Войнът екстрасенс 9789543213849 [PDF]

Zitiervorschau

Преводът е направен по изданието: David Morehouse Psychic Warrior

St. Martin's Paperbacks

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на „Изток-Запад“.

Copyright © 1996 by David Morehouse © Мина Цонева, превод, 2007 © Издателство „Изток-Запад“, 2007 ISBN 978-954-321-384-9

ДЕИВИД MOPXAVC

ВОИНЪТ

ЕКСТРАСЕНС Превод от английски Мина Цонева

Съдържание Предговор от автора ................................................................................ 7 Пролог ........................................................................................................ 9 ЕДНО

ЗОРАТА...................................................................................................... 24 ДВЕ

КУРШУМЪТ ............................................................................................. 36 ТРИ

СЕЛЕКЦИЯТА ......................................................................................... 57 ЧЕТИРИ

ОБУЧЕНИЕТО ......................................................................................... 96 ПЕТ

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ................................................................. 145 ШЕСТ

РЕШЕНИЕТО ........................................................................................... 203 СЕДЕМ

ПАДАНЕТО.............................................................................................. 228 ОСЕМ

ПОВТОРНОТО РАЖДАНЕ .................................................................. 266 Епилог ....................................................................................................... 281 Отправни точки....................................................................................... 296

5

На скъпата ми съпруга Деви, чиято любов ме подхранва и подкрепя от незапомнени времена. Ние сме заедно - вовеки.

Предговор от автора Кое е най-великото нещо, което можеш да преживееш? Това е часът на най-великото презрение. Това е часът, в който и щастието буди твоето отвращение и дори твоите основания и добродетел. Фридрих Ницше Воинът екстрасенс е пътуване през времето и пространството. Частно очевидчество за ставането, събуждането, падането и повторното раждане на един човек. Свидетелство за живота извън физическото измерение, за дарбата на дистанционното наблюдение, за надеждата за цялото човечество и за реалността на онези, които изобщо няма да ти позволят да чуеш посланието. Тази книга се опитва да разкаже - с известно опростяване една много заплетена и сложна история за шпионаж и духовно пробуждане. Работил съм внимателно, стремейки се във всяко отношение да се въздържам от действие или дума, които биха могли да се тълкуват като по-малко от почтени. Правилно или неправилно, несправедливо или честно - моето намерение не е да съдя своята нация или своите другари. Разказвам тази история така, както съм я видял и преживял. Вие можете да си направите сами изводите. Дори най-зловещите привидно личности в разузнаването нравят онова, което правят, защото непоколебимо вярват в „Мисията“. Мисията е да закриляме своята нация от всички врагове - външни и вътрешни. Точно тази страст често ги тласка отвъд моралните и етически очаквания на дълга. Страстта е, която ги подтиква да зарежат всякакви доводи, да откликнат на зова на дълга и бързо да превърнат бившия колега в ненавистна мишена. Аз разбирам това; трябва да го разберете и вие. От уважение към бившите си колеги, пряко или косвено

7

свързани с разузнаването, съм избрал фиктивни имена, а къде- то е било възможно, съм прикрил физическите характеристики. Моето желание е да ги опазя от нежелано внимание. Използвал съм истинските имена и самоличност само на трима бивши дистанционни наблюдатели - моите колеги Мел Райли и Лин Бюкенън, и Джо Макмонигъл, моя предшественик. Те са включени в историята, но това е моята версия за историята, а не тяхната. Които да било трима души очевидци на едно и също събитие ще изложат пред разпитващия ги три различни версии на това събитие. Без съмнение това важи за описанията на събития, обхващащи цели години еволюция и интерпретация. За яснота и непрекъснатост на разказа няколко срещи, описани в тази книга като едно събитие, протекло на едно място, в действителност се състояха от множество срещи на множество места и с множество участници. Не съм имал намерение да мамя, описвайки ги така; наложиха го изискванията да се вместя в определен обем. Моля за вашето търпеливо внимание.

8

Пролог Лежах по гръб с лице към тавана, слушайки дишането на жена ми, докато си представях различни форми в тъмното. С никакво усилие не можех да изгоня възбудата от ума си; сякаш зад очите ми пламваше флуоресцентна светлина всеки път, щом ги затворех. Главата ми се замайваше при мисълта в какво се превръщах. Бяха минали три месеца от вербуването ми; едва можех да понеса, камо ли да схвана, извършващото се физическо и емоционално преображение. Ухилен в тъмнината, промълвих: „Ставам пътешественик през времето“. Дори на мен не ми се вярваше. Всичко, което бях предопределен да стана, се променяше пред очите ми. Не знаех вече кой или какво съм; самата ми същност бе разкъсана на части и отново слепена от съвременните „зрящи“, пътешественици през времето и пространството. Но те са просто обикновени хора, не спирах да си повтарям аз. Как могат да знаят такива неща? Как могат да бъдат сигурни, че онова, което правят, е редно? Ами ако не бива да правим... онова, което правим? Будилникът ме изрита в света на съзнанието и аз уморено заплясках с ръка да го изключа, докато той не падна от шкафчето, събуждайки и стряскайки цялата стая. Потупах Деби да заспи пак и се заех с ежеутринните си процедури, а по пътя към офиса продължих разсъжденията си. Странно беше да отивам на работа в цивилни дрехи и с дълга коса. Бях изкарал последните дванайсет години като офицер от пехотата, подстриган и прочее. Сега се чувствах и изглеждах като цивилен, тъй че да не привличам внимание към звеното. Спрях на паркинга при паянтовите сгради - строго секретната програма със специален достъп, където преминавах през своята метаморфоза. Щях да прекарам над две години тук и всеки ден се смайвах при вида на вехтите постройки, които бяха видели по-добри дни като пекарско училище по време на Втората световна война. Сега двете дървени сгради приютяваха група войници и служители от Министерството на отбраната. Тук се подслоняваше програма за шпионаж, надхвърлила

9

границите на въображението и духовността. Това бе обител на клан от шпиони, насъбрани от палатките на всички онези, които попълваха редовете на армията и Министерството на отбраната. Добре пазена тайна, съществуването и местоположението на звеното бяха известни само на неколцина членове на Разузнавателното управление към Отбраната (РУО), от която то беше част. По ирония на случая някои от по-консервативните членове на РУО бяха започнали да възприемат членовете на това звено като въплъщение на злото и дори сатаната — заради онова, което учехме и практикувахме там. А сега аз бях част от него — този аберантен екип от осем души, назован от РУО с кодовото име „Слънчева струя". Никога не пристигах първи в офиса - няколко души от другите успяваха да заслужат тази чест, - което беше хубаво, защото означаваше, че е готово кафето, от което имаше неистова нужда. Грабвайки една чаша, аз се отправих към своето кьошенце и измъкнах бележките си от вчерашната сесия. Навлязъл вече доста навътре, бях отбелязал значителни успехи в първоначалните си мисии; фактически ръководителят на програмата - Бил Леви - беше ускорил посвещаваното ми в знанието за този нов свят. И това ускоряване бе подготвило вчерашното пътуване в неизвестното. Гълтах кафето си, докато разглеждах странните рисунки и данни, които бях надраскал предния ден. Сред скиците ми се открояваше една мистериозна фигура: без лице, в плащ до петите, с качулка, сочеща с възлеста ръка към нещо невидимо или някой невидим. Страниците, които следваха, съдържаха описания на друг свят, може би друго измерение... неща, които точно сега бяха непонятни. Размислях върху тях, опитвайки се да проумея значението им, когато - „пляс!“ — една корава ръка се стовари тежко върху рамото ми. - Не е лошо за новак. - Божичко, Мел, изкара ми акъла. Той се ухили. — Не бива да се стряскаш толкова лесно. Още нищо не си видял. — Той сръбна от кафето си и тръгна обратно към своя преграден ъгъл. Последвах го. Мел Райли беше старши сержант в армията - слаб сивокос мъж с бледи очи и всеопрощаващ маниер на дядо. Пушеше цигари като побъркан и пиеше кафе, достатъчно силно да гравира стъкло. Той беше моят водач и треньор по време на двугодишното ми пътуване към себепознанието. Беше първият дистанционен наблюдател в армията - първият човек, прекосил времето и пространството с цел да

10

огледа набелязани обекти и да събере разузнавателна информация. Бързо свикнах да се осланям на съветите му. Онова, което той казваше, бе винаги вярно: никакви лъжи, никакви преувеличения, никакъв фалш и никакво самолюбие. — Мел, какво по дяволите беше това място, на което ме прати вчера? С обектите, на които съм работил до момента, ми е комфортно, обаче с този се боря. Това беше... как го нарече ти? — Отворено търсене. Всички го правим от време на време - помага ни да не вирваме нос. — Така ли? Моя нос го натриват всеки ден, откакто влязох там. Не мисля, че има нужда да се нося безцелно през етера и да кацам Бог знае къде, за да се уча на смирение. Райли ме погледна бащински и се усмихна. — Може би смирението не ти е нужно точно сега, но вярвай ми, ще ти потрябва. - Той замълча, колкото да глътне малко кафе, ала очите му не се откъсваха от моите. - Когато след няколко месеца се сдобиеш с криле, влезеш в тази стая сам и скочиш в етера - когато ще си префучал през времето и пространството и ще си се върнал, — ти ще започнеш да се мислиш за бог, ебати. Но ти не си бог. Ти си просто съвсем смъртно сечиво... инструмент на правителството. Да останеш смирен и със съзнанието колко си незначителен в спектъра на нещата е жизненоважно за това да оцелееш като дистанционен наблюдател. Без тази нишка, която те привързва към действителността, ти ще забравиш кой си, и няма да оцелееш там... или тук. - Там? - попитах аз. Той очерта във въздуха голям кръг с двете си ръце. - Там... в етера. Където работим. - Той се усмихна. - А сега мисля, че Бил иска да те види. Не се коси за това - той посочи хартиите в ръката ми. - Всичко ще ти се изясни много скоро. Бил ми хвърли кратък поглед над очилата и после го фокусира отново върху книжата пред себе си. Директорът на „Слънчевата струя“ - мъж с маслинен тен, тъмна коса и тъмни очи - се отличаваше с емоционалност, на която рядко даваше израз. Не търпеше доста неща и аз много внимавах да не го дразня. - Мел каза, че сте искали да ме видите. Бил продължи да драска по книжата. - Да, исках. Имам нов обект, на който да поработиш... тренировъчен обект. - Направи пауза, достатъчно дълга, за да ме

11

погледне. - Не е отворено търсене. Стандартна мисия е. Искам да минеш през Етап Четири на обучението колкото може по-ско- ро. След седмица-две ще се лишим от един наблюдател и искам ти да заемеш мястото му. Оперативно ми е мисълта. - Ами това е чудесно, струва ми се. Искам да напредна колкото може по-бързо... нещата ме очароват. - Добре! Дотук имаш ли въпроси? Предполагам, че той очакваше някакъв интелектуален интерес към теорията или практиката на дистанционното наблюдение, но на мен нищо не ми идваше наум. Седях и хапех устни като третокласник. Внезапно в мислите ми оживя призрак от миналото. - Има едно нещо - започнах аз. - Не ми е приятно да го огласявам, защото е лично, но е важно за мен. - Леви не каза нищо, просто гледаше стената зад гърба ми, докато говорех. - Питах се дали мога да разработя - или други наблюдатели да разработят - един специален проект. - Какъв проект? - Преди много време, в Панама, имах приятел. Пилот на хеликоптер. Летеше със секретна мисия с още един пилот и с командир на екипажа, за да наблюдават войните по границата между Еквадор и Колумбия. -И? - Така и не се върнаха от мисията. И изобщо не ги намериха. - И ти сега искаш да видиш дали можеш да намериш този... - Името му е Майк Фоли. Старши административен офицер Фоли. Знам, че е необичайно, обаче той ми беше като брат... Искам да кажа, обичах този човек. Всичко правехме заедно, жените ни правеха всичко заедно, а изобщо не се сбогувах с него. Един ден внезапно се появи в списъците на изчезналите по време на акция, и следващото, което помня, е как Деби и аз помагаме на Шарън Фоли да си събере багажа за връщане в Щатите. И досега мие като кошмар, а се случи преди осем години. Като радар Леви се закова върху думата „кошмар“. Той се наклони напред в стола си и сплете пръсти под брадичката си. - Той идва да те види, в кошмари? - Да. Понякога идва. - Как? Разкажи ми за това. - О, не знам. Не е нещо страховито или ужасяващо. Просто го виждам, нали разбирате... Не му говоря и той не ми говори. В гърлото ми се стегна възел и аз със сила се овладях да не заплача.

12

- Съжалявам, не исках да се разкисвам. Мислех, че досега съм го преодолял. - Ще откриеш, че колкото по-тясно прегръщаш наблюдателското изкуство, толкова по-малко ще си в състояние да избягаш от онова, което ни прави хора. По-късно ще се научиш да живееш отвъд скръбта и тревогата, и безбройните други емоции. Естествено, все така ще ги изпитваш, но ще ги разбираш безусловно, и това разбиране ще ти дава мъдростта, която ти трябва, за да оцелееш. Тъй че не се срамувай от емоциите си. Свободно им давай израз. Тук всички го правим, здравословно е. - За кратко той замълча. - Кажи ми сега за твоя приятел Фоли. - Не знам много. Бях генералски адютант по това време и участвахме в тренировъчни упражнения, когато се случи. Генералът тъкмо беше ходил на брифинг в центъра за тактически операции, когато до него тихо се приближи командирът на авиационния батальон. Веднага долових, че нещо не е наред с Майк - просто го знаех. Командирът на батальона смени шефа ми, а генералът тръгна към канцеларията. Аз изостанах и попитах дали Фоли е добре. Шефът на батальона ме погледна странно; очевидно се питаше кой ли е могъл да ми каже. Казах, че не знам нищо конкретно, но долавям, че нещо не е наред с Майк. Неохотно той ми съобщи, че хеликоптерът на Майк е паднал някъде в планините и не е намерен. Това беше всичко, което каза. - А кошмарите? Кажи ми как Фоли те навестява. - Ами, както казах, не е като да изскача от земята и да ме сграбчва за глезените или нещо такова. Всъщност е много спокойно, сякаш той се опитва да ме утеши. Шарон казва, че ходи и при нея. - Кога се случи това? През хиляда деветстотин... — Свалиха го през 1980. Последните думи, които някой е чул от хеликоптера, са били на Майк. Казал: „Чакайте, момент... Имам проблем“. И после нищо друго освен статично електричество. Оборудвали няколко групи търсачи за хеликоптера, но така и не се намерило нищо. - Защото никога американци не са търсели американци. - Какво? - подскочих на стола си аз. - Какво искате да кажете? Леви се изправи и метна химикалката си върху книжата. - Чакай тук. Пет минути по-късно той се върна с купчина сини папки и ги пусна в скута ми.

13

— Мисля, че тези неща ще ти бъдат много интересни. Разгледай ги внимателно и ще говорим, след като обядваме. Бил седна пак зад бюрото си и се залови за работа, сякаш изобщо не бях там. Аз седях зашеметен няколко секунди; той най-сетне ме погледна пак над очилата си. — Окей? - Окей - отвърнах неловко аз. - Окей... благодаря. Излязох и забързах към бюрото си. Имаше около двайсет и осем папки, всяка с надпис „СЪВЪРШЕНО СЕКРЕТНО - ПРОЕКТ: ГРИЛ ПЛАМЪК“, с трисантиметрови червени букви отпред и отзад. Бях виждал тези обозначения и по-рано - когато ме вербуваха за звеното. Вътре във всяка папка имаше копие от телетипен съобщителен трафик: „ИЗЧЕЗНАЛ - Армейски хеликоптер (UH-1H), номер на опашката Ноември Седем Девет, с екипаж: Дейвид Сюитър (пилоткомандир), Майкъл Фоли (ко- пилот) и сержант първа класа Уилиъм Стоб (шеф на екипажа)“. Останалата част от съобщението се отнасяше до района, къде- то се предполагаше, че са паднали, както и до свидетелства на местни жители за това как чули или видели хеликоптера преди катастрофата. Препуснах през всички съобщения от трафика, стремейки се да чета колкото мога по-бързо, но не можех да се движа с достатъчна скорост. Заех се да прелиствам папките, докато накрая не се натъкнах на онова, което Леви бе искал да видя. Гледах резултатите от сесии по дистанционно наблюдение отпреди осем години. Бяха проведени двайсет и осем сесии с петима различни наблюдатели, като всяка сесия описваше подробно катастрофата. Четях картинни доклади от дистанционни наблюдатели, които физически се вкопчваха в опашката на хеликоптера, докато той се завърташе около оста си и падаше в джунглата. Не можех да повярвам: наблюдателите описваха, сякаш го виждаха през очите на членовете на екипажа, онова, което всеки един от тях преживяваше в тези мигове преди края. Прочетох описанията на двама наблюдатели как Майк видял Сюитър да умира. Илюстрации показваха как хеликоптерът се отделя от опашката си и поляга върху лявата си страна. Майкъл беше все още прикрепен с ремъци към мястото и гледаше Сюитър, който беше изхвърлен на близо двайсет фута пред хеликоптера. „Фоли потрепера от болка - пишеха наблюдателите, - докато Сюитър пълзеше из джунглата няколко метра по-нататък. Сюитър почина няколко минути след сблъсъка, като Фоли го гледаше. Шефът на екипажа почина няколко секунди след като

14

влезе в контакт с балдахина на джунглата. Фоли издъхна последен, може би двайсет и пет или трийсет минути след падането.“ Притиснах ръкав до очите си да попия сълзите. Следващите няколко часа обръщах страниците, описващи подробностите на последния час от живота на Майк. Скиците бяха изумителни, почти с качествата на фотографии. Бяха дадени отправни точки; наблюдателите описваха обкръжаващия терен и белезите на местността. Имаше дори скици, сочещи положението на хеликоптера по отношение на еквадорските търсачески групи. Във всяка скица имаше по един фантом, едно прозрачно тяло - сво- его рода портрет на наблюдателя в района на обекта. Долавях фрустрацията на наблюдателите в писмените им съобщения до различните агенции, контролиращи търсенето. - Били са толкова близо - промълвих аз. - Защо не са могли да ги намерят? — Времето беше лошо при тази мисия! — гласът бе на Мел. - Ти откога си тук? - попитах, без да вдигна глава. - Отскоро. Бил искаше да вляза да те проверя. - Кой от тях беше ти? - Наблюдател Номер 03, точно както и сега - той се усмихна мило. — Тази мисия беше кофти. Бил казва, че си познавал един от тях. - Да. Познавах Фоли. Бяхме почти братя няколко години. - Е, ако това ще те утеши, знам със сигурност, че не се е мъчил в края. Беше объркан, те всички бяха, но не е страдал. - Защо не са могли да ги намерят? Скиците ти са изключителни! Какъв беше проблемът? - Теренът, метеорологията... еквадорците... какво ли не. Трудно е да накараш човек от друга страна да се опълчи срещу стихиите, за да открие някого, когото не познава и преди всичко не го ще там. Ние всъщност не бяхме поканени на това парти. Един вид се намъкнахме в тяхната гранична война, и когато хеликоптерът падна, откликът на молбите ни за продължително търсене далеч не беше ентусиазиран. - А защо не предприехме наше издирване? — Защото имаше война, а ние не бяхме участници. Не ни беше позволено да вкараме американски войски на територията и да се разшетаме из бездруго оспорван район. Беше тресавище от политика и всичко друго лошо. Съжалявам. — О, по дяволите, Мел — изпухтях аз, — нямах предвид...

15

- Знам, че нямаше. Седях там, загледан в папките и клатейки глава от неверие и смайване. - Ще ми се да мога да приключа някак това нещо. Знаеш ли? Ще ми се просто да мога да се сбогувам. Мел глътна последната глътка от студеното си кафе и направи физиономия. После докосна рамото ми: - Искаш да се сбогуваш? Ела в другата сграда след десет минути, и ще стане. След десет минути аз седях в наблюдателната с лице срещу Мел. - Нагласи си средата и започваме - каза той. Аз нагласих реостата на контролния панел до леглото и намерих осветлението, което търсех. Точно както ме бяха учили предишните седмици, заех мястото си на наблюдателската платформа - легло със специален дизайн, като от фантастичен филм. - Добре, мисля, че съм готов. Къде точно ме пращаш? Мел се беше настанил в креслото на водача, от което гледаше леглото ми отгоре. Използваше контролния панел от бюрото пред себе си, за да включи видеокамерите и магнетофона. - Давам ти същите координати, които използвахме при последните мисии на хеликоптера. Ако имаш късмет, ще започнеш точно оттам, където ние спряхме преди осем години. - Той погледна панела. - Готов ли си? Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. - Да. - Координатите ти са седем, пет, седем, четири... осем, три, три, шест. - Мел зачака в мъждивата светлина първия ми отзив. Както бях обучен да правя, аз прочистих съзнанието си и започнах регламентираната процедура по навлизане в изменено състояние. Усещането бе най-напред отпускащо, почти еуфорично; обаче само след минути започна ускорение. Обзе ме шемет и се почувствах дрогиран и объркан. След секунди звук като от дръпване - все едно се разкопчава закопчалка „репей“ — сряза слуха ми. Разделянето беше започнало. Внезапно фантомното ми тяло се надигна от физическата си същност и се изстреля в пространството. Усещането за скорост бе умопомрачително и аз стисках очи, искайки това да спре. Защо и как се случваше така, никой не знаеше. Теориите бяха сложни и неясни. Никой наблюдател не се опитваше да разбере механиката; те просто се стягаха за пътуването и когато пристигнеха,

16

описваха какво виждат. И аз внезапно се видях да съзерцавам планетата, увиснал в мрака на космоса. Започнах спускането си в онова, което наричаха „тунела“, като падах все по-бързо и по-бързо, докато звездите наоколо се размиха в струи светлина, а после - в цилиндър от енергия. Сякаш пътувах с шеметна скорост през неонова осветителна тръба. Падах, а стените на тунела танцуваха хипнотично около мен, докато фантомното ми тяло не удари някаква мембраноподобна субстанция: бях пристигнал в района на обекта. Приземих се на четири крака сред лепкава топла мъгла, някъде във времето. Мел беше вещ водач, който инстинктивно узнаваше кога наблюдателят е пристигнал на обекта. - Кажи ми какво виждаш, Дейв. - Хм, все още нищо. Тук е мъгливо... и горещо... Трудно се диша... - напрегнах се да се ориентирам къде съм и да се взра подълбоко в мъглата. - И е голяма кал. - Разбирам - каза Мел. - Но трябва да се придвижиш до място, където ще можеш да виждаш. Ще ти дам едно упражнение. Отдръпни се от обекта на петстотин фута височина. Оттам нещо би трябвало да се вижда. Съсредоточих се върху придвижването към обозначената от Мел точка. Мъглата се разми, докато се отдръпвах от земната повърхност и увиснах във въздуха. Ето! Гласът на Мел отново проникна през етера: - Опиши сега възприятията си. - Виждам бяло одеяло от облаци, покриващо земята. През него стърчат отделни места с ръбати скали и дървесни корони. Обаче през мъглата погледът ми не стига до повърхността. - Добре, слушай внимателно. По-рано това движение не си го правил. Нищо няма да ти се случи, просто следвай инструкциите ми. Искам да пътуваш през времето до точка, където повърхността е ясна и видима. - А как, по дяволите? — Съсредоточи се върху движението. Не е по-различно от другите, които си правил. Съсредоточи се върху придвижването напред или назад през времето, докато видиш повърхността Долу. Протягайки се, аз изопнах врат, наклоних глава назад и затворих очи. Започнах да чувствам как нещо преминава през мен — като енергиен флуид или електрически заряд. Люшнах глава напред и

17

отворих очи, за да видя как времето обелва земята ден след ден и картината под мен се променя с всеки изминал миг. - Божичко, това е невероятно! - извиках аз. - Съсредоточи се. Трябва да спреш бързо, когато намериш картината, която ти трябва. Наблюдавах замаян. Теренът под мен оставаше без промяна, но шарките на облаците се разпиляваха и гънеха, преминавайки през времето, променяйки се като стремителен калейдоскоп. За- белязах как облачната покривка започва да се разсейва и бавно да се разнася във външния периметър. Фокусирайки внимателно, зачаках точния момент. - Готово, хванах го! Вижда се! Стори ми се, че чувам Мел да се смее на новашкия ми ентусиазъм, но не можех да се удържа. Беше като първия ми самостоятелен полет със самолет - контролирах, но не бях под контрол. - Добре, започни да се движиш към повърхността. Върни се на квадранта и ми кажи какво виждаш. След миг стоях на малка просека, може би трийсет фута в диаметър, заобиколена от триетажна джунгла. Дърветата се извисяваха над мен във всички посоки, но през ниската растителност можех да видя в далечината друга планина. По онзи странен, призрачен начин, по който човек се движи през етера, аз се придвижих до една пролука в шубраците. Погледът ми фиксираше далечните хълмове и скални образувания; загубих почвата под себе си. При една пролука сред гъстите листа се спрях да видя какво има около мен. По някаква причина погледнах в краката си - само за да открия, че се нося над земята, стотици футове над равнището на скалните зъбери. Приковал очи в далечината, аз бях излязъл от джунглата и от един скален перваз право в редкия въздух. - По дяволите! - възкликнах аз, стряскайки Мел. - Какво? Какво има? - Добре съм... добре съм. Просто се уплаших адски за секунда, но сега съм наред. - Искам да отидеш на мястото на катастрофата. Овладей се п се съсредоточи; отиди на мястото на катастрофата. - Натам се движа сега - поне натам мисля, че отивам. Започвам да се движа доста бързо - дърветата и ниската растителност пробляснаха край мен като размазано петно с багрите на дъгата върху зелен фон. Отново изпитах главозамайване: онова чувство на прилошаване, при което стомахът ми започваше да клокочи, докато

18

не усетех със сигурност, че ще повърна. Мел наблюдаваше развеселен как физическото ми тяло побледнява и става клисаво. Беше виждал и по-рано дистанционни наблюдатели да се билоцират по този начин на обекта. Беше виждал и да им прилошава. - Съсредоточи се върху забавянето на скоростта, Дейв. Твърде бързо се движиш... Забави... Внимавай за ориентирите... Опитах се да забавя спускането колкото можех, но то беше все едно да се опитвам да спра влак. Продължавах да се движа със същата скорост. Фантомното ми тяло преминаваше през всичко, което се случи на пътя му. Когато се удрях в по-дребни неща, не се случваше нищо; но когато се удрях в по-големи неща, като дървета и скали, имах чувството, че плоска въздушна възглавница ме удря в лицето. Това беше най-странното, което бях изпитвал някога. Всичко, което възприемах, започна да се смрачава, сякаш слънцето залязваше, но вече нямаше никакви цветове - само сиво и черно. - Нещо не е наред! - изкрещях аз. - Нещо наистина не е наред! - Какво? Кажи ми какво виждаш. - Всичко става тъмно... Всичко е... - загубих съзнание. Физическото ми тяло висеше някъде, окачено между действителността и света, който бях открил в етера. Мел ме остави на безмълвния свят. Той знаеше къде съм - беше бил там. Отворих очи, когато саванът на тъмнината бавно се оттегли. Беше нечовешко усещане - да стоя там в някакъв друг свят, в някакво друго време. Не можех да кажа дали сънувам или не; образите пред мен ги имаше, но и ги нямаше. Ако се вгледах по- внимателно в тях, те се превръщаха в нещо друго. Виждах земята под краката си, но не усещах нищо. Лека мъгла обкръжаваше мястото, където стоях, и се сгъстяваше отново, провирайки се през джунглата наоколо. Един предмет с грубо триъгълни очертания привлече вниманието ми и аз приближих до него в тъмнината. Беше около фут напреко и може би два фута широк в основата, с назъбени страни, сякаш са го изтръгнали от мястото му. Протегнах ръка да го пипна и зяпнах с уста, когато ръката ми премина през него. - Era ти! - Погледнах ръката си да видя дали е читава. Мел попита: - Би ли ми казал какво стана? - Извинявай. Опитах се да докосна нещо, парче от нещо, и... - Нищо не бива да пипаш. Там няма нищо физическо. Не си губи времето да опитваш, това само те обърква. Търси обекта си, но търси

19

и вътре в себе си; съсредоточи се върху събитието, на което си дошъл да бъдеш свидетел. Мисли за... - Чакай! - казах аз. - Нещо мърда. Ей там, до ръба на джунглата, където дърветата се сгъстяват. - Придвижих се до мястото, от което мислех, че идва шумът, където видях нещо нис- ко долу да проблясва в призрачната светлина. Това бе предмет, много подобен на първия, само че по-голям. Втренчих се в него, опитвайки се да разбера какво е. Това е всичко, което остана - изрече глас от мъглата. - Кой е там? Кой каза това? - Индианците отнесоха повечето. Отне им близо година. Всичко, което можеше да им влезе в работа, вече го няма. Е, какво пък... послужи за целта си. Мършав млад мъж се появи в мъглата на около десет фута от мен. Можех да различа само силуета му; нищо друго не се виждаше в движещата се мъгла. - Кой си ти? - попитах аз, примижавайки. - Толкова време ли мина, Дейв? - Какво приказваш? Толкова време - ? - и внезапно ме осени: Майк? Майк, ти ли си? - Питах се как ще е, ако пак... Много пъти идвах при теб, но ги не помниш. - Напротив, помня - сънищата, нали? Идваше при мен в сънищата, нали? — приближих се до фигурата. Спрях на около гри фута от него, но той не стана по-ясен, отколкото когато ни деляха десет фута. - Няма да ти помогне, ако се приближаваш. Това е максимумът, до който можем да стане видими за очите ви. - Аз не мога да ти видя очите или лицето. - Защото още не си се научил да виждаш в този свят. Но ще се научиш. Онези, които идваха тук по-рано, знаеха да виждат. Гледаха ни как умираме. Чувствах ги. Чувствах ги в себе си, около себе си; много ни утешиха. Помогнаха ми да разбера какво е станало. - А какво стана? — Божичко, колко тъп се почувствах, като попитах. Наврях се в този въпрос, точно както правех винаги, когато Майк беше жив. Почти усетих как се ухили. - Ами умрях, разбира се. - Разбира се. Но какво стана - имам предвид, какво стана с хеликоптера? - Нищо от това вече няма значение. - Настъпи дълга пауза.

20

Важното е да се сбогуваме... и да ти кажа, че те обичам. И ти благодаря, че се грижи за Шарон всички тези години. - Как... - Тук виждаме всичко. Напред във времето, назад във времето всичко. Гледах те как плачеш. Гледах дори как втората ти дъщеря идва във вашия свят. Познавах я още преди тебе. Чувства, трупани осем години, се надигнаха у мен и аз усетих как по лицето ми рукват сълзи. - О, Боже... - заплаках, без да се крия, обзет от скръб и щастие. - Няма нищо, Дейвид, няма нищо. Не плачи за мен. - Не плача за теб, говедо. Плача, защото ми липсваш. Беше ми като брат и ми липсваш. - Майк пристъпи по-близо до мен и тогава усетих необяснима топлина. Стоеше там, близо до мен, гледаше ме как плача, а около мен всичко изсветляваше. Сякаш около него имаше невидима светлина или енергия, и това, че той е близо, някак ме допускаше вътре в защитното сияние. Вдигнах очи към него и можах да видя лицето му - чудното му любящо лице, точно както го виждах преди осем години. - Как си? - попита той. Опитах се да бъда забавен и думите заседнаха в гърлото ми: - Ами по-добре съм от теб. - Опитах да се усмихна. Майк отвърна на усмивката ми: - Нима? А кой от двама ни остарява и кой не? - Е, за това си прав. - Замълчах, опитвайки се да подредя десетките хиляди неща, които исках да кажа. Исках да запълня празнината, която осем години бяха издълбали в живота ми. - Знаеш ли, така и не преодолях това, че ме напусна. Нито го преодоля Деби; нито пък Шарон. Просто не можехме да си те обясним, да те приемем или да те забравим. - Хубаво - че не сте ме забравили, искам да кажа. Тук това е един вид положение. - Той хвърли поглед наоколо. - Но приемането... трябва да го почувстваш. Трябва да разбереш, че съм мъртъв, но не съм си отишъл. Преминал съм към други неща, които не мога да ти обясня. Още нямаш очи за тях, но ще имаш. Другият мъж с теб как се казваше? - Мел Райли. - Да, вярно, Мел Райли. - Майк въздъхна. - Ето, той има такива очи и аз съм го виждал по-рано. Фин човек е, с честно и щедро сърце. Плака, когато ни откри. Слушай него и той ще ти помогне да минеш през всичко това. Той ще ти даде очите и дарбата. Знам, че си виждал и други. Те ми казаха, че ти е било предадено съобщение в пустинята.

21

Слушай онова, което са ти казали, Дейвид, важно е. Не само за теб, но и за цялото човечество. Поклатих глава: - Я чакай малко... Майк ме прекъсна: - Време е да се сбогуваме, Дейв. Трябва да вървя; засега paботата ни свърши. Предай на Деби, че ми липсва, а на Шарон, че се радвам и за нея. Предай й и че съм казал да се омъжи за него. Не разбирах за какво говори и сигурно ми личеше. - Просто й предай това. Тя ще разбере. Коленичих, гледайки го, сякаш беше бог. Сълзите бликнаха отново - със засилването на топлината вътре в мен. Майк про- тегна ръка към мен, докосна рамото ми и се приближи да избърше бузата ми. Бях благодарен за видяното. Бях изпълнен с нещо, за което изобщо не знаех, че съществува - нещо, което не можех да обясня. Гледах как образът на Майк избледнява в светлината. - Не си отивай! — помолих аз. - Моля те, не си отивай! - Протегнах ръце към мястото, където бе стоял само допреди миг... и гам нямаше нищо. Докато тъмнината наново се сгъстяваше наоколо ми, отнякъде я прониза глас: - Сдобий се с очи, Дейв. - После вече нямаше нищо. Коленичил там, бях безчувствен. — Време е да се връщаш, Дейв - прозвуча успокояващият глас на Мел. - За днес приключихме. Прекрати и се връщай. Направих, както ме бяха учили, и цикълът тръгна отзад напред. В течение на годините процесът на приближаване до обекта щеше да стане по-лесен за мен. С времето станах един от най-добрите наблюдатели, подготвени от Мел. Но всъщност действията ми бяха незначителни: Мел беше учителят, той беше Наблюдателят и аз се учех от него, както син се учи от баща си. Никога не забравих какво ми каза Майк. Минаха четири години, преди да го видя пак - там, в етера. Но тогава нещата бяха други; животът ми се беше променил и насреща ми се задаваше нова съдба. Тук се разказва как стигнах до тази съдба и как сам станах Наблюдател.

