се помисли - забравяйки похабява­ щото майчинство, - че физически упадък означава лошотия. Наистина понякога в иконографията добродетелта е симво­ лизирана от възрастна жена. Така е в едно илюстрирано из­ дание на „Корабът на лудите“ на Брант и в цикъл от шест стенни щампи, парижка изработка, озаглавен „Истинското огледало на човешкия живот...“ (втората половина на XVI век186). Там Целомъдрието е представено като стара грозна жена, която държи палмова клонка. Нейната колесница, тег­ лена от два еднорога, прегазва Купидон. Но това е изклю­ чение. Госпожа Матю-Гриеко е изчислила - на етап от изс­ ледването си, - че само в една алегория от триста старица­ та има положителна роля. Обикновено тя символизира, спо­ ред случая, зимата, яловостта, глада, поста, завистта (мно-

го честа асоциация), сводницата и, естествено, вещицата. Що се отнася до последната тема, на изображенията на Мануел Дойч, Балдунг Грийн, Дюрер и много други помалко известни художници отговарят ругателствата на Ронсар, Дю Беле и Агрипа д ’Обине, самите те вдъхновени от една вече по-добре позната антична поезия. В ода от 1550 Ронсар беснее срещу Дениз, „старата вещица“ от Вандом , която палачите са шибали полугола, но, уви, не са ек­ зекутирали. Да пукне дано по-скоро! И „костите й осквернени/ от почтено погребение лишени,/ на лакомите гарва­ ни да бъдат пир/ и на кучетата изгладнели“. Тази селска „Медея“ знае рецептите на любовни билета, урочасва, бро­ ди из гробищата, тероризира животни и хора. Злите при­ родни сили й се подчиняват: „Само да въздъхнеш, и дъхът ти/ кучетата плаши, та в полето се дерат да лаят; дръпват се реките нанагоре,/ вълците, що дирите ти следват/ подир сянката ти през гората вият187.“ Същият страх и у Дю Беле, който на свой ред обсип­ ва една старица с хули и най-черни упреци. Нарича я „ве­ щица и сводница“, „Горгона“, „дърта магьосница“ и като подема най-познатите теми от демонологичната литерату­ ра, уточнява: „Заради теб мръзнат лозята,/ заради теб градушка удря полята/, заради теб вятър брули листата./ Зара­ ди теб се вайкат в селата/ по съсипаното жито, зара­ ди теб оплакват мора по стадата188.“ Ето как една поезия с претенцията да е хуманистич­ на отвежда към най-злостните обвинения на инквизицията. Горгоните се завръщат и сега са идентифицирани като зло­ вещи оръдия на ада. Логично е една епоха, която толкова се страхува от Страшния съд, от дявола и неговите помощници, да прида­ де ново измерение на хилядолетния страх от „втория пол“.

Въпреки реабилитацията, начеваща в периферията на офи­ циалните твърдения, която ще разгледаме в друг том, тога­ вашната цивилизация обвинява повече от всякога жената. Културата от онова време, тревожна и още несигурна, се опитва да затегне контрола над едно създание, прекадено близко до природата, чийто „княз и бог“ е Сатаната. За повечето мъже през Ренесанса жената е най-малкото подозри­ телна и най-често опасна. Те са ни оставили за нея не тол­ кова реален портрет, колкото митичен образ. Мисълта, че жената не е нито по-добра, нито по-лоша от мъжа, изглеж­ да чужда на ръководителите на писмената култура.

V

XI. Една и с т о р и ч е с к а загадка: го л я м о то гонение на вещ ици I.

Д осиет о

1.

И зо ст р я н ет о на един стр ах

Тъй като страхът от жената - подривната половина от човечеството — кулминира на Запад у богослови и съ­ дии в началото на модерните времена, не е чудно, че тога­ ва ловът на вещици приема стъписваща ярост. Тук ще се спрем на тази криза, но в една ясно очертана рамка, тоест като я свържем с другите вече разгледани форми на страх. Става дума не да пишем поредна история на процесите срещ у вещици', а да осветлим тези процеси, като ги отне­ сем към един глобален контекст - само така ще ги поста­ вим на точното им място, свързвайки ги с религия и кул­ тура, които са се почувствали застрашени. Християнските императори от IV век, после Ю сти­ ниан в Ориента, Хилдерик III, Карл Велики и Шарл Пле­ шиви на Запад заплашват със строги наказания всеки, кой­ то се отдава на магически дейности. А вселенските събори неуморно забраняват магьосничеството2. Все пак църква­ та през ранното средновековие като цяло пледира за мило­ сърдие и благоразумие спрямо уличените в това прегреше­ ние. По-добре да бъдат оставяни живи, „та да се покаят“ писмо на папа Лъв VII до немски епископ; и да се избягва преследването на невинни жени под предлог на бури и епи­ демии - писмо на папа Григорий VII до краля на Дания3. Упътване за епископските визитации, съставено около 906 г. по искане на трирския епископ - прочутият Canon episcopi - изобличава като заблуда древното вярване за нощните езди във въздуха, в които някои жени си въобра­ зяват, че участват по заповед на Диана. Повярвалите в по­ добни миражи всъщност били жертва на уловките на Са­ таната. И понеже всичко било илюзия, нямало основание

за наказание4. Виждаме как при население, което до голя­ ма степен е запазило езическите си нагласи, и при един на книга драконовски светски закон срещ у магията религиоз­ ната власт през ранното средновековие проявява относи­ телно критичен - и във всеки случай прагматичен - дух. Поведението й се променя от края на XII век под на­ пора на две свързани помежду си причини: от една страна, избуяването на ереста с валденсите* и албигойците**; от друга страна, нарастващата воля за християнизация, изра­ зена и актуализирана от просяшките ордени. Растящото клерикално б езп о к ой ст в о проличава в обсъ ж дан и я та на Четвъртия Латерански събор, който задължава всеки вяр­ ващ да се изповядва и причестява поне веднъж годишно, за­ силва сегрегацията на евреите и принуждава епископите под заплахата от лишаване от сан да преследват и наказват ере­ тиците в своите епархии5. После, докато катарите са смаза­ ни в Южна Франция6, папа Григорий IX назначава през 1231 първия официален инквизитор на Германия, Конрад Марбургски, ужасяващо жесток фанатик, който година и поло­ вина тероризира Ерфурт, Марбург и долината на Рейн, д о­ като не е убит през юли 1233. Тогава кладите угасват. Но по негово искане папата вече е публикувал две були (през 1232 и 1233), които изброяват всички престъпления, извър­ шени от сектата, срещу която воюва Конрад. Според инк­ визитора и папата става дума за тайно общество с ритуал на посвещаване - встъпващият трябвало да целуне по зад­ ника жаба и черна котка, да прегърне блед слаб мъж, сту­ ден като лед. В тези дяволски сборища почитали Луцифер и се отдавали на най-гнусни сексуални оргии, а по Велик‘Валденското учение, по името на основателя си, лионския търговец Пи­ ер Валдо (ок. 1140 — ок. 1206), получава широко разпространение във Франция, Швейцария и Италия. Първата валденска община възниква през 1176 и нейните участници отначало са известни като „лионскитс Х^йедни“. - Б. пр. "Название на катарите от областта на град Алби, разпространено вър­ ху всички катари от Южна Франция, ХИ-ХШ век. - Б. пр.

ден приемали тялото Господне, за да го изплюят сетне вър­ ху нечистотии7. Ето обрисувана типологията на онова, кое­ то скоро ще бъде наречено „сабат“ и ясно поставено срещу християнството като застрашаваща антирелигия. Наследни­ ците на Григорий IX се колебаят обаче, преди да подемат гоненията срещу демоничните секти. През 1275 папа Алек­ сандър IV отхвърля искането на доминиканците да им бъде разрешено да преследват магьосничеството, като инквизиторска власт им се дава само в случаите, когато има явна връзка с някаква ерес8. Ариегардна битка! Защото набъбват страховете пред могъществото на демона. В тази област новаторството на свети Тома Аквински е твърде малко. Все пак в доста пунктове той прекрачва зад­ ръжките на Canon episcopi, например когато твърди, че де­ моните могат да попречат на плътския акт или под формата на инкуби и сукуби да имат сексуални сношения с хората9. Но ангелският доктор набляга повече върху гадателството и само епизодично се занимава с черните магии. Затова пък капитална е намесата на Йоан XXII, предшествана от шум­ ни процеси, които доказват засилване на обсебеността от опасенията пред настъплението на Сатаната. От 1307 до 1314 се води процесът срещу тамплиерите, които се приз­ нават за виновни - след изтезания - в отричане от Христа и заплюване на кръста. По същото време епископ на Троа е обвинен, че е убил чрез магия кралицата на Франция и от­ ровил майка й. Той бива оправдан, но Ангеран дьо Марини, бивш ковчежник на Филип Красиви, е обесен в Монфокон през 1315, защото се опитал да причини смъртта на краля с помощта на магьосници и восъчни кукли. А през 1317 гра­ финята на Артоа е обвинена, че карала магьосница от Еден да й забърква любовни отвари и отрови. В се пак я призна­ ват за невинна10. Ето в такава мътна атмосфера и понеже в папския двор в Авиньон се наслушал на приказки за маги­ чески деяния, след допитване до епископи, ръководители на ордени и богослови Йоан XXII съчинява булата Super illius specula (1326"). Магьосничеството вече се приравнява към ерес и инквизиторите са опълномощени да го преследват. Защото магьосниците загърбвали истинската вяра, като по­

читали дявола и сключвали договор с него или пък държа­ ли демоните да са им под ръка в огледала, пръстени и ши­ шенца. Следователно заслужавали участта на еретиците. Християните имали осем дена, за да се отрекат от Сатана­ та, да изоставят магиите и да изгорят книгите за тях. Така е установено опасното уравнение: магии = дяволско магьос­ ничество = ерес. Затваря се триъгълникът, в който скоро ще пламнат многобройни клади. До края на XIV век намесата на инквизицията срещ у магьосничеството се уточнява на практическо и теоретич­ но равнище. В процесите срещ у тулузките вещици през 1330-1340 за първи път се появява думата „сабат“. Свик­ нали да се борят срещ у катарския дуализъм, инквизитори­ те в Лангдок изправят срещ у себе си, благодарение на из­ тръгнати с изтезания признания, една нощна антицърква, която почита Сатаната, въплътен в козел, отрича Христос, профанира светото причастие и покоя на гробищата и бесува в отвратителни разгулни оргии. Диаболичните сборища, идентифицирани през XIII век от Конрад Марбургски, вече носят гнусното име „сабат“12. Няколко години по-къс­ но - през 1376 - Николас Еймерик, служил дванайсет го­ дини като главен инквизитор на Арагон, излага на хартия своя опит като практически съвети към колегите си по про­ фесия: инквизиционният наръчник Directorium inquisitorum може да се сравни с Fortalicium fid ei на яростния антисемит Алонсо де Еспина. Еймерик приема, че гледането на ръка и врачуването не са еретични действия. Затова пък мирише на ерес винаги, щом демоните се намесят по ня­ какъв начин. Култът latrie е, когато им се кланят - по са­ бат и другаде; използват ли ги като застъпници пред Бога, е култът dulie. Еретично е и да се призовават силите на ада (дори без latrie и dulie) чрез магически фигури, или като се постави дете в очертанията на кръг, или като се четат формули от книга13. Всичко е налице за големия лов ма ма­ гьосници и вещици, вече смесвани с валденси и катари: разрешенията са дадени, процедурата е уточнена, престъп­ ленията са описани в каталог. Освен това, в резултат на растящото объркване между ерес и магьосничество, обви­

няемите според времето и мястото могат да бъдат съдени както от църковни трибунали, така и от светски съдилища. В края на XIV и през целия XV век се множат про­ цесите срещу вещици и осъждащите ги трактати, като ед­ ните въздействат върху другите и обратно. Защото теоре­ тичните съчинения насърчават гоненията, но и са подхран­ вани от опита на съдиите. В Европа са изброени —цифри­ те не са изчерпателни, разбира се - 12 процеса срещу ве­ щици, водени от инквизиционните трибунали между 1320 и 1420 срещу 34 между 1421 и 1486 (дата на публикуване­ то на Malleus)-, и 24 пред мирски съдилища между 1320 и 1420 срещу 120 между 1420 и I48614. През 1387 67 магьос­ ници и вещици са осъдени на изгаряне в Каркасон „заради магия или други престъпления, свързани с различните ере­ си на валденси, бегини* и албигойци. През 1410 са отбе­ лязани процеси във Венеция и отново в Каркасон; през 1412 в Тулуза и пак в Каркасон. Огнища на магьосничест­ во са открити в епархията на Сион през 1428, в Дофине към 1440 и по-общ о във френските и швейцарските ал­ пийски земи. Виновните често са определяни като еретици heregues и валденси vaudois и са обвинявани, че отиват на срещите си с дявола, като летят. И в Юра се забелязва на­ растване на броя на процесите след 143015. През 1453 и 1459 във Франция се случват две сензационни юридически акции. Първата в Еврьо е насочена срещу доктора по бо­ гословие Гийом Адлин, обвинен, че проповядва срещу ре­ алността на сабата и същевременно, че е сключил договор със Сатаната. Осъден на доживотен затвор, той умира че­ тири години по-късно в затвора. През 1459 започва проце­ сът срещу „валденсите“ от Арас, двама заподозрени, кои­ то при изтезанията казват, че на сабата са срещнали град­ ски първенци. Разследването се води от инквизитора на града и най-вече от двама доминиканци, убедени, че всеки 'Бегинажът е алтернативен стил на живот, избиран от жените. Те се съ­ бират в нещо като свободни комуни, набожни общности, но без да да­ ват обет. Отхвърлят контрола на мъжете, контрола на църквата и един­ ствения предлаган им избор: брака или обителта. - Б. пр.

трети християнин е магьосник. Трийсет и двамата обвиня­ еми, от които 18 ще бъдат изгорени, след изтезания приз­ нават, че са участвали в сабата и потвърждават като истин­ ско описанието, което съдиите му правят според призна­ нията им 16. Но в момента на смъртта осъдените се отри­ чат от думите си. Прз юни 1491 всички обвиняеми са р еа­ билитирани. Закъсняло съжаление, а и скоро изобщ о няма да се занимават с подобни подробности, тъй като страхът от вещиците расте у религиозните и мирските съдии. В края на XV век Горна Германия, от една страна, и епархи­ ята на Комо, от друга, са театър на активни гонения ср е­ щу поддръжниците на Сатаната. В същото време се множат злостните писания, кри­ то подбуждат към репресии. Изброени са 13 трактата за м агь о сн и ц и т е м е ж д у 1320 и 1420 ср ещ у 28 м е ж д у Formicarius (1 4 3 5 -1 4 3 7 ) на Йохан Нидер, приор на дом иниканците в Б а зе л , и M alleus m aleficarum ( I 4 8 6 17). Formicarius („Мравунякът“) разказва за гоненията, водени в Швейцария от инквизитора Петер Бернски и за изводите, които могат да се направят от тях: вещери и вещици пра­ вят зли магии, предизвикват бурите, унищожават посеви­ те, почитат Луцифер и стигат до сатанинските сборища сабат слетене. Вещиците се специализират в правене на л ю ­ бовни напитки, отвличане на деца и човекоядство. Магьос­ ници и вещици са членове на демонична секта, която отри­ ча Бога. Formicarium е първото демонологично произведе­ ние, което набляга върху ролята на жените в магьосничес­ твото18: тема, която петдесет години по-късно Malleus ще развие до обсесия. Malleus е предшестван от прочутата була на Инокентий VIII Summis desiderantes affectibus (1484), с която един папа от Ренесанса с безпътен живот и разпуснати нрави, силно загрижен за религията, приканва германските прела­ ти да засилят гоненията срещу магьосничеството. Текстът всъщност е отклик на болното въображение на германски­ те инквизитори, които по онова време виждат навсякъде прокоби, отричане на кръщението, демони инкуби и сукуби. Авторите на Malleus публикуват папската була в увод-

ната част на своето произведение. То често неоснователно е отделян о в дем о н о л о ги ч н а т а л и тер ат ур а, док ато всъщност е само брънка от една адска верига. В книгата има премълчавания и полупропуски - не се казва нищо за сабата и се дават само малко подробности за договора със Сатаната, дяволския белег и колективните дейности на ве­ щиците. Но тя повече от която и да е друга преди нея е допринесла щото народните магии и заклинания да бъдат определени като форма на ерес, смесвайки по този начин мирско и религиозно престъпление и подбуждайки светски­ те съдилища към репресии. От друга страна, никога досе­ га не е казвано толкова ясно, че дяволската секта е съста­ вена главно от жени. А и систематичният характер на кни­ гата като методология на разследването и процеса я прев­ ръщат в първостепенно работно пособие - ръководство за съдиите в тази област. Оттук и успехът й: 14 издания от 1487 до 1520, повече от което и да било друго предходно или следващо съчинение по демонология19. През целия XVI и първата половина на XVII век про­ цесите и екзекуциите на магьосници и вещици се множат в различни части на Западна и Централна Европа, като исте­ рията на лова на вещици достига връхната си точка между 1560 и 1630. В Дуе (Северна Франция) процесите срещу ве­ щици се разпределят хронологично така20: XV век: 8; пър­ вата половина на XVI: 13; втората половина на XVI: 23; първата половина на XVII: 16; втората половина на XVII: 3; XVIII век: 1. Общо за германските съдебни окръзи и валонските в Люксембург са запазени сведения за 224 магьос­ нически процеса от 1606 до 1631 и само за 7 между 1632 и 165021. Можем да се опитаме, подобно на У Монтър22 и Р. М акемблед23, да групираме някои сигурни или вероятни цифри за жертвите от тези процеси в редица области на Ев­ ропа. Такава таблица не е просто сбор от частични резулта­ ти. Тя уточнява хронологията, прави количествени съпостав­ ки и откроява горещите точки на епидемията:

Области

Югозападна Германия (днес Баден-Вюртемберг24) Англия (графства около Лондон: Съсекс, Съри, Хартфорд, Кент, Есекс): местни съдилища25 Шотландия26 Женева27 Кантон Во28 Кантоните Цюрих, Золотурн и Люцерн29 Кантон Нюшател и Базелска епархия30 Парламентът на Франш-Конте31 Лотарингия32 Люксембург33 Графство Намюр34 Днешният департамент Нор35 Англонормандските острови36 Лабур (френската Страна на баските)37 Нова Кастилия38

Дати

Общ брой на известните екзе­ куции

1560-1670

3229

1560-1700

109

1590-1680 1537-1662 1537-1630 1533-1720

4400 (?) 132 90 387

1570-1670

> 500

1599-1668 1576-1606 1606-1650 1500-1645 1371-1783 1562-1736 1609

62 > 2000 > 355 149 161 144 неколкостотин

1540-1685

0

Макар с ограничен обхват, таблицата позволява, от една страна, да се коригират фантастичните или преувели­ чени цифри (Мишле говори за 500 магьосници, изгорени за три месеца в Женева през 151339, а в наши дни ТревърРоупър твърди, че 150 клади са били запалени през шей­ сетте години, последвали идването на Калвин40); от друга страна, да се открои жестокостта на гоненията между 1560 и 1630. Те остават относително ограничени през първата по­ ловина на XVI век, като засягат най-вече алпийските и пиренейските области. След 1550 в продължение на близо век гоненията са особено силни в Швейцария, Южна Германия (католическа и протестантска), Франш-Конте, Лотарингия, Люксембург и Нидерландия - всъщност по гръбнака юго­

изток-северозапад. В Англия и по-специално в Есекс ловът на магьосници и вещици е най-жесток при управлението на кралица Елизабет, въпреки една по-късна, но доста кратка убийствена паника през 16454'. Репресията е много сурова в Шотландия от момента на победата на Реформацията там (1560). В Южна Франция, в Лабур, безмилостните разслед­ вания на съдията Дьо Ланкр в края на царуването на Анри IV подпалват стотици клади. По същото време лумват ня­ колко клади и в испанската Страна на баските42. В другия край на Европа вълната от репресии залива в края на XVI век Дания и Трансилвания43. Тя се стоварва върху Швеция през 1660-те години44. Достига Полша, когато вече се за­ дъхва на Запад, тоест през втората половина на XVII и през XVIII век, по същото време, когато страната е сполетяна от нашествия и чуми и изпада в антисемитизъм. Във Фран­ ция и Германия, по-късно в Масачузетс, маниакалното прес­ ледване на магьосничеството е съпътствано или продължено от истерични феномени, които биват представени като „об­ себване от бесове“ и след сензационни скандали водя* до екзекутирането в Екс през 1611, в Лудьон през 1634, в Лувие през 1647 на четирима свещеници, признати за винов­ ни, че са омагьосали монахините, чиито изповедници би­ ли45. В Салем, на пуританска земя, нещастните жертви, обе­ сени през 1692, по подобен начин са посочени от девойки, поразени от конвулсии, като виновни за обладаването им от Лукавия46. Още няколко редки случаи на екзекуции на ма­ гьосници и вещици има на Запад през XVIII век, но „Салемските процеси са последните, при които цяла общ ност вярва, че съществуването й е застрашено от злодеянията на магьосничеството47“. Преди това закъсняло завръщане на здравия разум истински масови убийства са извършени по някои места, сторили се на властите особено заразени от сатанинската отрова. В германското градче Визенщайг 63 жени са изго­ рени само през 1562. В Обермархтал, скромна селска община със седемстотин жители, 43 жени и и 11 мъже загиват на кладата през 1586-1588, сиреч 7 % от населе­ нието48. В 22 села на Тревизката епархия са изгорени 368

вещици между 1587 и 159349. В църковния окръг Вюрцбург през осемте години от 1623 до 163150 са извършени 900 екзекуции. В Опенау, селище с 650 жители в провин­ ция Вюртемберг, за по-малко от девет месеца са изгорени 50 души на 8 колективни клади51. Колкото до мисията, поверена на Дьо Ланкр през 1609 в Страната на баските, тя трае само няколко месеца и все пак води до стотици екзекуции52. Общо взето, Англия е предпазлива в лова на магьосници и вещици. Обаче през 1645, година трескава в Есекс, местните съдилища водят процеси срещу 36 запо­ дозрени и екзекутират 1953.

2.

Законодателство, продиктувано от налуден стр ах

Ако не са били непрекъснато подклаждани от религи­ озните и светските власти, тези процеси и избивания очевид­ но е нямало как да се случат. Булата Summis disederantes от 1484, наречена „бойния марш на ада“, наистина е последва­ на от много други папски текстове със същия смисъл. През 1500 Александър VI пише до приора на Клостернойбург и до инквизитора Инститорис, за да се осведоми за разпростра­ нението на магьосничеството в Бохемия и Моравия54. През 1513 Юлий II заповядва на инквизитора на Кремона да дейс­ тва безпощадно срещу онези, които почитат Сатаната и из­ ползват просфората за зловредни цели. През 1521 Лъв X про­ тестира - като заплашва с отлъчване и забрана върху литур­ гиите - пред Венецианския сенат, който се противопоставя на акцията на инквизиторите от Бреша и Бергамо срещу ве­ щиците. Така действат папите на лъчистия италиански Ренесанс. На свой ред Адриан VI заповядва на инквизиторите в Кремона и Комо да преследват строго вещиците. Наследни­ кът му Климент VII дава аналогични заповеди на губернато­ ра на Болоня и на каноническия съвет на Сионската епархия. Как да не се стреснеш от повторението на тези заповеди и от фанатичния страх от дявола, който те предполагат? Колкото до печално известните текстове на Йоан XXII и Инокентий VII, те са тържествено възпроизведени и потвърдени в були

от 1585 и 1623. На тези общи предписания, идващи от Рим, откликват в местен план решенията на съборите. Е Брует е изчислил, че в епархиите на Кьолн, Тревизо, Камбре, Мехелен, Турне (Дорник), Антверпен, Намюр, Мец и Лиеж 17 съ­ бора от 1536 до 1643 г. призовават към гонения на вещици. От протестантска страна синодалните мълнии по същия на­ чин поразяват вещиците. В Обединените провинции 15 си­ нода от 1580 до 1620 произнасят присъди срещу тях и ги отлъчват. Същото правят във Франция синодите в Монтобан (1594), Монпелие (1598) и Ла Рошел (1607). Светската власт твърдо подкрепя църквата в борбата срещу сатанинската секта. Нещо повече, демоничната обсесия под всичките й форми допринася за укрепването на абсолютизма. А засилването на държавата съответно дава ново измерение на лова на вещици. Правителствата проявяват все по-голяма склонност да си присвояват или нашмалкото да контролират религиозните процеси и да репресират прови­ нилите се срещу религията. Повече от всякога църквата се съвместява с държавата, впрочем в полза на последната. Но пред надвисналата опасност църквата не желае или не може да се противопостави на анексирането. Създаването на ис­ панската инквизиция през 1478 е само една от многобройните илюстрации на този феномен на поглъщане (фагоцитоза). Показателна подробност: когато през 1522 Карл V създава инквизиция в Нидерландия, той избира един мирянин, Фр. Ван дер Хулст, член на Съвета на Брабант, за да ръководи издирването на „заразените с отровата на ереста55“. Към не­ го са прикрепени двама доктори по богословие, но само в качеството на експерти. Впоследствие императорът е прину­ ден да отзове Ван дер Хулст и да се съобрази с Рим, но папа­ та така и не успява да му наложи инквизитора по свой избор. Резултат от взаимното въздействие между укрепващия абсолютизъм и гоненията на вещиците е промяната на съдеб­ ната процедура. Средновековието позволява свободната за­ щита на обвиняемия и твърде малко използва изтезанието в светски процеси. По време на Ренесанса държавното право­ съдие възприема инквизиторската процедура. Във Франция наредбата на Вилие-Котре (1539), в Нидерландия наказател­