ЕДНО

ЗОРАТА Прекарах детството си в армията; бях млад номад, пътуващ от

22

пост на пост със семейството си. За живота не знаех нищо освен онова, което бях научил от един войник и от една жена на войник, и никога не бях очаквал съзнателно да бъда нещо друго освен войник. Като малък играех с деца на военни и винаги подражавахме на бащите си. Много се гордеехме с тях, въпреки че рядко ги виждахме. Снимките от детството ми са пълни с пластмасови оръжия и миниатюрни коли, боядисани в маслинено зелено и с надпис „Армия на САЩ“ върху тях. Всеки аспект на младото ми съществуване бе центриран върху армията, нейния начин на живот, нейните оръжия и оборудване. На четири години можех да назова повечето главни екстериорни компоненти на танка, използван в армията към този момент. Това бе живот, в който зачиташ авторитета на баща си, въпреки че той е само присъствие от време на време. Научаваш се да обичаш по-скоро избледняващата картина в ума си, отколкото физическото съществуване. Бихте могли да кажете, че съм израснал в епоха на патриотизъм и служба на нацията - епоха, която щеше да премине, докато растях, в едно поколение, за което външният бунт бе на мода. Патриотичните убеждения се отляха от мен под якия напор на популярното мнение и онова, което ме бяха учили да тача като свято, постепенно избледня в мъглата на юношеските ми години. В крайна сметка се поддадох на наплива от хули срещу войната във Виетнам през 1970. По време на конфликта въстанах срещу традициите на моето семейство, както, предполагам, правят с времето всички деца (поне при моя син това се потвърди). Пуснах си дълга коса, носех дрехи, които биха били на място в квартал като „Хейт Ашбъри“ в Сан Франсиско, и по същество правех всичко, което мислех, че ще ядоса родителите ми. Честно казано, изненадан съм, че останах жив след тези години. В гимназията се увличах ту по едно, ту по друго, мислейки съвсем малко за бъдещето. Първата си година извън гимназията прекарах, без да правя нищо кажи-речи. Работех като спасител и ходех да катеря скалите с брат си. Записах се в малък общински колеж - „Мира Коста“. След време взех да се изявявам и бях избран за председател на студентската организация, което на свой ред ми донесе стипендия за по-голям университет. Докато бях там, се присъединих и към мормонската църква. Въпреки че бях голям противник на организираната религия, мормонската вяра имаше смисъл за мен и няколко месеца по-късно преминах в лоното й. Това беше първият ми контакт с институционализи- раната религия. Тъй като бъдещето ми беше в основата си предопределено,

23

изобщо не мислех сериозно за това какво друго бих могъл да върша. Едно нещо обаче бе ясно на този етап: трябваше да вървя напред. Долавях, че някъде там, в неизвестното, ме чака нещо повече и че трябва да отида и да го открия. Може би затова никога не се пробвах истински сериозно да стана лекар, адвокат или нещо друго освен военен. Въпреки пропастта, която бях издълбал между себе си и семейството си, мисля, че дълбоко в скритите кътчета на съзнанието си винаги бях знаел, че имам съдба. Всички имаме съдба и един есенен ден на 1975-а аз узнах своята. С планове да стана лекар, аз посещавах университета „Бри- гам Йънг“ със стипендия на студент-активист. Записвах се за нредмедицински лекции, разказвах на разни хора за плановете си и така нататък. Със съдбата се сблъсках високо в планината, надвиснала над град Прово в щата Юта. Над университетското градче има гигантска буква игрек, символизираща университета „Бригам Йънг“; тя се нуждае от нов слой бяла боя всяка година, за да се вижда от цялата долина. Стотици студенти образуват старомодна верига за подаване на кофи и си прехвърлят тежките контейнери с бяла боя нагоре по криволичеща тясна пътека, докато едно нещастно малцинство излива лепкавия бъркоч в скалните улеи, образуващи буквата. Сред първокурсниците се говореше, че тази бригада е добро място „да си намериш постоянна приятелка“. Трудно ми беше да разбера тая работа с постоянната приятелка. В университета „Бригам Йънг“ понятията за „постоянна“ и „непостоянна“ приятелка често се бъркаха, що се отнася до мен, обаче не ми отне много време да открия, че в този университет тенденцията е на нещата да се гледа във „вечни“ измерения. В крайна сметка университетът беше учебно заведение на църквата. Хората се женеха, раждаха деца, създаваха домове - все докато си ходеха на училище... За мен такъв живот бе нещо ново, а непостоянството ми звучеше далеч по-добре от постоянството. Ала събрах смелост, внушавайки си, че няма да се поддам на философията за трайно обвързване, и предпазливо се присламчих към няколко приятели, за да се включим в празника. Там вече имаше доста момичета, но ние всичките бяхме толкова заети да мъкнем, бутаме и изливаме гадните кофи, че малцина - ако изобщо някои - от нас имаха време или дъх да говорят. Докато се отвори време за размисъл, денят почти бе изтекъл, а аз бях от глава до пети покрит с мръсотия, пот и бяла боя. Бях успял да се добера до върха на редицата кофоподавачи, и

24

докато лисваха последните кофи върху скалите, аз за първи път се обърнах да погледна прекрасната долина пред мен. Това беше зашеметяващо, дивно място. В този миг осъзнах какво трябва да са изпитвали първите мормонски заселници, когато са я съзрели преди десетилетия, и ме заля необяснимо чувство на покой. Бършейки потта от челото си с изцапана от боя ръка, аз го видях - полковник от армията, със слънцето зад гърба му, разговарящ с млад мъж, също във военно работно облекло. Колкото и нелепо да звучи, видяното накара у мен да зазвънти някаква струна. При цялата обърканост на един деветнайсетгодишен младеж, да видя този офицер бе за мен като завръщане у дома. Внезапно ми стана ясно, че там пред мен стои моето бъдеще. На следващата година се включих в армейската програма „Тренировъчен корпус за запасни офицери“. Да съм кадет ужасно ми харесваше. Никога не се бях чувствал до такава степен на мястото, което трябва. За тези няколко кратки години научих за себе си повече, отколкото изобщо бях смятал за възможно. Опознах армията и също отдадеността и службата, които тя изисква, от нов зрителен ъгъл. Образоваха ме добри хора, които виждаха моя потенциал и ме наставляваха o r самото начало, поемайки нещата оттам, където баща ми се бе оказал принуден - поради юношеския ми бунт - да ги зареже. Баща ми ме учеше как да разбирам хората и да бъда чувствителен към другите, което е може би най-важният аспект на водачеството. Без него си просто мениджър; това е бедата на мнозина от днешните висши офицери. Тези мъже ме учеха как да водя. Те споделяха с мен съкровени преживявания от битки и често просълзяваха очите ми. Всичко това те правеха с дух, какъвто не бях срещал дотогава, а и оттогава не съм срещал. Те ме научиха да бъда офицер. Имаше и други в живота ми по това време. Спомням си Уейн Ръди, ветеран от Втората световна война, за когото работех в кадетския склад. Ръди беше темпераментен, но любящ човек, който всеки ден ми държеше лекции за всичко под слънцето, но най-вече за водачеството, храбростта и любовта да служиш. Често говореше за сина си, който беше църковен мисионер. По воля на съдбата синът бе убит при автокатастрофа по-малко от два месеца преди да се върне от мисията си. Ръди бе съсипан, обаче точно когато очаквах всичко у него да рухне, той се надигна, изпълнен със съпротивителни сили, разбиране и дух до такава степен, че хвърли положителна светлина върху целия епизод. Тъкмо той утешаваше скърбящите, тъкмо той обясняваше причината за смъртта и тъкмо той помагаше на всички да разберат естеството на трагедията и нейното място в цялостната

25

картина на живота. Той беше прекрасен човек - човек, който помогна да се подготви обстановката за онова, което станах аз. После моите приятели кадети, които сигурно са ме забравили за всички тези години, но на които ще бъда вечно задължен за техните уроци и примери. Това бе хубаво време в моя живот: време, когато се чувствах горд и непобедим и по-близо от всякога до истината. Тези хора сякаш предизвикваха най-доброто у мен и аз обичах да съм край тях. Толкова много неща се променяха - и толкова бързо. Имаше обаче една друга неизбежност: въпросът за постоянната приятелка. Бях се обзаложил с баща си на двеста долара, че няма да се оженя, докато не навърша двайсет и една. Не търсех никаква трайна връзка. Един от съквартирантите ми, момче на име Майк Сийрайт, дължеше услуга на едно момиче от неговия град. Преди време тя му беше уредила среща, която минала добре, и сега беше негов ред да й върне жеста. Той ме прати на „сляпа среща“ с момиче на име Деби Бош. Неохотно се потътрих към нейната сграда, без да знам какво да очаквам. Застанал пред вратата й, аз въздъхнах и почуках. Вратата се отвори точно толкова, колкото едно хубаво личице да надникне през вертикалния процеп и да се усмихне. Усмихнах се на свой ред, очарован, че няма рог по средата на челото. - Деби? - попитах аз. - Деби ще излезе всеки момент - обяви личицето. Хубавата главица изчезна, вратата бързо се затвори. Поклатих глава. Защо правех това, да му се не види? Бях сигурен, че съгледвачката сега уведомява грозното пате, че съм подходяща партия. Наполовина бях тръгнал да си вървя, когато вратата се отвори. - Здравей, аз съм Деби - каза един мек глас. Обърнах се и видях протегната за поздрав ръка. - Ти трябва да си Дейвид. Майк много ми е разказвал за теб. Няма ли да влезеш? Бих искала да се запознаеш със съквартирантките ми. Не можех да говоря. Само кимнах като тъпак и я последвах вътре. Не запомних с нищо съквартирантките й и всъщност не помня дали изобщо говорих с тях. Виждах единствено Деби. Тя бе красива брюнетка с тъмни ласкави очи, искрящи от душевна чистота. Произхождаше от селскостопанския Уорланд в щата Уайоминг, където била отличничка на класа в гимназията, кралица на училищния бал, произнесла прощалната реч на випуска и спечелила ректорска стипендия за „Бригам Йънг“.

26

Никога не бях срещал момиче като нея и от този момент нататък я следвах като кученце. Обаждах й се при всеки повод, пращах й цветя, дори се появявах на прага й, без да съм предизвестил. Не мисля, че преди това се бях влюбвал, тъй че не бях съвсем сигурен какво става с мен. Знаех само, че това е изключителна, вълнуваща жена, и не исках да я изпусна от поглед. Трябваше да направя нещо артистично, нещо ефектно - и то бързо, преди да съм я изгубил. Една вечер - три месеца, след като се бях запознал с Деби - аз се обадих и я поканих на среща: тиха романтична вечеря. Казах й да се облече хубаво, защото отиваме в един от най-изиска- ните ресторанти, които Прово можеше да предложи. С помощта на четирима приятели замъкнах до общежитието на Деби един кашон и го поставих във фоайето. Постлах отгоре покривка на червени и бели карета и запалих две свещи за атмосфера. Разположих по един стол от двете страни на ерзац-масата и включих касетофона, от който пискливо се разнесе недотам добър запис па една балада на Нийл Дайъмънд. Приятелите ми застанаха на пост, за да ни осигурят уединение, и аз почуках на вратата, за да доведа Деби. Тя изглеждаше лъчезарно, а аз се притеснявах адски за онова, което правех. Естествено, тя си мислеше, че ще я изведа за вечеря навън; когато я настаних във фоайето и приближих стола it до картонената маса, подредена за нея, изражението на лицето н беше неоценимо. Настаних се и аз, а един от приятелите ми се появи в костюм и с бял пешкир, преметнат през ръката. - Малко искрящ сайдер за мадам? - запита той и без да дочака отговора, ливна питието, така че то преля над чашата и по масата. Деби бе изопнала устни, ръцете й бяха стегнато кръстосани на гърдите. — Всичко наред ли е? Тя изстреля: - Всъщност какво си намислил? Лоша работа. На път бях да се проваля; знаех го... знаеха го и моите приятели - виждах го по лицата им. Един от тях се приближи до нас с менютата, които бяха рисувани на ръка и изброяваха предварително подбраните гозби и напитки. Друг поднесе дузина червени рози, като в същото време засили и звука на касетофона. Възвръщах си почвата под краката - Деби се усмихваше. Тя заразглежда менюто, което бях приготвил. - Какво е това - говеждо с подправки?

27

- Специалитет. Надявам се, че ще ти хареса. - Махнах с пръсти във въздуха и келнерът се появи пак със сгъваем поднос за преносима вечеря и две кутии „армейски рацион С“I. Нагласи подноса и се зае да отваря противно миришещите консерви. С вилица, задигната от стола, той изчовърка съдържанието, което се изсипа като кучешка храна върху пластмасовата чиния. По- смачка го и го поднесе пред Деби. Тя се втренчи за миг в чинията и после ме погледна сериозно. - Очакваш ли, че ще ям това? — Да - казах аз, докато слагаха пред мен моята чиния. - Хубаво е, опитай го. - Тя пак се втренчи в говеждото, разрови го с вилицата си и за моя изненада хапна малко. В този момент разбрах, че с нея съм направил верния избор. Ако една жена се съгласи с такова нещо, наистина е изключителна. „Вечеряхме“ с часове. Вместо хляб - солени бисквити от рациона, вместо гарнитура - консервиран боб, вместо десерт - компот асорти от консерва върху орехов сладкиш от консерва. Превъртахме отново и отново касетата и Нийл Даймънд. Приятелите ми събраха пластмасовите съдини от масата и обърнаха касетата за последен път... после изчезнаха. Държахме си ръцете, докато разговаряхме известно време. После поех дълбоко дъх и коленичих до Деби, опитвайки се да бъда овладян и романтичен. — Деби - казах с пресекващ глас, - никога преди не съм правил това... — Не си, разбира се — тя се усмихна. — Ти си само на двайсет. Освен ако има нещо, което не знам за теб. - Не, не, наистина никога не съм правил това. Затова не знам дали го правя както трябва... или какво очакваш. Беше очевидно, че се боря. - Дейвид, някак си знам, че винаги ще правиш онова, което наймалко очаквам... Но те обичам, така или иначе. Поех си дълбоко дъх. — И аз те обичам. И искам да се оженя за теб - тоест, ако ме приемаш. Никога няма да бъда нещо друго освен войник, и мога да ти обещая само, че ще се местим на всеки три години, ще живеем на скапани места и... I

Кутия с индивидуална дажба храна за един ден в армията на САЩ, предимно консерви. През 1983 г. консервите са заменени с конфекционни готвени ястия.

28

Тя сложи пръст на устните ми: - Ш-ш-ш-ш-т... няма нищо. Където и да е мястото, ще го направим свой дом. Чувството на умиротворение бе завладяващо. Боях се, но бях спокоен. Знаех, че съм на прав път, просто не знаех как да го направя. По-рано не се бях замислял какво е да си съпруг и не бях. сигурен каква се предполага, че трябва да бъде следващата ми стъпка. Нямах дори пръстен. Та аз не можех да си позволя пълен резервоар бензин как да намеря пари за пръстен? Умът мп бясно препускаше. Поех си дълбоко дъх, двамата се целунахме и излязохме на разходка в хрускавия нощен въздух. Приятели те ми останаха да разчистят, хилейки се победоносно. Никога няма да ги забравя. Деби и аз се оженихме на 22 април 1975 г. в храма в Ман- ти, щата Юта. Точно след девет месеца Деби ни роди прекрасно момче, което нарекохме Майкъл. На този ден животът ни се промени завинаги. Моят свят бързо се изграждаше и укрепваше. Бях па ща и ценях като богатство всяка секунда от бащинството си. Не ме биваше много с пелените, но ме биваше да ставам нощем, да се покривам с повръщано и така нататък. Обожавах да бъда баща, въпреки че бях вцепенен от уплаха. Ето ни - второкурсни- ци в колежа, женени и родители. Жертвите едва започваха. Деби беше прекрасна армейска съпруга дори когато аз бях само кадет. Тя ме подкрепяше по практически всеки възможен начин, което далеч не беше случаят с всички жени. През годините, които последваха, Деби и аз видяхме как се разпадат браковете на много наши приятели - заради стреса и изпитанията на армейския живот. Да си военен не е лесно, ала да си жена на военен е дори още по-трудно. Ако ще успявате, иска се екипно усилие; и двамата трябва да вярвате в професията и в това, че тя винаги ще се погрижи за вас. Пренебрегвате лошото - самотата, претъпканите квартири, жалките болници и нищожната заплата, защото вярвате в по-висшето добро, което правите. Наричате се патриоти - а Деби беше толкова патриот, колкото и аз. Вярвате, че другарите ви винаги ще бъдат това - другари, и че винаги ще ги има, когато и където ви потрябват. Това беше армията, за която ми бе разказвал баща ми; това беше армията, в която Деби и аз вярвахме и за която се жертвахме. През първите десет години от брака си сменихме седем жилища, като се местехме къде ли не: от пълни с хлебарки апартаменти до невероятно претъпкани военни квартири. Помня как двамата се

29

смяхме на предната морава на квартирата ни в Савана, Джорджия, когато всеки инч от пода беше покрит с мебели, а половината къща още беше в камиона. Опитвали ли сте се

30

да настаните петчленно семейство на площ, по-малка от хиляда квадратни фута? Предизвикателство си е. Получих чин втори лейтенант от пехотата на 16 април 1979 г. и веднага постъпих на действителна служба. Деби и баща ми закрепиха лейтенантските ивички върху еполетите ми. Виждайки гордостта в очите на баща ми, заплаках. Заради успеха си като кадет получих редовен офицерски чин в армията и титлата „Завършил военно училище с отличие“. Спечелих наградата „Генерал Джордж Маршал“, присъждана на кадета, завършващ с най-висок успех. Също така една национална анкета ме избра да получа националната награда „Д-р Ралф Мършон“, която се дава на кадет номер едно сред 2500 армейски кадри, които получават редовен офицерски чин. Като обърна поглед назад, нито едно от тези отличия не струва колкото чаша безалкохолно, обаче те като че ли подготвяха сцената за мен. Още от началото бе ясно, че баща ми ме е подготвил добре. Може би успехът просто идва, когато следваш съдбата си. Завърших основния курс за пехотни офицери във Форт Бенинг, Джор- джия, през 1979 г., и бях отличникът на курса. Докато чакахме заповедта за първото си разпределение, минах през армейската школа „Предводител“ и пак завърших с отличие. Завърших основното си професионално обучение като офицер в курса за началници на пехотни мортирни взводове и после Деби, малкият Майкъл и аз се явихме на първото ми назначение в Република Панама през ноември 1979 г. По време на този първи тур служих като командир на найразлични места. Оглавявах мортирен взвод, бях ротен изпълнителен офицер, командир на взвод въздушни стрелци и накрая адютант на двама различни командващи генерали. През 1980 г. се записах в армейската школа за водолази, а през 1981 г. - в школата за парашутисти, където бях отличникът на курса. Като първи лейтенант бях избран да командвам единствената самостоятелна рота въздушни стрелци в армията - рота „Алфа“ (въздушна), Трети батальон, Пета пехотна армия, разположена във Форт Коб, Панама - длъжност, заемана преди мен само от старши капитани. Съвсем мъничко превъзхождах по чин онези, които командвах. Бяхме млади и влакът се носеше бързо. Деби се научи да дава на жените на подчинените ми съвети по всякакви въпроси

г финансови до брачни. Тя беше стихия. Работеше колкото мен и повече. Възпитавахме децата ни да мислят преди всичко la армията. Едно нещо става ясно, когато армейският живот престава да бъде новост: ти си просто бройка, и то заменяема. Струва ми се, че знаех това, а и Деби със сигурност го разбираше. Просто не си позволявахме тази мисъл да се задържа дълго в съзнанието ни. Стараехме се да бъдем непрекъснато заети - като военен и семейство на военен. С течение на времето ставаше все по-ясно, че жертвите нямат значение, че твоята вяра в професията е нещо, което се очаква, а не нещо, което се възнаграждава. Манипулираха те и от теб се очакваше да манипулираш - как иначе ще заставиш двеста души да направят нещо, което никое нормално човешко същество не прави? Един идеалист (какъвто бях аз) ще ви каже, че това се постига с водачество. Един прагматик ще ви каже честно, че водачеството е серия от открити и прикрити ма- ппиулативни действия, подредена така, че да прилъже едно човешко същество да марширува четирийсет мили с петдесеткимирамова раница на гърба, да спи нощем в калта, само за събуди в сражение, и да приключи деня, мъкнейки мъртви приятели в пластмасови чували до хеликоптера. Нормалните мъже и жени не се вдъхновяват да действат по този начин и не го правят от любов към родината или от страх от последствията. Тук играе пспхологията — психология, която започнах бавно да осъзнавам с течение на времето, психология, която в крайна сметка щеше да бъде използвана срещу мен. Въпреки темпото на Панама Деби и аз намерихме време за още две деца - нашите дъщери Марая и Даниела, които и до днес се кичат с двойно гражданство и това ги забавлява. Накрая, след четири и половина бурни години, дойде времето да напуснем Панама. Зад себе си оставихме добри приятели, със себе си отнесохме нежни спомени. Офицерите, техните жени и деца бяха за нас като роднини. На Деби и децата Панама липсва и досега. След шестмесечен тур отново във Форт Бенинг - курс за пехотни офицери, ниво напреднали, - отпътувахме за второто ми назначение: престижния Първи батальон на 75-и рейнджър• кн полк към армейското летище „Хънтър“ в Савана, Джорджия, през 1984 г. Животът с рейнджърите беше съвсем различен от всичко, което познавах до този момент. Това са калени и сериозни мъже, чието призвание е да разритват чуждите задници в битка. Служех като батальонен обучаващ офицер, като батальонен адютант и накрая като

33

командир на рейнджърска рота - втората рота, която командвахме. Втория път се справях по-добре. Най-хубавото при рейнджърите бяха подофицерите. Благоговеех пред тези хора: хора като сержант-майор Леон Гера, първи сержант Сам Спиърс, първи сержант Петърсън - да назова само неколцина от многото. Те са отдадени, стегнати професионалисти, които рядко се усмихват и гледат на офицерите с мнително, критично око - докато не се докажеш пред тях. Не съм сигурен, че сполучих в това - може би бяха просто снизходителни в моя случай, - но ги смятах свои приятели. Всеки божи ден те изцеждаха войниците до предела, без никога да отслабват натиска и да искат почивка. При рейнджърите офицерите идват и си отиват - повечето рядко прекарват повече от година на което и да било назначение, — но сержантите си стоят все там, постоянни, солидни. Бяха впечатляваща подборка и за мен беше чест да служа с тях. Командвах малко повече от година, когато моята рота беше избрана от полковия командир, полковник Джоузеф Стрингам, да отпътува за Кралство Йордания за продължителна дислокация в пустинята. За първи път в историята армията на Съединените щати щеше да изпрати бойна команда в кралството. Ситуацията беше изключително политическа и щеше да бъде гледана под лупа от всеки възможен ъгъл - по време на предварителната и същинската фаза, и разбира се, след завръщането ни в базата у дома. Естествено, бяхме развълнувани. Ротата бе подложена на дълги часове извънредно обучение, за да усвои основите на езика, обичаите и порядките на страната-домакин. Започнахме да променяме цикъла на спане, за да се нагодим към смяната на времето. Дори прекарахме известно време в опити да асимилираме в ротата шепа арабисти. Те бяха - за своя мъка - заети за постоянно от едно военно разузнавателно звено във Форт Стю- арт, Джорджия. Тези хора мразеха да бъдат част от рейнджърите. Непривикнали към суровостта на нашия живот, те бяха съвършено нещастни от началото - пет минути след като се появиха - до края, когато ги пуснахме обратно в родното звено, няколко месеца по-късно. Редно е да кажа, че повечето от тях бяха съвършено нещастни. Неколцина обаче, включително и офицерът, прикрепен към моя щаб, се оказаха истински бойци. След обучение и подготовка, които изглеждаха безкрайни, дойде денят на нашето заминаване. Семействата на военнослужещите бяха добре информирани за дейността на ротата, но гова изобщо не улесняваше сбогуването. Капеланът произнесе обичайните молитви -

34

близките ни да бъдат в безопасност. Ала лицата на децата, които се сбогуваха с бащите си, никога не се променяха - винаги бяха напрегнати и тъжни. Въпреки че гова беше мирна мисия, не всичко беше сигурно. По-рано беше имало мирни мисии, от които млади мъже не се връщаха. При рейнджърите смъртта винаги съществуваше като възможност и семействата всекидневно живееха с тази мисъл. Коленичих пред сина си - най-голям и почти разбиращ какво става. - Обичам те, Майкъл. От окото му капна една-единствена дребна сълза: - Внимавай, татко. Да не те ранят. — Стисна врата ми с ръчички, прилепил личице до моето. — Не се тревожи, всичко с мен ще е наред. Ще ти донеса малко пустинен пясък, а? Личицето му грейна, докато бършеше втора сълза: - И голям паяк? Изсмях се късо, хвърляйки бърз поглед към Деби. - Да, и най-големия паяк, който намеря. Стиснах силно Марая в прегръдките си и целунах малката Даниела по бузата, преди да се обърна към жена си: - Знаеш, че ще ми липсваш. - И ти ще ни липсваш. Прави както каза синът ти и се пази, разбра ли? - Разбрах. Обещавам да не яздя камили. Обичам те. - Пре- гърнах я и тръгнах към самолета. Докато вървях, усещах очите и върху мен и се обърнах пак, за да я видя за последно, преди да потъна в търбуха на „Старлифтъра“-а.

ДВЕ

КУРШУМЪТ Сякаш е било преди сто години. Плеснах по гърба водача на взвода, заех мястото си в строя и прекосих отправната линия под прикритието на мортирен и картечен огън. Беше пролетта на 1987. Опитвах се да ангажирам мислите си с онова, което правехме, но те непрекъснато се връщаха към къщи, към Деби и децата. Спомням си, че си мислех как раздялата между Деби и мен беше необичайна. Не разбирах съвсем защо този път бе по-различно, обаче тя като че ли ме задържа по-дълго, когато се целувахме за довиждане. Изразът на очите й, когато ме пусна, ме смути. Заповядах си да не мисля за това. Вдигнах поглед нагоре и видях две безмълвни птици да кръжат в

35

бледото жежко небе; после затворих очи и пак се замислих за семейството си. Отворих ги стреснат, когато един от моите рейнджъри се просна на земята до мен и изрева. Той се надигна, почисти от прах ценното си оръжие и продължи да крачи напред с взвода. Вървях почти непосредствено зад него. Онова, което се случи в последвалите часове, остана мътно, ала последиците от него сложиха началото на метаморфоза, която пренаписа живота ми. Командвах рота „Браво“ на 1-ви рейнджърски батальон, 75- и рейнджърски полк, и се намирахме в Йордания, където обучавахме йордански рейнджъри - вероятно да убиват израелци. Естествено, никой не признаваше това, но за убиване на кои други бихме могли да обучаваме йорданците? Живо си спомням нощта преди да започне преобразяването ми. Спомням си я така, сякаш е трябвало да си я спомням, сякаш тя е била началото на нещо, предназначено за мен от край време. Бях марширувал около час и нещо с ротата си до едно обжарено от слънцето място на дъното на долината, наречена Батен-ел- Гул „Търбухът на звяра“. Йорданците смятаха, че в долината има духове зли демони, които нощем излизат да убиват хора. Не беше необичайно сънят ти да прекъсне от писъците и воя на уплашени йордански войници, които на дневна светлина се кълияха, че са видели демон. Моите хора и аз нервно приписвахме всичко това на суеверието - за голямо огорчение на йордан- ските колеги, които постоянно се мъчеха да ни убедят, че това е лошо място. Шегувахме се с призраците нощем, докато седяхме, сърбайки чай, край лагерните огньове, но не вярвахме в тях. От ниша гледна точка, ако не можеш да убиеш нещо, то и не съществува.

Батен-ел-Гул беше лишена от растителност зъбериста долина. изровена от пустинята, която се простираше от Саудитска Арабия насам. Истински лунен пейзаж, без никакви форми на живот, освен различните паякообразни, които нощем изпълзяваха от скривалищата си върху изстиващия пясък. Ако бях Господ и исках да заделя някое място, където душите на живите да бъдат откъсвани от тях по пътя към Мека, то щеше да е това. Долината имаше някакъв вид енергия, който караше мисълта несъзнателно да се насочва към нея. След няколко прекарани там дни започваш да се чувстваш удобно, а с течение на времето неохотно откриваш и някаква мрачна красота в нея. И все пак долината беше нечисто място. В нея имаше нещо зло,

36

нещо, кое- то разпознах в мига, в който кракът ми стъпи там. Не бях един- ственият, който мислеше така, и все пак никой от нас нямаше осезаеми потвърждения. Онази вечер щях да чуя как един йордански полковник - командирът на йорданския рейнджърски батальон - говори на моите войници за долината, за вярата си и за омразата си към израелците. Полковникът беше наш домакин и въпреки че не помня името му, помня всичко останало. Беше нисък набит мъж, и пгьлнен с гордост за страната си и още повече със задоволство, че е единственият командир на рейнджърски батальон в нея. Мразеше израелците и не проявяваше никакви скрупули, когато сгаваше дума за убиването им. Страстта му към военния занаят беше равна на тази у всекиго от нас а е рядкост да срещнеш човек, който обича да бъде войник толкова, колкото обичат това рейнджърите. Събрахме се - 260 души - на едно голо парче издигната земя, естествен амфитеатър. Сцената на полковника беше отрязък железопътна линия, наполовина зарита под пясъка, изоставена още преди десетилетия. Това беше железният път, взривяван от прословутите бедуински отряди на Лоурънс Арабски и строен от германците съгласно договор с турците. Откритата част от тези забравени релси беше достатъчно дълга, за да ти спре дъха и да пресече древния път към свещения град Мека, пътя на „хаджиите“. Докато слънцето слизаше зад хоризонта, главозамайващо алено зарево поглъщаше долината и всичко в нея. В продължение на няколко часа след залез полковникът държеше на нашата група закоравели мъже с немити лица лекция върху тънките моменти на мюсюлманската религия. Говореше за живота на пророка Мохамед, за Корана, за природата на единствения истински Бог, когото наричаше Аллах. Говореше ни за петте стълба на исляма: повторението на веруюто - шахада; всекидневната молитва — сала; разделянето на притежанията с бедните - зака; постенето - суам; поклонничеството хадж. Лицата на моите хора оставаха флегматични, докато полковникът обясняваше вариациите на мюсюлманската вяра сунитите и шиитите. Засия от радост, когато заговори за разпространението на исляма, и стана отново гневен, когато заговори защо неговият народ смята Палестина за свое рождено право. Но найизразителният момент беше, когато заговори за Аллах, за това колко е блажен, че Го познава, и колко е сигурен, че Той бди над него и го закриля в мир и в битка. Тези думи накараха някои от групата да закимат, което от рейнджърска гледна точка беше бурна овация. И така, на това историческо, но зловещо място прекарах последните си

37

часове в познатия ми свят. На следващата сутрин, след разпускането на обичайните работни сбирки на офицерите и подофицерите, аз бях отишъл при батальонния си командир полковник Кийт Найтингейл за чаша чай в столовата. Чаят не беше обичайната ни напитка, а нещо, което усвоихме покрай йорданците. За тях чаят беше наследство от британското колониално владичество, от което не бяха се отървали, след като и последният британски флаг бе напуснал тяхната територия преди десетилетия. За нас беше просто нещо приятно - много по-приятно от разтворимото кафе в пакетирани ге ни дажби. Чая, както и всичко друго в тази страна, един вид го прихващаш. Полковник Найтингейл беше висок и много слаб мъж, по- умен от когото не съм срещал и досега. Можеше да си по войник от него, но не и толкова изобретателен. Беше член на „Менса“, много горд с това и находчив, каквито са по правило тези хора. Беше отличен преподавател и не пропускаше случай да изнесе урок по военна история. Като мнозина начетени армейски командири имаше в запас анекдоти за всяка възможна тактическа нтуация. Поводите да ни чете сказки бяха много и ако неговите рейнджъри бяха твърде заети, за да го слушат, той отиваше при йорданците да им изнесе една-две беседи. Изпихме си чая и повървяхме миля и половина до тренировъчното поле. Взводният командир - първи лейтенант Кевин Оу- гнс и хората му тъкмо бяха завършили окончателните щрихи на четирите вражески бункера, които представляваха целта. След няколко часа взвод рейнджъри, подкрепен от две отделения йордански рейнджъри, щеше да я атакува с всички оръжия в арсенала ги. Щяха да бъдат оценявани по критериите издръжливост, точност и способност систематично да унищожават целта с непряк п пряк огън. Специално направени обекти, представляващи вражеските войници, щяха да падат, ако бъдат улучени от потенциално смъртоносен изстрел, и да остават на място, ако бъдат само ранени или неулучени. Атакуващите командири трябваше да процедят цялата операция без „репетиция", приспособявайки се към in яка тактическа ситуация тогава, когато се сблъскат с нея. Двамата с полковник Найтингейл стояхме там, мушнали палци в коланите си. - Добре изглежда, Кевин - ухилих се аз под каската си. - Hain гина изглежда добре. - Така си беше. Неговият взвод бе построил цел, състояща се от пет бункера, окомплектовани с автоматични оръжия, окопи, телена ограда „хармоника“ и скрити мини. Трудно би било да се завземе коректно и без зор.

38

- Нека се качим там да видим регистрацията на мортирите каза Найтингел, посочвайки малка издатина на около петдесет метра от целта. Мортирният взвод правеше регистрация - тоест изстрелваха снаряди по мишените, за да е сигурно, че ще ги уцелят, а няма да уцелят приятелските войски, както маневрират към бункерите. Изведнъж — прас! — един мортирен снаряд се приземи доста встрани от целта си, пращайки свистящи шрапнели над главите ни. Найтингейл и аз нервно се спогледахме и вдигнахме рамене. Чувствахме се странно и много глупаво. Беше станало толкова бързо, че нямахме време да реагираме, но дали не трябваше да побегнем, да търсим прикритие или укритие? Вместо това просто стояхме, опитвайки се да изглеждаме овладени. Може би беше предзнаменование. Няколко часа по-късно един млад взводен командир получи заповед да атакува; той прекоси отправната линия заедно с шейсет души, а аз го последвах. Слънцето бе високо, пърлеше долината и всичко в нея. Тежка солена пот бодеше очите ми, черни мушици изтезаваха всяко отвърстие. Въпреки че оръжието, амунициите и радиото тежаха, беше почти удоволствие да се движиш и да се опитваш да надбягаш проклетите мухи. Взводният командир се движеше предпазливо, избирайки пътеки, които прикриваха хората му от врага. Мортирни бомби биеха по целта, вдигайки дим, шрапнели и парчета от бункерите високо във въздуха. Приближавайки, взводният командир изрева по радиото помощната позиция да открие огън. Шест средни картечници разцепиха въздуха със стрелбата си, като шумът бе толкова силен, че дървените греди от няколко бункера рухнаха, смазвайки „окупаторите“. Скали и бункери се цепеха във всички посоки, разтваряйки се във дима, който пълнеше небето над целта. Въздухът кънтеше от екота на оръжията и мириса на кор- дит. За един воин гледката беше велика! Застанах зад взводния командир и го наблюдавах как влиза в контакт с левия фланг на целта. Намерението му бе да завземе фланговия бункер и да смете останалите един по един, използвайки картечниците за прикритие на движенията си. Това бе стандартна техника, която бяхме използвали много пъти в планините на щата Вашингтон и в джунглите на Централна Америка. Той даде сигнал на картечарите да стрелят встрани от него, да не закачат първия бункер и да се съсредоточат върху останалите. Така неговите хора щяха да изчистят всички бункери под ред, като изстрелите скачат пред тях от

39

бункер на бункер, докато не останат. Хвърли една жълта димна шашка зад себе си, за да сигнализира повторно на картечниците да сменят прицела, и те го направиха - всички освен една. Непослушна йорданска картечница смени посоката не на- където трябваше и стреля в атакуващия елемент, като разпиля камъни и прах, а рейнджърите се проснаха и се прилепиха към Земята. Хората плъпнаха да се крият. Последно видях как взводният командир крещи по радиото картечниците да прекратят временно стрелбата, и после всичко около мен почерня. Сякаш беше друг ден, друга година, друго място: чернотата бавно се разтвори в бяла мъгла. Ясно си спомням, че не знам какво бях правил до този момент. Сякаш някакъв канал бе сменен и аз се бях озовал внезапно сред тази безкрайна бяла мъгла. Не чувствах тялото си, ръцете си, краката си - не чувствах нищо. Но долавях, че стоя прав. Опитах се да ходя, ала не се получи. Просто стоях, парализиран и объркан. След само секунди, както ми се стори, мъглата около мен започна да се разсейва, бавно разкривайки онова, което ме обкръжаваше. Стоях в подножието на обрасъл с трева хълм и усещах как слънцето топли раменете ми. Погледнах се и видях, че съм напълно гол, но това сякаш нямаше значение. Нежен бриз галеше лицето ми. Горе на хълма стоеше малка група хора - може би осем или дванайсет души. Бяха облечени еднакво, в дълги бели развяващи се одежди. Стоях, неспособен да мръдна, но гледах как един от тях се обръща и поглежда надолу към мен. Лицето му беше любезно и безизразно, и той почти веднага се извърна. После отново се обърна с лице към мен, като този път ми правеше знак да се присъединя към групата. За първи път усещах крайниците си, движейки се по някакъв странен начин към върха на хълма. Щом приближих, кръгът се раздели и съществото, което ми бе направило знак, ме въведе вътре. Когато влязох, кръгът се затвори зад мен и аз стоях сам и гол в центъра цяла вечност, както ми се стори. Накрая един любезен, но властен глас се разнесе иззад мен; обръщайки се, видях, че това е пак онзи, който ми беше направил знак. - Добре дошъл, Дейвид. Очаквахме те. - Какво става? - попитах с треперещ глас. - Къде съм? Никой не отговори. - Не ме ли чухте? Защо съм тук? - Повикахме те да ти дадем напътствия. - Напътствия ли? Напътствия за какво? Кои, да му се не види,сте вие? — Кои сме ние няма значение. Онова, за което те повикахме, е

40

следното: занапред трябва да знаеш, че онова, което си избрал да вършиш в света, е погрешно. - Погрешно? Кое е погрешно? - Бях объркан, възмутен и уплашен до смърт. — За какво по дяволите говорите? - Погрешен е твоят избор. Търси мир. Учи на мир и пътят към него ще ти бъде открит. Ти вкуси от смъртта... сега носи живот. Ние ще бъдем с теб винаги. Пронизителен звук изпълни главата ми - звънтене, което ме накара да притисна ушите си с длани. Очите ме боляха, коленете ми се огъваха. Отваряйки за кратко очи, осъзнах, че няма слънце, но има вятър, а странната мъгла отново ме обкръжи. Мъглата оставаше незасегната от вятъра и обкръжаваше мен и хълма, сякаш се намирахме в окото на ураган. Въздухът беше адски гъст и тежък. Опитах се да говоря, да извикам, но от устата ми не излезе звук. Не можех да направя нищо друго освен да лежа там с болката си, сам и неописуемо уплашен. Мъглата отново плъзна около мен, скривайки хълма от погледа ми, и след няколко мига стана напълно черна. Когато очите ми се отвориха, пред тях беше омазаното с пот лице на редник първи клас Шеридан, радиста на взводния командир. - Божичко, сър, - каза той, мигайки на четири инча от мен, добре ли сте? Имате куршум в главата. - По дяволите! - извиках аз и инстинктивно заопипвах, търсейки дупката. Потупах се по главата и лицето няколко пъти, като очаквах, че ръцете ми ще са мокри от кръв. Понеже кръв нямаше, аз се отпуснах на земята, докато напрежението се оттичаше от тялото ми. Взирайки се в светлината видях, че има още няколко нови лица, които ме изучават. — Какво по дяволите искате да кажете, как така имам куршум в главата? - Е, не ви е в главата, в каската е — отговори Шеридан извинително. - Ударил ви е каската, виждате ли? — редникът ми подаде каската и плахо се усмихна, посочвайки голямата про- бойна в камуфлажното покритие. Грабнах каската от ръцете му и се втренчих в дупката. Самата истина: един куршум се бе забил на инч над дясното ми око и бе заседнал дълбоко в каската. — Сигурно е било рикошет — обади се взводният командир. - Ами да - осмели се и един от другите. - Ако беше нарочен прицел, щеше да влезе като... нали? — Той се огледа за подкрепа; повечето само свиха рамене. За минути слухът за куршум в главата на ротния командир се

41

пръсна из взвода. Като че ли всички бяха изненадани, че още съм жив, и както винаги става при войниците - особено рейн- джърите, последваха майтапи. Има-няма двайсет минути след като нестабилно се бях изправил, и един от сержантите блесна с духовитата забележка, че това било съвършен изстрел в главата, с а мо че не улучил. - Да видим дали е било нарочен прицел - каза взводен сержант Рикетс, симпатичен, вечно ухилен стар момък, който служеше в рейнджърите от цяла вечност. Учтиво ми взе каската и зачопли с щика си куршума, докато той не падна върху дланта му. След като внимателно го изучи срещу светлината, той го вдигна, така че всички да го видят. - Не е било рикошет. Вижте, няма белег. Било е пряк прицел от някоя картечница от помощната позиция. - Той ми подхвърли каската и подаде куршума на хората да го разгледат. - Адски късмет имате, че сте тук, сър - произнесе той толкова сериозно, колкото беше по силите му. - Наистина късмет! През остатъка от деня ние повзводно удряхме по целта, докато не остана нищо, което да атакуваме. На главата ми се изду червена цицина колкото половин грейпфрут и ме заболя страховито, а мотринът не помагаше. Когато мракът се спусна над Търбуха на звяра, последният взвод маршируваше към бивака. Аз вървях след войниците, изостанал на известно разстояние, сам и размишлявайки над случилото се. Вечерта ядохме агнешко и ориз - благодарение на нашите домакини. Моите офицери и аз седяхме с колегите си в една усамотена палатка, около маса, заредена с традиционния мансияII. На такава вечеря, станала ежеседмичен обичай и приятно разнообразие в сравнение с пакетираните готови дажби, с които бяхме дошли в Йордания, ние беседвахме над поднос с ориз, гарниран с ядки и зеленчуци и увенчан с главата на яре, варено в кисело мляко. За изтеклите месеци се бяхме научили да ядем като местните, тоест да вземаме с пръсти ориз, да изцеждаме течността от него и да омесваме с дланта и пръстите топчета колкото хапка, които да изстрелваме в устата с палец. Тези моменти извън привичната заобикаляща среда се оказаха истински целебни за нас. Да слушаме в захлас историите на тези мъже, II

Традиционно йорданско ястие: агнешко с кокал, поднесено върху ориз с кедрови ядки, и към него сос от кисело мляко и подправки.

42

толкова тясно свързани с две хиляди години пустинни бойци, беше омайващо. Дори тази неприветна, зловеща долина оживяваше през вечерните часове - под светлината на ярките звезди и благата луна. Чак след като луната залезеше и паднеше истинският мрак, така наречените демони излизаха и йорданците, които вярваха в духовете (джин), се скупчваха уплашени в палатките си. Довършихме вечерята и се оттеглихме всеки в своя лагер да пием чай и да продължим разговорите. Моите офицери и аз слушахме Би Би Си на късовълново радио, опитвайки се да хванем новини за световните събития, а може би дори и една-две вести от дома. В края на предаването всеки изчезна в нощта, запътвайки се към собствения си взвод и палатка. Аз гледах долината, без да я виждам, съзерцавайки разминаването си на косъм със смъртта и опитвайки се да разтълкувам онова видение с мъглата, хълма и странните същества, които стояха на върха му. Техните думи — какво по дяволите би могло да бъде това? Какво означаваше „Учи на мир“? Сън ли беше това или някакъв произволен образ, породен от съзнанието? Предпазливо опипах болното място върху главата си и установих, че подутината е спаднала. Хвърляйки последен поглед през долината, аз пропълзях в палатката на командния пост и намерих онази пролука между налягалите тела, която щеше да бъде моето място за спане. Бяха минали четиридесет и седем дни от последната ни баня и палатката вонеше на хора и метан. Положих глава върху навито на руло пончо, затворих очи и се замислих за дома, Деби и децата. През нощта по някое време очите ми се отвориха и видях свръхестествена светлина извън палатката. Помислих си, че някой от готвачите е запалил газовата печка, за да приготви закуската и сутрешния чай. Станах, минах на зигзаг през телата на спящите войници и излязох в свежия нощен въздух. Светлината - тя беше като светлината на слънцето при затъмнение - не идваше от никаква печка. Изпълваше небето. Цялата Батен-ел-Гул и отвъдните хълмове бяха оцветени от странна, синкаво-сива светлина; отидох до ръба на ската и се втренчих в долината. Гъмни фигури се движеха по нея без усилие, като привидения. На различни групи, в различни форми те се спускаха по скалите и шареха между редовете от палатки. Чувах приглушени викове от йорданския лагер и за миг си помислих, че са ни нападнали крадци или може би дори израелци. Обзет от паника, хукнах за помощ. Сблъсквайки се с една от фигурите, рефлекторно затворих очи - само че не се сблъсках. Минах право през нея. Когато се обърнах, видях как фигурата изчезва над ръба на ската.

43

Завладя ме страх, помислих си, че отново губя ума си. Посегнах към цицината на главата си, но тя беше изчезнала. Паднах на колене разтреперан и се опитах да произнеса думи или може би молитва, ала от гърлото ми не излизаше нито звук. Изпаднах в безсъзнание. Сноп светлина отвори очите ми и аз веднага усетих пробождането от буцата върху главата ми. „Божичко, какъв кошмар“ помислих си, докато изпълзявах от палатката и се клатушках към палатката на готвача да пийна чай. - Как ти е главата? Питаше батальонният хирург - доктор Мелин. Док (така го наричахме) беше интересен чешит: лекар, постъпил доброволно на служба при рейнджърите, който въпреки това все изглеждаше не на място. Физически не беше от вида, от който беше неговият предшественик, и това го мотивираше още повече. Работеше с удоволствие - нещо, в което човек се уверяваше от неизменната усмивка на лицето му. - Мисля, че е наред - отговорих аз, потърквайки мястото. - Ела, ще те черпя един чай. - Загребахме с чашите чай от казана, който готвачите бяха приготвили, и седнахме. - Я да погледна - рече Док и немилостиво мушна пръст в буцата. Всеки път, когато я засегнеше, изхленчвах: - Трябва ли така да мушкаш, по дяволите? Ако искаш да знаеш дали боли, отговорът е да! - казах аз и отблъснах ръката му. - Нещо попречи ли ти да спиш тази нощ? Някакъв диском- форт, болка, такива неща? За миг помислих дали да не разкрия странното си преживяване. Но ако Док си помислеше даже и за секунда, че съм халюцинирал... ами, с мен щеше да бъде свършено. В един рейнджър- ски батальон хората се изразходват като амунициите и в крайна сметка ти си отиваш, а на мястото ти постъпва някой „здрав", който те сменя, преди още да са усетили липсата ти. - Не... не се случи нищо необичайно... малко ме болеше и толкова. Ще се оправя, само ми давай редовно мотрин. - Добро утро! - разнесе се иззад нас. Беше Найтингейл, който си вземаше чаша чай. - Трябва да поговорим за вчера - рече той, сядайки до мен. - Искаш ли да се обадя на Деби, а? Можем да известим полка, полковият адютант ще й се обади и ще й съобщи какво е станало. Замислих се за миг, гледайки Док. - Неее, сър, прекалено е рисковано. Знаете как става. Съобщението ще се прецака и след двайсет и четири часа Деби ще си помисли, че е вдовица. - И тримата се изхилихме.

44

- Прав си - рече Найтингейл, - мисля, че щом си жив, най- добре да си траем. - Той замълча, загледан в дъното на чашата си. — Е, предстои ни голям ден. Май ще ви оставя да си го върнете тъпкано. — Рейнджърите водят, сър — Док и аз се изпънахме „мирно“, докато Найтингейл се отдалечаваше. - Винаги! - отвърна той, без да се обръща. Няколко дни след като се бях случил на пътя на онзи куршум, ние се качихме в камионите, за да изминем моторизирани дългото разстояние до нов тренировъчен лагер близо до западната граница на Йордания. Разпънахме палатките върху скалистия рид над гърлото на една долина, наречена Вади Муса — „Долината на Мойсей“. Поголямата част от нея беше зелена земеделска земя, от три страни обрамчена от планини от гладки заоблени склонове с оскъдна растителност. Разказват, че това е мястото, където Мойсей ударил скалата, за да бликне вода. В памет на това събитие имаше построено малко здание, подобно на джамия, и вътре в монумента ще намерите скала, изпод която тече вода. Тя дори изглежда така, сякаш през вековете няколко пъти е била удряна от мълния. Веднъж пих вода оттам и от потока извадих малко камъче, което прибрих в джоба си за спомен. Присмях се на себе си, задето го правя, но разсъдих, че в светлината на скорошните събития... човек никога не знае. Вятърът духаше силно и без да спира над този рид, като правеше условията за живот в бивака само малко по-добри от „поносими“. За да се влошат нещата, слизането до тренировъчната площадка в долината налагаше дълго пътуване с камион надолу по стръмен еднопосочен път с трийсет и два остри завоя по него. Онова, което правеше интересни тези пътувания два пъти дневно, бе фактът, че за транспортирането ни се използваха йордански камиони. Казано наймеко, те не бяха добре поддържани. Някои наистина се крепяха на лента и тел там, където би трябвало да има гайки и болтове. За да поддържаме високи духа и интереса, полковник Найтингейл и аз планирахме пътуване за цялата рота до древния град Петра, почиващ в подножието на потока, който тече от скалата на Мойсей. В един слънчев мартенски ден откарахме с камиони- те в ротата до входа на тесен проход, наричан Сет, който въвежда посетителите в град Петра. Прекарахме деня, като обикаляхме развалините и си мислехме какво ли е било да отбраняваш или нападаш такава крепост. Тя беше величествена, оттогава не съм виждал подобно нещо. Отделих се от останалите и се насочих към една точка дос- та над града, наричана Високото място. Всичко, което бях чел ia Петра,

45

подсказваше, че точно там хора и животни са били принасяни в жертва на различни божества през вековете. Голям обелиск бележеше свещеното място, а под тази наблюдателница лежеше владението на Града на мъртвите - безброй кухини, стаи и жилища, издълбани в стените на Петра, които представляваха каньон от пясъчник. Това беше цял град, създаден от жителите на Петра, за да бъде изключително място, където техните мър- къвци да почиват. Както за толкова много места в Йордания, и за него местните твърдяха, че е обитавано от духове и че по мръкнало трябва да се избягва. Вятърът вдигна дребни камъчета и прах и ги хвърли в лицето ми. Точно тогава изпитах усещането, че ме наблюдават. Там, до обелиска, стоеше същото създание, което бях видял в първото си видение — онзи, който ми беше говорил от върха на хълма. Той ме гледаше от петдесет фута разстояние, белите му одежди се развяваха във въздуха. Вдигнах глава, докато погледът ми се озове точно срещу неговия, и стоях така, както ми се стори, цяла вечност. Той се усмихна с разбиране. - Търси мир... и стани такъв, който учи на мир - произнесе омагьосващият глас. После създанието леко кимна и се извърна, за да се оттегли зад обелиска, където не можех да го виждам. Затичах се да погледна зад обелиска, но създанието не беше там. Не знаех дали да се спасявам с бягство или да викам създанието да се върне. „Кой си, по дяволите?“ Нямаше отговор - само свис- тенето на вятъра и шушненето на пясъка по плоските скали на Високото място. Докато слизах, аз се опитвах да надзърна зад всеки ъгъл и завой на тясната пътека, но други изненади не последваха. Не знаех нито какво да правя, нито какво се случва. Запитах се сигурно сто пъти дали не полудявам. Не спрях да попипвам удареното място върху главата си през целия едночасов път обратно към главния град. През следващата седмица и половина се посветихме на обучението на атакуващи катерачи по назъбените чукари, обграждащи дъното на долината. Оставаше ни да прекараме в Йордания малко време и в очакване на завръщането у дома темпото се ускори. Единадесет дни по-късно бяхме в една секретна йорданска военновъздушна база, където провеждахме въздушни операции с техните парашутни войски. Те бяха дружина буйни глави, изпълняващи дълга си без лукса да имат най-доброто оборудване, с което разполагаха американските им колеги. Не беше необичайно да се види как йордански парашутисти закрепват кожените си шлемове с връв или тел - както правеха и с другото снаряжение. Парашутите им бяха паметна гледка: опърлени, даже скъсани; искаше се смелост, за да си

46

закачиш такъв парцал и скочиш с него от самолета. Продължихме да тренираме с тях още седмица и нещо, преди да започнем финалната подготовка за заминаването си. Тогава именно се реших да задам на един човек, към когото изпитвах доверие, няколко предпазливи въпроса за виденията. Бяхме на бивак в просторен хангар, всичките заедно - голяма, шаваща маса хора. Трагично е, когато толкова много мъже са заедно и хъркат в открит хангар. Спяхме на пода, който поне беше по-мек от повечето камъни, които бях измъквал изпод себе си през последните месеци. За да минава времето, гледахме филми на стар прожекционен апарат, който някой бе взел назаем от домакините ни. Общо взето, прекарвахме си добре: бяхме получили последните писми, бяхме изконсумирали най-хубавото от останалите дажби суха храна и бяхме взели горещи - е, почти горещи - душове. Но най-важното беше, че се прибирахме Вкъщи. Батальонен капелан1 беше капитан Джордж Дъфи. Дъфи и аз винаги се бяхме подкрепяли, тоест аз насърчавах хората си да посещават неговите служби, а той винаги ми даваше добри |съвети и напътствия, когато се нуждаех от тях. В момента се нуждаех. Седнахме зад хангара, гледайки как „Старлифтър“-ите, кои то щяха да ни откарах вкъщи, кацат един след друг и се нареждат като паркирани таксита. Водехме неангажиращ разговор за дома, съпругите, самотниците сред нас — доста след като се смрачи. Опитах се да уцеля подходящ момент да задам въпроси- те си , но колкото повече време минаваше, толкова повече се раз- вър.зваше езикът на Дъф и с всяка изминала минута ставаше все но трудно да взема думата. Накрая се хвърлих с главата напред: Знам, че вярваш в Бога, Дъф, и предполагам, че вярваш в ангели, обаче вярваш ли в духове и демони? Дъф продължи да приказва и въпросът ми потъна сред думите му. Но за около пет секунди той спря да говори и ме из- гледа с найшироката усмивка, която бях виждал някога върху лицето му. Когато се убеди, че не се шегувам, избухна в смях и поде отново разговора оттам, където беше спрял. Какво е толкова смешно? - прекъснах го аз. — Знам, че не е първи път чуваш този въпрос, защо се хилиш тогава? Просто не мислех, че ще го чуя от теб, това е. Искам да кажа, че е извън темите, за които обикновено сме си говорили, нали? Да, така е... Обаче станаха някои неща... Спрях, преди да съм казал нещо, за което ще съжалявам. Просто нещо, за което искам да чуя какво мислиш.

47

Дъф свали кепето си и се почеса по темето. Щом мога да вярвам в Господ и в Неговото царство, и в Неговите ангели, то предполагам, че трябва да вярвам и в другия отбор. Нали? Вероятно - отвърнах аз. - Но това означава, че ти вярваш само в доброто и злото, така както ги определя човекът: вярваш,

Военен свещеник. че ги има Господ с неговите ангели, и Сатаната с неговите ангели, ни повече, ни по-малко. Нали така? - Да, така го виждам аз. Искам да кажа, че в семинарията не ни преподават никакви други варианти. - Мислиш ли, че е възможно да има нещо друго? - Например? — Може би нещо по средата, или може би дори нещо паралелно? Дъф ме изгледа внимателно и после пак се разсмя. - Ти наистина ме плашиш, знаеш ли? - Поклати невярващо глава. - Откога стана философ? - Виж, не се обявавам за философ, просто вярвам, че трябва да има и още нещо там - нещо друго освен онова, което ни чертае религията. Защо всичко трябва да бъде добро или зло, бяло или черно? - Защото такава е природата на всички неща в този свят. Има добро, а щом има добро, има и зло. Трябва да има противопоставяне, иначе няма да има никакво добро. То няма да има никаква цел, не ти ли е ясно? — Не. Да не би да ми казваш, че доброто и злото съществуват за равновесие? - Не равновесие... а избор - каза той тихо. - Те съществуват, за да имаш избор. Говориш с военен свещеник - усмихна се той, — затова ще ти кажа, че пътят към спасението минава единствено през преследването на доброто. Но е налице и другият път, за да изследваш него, ако предпочиташ. Хората го правят всеки Ден. - Добре, точно сега избирам - отвърнах аз, потупвайки го по гърба. - Избирам да отида и да догледам филма с момчетата, а после да си вдигна багажа. Какво ще кажеш за такъв избор между доброто и злото? - Отличен - ухили се Дъф. - Но въпросът ти остана без отговор, май?

48

- И да, и не. Мисля, че търся повече обяснение, отколкото отговор. - Обяснение на какво? - На нещо, което видях. - Поколебах се. - Нека кажем така: дали някой от тези хора, от тези същества, би отишъл при някого? При някого, който не е умрял? Разбира се! Нали чуваме такива неща всеки ден. То се знае, има скептици, и събитията често биват опровергани или обяснени съвсем иначе, но аз вярвам, че това се случва. Защо не? Добре тогава, а защо ще ходят при него? Кой знае? Може да има всякакви причини. Да се опитват да го предупредят за наближаваща катастрофа, да го предпазят или да му дадат урок. - Да му дадат урок за какво - за Господ ли? - казах аз, посаркастично, отколкото бях имал намерение. - Да, навярно. Или пък за самия него, за ближните му, за Неговото призвание и мисия, или за живота изобщо - знам ли. Дааа... така май би имало смисъл. Благодаря ти! - стиснах му ръката. - Много ти благодаря. Помагаш даже когато не го съзшаваш. По обратния път към входа на хангара Дъф спря, докато още Пихме далеч и друг не можеше да ни чуе, и рече: Нещо ми подсказва, че пак ще се върнем към този разговор. Защо ли? Сигурно изразът ми е бил смаян, защото той посегна, сграбчи ръката ми малко над лакътя и зачака. Накрая казах: Сигурно ще се върнем, но не мога да говоря за това точно сега. Трябва да помисля, става ли? Гой пусна хватката и я смени с потупване по рамото: Знаеш къде съм, и ти е дяволски ясно, че съм на разположенние винаги, когато ти трябвам. Знам и съм ти признателен. Хайде, да отидем да видим дали е останала газирана вода. - Потънахме в хангара, затваряйки нощта зад себе си. На следващата сутрин седнах да пия чай с моите офицери извгьн хангара. Присъстваха и няколко от йорданските офицери, коиго се сбогуваха с новите си приятели и другари. Йордански- ат полковник се взря в мен над чашата си с чай и се извини на Дъф, че прекъсва разговора си с него. Поздрави ме: Добро утро, капитан Морхаус. - Салям алейкум, полковник - отговорих аз, като леко сведох

49

глава. Той се усмихна широко. Алейкум салям, приятелю. Вярвам, че сте спали добре - не н пустинята, за разнообразие. — Спах като дете, сър. А вие? - Добре, благодаря. Отпих глътка чай. Полковникът никога не беше разговарял така с мен. Трябва да имаше причина. Той отправи поглед отвъд, към пустинята, като лекичко кимаше, сякаш си отговаряше сам на някакъв въпрос. - Капитан Дъф и аз разговаряхме за нещо, което може би ви интересува. - Какво би могло да е то, сър? - попитах аз, зяпвайки Дъф. - Джинове - отговори полковникът. - Какво? - Джинове, зли духове, призраци, демони. Създания, които пакостят на хората. Таласъми, които разкъсват телата на мъртвите. — Сър, чакайте. Извинявам се за онова, което Дъф може би ви е казал по въпроса. Не искам вие или някой друг да мислите, че... — Че сте луд ли? Уверявам ви, капитан Морхаус, не е такъв случаят. Уверявам ви също, че Дъф не ми е казал нищо по въпроса освен че този род явления ви интересуват. Нали? - Ами, не... поне не ме интересуваха допреди няколко седмици, в Батен-ел-Гул. - А! - полковникът изглеждаше облекчен. - Значи сте видели нещо, така ли? - Да, сър, видях нещо. Поне така мисля. Може да е било просто реакция... - На куршума. - Може би. - Да, може би е било само това - реакция на куршума. А може би не. Може би сте получили съобщение? От думите му по гръбнака ми пробяга хлад. Откъде по дяволите знаеше за съобщението? - Какво искате да кажете, сър? - Много хора получават съобщения там. Те отиват в планините, за да узнаят каква е съдбата им - почти както е сторил Мохамед, за да узнае каква е съдбата на неговия народ. Точно там ангелите говорят на хората. Не е нещо странно.

50

- Съжалявам, че трябва да ви противореча, сър, но аз го намирам за много странно. Това да говориш с ангели имам предвид. А и очевидно не съм Мохамед. — На това и двамата се смяхме. - Не, със сигурност не сте Мохамед, приятелю. Независимо от всичко смятам, че там с вас се е случило нещо необикновено. Може би някой ден ще го споделите с всички нас. - Да, сър, може би, някой ден. - Допих си чай на дълга глътка. Но не днес. Той ме потупа по гърба. - Бива, приятелю, бива. - Обърна се да си тръгне. - Сър? - Да, капитане? - Вярвате ли, че в долината има духове - както вярват вашите хора? - Не, не вярвам: аз знам. Знаеше го баща ми, както преди него го е знаел дядо ми, а преди него - прадядо ми. Истината за такова нещо не лъкатуши. Върху тази истина може да се гради, или може да се измени тълкуването й. Но тя никога не изчезва. Тя е неизменна, какъвто би трябвало да бъде вашият духовен идеал. Светът, който ви е говорил, е един и същ вчера, днес и завинаги. — Той се обърна и бавно се отдалечи. След няколко крачки се обърна и каза: - Ако умът ти не е посветен твърдо на Аллах, който дава всички неща, може да се окаже, че преследваш сенки в търсенето на слава. - Чакайте... Какво значи това? - Това значи, че вие имате цел, и мисля, че са ви дали да я разберете. Вслушайте се в съобщението или преследвайте сенки целия си живот. Сега трябва да вървя. Имам да командвам батальон. Салям алейкум, капитане. - Той отдаде чест и се отдалечи. Отдадох чест на свой ред: — Алейкум салям, полковник. Кацнахме в Савана пред погледите на целите си семейства. Тези завръщания у дома бяха голямо преживяване, почти като цирк. След стандартните формалности по отчитането на екипировката и хората освободихме войската да се види със семействата си за няколко минути. Пръв на коленете ми се озова Майкъл, последван от Марая. Стоях там, закотвен от скъпите си деца, докато Деби се приближаваше, носейки Даниела. Лицето й беше объркано, но и възбудено от приятно очакване. — Ох, слава Богу — все така държейки Даниела, тя обви ръка около мен. - Толкова се радвам, че се прибра. Този път наистина се тревожех. Просто знаех, че нещо ще се случи... Как е главата ти?

51

Капитан Огъст от полковата канцелария се обади вечерта преди два дни, за да ми съобщи. Каза, че си добре. - Деби ме плесна по ръката. Защо не им каза да ми кажат, когато се случи това? - Добре съм, миличка. Не искахме да се тревожиш. Виж, всичко е само голяма дупка в каската. Тя е у сержант Хенли, ще ти я покажа по-късно. - Не казах нищо повече, просто я прегърнах и целунах децата си. - И аз се радвам, че се прибрах, миличка. Какво имаме за вечеря? И моля те, не ми викай „козльо“. След един уикенд, прекаран със семейството, имах чувството, че въобще не бях заминавал. Дълго време не повдигах темата за духове или Господ, или онова, което ги съпътства, нито имах видения - поне не като първите три. Животът изглеждаше, че се е върнал в нормалното русло. И все пак... нещата не бяха същите. През повечето нощи спях несмущаван; навестяваха ме лица и образи на далечни приятели, дори когато знаех, че те са на хиляди мили далеч. Започнах да виждам в ума си разни неща - най-напред смътно, а после с нарастваща яснота. Докато месеците минаваха, аз истински започнах да вярвам, че мога да виждам напред във времето или да предсказвам изхода от известни събития. Странно бе чувството да държа очите на съзнанието си отворени през цялото време. Започнах да наричам това „телевизията в главата ми“. Една нощ през юни 1978 г. не можех да спя. Виденията бяха твърде натрапчиви и се сменяха твърде бързо. Станах и отидох в дневната. Седях там часове, опитвайки се да отърва съзнанието си от виденията, които безспир нахлуваха в него и се оттегляха. Люлеейки се в стола, внезапно се стреснах от нечие присъствие в стаята; една ръка ме хвана за рамото. Заудрях насам-натам, вледенен и уплашен. - Миличък, какво правиш тук по никое време? Два и половина сутринта е. - Божичко, Деби, защо се прокрадваш така?! Изкара ми акъла. Не го прави друг път. - Не се прокрадвам. Виках те с глас от прага цели пет минути. Мислех, че си със слушалки в ушите. Какво има? - Тя седна до мен, улови ръката ми и ме притегли към рамото си. - Какво има, Дейвид, никога не съм те виждала такъв? Поех си дълбоко дъх. Милинка, страх ме е... наистина ме е страх. Този куршум мп направи нещо, нещо странно. Не ми излиза от ума. Не мога да спра тези проклети образи да нахлуват в гламата ми, а те ме побъркват.

52

Какви образи? Образи на какво? Никога не си споменавал... Знам, знам. Не съм казвал нищо на никого. Не искам да завърша живота си в психиатрията. - И какви са те? Опитах се да си възвърна самообладанието. Трудно е да го обясня. Винаги са различни. Понякога са образи на онова, което смятам за бъдеще, понякога от минало- го, а понякога са образи на нещо, което се случва точно сега, в настоящето. Поне такива мисля, че са. - Наклоних се напред и зарових лице в шепите си. — О, Господи, не знам какво представляват. Просто искам да спрат. - Искам да отидеш да се видиш с доктор Мелин за това. Не мога, миличка! Не разбираш ли? Ако го направя, с нас е вършено. Всичко, да което сме работили, ще се опропасти. Армията не повишава хора, които виждат разни неща в главата си. Погледнах Деби. И двамата се разсмяхме. - Е, това май е спорно, нали? - Да - каза тя. - Май познаваме някои хора, за които виденията са чиста рутина. - Може би е така. Но не желая точно сега да поема този риск. Ще ми се да се хвана на бас, че с времето ще утихне. - Дейвид! Минали са вече повече от два месеца. Кога мислиш, че ще утихне? - Не знам. Може би ако променя живота си, както ангелът каза. Може би... - Какъв ангел? Дейвид, ужасно ме ядосваш! - Тя отдръпна дланите си и скръсти ръце пред гърдите. Позата й ме накара да се усмихна. - Ооо, виж, не ти казах тези неща, защото не знаех как да ти ги кажа. По дяволите, не знам какво означават. Нямам представа как да ти кажа какво съм видял и чул, и как изобщо се случи това. Не съм сигурен, че самият аз го вярвам, така че дай да спрем дотук, става ли? Деби неохотно кимна. - Добре, става. Но какво си видял и чул? Пак си поех дълбоко дъх. - Видях едно същество. Всъщност няколко, но само едно ми проговори. - Какво ти каза? - Каза ми, че онова, което върша, не е правилно, или в този смисъл. Каза, че трябва да избера друго поприще - попрището на

53

мира. И какво се очаква да направя след всичко това? - Не знам — отвърна меко Деби. — Ти прочете ли някаква молитва? Бавно поклатих глава в мрака на стаята. - Не. Откакто това се случи, не съм се молил много. Страх ме е. Имам странното усещане, че ако разтворя сърцето си, ще зейне целият ад. А аз без друго нося ада в главата си. — Тревожа се. Не можеш да продължаваш така; трябва да намериш някой, който да ти помогне да се оправиш с тези неща. — Ще ти помогне ли да се чувстваш по-добре, ако ти обещая да го направя, когато усетя, че моментът е подходящ? — Да. Досега си спазвал всички обещания, които си ми давал. Деби се усмихна и долових как стисна ръката ми по-силно. - Обичам те - каза тя. - И аз те обичам. Хайде да се върнем в леглата и се опитаме да поспим. След онова пътуване до Йордания и куршума изобщо не бях същият. Нещо у мен се промени, обърна се наопаки. Предположих, че прекарвам твърде много време да анализирам себе си и света около мен. Реших, че трябва да се върна към ежедневието на войниклъка. Но нещо не спираше да ми повтаря, че трябва да се приготвя. Нямах осезаеми доказателства, обаче този куршум означаваше нещо. Загадъчната фигура означаваше нещо — точно както и съобщението.

54

ТРИ

СЕЛЕКЦИЯТА За жалост ние напуснахме рейнджърите през май 1987 г. Получих заповед да се запиша в Института по чужди езици към Министерството на отбраната в Монтерей, Калифорния, за да уча италиански. После щях да служа пак като генералски адютант, само че този път на италиански генерал в щаба на СЕНТАФ1 във Перона, Италия. В деня, когато смених командването и сдадох ротата си, командирът на моя рейнджърски батальон, полковник Кийт Найтингейл, прегърна двама ни с Деби, за да ни съ- общи, че току-що са му се обадили от Военното министерство. Генералът си избрал друг адютант, който вече бил в Италия и говорел езика. Това си беше негов прерогатив, а аз просто трябваше да си намеря друга работа. Бях свободен агент за пръв път н кариерата си. Няколко приятели - полковници и генерали, които вече съм споменавал — ми помогнаха да си намеря нов дом. След няколко дни ми се обади моят офицер по назначенията във Вирджиния: бепе намерил евентуално място за мен в района на Вашингтон, окръг Колумбия. Каза, че не можел да го назове по телефона, понеже било секретно. Той бързо уреди да отлетя със самолет от Савана до окръг Колумбия, за интервю с нещо, което ми се стори доста чудато звено. Бях отседнал в хотел от веригата „Холидей Нн" близо до сградата „Хофман“ в Александрия, Вирджиния, където през нощта получих няколко шифровани обаждания по телефона; те ми съобщаваха какво трябва да направя, какво не опна да правя и как ще установят контакт с мен на следващата

CENTAF - Централно командване на военновъздушните сили на САЩ.