ните разпоредби на Филип II - да вземем само тези два крас­ норечиви примера - втвърдяват наказателното право, нала­ гат повсеместно използването на изтезания, спъват защита­ та на заподозрените, засилват произвола на процедурата. Пис­ мено и тайно разследване замества устното публично обсъж­ дане: така остават без защита често неграмотните хора, изп­ равени пред вещи в писмото съдии, които единствени позна­ ват съдържанието на досието. „Сплашването“ става водещо в новата процедура. И докато през средновековието един про­ цес обикновено се разглежда като проблем между частни ли­ ца, в началото на модерните времена той се превръща в кон­ фликт между обществото и индивида: оттук и строгостта, дори жестокостта на присъдите за назидание56. Кратко проучване на светското законодателство в империята, Нидерландия и Англия потвърждава растяща­ та суровост на държавата срещ у магьосничеството през XVI и началото на XVII век. В империята „паметникът на наказателното правосъдие“ Nemesis Carolina, публикуван от Карл V през 1532, посвещава три пасажа на магьосни­ чеството. Глава 44 се отнася за омагьосванията и онези, ко­ ито използват книги, амулети, странни формули и подоз­ рителни предмети или имат необичайно поведение: да бъ­ дат арестувани и подложени на мъчения. Глава 52 е посве­ тена на разпита: да се разбере кога и как действат вещици­ те, дали си служат с отровен прах и вълшебни мазила, да­ ли ходят на сабат и дали са сключили договор с дявола. Ка­ то припомня, че римското право (тоест Юстиниановият ко­ декс) обрича на изгаряне магьосниците, глава 109 нарежда те да бъдат наказвани, щом навредят на някого57. „Ако някой, четем в законника „Каролина“, е сторил зло на друг чрез магия или прокоба, ще бъде нака­ зан със смърт и дори ще бъде осъден да изгори жив на кладата. Ако някой се е набъркал в магьосничес­ тво, без да навреди на друг, ще бъде наказан само според провинението си и наказанието ще бъде ос­ тавено на преценката на съдията.“ (Чл. 10958.)

На свой ред (също както Инокентий VIII в църковен текст от 1484) императорът признава в законодателен д о­ кумент реалността на магическите практики и предлага опис, който само подкрепя достоверността им и увеличава обсебеността на съзнанията от дяволските машинации. При това в Германия репресивният арсенал се засилва още повече през втората половина на XVI век. Constitutiones saxonicae от 1572 постановяват, че всяка магьосница под­ лежи на изгаряне само защото е сключила договор с дяво­ ла, „дори да не е сторила зло с уменията си59“. Д есет годи­ ни по-късно същата мярка е взета от палатинския княз из­ бирател и скоро от различни князе и градове в Германия, които променят законодателството си в този смисъл60. В Нидерландия, теоретично територия на империята, Карл V не смее да приложи Nemesis Carolina. A ia в графст­ во Намюр например между 1505 и 1570 г. светските съдили­ ща изпращат на кладата 58 души, обвинени в магьосничест­ во61. Често селското правораздаване върши произволи, сре­ щу които кралското законодателство се опитва да се бори с наказателното разпореждане от 157062. То кори случаите, когато хора са арестувани и екзекутирани „дори без законни причини... и с пълно незачитане на правосъдието и нашите разпоредби“. Следователно това разпореждане подробно регламентира изтезанието. Но в обратен смисъл неговият член LX нарежда на магистратите зорко да преследват вещици и гадатели и да ги наказват най-строго63.Все пак за Европа главният законодателен текст е този от 20 юли 1592, който изоставя всяка предпазливост в репресиите. Въведението възстановява драматичната атмосфера, в която живеят съветниците на Филип II: „... Сред другите големи грехове, поразии и ужасии, които туй злощастно време носи всеки ден за разру­ ха и объркване на света, са сектите на различните врачувания, заклинания, магьосничества, измами, заблуди, суеверия и безбожия, които някои истински оръдия на дявола се опитват всеки ден да налагат след всичките ереси, вероотстъпничества и атеизми.“

Следва както в булата от 1484 и законника „Каролина“, но с повече подробности в сравнение с последния, спи­ сък на „неизброимите измами на заклинания, омагьосвания, прокоби, отровителства и други подобни зловредни и отв­ ратителни деяния“, вършени от магьосниците. Обхватът е от астрологията до гадаенето по линииите на ръката, от лю ­ бовните отвари до „връзването на връзката“ за мъжка не­ мощ, от „суеверни прокоби за разбунване на въздуха, ома­ гьосване на люде и чародейства“ до „свърхестествени“ и уж „вълшебни“ изцеления на хора и добитък. Всички тези дея­ ния са отвратителни и сатанински, дори когато за тези из­ целения се използва светена вода, разпятие или текстове от Светото писание. Тези уточнения все пак са за сведение на съдиите. Власти и проповедници внимават да не навлизат публично в подобни ужасяващи подробности, за да не раз­ дразват любопитството на народа или дори да го учат как се извършват тези „нечестивости“. Затова пък кралят очаква „тези от правосъдието, както църковното, така и светското, да изпълнят дълга си да разследват и про­ цедират съответно срещ у всички, които вършат или приемат такива магьосничества, за да ги накажат в духовния съд според апостолическите канони и були и в мирския съд чрез светските закони и разпоред­ би... Наредили см е на всички наши консули, служи­ тели и съдии и на нашите васали да предприемат по­ добни разследвания и гонения за назидание според божествените и човешките закони.“ Наредбата е адресирана до всички компетентни влас­ ти на „всички градове и села“ в Нидерландия, които трябва „да отварят очи и с остър поглед бързо да разследват и да информират за тези злодеяния и престъпления, с цел да се открият и накажат замесените и виновните, и да се издирват най-известните (мъже и жени) гада те­ ли, заклинатели, магьосници, валденси или проявили се в подобни злосторства и престъпления; и ако знаят

такива, да действат сурово срещу тях с всички присъ­ ди и строги наказания за назидание съобразно посоче­ ните божествени и човешки закони без никакви изк­ лючения и под заплахата да бъдат уличени в неизпъл­ нение; та всеки да внимава, ако не иска да си навлече Божието и нашето възмущение64“. Много неща стават ясни от този документ. Езикът на наредбата непрекъснато се плъзга от юридическото към религиозното и осъжда магията преди всичко като грях, сравним с ереста и атеизма. Ударението е поставено не тол­ кова върху вредата, причинена на ближния - което все още е доминанта на булата Summis desiderantes, —колкото вър­ ху вършенето на забранени деяния, защото те предполагат намесата на „зли сили“. Съдиите са приканени към стро­ гост и правителството няма да толерира никаква слабост от тяхна страна. Насърчава се доносничеството, защото властите трябва да издирват „най-известните гадатели, заклинатели, валденси и пр.“ и „ако знаят такива, да действат сурово срещу тях“. С някои смекчени подробности (например порицани­ ето на действия като колективното къпане на вещиците), наредбата от 1592 е повторена от Филип II през 1595 и през 1606 от ерцхерцозите65. На Британските острови, също както на континента, законодателството срещ у магьосничеството е строго и вероятно е въведено през втората половина на XVI и в на­ чалото на XVII век. „Калвинистката революция, отбелязва Тревър-Роупър, въведе в Шотландия през 1563 първия за­ кон срещу магьосничеството, от който начева цял век те­ рор66. Първата осъждаща го английска законова разпоред­ ба датира от 1542 и бива подсилена през 1563 с „постанов­ ление срещу заговори, чародейства и магии67“. Правителс­ твото наистина е разтревожено от нарастването на ковар­ ни деяния под формата на лъжливи пророчества, астрологически предсказания и всевъзможни заговори. Постанов­ лението обявява за престъпление призоваването на зли д у­ хове с каквато и да било цел, дори без намерение да се на­

несе вреда. В се пак то степенува наказанията според теж есттта на провиненията. П рестъ п лени ето заслуж ава смъртно наказание само ако баене, заклинания и прокоби са изпратили някого на оня свят. Ако жертвата е невредима или само ранена, или ако е убито само животно, винов­ ният ще бъде наказан с една година затвор и четири изла­ гания на позорния стълб. Но рецидивът води до смърт. Предвижда се смекчено наказание и в случаите, когато се използват магически способи за търсене на съкровища, на­ миране на загубена вещ или предизвикване на грешна лю ­ бов, като рецитивите се наказват с доживотен затвор и кон­ фискуване на имуществото. Това относително милосърдие изостава от изискванията на богословите от елизабетинска Англия, които искат смърт за всички магьосници, дори и за практикуващите бяла магия. По-строгата разпоредба от 1604 възприема континенталните норми. Макферлейн изтъква в таблицата на следващата страница утежненията, внесени с акта от 1604 по отношение на акта от 156368: Въпреки това втвърдяване, изглежда изтезанието (ка­ то се изключи паниката през 1654 в Есек) се използва помалко в Англия, където освен това осъдените биват бесе­ ни, а не изгаряни живи.