сутрин. Това последното беше като от приключенски роман и ми се стори истински комично. Помислих си, че тия типове се шегуват, когато ми казаха да изляза от източната врата на хотела точно в седем сутринта, стиснал брой „Вашингтон Поуст“ под мишница. Бях пехотен офицер и дори в най-налудничавите си сънища не бях си представял, че има части от нашата армия, които си вършат работата по този начин. Познавах доста офицери от разузнаването, но те изобщо не бяха споменавали такива дивотии. Тогава си спомних една вечеря с полковник Бартли Е. Дей, преподавател по военна наука в университета „Бригам Йънг“ и съпругата му - още в Прово. Разговорът на трапезата се въртеше около рода войска, който би трябвало да избера - артилерия, танкови, пехота и т. н. Вече бях направил неофициално избора си да бъда пехотен офицер, обаче въпреки това продължавахме да разискваме по въпроса. И полковник Дей каза на двама ни с Деби: „Каквото и да правите, не ставайте офицер от разузнаването. При избора на такава кариера има аспекти, които остават тъмни, без чест и почтеност. Правете всичко друго, но не и това“. За жалост не се вслушах в предупреждението на полковник Дей. Изборът, който направих в следващите няколко дни, задейства събития, които щяха да сложат край на всичко, което бях свикнал да смятам за нормално. Група офицери от военното разузнаване ме интервюира и проучи и ме назначи в някакво чудато звено, наречено „Секретна армия на Северна Вирджиния“ - САНВ. Истинското му кодово име беше „Свещеният плащ“ и дотогава не ми се беше случвало нищо подобно. Всъщност ако някой, докато още бях при рейн- джърите, ми беше казал, че такова звено съществува, щях да му се изсмея в лицето. Ала звеното съществуваше. Минах през куп психологически тестове - и писмени, и устни. Предполагаше се, че те позволяват на психолога към звеното да създаде „психологически профил“ за всеки член. Този профил се използваше за определяне на емоционалното и физическо състояние на кандидата и даваше на командира вътрешна информация относно това кое кара всеки член на екипа му да „цъка“: тоест колко далеч може да ви тласне, и какво може да поиска от вас да направите, преди да кажете „не“, и т. н. Беше доста Страйно, но аз минах през всичко това колкото от любопитство, гол кова и от други подбуди. Предполагам, че външността и психологическият ми профил са покривали критериите на звеното; в този ден бях поканен да се присъединя. Съгласих се - пак колкото от любопитство, толкова и от

58

други подбуди. В деня, в който кацнах обратно на армейското летище „Хънтър“ в Савана, двама младежи в евтини костюми се появиха в щаба на рейнджърския батальон. Бяха дошли да задействат процедурата за прехвърлянето ми на секретно назначение. Това бе първият път, когато осъзнах могъществото на тези звена. При нормални обстоятелства щеше да отнеме седмици, докато се получи заповед за постоянна смяна па поста. Тези момчета я получиха за часове. В рамките на два дни бях отчислен - и на път. За пореден път оставих Деби сама с децата да опакова ба- гажа и да се премести, докато аз прекарах шест седмици в Ком- бинираната школа за действащия и обслужващ състав във Форт Левънуърт, Канзас, преди да се явя в Окръг Колумбия за новото ги назначение като „призрак“III IV. Когато се настаних, новото звено ми се стори интригуващо за известно време. Но скоро интересът се изчерпа. За първи път не можех да кажа на Деби точно какво правя в армията. От мен ге очакваше да я лъжа каква е работата на звеното и как то я върши, както и каква е моята роля в нея. И аз не просто се хилех и пристъпвах от крак на крак, когато тя ми задаваше въпроси; аз правех точно каквото искаха от мен: говорех й абсолютни лъжи. Лъжех също баща си и майка си; те мислеха, че провеждам изпитания на нови оръжия за звено, наречено „Служба по усъвършенстване и оценка на системите“. В действителност работех за шено, което обучаваше и внедряваше оперативни кадри в страни от Първа и Втора зона - тоест потенциални „горещи точки“ н света, - за да създават инфраструктури, които да поддържат нелегални или открити военни операции във въпросната страна, ако някога възникне нужда. Деби и децата хранеха подозрения от самото начало. Те мра- заxa този нов живот. В него нямаше сдружения на съпругите, нямаше взаимна подкрепа, нямаше „дни на семейството“, в които да участват съпругите и роднините на военнослужещите. Татко не носеше униформа и беше пуснал дълга коса. Това вече не беше армията, а този факт плашеше близките ми. Моите родители ни посетиха няколко месеца по-късно и също застанаха нащрек. В един момент, когато бяхме сами, баща ми рече: „Не очаквам да ми кажеш каква е новата ти работа. И майка ти, и аз знаем, че е секретна. Просто бъди внимателен. Тези хора не са като онези, с които ти и аз сме израснали в армията. Те са от друго тесто, не можеш да им имаш доверие. Всичко, което казваш или правиш, те I Т'

IV .е. шпионин.

59

го фиксират, за да го използват срещу теб“. Тогава просто „архивирах“ думите на баща си, но нито за миг не ги забравих. Трябва да призная, че в това звено бяха назначени някои необикновени подофицери и офицери. Не като рейнджърите, но все пак добри. Обаче имаше и по-нисък морален и етичен стандарт, който не би бил толериран в армията, която Деби и аз познавахме. Видях как един подполковник и един старши сержант влизат в юмручен бой заради една жена от военнослужещите, с която и двамата спяха. И двамата мъже бяха женени, и все пак наказанието им се състоеше в ново назначение за офицера, много приятно за него. На сержанта не направиха нищо; разрешено му беше да остане в звеното. Очакванията бяха странни, а методите на управление и ръководство бяха дори още по-чудати. Хората тук не бяха членове на екип. Те бяха обособени и независими единици, които просто търпяха властта над тях, а още по-малко зачитаха понятието за другарство. Това надхвърляше всичко, което бях срещал в пехотата - но такава бе новата ми школа и аз трябваше да усвоя как да се държа. Като погледна назад, всъщност научих много от хората в „Свещения плащ“: открих, че нашата армия има тъмна и извратена страна. Въпреки че полагахме максимум старание, всичко започна да се променя за Деби и мен. От момента, в който постъпих в това звено, съвместният ни живот просто тръгна да се разнищва. Не мога да обясня защо. Може би причината бяха тайните и лъжите, смятани за необходими от звеното; може би бях самият аз и неспособността ми да се асимилирам в тази нова армия, която откривах. А може би бяха кошмарите и съобщението. Каквото и да беше, чувствах се неуютно. В работата ми почти всички бяха манипулатори или лъжци по занаят. Аз бях не на място. Щях ли да тана като тях или нямаше да се поддам? Както казах, този вид звена вървяха заедно с психолози, които да следят умствената стабилност на членовете на звеното по- Предством често оценяване на психическия им профил. Именно но време на една такава „актуализация“ доверих на доктор Инис Баркър, военен психолог, онова, което бях преживял покрай куршума, виденията и кошмарите. Баркър беше висок върлинест мъж с жива походка и рязък глас. Лицето му, тясно като тялото, бе оградено от копа добре поддържана руса коса и очила в златни рамки. Имаше степен „доктор на хуманитарните науки“ от някъде... не си държеше дипломите по стените. О, и още - прекрасно умееше да омагьосва с приказки. Неминуемо: много пъти го бяха викали в Пентагона, за да обясни „на научен език“ дейността на някои оперативни кадри от звеното. Със сигурност беше трудна задача да изложиш в приемлива светлина

60

всички гадости, на ко- ето тези момчета бяха способни, обаче Баркър успяваше. Беше добър човек и изглеждаше отзивчив. Понякога говореше с мен откровено, критикуваше звеното и неговите методи. Стана един от малкото хора там, на които се доверявах. Когато реших да му разкажа историята си, наполовина очаквах, че ще се обади във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ и ще извика линейка с подплатени стени да ме вземе и откара до психиатричното отделение. Вместо това той вглъбено слушаше, дока- то описвах събитията, случили се в деня на стрелбата, и всичко онова, което последва. Напоследък имал ли си такива халюцинации, извинявай, видения? - попита той. - Стана нещо оня ден, когато лагерувах със сина си и неговия скаутски отряд. Само че не беше наистина видение. Беше повече като преживяване. Преживяване? - Ами не беше като друг път... Беше много странно... - Добре, разкажи ми. От думите му ме побиха тръпки, без да мога да обясня защо. Вярвах му, но нещо в очите му загатваше предателство. Криеше в ръкава си нещо и то засягаше мен. Долавях го. Не ме питайте как просто го долавях. - Ами, трудничко е за обяснение. Бях със сина си... — Майкъл, нали? - Да. - Откъде ли знаеше? Чудех се. В звеното имаше над триста души. - Онази нощ беше много студено. Беше паднал пресен сняг, покривайки всичко в гората. Опънахме палатките и прекарахме деня, като усвоявахме различни умения с момчетата. Аз наистина се радвам на това - искам да кажа, на това да съм със сина си и неговите приятели. Красив декор - зима в гората. Обаче нещо странно се случи... - Хайде, какво значи „странно“? - попита Баркър, очевидно станал нетърпелив. — Ами трудно е да го обясня. Изкарах целия ден... — Тръснах глава, опитвайки се да намеря такова обяснение, от което няма да се почувствам глупаво. - Усещах се по-близък с всекиго, с всичко. Сякаш бях настроен на друга честота. По дяволите, ами че аз плачех, като гледах в очите на сина си, без никаква причина. Мислех, че виждам живота му, бъдещето му. Мешавица от видения и сигнали. Нищо не разбирах от нея, но тя беше там, както и другите кошмари, които бях имал.

61

Баркър вметна: — Мисля, че харесвам думата „видение“ много повече от думата „кошмар“. Не му звучи като това да са кошмари. - Добре, докторе, нека да е „видения“. - Поех си дълбоко дъх. Когато всички си легнахме, аз спах извън палатката, сам в снега. Имаше пълна луна и звездно небе. Ясно си спомням, че си мислех колко тъмно е небето, въпреки всичката тази светлина в него, и как снегът е настлал като килим гората под дърветата. Внезапно усетих как бавно се отделям от земята. Странно, не се боях, бях изненадващо спокоен. Чувствах се безтегловен и свободен, докато наблюдавах как клоните на дърветата се приближават все повече и повече. Бях в изцяло хоризонтално положение, а после започнах бавно да се завъртам наляво, докато не видях едно тяло долу в снега. Тялото беше моето. Не бях уплашен, просто заинтригуван, сякаш знаех, че това ще се случи. Почти все едно го бях правил и преди. Завъртях се отново към небето и после се устремих към луната толкова бързо, че физически ми призля. Наистина усетих стомахът ми да се свива на топка от ускорението и си помислих, че ще повърна. Млъкнах за малко, за да видя дали Баркър ме слуша. Той вдигна поглед от бележника си и се усмихна: Моля те, продължавай. Спрях над земята и огледах всичко наоколо. Можех да виждам на цели мили в лунната светлина - заоблените хълмове, трите, светлините по къщите. Но странно, не виждах никаква начинна. Луната си беше все още там, звездите обаче бяха разпий в някаква друга светлина — повече не ги виждах. Това беше същата светлина, която бях видял в пустинята. В нощта на куршума. Баркър прелисти бележките си. Така... ти спомена привидения в пустинята. Тук имаше ли такива? Не, нямаше. Но си спомням, че почувствах, че това е краят на пътуването, и после започнах бавно да се спускам към мястото ,където беше тялото ми. Наблюдавах се през целия път обратни надолу, но всичко ми се загуби точно когато отново си станах на Баркър се засмя. Предполагам, че цялата тази работа е смешна. На мен самин ми е смешно да седя тук и да ви разказвам за това, да не говоорим за останалото. Какво по дяволите мислите, че е било? Баркър обърна страница от бележника си. Бих искал да ми кажеш какво мислиш ти, че е било.

62

Докторе, да му се не види, ако знаех какво е, нямаше да седя тук и да ви го разказвам! Щях да си му се кефя. Добре, добре, няма защо да се вълнуваш. Ако това ще те утеши, срещал съм и преди такова нещо. Да бе, сигурно. — Станах и закрачих из стаята. - В учебниците ви, в раздела за луди. Тая дивотия не е нормална, не се опитвайте да ме успокоявате и да ме убеждавате, че е. По-добре знам Не, не е нормално. Но кое е нормално? Не ми пробутвайте тия говна — „кое е нормално?“. Никой от познатите ми не вижда разни неща в тъмното или в главата си. Части от живота ми минават в граничната зона между този свят н някакъв друг свят. Това го знам! Онова, което искам да знам, е защо става така и как да го контролирам или да го премахна. - Успокой се, Дейвид, просто се успокой. Имаш право, хората не обикалят наоколо с видения като твоите. Но това не означава непременно, че си ненормален. - А как ебати му викате тогава? - изстрелях аз. - Познавам хора, които му викат дарба. - Той замълча, втренчен в мен. - Чу ли? Викат му дарба. - Кой му вика дарба? - Някои мои... приятели, да кажем засега. За тях този вид преживяване е отчасти приключение... и отчасти чудо. - Той метна бележника си на бюрото, отиде при сейфа с четири чекмеджета и започна да върти комбинациите на ключалката му. Седях там, зяпайки стената, докато Баркър отвори сейфа и взе да рови из едно от чекмеджетата. Измъкна няколко сини папки и тръсна три от тях в скута ми. - Искам да ги прегледаш, всичките, от кора до кора. След единдва дни ще обсъдим. - Какво ще обсъдим? - Ами бих искал да знам как ги възприемаш - какво мислиш за тях и за това, което става в тях. Ще забележиш, че всичките са класифицирани „секретно“. Моля те да боравиш съответно с тях. - Добре, ще ги погледна. - Хубаво. Мисля да спрем за днес. Ще ти се обадя утре или вдругиден. Окей? - Окей. Благодаря, докторе. Връщах се в кабинета си зашеметен. Не можех да повярвам, че съм говорил с Баркър така, както говорих. Не можех да повярвам, че

63

не се обади да ме откарат някъде за наблюдение. Знаех, че на негово място щях да го направя. Влязох в кабинета си и запалих лампите. За свое изумление видях един от другите офицери от звеното - беше седял в тъм ното да ме чака. - Чудех се кога ще се появиш. - Той дръпна от цигарата си и ме загледа право в очите. Беше с по-висок чин от мен; иначе щях да му кажа да се раз- кара от кабинета ми. Още не бях свикнал достатъчно с прото кола на общуване по име в звеното, за да го направя, така че си останах при най-добре познатата линия на поведение: — Мога ли да ви помогна, сър? - Да - и на мен, и на всички други тук. - Как, моля? С ръката, която държеше цигарата, той описа кръг, сочейки сгените на стаята: - Тук съм заради тези неща. - Кои неща? Снимките и наградите ми ли? - А, това снимки и награди ли са? Стори ми са, че са по- скоро музей на самовъзвеличаването. Точно така, един шибан музей. Разкарай го. - Защо? Това са само снимки. - Снимки от армията, нали? А ти не си вече в армията. Ти ги в секретно подразделение и като военен за специални операции се предполага, че не се експонираш. Предполага се, че се пре- сгруваш на служител от интендантството, а не на шибан рейн- джър. Разбра ли? - Тъй вярно, разбрах! Той стана и положи ръката, в която държеше цигарата, вър- ху рамото ми и остави дима гъсто да обвие главата ми. - Това, че си разбрал, наистина е добре. Ще съобщя където трябва. - Той мина покрай мен, но на вратата се спря: - Очаквам угре да не виждам това, ясно? - Ще бъде свършено. - Добре. Чао, Морхаус. - Отвори вратата и изчезна в коридора. Запокитих папките на земята: - Мамка му! Мразя това място! Тази нощ останах до късно - да опаковам своя „музей“ и да

64

го откарам до колата. Стана почти десет, докато седна да разгледам папките, които Баркър ми беше дал. Налях си чаша прясно елфе и проучих външната корица на първата папка. Имаше щампован текст „СЕКРЕТНО - ГРИЛ ПЛАМЪК“ с трисантиметрони червени букви отпред и отзад. Върху етикет, залепен в долния десен ъгъл, пишеше: ДА НЕ СЕ ПРЕДОСТАВЯ НА ЛИЦА ()Т ЧУЖДА НАЦИОНАЛНОСТ - ОРКОН, и по-нататък КЛАСИИФИЦИРАНА ОТ: MSG, DAMI-ISH, ДАТА: 0516302ЮЛИ78. |отворих папката на първа страница. След думите РЕЗЮМЕ НА АНАЛИЗ, ДИСТАНЦИОННО НАБЛЮДЕНИЕ (ДН) СЕСИЯ Д имаше кратко описание на обекта. Забелязах, че в папката не биха използвани никакви имена, всички хора бяха посочени или с номера, или с титлата „водач“. В тази папка двама души разра ботваха обекта. Започваше водачът: — Наблюдател Номер 66, искам да прехвърлиш съзнанието си от сегашно време към интерсекцията на обекта, показан ти на снимка. Опиши ми югозападния ъгъл на обекта. - Аааа... той е като... сграда, само че не офисна сграда... има големи врати, големи летящи врати. - Промени перспективата, така че да видиш лявата си ръка протегната по едната улица, а дясната по другата, а ти да си с лице срещу ъгъла на самия обект, точно на нивото на улицата. Една улица минава точно отляво на теб и една точно отдясно на теб. Опиши сцената отляво на теб. - Ммм... виждам, ъъъ, големи плакати, надписи и паркирани автомобили. Има ъгъл на сграда, ъглов вход, врати и стълбище. Това е всичко, което виждам. - Добре. Премести се сега в горния край на интерсекцията, така че този път да не стоиш на нивото на улицата, а леко да се носиш на около сто фута над земята, и като погледнеш надолу, да можеш да виждаш тротоара и улицата, която се простира отляво на теб. Опиши обекта от тази перспектива. - Виждам голямо оживление. Хора се суетят из местото, ви кат, скандират и размахват във въздуха знамена и надписи. - Виждаш ли вход в сградата под теб? — Да, виждам. - Премести се при него. - Окей, ето ме тук. Какво искате да направя? - Искам да опишеш как изглежда вратата, от какво е заоби

65

колена, и ключалката й, ако има такава. Има ли ключалка? - Да, има, виждам ключалка... Ето, ще я скицирам. Тук погледнах една бележка в скоби, която ме упътваше към последните страници на анализа на сесията, където видях ски цата, предоставена от наблюдателя. Скицата включваше и араб ските букви отпред на вратата. Водачът попита: - Това ли е всичко, което виждаш? - Не! Чакайте малко! Виждам... Не, има нещо тъмно до мен, то се движи към мен... Иисусе! - Шейсет и шест, отдалечи се от тъмнината. Не й обръщай внимание! Искам от теб да минеш през вратата и да ми опишеш какво има в стаята. Кажи ми какво виждаш там. Давай! - Добре, сега минавам през вратата... Виждам маси и столове... и нещо като кухненски кът. — Това кухнята ли е? - Не, не това не е кухнята... това е някакво място, приспособено за готвене. Някакъв старец стои там и готви. - Някой друг присъства ли? - Никого не виждам. Не, чакайте! Има и друг човек. Има някой, който му помага. - Добре, искам да преминеш в съседната стая. Кажи ми, ко- гато си там. Стой на това ниво. Премести се в съседната стая. - Там съм. Това е голяма заседателна зала. Има огромна маса и двайсетина стола около нея. — Там има ли някого сега? - Не, празна е. - Добре, искам да се придвижиш напред във времето - с двайсет и четири часа. Кажи ми какво виждаш. - Сега се движа. Сега виждам събрани хора. - Кое време мислиш, че е? - Около осем вечерта и стаята е пълна с хора. Смесени са, около половината са стари, а другата половина - сравнително млади. Приготвят се за съвещание, мисля. - Искам да влезеш в съзнанието на ключовата фигура сред присъстващите и да ми кажеш какво мисли той или тя. Разбираш ли? — Да, разбирам. Ключовата фигура е възрастен мъж, седнал начело на масата. Много е ядосан за нещо, много сърдит на някои от хората в стаята. Размахва юмрук срещу тях и им крещи.

66

- За какво е съвещанието? - За американците... заложниците, предполагам. Да, за тях е, за заложниците. - Какви са намеренията им? Смятат ли да убият заложниците? - Не! Не говорят за това. Разговорът се върти около това какво да правят с тях... чакайте да видя... дали да ги държат тук или да ги приберат другаде. Всъщност старецът е разтревожен мради начина, по който са се отнесли с част от тях. Смята, че по- младите мъже са ги малтретирали, и сега им заръчва да се грижат по-добре за заложниците. Поизморих се... мисля, че искам вече да се прибирам. Може ли? Искам да се прибирам. - Добре. Можеш да прекъсваш и да се връщаш. Ще направляваме завръщането ти. Можеш да започнеш всеки момент. Седях там, шокиран от онова, което бях прочел. Бързо прелистих и другите две папки, всяка от които съдържаше подобни отчети - как някой се носил във въздуха над улиците в някакъв град, минавал през покривите и стените като привидение. Беше феноменално. Тези хора живееха онова, което аз наричах кошмар. Това им беше работата, работеха за правителството. Кои по дяволите бяха те? Как бяха станали такива? Нощта беше студена и дъжделива, с влажна парцалеста мъгла. Точно каквото ми трябваше, за да се разсъня, преди да подкарам към къщи. През целия път бяха като на тръни. Можех да се закълна, че има някого на задната седалка. Непрекъснато се обръщах да проверявам, но тя беше празна, естествено. Образите на дърветата от двете страни на пътя се размазваха и сякаш образуваха кръг около шосето. Усетих, че ме обзема клаустро- фобия. Спрях отстрани и излязох от колата. Вдишвайки дълбоко, аз се опитах да се очистя от отровите в ума ми. Всмуквах студения въздух, опитвайки се да издишам призрачните образи, които ме измъчваха. След няколко очистителни вдишванияиздишвания аз се наведох над капака на колата, облегнал глава върху топлия метал. Господи, трябваше да се вкопча в нещо. Защо това така ме тормозеше? Какъв беше смисълът от цялата работа? Тряснах с юмрук капака. Знаех какъв беше шибаният смисъл. Бях чел за хора, които стават шибани призраци, и като че това не стигаше, но и пътуваха през времето, за да наблюдават разни неща и после да се връщат. Те се носе ха над земята, минаваха през стени, говореха със зли духове... и това бяха само нещата, за които бях чел! Аз бях говорил с ангел, бях напускал тялото си и пак се бях връщал в него, бях виждал

67

разни неща в съня си и в тъмното вече шест месеца. Какво не му беше наред? Защо трябваше да се разстройвам? Съвсем нор мално си беше това да се случва... нали? Свлякох се пак върху капака, плачейки. Разридах се: „Нека някой да ми помогне... Не искам това... Никога не съм искал това...“ Дълго стоях там, усещайки ритъма на мотора по челото си и просмукването на хладната влага в гърба си. Дръпнах се с усилие от капака, пльоснах се зад волана и потеглих към къщи. Заспах долу, вперил поглед в мрака на стаята. На следващата сутрин влязох в офиса с огромни черни кръшне около очите и все още замаян след прекараната нощ. Грабнах чаша горещо кафе от стаята на секретарката и многословно н благодарих. - Изглеждаш съсипан - каза тя. - По-добре си вземи две чаши, преди да са нахлули ордите и да са изпили всичкото кафе. - Благодаря ти, Маргарет. Май така ще направя. Горещото кафе вля живот в мен. Влязох в кабинета си и напрах комбинацията на сейфа. Исках пак да погледна папките. ()тпих дълбока глътка и притиснах чашата до челото си. Телефонът върху бюрото ми иззвъня, пронизвайки тишината в стаята. - Дейвид? Обажда се доктор Баркър. Само искам да знам... дали случайно разгледа онези папки? За миг се поколебах, като си мислех, че май ще е най-добре, ако му кажа, че не съм. Може би трябваше малко време, за да си закрепя главата здраво за раменете, преди Баркър да ме въвлече но-навътре в тази история. Накрая отговорих: - Да. Погледнах ги снощи. - Браво! Можем ли да поговорим за тях? - Да, сър. Кога? - Да кажем днес, към един. За теб добре ли е? А, и вземи папките със себе си. Трябва да ги върна в сейфа. - Дотогава, докторе. Преседях дълго време вторачен в папките. После запрелис- трах страниците, разглеждайки наново неземните изображения, скицирани от наблюдателите. Рисунките им бяха толкова подробни, описанията им на обекта - толкова вледеняващо живи! поклатих невярвайки глава. Трябва да запазя тези неща - помислих си. Просто не мога да им позволя да изчезнат. Следващите няколко часа прекарах пред един ксерокс. Всеки път, кога- то копираш секретни документи в тази сграда, искат да запишеш при отговорника по секретната

68

документация от какъв характер са документите и колко копия правиш. Аз обаче не исках никой да знае, че разследвам това. Имах също противното чувство, че трябва да се защитя с тази информация. Нещо намирисваше и на мен ми трябваше застраховка. В един часа се измъкнах от среща на командния състав в кабинета на шефа. Събрах папките от сейфа си и тръгнах по коридора към кабинета на Баркър. Зачуках темпераментно по вратата му, но никой не отговори. Проверих си часовника - бях закъснял с петнайсет минути. „По дяволите!“ - процедих аз, без да спирам да блъскам по вратата. „По-добре да е вътре! Не съм закъснял чак толкова!“ - Момент! Идвам след минута! - викна Баркър отвътре. Крачех нагоре-надолу по коридора, докато го чаках да отвори вратата. Сигурно съм изглеждал превъзбуден или паранои- чен, или кой знае какъв. Имах чувството, че всеки, който минава по коридора, ме гледа с опулени очи. Може би просто се чудеха защо ходя при психолога втори ден подред. Вратата рязко се отвори. - Хей! Добре дошъл, влизай. Тъкмо говорех с едни приятели за теб. - Баркър ми посочи обичайния ми стол, докато той заемаше мястото си зад бюрото. - Приятели? За мен? - Но да! Твоите преживявания предизвикват голям интерес в моята сфера. Можеш да разбереш. - Мисля, че мога да разбера, само че ме тревожи... Той ме прекъсна: - Не се тревожи за нищо. Всичко това е поверително. Не съм те споменал по име, а само по оперативен номер, а те нямат как да разберат кого или какво означава това. Окей? Ще започваме ли? Въздъхнах, погледнах за секунда папките и му ги подадох. - Доста интересни са, да кажем най-малкото. - Да, така си и мислех. Какви чувства предизвикаха у теб? - Ами такива, че адски ме изплашиха. Вие какви чувства мислехте, че ще предизвикат? - Предполагах, че ще подействат като малък шок отначало, но мислех също така, че ще откриеш сходство с някои от твоите преживявяния. Мисля, че всъщност исках да видиш, че този род неща, макар да са необичайни, фактически са реалност. Бях загрижен, че можеш да започнеш да мислиш за себе си като за аномалия. - Мисля, че съм изперкал, ето какво мисля! - Точно каквото не искам да мислиш. Мъжете, за които си чел снощи, не са изперкали. Това са високотренирани индивиди, ьоито

69

изпълняват крайно необходима служба за събиране на разузнавателна информация. Те са национално богатство в разузнаването. Има огромен дял информация, който само те могат да осигурят, и са хора, каквито много трудно се намират. - Това какво общо има с мен? Аз не мога да правя онова, което те правят в онези папки. По дяволите, аз просто не съм наред, а те - те могат да ходят където искат, да виждат каквото искат. Те са специални. - Те са специални сега... но не са били такива в началото. Да, някои от тях са израснали с някакво подобие на тази способност, но не и с рафинираното умение, за което говорим. Някои от тях са имали срещи, които са ги уплашили, точно както и ти си бил уплашен. - А дали са ги уцелвали в главата? Баркър спря послед изречението и се усмихна. - Като стана дума - не, никого не са уцелвали в главата. Откровено казано, не виждам нещата да се променят много от това. не мога да си представя какво би могъл или е щял да ти направи един толкова свиреп удар по главата. Но явно е направил нещо, след като по-рано нищо не е загатвало, че имаш тази способност. единствено този факт те разграничава от останалите. Но той е незначителен. Важното са възможностите пред теб. А те са: мога да ти уредя клинична помощ. Тоест мога или да се опитам да ти помогна тук в кабинета с този забелязан проблем, или да уредя да те види психиатър в някое друго заведение. Това са две възможности. Бях възмутен: - И? Баркър остана сериозен: - Няма „и“. Обаче мога и ще уредя интервю с някои хора. Някои хора, които може би ще пожелаят, ако си подходящ, да ти помогнат да оползотвориш някак тази новооткрита способност. Изборът е твой. - Не се обиждайте, докторе, обаче това са доста огранича- нцщи възможности. Ако ви разбирам добре, аз мога или да приключа кариерата си и да потърся клинична помощ за „проблема“, или да се опитам да се присъединя към група хора, които дефинират този „проблем“ като „способност" и да прекарам ос татъка от живота си в опити да я озаптя, та да не ме убие някой ден. Така ли е? - Малко изкривяваш онова, което казах, но в същината си е вярно. Няма да правиш това през целия си останал живот. - А колко време? - Зависи. - От какво?

70

- От това колко добре се справяш, или от това дали ще ре- шиш да останеш там, или от около десетина други променливи. Но бих казал, че те са най-важните. По дяволите, Дейвид, пред лагам ти шанс за нов живот. Интересуваш ли се? Започнах нервно да подрусвам крака, докато мислех. После осъзнах, че Баркър ме наблюдава как шавам тревожно и се заставих да спра. Казах: — Трябва да поразмисля. Мога ли да помоля за няколко дни? — Хубаво ще е да са по-скоро няколко седмици. Не искам да се хвърляш презглава, това няма да е добре за мен, както и за теб. - Той стана иззад бюрото и отиде при същия сейф като вчера. — Искам да погледнеш някои материали. - Измъкна дебел сноп документи и ми го връчи. - Това ще ти запълни известно време. - Какви са всички тия неща? - Документация, отнасяща се до звеното, за което чете вчера някои исторически данни, клонови програми, още резюмета от сесии и така нататък. Тя ще ти даде доста добър поглед върху програмата като цяло. Ще поддържаме връзка и ще се радвам да отговоря на всякакви въпроси, които може да имаш. Знаеш къде съм. - Баркър се изсмя, мислейки последната си забележка за шега. - А сега да приключваме, става ли? — Разбира се, докторе... само че не сме обсъдили папките. - Няма проблем; аз доста добре усещам какво си си помие лил. Това беше всичко, което ми трябваше. - Той повдигна веж ди, каза „Благодаря!“, и ме упъти с жест към вратата на кабинета. Не казах нищо друго. Потънал в мисли, аз безмълвно се вър нах в своята стая, с наведена глава. Затворих вратата и седнах до бюрото, загледан в купчината документи. Не мога да го направя помислих си аз. - Просто не мога да го направя. Прибрах документите в сейфа, затворих чекмеджето и бавно завъртях комбинацията. Минаха няколко дни, без въобще да отворя чекмеджето. Отказвах да прекарвам времето си в тревоги за бъдещето. Вместо гова се съсредоточих върху семейството си. Деби планираше излети за цялото семейство. Никога не бях имал шанса да участвам в тях - по времето, когато бях при рейн- джърите и исках да опозная децата си. Опитът да се приспособя към един квази-цивилен начин на живот в началото си беше борба. Като че ли аз пречех повече от всичко друго. Предполагам, че за едно семейство е трудно да се примири с това Татко да си е в къщи толкова време, след като години наред едва са го виждали. Мисля, че нарушавах привичния ред на нещата, но близките ми бяха максимално

71

толерантни с мен. Майкъл започна да взема уроци по кънки, което с времето го отведе дотам да играе хокей на лед на една арена край Александрия. Да го карам до арената за тренировки и състезания беше огромно забавление за мен. Торбата с екипировката му беше по-голяма от самия него по онова време. В съботите и неделите ходехме цялото семейство да гледаме състезанията му на арените около столицата Белтуей. Това беше страхотно бягство от събитията в службата и приятно отклонение от нощните пъ- гувания в неизвестното. Започнах да чувствам, че в кръга на семейството си съм пак на място; да чувствам, че Деби и аз си възвръщаме доверието един към друг. Рядко говорехме за онова, което течеше нощем в главата ми, но аз знаех, че то я тревожи. Тя беше човекът, който ме успокояваше, когато бях уплашен, който бършеше потта от мен и който често ме разтърсваше да се събудя от кошмара, в който пищях. Нямаше как да го избегна и аз бавно се отдалечавах от нея покрай този проблем. Тя се тревожеше за мен и се ядосваше, че не търся професионална помощ. Кариерата нямаше значение за нея. Онова, което имаше значение, беше аз да се отърва от тези кошмари — от тези видения. Бяха съботата и неделята на Великден 1988 г. Отидохме на църква, както обикновено правехме, и веднага след службата взехме моите родители от националното летище. Хубаво беше да ги видя пак. Редом с мама и татко винаги се чувствах уютно. Те ми вдъхваха усещане за сигурност. Времето минаваше в споделяне на последните новини за роднините и приятелите; ние даже издирихме някои от старите аскер-аркадаши на баща ми и прекарахме една вечер, смеейки се над истории от Втората световна и Корейската война. Без всякакво съмнение, това беше едно от най-хубавите ми прекарвания от доста време насам. Татко и аз се насладихме на малка чаша вино преди лягане. - Как е новата ти работа? Погледнах го и направих гримаса. — Интересна е - толкова мога да кажа. Няма значение колко е добре, никога няма да е толкова добре, колкото беше в пехотата. Бих дал месечната си заплата да гледам месец и нещо изцапани лица около себе си. Тате, това не мога да го нарека армия; това е по-скоро някакъв високоплатен, скъп клуб за свои хора. Някои типове в тая организация месечно получават над осемстотин долара извънредни. - За какво? За това, че са призраци?

72

- Не, далеч по-криминално е. Оня ден бях на едно събрание, на което главният офицер по обученията информира командирите, че все още някои хора получават надбавки за работа с експлозиви, без да са си покрили квалификациите за тримесечието. Ако не го направят, губят една месечна заплата. Хубавата новина е, че за да минеш квалификацията, трябва да взривиш симулирано приспособление. Как ти звучи това, а? Пичовете получават надбавки за работа с експлозиви, защото вдигат във въздуха фишек М-80. Вбесявам се, като гледам! Помня как рейнджъри новобранци скачаха в пет галона фугас с една мина, залепена за него, за да възпламенят целта. И това те го правеха през седмица. А аз не можех да им издействам надбавки даже да се пукнех откъм гърба. Тия тук получават надбавките, защото вдигат във въздуха фишеци. Пълна дивотия е това, тате, пълна дивотия. — Не разбирам как им се разминава. Няма ли някой, който да следи за такива злоупотреби? - Предполагам, че следят, но армията е голяма, а ние по- скоро се концентрираме върху онова, което можем да видим, не върху онова, което е скрито под плаща на секретността. Оня ден видях в един сейф часовник, който струва на данъкоплатците повече, отколкото аз получавам за три години. Беше реквизит, който някой от звеното беше използвал по време на мисия, като част от легендата. С парите за такъв часовник бих могъл да купя много тренировъчни амуниции, когато бях при рейнджърите. Татко ме докосна по рамото. - Знам, сине. Адски досадно е да виждаш такива неща. Но съм сигурен, че за това има цел, някъде. Сигурно работят с УправлениетоV, когато правят такива неща - нали? - Не знам. Съмнявам се. Струва ми се, че се води борба между звеното и ЦРУ. Ако поискаш от мен да гласувам, бих гласувал тази работа да се остави на ЦРУ. Когато става дума за такива неща, те знаят какво вършат; ние не знаем. Да, в звеното имаме някои точни хора, но по-голямата част са шайка, която се опитва да си играе на Джеймс Бонд, а в това не ги бива много. Всъщност са пълни некадърници и за армията е излагация да държи такива хора. Сам министърът нито ги харесва, нито им има доверие. Но за това съм ти говорил и друг път. — Погледнах си часовника. Виж, става късно, а утре е работен ден. Дай да си лягаме. Лека нощ, татко. Обичам те и благодаря, че си тук. V

Има се предвид Централното разузнавателно управление (ЦРУ).