3.

Х ронология, география и социология на репресията

Хронологията, географията и социологията на лова на магьосници и вещици са уточнени напоследък от изследва­ ния, които подчертават комплексността на явлението. Съ­ ществува глобална хронологическа връзка между периода на религиозните войни в Европа (1560-1648) и периода на най-яростните преследвания на вещици. Но трябва ли да приемем твърдението на Тревър-Роупър, че „засилването на епидемията от магьосничество към 1560 е пряко свързано с възобновяването на религиозните войни69“? Този историк заявява: „Географията го показва: всяка значителна криза избухва в гранична зона, където религиозната битка не е ин­ телектуална70...“ Доста локални изследвания обсезсилват го-

O X et * Е« O O O Oh O H CQ

0) X X 3o o o X Oh E« c

H Oh (0 s O

че

Oh O H X X X o o X X s o et

40 *уГ* *“1

H Oh EÛ u2

Oh o s X X X X X et o

40

H Oh EÛ 2O

H Oh rQ so

Oh o H X

H Oh EÛ S O

Oh O X H X X X X et o

X X X et o

m 40 L O

H oEÛ 2 O

o. e« s o

о ^ Й X

« g £ x S

0? s X O X X X O

C l.

s

х х * > £Cd sS

osT

S

O cd X X

ert

S g s

H H Oh OEÛ fû S sO O

H ofiû s o Oh o g X X X ej

H Oh EÛ 1 S 1 O

O. §H 2 X X 0) £o X X s o et

H H Oh Oh EÛ EÛ ? S O O

O- rv § o S e S « s* Я s g B P o C- l-H r— —

rv gg x fo X o H o x X * o et

X X

X s O. x

E s 5o tH

O, o H . X X é> X X et O U T-“ §•

H Oh EÛ S 1 O 1

0) X

sU cd

s s g

ri

s U S cd S- g fe. S

s

rt 5" Я 2 Œm

x X X et O С -Н

ss o^t U

O H o X H O » s s

X O

£et

H s 4

&

O H

O X Xh .. Q X

et

et x

D X X eO > "-

X X X

l s

u X O s U „ X g< T I T

S Sx X X 5 в >. £ Ê 8 g < ü K g S § XX O 2 a 5 3 c o« E ? Oh5g a §• « C S OK £ e s s c =1 x X c i I 1

s

o x X *• o et

S s H g x 2

S

*£ S £ CJ X

H H Oh Oh EÛ EÛ 2 2 O O

u

g w 2? id œ 2 I e?

ва уверение. Разположен насред граничната зона между съпернически вероизповедания, швейцарският кантон Нюшател обаче е пощаден от религиозните войни. Но от 1610 до 1670 в него се водят значителен брой процеси срещу вещи­ ци71. Покрай протестантската част на Базелското епископство непрекъснато сноват войници, а между 1600 и 1610 тя е залята от голяма вълна репресии. Затова пък в североза­ падния католически сектор броят на процесите спада през 1620-те години в началото на военната окупация, към която се прибавят епидемии и глад72. Уточненията са на У Монтър, който констатира подобен спад на репресиите във Франш-Конте и Баден-Вюртемберг от момента, когато две­ те територии хлътват във войната. В Женева същият исто­ рик наблюдава, че ловът на вещици затихва през периода на остър конфликт с католическа Савоя ( 1588—159473). Сходно е заключението на г-жа Дюпон-Буша относно Люксембург: битката срещ у магията на практика спира след 1631 : бедс­ твията, които се стоварват „върху херцогството през след­ ващите трийсет години (конкретно с влизането на Франция в Трийсетгодишната война), сякаш слагат край на репреси­ ите74“. По същия начин Р. Макенблед наблюдава, че в Се­ верна Франция двата най-силни пристъпа на гоненията, през 1590-1600 и 1610-1620, са вписани в мирен период75. Про­ учването на процесите срещу вещици в ресора на Париж­ кия парламент също открива период на върховна жестокост през последните години на XVI век, когато се успокояват религиозните войни76. Заключението от тези осветляващи монографии е, че ако в общ план религиозните войни и найдраматичният епизод от гоненията на вещиците съвпадат, на местно равнище често се проявява обратна зависимост меж­ ду военните операции и магьосническите процеси. Дали противоречието е нещо повече от привидност? Географията на кладите показва, че такива изобщо не е имало в Централна и Южна Италия (макар и там да са въ­ ведени процесите срещу вещици77) и че испанската инкви­ зиция се показва милостива, включително и в Страната на баските78, тъкмо в момента, когато налудният лов на вещи­ ци се разгаря във Франция, Нидерландия, Германия и IIIот-

ландия. Установено е, че гоненията са особено активни в ня­ кои планински области, като се започне от Пиренеите, ми­ не се през Алпите и се стигне до Шотландия (по-късно). Но как да обясним тази зависимост? Тревър-Роупър пише ка­ тегорично: „Центровете на големите гонения на вещици в Европа са Алпите и околностите им, Юра и Вогезите, както Пиренеите и техните продължения във Франция и Испани79“. Това ново твърдение (което впрочем намеква за връз­ ка между магьосничество и катарство) се нуждае от нюансиране, също както схематичната взаимозависимост, уста­ новена между религиозните войни и смазването на магьос­ ничеството. Православният свят не е избивал вещици. А той включва целите Балкани, област съвсем планинска. Във валденската ерес от Арас през XV век и в многобройните процеси срещу вещици във Франция, Англия и Нидерландия потърпевши са хора от равнините. Затова пък е вярно - и това е най-важното, - че жертвите на репресиите, като се из­ ключат валденсите от Арас и някои други, са главно селя­ ни. Така между 1565 и 1640 преобладаващият брой обжал­ вани пред Парижкия парламент присъди за магьосничество засягат селската среда и „повече от половината (57%) - хо­ ра, свързани със земята80“. Затова тук няма да се спираме на градската вещица в Испания („Селестина“ на Рохас) или в Италия, която, както казва Буркхарт, „упражнява занаят,... иска да спечели пари“ и най-често е „жрица на удоволстви­ ето81“. Беснуващите монахини - манастирите им са в гра­ довете, - които добиват скандална известност във Франция през XVII век, също са маргинални за нашето изложение. Истеричното им поведение наистина хвърля светлина вър­ ху демонологията на църковните служители, но не е кой знае колко показателно за обвиненията в зли магии, отпра­ вяни обикновено по селата. Показателни за селската доминанта на магьосничест­ вото са и женевските процеси, които не засягат непременно хора от града. Тъкмо обратното - Уилям Монтър забеляз­ ва, че селата под управлението на Женева, които съставля­ ват по-малко от една седма от населението на републиката, са в основата на половината процеси82. Наблюдението под­

чертава предимно селския произход на хората, обвинени в магьосничество. Лесно е да отгатнем, че навсякъде те са значително културно изостанали от изискванията и модели­ те на градските елити. А понякога, както например в Лабур, те дори не говорят същия език като своите съдии. Тези раз­ личия изглежда са особено неблагоприятни за планинците (от Ламбер Дано до Пиер Бейл сред образованите хора Савоя се ползва със солидна репутация на магьоснически край). Но става ясно и - като едното не противоречи на дру­ гото, - че гоненията са много силни в горските зони и изоб­ що в периферията спрямо центровете на вземане на реш е­ ния (такъв е случаят отново с Лабур), от които утвърждава­ щата се абсолютна власт изиска по-голямо подчинение. Друга неоспорима констатация: битката срещу ма­ гьосничеството завладява както католическите, така и про­ тестантските страни. Но дали все пак едните не са по-стро­ ги от другите? У. Монтър коригира раздутите цифри на ек­ зекуциите, смятани за сигурни в Женева по времето на Калвин и преките м у наследници. Местните власти не са изгорили 150 душ и83 за ш ейсет години след идването на Калвин в града през 1537, а 132 между 1537 и 1662, като в сметката са включени смъртните присъди срещу „отровители“ и други „сеячи на чума“, произнесени в атмосфера на паника по време на епидемиите от 1545, 1567-1578, 1571 и 161584. Мидълфорт стига до следните цифри за Ю гоза­ падна Германия от 1560 до 167085:

Протестантски райони Години

Процеси Екзекуции

% екз./ проц.

Католически райони Процеси Екзекуции % екз. проц.

1560-1600

49

218

4,5

150

896

1601-1670

114

402

3,5

167

1437

6 8,6

В тази част на Европа репресиите са безспорно посилни в католическите райони. При това се ожесточават през XVII век, докато в протестантските земи отслабват. И в Елзас католиците изглежда са по-сурови в гоненията, отколкото протестантите86. Може да се твърди също така, че в Англия ловът на вещици не е толкова яростен, както в Ни­ дерландия и Лотарингия. Но не бихме могли да обобщава­ ме тези локални констатации. Според изследване на У. Монтър в Юра католически и протестантски магистрати съдят горе долу по един и същи начин87. Но в католическия Фрайбург са много по-снизходителни, отколкото в калвинисткия кантон Во, което се вижда от следното сравнение88:

Място

Дати

Обвинени

Екзеку­ тирани

Прогонени

4>/о на екз.

Кантон Во

1537-1630

102

90

6

90

Фрайбург

1607-1683

162

53

25

33

От друга страна, презвитерианска Шотландия наказва безмилостно „поддръжниците на дявола“, докато папската държава се опазва от побъркване на тема магьосничество, а испанската инквизиция е изненадващо умерена в присъди­ те си в тази област89. И накрая, протестанти и католици не само си имат своите теоретици на лова на вещици (като калвиниста Дано, шотландския крал Джейкъб VI - станал впос­ ледствие крал на Англия като Джеймз I, лутерана Бенедикт Карпцов), но и си влияят взаимно. Католикът Бинсфелд ци­ тира протестантите Ерастус и Дано; холандецът Войтиус и германецът Карпцов се позовават на „Чукът на вещиците“ и на Делрио. „Демономанията“ на Жан Боден е преведена на латински от холандски калвинист90. В социологически план днес е невъзможно да се при­ съединим към мнението на Мишле и да виждаме в магьос­ ницата една бунтарка, подтикната към пълно отхвърляне на

църквата и на обществото от мизерията и „отчаянието“91. Писан твърде набързо, трудът на романтичния историк в то­ ва отношение е опроверган от по-нови изследвания. В Есекс повечето обвинени в магьосничество изглежда наистина са били от по-скромно обществено ниво, отколкото „жертви­ те“ им, но не непременно най-бедните от селото. „Никаква връзка, отбелязва Макферлейн, не може да бъде установе­ на между бедност и обвинения92.“ У Монтър установява, че в Юра жертвите на процесите срещу вещици не са „бедня­ ци, маргинали или кривнали“. Едни са от буржоазията в Нюшател и Порантрюи. В селските области много са от света на знатните, съпруги я на „лейтенант“, я на „феодал“, я на „магистрат93“. В северните части на днешна Франция афе­ рата с „валденсите“ от Арас, започнала през 1459, остава от­ делен случай, както поради градския си характер, така и по­ ради високото социално ниво на обвинените. Но изследва­ нето на Р. Макемблед върху магьосничеството в Камбрези стига до заключенията на Макферлейн: обикновено вещи­ ците са по-бедни от „жертвите“ си, „което не означава, че първите непременно са най-нищите в селото“. Изследване­ то на г-жа Дюпон-Биша за херцогство Люксембург също стига до нюансирана социология. Наистина, като се изклю­ чат околностите на Люксембург и в по-малка степен - на Битбург, обвинените са предимно бедни хора и конфиску­ ваното след екзекуцията им имущество е нищожно94. Често в документите дори е записано: „Не прибрахме нищо пора­ ди бедността на екзекутираната.“ Затова пък в Битбург и най-вече в Люксембург репресирани са както бедни, така и влиятелни хора - първенци, градски съветници, заможни сукнари. „Никоя социална категория изглежда не е пощаде­ на95.“ В края на XVI и началото на XVII век повечето осъ­ дени за магьосничество, обжалвали пред Парижкия парла­ мент, са хора със скромно положение. Но „други, ако се съ­ ди по наложените им глоби и които впрочем твърдят, че са изпаднали в това положение, защото някои искат да загра­ бят имуществото им, съвсем не са бедни96“. Тези корективи въз основа на подробни изследвания са твърде далеч от опростителските виждания на Мишле. Обвинените са предим­

но бедни. Но сред обвинените има достатъчно не дотам бед­ ни и дори охолни, за да не можем да идентифицираме т. нар. магьосничество с някакъв социален бунт. Заслужава да бъде нюансиран и удобният, ала малко прибързан израз „лов на вещици“. Наистина поради изло­ жените в предишната глава причини жените са най-многобройните жертви на репресията. Но има и мъже. Разпреде­ лението по полов признак на жертвите на преследванията чувствително се променя по региони. Между 1606 и 1650 в немските съдебни окръзи на Люксембург в магьосничес­ ките процеси са въвлечени 31 % мъже и 69% жени, но във валонските съдебни окръзи - само 13 % мъже и 87% же­ ни97. В другите области на преследвания установените на този етап от проучванията проценти спрямо общия брой процеси са : 5% мъже в Базелското епископство* 8% в графство Намюр и в Есекс, 14 % в княжество Монбелиар, 18% в кантона Золотурн, в Югозападна Германия и в днеш­ ния департамент Нор, 19% в кантона Нюшател, 24 % в Же­ нева и Франш-Конте, 29% в Толедо, 32% в Куенка, 36 % в кантона Фрайбург и дори 42% в кантона Во98. Вероятно м о­ жем да се спрем на усреднената цифра от 18-20%, като си остава вярно, че в Арас през XV век, както и в Люксембург през XVII век обикновено жертвите на гоненията на вещи­ ците са пропорционално повече в градовете, отколкото в селата. Общо взето, обвинените мъже са били повече, от­ колкото се е смятало тогава и отколкото дълго време се е твърдяло. Но си остава вярно, че най-много са жертвите сред жените, като количествената разлика е голяма. Често е трудно да се узнае с точност възрастта на об­ винените. Все пак въз основа на 195 случая (155 от които с жени), представителна извадка за швейцарските, английс­ ките и френските процеси, У. Монтър изчислява средна въз­ раст 60 години99: оказва се потвърден стереотипът на ста­ рата вещица, както си я представят всички социални слое­ ве100. Колкото до семейното положение на обвинените же­ ни, статистика, изведена от 582 случая (в Швейцария, Мон­ белиар, Тул, Есекс през 1545), сочи 37% вдовици, 14% не­ омъжени и 49 % съпруги101. Откроява се присъствието на

вдовиците. Навярно това се дължи на факта, че обвинени­ ето в магьосничество е насочено предимно към възрастни жени, много от които са вдовици. Трябва ли при жените непременно да установяваме връзка меж ду обвинения в магьосничество и сексуални от­ клонения? Отговорът следва да е нюансиран според резул­ тата от проучванията по места. Документите относно Есекс за периода 1560-1670 разкриват, че от 25 случаи на кръвос­ мешение само един е свързан с подозрение в магьосничес­ тво102. А от 43 набедени за вещици, описани много подроб­ но в памфлетите на Есекс, само пет са представени с нере­ довен сексуален живот. Не изглежда да има тясна връзка в Англия меж ду обвинения в магьосничество и престъпност в по-широк смисъл. Затова пък в Люксембург през 15901630, години изследвани от г-жа Дюпон-Буша, в колектив­ ната представа вещицата най-често е „сводница“, „улични­ ца“, „измамница“ и „лъжкиня“, изобщ о „персона с лоша репутация“ 103. В се пак в Люксембург, както и в Англия, Лотарингия и Швейцария, хорското мнение ги осъжда не за­ ради сексуално отклонение или кражба, а защото изключи­ телните им способности ги правят да изглеждат опасни, до­ ри „зли“. Според разпространеното вярване те причиняват болести или убиват; предизвикват бури и омагьосват хора, животни и реколта. Преди да приключим това досие за вещиците, важно е да отговорим на няколко въпроса. Първо, във връзка с процесите какъв е бил процентът на смъртните присъди? Видяхме значителните разлики, които съществуват между различните м еста, например меж ду кантона Фрайбург и кантона В о. За щ астие, има чувствително разминаване между броя на процесите и на екзекуциите. Като комбини­ раме резултатите от различни изследвания, вече използва­ ни в предишните страници, можем да съставим следната статистическа таблица, която явно е непълна, но все пак показателна104.