73

Той се усмихна и гаврътна последното вино в чашата си. - И аз те обичам. Ще се видим утре сутринта. Проверих как са децата и най-накрая легнах редом с Деби. Тя се приближи до мен в съня си, докато аз лежах върху завивките, скръстил ръце зад тила. Гледах как вентилаторът на тавана се върти, докато потъвах в мислите си и кротко се унасях в сън. Отворих очи и срещнах тъмнината на стаята. Над мен вентилаторът беше застинал неподвижно. Полежах, вперил поглед в тавана, опитвайки се да видя останалата част от стаята с периферното си зрение. Не усещах Деби редом с мен на леглото. ()питах се да я повикам по име, но от устата ми не излезе нищо, сякаш някаква сила не позволяваше от мен да надам дъх или глас. Пак се опитах да проговоря, но гърлото ми само се стегна още повече. Опитах се да се надигна, но натискът на десетина невидими ръце ме върна обратно в леглото. Опитах се да изпищя, ала не можах да издам и звук. От мен излизаше само съскащо свисте- не. Ръцете ми не променяха положението, в което бяха, и имах чувството, че потъвам в леглото - все по-дълбоко и по-дълбоко. Не виждах нищо освен чернота, като онази, която бях видял в пустинята: чернота, която носеше със себе си светлина от невидим източник. Тя изпълваше стаята. В истински ужас, аз замя тах глава насам-натам, опитвайки се отчаяно да освободя тялото си от онова - каквото и да беше то, - което го притискаше към леглото. Опитах се да седна или да свия крака, ала не можех да помръдна. Сърцето ми биеше лудешки, блъскайки така силно, че го чувствах като чужд предмет, прикрепен към мен, а не част от мен. Внезапно свистенето на вятър прониза ушите ми. Докато гледах ужасен, стаята и всички в нея се огъна около себе си и мен... а след това настана пределна тъмнина и тишина. Тя трая само миг и аз изведнъж се намерих на някакво непознато място, застанал на четири крака. Земята беше пурпурна и тъмночервена и проблясваше от всеки ъгъл. Без да мърдам ръцете и краката си, аз вдигнах глава към хоризонта, където видях накъсан и начупен пейзаж, обагрен в странна смес от синьо и пурпурно. Всичко, което се виждаше, дори небето, беше кипяща маса от цвят и движение. Мек, топъл вятър докосна лицето ми и прекоси пейзажа, носейки със себе си кристалчета колкото едри песъчинки. Те бодяха голата ми кожа и аз вдигнах глава, за да закрия лицето си. Надничайки иззад прегънатата си ръка, силно примижах, за да

74

огледам положението. Бях сам, доколкото можех да видя. Нямаше сгради, планини, дървета — нищо освен напуканата повърхност под мен и кристалния прах. Опипах тялото си, за да проверя дали всичко това е наистина. Звук, различен от всичко, което бях чувал, проряза непрекъснатото свистене на вятъра. Отметнах глава и я вирнах като куче, стремейки се да се ориентирам за посоката. Пак го чух! Завъртях се на пети, с лице срещу вятъра, насочих тяло по направлението на звука и като се наклоних напред, тръгнах да си проправям път през вятъра, закрил лицето си с ръце. Колкото повече напредвах, толкова повече звукът се засилваше. На няколко пъти ми се стори, че разбирам какво казва. Всеки път, когато ми се струваше, че съм на няколко крачки от него и достатъчно близо, за да го уловя, вятърът го отнасяше и ме оставяше пак да сменям посоката. Едва можах да намеря пролука в нещото пред мен. Когато се приближих, откри се отворът на малка пещера. Влязох вътре и голяма част от шума остана зад мен. Пред мен тъмнината бе заменена от странно сияние. Пред себе си - на около двайсет стъпки, мерено на око - видях фигура с размазани очертания. Шумът нахлу отново. Това беше моето име: „Дейвид", зовеше фигурата. Не виждах нищо друго освен бледия контур на някакво същество. То изглеждаше прозрачно, даже кухо, ала не беше. Отново ме повика по име. - Кой си ти? Какво искаш? — изкрещях на съществото. То не помръдна. Не направи нищо, освен пак да ме повика по име. И аз отново изкрещях: - Кой си ти? Къде съм? - Тръгнах към него, готов да забия нокти, и закрещях колкото сила имах: - Кой по дяволите си ти? Препънах се и паднах в нозете на съществото, застанах бързо на колене и вдигайки лице, го изгледах презрително. Очите ми го изгаряха, размахах юмруци срещу него, като в същото време се мъчех да се изправя. Ръцете и краката ми преминаваха през съществото, без да оставят следа. Замахвах и пак го удрях, пак и пак, докато изтощен не отпуснах ръце покрай бедрата си. Стоях там, оклюмал и разбит, сякаш се бях опитвал да се боря с плашило. Емоцията ме завладя. Замаян и объркан, аз се разплаках. Вдигнах бавно глава, за да погледна в лицето на съществото, и шокът от видяното прободе сърцето ми: съществото имаше моя образ. „Господи!“ - изкрещях аз и ударих отново. Юмруците ми потънаха в него още веднъж, втори път, трети път, после четвърти; после се завъртях в обратната посока, за да избягам вън от пещерата, отново в бурята. Докато бягах, чувах как съществото се смее зад мен. Колкото

75

по-надалеч бягах, толкова по-силен ставаше смехът, докато не се убедих, че съществото тича след мен и се опитва да ме хване. Обръщайки се да погледна зад рамото си, аз се разконцентрирах, паднах и се ударих. Лицето ми се бухна върху равната повърхност, при удара затворих очи. Зашеметен, аз се опитах да се изправя на крака, докато около мен ехтеше смехът... зъл, ехиден смях. Внезапно нечии длани полепнаха по цялото ми тяло, уловиха ръцете ми, главата ми, краката ми. Заритах и завиках високо, мъчейки се да отблъсна онези, които ме държаха. - Дейвид! Дейвид, спри! - Въздухът изстина, свистенето на вятъра секна. — Дейвид, спри да риташ - опитваме се да ти помогнем, Дейвид! — Гласовете излизаха от различни уста край мен. - Дейвид! Отвори очи, синко, баща ти е. Отвори очи! — Спрях да се боря и се отпуснах, чувствайки хладината и влагата на земята под бузата си. Отворих очи, за да видя разтревожените лица - на майка ми, на баща ми, на Деби. — Добре ли си, миличък? - Деби галеше косата ми, едната й ръка почиваше на рамото ми, готова да ме бутне отново да легна, ако трябва. Чух гласа на баща си: - Сигурно е вървял насън! Ръмжейки, аз разтърках очи и се опитах да си възвърна гласа: - Какво стана? Деби погали гърба ми: — Ти си навън - каза тя, - на задната морава. Имал си кошмар или нещо такова; чухме как викаш; ти се мяташе по земята, сякаш се бориш с нещо. Майка ти те чу първа. — Мислех, че е нахълтал хищник или грабител... не знаех какво да мисля. Уплаши ме до смърт - каза майка ми. Тя стоеше до баща ми, държейки ръката му. Надигнах се и седнах, с наведена глава и сгънати ръце, обхванали коленете. - Божичко - изломотих аз, все още замаян. - Никога по- рано не ми се беше случвало такова нещо. Съжалявам, че ви уплаших. Не знам какво е станало. Сигурно е от китайската храна, а? - И тримата предпазливо се изкискаха. - Много китайска храна съм изял през живота си - каза татко, но тя никога не ме е изкарвала на моравата. Трябва да се прегледаш, синко. Деби вметна: - Непрекъснато му се случват такива неща, откакто са го уцелили в главата.

76

— В главата?! - викна майка ми. - Ох, Деби! Не биваше да го споменаваш въобще, пусто да опустее! Тя ме сряза: - Напротив! Откакто е станало, непрекъснато имаш проблеми и е крайно време хората да научат за това, а ти да получиш някаква помощ. Не мога все да те будя, когато имаш кошмари, или да те успокоявам, когато крещиш, или да те прибирам от моравата всяка сутрин. По дяволите, омръзна ми. Трябва да се обърнеш към лекар. Мама посочи към мен, думите й режеха въздуха, както когато бях дете: - Не мога да повярвам, Дейвид. Излиза, че са стреляли в тебе, а ти не си си дал труда да ни кажеш? Знаеш ли колко съм ти ядосана за това? - Божичко, сине! Защо не ни каза? - баща ми невярващо класеше глава. - Ами защото... Деби довърши вместо мен изречението: - Защото не е искал никой да се тревожи за него. По-скоро ще ви накара да го преследвате из гората като побъркан, откол- кото да потърси лекарска помощ. - Да върви всичко по дяволите! - казах аз, насилвайки се да етана. - В началото не беше толкова зле. Просто напоследък се влошава, това е. Говорих с психиатъра в службата за това. - О? И какво каза той? - попита мама. - Вероятно трябва да влезеш в болница. - Не! Нямам нужда да влизам в болница. Това е последното място, където трябва да съм. Просто трябва да си почина. Утре ще кажа на доктора за това. - Закрачих към къщата. - Лека нощ па всички. Извинявам се, че ви вдигнах от сън. Легнах в леглото, което несъзнателно бях напуснал, и загледах въртящия се вентилатор. Тази нощ повече не затворих очи. На следващата сутрин запълвах времето с чаша горещо кафе пред кабинета на д-р Баркър, докато го чаках да пристигне. Когато се появи, в продължение на един час му разказвах събития- та от предната нощ. - Е, звучи много интересно, въпреки че не съм сигурен какво да извлека от това. Някога преди имал ли си сомнамбулизъм, гоест ходел ли си насън? - Не знам. По-рано не е трябвало никой да ме буди, но кой шае

77

какво се случва, когато не вдигам толкова шум? Имам предвид кой да каже, че всичко това не е симптом на сомнамбули- зъм? — Забележката ти е вярна, обаче всичко, за което говори досега, напълно се вписва... Каза, че си видял своето собствено лице? - Да. Какво е значело това? - Всъщност нямам представа какво е могло да значи. Не е приличало на нищо, което си преживявал до момента. Може да е било някаква проява на бурята вътре в теб, на борбата, която се води в теб всеки ден. Объркан си по отношение на онова, което ти се показва, на онова, което значи съобщението, което си получил. Ако бих се осмелил да изкажа едно предположение, бих казал, че останалите без отговор въпроси подтикват тези видения. Пещерата и самото създание също ме интересуват, но дискусията по тях ще оставим за друг път. Окей? - Добре, но трябва да направя нещо за това. Не мога да продължа да живея така. Всъщност това за мен въобще не е живот, то е по-скоро съществуване. Никога не знам какво ще се случи в следващата минута. Всеки път, когато затворя очи, не знам дали няма да се озова в гората или на улицата, или в някой търговски център, или пък ще вляза през някаква порта и ще се намеря в свят, от който може би няма да се върна. Минавало ли ви е през ума, че може и да не се върна? - Хм... - Баркър се навъси. - Стой тук, искам да се обадя. Но преди това искам да знаеш, че съм окуражен от това и искам да бъдеш окуражен и ти. - Окуражен? Че кое е окуражителното, по дяволите? Той вдигна длан срещу мен, сякаш да ми каже „Успокой се“. - Просто изчакай, ще видиш какво имам предвид. Мисля, че мога да ти кажа верните отговори. С тези думи той вдигна телефона и набра номер, който не можах да разпозная. - Ало, Бил? Инис се обажда. Спомняш ли си човека, за когото ти говорих?... Искам да го доведа да се запознаеш с него, утре сутринта, ако е възможно... Добре, ще бъдем там около осем и половина. Чакам с нетърпение да се видим. - Остави слушалката и широко ми се усмихна. - Нека се срещнем тук утре рано и ще отскочим до Форт Мийд. Искам да се запознаеш с някои хора там. Ясно ми беше с кого иска за се запозная там, но исках да го чуя от неговата уста. - С кого да се запозная? Баркър направи кратка пауза, като че ли мислеше, че е припьрзал.

78

- Ами не исках да те тревожа, но аз съм разговарял с тези хора за теб още откакто двамата се срещнахме. - Така ли? - Да. Всъщност трябва да ти призная, че те наблюдавах с крайчеца на окото си още откакто видях психологическия ти профил. Имаш всички показатели, които биха ме накарали да мисля, че мястото ти е в това звено. - Кое звено? - Звеното, което се занимава с файловете, които разглеждаше. - Искате да се присъединя към него. - Тази мисъл ми мина през ума, да, но не е толкова просто. Там не се влиза току-така. Трябва да те поискат. А ако те искат, нищо не може да ги спре да те направят един от тях. От друга сграна, ако не те искат, тогава ще трябва да изследваме някои руги възможности да ти помогнем да се справиш с новата дар- ба, която имаш. Баркър и аз потеглихме за Форт Мийд на следващата сутрин. В осем и трийсет свихме в една асфалтирана алея, която водеше към двете дълги едноетажни постройки, отчасти засенчени от I нгантски дъбове. Баркър спря на малкия паркинг в съседство с тях На паркинга бяха оставени как да е още шест коли. Тръгнах- не към постройката вляво, по-дългата от двете. Тя имаше голяма пр.гга от плътен метал, която пазеше входа, и на всички прозорци бяха сложени железни мрежи. От повърхността на построй- ката се лющеше боя, сякаш змия си сменяше кожата. Откровено казано, зле изглеждаше. Бурени бяха покарали по бордюра, с тях пиха обрасли и стъпалата, водещи към предната врата. Помня, н докато Баркър хлопаше, аз си помислих, че едно хлапе, въ- орьжено с малък чук, би могло да проникне в тази сграда и да разкрие всички тайни вътре. Може би пазят тайните с интелек- туалната си мощ - засмях се скришом. Вратата бавно се отвори и от малката пролука надникна |кръгло червендалесто лице: Доктор Баркър, здравейте, здравейте, здравейте. Заповя- дайте, господи Леви ви очаква. - Чудесно! Джени, това е капитан Морхаус, младият мъж, за когото разказвах на Бил. Дейв, това е Джени Ийстман. Тя ме погледна и учтиво се усмихна: - Здравейте! Радвам се да се запознаем. Оттук, моля; ще видя

79

дали е готов. Дъхът ми секна, когато видях мястото, в което влязох. Пред мен имаше огромно стенно пано - изображение на галактика та, пълно с газови облаци в пурпурни и тъмночервени цветове. Това накара космите на тила ми да настръхнат. Двама мъже сто яха до кафемашина отдясно на паното. Те се втренчиха в мен, докато вървях заедно с Баркър към кабинета на човека, с когото бяхме дошли да се срещнем. Мъж с тъмен тен и невисок ръст се появи от вратата към един кабинет. Широка усмивка се разля по лицето му, когато видя Баркър. - Добре дошли, доктор Баркър! - Мъжът сграбчи ръката на Баркър и я раздруса нагоре-надолу. - Доста време мина, откак го идвахте тук да ни навестите. - Е, да - Баркър издърпа ръката си от човека и свали очилата си, за да ги почисти, сякаш това беше извинение да усети отново крайника си в своя власт. С лакът посочи към мен: - Това е мла дежът, за когото говорехме. Не знаех какво да направя. Опитвах се да изглеждам инте лигентен, смирен или кой знае какво. Протегнах ръка да стисна ръката на мъжа, но закъснях. Той ме огледа и се обърна, за да вкара Баркър в кабинета. Каза на Джени да ме разведе и пред стави на останалите. Тя излезе иззад бюрото си и описа дъга във въздуха: - Ами това е. Не е кой знае каква гледка, но го смятаме за свой дом. Сградата беше дълга и тясна, състоеше се от едно единствс но, открито еркерно помещение, преградено на килийки. Човек можеше да застане в единия край и безпрепятствено да вижда всичко до другия. Подът беше покрит с кафяв мокет, мебелите бяха стандартните сиви металически мебели на военното ве домство. Една цяла стена точно отляво на входната врата беше запълнена със сейфове с по пет чекмеджета за съхранение на секретна документация. В двата края на сградата имаше по един малък кабинет, горе-долу на една трета по пътя от бюрото на рецепционистката. Единият кабинет се обитаваше от господин Леви; в другия имаше колекция от кашони плюс копирна машина и мелачка, използвана за секретните документи. Джени ме съпроводи до мястото, където двамата господа все оце стояха и очевидно разговаряха за нещо, за което не искаха да знам. Единият ни видя да се приближаваме и смушка другия, за да го накара да смени темата. И двамата мъже се обърнаха към мен с любопитна усмивка. Докато се приближавахме, улових част от разговора им. Някои от думите, които използваха, ми бяха познати от папките, които

80

Баркър ми беше дал да чета. - Това е Мел Райли — каза Джени, подавайки му ръката ми, сякаш бях дете. - А вие сте? - отвърна Райли, премествайки чашата с кафе в другата си ръка, за да може да стисне моята. Райли имаше при- нтно лице с бледосини очи. Беше среден на ръст, слабоват, със сива коса с път настрани. Докато стискаше ръката ми, почувствах силата на хватката му и наситената топлина на тялото му. - Дейв Морхаус. Радвам се да се запознаем. - Сигурен ли сте? Джени плясна Райли по ръката над китката: - Все се опитваш да бъдеш забавен, а? Не му обръщай внимание. — Тя ме насочи към другия мъж. - А това е Пол Познър. Познър беше висок, стегнат, мускулест, с коса пригладена на- зад като на гангстер. - Здравейте. Дейв Морхаус - казах аз и протегнах ръка към неговата. - Наричай ме Пол - рече той безизразно. - Ние те очаквахме. Чухме и някои интересни неща за теб. - Начинът, по който произнесе това, ме накара да се чувствам неудобно: в погледа му се четеше „знам нещо, което ти не знаеш“. Донякъде ме по- уразни. Ръкостискането му беше твърдо, но кратко. Сякаш при- исжаваше някаква енергия, която пазеше, и се боеше, че мога да го ограбя, ако подържи ръката ми подълго. По-късно научих, че той е старшият капитан на екипа. И двамата шумно сърбаха кафето си, докато наблюдаваха как Джени ме влачи по-нататък в офиса. Чувствах очите им вър- ху себе си през цялото време. Джени ме преведе покрай бюрото на рецепцията в малка килийка, където един мъж седеше и се взираше в компютърен екран. Мъжът, долавяйки ново присъствие в сградата, тромаво се опита да стане от един ергономичен стол с облегалка и подла- кътници. Джени се закиска, докато той се бореше да се измъкне от обятията на стола и едва не падна пред нас. - Някой ден това нещо ще те убие, Лин - смееше се тя. - Да бе - каза мъжът, поглеждайки назад към стола, който почти го беше съборил. - С всеки изминал ден все повече ми се ще да го изгоря. Здрасти! Аз съм Лин Бюкенън. — Лин беше симпатичен, малко по-възрастен от мен. Очите му искряха от доб рота; изпитах удивително чувство от близостта му за това кратко време. Погледнах към краката му. Неговите очи проследиха моите. На пода босите му

81

пръсти приятелски ми помахаха. Изсмях се късо, сочейки стъпалата му. - А, да. Забравих си чорапите тази сутрин. Джени кръстоса ръце под гърдите си. - Това е все едно някой друг да каже, че си е забравил обув ките, понеже тук той носи само чорапи. - Тя изгледа Бюкенън. Той погледна мен. - Така е по-удобно. - Не те критикувам... Може и аз да опитам някой път - отгово рих аз, оказвайки един вид политическа подкрепа. Той се ухили. Джени сграбчи ръката ми и ме помъкна към следващата ки лийка. - Това е мястото, където... Ехей? Тук ли сте? - Тя протегна врат да надникне зад ъгъла. - Ааа, ето къде сте били. Искам да ви представя Дейвид Морхаус. Той е човекът, за когото ни разказваше доктор Баркър. Двамата седяха всеки зад своето бюро: един мъж и една жена. И двамата се изправиха почти едновременно да ме поздравят. Първо посегнах към ръката на мъжа: - Здравейте. Дейв Морхаус... Как сте? Мъжът се извисяваше с десетина сантиметра над мен, стой ката и физиката му бяха като на мечка. Усмихна ми се топло из зад очила с изключително дебели стъкла. Имаше огромни ръце и оредяваща коса. Повече от всеки друг до момента той изразя ваше неподправено удоволствие от срещата ни. - Аз съм Прат Орсен. Чувах за теб. Кимнах: - Всички това казват. Надявам се, че не сте чували само лоши неща. - Нито едно. — Той посочи жената: - Това е съкафезничката ми, Катлийн Милър. - Катлийн беше хубава брюнетка, слаба и плаха. Отклони очи от моите, докато си стискахме ръце. Докато стояхме така в момент на неловкост, аз хвърлих поглед към бюрото на Прат и площта около него. Бюрото едва се виждаше под каскада от книги и свитъци за изкуството, музиката и паранормалните явления. Подът беше осеян със смачкани хартии и опаковки от закуски, с торбички от бърза храна и стари кутии от безалкохолно. Изражението върху лицето ми сигурно е пило красноречиво. Прат се обърна и погледна бъркотията: — О, аз обичам да чета. Но признавам и че донякъде съм мърляч.

82

- Той се ухили, очите му бяха уголемени от дебелите стъкла. Катлийн също се включи със стеснителна усмивка: — Всъщност той чисти тази сутрин, защото знаеше, че ще идваш. - Е! Не съм чистил - изсумтя Прат, - просто събрах всичко па купчина. Джени се обади: - Това е! Това сме всичките. Дай да се върнем отпред и да видим дали господи Леви е готов да те приеме, искаш ли? Махнах с ръка на двойката и излязох заднишком от килийната им: - Ще ви видя по-късно, предполагам. Джени ме настани да седна пред странното пано, където бяха сьбрани един до друг малко столове - те наричаха това „лобито“. Почаках там няколко минути, наблюдавайки Пол и Мел, които сгояха до кафемашината и продължаваха разговора си. След малко Баркър и Леви излязоха от кабинета. Баркър ми направи знак да отида при тях: - Дейвид, господин Леви би искал да размени с теб няколко думи. - Да, Дейвид, ако обичаш, би ли ме последвал? - Леви ме вьведе в кабинета. Стаята беше цялата в мъртви растения. В кабинета нямаше нищо живо, явно не беше и имало от доста време насам. Към увайсетина саксии с увехнала изсъхнала растителност се наброяваха из стаята. Леви ми посочи да седна в голям, силно подписи под тапицерията стол, точно пред бюрото му. Щом седна, той взе един молив и започна да си играе с него, като прокар ваше гумата по всеки от пръстите си последователно, отново и отново. - Така! Трябва да кажа, не престава да ме смайва това, че все още има млади военни, желаещи да се откажат от всичко, за да станат част от тази програма. - Той насочи поглед към пръстите си, без да погледне към мен нито веднъж. Прочистих си гърлото и преместих в стола тежестта си от единия бут на другия. - Не съм сигурен нито за едното, нито за другото, сър - казах аз нервно. - Не съм сигурен, че разбирам от какво се отказ вам... или, поважното, онова, заради което се отказвам. Имам предвид... Леви ме сряза: - А какво точно смяташ, че правим? - Ами смятам, че сте заети с някакви екстразензорни експерименти... или нещо подобно... Той отново ме прекъсна рязко:

83

- Не, не това правим. - Наведе се напред и се втренчи пра во в очите ми. - Тук тренираме избрани кадри да прекосяват времето и пространството, да разглеждат хора, места и лица, отдалечени във времето и пространството, и да събират разуз навателна информация за същите. - Замълча, като все така ме гледаше в очите. - Ето това правим тук. Следващият ти въпрос сигурно ще е „Как го правим?“, на който няма да отговоря, освен ако не си достатъчно късметлия да станеш един от нас. Онова, което искам да направя сега, е да определя дали си такъв кали бър човек, какъвто бихме искали тук. Нещото, от което ще се от кажеш, е твоят живот такъв, какъвто го знаеш в момента. Няма да си тръгнеш от тук същият, който си дошъл. - Точно какво означава това? - Означава точно каквото ти казах: ще бъдеш променен, за постоянно. И за добро, бих искал да вярвам, но имаше някои изключения; те обаче се срещат рядко и на големи интервали. За тези неща няма нужда да се безпокоиш сега. Всичко, което трябва да знам, е дали се интересуваш, или не. Оттам нататък решението е до голяма степен мое. Докато той говореше, космите на тила ми настръхнаха и дланите ми взеха да се потят. Този човек ме правеше по-нервсн or всеки друг, когото бях срещал. Той продължи да приказва още няколко минути, но не запомних какво каза. Включих съзнание- го си отново чак към края. - И така, имаме малко тестове за теб. Прат ще ти ги даде, можеш да си ги вземеш вкъщи. Доктор Баркър ще има грижата да ни бъдат върнати, а ние ще те известим веднага щом резулта- тате излязат. Окей? Сега, преди да продължим, искам да знам ин тересува ли те програмата. Пак ще кажа, съзнавам, че си получил ограничена информация, но засега ще трябва да минеш с нея. Какво ще кажеш? Стоях, искаше ми се да го бях слушал по-внимателно. - Ъъъ... - Опитах се да обмисля последиците на онова, кое- то щях да кажа, но не можех да ги прехвърля през ума си доста- рьчно бързо. В крайна сметка последвах инстинкта си: - Да, сър, интересува ме, много. Леви пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Добре тогава. Ще поддържаме връзка. — Направи жест към вратата. - Благодаря за отделеното време, сър. Надявам се да ви видя пак. Баркър се сбогува на свой ред, докато аз се придвижвах към

84

плодната врата. Прат Орсен измъкна някакви документи от чекмеджето на един сейф и забърза към мен. - Ето, Дейвид. Господин Леви би искал да ги попълниш. - Благодаря - казах аз, вземайки документите. - Надявам се пак да те видя. - Сигурен съм. Нещо, което може да те улесни: отговаряй на вьпросите в тези документи така, сякаш си човекът, който би ис- | ад да бъдеш, в противовес на човека, който си. - Той забеляза, че не разбирам. - Настрой се за мислене, свободно от всякаква цраждебност или неприязън. Отговаряй на въпросите в дух на смиреност. - Плясна ме по рамото. - Не гледай така тревожно, ще се справиш. Баркър и аз се качихме в неговата кола, след като тежката метална врата се затвори зад нас. По алеята ускорихме и поехме обратно. Баркър бързаше да се върне в звеното - имаше среща и Пентагона същия следобед. Няколко пъти си погледна часовника, като си мърмореше колко дълго сме се забавили в „Слънчевата струя“. - Виждам, че мислите за друго, обаче имам въпрос - обадих се аз. Баркър просто гледаше пътя пред себе си. — Леви намекна, че във всичко това има големи минуси. Какви са минусите? - Ами рискове - емоционални, физически и духовни, да изброим само главните. - Тези са доста значителни! — отвърнах аз. — Как точно сс проявяват? - Нека да оставим отговора за момента, когато и ако тези момчета те изберат. Тогава ще ти отговоря и на всички други въпроси. Само разбери, че нищо в живота не идва без последст вия. Едни неща се търгуват срещу други, и ако изтъргуваш твои те „кошмари“ и видения срещу малко спокойствие и разбиране, ще трябва в замяна да се откажеш от нещо. - Добре, а смъртоносно ли е? Баркър ме погледна. - Не знам. Не съм сигурен дали някой знае отговора на това, наистина. Подозираме, че някои обучаеми са имали проблеми и резултат на обучението, обаче тези хора е трябвало да бъдат от сети още преди да се стигне до този момент. Станали сме много по-добри в подбора на подходящите кандидати. - Усмихна сс. - Не се безпокой, ти имаш онова, което търсим. Готов съм да се обзаложа на каквото щеш, че ще изкараш само хубави резулта ти от теста. Мисля, че той ще ти помогне за всички ония неща, ко ито вървят вътре в главата ти. - Окей, нека да е така, както казвате. — Облегнах се назад,

85

затворих очи и до края на пътуването не ги отворих. Вечерта не казах на Деби или родителите си нищо за среща та във Форт Мийд. Преценявайки възможния ефект, реших да изчакам, докато узная повече. Попълних тестовете на Леви и ги предадох на Баркър към края на седмицата. От „Слънчевата струя“ не се обаждаха, а до колкото знаех, и Баркър нямаше никакъв контакт с тях. Той ми даде да разгледам още документи. Те се отнасяха до направено то в Съветския съюз в областта на дистанционното наблюдение и свързаните с него парапсихологически изследвания. Докумен тите бяха стари секретни съобщения, много от тях носеха дати отпреди начеването на „Слънчевата струя“ през 70-те. Повечето бяха от съобщителния трафик на ЦРУ относно програма, фи лансирана от правителството и провеждана в Станфордския изследователски институт в Калифорния. От документите ставаше ясно, че точно това беше положило началото на нашата програма. Баркър допълни секретните четива с некласифицирана литература от различни изследователски програми, както и с книги, писани от някои от ранните изследователи като д-р Ръсел Тарг и Харолд Путхоф. Тези книги илюстрираха нещата, които един дистанционен наблюдател може да прави, но авторите внимателно избягваха да споменават всякаква причастност към правителството. На този етап нямаше значение. А събереш ли цялата информация в контекст, ставаше очевидно, че правителството па САЩ участва сериозно в парапсихологически проучвания на много фронтове, не само в областта на дистанционното наблюдение. Усилията бяха съсредоточени върху всичко, което би могло да разшири човешкия работен потенциал: хипнопедия, суб- лиминални послания, психокинеза, куп още други. Видно място бе отделено на неколцина генерали - като генерал-майор Бърт Стъбълбайн, бивш шеф на ИНСКОМ, Командването за разузнавателна сигурност към Армията на Съединените щати, чието седалище беше малко по-надолу по пътя от Пентагона, и генерал- лейтенант Майк Томпсън, бившият заместник началник-щаб на разузнаването. Томпсън беше офицерразузнавач номер едно в армията на САЩ. Стъбълбайн изглеждаше да е бил един от най- смелите и с най-богато въображение от всички тях: човек, отгатнал потенциала на паранормалните „технологии“ и съгласил се да рискува кариерата си в тяхна подкрепа. В една от докладните па ИНСКОМ, която ми бе показана, той заявяваше, че

86

„нямаме никакво основание да изключваме нито една наука или корпус от знания, които биха могли да увеличат способността ни за събиране на разузнавателни данни... каквото и да е количество информация е по-добро от липсата на информация“. Слухът, който Баркър сподели беше, че Стъбълбайн платил много висока цена принудили го да подаде оставка - за това, че подкрепял работата с паранормалното. Накратко, бил прекалено открит в онова, което правел. Отворил твърде много врати, нахлул в разни територии, станал твърде видим в своята ангажираност. И тъй като вярвал в онова, което върши, и подкрепял спорна наука, бил пожертван. Някога доста явните изследователски програми бързо минали в нелегалност, без да се подадат повече на повърхността. От документите ставаше пределно ясно, че „Слънчевата струя“ има врагове - от молитвените кръжоци в Пентагона до конгресмени и генерали, които искаха да я задушат на всяка цена. Току се питах кое я беше поддържало жива през всички тези години. Правителството финансираше проучвания на паранормалното в половин дузина частни и още толкова щатски и федерални изследователски центрове из Съединените щати. Помпаше десетки милиони долари в дистанционното наблюдение и различните свързани с него техники. Проектът - „Слънчевата струя" - обаче и причастните към него хора бяха обособени отделно и не представляваха вече част от разузнаването. Те предизвикваха страх, присмех, презрение, подигравки и остракизъм. Но някъде някой, който имаше власт, беше заинтригуван. Нещо подклаждаше огъня на програмата, и съдейки по онова, което четях, това можеше да означава само едно: тя работеше. Обаче минаха седмици, а от звеното не се обаждаха. Продължавах да имам кошмари, на които цялото семейство плащаше дан. Майка ми и баща ми се бяха върнали в Калифорния малко след моето нощно посещение в пещерата, тъй че сега Деби беше останала сама да се справя с всичко. Чувствах, че отивам все по на зле, и бях убеден, че „Слънчевата струя“ единствена може да ми помогне.