Региони105

Република Женева Кантони Цюрих, Золотурн и Люцерн Кантон Нюшател Парламент на Франш-Конте Люксембург Графство Намюр Англонормандски острови Есекс Департамент Нор (Франция)

Дати

% на екзекуциите спрямо броя обвинени

1537-1662

27,7

1533-1720 1568-1677 1599-1668 1606-1650 1509-1646 1562-1736 1560-1675 1371-1783

44 67,5 62 64 54 66 25 49

Тези средни величини, извлечени от доста продължи­ телни периоди, неминуемо крият кратки стечения на обезумяване и крайна жестокост. Така в Женева по време на епидемията от 1545 г. 43 „сеячи на чума“ са изправени пред съда, като 39 са екзекутирани106. В Шильон на Женевското езеро за четири месеца през 1613,07са изгорени 27 души, обвинени в магьосничество. В Елванген (Югозападна Гер­ мания) над 300 осъдени мъже и жени загиват на четирийсет клади през 1611 -1 6 1 3 108. През 1645 в Есекс в пристъп на гонения на вещици са затворени 36 заподозрени: 19 са осъдени на смърт; 9 умират в тъмницата; 6 са още в зат­ вора през 1548; само една е оправдана109. Но взривовете на екзекуции не бива да ни карат да забравяме дългата про­ дължителност на репресиите. В обикновените години от периода 1573-1662 в Женева има от един до четири про­ цеса срещу вещици годиш но110. Редом с моментите на па­ ника забелязваме монотонното и възвръщаемо проявява­ не на една обсесия - което е не по-малко сериозно. Поня­ кога това се потвърждава от локализирането на обвиняе­ мите. Така че в Юра и Есекс през X V I-X V II век става ду­ ма по-скоро за ендемия, отколкото за епидемия. Съдът в Елсгау (Базелското епископство) води 144 процеса срещу

вещици през годините от 1590 до 1622. Те засягат 24 насе­ лени места от 28-те в съдебния окръг1". В съседния домен Валанжен (графство Нюшател) процесите са 45 за години­ те от 1607 до 1667 - те засягат 16 села от 18-те в този ок­ ръг112. П одобно относително широко разпространение се вижда от проучването на Макферлейн за Есекс, където 503 обвинения в магьосничество за периода 1560-1680 са раз­ пръснати върху 108 от 426-те села на графството113. Следователно често цял регион се намира - или е впримчен - в мрежите на зловещите ловци. Репресиите да­ леч не винаги са зрелищни и - вписани между определени времеви и пространствени ограничения - често приемат формата на продължителни широки състояния, които не привличат с особени изблици вниманието на съвременни­ ците и изследователите. Затова се налага изводът: паники­ те и епидемиите от гонения на вещици не биха избухнали без съществуването на ендемично състояние на страх от прокоби и зли магии. Това основно ендемично състояние се активира от обстоятелства, които подлагат на изпитание и население, и съдии.

XII. Една и с т о р и ч е с к а за га д ка : гол ям ото гонение на вещ ици II.

О пит за тълкуване

1.

М агьосн и ч ество и култове на п л од о р о д и ето

След като в общи линии събрахме елементите от до­ сието за преследването на магьосничеството в Европа в на­ чалото на модерните времена, сега трябва да ги осмислим и да се опитаме да обясним тази криза - и този страх. Две са били изкушенията пред изследователите: да обяснят та­ зи голяма историческа загадка чрез поведението било на народа, било на съдиите. Колкото до мен, бих искал^а из­ бегна всяка систематическа и едностранна оценка на едно толкова сложно явление, като предложа синтетичен прочит, който държи сметка едновременно за двете културни рав­ нища и тяхното взаимодействие1. В първата половина на XIX век немските учени К. Е. Ярке и Ф. Й. М оне - католици, враждебни на Френската ре­ волюция, които виждат навсякъде опасни тайни общества оприличават някогашното магьосничество на широк заговор срещу църквата2. Същата гледна точка, но изложена с горе­ ща симпатия, защитава Ж. Мишле във „Вещицата“. Според романтичния историк победилото християнство убива арис­ токрацията на Олимп, но не и „тълпата местни богове, пле­ бейското гъмжило от богове, които все още владеят прос­ тора от поля, лесове, върхове, извори“. Те не само продъл­ жават „да обитават сърцевината на дъбовете, шумните и дълбоки води“, но най-вече се крият в къщите. Жената ги поддържа живи в сърцето на дома3. След това богато на хи­ потези, но прекадено категорично встъпление, Мишле по­ твърждава съществуването на сабата. На тези сатанински сборища крепостните селяни си отмъщавали на един потиснически обществен и религиозен ред, като осмиват духовен­ ството и благородниците, отричат Христос, отслужват чер­ ни меси, предизвикват официалния морал, танцуват около

олтар, издигнат в чест на Луцифер, „вечния Изгнаник“, „Низвергнатия, несправедливо прогонен от небето“, „Госпо­ даря на поникването на растенията“. Бакхус поради рогата и козела до него, Сатаната е Пан и Приап чрез мъжките си атрибути. Неговата жрица, „годеницата на дявола“, предс­ тавителка на всички крепостни жени, смазани от тогаваш­ ното общество, е обрисувана от Мишле като една Медея с „дълбок, трагичен и трескав поглед и водопад от безредно спускащи се змии“, разбирайте „черни непокорни коси4“. Ритуални сборища на селяни, твърди Мишле, съществуват oïiiF'oT Х Н -Х Ш век, но през X IV век, когато църквата и аристокрацията главоломно губят авторитета си, приемат формата на предизвикателство срещ у установения ред. Модата, на която се радва днес Мишле, печели при­ върженици и на тезата м у за сабата. Във Франция доста та­ лантливи историци изглежда вярват в съществуването би­ ло на договора с дявола, спасително средство за една ма­ гическа и анимистка култура, която отказва да сдаде фрон­ та5, било на селските събрания с демоничен характер. Те били „въображаем и фантастичен“ бунт, бягство от прину­ дите на настоящето чрез една дяволска легенда6. Жан Фавре, етноложка от Националния център за научни изследва­ ния, която живя трийсет месеца в нормандския лес, за да открие магьосничеството, също се връща към Мишле. В спор с Робер Мандру, който отрича реалността на сабата, тя застава зад безспорното му съществуване. Според нея европейското магьосничество се състои в това да предста­ вя другаде забраняваното от църквата: „Сабата е представ­ лението за собственото освобождение, което заточеници­ те на средновековното общество си дават на самите себе си в едно пространство, определено от забраната7...“ Към твърдението на К. Е. Ярке, Ф. Й. Моне и Миш­ ле, че езическите култове били оцелели насред християнс­ твото, се присъединиха през последните двайсет и четири години много изследователи, самите те етнолози, или про­ явяващи интерес към резултатите на етнографията. Реша­ ващо в това отнош ение бе влиянието на „Златната клон­ ка“ (първо издание 1890) на Джеймс Фрсйзър, кой то, как-

то пише Н. Кон, „създаде култа към култовете на плодоро­ дието8“. П од влияние на този труд египтоложката Маргарет Мъри изостави обичайното си поле на изследване и публикува през 1921 „Култът към вещиците в Западна Ев­ ропа“, М. Murray, The Witch-Cult in Western Europe9, после труд по сравнителна етнология „Богът на вещиците“, The God ofth e Witches (1931). Централната теза на двата труда е, че чак до XVII век в Европа се запазил древният култ към Дианус или Янус, рогато и двулико божество, което умира и се ражда, символизирайки цикъла на сезоните и на рас­ тителността. Томас Бекет, Жана д ’Арк и Жил дьо Ре го въплътили на национално ниво: оттук ритуалната им смърт, необходима за възкресението на бога. На местно равнище божеството било представено от рогат персонаж, който съдиите и богословите взели за Луцифер. Този прас­ тар култ бил запазен от етнос с дребен ръст, отблъснат от последователните нашествия, но запазил контакт с населе­ нията, които нарекли хората му феи и джуджета. Ритуал­ ните събирания били два вида: седмични „есбати“, съби­ ращи 13 участници, и по-масовите сабати. Дисциплината им била много строга. С поред М. Мъри „единственото обяснение за огромния брой магьосници, изпратени на съд и осъдени на смърт в Западна Европа, е наличието на ре­ лигия, разпространила се по целия континент, чиито чле­ нове се срещали по всички етажи на общ еството, от найвисоките до най-ниските10“. Християнската офанзива през X V I-X V II век разбила тази вековна религия. Съвременни на творбите на Маргарет Мъри са кни­ гите на един католик фанатик, М онтегю Съмърс, чиито заключения схождат с тези на Ярке и Моне, но повтарят и някои от 'Гвърденията на учената египтоложка. „История на м агьоснич еството и Д ем он ол оги я “ , М. Sum m ers, The History ofWitchcraft and Demonology (1926), и „География на магьосничеството“, The Geography ofWitchcraft (1927) —публикувани отново напоследък11—уверяват, както и кни­ гите на Мъри, че едно време съществувала организация на вещици, че тя отслужвала литургии по сабатите, където мъж персонифицирал почитаното божество - в случая Са-