- Хей! Познай какво? — Баркър се втурна в кабинета ми, затръшвайки вратата след себе си; очите му зад стъклата бяха

87

огромни. - Искат те! Можеш ли да повярваш? Разбира се, че можеш. Нали ти казах! - Той размаха известието пред себе си, като го държеше и с двете си ръце. - Искат да се явиш веднага. Веднага щом получих това от щаба, се обадих на Леви. Искат да си там утре, ако може. Разбираш ли колко е вълнуващо? Не си ли развълнуван? Успяхме! Усмихнах се — повече на неговата реакция, отколкото на нещо друго. - Да... страхотна новина. — Само че тутакси помислих за онова, което щях да трябва да кажа на Деби и децата, и усмивката напусна лицето ми. - Какво има? Не си се отказал, нали? - Не съм, разбира се. Просто си изброявам наум какво трябва да приготвя, това е. - Браво! — рече Баркър. - Ще кажа на шефа още сега. Можеш да отидеш в щаба и да си уредиш документите. - Баркър изтърча от кабинета ми и хукна по коридора към командването, за да представи на шефа ни, полковник Тони Месина, копие от докладната записка от Разузнавателното управление към Отбраната. Видях тази докладна по-късно. В нея пишеше: „Долуподписаният (командващ, РУО) разрешава назначаването на капитан Дейвид А. Морхаус в Управлението по технологии и наука на това главно командване, като същото влиза в сила незабавно. Дата на явяване не по-късно от пет дни считано от получаването на съобщението. Пряко съгласуване с главното командване и с Управлението по технологии и наука разрешено. Предсрочно явяване разрешено.“ Мога само да гадая какво е станало, след като Месина е прочел докладната. Онова, което знам, е, че крещял на Баркър близо петнайсет минути, преди да поиска да се явя пред него. Явно беше, че е недоволен, задето Баркър действа за преназначаването на един от неговите офицери зад гърба му; личеше също, че е донякъде объркан от моя избор. Независимо от всичко, Баркър се постара да укроти гнева му с благи приказки, но на драго сърце предаде щафетата на мен, когато Месина поиска да се явя. — Влизай, Морхаус! - Отворих вратата и тръгнах към бюрото, за да застана „мирно“. Никой никога не го беше правил тук, но при създалите се обстоятелства не можах да се сдържа. - Капитан Морхаус се явява по ваша заповед, сър! — Затвори шибаната врата, Морхаус, и дай да поговорим излая той в отговор, без да ми върне поздрава. - Какво по дяволите става тук? Баркър ми идва тоя следобед и ми показва някаква шибана

88

заповед, че трябва да се явиш в онова звено, дсто му викат „Слънчева струя“. Ти имаш ли представа в какво се въвираш? Имаш ли представа колко съм бесен, че ти и Баркър действате по ваши си канали, зад гърба ми? - Спря за момент да ме изгледа и да си поеме дъх. - Да, сър, мисля, че имам. Все пак не съзнавах, че... - Не си съзнавал какво? Че ще се ядосам? — Не, сър - че не знаете нищо за това, сър. - Добре, ще минем без лайняни подробности. Без друго на тоя етап вече няма особено значение - получил си заповед и предполагам, че си приел назначението. Това ми оставя един- единствен вариант, и той е да ти кажа какъв шибано тъп избор правиш. Имаш ли представа с какво се занимава това звено? - Да, сър! — отговорих аз, все така стоейки „мирно“. - Морхаус? Я седни и дай да се опитам да ти налея малко акъл в главата. Това звено не е нищо друго освен шайка психя- сали. Чуваш ли ме!? Шибани психясали типове, и никога нищо добро не е излизало от никого, или нищо, свързани с тях. Хайде, ако обичаш, кажи ми как ти, с твоето досие, искаш да отидеш на това място. Ако обичаш, кажи ми какво си мислеше, когато каза а

„Да • Не можех да го гледам в очите. Полковникът беше толкова вбесен - а аз, странно, изпитвах жал към него. — Сър, нещата са съчетани. Тук не съм най-щастливият лагерник. Причината не сте вие, нито нещо друго... Просто не ми е мястото тук, в това звено. Не съм призрак, а пехотинец. Месина се хвана за думите ми: - Даваш ли си сметка колко кретенски звучи, когато всъщ ност отиваш при една шайка паранормалници? Клюмнах глава, съзнавайки, че наистина думите ми звучат съвсем глупаво. - Да, сър, но това е нещо, което съм убеден, че искам да правя. Наистина искам да бъда част от това звено и да науча какво правят. Юмрукът на Месина удари центъра на бюрото му. - По дяволите, Морхаус! По досието ти генерали са писали „съдбата му е да носи звезди“; ти се открояваш сред офицерите с твоя ранг и някой ден ще командваш батальон, ако продължаваш да работиш както досега. Не си ли даваш сметка, че ще захвърлиш всичко това, ако приемеш назначението? Там не става така, че постъпваш и след три години напускаш — идиотско е. — Да, сър, разбирам, че ще има промени. Но съм готов да поема

89

риска за всичко друго. - Запитах се дали Месина не беше прав и аз не грешах, като слушах Баркър. Искам да кажа, един човек, когото много уважавах, потвърждаваше, че мястото ми е в армията... а аз спорех с него. Знаех само онова, което Баркър и Леви ми бяха казали. Дали вземах вярното решение? Месина още веднъж се намръщи на заповедите и ги хвърли н панера за документи. - Ще ти кажа какво ще направя. Ще те накарам да преседиш няколко дни, докато се опитам да ти набия малко ум в главата. Не трябва да те освобождавам преди да съм готов, така че ще вземеш два или три дни да си помислиш. Казал ли си вече на Деби? - Не, сър, изчаквах подходящия момент. - По-добре е да включиш и нея в едно такова решение, или ако не, да излезеш и да потърсиш адвокат, понеже това звено има репутацията, че разрушава връзките. Да, сър, по-добре гледай да бъдеш сигурен, че тя знае точно в какво си пъхаш главата съвсем сигурен! - С тези думи Месина рязко ме освободи. Следващите два дни полковникът многократно ме викаше в кабинета си за кратки сесии, по време на които едва ли не ме умоляваше да не слагам кръст на кариерата си, отивайки в „Слънчевата струя“. Понякога беше любезен, понякога - свиреп. Но аз всеки път учтиво отказвах предложенията му да остана в „Свещения плащ“. На третия ден - сряда - Месина неохотно се сбогува с мен със следните думи: - Казах ти, че от това звено никога не е излизало нищо добро. Виждал съм как то унищожава кариерата и живота на хората. Не мога да си представя защо ще искаш да правиш това. - Тези бяха последните му думи към мен. Същия следобед започнах отчисляването. Все още не бях казал на Деби за „Слънчевата струя"; за нея това щеше да бъде прекалено неприятна новина. Реших, че е най-добре да си кротувам, докато всички решения бъдат взети. Същата вечер излязохме на разходка след вечеря. — Спомняш ли си как ви казах - на теб, на мама и татко, - че гьрся помощ за кошмарите? - попитах я аз. Тя само кимна, без да откъсва очи от бордюра. - Е, говорих за тях с подполковник Ннис Баркър, нашия психолог, и той... - Знам с кого си говорил, Дейвид. Полковник Месина ми се обади в понеделник и ми разказа всичко. — Тя продължи: Месина многократно предупредил, че никога повече няма да бъда същи ят, ако

90

отида в „Слънчевата струя“. Споделил с нея за ужасите, които бил виждал в това звено, и настоял Деби да спре прехвър лянето ми, ако изобщо е възможно. - По дяволите! - изругах полугласно аз. - Защо не ми... - Защо не ти казах ли? Защо трябваше да ти казвам? Ти не смяташе ли, че въпросът е достатъчно важен, за да се допиташ и до мен? Божичко, Дейвид, отиваш там, където бъркат в мозъците на хората, и дори не ми каза! Дори не поиска да знаеш мнени ето ми! Какво по дяволите става с теб? — Съжалявам, миличка, не мислех... - Именно, не си мислел. Как можеш да планираш нещо толкова опасно и да не включиш семейството си? Не съзнаваш ли, че всяко решение, което вземаш, добро или лошо, пряко ни зася га? Ами майка ти и баща ти? Започнах да се ядосвам: - О, значи и ти не искаш да ходя там, така ли? Само защото не съм го обсъдил с теб - което щях да направя, преди изобщо да се ангажирам с тази работа. - Дейвид, това са пълни глупости! Полковник Месина ми каза, че доколкото той можел да види, ти вече си взел решение. Доколкото пък аз мога да видя, няма полза дори да го дискутираме, нали? - Не е вярно, Деби! Отлагах да взема решение и дори да говоря с теб, докато не бъдат взети всички решения извън семейството. Не исках да те плаша или тревожа, докато не знам със сигурност какви са вариантите. Само това се опитвах да направя! — Е - попита тя, а от очите й бликаха сълзи, - отиваш ли? - Зависи. - От какво? - От това какво мислиш ти. Но преди да решиш каквото и да било, искам да разбереш, че това може да бъде моето избавление от кошмарите. Там знаят как да контролират такива неща. Деби, тези момчета вършат направо страхотии! Хайде, миличка, не е ли вълнуващо, не е ли интригуващо? - Не! Звучи твърде пресилено, за да е истина. И все едно, ще ти бъркат в мозъка. Поех дълбоко въздух и изритах една шишарка от алеята. — Виж, разбирам защо си разтревожена. Но това е шанс да изследвам нещо, което само шепа хора са имали някога шанс да изследват. Просто не мога да го пропусна... и, съвсем откровено казано, колкото повече хора ме разубеждават, толкова повече смисъл виждам да отида там. Само си помисли: могат да ме научат да

91

прекосявам времето и пространството, да виждам и изпитвам всичко, всичко, което искам да изпитам! Как по дяволите бих могъл да пропусна такова нещо? Ще го направя, миличка, трябва да го направя! - Значи за първи път в нашия брак ще направиш нещо без моята благословия. Да ни помага Бог! - каза Деби тъжно. Обърнах я към себе си и избърсах с целувка една сълза, като я гледах право в очите и виждах в тях топлина и любов. - Знам, че се тревожиш за мен. Не мога да изразя колко спокоен и защитен се чувствам, като знам, че теб винаги те има за мен, че ти ме обичаш, че ме подкрепяш. Не мога да си представя, че правя нещо, без ти да си редом с мен... по целия път. Моля те, помисли още малко, преди завинаги да ме отпишеш. - Тя леко кимна. - Когато се явя там, сигурен съм, че ще има нещо, което те ще споделят с теб, а ако не, ще донеса вкъщи всичко, което мога, за да те известя какво стана. Ще ти пиша за всяка стъпка от обучението. Окей? Здраво стиснала устни, Деби се мъчеше да овладее сълзите да не рукнат. Интуицията й подсказваше, че се задава нещо лошо. Но тя вярваше в мен и винаги ме беше подкрепяла... как би могла да не ме подкрепи сега? — Ще ти дам малко време - каза тя. - Ще видим какво ще стане, след като отидеш там. Обаче трябва да ми обещаеш, че ще напуснеш, ако те помоля. Обещаваш ли? - Честен кръст... обещавам. - Целунах я.

ЧЕТИРИ

ОБУЧЕНИЕТО Онази зима на 1988 г. първият сняг падна в деня, в който започвах в „Слънчевата струя“. Още не се бяхме преместили от Форт Белвоар, така че пътувах дълго до Форт Мийд. Пътуването ми отне час и половина при този първи снеговалеж, защото всъщност не знаех къде е службата ми. Пропуснах завоя на шосето Болтимор-Вашингтон и трябваше да се върна, дублирайки разстоянието. Когато най-сетне излязох от шосето и се насочих към второкласния път за Мийд, трябваше да се спречкам с друга кола за правото да навляза в платното. Колата беше малък синкаво сив мустанг и жената зад волана отказа да ме пусне. Гледахме се враждебно, като всеки от двама ни се бореше да се наложи. Аз излязох извън пътя и бях принуден да натисна спирачките и да я пусна пред мен. Тя ми хвърли едно око в огледалото за обратно виждане и победоносно ми показа среден пръст. Страхотен шибан ден! - си помислих.

92

Стигнах до поста, опитвайки се да отгатна къде се криеше звеното. Помнех само, че то се състои от две стари бели дървени постройки, сгушени сред китка огромни дъбове. При всеки завой бях все така зад малкия мустанг. Минах покрай библиотеката, която наполовина си спомнях, и покрай театъра. Най-сетне пред погледа ми се показаха двете бели постройки. Бях закъснял само трийсет минути в първия си работен ден. Сърцето ми спря, когато мустангът зави наляво и влезе в дългата алея, която водеше към входовете на сградите. Намалих и паркирах до синкавосивата кола, излязох и минах отпред, за да видя мъчителката си в лицето. - Какво искаш бе, тъпак? - Дрезгаво ръмжене от доста невинна физиономия. Жената имаше дълга права кестенява коса, спускаща се върху дребно тяло. Стискаше чантата си в дясната ръка, готова да я използва като тояга, ако се наложи. — Следващия път, като се опитваш да засечеш някого, е добре да имаш по-голяма кола. - И какво искаш? Защо ме последва тук? Искаше ми се да й кажа няколко откровени думи, но се сдържах. - Тук работя. - Хайде бе! Не работиш тук. - И изведнъж я осени: - О, Божичко... Ти си новият, дето ще се обучава, нали? - Опасявам се, да - усмихнах се аз. - Извинявам се за там на шосето. Не исках да... - Не, не - аз се извинявам. Нямах представа кой си. - Тя се усмихна, протягайки ръка. - Здрасти, аз съм Керъл Буш. - Дейв Морхаус. Идвам от „Свещения плащ“. - Знам, до Феърфакс, нали? - Да, точно така. Наистина ти се извинявам, задето се опитах да те избутам на пътя. Просто не знаех къде отивам и бързах. - Няма нищо. Всеки, който кара насам, полудява. Това си върви с мястото. Искаш ли кафе? - Да, добре ще ми дойде. Тогава не си давах сметка, но първата ми среща с Керъл беше предвестник на това как щяха да се развият нещата. Последвах колежката си и я наблюдавах как набира кода за влизане. Влязъл вътре, аз разпознах голямото стенно пано с галактиката, масивните сейфове отляво и малката чакалня с кафемашината отдясно. Джени Ийстман изскочи иззад бюрото си, зарязвайки полуизяден геврек.

93

- Я виж кого намерих на паркинга - рече Керъл, - излязъл извън пътя, осмян и обруган. - Какво?! - попита Джени. - Какво е ставало? - О, нищо нямаше - парирах аз. - Просто се посдърпахме за място на пътя. - И тя ти показа среден пръст? - Джени се разкикоти. - Божичко, Керъл, наистина умееш да накараш човек да се почувства добре дошъл! - Тя улови ръката ми и ме поведе към кафемаши- ната. - Ела насам с мен и дай да те нахраним. Керъл ни бе оставила, запътвайки се към бюрото си. Викна през рамо: - А, да — човекът би искал малко кафе, Джени. Ще се погри■киш ли за това? - Има си хас. Виж сега, тук имаме гевреци, понички и солени бисквити. А тук - кафе и сок. Всички даваме по пет долара месечно, а аз пазарувам от продоволствената лавка, за да е пълен хладилникът. Кафето е петдесет на петдесет, тоест наполовина истинско и наполовина безкофеиново. Понеже си нов, няма да ти вземам пари за месеца, ще даваш вноска за фонда от първи нататък. Ако искаш газирана вода, тя е на принципа „минаваш - плащаш“. Просто пускай монетите тук — Джени раздруса ку тията. - Така; ей-там е ксероксът и до него е шредерът, много удобно, като се има предвид какво правим. - Улавяйки ръката ми, Джени ме поведе през помещението. - Това е тоалетната. Във вторник и четвъртък идват хора да чистят и докато не си тръгнат, всички секретни материали трябва да се държат скрити. - Тя направи пауза. - Дотук ясно ли е? - Да, мисля. - Добре, защото аз доста бързам и не обичам да се бавя с рутинни неща. Това са сейфовете, където държим всички тренировъчни и работни материали. Всяка сесия, проведена от това звено, е тук. Ъъъ, тоест всяка от 1978-а насам. - Джени тупна с длан един от десетте сейфа. - Ей-там отзад е кабинетът на госпо дин Леви, сигурно помниш, има си хас - тя се ухили. - А ей-там отзад са останалите кабинети. Твоето бюро е тук - посочи сиво метално писалище, разположено в ъгъла до мръсен прозорец с решетка отвън. - Ей-тук през тази врата е задният кабинет. А, и има някои хора, с които искам да се запознаеш. Не бяха тук, когато дойде. Последвах я през прохода отдясно на моето бюро в зади мена задна стая, голяма колкото половината от помещението, което тъкмо

94

бяхме напуснали. Керъл Буш седеше зад бюрото си и пушеше. Пред нея беше постлана черна покривка, а върху покривката имаше десетина големи карти с фигури по тях. Тя не вдигна поглед, а продължи да разбърква и мести картите от една купчинка в друга. - Пасианс ли редиш? - попитах аз. Тя ме погледна, цигарата висеше от устата й. - Надали. - Отмести втренчения си поглед и се върна към картите. - Това са карти таро, скъпи. Някои от нас ги използват, за да придадат малко финес на работата си. - Гласът идваше иззад мен и аз се обърнах. - Аз съм Джуди Кеслер - тя повдигна ръка с дланта надолу и протегнати пръсти. - А ти трябва да си... - Дейв Морхаус - отговорих неловко. - Съжалявам, не знаех що за карти са това. Никога по-рано не съм ги виждал, освен по телевизията. - Не бива въобще да те плашат; те просто са инструменти. 1 [омагат ни да си вършим работата. — Наистина би? — Да. Ако би искал да научиш как да ги използваш, на драго сърце ще ти покажа. - Разбира се... бих се радвал да науча за какво служат. - До Джуди Кеслер седеше Мел Райли. Поглеждайки към него забелязах, че сериозното изражение, с което се беше втренчил в мънистата, с които се занимаваше, е преминало в мръщене. - Хей, Мел, как си? Той бавно вдигна очи. - Добре, Дейв, наистина добре. А ти? - Ами аз съм тук, а това е мястото, където исках да бъда. Така че съм щастлив. - Той само кимна и се върна към заниманието ги. Мел, оказа се, изучаваше всичко, свързано с американските индианци. Познаваше културата им, религията им, изкуствата и занаятите им. Прекарваше часове, шиейки ситни стъклени мъниста в щавена еленова кожа и други кожи. Беше просто невероятно какви неща умее. В течение на годините, когато станахме близки приятели, прекарвах много часове просто да го гледам как ниже и бродира мъниста. Беше почти религиозно преживяване; докато работеше, неговата вглъбеност и спокойствие се разпростираха и върху човека до него. Той винаги ми беше опора в този нов свят, в който навлизах. Всеки път, когато усетех, че повече не издържам, Мел беше там, за да ме

95

превърже и да ми помогне да разбера какво става в етера. Беше ми - а и днес е истински приятел. - Ела! - обади се Джени. - Трябва да те върнем в предната част, за те види господин Леви; той сигурно е вече в кабинета си. Върнахме се през килийките в предната част на сградата. След няколко минути Леви се появи. Сипа си чаша кафе и ми кимна да го последвам. След като вратата се затвори зад нас, той седна на един стол до мен. - Да поговорим за програмата на обучението ти, а? Назначил съм Мел да те обучава; изглежда те харесва. Той беше един от най-първите наблюдатели и не съм срещал никой друг, който така добре да схваща теорията. Планирам да минеш с него лекционната фаза; после той ще те прехвърли на Катлийн. Тя е отличен наблюдател и идеално търпелива. Ще хминеш с нея цялото обучение Седма Фаза. От време на време може би ще те прехвърлям при други, тъй че не се стряскай. — Какво значи това? Боя се, че не разбирам. - Ще ти сменям преподавателите и водачите, за да закръгля експозицията ти. По-рано не съм го правил и мисля, че е време да пробваме. Тъй че периодично ще бъдеш прикрепен ту към един, ту към друг оперативен член на звеното. Оперативен член значи, че човекът е завършил обучението си, в момента е вали- дизиран и работи по истински обекти, имам предвид разузнавателни обекти. За теб първите обекти, тоест докато се обучаваш, ще бъдат подбирани произволно от тренировъчните досиета. Това са обекти с важна сигнатура и с доста данни, които знаем за тях. Данните ни позволяват да ти даваме незабавно обратна връзка. - Сигурно съм изглеждал объркан. - Разбираш ли нещо от това, което ти казвам? Засмях се: - Поне опитвам. И Леви се засмя: - Май те хвърлих в дълбокото веднага. Ще намаля темпото. Мел ще ти казва и обяснява всичко, което трябва да знаеш оттук нататък. А в момента искам да прочетеш историческите досиета и да добиеш ясна представа как и защо е била създадена тази програма. Днес трябва да излезеш от сградата, като най-общо знаеш какво са правили руснаците, китайците и чехите в областта на паранормалното. Останалото ще си дойде с времето. Окей? - Да, сър.

96

Леви ме отведе до два сейфа, отделени от другите, и набра комбинацията, като шепнеше под нос числата толкова високо, че аз почти го чувах. - Започни оттук - рече той, - и карай назад и надолу до последното чекмедже. Можеш да вадиш папките и да ги носиш на бюрото си да ги четеш. Само внимавай да ги връщаш в правил ния ред. Ясно? — Ясно. - Поех дебел сноп папки, отнесох ги до бюрото си и се зарових сред кориците и страниците, миришещи на мухъл. Съветски програми, потулени от КГБ факти и операции, имена, лица, места, Централното разузнавателно управление, Станфор- дският изследователски институт... Не можех да повярвам: тази програма съществуваше от началото на 1974-а, близо петнадесет години! Вече не беше експериментална. Божичко, та те знаеха, че работи - бяха го доказали в Станфорд, там ги имаше всички свидетелства. Имаше книги, писани по темата от участващите изследователи; никой не им обръщаше внимание. В книгите не се споменаваше участието на разузнавателните служби, но беше пълно с факти, сочещи, че правителството финансира и ръководи програмата. Имаше илюстрации на машини, създадени в Съветския съюз, които уж можели да прекъсват вълните на човешкия мозък, да причиняват гадене, ступор, световъртеж и дори смърт. Имаше диаграми на „енергийни аларми" за разкриване присъствието на дистанционни наблюдатели или други чужди източници на енергия. Имаше описания на „дистанционни мен- тални манипулатори“, чиято главна цел беше да нахлуят в ума на друго човешко същество и да го убият. Бях си мислел, че ми е ясно в какво се замесвам, но сега осъзнавах, че съм имал само най-бледа идея. Минаха няколко часа, докато аз изучавах папките, като отново и отново ходех до сейфа да вземам нови. Изгубих представа за времето. - Готов ли си за обяд? - попита Мел, появявайки се зад мен. - О, да. Поуморих се да гледам тия папки. „Бъргър Кинг“ ли имаш предвид? - Как не! Бърза храна не ям. Обичаш ли чили? - Чили звучи страхотно. Да нямаш любима мексиканска кръчма някъде наблизо? - А, не - у нас. Ще опиташ от най-доброто чили с еленско месо, което съществува на тая земя. Вземай си палтото, ще повървим пеша, близо е. Излязохме през предната врата и тръгнахме през една нива към

97

къщата на Райли. Той имаше ведомствено жилище във Форт Мийд, на около километър от офиса. В дома му Райли ме накара да се почувствам като цар. - Сядай - рече той, посочвайки един шезлонг, който явно беше неговото място. Опитах се да откажа, но новият ми приятел настоя: Не бива да шумим, Едит спи горе. - Мел забеляза озадаченото ми изражение: - Едит е жена ми, тя е медицинска сестра за тежко болни, работи през нощта и спи през деня. И е свръхсетивно надарена. Почти като мен — усмихна се той, - но не съвсем. -О! - Ти погледай телевизия, а аз ще стопля чилито. Само не увеличавай звука, Едит ще ни убие и двамата, ако я събудим. Мел се засуети из кухнята да приготви чилито, докато аз гледах Си Ен Ен. - Най-важните новини за деня - започна говорителят. Президентът Буш отмени няколко срещи на високо равнище поради заболяване. Според източници президентът има грип и би трябвало да може да се върне към графика си след няколко дни. - Мел, чу ли това? - попитах аз, пъхайки глава в кухничката. Казват, че президентът отменил някои от срещите си поради заболяване. - Какво казват, че му има? - Казват, че имал грип. Можеш ли да си представиш - грип? Май не съм чувал някой президент да хване грип и да си отменя срещите заради това. Не му ли бият ваксини против грип, профилактично? Мел ми подаде купичка чили. - Тази сутрин четох - продължих аз, - че едно от оръжията, създадени от руснаците, можело да докара симптоми като при грип. Мислиш ли, че може да има нещо общо? - Яж и се опитай да говориш за нещо друго - отвърна Райли, хилейки се. - Надявам се, че обичаш лютото! - Той напълни уста и се замисли, докато дъвчеше. - Ще се изненадаш да видиш какво става по света, като напреднеш в обучението. Много странно усещане е да имаш различно знание за всичко. Не искам точно сега да ти мътя ума, още е твърде рано. Достатъчно е да знаеш, че онова, което си смятал за нормално, което ти и всеки друг на тоя свят около нас приема за даденост, просто би могло да не бъде онова, което мислиш, че е. Ето, ти вече гадаеш дали Буш наистина е болен или някой от многобройните ни врагове се цели н него с наблюдатели и машини. Мел лапна още чили. - Виждаш ли? Само преди пет часа тази

98

възможност изобщо нямаше да ти мине през ума. Глътнах една лъжица чили, докато се връщах в дневната, и слизестите ми мембрани писнаха. В очите ми изскочиха сълзи, езикът ми се поду и сякаш излезе вън от устата. - Много ли ти е люто? Бях решен да не показвам слабост. — Не, не... добре е. - Ядях бързо. - Бързо се справи - каза Мел, когато изпразних купичката. Искаш ли още? Има колкото щеш. — Не, благодаря — дрезгаво отказах аз. - Сутринта закусих стабилно. - Седнах и догледах новините, докато стомахът ми къкреше. Опитах се да не мърдам много-много. След три купички чили Мел си погледна часовника. - Добре е да поемаме обратно вече. Нали не искаме да почнат да ни търсят. Тръгнах да се връщам на работа с Мел, доста кекаво, опитвайки се да не разбълникам съдържанието на стомаха си. - Какви са тия карти таро? Всички ли учим как се борави с тях? Лицето на Мел почервеня, той силно стисна челюсти. - Не! Изборът е чисто индивидуален. И ако питаш мен, не ти го препоръчвам. - Защо? Искам да кажа - ако работи? - Кой го знае работи ли или не, по дяволите! Там е въпросът. Никой не е изследвал, не е правил проучвания. Всичко друго, което ще учиш тук, е научно тествано и валидирано, а тренировъчните протоколи са документирани и са проверени от времето. В тях няма никаква мистерия. Но за другите боклуци, като кон- такти с духове, автоматично писане под диктовка от отвъдното, гадаене с таро - не знаем откъде идват. Егати! Повечето от тези неща са били цигански фокуси, а сега са в научна разузнавателна програма. Дивотии; и аз знам, че са дивотии, но ти трябва сам да решиш какво са, не мога да те убеждавам. Щом се върнахме в службата, аз тръгнах първо към бюрото ги и потънах в останалите папки. През остатъка от следобеда внимателно четях и препрочитах историческите основи на новото си бъдеще. Наближаваше пет часът, работният ден приключваше, офи- сът се опразваше. Всички си бяха тръгнали освен Леви, Мел и мен. Бяха ми останали още около пет папки, преди да сметна, че мога да си тръгна и аз, когато Леви се приближи до бюрото ми. — Донесъл съм да подпишеш някои документи. Можеш и тук, а аз ще направя с тях каквото трябва.

99

Той сложи документите пред мен и първото заглавие привлече вниманието ми: - „Съгласие за използване на хора?“ Какво пък е това? - запитах аз. — Това е съгласието да бъдеш използван в работата на звеното. Всички тук са подписали такъв документ. По същество той казва, че си наясно, че участваш доброволно в експериментална програма, която използва хора, и няма да смяташ федералното правителство отговорно за щети, които биха могли да възникнат. Седях там, гледайки го миг-два. - Какви щети? Леви изглеждаше леко раздразнен, сякаш досега е трябвало да се сетя: - Близко до ума е какви щети. Ти се включваш в явления като пътуване през времето и пространството и наблюдаване на събитията от перспектива, непозната за други хора. - Направи пауза. - Някои, минали през това обучение, не тръгнаха на добре. Продължих да го гледам безизразно, което трябваше да му каже, че не съм удовлетворен от отговора. - Някои бяха хоспитализирани, някои бяха извадени от обучението. Ако нямаш здрави корени, устойчива система от духовни ценности или ако ти е трудно да проумееш онова, което виждаш в етера... е, може да имаш проблеми. Може да претър пиш емоционални щети - да получиш срив, ако щеш. Това като че ли е най-лошото, но се е случвало някой и друг път. Сигурен съм, че ти няма да имаш никакви проблеми. - Божичко, Бил, защо никой не ми каза нищо за това по рано? - Щеше ли да повлияе върху решението ти? Трябваше да знаеш, че се включват и рискове; здравият разум щеше да ти го подскаже. Да не би да искаш да ми кажеш, че нямаше да си тук сега, ако ти бях казал, че обучението е свързано с рискове? Хай Де де! — Къде да се подпиша? - Долу на втора страница. Останалите неща са обикновени декларации за неразкриване на факти и други административни бумаги. Единственото истински важно е съгласието. Подписах всеки документ, докато Леви стоеше и ме наблюдаваше. Не можех да се отърся от странното чувство, което ми вдъхна това „Съгласие за използване на хора“. Взех да се питам дали да кажа на Леви за всички сънища и видения, които бях имал. Мислех, че

100

Баркър му е казал, но може би не беше, и тогава къде отивах аз? Щяха ли нещата да се влошат за мен и да бъда прецакан по някакъв начин? - Бил... - поколебах се аз. - Заплашва ли ме истинска опасност? Без друго трябва адски да внимавам с Деби заради всичко онова, което стана, след като ме уцелиха в главата. Не че отстъпвам, никога не бих го направил. Искам да върша тази работа повече от която и да било друга. Но искам и да взема необходимите предпазни мерки. Леви събра документите и ги подреди спретнато пред себе си. - Както ти казах първия ден, когато се срещнахме, Дейвид, това обучение ще те промени за целия ти останал живот. Нито ти, нито твоите близки ще бъдете вече същите. Ти се съгласи на това обучение, трябва да разбереш това и никога да не го забравяш. Никой не те насилва да бъдеш тук, можеш да си го кажеш и да си тръгнеш ей през тази врата, никой никога няма да спомене и дума. Или можеш да останеш и да научиш неща, за които човек само мечтае. Решението е твое; трябва да го вземеш в съгласие със себе си, както и с близките си. Загубихме мнозина, защото не бяха готови. Ще те научим да прекосяваш времето и пространството и ще те научим да се връщаш и да ни докладваш какво си видял. Бях вцепенен, в главата ми отново се завъртяха хиляди найразлични въпроси. - Откъде ще знам дали съм готов или не? — Мисля, че вече знаеш. Не смятам, че в ума ти има и капка съмнение, че си готов. Кимнах. — Прав си. Готов съм и мисля, че знаеш, че ще дам всичко от себе си. — Хубаво. Утре започваме. - Той събра документите и се запъти към кабинета си. - Трябва да си вървиш. Имам правило да съм последният, който си тръгва, а вече съм готов да си тръгвам. По-късно същата вечер, когато децата се бяха събрали и коленичеха около мен, а Деби седеше до мен, аз се постарах да им обясня новото си приключение. Подхванах, все едно разказвам приказка за сън: - Знаете, че съм започнал нова работа, нали? — Изчаках те да кимнат с главички, преди да продължа. - Е, тази нова работа е малко по-различна от всичко, което татко е правил досега. Казват, че аз... тоест ние, като семейство, ще претърпим грамадна промяна, и всички

101

трябва да се подготвим. — Не знаех как да обясня естеството на това назначение. — Татко ще се учи да се разхожда с ангелите. - Да се разхождаш с ангелите? Наистина ли? — Очите на Ма- рая и Даниела светнаха. — Точно така. Майкъл, вече десетгодишен, се опита да бъде по-отракан и покритичен от впечатлените си сестри: - А какво друго ще правиш? Забелязах сълзи в очите на Деби и здраво стиснах ръката й. - Ами... ще пътувам до други светове, ще виждам неща, които са се случвали отдавна, и ще се уча да виждам неща, които още не са се случили. Деби запита тихо: — Искаш да кажеш, че ще вървиш през времето? Погледнах разстроеното й лице. - Милинка, знам, че духовните ми ценности ще бъдат разклатени и дори променени из основи. Разчитам на теб и децата да ми бъдете опора. Ако ви няма вас да ме подкрепяте, не съм сигурен, че ще мога да премина през това. Тя отвърна: - А аз не съм сигурна, че искам ти да преминаваш през това! Сигурна съм, че за теб е пленително, обаче мен ме плаши, а с времето ще уплаши и децата. - Тя стана и се отдалечи от мен. - Деца, отидете да си играете, татко и мама имат да си говорят. Хайде! Идете да си играете! — те се пръснаха с разтревожен вид. Даниела се разхлипа. Няма нищо, Даниела, стой с Марая. Ма- рая, вземи сестра си и се качете в твоята стая да си играете. Скоро ще дойда и аз. - Хайде, миличка - опитах се да я успокоя, - не съм искал да ги плаша. — Може би тях не си ги уплашил, но мен ме плашиш до смърт! Имаш проблем от толкова време и сега идваш вкъщи и безгрижно ни съобщаваш, на децата и мен, че ще се разхождаш с ангелите и ще валсираш назад и напред във времето. Какво по дяволите си мислиш, че правиш, Дейвид? Помолих те да потърсиш професионална помощ за проблема си, а ти ме увери, че това ново звено е точно което ти трябва - е, да му се не види, просто не ми звучи така! Звучи ми все едно полудяваш и си намерил групичка военни, които са съгласни да те наблюдават, докато полудяваш, а те да си водят бележки. Какво по дяволите е станало с теб? Мислиш ли за нас въобще? — Разбира се, че мисля за вас. Какво искаш да направя? Не беше

102

моя вината, че ме улучи куршум. Не съм искал виденията, не съм молил за тях. Искам само да бъда войник и да си карам живота. — Проклет да си! - изригна тя срещу мен и ме удари по ръката. Нищо подобно не правиш. Тръгнал си на поредната мисия, поредното назначение от скъпата ти армия. Не ти пука за нас, иначе щеше да потърсиш помощ за проблема, който имаш, а не да го използваш като пропуск за някакво идиотско звено, където само ще стане по-зле. - Ако така приемаш нещата, събирай си багажа и си върви! - Няма да си вървя! Обичам те и ти си ми съпруг. Сърдита съм, разгневена съм и се чувствам сама в това. Ти имаш проблем и се нуждаеш от помощ. А всичко, което направи, беше да отидеш на място, където всеки има проблем. — Деби... — опитах се да я прегърна. - Преувеличаваш нещата. Тя се отдръпна. - Не, Дейвид, не преувеличавам. - Гласът й се успокои и прие сериозен тон. - Не преувеличавам и не пресилвам нещата. Днес говорих с един терапевт и той смята, че трябва да отидеш веднага да те види. - Глупости! Нямам нужда от терапевт, не разбираш ли? „Слънчевата струя“ ще ме научи да се справям с това... ще го обясни! Деби конвулсивно въздъхна. - Виждам, че ще направиш каквото си наумил и не мога нищо да кажа. Никога не съм предполагала, че така ще се скараме. — Виж — отвърнах аз, — това вече сме го минавали. Ти се съгласи да ми дадеш шанс. Ако не стане, ще опитаме нещо друго. Става ли? Така съгласна ли си? — Привлякох я към себе си и я погледнах в очите. - Хайде, миличка, просто дай малко време. Ще направя както сме се разбрали, просто ме подкрепяй. Окей? - Ще бъдем до теб, Дейвид. Ще бъдем тук и да съберем пар четата, когато не остане нищо, което да обичаме. Но ти ни дължиш повече от това. - Тя се обърна и се отдалечи. - Когато Леви каза, че това звено ще промени завинаги живота ти, беше прав. Вече е започнало. На следващата сутрин пристигнах в службата бодър и рано. Джени беше там още преди мен и вече беше сварила кана кафе. — Голям ден за теб, а? - Да, и се вълнувам. Първият ми ден лекции. Джени се изкикоти.