таната. Затова пък там, където Мъри вижда само ритуали с предхристиянски произход, заслужаващи чисто научни изследвания, М. Съмърс открива, хващайки вяра на няко­ гашните демонолози, широк дяволски заговор срещ у Бог и общ еството. Изследвал „в течение на трийсет години“ този чудовищен отрязък от човешката история, той предс­ тавя по следния начин големия си замисъл: „Опитах се да покажа вещицата такава, каквато е била в действителност: развратница и паразит; изразителка на отвратително и мръсно верую; веща в отрови, шан­ тажи и други престъпления; членуваща в могъща тай­ на организация, враждебна на църквата и държавата; богохулна на думи и действие; същество, което държи селяните под властта си чрез терор и суеверие, въз­ ползва се от тяхното лековерие и понякога се прави, че лекува; безсрамница; знае средства за помятане; чер­ на съветница в двора на похотливи дами и техните лю ­ бовници прелюбодейци; носителка на порока и на вся­ какви извращения, която забогатява от низостите и от най-гнусните страсти на епохата12.“ Въпреки последователните преиздания на неговите книги М. Съмърс вече никак не е убедителен. Но редовно изплува идеята, че магьосници и вещици са образували струк­ турирани групи, сплотявани чрез колективните ритуали: нап­ ример в книгата на финландеца А. Рунеберг „Вещици, дем о­ ни и магии за плодородие“ - A. Runeberg, Witches, Démons and Fertility Magic (1947), - която c нюанси и корективи ce намира в руслото на трудовете на Фрейзър и М. Мъри. Спо­ ред Рунеберг сборищата, наричани сабат от теолозите, наис­ тина са съществували и не са плод нито на халюцинации, нито на представа, изградена по разпитите. Магьосници, обе­ динени в истински сдружения, били наследили от прастари времена заклинателни формули и (нощни) литургии, които можели да предизвикат плодородие и да вредят на врагове­ те. Рунеберг впрочем забелязал, че всички думи за магьос­ ник и магьосница в европейските езици имали нещо общ о с

плодовитостта. В края на средновековието църквата се ожес­ точила срещу уроритоГо езичество в същото време, когато обявила война на катарите. Преследвани от същата власт, магьосници и катари се слели в една секта, коятр забравила ритуалите на плодородието и започнала да почита Сатаната. Но зад деформациите от тази последна фаза изследователят открива примитивните култове и заклинания за омилостивяване и плодородие на природата. П роизведението на Роуз „Бръснач за козела“ - Е. Rose, A Razor fo r a Goat ( 1962) —в много отношения пред­ ставлява критика на т ези т е на М ъри, макар да им засвидетелства уважение. Роуз отхвърля всякакво оцелява­ не на ритуалите за плодородие, но, връщайки се назад до пе­ щерната ера, говори за непрекъснатост във времето на сдру­ женията на вещери и вещици, които стават тайни по време на гоненията им от християните. Техният бог, получовек, полуживотно, постепенно става Сатаната, като дионисиевите танци на вакханки и менади се преобразяват в бесни сабати, по време на които, благодарение на познаването на омайни билета, участниците изпадат в транс. Вследствие на гоненията през XV1-XVII век местните групи са принудени да се преустроят в по-големи и здрави организации, макар и тайни. Една от тях била - и тук твърдението на Роуз съв­ пада с казаното от Мъри и Съмърс - Шотландското голямо сборищ е на вещици, Grand Coven, начело на което през 1590-те години се намирал Франсис Стюарт, граф Ботуел, който с вълшебни средства се опитал да убие Джейкъб VI. Книгата на Ръсел „Магьосничество през средновеко­ вието“ - J. Russell, Witchcraft in the Middle Age (1972) - от своя страна бележи модернизираното позоваване върху те­ зите на Мишле, коригирани или допълнени от елементи, почерпани у Мъри и Рунеберг: хилядолетни ритуали и литур­ гии, отслужвани за плодородие, с танци, угощения и еротич­ ни изстъпления, се превърнали в сабат под натиска на хрис­ тиянското общество. Още от XI век и с още по-голямо осно­ вание през XIII век по времето на гоненията на Конрад Марбургски съществували секти на „магьосници еретици“, по­ читащи демона. По-късно те се събирали вече не в подземи­

ята, а в усамотени места в полето. Разбира се, вещиците не долитали, яхнали метла, на нощните сборища - това било илюзия под въздействие на дроги. Но наистина отричали цър­ квата, целували задника на мъжа или животното, символи­ зиращо дявола, отдавали се на оргии и канибализъм. Бунт срещу обществения и религиозен конформизъм, тези нихи­ листични групи били продукт на една потисническа христи­ янска цивилизация и по-специално —на инквизицията. Дали фактите, реално открити от изследванията на етноисторията в последно време, позволяват преминаване­ то към пространните обобщения и категоричните твърде­ ния, които посочихме по-горе? Ръсел например се опира много на справедливо цененото произведение на Гиндзбург, „Бенанданти“ С. Ginzbourg, I Benandanti'1. Този труд, основан на док ум ен ти от инквизицията във Фриули, действително открива останки от култове на плодородието след хиляда години официално християнство. Бенандантите (букв. „на които им върви“, късметлиите) били мъже и жени, родени с околоплодната ципа*, която носели като амулет, закачен на врата. При смяната на сезоните те си въ­ образявали, че излизат нощем - докато всъщност изглеж­ да са спели, - въоръжени със сърпове и строени в групи, за да се сражават с вещиците, и те под строй и въоръжени със стебла сорго. От тази ритуална битка, твърдели те, за­ висели реколти и жътви. Инквизицията, без да прибягва до изтезания, успяла да убеди бенандантите, че ходят по сб о ­ рищата сабат и самите те са магьосници, но без да ги на­ казва като такива: в Италия към 1650 вече не издават при­ съди срещу вещици. Гиндзбург се опитва да пренесе бенан­ дантите от Фриули в по-широк фолклорен ансамбъл, приб­ лижавайки ритуалите им до символичните битки между зи­ мата и пролетта, зимата и лятото, установявайки връзка между бенанданти и шамани поради екстазния им сън и предполагаемите им нощни странствания, за да осигурят плодородието на нивите; припомняйки трайните вярвания ‘На български има израз „роден с риза“, „роден с було“ пак в смисъл на късметлия. - Б. пр.

в нощни шествия на мъртвите и женски процесии в чест на б о ж е с т в о на п л о д о р о д и е т о , наричано ту Д иан а, ту Herodiade, ту Hoda, ту Perchta 14. Canon episcopi и после ощ е много други авторитети чак до XVI век - Бурхард от В орм с, Йоан от Солзбъри, Винцентий от Бове, Яков Ворагински, Йохан Нидер, Мартин от Арл - свидетелстват за устойчивостта в цяла Европа на тази легенда , навярно допринесла за създаването на мита за сабата. Запазването до късно в християнската вселена на ри­ туали, религиозни поведения и вярвания, наследени от езичеството, изглежда се потвърждава всеки ден с напредване­ то на изследването на скромното ниво на делничния опит. Проучванията на италианските етноисторици Дж. Бономо, Е. де Мартино, Л. Ломбарди Сатриани, Дж. де Роза и Гиндзб у р г на фолклора на пол уострова, о собен о този на Mezzogiorno - на Юга, разкриха запазили се в синкретични форми и под християнска външност предхристиянски дионисиеви ритуали и езически останкиlf>. Свидетелства за то­ ва изобилстват. Насред XVII век йезуитски мисионери по­ падат в Южна Италия на селяни, които вярват, че има сто богове, а други пък - хиляда17. Сто години по-късно Бенедикт XIV се вижда принуден да забрани в папската държава шествията на голи хора, които продължават да честват „луперкалиите“* (1742) и танците, игрите и маските на „вакханалиите“ (1748). Защото след „блажния вторник“** хората си позволяват да влизат в църквите маскирани и дегизира­ ни и в този вид да приемат кръстния знак от пепел18. Бароха отбелязва в Биская и Гипускоа дълго запазила се връз­ ка между древните места на езическия култ - пещери, изво­ ри и долмени - и трайното вярване до неотдавна в тези ис‘Луперк (лат. „прогонващ вълците“) - староиталийски бог на плодоро­ дието, пасищата и стадата. - Б. пр. "Заговезни, последният ден от карнавала, който предшества Великден­ ските пости. - Б. пр. ‘” В първия ден от Великите пости при католиц