103

- Е, не се вълнувай прекалено, лекциите са онази част от обучението, която всеки мрази най-много. Дълги са, скучни са и трябва много да пишеш. Повечето наблюдатели биха се съгласили поскоро да им прободат с клечка окото, отколкото да изтърпят лекциите втори път. — Толкова ли е зле? Може би аз ще съм първият, който ще повтори. Мразя да седя и да слушам приказки за каквото и да било. Повече съм по действията. На вратата изникна Мел, страните му бяха поруменели от студа навън. - Добро утро. Готов ли си? - намигна на Джени. - Няма нетърпение - отговори тя. — Чака те. - Е, дай ми няколко минути да събера едни неща и ще започваме. - Мел погледна дъската с графика до вратата. - Градинската стая е наша за целия ден и цялата седмица. Хубаво! - Какво е това? - попитах аз. - За кое питаш — дъската или градинската стая? — върна въпроса Мел. - Леви попълва тази дъска всяка вечер, преди да се прибере. Тя казва къде и кога работиш, тоест наблюдаваш. Буквите „Т“ и „О" до часовете за сесиите означават тренировъчна ли е сесията или оперативна. А кръстчето в кутийката „водач“ означава дали имаш водач за сесията. Ще разбереш какво значи всичко това през следващите няколко седмици, тъй че не се смущавай. - Страхотно. Аз просто ще се помотая тук и ще те чакам, става ли? - Не, не става. Трябват ти бележник и няколко химикалки от склада, за да си водиш записки, и ще ти трябва още една чаша от онова, което Джени нарича кафе. - Ааа, донесох си касетофон, ако може. Не съм първенец във воденето на записки. Настъпи кратка тишина. - Да, има проблем: касетофон не може. Лекцията е секретна. Ще трябва да водиш записки, а тях ще съхранявахме в едно от чекмеджетата на сейфа. Джени? Определи ли вече чекмедже за Дейвид? - Ами не, не съм, май - тя изскочи иззад бюрото си, носейки в ръка голяма зелена счетоводна книга. - Значи, ето я комбинацията за сейфа - показа ми отворената страница. - Нея казвай на глас! Може да подслушват - лошите, нали знаеш. Можеш да си запишеш комбинацията, но не можеш да носиш листчето със себе си. Научи я

104

бързо или проверявай в книгата. Аз поддържам записите актуални. Комбинациите се сменят всеки три месеца. Като получиш нова комбинация, подписваш разписка, че ти е предадена. Твоето чекмедже е ето това - посочи Джени, - третото долу, петото отдясно. Това е най-добрият начин да го запомниш. Схвана ли? - Мисля, че да. - Тук ще държиш всичките си записки и докладите от сесиите. Това е твоето чекмедже, в което ще държиш всичко секретно. Обаче запомни, че господин Леви периодично ги проверява, тъй че не проявявай глупостта да сложиш тук нещо, за което ще трябва да даваш обяснения. Окей? - Разбирам. Благодаря. - Добре, да почваме - каза Мел. — Нека те запозная с отвъд ния свят. Прекосихме паркинга и спряхме пред входа на дълга едно етажна сграда. Мел набра кода, а после използва ключ, за да отвори втората ключалка. - След теб - каза той. Спрях в едно странно голо фоайе. Имаше бюро с телефон отгоре и две канапета, разделени от масичка за кафе. На стени те не висеше нищо. Подът бе покрит с тънък сив килим, стаята беше студена. Имаше две врати, едната в края отляво, другата по средата. Райли ме поведе към тази отляво. - Това е стаята за мониторинг. Тук обикновено има човек, когато се провежда оперативна сесия. Тук се следят сигналите на тялото ти изпотяване, пулс, температура. Това е твоето спаси телно въже обратно към действителността. Ако някога претър пиш злополука в етера, тук ще разберат и ще прекъснат сесията, за да те върнат вкъщи. В стаята имаше три стола, разположени с лице към голям електронен панел, пълен с изключени телевизионни екрани, микрофони, записващи касетофони и видеокасетофони. В малък килер имаше стотици аудио- и видеокасети, спретнато каталоги зирани и етикетирани. - Джойстиковете позволяват на водачите да контролират камерите в зрителните зали. Могат да увеличат образа, за да видят какво пишеш, ако правиш координирано ДН, или просто за да те погледнат в очите или да видят нещо друго, ако правиш РДН. - Какво е РДН? - попитах аз. - Разширено дистанционно наблюдение. Не се тревожи за това сега. Касетофоните пускат музика по твой избор, за да се успокоиш, и

105

после записват сесията ти, така че нищо да не изгубим. Всичко се записва и проследява. Тази малка джаджа тук ще следи мозъчните ти вълни през първите няколко месеца на обучението. Когато се уверим, че можеш да стигнеш до желаната честота за подходящото количество време, вече няма да има нужда да носиш електродите. Но в началото ще имаш жици за звук, потене, пръдни и всичко друго, което решиш да правиш в етера. Бая страшничко, а? Ела, ще ти покажа останалите помещения. Отворихме другата врата, която извеждаше в дълъг тесен коридор. Имаше врати отляво и отдясно, Мел бутна една и тя се отвори. - Това е РДН Стая Номер Едно, а другата е Номер Две, там отляво. Еднакви са, но в работата ще станеш толкова чувствителен, че ще развиеш предпочитание. Стаята беше изцяло сива: килим, стени, оборудване, бюро, стол. Имаше и някаква странна мебел, подобна на диван, и тя сива. - Това нещо какво е? — РДН стол. Сядаш в него, ето така - Райли седна в устройството и започна да наглася жици и колани. - Пъхаш това тук да ти следи пулса, а това си го увиваш около гърдите, да ти записва изпотяването. Това са контролерите за светлина и сила на звука, ей тук на тая конзола, а ти си слагаш тия слушалки. Ето го микрофона, няма нужда да правиш нищо с него, той се задейства автоматично от стаята за мониторинг. Да видим... нещо друго? О, да - понякога един близък водач ще седи на бюрото. Това може да бъде Леви, за да те направлява до обекта и обратно. Той обича да наблюдава отблизо и лично как се справяш. Все пак ще трябва да внимаваш с копелето. За него се знае, че от този стол те пуска в мисията най- напред сам, а после се присъединява към тебе. В това всъщност няма лошо, стига да знаеш, че и той ще е там, иначе може да ти изкара акъла. Показал се при една от сесиите на Катлиийн, изтърсил се право в светилището й, а тя едва не получила инфаркт. Мел забеляза, че не разбирам въобще за какво говори. - Малко избързвам май, а? Просто складирай тия неща в съзнанието си. Няколко месеца ще минат, преди на практика да се включиш в такава работа. - Сигурно. Защо всичко е сиво? - За да се избягва менталният шум, невярната информация н сигнала или трансфера. Все едно като с телевизионните смушения, същото става и в главата ти - ако в стаята, където работи наблюдателят, има много цвят, светлина или шум, голяма е ве-

106

роятността те да объркат сесията. Като елиминираме целия този ментален шум, запазваме висока вероятността от „чиста“ сесия. В стари времена планът е бил да ни обучават да вършим това на бойната линия на фронта. Можеш ли да си представиш? Клечиш в окопа някъде и скачаш в етера - диво! Мел ме поведе три врати по-нататък по коридора. - Това е „иманярската стая“. Тук ще се учиш да намираш движещ се обект върху картата. Ще усвоиш множество методи да го правиш, но очевидно ще използваш онзи, който работи най-добре за теб. На голямата чертожна маса има плоска карта с предполагаемата локация върху нея. - На стената имаше карта на света. - В килера тук ще намериш махала, линии, иманярски пръчици - абе всичко, което би ти потрябвало. Ей там, срещу далечната стена, има хранилище за карти; в него държим почти всички карти в голям мащаб на всички обекти, които сме разра ботвали. — Кой слага картата? - попитах аз. - Обикновено Леви. Понякога пуска някой друг в ролята на програмен мениджър, но не често. Когато от теб се иска да реша ваш „иманярска“ задача, тоест да търсиш скрито „съкровище", тази стая се приготвя за теб и те чака. Твоята работа е само да намериш обекта. Мел се усмихна и ме поведе през коридора. - Това е стая за КДН, тоест за координатно дистанционно наблюдение, онази врата там е за стая номер две. И тези двете са еднакви, но ще си имаш любима. Стаята за КДН беше по-дълга от тази за РДН и по средата имаше тясна маса, дълга около два метра. Ред лампи беше цен триран над масата, контролен панел беше разположен до място то, от което работеше наблюдателят. Стените бяха сиви, както и килимът, масата, столът, оборудването. Мели изтъкна, че стаята е абсолютно звуко- и светлоизолирана, съвсем като другите. - Това е КДН столът - каза той. - Има всички жици и кола ни, които имат и другите, плюс това се наглася на каквато искаш височина. Когато започнеш КДН, ще разбереш, че е много важ но да ти е удобно. - Мел посочи разположението на камерите. - Тук нагласяш светлините и звука. Подиумът се нарича обектен подиум. Стои тук, зад водача. - За какво служи? - Локацията на твоя обект, бил той тренировъчен или не, се запечатва в канцеларски плик и се слага на този подиум от водача.

107

Слага се главно заради твоето подсъзнание, но винаги се слага. Провеждали сме експерименти, за да видим какъв ефект би могло да има преместването на плика, и резултатите бяха направо смайващи. Ако работя с теб по обект Хикс и в някоя почивка сменя папката с тази на обект Игрек, без да ти кажа, ти ще започнеш да описваш аспектите на Игрек вместо на Хикс. — Много странно! Защо става така? Райли сви рамене. — Просто става и толкова. Ако чакахме, докато можем да обясним всичко, което правим, нямаше да свършим нищо за последните петнайсет години. Знаем, че работи, не знаем как. Гака че просто действай! - Разбирам. Предполагам, че тази последната стая е градинската стая? - Именно, и тук ще получиш първата доза лекции. - Егати, аз мислех, че вече съм я получил, докато вървяхме по коридора. - Няма да те мъча - няма да имаш домашно тази вечер. Ста- яга я наричаме градинска, защото в нея има растения. Тя е единствената и в двете сгради, където нещо расте. — Да бе, забелязах. А защо? Райли изсумтя: - Отде да знам. Така е откакто съм тук на служба, вече осем години. - А преди това си бил и другаде ли? - попитах аз. - Да, бях един от първите наблюдатели - аз, Джо Макмо- нийгъл и някои други. Лин Бюкенън също е тук от дълго време. - Очите на Мел блестяха. Може би тогава, в началото, в звено- но е било подобре, отколкото сега, защото сега той изглеждаше уморен. - Ей - рече той с усмивка — ти си пилееш времето, а аз трябва да ти дам домашно. - Леви не спомена никакви домашни, когато ме нае! Мел ме плясна по рамото: - Хайде, днес имаме да минем доста материал. гато влизах в звеното, и я прибирах по-късно, когато се връщах у дома при семейството си. По странен начин се наслаждавах на това, че времето изчезва и че света около мен го няма. Докато седмиците се нижеха, аз се чувствах все повече в мир със сре дата си. Всичко около мен изглеждаше трептящо, ясно и значи мо - като на внезапно върнал се към живота мъртвец. Животът беше процес на абсорбция. Попивах

108

всичко, което Мел казваше. Не задавах никакви въпроси, всичко ми се струваше смислено. Вече не се чувствах чудак, задето вярвах в дистанционното наб людение, но все пак не бях едно с останалите, защото още не се бях сдобил с „очи“, с очите на Наблюдател. С очите на зрител. Всяка вечер разказвах на Деби всички подробности от обу чението през деня и й давах да чете тайно копираните ми запис ки. Мел ме учеше на игрички. Даваше ми например да се съсре доточа върху някой цвят - „Плувай в него“, казваше той, - и пое ле посочваше цвета, улавяйки го от главата ми. Показах на Деби и децата как и те могат да надничат в умовете на околните. Деби като че ли се помиряваше със звеното, докато седмиците мина ваха, а колкото до децата, за тях все едно циркът беше дошъл н града, защото всяка вечер баща им имаше нова игра или рису вателно упражнение, което да им покаже. Напредвах и всички бяхме доволни от това. Една вечер, след много седмици лекции, телефонът звънна точно минути преди вечеря. Марая скочи да го вдигне. - Мамо, за теб е. Един господин на име Леви. Деби ме погледна. Аз можах само да вдигна рамене; нямах представа защо ще се обажда. Деби пое слушалката, като се заба ви секунда да свали едната си обица, и се опита да говори. — Ало, госпожо Морхаус? - острият глас на Леви я сряза. - Да? - Обажда се Бил Леви. Просто исках да звънна и официал но да ви поздравя с добре дошла в семейството, тъй да се каже. Обикновено правя това малко по-рано, обаче времето неусетно се изниза. Питам се дали мога да ви убедя да ни посетите в офи са по някое време в близко бъдеще. Бих искал да обсъдя с вас звеното и някои от промените... е, дреболиите, които може би сте започнали да забелязвате у Дейвид. Различни неща. Деби изглеждаше уплашена. - Разбира се, мога да дойда да разговаряме. - Прекрасно. Дали утре сутринта би било подходящо - да кажем девет или девет и трийсет? - Девет е добре. Ще дойда с колата заедно с Дейвид, ако може. - Да, разбира се. Очаквам с нетърпение да се срещнем. Довиждане. - Довиждане — Деби остави слушалката. - Много странен човек е този! В гласа му чувствам... Е, мисля, че чу - ще пътувам с теб в колата и после ще я задържа, като приключа. Имам да правя покупки.

109

Ще те взема към четири и половина. Зарадвах се да видя, че Деби, поне за момента, е в състояние да държи всичко това в перспектива. - Звучи ми съвсем добре. Питам се каква ли лекция ще ти четат утре - Деби ме погледна така, сякаш съм й устроил капан. - Кълна ти се, нямам нищо общо с това и не знам нищо! На следващата сутрин спряхме на паркинга и аз заведох Деби до предната врата. - Убого място. - Мълчи, моля те! - смъмрих я аз. Отворих вратата и се провикнах от прага: - Здрасти на всички! Деби е тук с мен. Ако някой има на бюрото си нещо, което тя не бива да вижда, по-добре да го прибере. Получила е инструкции от Кремъл да фотографира бюрата на всички сътрудници. Джени се засмя: - Непременно вижте бюрото на Прат. Искам да го пратя на книгата „Гинес“, като рекорд в категорията Бюро с най-много боклук в познатия свят. - А, госпожа Морхаус - Леви се появи от кабинета си. - Добре дошли! Мога ли да ви предложа кафе или чай? Нещо? Деби му подаде ръка. - Не, благодаря. Боя се, че Дейвид е единственият член на нашето семейство, който пие кафе - тя ме погледна изразително. Мормоните не пият кафе, но аз бях усвоил този навик в пехотата. — Е, мисля да започваме. Дейвид, струва ми се, че трябва да отиваш на лекции. Ако бъдеш така добър да ми заемеш жена си за няколко минути, тя и аз имаме да обсъдим някои неща. - Леви насочи с жест Деби към вратата на кабинета си и влезе след нея, затваряйки зад себе си. Едва години по-късно Деби ми каза какво станало. Леви найнапред й благодарил, че дошла след такова кратко предизвестие, а после казал: - Помолих ви да дойдете, защото искам да говоря с вас за Дейвид. Моля ви, не се тревожете, това е стандартна процедура от известно време насам. Нашите психолози намират, че е важно семейството да знае точно какво става с военнослужещия и какво може да му се случи. — Моля, кажете ми наистина какво би могло да се случи на моя военнослужещ, господин Леви.

110

- Да, извинете. Опитвам се да намеря подходящите думи... Деби го прекъснала, усмихвайки се учтиво: - Уверявам ви, подходящите думи в дадения случай биха били да ми кажете истината за това в какво е въвлечен моят съпруг и какво би могло евентуално да му се случи. Моля ви, продължете. - Разбирам. Е добре, ще карам направо. Тук ние подбираме й обучаваме хората да овладеят крайно необичаен метод за събиране на разузнавателни данни. Наричаме нашите кадри наблюдатели. Обучението отнема някъде между дванайсет и осемнайсет месеца, но мисля, че Дейвид ще стане оперативен доста по-рано. Той се справя забележително добре. - Леви замълчал и отклонил поглед. Обучението е сурово, а емоционалната конституция на хората, които се обучават, е много крехка. Тъй че аз постоянно съм нащрек за променливи във всекидневното рутинно поведение на обучавания, за неща, които могат да направят обучението по-трудно или може би поопасно. Известни са ми честите кошмари на съпруга ви. Макар да не се явяват непосредствен повод за тревога, искам да знаете, че с времето ще станат. - По какъв начин? - Първо искам да разберете, че Дейвид обещава да бъде един от най-добрите наблюдатели, които някога сме подготвяли. Но той е изключително раним за външни влияния. - Говорите за мен, нали? - Да... но моля ви, не се обиждайте; не с тази цел ви доведох тук. И не това е единственото, за което съм загрижен. Мисля, че виденията, които има Дейвид, подсказват, че много от канали те, които нормално остават затворени при раждането, са били увредени по някакъв начин. Те са били насилствено отворени и сега не могат да се затворят пак. Въпреки че това ще го направи дистанционен наблюдател по природа, и то отличен, той също така ще действа по начин - и в свят, - който му е много чужд. Дейвид не е от хората, които бих нарекъл обикновени дистанционни наблюдатели. Той усвоява обучението, но е много объркан по отношение на виденията. Мисля, че той вярва, че ще ги накара да спрат. Боя се, че е вярно обратното. Колкото по-способен става един наблюдател, толкова по-чест ще бъде неговият контакт с етера, и толкова по-голям ще е шансът за препълване на „каналите“. - Вие всъщност ми казвате, че той е изложен на риска да не може да каже къде завършва реалността и къде започва етерът. - Именно; вие сте много проницателна. Е, това проклятие е също

111

така благословия. - Склонна съм да го смятам за проклятие. - Това е вярно само ако ограничавате Дейвид до обичайната дефиниция на нормалното. Той е изключително човешко същество; и ще става все по-изключително. Ако срещне разбиране от ваша страна и вие му помогнете да създаде и да поддържа здрава система от духовни ценности, смятам, че можем да сведем до минимум отрицателния ефект. Обаче ако не го подкрепяте, бих се опасявал бих очаквал - най-лошото. - Трябва да бъда откровена, господин Леви: аз въобще не искам Дейвид да е тук. Искам той да получи професионална помощ в болница, при лекари, които знаят какво да направят за човек като него. Леви се наклонил напред. - Ще ви кажа какво ще направят лекарите. Внимателно ще документират неговите описания на виденията му, може би дори ще го помолят да направи скици. Ще го подложат на някои прости тестове. Ще го класифицират като халюциниращ, може би дори побъркан. И после ще му предпишат всякакви лекарства. Ще искат да контролират виденията му с усмирителна риза от химикали. Няма да го разбират; няма да им пука; с кариерата му ще бъде свършено. Ще можете да се надявате в най-добрия случай на освобождаване по медицински причини, заради психологическа непригодност. Не особено достоен край за една иначе изключителна кариера, нали? - Може би няма да направят точно това! Може би ще намерят лечение за онова, което му се е случило. Куршумът сигурно е нанесъл някакви поражения. Може би ще успеят да ги открият и поправят. - Госпожо Морхаус, вие сте прекален оптимист. Когато става въпрос за психологията на военните, армията е направо архаична. Няма да разберат какво не е наред с Дейвид, защото външно всичко му е наред. В Бетезда му направихме скенер преди три седмици; от медицинско гледище той е съвсем здрав. Не могат да му разрежат мозъка и да извадят нещо или да го преместят, и после пак да го зашият. Моля ви, опитайте се да разберете какво ви казвам. - Аз разбирам - очите на Деби били пълни със сълзи. - Не знам какво повече да направя. Нямам възможности за действие. Мога само да се надявам, че вие ще му дадете средствата да живее с това. Само това имам. Отнеха ми съпруга и аз нямам към кого да се обърна, нямам кой да ми помогне. — Аз ще ви помогна. — Не! Не, господин Леви, умолявам ви, стойте настрана. Вие не

112

ми помагате. Вие всъщност използвате болестта на съпруга ми в своя изгода. Не мога да кажа, че ви обвинявам за това, но ще ви позволя да го правите само защото нямам друга възможнос т. Притисната съм до стената и нямам накъде да мърдам, така че можете за използвате Дейвид и аз няма да се противопоставям. Но не очаквайте въобще, че ще ви благодаря за това. Приятен ден, господин Леви. Деби хукнала навън, без да проговори на никой друг. Аз вече бях в другата сграда с Мел. През следващите две години Леви не спомена и дума за срещата; когато го питах, избягваше въпроса. Узнах какво се е случило едва когато Деби ми го разказа - през юни 1993 г. - Искам да те запозная с концепцията за времето - започна Райли. Аз бях разсеян, питайки се как ли се справя Деби с Леви - Не се тревожи за Деби - скастри ме Мел, — тя е голямо момиче и може да се погрижи за себе си. А ти слушай какво ти говоря, окей? - Извинявай. (Абе как знае за какво мисля през цялото вре ме?) - Конели Уилсън - който е мъртъв, между другото - и доктор Майкъл Рендел, лазерен физик-експериментатор в Станфор- дския изследователски институт... Помниш ли го? Говорихме за него преди няколко седмици. - Бил е един от първите изследователи, заедно с доктор Ха- ролд Путхоф и някои други. - Точно така. Е, двамата провели малко експерименти с пътуване през времето, от гледна точка на наблюдателя. Не ги интересувало същинското пътуване, а само способността на наблюдателя да се проецира напред и назад по протежение на пространствено-времевия континуум. Искам за момент да си представиш този континуум като линеарен. В действителност той не е, но няма да навлизаме в теорията. Така че просто си го представяй линеарен, като... - Пожарникарски маркуч? - Добре, като пожарникарски маркуч. Има критични точки, отнасящи се до зрителя: минало, настояще и бъдеще време. Миналото е лесно, то е затворено и не се променя. Когато пътуваш назад във времето до някакъв обозначен обект, ти виждаш този обект като моментална снимка. Можеш да избереш всяко място, лице, нещо или събитие, свързани с тази снимка, и да го гледаш. Всичко в този момент във времето ще остане до безкрайност. Всяка емоция, болка, мисъл, индивидуалност, ужас, събитие, смърт - всичко остава. Да наблюдаваш миналото е като да отвориш енциклопедия на периода, която обхваща всички релевантни нематериални обстоятелства,

113

цялата естетика. Добре обученият наблюдател може да усеща болка, температура - всичко. Може да го всмуче в момента. Настоящото е също затворено, не можеш да го промениш, можеш само да го преживяваш. - Мел замълча. - Е, Лин ръководи някои проучвания върху възможността да се влияе върху настоящето, но ти няма нужда да се занимаваш с това сега. Рендел и Уилсън експериментирали с бъдещето. Били убедени, че Уилсън може да се придвижва напред във времето, за да наблюдава събития, които още не са се случили. Рендел помолил Уилсън да изследва вероятността на едно бъдещо събитие и Уилсън го направил с висока степен на точност. - Добре, чакай малко. Виж, знам, че не сме говорили за наблюдения в бъдещето, но след като повдигна въпроса... е, не се съмнявам в това, което ми казваш. Но не мога да разбера както той е виждал в бъдещето с каквато и да било точност. Райли ме изгледа косо. - Какво имаш предвид под „с каквато и да било точност“? - Имам предвид просто това - точност! Как можеш да виж даш в бъдещето с някаква точност? Не разбирам как резултатите могат да бъдат валидни. - Продължавам да не схващам идеята ти - каза Мел, сядай ки. - Съжалявам, не разполагам с думите, с които да я изложа. Да видим мога ли да се изразя по друг начин. - Замислих се за миг. — Добре; както аз го разбирам, когато черпим от подсъзна нието, ние в известен смисъл черпим от пространствено-времевия континуум,дотук вярно ли е? - Дотук да. - Значи да гледаме в бъдещето означава да идентифицираме една точка във времето, някъде по протежение на този контину ум,нали? - ДаОтидох при черната дъска и начертах през нея права хори зонтална линия. - Добре, това представлява времето, нали? - Сложих точка в далечния край на линията и я надписах: „А“. - Това представля ва настоящето. - Мел кимна. - Значи, ако дистанционно наблю давам бъдещо събитие, това означава, че подхождам към точка някъде тук сложих точка по средата на линията, вдясно от „А", и я надписах „Б“. - Да кажем, че това представлява тази точка в бъдещето. - Продължавай. - Добре, бъдещето не е затворено, нали така? Нали то се колебае

114

съобразно с променливите, които му влияят? - Не, не е затворено, но ние все пак можем да виждаме напред във времето. - Само че бъдещето е пряко свързано с безброй променли ви. Уилсън може и да е виждал точно в бъдещето, но аз твърдя, че е имало аберация. - Защо? - Защото има твърде много възможности събитията да про варират между „А“ и „Б“. През времето, което ще ни отнеме на писването на доклада какво сме видели там, събитието, което сме гледали, би могло да се промени милион пъти. Райли седеше на стола си, замислено намръщен. - Значи ако аз помоля теб, като наблюдател, да ми кажеш дали ще има покушение срещу президента другия месец, а ти кажеш да, то аз не бива изобщо да го вземам под внимание? Въздъхнах. - Това, което казвам, е, че има шанс петдесет на петдесет да си прав. Със същия успех би могъл да хвърлиш ези-тура. Ето защо цялата тая шайка ясновидци по улиците и по телевизията не печели на лотария и не предпазва президента - защото предсказването на бъдещето е просто гадаене напосоки. - Не, не е гадаене напосоки, те виждат в бъдещето. - Без съмнение, да, те виждат в бъдещето. Но на данните не може да се разчита! Твърде много неща се случват между „А“ и „Б“. Така че, ако някой предскаже покушение срещу президента, според мен това не променя нищо. Тайните служби все така трябва да работят всяка секунда от всеки час всеки ден, сякаш покушението е непосредствена заплаха. Данните, получени от дистанционен наблюдател или виденията на гадателя не би трябвало да променят нищо. Виждах, че Райли иска да се върнем към Рендел и Уилсън, затова казах: - Добре де, ти си професорът, хайде да се върнем към лекцията. Райли се усмихна: - Точно като поставяме теорията под въпрос, ние ставаме подобри в онова, което вършим. Не спирай никога да оспорваш метода или данните; в деня, когато се случи това, можеш със същия успех да започнеш да пишеш научна фантастика, защото това ще е максимумът, който ще извлечеш. Браво!

115

Аз наистина не знаех откъде дойде този мой изблик; просто знаех, че съм прав. Наблюдателите наистина не могат да предскажат с точност бъдещето, те могат само да опишат една снимка във времето, и все пак тя е незасегната от събитията в живота. Райли също знаеше това; просто бе пожелал да знае дали го осмислям. Това беше тест и аз, слава богу, го издържах. През остатъка от следобеда умът ми блуждаеше, зает с въпросите, които бяхме обсъждали. Пътуването през времето имаше своите ограничения и авторите на научна фантастика до един грешаха. Не беше като във филма Назад към бъдещето - човек не би могъл да промени миналото, за да въздейства върху бъдещето. Миналото беше затворено, а бъдещето беше безкраен пожарникарски маркуч, който се полюшва и гъне, непрекъснато се променя и се влияе от неизброими променливи, докато времето пълзи напред. Седмиците минаваха, точеха се дългите часове лекции. Никога не ми омръзна да слушам Мел да говори. Той често съобщаваше необикновени идеи, които свързваше с фолклора или легендите на американските индианци. Беше най-мъдрият човек, когото бях срещал, и аз бях признателен за шанса да се запозная с него. Често се питах какъв би бил животът ми, ако бях подминал този шанс и се бях върнал при рейнджърите - но това нямаше как да стане. Бях стигнал до убеждението, по-силно от всякога, че имам съдба, както всеки от нас. Моята съдба ме беше довела до „Слънчевата струя“ заради определена причина. Една нощ през юни се събудих с остра болка в основата на врата. Разтривайки тила си, аз тромаво станах от леглото и се по- тътрих към коридора; после нещо се стрелна нагоре по гръбнака ми и ме затвори на едно място, неподвижен и скован. Обръщах се като кукла на пръчка, гледайки ту в една, ту в друга посока, докато къщата се пълнеше със сенки и странна светлина. Чух как децата ме викат, уплашени от светлините и присъствието в коридора. От мен ли са се уплашили? - помислих си. Аз ли съм това? Реших да извикам високо, за да заглуша страховете им, но от устата ми излезе рев на звяр. Децата пищяха все по-високо, събудиха майка си, Деби се затича към мен, навличайки пеньоара. Тя се приближи и очите й се изпълниха с ужас. Запищя. Видях една ръка - не моята която сякаш беше закачена за мен, продължение на мен. Тази ръка сграбчи Деби за гърлото; безпомощно наблюдавах, докато звярът, от който бях част, я повлече към стълбите и я метна надолу. През чужди

116

очи видях как от очите и устата й бликва кръв и образува локвичка под главата й. Плюейки и хъхрейки, тя се давеше с кръвта в дробовете си, както лежеше там. Онова, което ме беше завладяло — каквото и да беше то, — се заспуска с мен надолу по стълбите, носейки се без усилие, като призрак. Ръцете сграбчиха врата на Деби и го прекършиха. Децата виеха над мен. Моята форма отново се раздвижи, тя прерастваше в зло и с всеки удар на сърцето си ставах все повече част от нея. Влязох в стаята на Майкъл и го разтърсих за врата, усещайки как тялото му се отпуска безжизнено и натежава в ръцете ми. Хвърлих детето и се обърнах натам, където пищяха другите две. Вън от спалнята и надолу по коридора, движейки се по посока на звука, аз чувствах вкуса на злото и изпитвах мощта и омразата, които го движеха: мерзостта на живата плът и опияняващото усещане за смърт. Стиснах двете живи деца в ръцете си и ги смачках, удряйки смъртта в пода и приветствайки тишината и спокойствието. Неподвижността и красотата на смъртта, и нейните светлина и песен. Бях в мир със силата си. Разбирах необходимостта да убивам. Седнах в леглото, мъчейки си да си поема въздух. Ръцете на Деби бяха върху мен. - Дейвид! Дейвид, добре ли си? Ще се оправиш, вече ти няма нищо. Аз съм тук. Продължавах да се боря за въздух, в гърлото ми не влизаше нищо, сякаш го стискаше формата от халюцинацията ми. Потънал в пот, затреперах. Не можех да говоря, а само да се задъхвам и да скимтя от ужас и болка заради онова, което бях направил. Умът ми беше ясен и буден, и в него непрекъснато отекваше: „Ти уби семейството си... Ти уби семейството си... Ти уби семейството си!“ Разстроен и уплашен, аз се разплаках неудържимо, дока- то Деби ме прегръщаше; тя също плачеше и призоваваше Господ на помощ. Чух я как се моли на глас: „Заповядвам ти в името на Иисуса Христа да се махнеш. Заповядвам ти в името на Иисуса Христа да се махнеш!“ След време, което ми се стори часове, задишах по-нормално. Майкъл, Марая и Даниела се бяха събудили, дойдоха в стаята ни и останаха до зори. - Татко ще се оправи ли? - попита Марая. - Лош сън ли е сънувал? — Да, милинка, татко ще се оправи - отговори Деби, като все още ме държеше в прегръдките си и ме галеше по косата. Лежах, изпаднал в шок, образите все още бяха ясни в ума ми, докато преживявах всяка вледеняваща секунда отново и отново.

117

Децата ми държаха ръцете и помагаха на майка си да разтрива главата ми. Те никога по-рано не ме бяха виждали да плача и не знаеха как да го разбират. Почивахме заедно седем часа. Деби не пусна децата на учи лище и се обади в службата ми, че съм болен. Следобеда прого ворих: — Защо споменаваше името Христово? - попитах Деби. От очите й закапаха сълзи, устната й затрепери. - Защото бях уплашена, а са ме учили да правя това, когато съм уплашена. Защо? Бях завит с одеяло. Придърпах го по-близо до врата си и го стиснах изотдолу. — Не знам. Просто никога не те бях чувал да го правиш, това е. Беше странно. Помогна ли? Деби ме погледна разтревожена: - Странно? Ти смяташ, че да призовавам Божието име е странно? Дейвид, нима си забравил всичко, на което са те учили в училище, в църквата? Какво мислиш, че стана с теб снощи? - Не знам. - Та ти се тресеше като парцалена кукла, пищеше и плачеше! Не знаех какво ти става, нито къде си, но нямаше значение: трябваше ми помощ. Аз вярвам, че Господ го има, за да помага в такива моменти. Затова извиках името му - защото знаех, че Той ще бъде тук да помогне. Ти не знаеш ли това? - Не знам. — Не знаеш? Не знаеш дали вече не вярваш в Него, така ли? Внезапно той вече не е достатъчно актуален за теб? Ако това е, което се случва, ти си обречен. Не знам в какво ще се превърне животът ти. — Не се отричам от Господ, не преувеличавай. - Отвращаваш ме! - Деби се разплака. - Вече не те познавам. Ти не си съпругът ми. Не знам какво си ти - но не си съпругът ми. На следващия ден отидох на работа все още поразтърсен. Не проговорих на никого, а се проправих с чаша кафе път до моето бюро и се опитах да се вглъбя в записките си от лекциите. В хода на лекциите бях подготвял есета, както изискваха прото колите, тоест учебната програма. Всяко есе се четеше от всички оперативни членове на звеното - всички освен Джуди Кеслер, която още се обучаваше. Работата ми беше издържала теста и ми оставаха няколко кратки седмици най-много, докато премина в Първа Фаза обучение.

118

- Готов ли си за днешната бомбардировка? - попита Райли, надниквайки в килийката ми. — Разбира се — веднага ли почваме? - Да. Но да не би да те тревожи нещо, приятел? Изглеждаш ми малко не на себе си; може би не бива да слушаш лекции днес, след като вчера си бил болен. - Не, добре съм, наистина. Искам да работя. Ще дойда след няколко минути. - Ще се видим там. В тоалетната си наплисках лицето със студена вода и се вторачих в непознатата физиономия в огледалото. Деби беше права: променях се бързо и май не за добро. Добрах се до градинската стая, където Мел чакаше. - Имам добра новина - каза той. - Леви харесва как напредваш с лекциите. Иска да ускори прехвърлянето ти в Първа Фаза. Мисля, че имаш около три седмици лекции, но ще започнем първата ти сесия от Първа Фаза другия понеделник. Как ти звучи? - Не мога да повярвам - това е супер! Кой ще ме обучава? - Катлийн. Ще я харесаш, тя е свястна. - Човече, това е страхотно! - Ала вълнението се отдръпна от лицето ми, като си спомних случилото се преди две нощи. - Ето, пак гледаш така - рече Мел. - Какво има? Всичко ли е наред у вас? - Да, всичко е наред. - Освен? — Освен че по-предишната нощ пак имах халюцинация. Ужасна! — Ръцете ми затрепераха. - Мел, във видението аз извих цялото си семейство. Какъв човек е този, който си представя гакива неща? Обичам семейството си, повече от самия живот как мога да се виждам, че хладнокръвно ги убивам? - Олеле! - Мел вдигна длан, за да спра. - Знам, че те е разгърсило, обаче знам защо, има обяснение. — Много бих искал да го узная. Деби много би искала да го узнае. - Е, не е толкова просто. Няма да седя тук и да ти поднасям решение на проблема. Не съм и сигурен, че бих могъл, но даже да можех, нямаше да го направя. С времето сам ще го разбереш. Трябва само да дочакаш, докато времето дойде. Не започвай да се бичуваш заради това. Знам, че ти е изкарало акъла, и мислиш, че си пълен гад, щом си си представял такива неща, но не си. За момента ще зарежем

119

тази тема, обаче запомни: скоро ще откри еш, че нищо на този свят не е онова, което изглежда. Има пара лелни светове, което постоянно се допират и пресичат с нашия, и има свят на измамните образи. Точно с тях си имаш работа сега! Просто помисли върху това, което ти казах, и забрави всич ко друго засега. Имаш да вървиш дълъг път. Окей? — Окей. Благодаря ти за съвета. - Почувствах облекчение, като узнах, че случилото се има обяснение, но ме уплаши мисъл та, че съществува група и дори цял свят от същества, отговорни за моите илюзии. Едва се сдържах през почивните дни. Трудно ми беше да запазя емоционален контакт с Деби; искаше ми се да можех да споделя вълнението, което изпитвах, но тя още не беше готова да го чуе. В понеделник тръгнах рано за работа. Когато Мел пристигна, той веднага дойде при моето бюро < чаша от ужасното си кафе. - Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Не е късно да се откажеш. — Как не! След като изтърпях скучните ти лекции, мислиш ли, че ще изтърва най-хубавата част? Кога започваме? - Ами още не съм говорил с Катлийн, но теб те има на дъска та за Стая Две в 8.30 часа. Значи имаме към четирийсет минути да ти вържем жиците и да те подготвим. Отидохме до другата сграда и Мел сложи електродите на главата ми. Отведе ме до стаята за КДН и ме скачи с пулта на водача. — Ще бъда в стаята за водачите, след като дойде Катлийн. Как се чувстваш — нервен, а? - Иска ли питане! - отвърнах аз. - Направо нямам думи. Катлийн пристигна десет минути преди началото на сесията. — Ще те оставя да се настроиш десет минути, преди да дойда пак. Ще бъда в стаята при Мел, ако ти трябвам, натисни бутона. Въпроси? — Не, май не - поне сега нямам. - Добре. Почвай, настройвай се, идвам след няколко мину ти. О - и успех! Ще се справиш отлично. Заслушах една от фокусните касети, която ми бяха дали, за да ми помогне да се отпусна. Записът носеше както слухово различими, така и подсъзнателни послания; някои тонални честоти на него бяха създадени специално за улесняване на сливането между в илните от лявото и дясното полукълбо на мозъка. Това помагаше на наблюдателя да се озове в изменено състояние на съзнанието. Докато

120

се успокоявах, чувах как тоновете на механизма за биофийдбек озвучават текущата дължина на вълната на мозъка ми. Целта беше тета-вълна; аз в момента функционирах на бета. Катлийн дойде точно десет минути след като беше излязла. - Нагласи си стола за сесията. - Е, божичко — помислих си аз, — от десет минути съм тук и вече съм прецакал нещата. - Заопипвах ръчката, нагласявайки е гола в положението, което мислех, че искам. Но като се повъртях на седалката, реших, че не ми харесва. - По дяволите! - възкликнах аз. - Така ли искаш да ти е столът? - попита Катлийн. - А бе изобщо не знам дали го искам полегнал, изправен, твърдо изправен или над нивото на масата. Как трябва да е? Катлийн се засмя: — Просто го направи да ти е удобен. Достатъчно високо, за да могат ръцете ти леко да почиват на масата. Това ще ти помогне за идеограмата. Докато се борех със стола, Катлийн сложи до мен тесте бяла хартия. Извади един лист и грижливо го сложи точно по средата пред мен. Аеко затъмних лампите. Както ми беше обяснил Мел, щях да получа комплект координати — произволни числа, прикрепени към обекта. Когато получех числата, щях да ги запиша в реда, в който ми се дават, п след като запишех числата, ръката ми щеше да произведе така наречената идеограма. Идеограмата не беше нищо друго освен автономен отклик на обекта в матрицата. С други думи, идео- грамата идваше от подсъзнанието и по някакъв начин описваше обекта. Как ставаше това бе част от пространните и обремени- телни лекции на Райли. - Веднага щом си готов - каза Катлийн. - Как ще разбера кога съм готов? Искам да кажа, сега се чувствам готов. — Ще разбереш, че си готов, когато почувстваш да те обзема умиротворение и топлота. Когато почувстваш това, допри химикалката до хартията и аз ще ти прочета координатите. Разбра ли? - Разбрах. Благодаря. - Опитах се да броя обратно наум, както ме бяха учили. Затворих очи, отпуснах се. Звучаха слухово различимите тонове на механизма за биофийдбек - най-напред бързо, после забавено... забавено... променяйки тона към алфа вълни. По-бавно... по-бавно... по-бавно... най-сетне и равният тон, обозначаващ тетавълните. След секунди чувствах, че сякаш нямам ръце и крака; това бе центровано, умиротворено усещане. Съзнанието ми не долавяше в

121

стаята нищо, само дишането на Катлийн. Чувах как сърцето й бие и как кръвта тече през вените й. Главата ми клюмна и ръката ми бавно наклони писалката към листа. Веднага щом го докосна, Катлийн съобщи първия набор координати. Аз й ги повтарях, докато ги записвах. Когато стигнах до последния знак, зачаках... и чаках... и чаках. - Мамка му - с отвращение метнах писалката на масата. - Защо не се получи? Защо нямаше отклик? - Надявах се Катлийн да може да отговори. - Всичко е наред, ще стане. Само без паника. Дай да починем и глътнем малко свеж въздух. Напиши на листа „прекъсване“ и сложи отстрани в колко часа. Направих както ми каза, но не исках да почиваме; исках нещо да се случи. Изключих се от конзолата и последвах Катлийн извън стаята, на слънце. - Не разбирам - въздъхнах аз. - Бях точно където исках да бъда; това трябваше да стане, аз трябваше да получа идеограма. - Дейвид - отвърна спокойно Катлийн, - не можеш да насилваш идеограмата. Ти постъпи точно както трябва; щом идео- грамата не идва, просто обявяваш, че не е станало, и искаш пак координатите, или правиш почивка, както правим сега. Ще стане, вярвай ми. - Май съм очаквал да се случи нещо по-отявлено. Може би съм мислел, че нещо ще улови ръката ми и ще я прокара по хартията. - Не се разочаровай. Виж, ето какво всъщност става: подсъзнанието ти търси начин как да говори на съзнанието ти. Не забравяй, че те са говорили помежду си малко или изобщо не са говорили през целия ти живот. — Тя се поколеба. - Физически живот искам да кажа. Двете трябва да се научат да общуват. За- гова е цялото обучение. А сега да се върнем и да пробваме пак, какво ще кажеш? Върнахме се в стаята и аз пак си нагласих стола. Катлийн каза: - Искам сега да напишеш „повторен опит“ веднага под „прекъсване“. Сложи и там в колко часа. Съобщи ми, когато си готов. Започнах отново да броя, като усещах, че се плъзгам все понадолу и по-надолу, докато стигнах отново до измененото < ъстояние. Забелязах, че този път стана доста по-бързо. Когато химикалката ми докосна листа, Катлийн отново ми даде координатите. Тялото ми сякаш се движеше с охлювна скорост, почти като в забавен каданс. Когато записах последната цифра, ръката ми бързо драсна няколко черти върху листа. Вдигнах очи, полузашеметен: - Идеограма!

122

Катлийн не се усмихна, само попита: - Дело на човека ли е, или е нещо естествено? Опитах да се съсредоточа върху въпроса й. От някъде дълбоко вътре в мозъка ми мрака започнаха да оживяват картини сякаш някой включваше лампа. Накратко, имах чувството, че падам в ярко осветен тунел; после усещането рязко прекъсна. Го се връщаше и пак изчезваше, отново и отново, като винаги след него идваха и образите: бледи образи на искрящо бяло вещество, кафяви ръбати предмети и зеленикави кръгли неща като звезди... не, като снежинки. Образите преминаваха покрай мен, все едно летях и гледах от разстояние може би няколко инча над повърхността на нещо. Чувствах по лицето си студ, а на гърба ми беше топло. Като вдигнах поглед нагоре, ми се стори, че зърнах блестяща светлина, като слънцето, но насочих отново вниманието си към повърхността. Сега знаех отговора. - Не, не... не е дело на човека. - Какво е, Дейвид? - Издига се рязко нагоре. Естествено нещо е - аз просто обличах в думи възприятията си за образите, преминаващи пред мен. Определено естествено. — Проследи идеограмата и ми го опиши. — Издига се рязко нагоре, образува връх, спуска се рязко нагоре... естествено е... — Умът ми нареждаше парченцата на мозайката. Студеното искрящо бяло вещество - може би сняг? Кафявите ръбати предмети и зеленикавите снежинки - скали, покрити с лишеи? — Това е планина! - викнах аз, смаян от откри тието. - Планина е, нали? Катлийн си записа някои неща, без да вдига поглед; после протегна ръка назад към подиума и намери папката с фийдбека. - Смята се, че трябва да те оставя да си напишеш резюмето, преди да видиш това, но ще наруша протокола, само за този път. - Тя подхвърли плика през масата към мен. Поколебах се и после отворих плика. Хладна тръпка преми на през гръбнака ми, когато се загледах в снимката вътре. - Фуджисан! - И ти беше точно там - какво ще кажеш, а? - Катлийн сега се усмихваше от ухо до ухо. - Добре, върни ми папката и върви да си пишеш резюмето. Леви ще иска да го види преди края на деня. Ти се представи страхотно! Никога не бях виждала някой да хваща образите, които ти хвана: беше великолепно! Катлийн излезе от сградата и се запъти към офиса, но аз седях в стаята дълго време и мислех. Накрая, поклащайки глава, промърморих под нос:

123

- Трябва да е просто късмет! Как да е нещо друго? - Късметът тук не играе! - Бях забравил, че Мел е в стаята на водачите. - Не забравяй, че винаги някой слуша, затова дръж коментарите за себе си. Хей! Страхотна сесия, мамка му! Ще се видим в офиса. - И той просто си тръгна. Казах си на ум: „Нико га не вирвай нос на това място“. Имах чувството, че преди миг светът е открил пред мен най тъмната си тайна. Както стоях сам в стаята, гледах втренчено иде грамата и си припомнях усещането, което бях изпитал. Бел Леви се бе оказал прав: животът ми никога вече нямаше да е същият. Не бях се отървал изцяло от лекциите на Мел. През следва щите три седмици се озовавах ту в класната стая, ту в стаята за наблюдение. Леви май провеждаше с мен експеримент, опитвай ки нови протоколи и комбинации от процедури, за да провери дали може да ускори процеса на обучение. Беше юли 1988 г., обу чавах се от почти шест месеца и вече имах близо двайсет и пет сесии координатно дистанционно наблюдение зад гърба си. Кат- \ийн и Мел бяха великолепни наблюдатели, тяхното умение бе прилепчиво - през цялото време ставах все по-добър. Все така имаше куп неща, които не разбирах; до момента не бях имал задачата да разговарям с водачите, и не можех да се придвижвам в района на обекта. Много от лекциите засягаха тези въпроси. Бях имал още няколко кошмара, но нито един така отврати- гелен, както онзи с избиването на семейството, и към момента се чувствах доста уверен в себе си. Да де, все така имах съмнения относно това как и защо става тази работа, ала едно беше сигурно: получаваше се. - Дали ще си готов след 5-10 минути? — попита Мел. - Забравих да погледна дъската. По кое време ще трябва да съм в сесия? - Записан си за девет нула нула, водя те аз, а Катлийн е в стаята на водача. Случайно да си погледнал обозначението на обекта на дъската? А така - не си си направил труда, нали? Изтичах към дъската. Ето го, там беше голямото „О", гледаше ме право в лицето. - Браво! Оперативна! Е това е! Мел се усмихна: - Аз знаех, но ти не знаеше. Следващия път гледай да провериш на дъската. Ще се видим след петнайсетина минути, за да те закача и подготвя.

124

В стаята за наблюдение Мел нагласи папката с обекта и плъзна към мен лист хартия. Аз си нагласих стола, намалих осветлението и започнах. Сверявайки с монитора на биофийдбека, трябваше да попадна на собствената си желана честота на мозъчната вълна. Сега вече това ставаше бързо; след няколко минути бях го- тов. Взех химикалката, очите ми се затвориха. Главата ми клюмна, мч ато изпаднах дълбоко в изменено състояние на съзнанието. - Когато си готов, Дейв - рече Мел. - Веднага щом химикал- ката ми докосна листа, той прочете координатите: - Нула едно четири три едно едно... едно едно три две едно едно.’ + Без да навлизаме в подробни обяснения относно координатното дистанционно наблюдение, координатите, матрицата и така нататък, нека само

Ръката ми подрипна напреко на листа и надраска идеогра- ма. — Разшифровай я. Извърнах глава и вратът ми изпука, когато допрях отново химикалката до идеограмата. Сондирах я методично, плъзгай ки се все по-дълбоко и по-дълбоко в етера. Времето почти беше спряло. Усетих как се издигам в тъмнина, далеч от масата и ста ята. Нагоре, нагоре... Опитах се да се ориентирам какво съм и къде съм. В ушите ми нещо свистеше, като преминаващ студен вятър. Чувствах се сляп, изгубен, безпомощен и изстинал. Точи ци светлина се фокусираха като звезди в черна мъгла. В космоса ли съм? Трябва да стигна до обекта. Не мога да пропусна обекта. „Звездите“ внезапно се размазаха в хоризонтални потоци светлина. Усетих как ускорявам, все по-бързо и по-бързо, и как

кажа, че числата, приписвани на даден обект, са непоследователни - те се генерират и приписват произволно. От какво, откъде и как идват е без значение. Обаче, веднъж приписани на обекта, те стават адрес на този обект (където и да се намира той) в матрицата на ума. Тази теория води началото си от концепцията на д-р Карл Юнг за „ко лективното подсъзнателно“ на човешкия ум. Ако индивидът познава обекта или аспекти от обекта, и приписва към обекта някакво число, то - на теория - числото или числата ще представляват адрес на този обект (или на познанието за него, или на концепцията за него). Тези координати правят обекта достъпен за всеки човек, способен да се озове в изменено състояние и да потърси този конкретен адрес. На теория - и на практика, - ако получа координати 12345 67899 в понеделник и тези координати са

125

приписани на чувал с ориз, аз би трябвало да опиша чувала и онова, което го обкръжава. Ако Мел получи същите координати във вторник, той също би трябвало да опише същия чувал с ориз. Ако Лин получи координатите след година, считано от днес, той би трябвало да може да опише същия (вече плесенясал) чувал с ориз. Виждате, че числата имат съвсем малко значение. По-рано са били наистина действителни координати: декартови, по проекцията на Меркатор и дори географска ширина и дължина. С течение на времето станало ясно, че няма нужда числата да заковават местонахождението върху някаква „точка от земната повърхност“. Всъщност такива координати могат дори да ограничават търсенето в известно отношение. Координатите станали компютърно генерирани числа, приписвани на конкретни обекти без до пълнителни съображения.

падам към обекта все едно през тунел от светлина. Скоростта ми предизвика отделяне на топлина и аз стиснах очи и юмруци, очаквайки, че ще се запаля, но това не стана. Погледнах в посоката, в която се спусках, и там, мержелеейки се в края на тунела, се движеше поле от тъмносиня мъгла. Пронизах го с пълна скорост и преминах в някаква друга среда. Сега въздухът беше по-топъл, а аз чувствах, че по-добре владея положението. Без да предупреди, един глас нахлу в светилището ми: - Дейвид? - Беше Райли. Опитвайки се да говоря посредством фантомното си тяло, аз найнапред се задавих. А после стана - сякаш бях правил това цял живот: - Мел, много е странно! Era ти, чу ли: аз проговорих! - Знам, че е странно, Дейвид, но се справяш отлично. Опи- тай да се стабилизараш и ми кажи какво виждаш. - Да се стабилизирам ли? Стига бе, какво трябва да правя, да се държа за нещо ли? - Около мен хлуеше топъл въздух; пропъл- тя бяла мъгла, която блокира зрението ми. - Просто се отпусни, Дейв. Ориентирай се къде си. Остави се да намериш обекта. Просто мисли за обекта. - Приятелят ми се стараеше максимално да ме направлява и да ми помага да владея положението. - Това е невероятно, Мел - обади се Катлийн по интеркома. Той се билоцира само секунди след като получи координатите. Никой досега не го е правил толкова бързо. Мел отвърна: - Да се надяваме, че не е просто късметът на новака. Знаеш ли, той блуждае там, но мисля, че мога да го доведа до обекта доста скоро. - Той отново насочи вниманието си към мен: - Какво виждаш, Дейв? - Аааа... мъглата се вдига... нахлуват всякакви образи... май съм

126

пред някаква сграда... - Опиши ми я. Борех се да остана стабилен, но не преставах неволно да се движа около онова, което смятах, че е обектът. - Трудно е, много неща влизат и излизат. Объркващо е. - Това е само зрителен шум. Не му обръщай внимание. Просто се съсредоточи върху обекта. - Мисля, че го виждам... Прилича на стара сграда, май е направена от камък. Да, от камък е. Виждам прозорци и... Чакай малко! - Какво? Засмях се: - Все не мога да му хвана цаката. Секунда стоя спокойно, а после се издигам два инча над земята и зяпам тротоара. - Ще му хванеш цаката. Просто се съсредоточи върху това да се изправиш и да се върнеш при обекта. Райли и аз се трудихме, докато не успях - съсредоточавайки мислите си във визуални схеми - да овладея движенията си във фантомно състояние. Ако исках да стоя прав, аз мислено се виждах как стоя; по същия начин, ако исках да се придвижа вляво или вдясно, аз си представях как се обръщам натам. - Мел! Схванах го! Както гмуркачът си представя гмуркане- то от платформата, преди да го изпълни - в основата си той се премества зрително от едно място на друго. - Точно така. И няма как да ти го преподадем иначе, освен ти да го изпиташ по този начин. - Страхотно! - Експериментирайки, аз се изстрелях право нагоре във въздуха, докато не се озовах сто метра над сградата. - Сега съм над сградата; как да вляза вътре? - Ами по същия начин, както всичко друго. — Вратата ли използвам или какво? - Не, просто проникни през покрива и ми опиши интериора на сградата. Загледах билото на покрива и се съсредоточих за кратко; фантомното ми тяло се устреми надолу. Зажумях, когато покривът мина през мен, но усещането не беше нищо повече от мек въздушен тласък, като мека ударна вълна или сътресение при детонация. Вътре в сградата обстановката ме обърка. - Виждам куп боклуци. - Емоциите ми започнаха да се борят с

127

онова, което възприемах сетивно. - Мел? - извиках аз. - Мел? - Да, Дейв. - Пак съм леко объркан. Мога да ти опиша стаята, но долавям и нещо по-дълбоко, нещо емоционално. - Кажи ми първо за сградата; после ще преминем към другите аспекти. Бавно се завъртях на триста и шестдесет градуса в центъра па стаята. - Виждам дървен под, шкафове и сандъци, покрити със стъкло. Мисля, че тук има оръжия. Да, точно така, заобиколен съм с оръжия. Райли се усмихна и продължи да си води бележки. - От тази стая излизат по-малки стаи. Тя изглежда като да | централната стая в сградата. Има много предмети от дърво и метал — смесена конструкция, не разделна. - Обясни това. - Искам да кажа, че предметите са направени от дърво заедно с метал. - Това дали са големите предмети, които описа преди малко покритите със стъкло? Или тези предмети свързани ли са по някакъв начин с онези? Затрудних се да отговоря. - Свързани са... Едните влизат в другите, но не разбирам как или защо. - Какво друго можеш да ми кажеш за мястото? - Ами има емоционално излъчване. - Добре, да изследваме това. Кое е толкова силно, че избива и стига до теб на емоционално равнище? Затворих очи и се опитах да абсорбирам невидимите аспекти на мястото. Образите и емоциите най-напред се точеха на оскъдна струйка, а после изведнъж ме заляха: - Господи! Боли! - Боли? - Е, не точно. Искам да кажа, от това ми прилошава на стомаха повече от каквото и да било друго. - Кажи ми какво изпитваш, Дейв. Фантомното ми тяло падна на колене, докато физическото ми тяло неконтролируемо се свлече върху масата. - Това място е препълнено със смърт - изхлипах аз. - Всичко тук мирише на смърт и има вкус на смърт. - Докосни някой от предметите и ми кажи какво чувстваш и

128

виждаш вътре в себе си. Протегнах ръка към един предмет близо до мен. — Виждам мъж, който върви. Той е мръсен, оплескан с пушек и кръв. Мирише като животно! Има дълга коса и дълга брада, движи се в редица заедно с много други мъже съвсем като него. - Замълчах. — Той е войник. - Какъв войник? — Не знам. Мисля, че е стар. Той е... времето му е минало. Него вече го няма... изчезнал е. Виждам нещо от миналото, нали? Райли се облегна назад в стола и пое дълбоко дъх. - Окей, Дейв, искам да се върнеш. Зарежи всичко и се прибирай. Задишах учестено, ситни капчици пот избиха по челото и ръ цете ми. Мускулите ми неволно се гърчеха и играеха, докато фан- томното ми тяло отново пропадаше през тунела от светлина. Виждах Мел през очи, които не можех да контролирам. Беше страшно - като ужасяващия кошмар, който бях сънувал преди месеци, - да гледам Мел през чужди очи. Но след няколко минути можах да вдигна глава и да си фокусирам погледа. Когато зрението ми се проясни, видях Мел да седи пред мен и да се усмихва. - Добре ли си изкара? Разтърках очи и избърсах лицето си с ръкав. - О, страхотно! Къде бях впрочем? И защо имах чувството, че гледам през друг чифт очи? - Ти ще ми кажеш. Искам да отидеш в градинската стая и да си напишеш резюмето. Катлийн и аз ще дойдем след двайсетина минути. Окей? Кимнах, но като се изправих, взех да се олюлявам. Трябваше да хвана масата за опора. — Мамка му! - Ще се оправиш след минута-две. Това беше първата ти истинска билокация. Обикновено те идват малко нанагорно в началото... всъщност винаги идват нанагорно. Двайсет минути, градинската стая. - Окей. - Чувствах се отвратително, все едно имах махмурлук или грип. Краката ми се подгъваха, идеше ми да повърна. Чувах как Катлийн и Мел се поздравяват в стаята на водача през коридора, но не долавях ясно какво казват. В градинската стая седнаха в противоположните краища на масата и ме загледаха изразително. Прищя ми се да кажа: „Не съм го направил аз!“ - каквото и да беше това „го“. - Така, да чуем какво си възприел — каза Райли.

129

Хвърлих бърз поглед на бележките и скиците си и зачетох: — Обектът притежава аспекти на както старо, така и ново. Това е каменна сграда, приютяваща множество предмети. Тези предмети определено някакъв вид оръжия, — имат военна стойност. Повечето са направени от дърво и метал. В сградата има много стъкло, плюс дървени подове, килими, стари мебели и така нататък. Обектът изглежда почти като дом. - А мъжът, когото видя? - попита Райли. - Стигам и до него. По стените има картини и плакати, всичките отразяващи някаква борба. Представени са герои, негодници и жертви. Човекът, до когото се доближих, е бил войник. Казах «бил», защото изпитах ясното чувство, че е мъртъв. - От какво изпита това чувство? - каза Райли. - Не знам, просто това почувствах, когато го погледнах. Беше целият оплескан, мокър и мръсен, можех дори да го помириша. Но нямаше сърце, нямаше душа - все едно гледаш филм. Има ги всички физически признаци на чувство, а като погледнеш вътре — нищичко. Просто празна рамка. — Оставих записките на масата и погледнах Райли и Катлийн. - Окей, къде ми е фийдбекът? Мел издърпа папката с обекта изпод купчината книжа пред себе си и я плъзна през масата. Грабнах папката и трескаво я разгърнах. - Музей?! - бях съкрушен. - Пратил си ме в музей на Гражданската война? Мислех, че ми даваш оперативен обект. — Хвърлих папката обратно на масата. - Музей! Era ти! - Я се успокой - каза Райли. - Трябваше да сме сигурни, че можеш да се справиш с нещо просто, преди да ти възложим трудно. - Абе защо не ми каза, вместо да ме оставяш да си мисля, че съм готов за оперативни цели? Отговори ми Катлийн: - Искахме да видим дали ще имаш проблем, ако си мислиш, че отиваш на оперативна цел. Съжалявам, че те заблудихме, но трябваше да знаем. Колкото и да бях вбесен, трябваше да се съглася. - Разбирам. Просто е леко неприятно, като не знам, че ме водите за носа. — Трябваше да го направим. Съжалявам - отвърна Мел. - Добре де... Сега накъде? - Преди да тръгнем нанякъде въобще, искам пак да погледнеш папката с обекта — отговори Мел. — Не отхвърляй свестен фийдбек само защото не е онова, което си очаквал. - Той пак метна папката в

130

скута ми. - Отвори да видим колко добре или зле си се справил. Отворих наново папката и внимателно я проучих под бдителните погледи на менторите ми. - Хммм, доста интересно. - Нали? - каза Райли. - Съзнаваш ли, че ти беше в района на обекта секунди след като получи координатите? А ако това не ти стига, погледни описанието какво си намерил там. «Сграда», каза. Ами да, този музей със сигурност ми прилича на сграда. «С аспекти на както старо, така и ново», каза. Катлийн, притежават ли музеите стари неща, както и нови? - Да - ухили се тя. - Ясно, разбирам. - Виж, Дейв - каза Райли, - ти стигна до обекта почти мигновено. Събра информация, която щеше да разцепи обекта открай докрай, ако това беше оперативна мисия. Видя оръжия там, където имаше оръжия. Допря се до войник на Конфедерацията, мъртъв над сто години. Ти улови всеки важен аспект на обекта. Какво те мъчи? Смутих се. - Извинете ме. Заслужавам всичко, което ми сервирате. Мел се изсмя весело: - Бих казал, че днес заслужаваш почивка - като например обяд в «Макдоналдс». Аз черпя. - Ти май не ядеше бърза храна. - Е, днес ще направя изключение. Катлийн, ти идваш ли? - Не, вие вървете. Аз си нося обяд от къщи. — Да, и затова ще живееш по-дълго и от двама ни. След обяда Мел обеща да ме изпрати на истински оперативен обект. Заех позиция в стола и се вързах към контролното табло, за да започна процеса по настройването. Изпразних съзнанието си и забавих пулса до около 32 удара в минута. Без Райли да ми подсказва този път, аз вдигнах химикалката, готов да запиша координатите. Казвах ги на глас, докато ги записвах, и когато записах последната цифра, дясната ми ръка политна, оформяйки бърза идеограма с груби кръгови очертания. — Добре, хайде сега я разшифровай — чух успокояващия глас на Мел. Докоснах идеограмата с химикалката; физическото ми тяло хлътна в стола и аз отново «се отделих». Намерих се сред звездите,

131

където се завъртях в пространството с разперени ръце и крака. Този път ставащото ми причиняваше по-малко диском- форт. Когато се изправих вертикално, светлините на звездите се размазаха в хоризонтални ивици. Почувствах се зареден с електричество; по кожата си усетих гъдел и парещи боцкания, а фантомното ми тяло изстина като лед. Усещах крайниците си и ми се щеше да ги разтрия, за да ги юсъживя и постопля - но нямаше нищо физическо, което да разтривам. Почувствах как се издигам все по-високо и по-високо, и затворих очи, за да абсорбирам това усещане. Внезапно спрях да се движа нагоре. Почувствах как небрежно се преобръщам наляво, все едно правя циганско колело, и после се устремих надолу но тунела от светлина. Засилих се към обекта, все по-бързо и по-бързо. Тишината на етера прерасна в силен рев, все едно бях подал глава от реактивен самолет по време на полет. Опитах се да си закрия ушите, но все така не владеех крайниците си. Когато най-сетне отворих очи, аз се видях как падам към странната светлина и вътрешно се стегнах за сблъсъка. Изпитах въздушен удар, последван незабавно от тишина. Бях стигнал. - Не мога да се движа! Не мога да се движа! Все едно съм заседнал в меласа! - завиках аз. Усещането беше парализиращо: обездвижваше ме нещо, което не виждах. - Дейв, успокой се и опиши какво виждаш. Знаеш ли къде си? Аз се разкашлях, взех да се давя и да махам хаотично с ръце. Отметнах глава назад, раззинах уста за въздух и свобода, имах чувството, че се боря за живота си. Изтървах химикалката. - Дейвид! Дейвид! Набери малко височина! Издигни се над обекта, Дейвид. Издигни се! - чувах как Мел вика и се опитах да направя точно това. Раззинал уста за въздух, кашляйки, аз се метнах назад в стола и вдишах дълго, хъхрейки като гмуркач, който се е издигнал на повърхността прекалено бързо. Бях обзет от страх, ръцете ми се бяха свили в юмруци, от мен се лееше пот. Опитах се да си възвърна равновесието. — Какво... стана? Мисля, че Мел знаеше какво е станало, но първо трябваше да ме стабилизира и да ме накара да опиша какво виждам. - Дейв, трябва да ми кажеш какво виждаш. Трябва да се овладееш, да се отърсиш и да се върнеш към мисията. Почувствах увереността в твърдия му тон. Взех се в ръце и се опитах да се съсредоточа върху обекта. След няколко, както ми се стури, минути се бях се успокоил достатъчно, за да заговоря отново. - Хъъъ... - преглътнах силно, - виждам стъклиста повърхност

132

под себе си. - Стъклиста, тоест равна и гладка? - попита Райли. — Не, гладка и равна е, но има някаква текстура на повърхността. - Колко е голяма? Завъртях се в бавен кръг над равнината. - Простира се докъдето ми стига погледът във всяка посока, но е трудно да се каже, понеже някаква мъгла ми пречи да виждам. - Горе-долу на какво разстояние можеш да виждаш? - Ами около двеста-триста метра. - Помириши въздуха, Дейв, и ми кажи на какво мирише. Затворих очи и поех дълбоко дъх. - Мирише на море, съвсем като море! В гласа на Райли се чувстваше облекчение: - Да се върнем към мисията. Това, което виждаш, не е обектът; трябва да намериш обекта. Затворих очи и се «заслушах» да чуя нещо, да уловя някакво възприятие, което би могло да ме отведе до обекта. Някъде в мъглата усетих вибрация, тонът й бе постоянен, отекваше в главата ми. - Усещам вибрация и мисля, че мога да открия източника. - Добре. Придвижи се нататък. Вибрацията ставаше все по-силна и интензивна с всяка следваща секунда. За миг спрях, за да се ориентирам по-добре, като висях във въздуха над стъклистата повърхност и слушах. Звукът и вибрацията се увеличаваха. Обръщах се от една страна на друга, все така със затворени очи, напрягайки се да се ориентирам какво издава звука. Вибрацията скоро стана толкова интензивна, че разтресе цялото ми тяло. После Мели ми каза, че видял как ръцете ми върху масата треперят. Звукът нарасна до рев и аз отворих очи, за да видя как към мен се задава тъмна планина от стомана. Тя ме връхлетя челно, изскимтях, ала фантомното ми тяло премина през стоманата. Зашеметен, но невредим, аз се хвърлих към стоманената планина и се опитах да я настигна. След няколко секунди изравних скоростта си с нейната, като летях стотина фута над нея. Мъглата я закриваше, тъй че се спуснах, за да виждам по-отблизо. - Виждам голям метален предмет, който се движи бързо през стъклистата повърхност. - Опиши го. - Ъъъъ, има странна форма, от единия край е ъгловат, от другия

133

закръглен. Закръгленият край е отпред - или поне това е посоката, в която се движи. Предметът е покрит с кутийки, тръби и подобни... да видим... и има две основни характеристики, които забелязвам. - Кои са те? - попита Райли. - В центъра на предмета има голяма кутия, покрита със стъкло откъм закръгления край. Мисля, че притежава някакви контролни характеристики. А откъм четвъртития край има един, два, три цилиндъра, дълги по пет-шест ярда. От тях излиза някаква сила, но не мога да различа каква - искам да кажа, не виждам каква е. Невидима е за мен. - Можеш ли да ми кажеш колко бързо се движи предметът? - Не мога, не знам как да измеря скоростта му. - Предположи. — Хммм... ами, предполагам, около четиридесет или може би петдесет мили в час. — Добре, искам сега да се върнеш. Прекъсни контакта и се прибирай. - Ида! Връщането ми отне няколко минути. Този път последствията от сесията бяха по-малко сурови, въпреки че се чувствах слаб и ми беше проблем да се съсредоточа - сякаш все още бях прикрепен към обекта по някакъв начин. Продължавах да прекосявам прага, влизайки в етера и излизайки от него без какъвто и да било контрол върху процеса. След малко този симптом мина, но щях да го изпитвам при всяка сесия. Узнах, че ако наблюдателите работят повече от два пъти дневно, трябва да ни карат вкъщи. Не бяхме пригодни да караме сами, вероятността да се хлъзнем обратно в етера беше прекалено голяма. Райли отиде в стаята на водачите и говори с Катлийн, като се върна точно когато ставах кохерентен. - Остани тук и си пиши резюмето; веднага щом си готов, ела в градинската стая. Катлийн и аз ще те чакаме там, става ли? - Разбира се. - Добре ли си? - Чувствам се малко слаб, това е. Ще се оправя след минута- две. Райли излезе от стаята и се срещна с Катлийн във фоайето. Чух ги да си говорят: - Е, какво мислиш? - попита Райли. - Бърз е, най-напред. Но не само това, ами е и прецизен. Двамата влязоха при мен; аз тъкмо ставах от масата.

134

- Давай, почвай да си пишеш резюмето - рече Райли. - Може да изполваш градинската стая, а ние ще дойдем след няколко минути. — Чакай малко! Вие двамата обикаляте наоколо и говорите за мен, все едно въобще не съм в сградата. Само че съм, и ако ще говорите за мен, имайте порядъчността да ме включвате в разговора. Та: къде съм сбъркал? - Виж - каза Райли, - никъде не си сбъркал. Исках само Катлийн да види какво си ни оставил на масата. Погледни на масата пред Дейв. — Мел посочи няколко локвички течност върху плота. Бях ги изкашлял, когато се давех в началото на сесията. - Какво е това? - попита Катлийн, без да изважда ръцете си от джобовете, но навеждайки се да погледне отблизо. Райли погледна мен. - Ти къде смяташе, че се приземи най-напред? Не му мисли много, просто го изречи, кажи ни на какво ти приличаше. — Ами не можех да дишам, имаше голям натиск, а средата около мен беше гъста и сковаваща. Когато ми каза да се издигна, така и направих, и можех да дишам и да се движа. — Да, ама не беше толкова просто, нали? От гъстото нещо ти се закашля и задави. Имаше защо да не можеш да дишаш. Какво е било? Погледнах Катлийн, но тя отвърна безизразно на погледа ми. - Не знам. Честно, не знам. — Ти се приземи под вода, нагълта вода и се задави. Плюеше, все едно се давиш. Беше невероятно! - Глупости! Не бях наистина във водата! - Не, не беше наистина във водата. Но физическото ти тяло реагира на онова, което фантомното ти тяло изпитваше в района на обекта. Това е част от билокацията и ти я усвояваш много бързо, което е страхотно. Лошото обаче е, че нямаш достатъчно опит да я разбереш, да й реагираш и да се справиш с нея бързо - а това може да е опасно. Топнах пръст в една от локвичките и го подуших. - Да не е морска вода? - Не, не е - отговори Райли. - Но е течност, която излезе от теб, а това е достатъчно. Катлийн не каза нищо. Още веднъж погледна отблизо течността и последва Райли в градинската стая. След няколко минути при двамата отидох и аз с бележките и скиците си. Райли заговори:

135

- Е! Разкажи ни какво видя. Изсмях се нервно: - Ами аз повече вкусих, отколкото видях, най-напред. И да го изкашлям си беше страшничко. Разбирам, че съм бил в някаква вода, но нямам представа къде. - Балтийско море - отвърна Катлийн. - Наистина ли? - Наистина. Кажи сега за предмета. — Ами беше направен главно от метал, беше предимно сив, макар че имаше и доста черно. Смаяха ме трите цилиндъра върху четвъртития му край. Те бяха източник на вибрацията, за която съобщих, и изглежда бяха нещо като мотор или двигател. — Имаше ли там хора? - попита Райли. - Не видях, но не съм и гледал. Държах се на разстояние, доста голямо. — Ти спомена кутия, със стъкло - спомняш ли си? - попита Райли. - Да... да, спомням си. Усещането ми беше, че тя е свързана с контрола на предмета. Мисля, че ако е имало хора, те е трябвало да бъдат там. - Този предмет може ли да се обръща или да маневрира по някакъв начин? - вметна Райли. - Дали може да се движи по всякаква повърхност или е ограничен до онази, която ти видя? - Аз го видях само да се движи по права линия. Но по някаква причина съм сигурен, че може да отиде където иска. Може да се движи по всякакъв терен при нужда, обаче най-добре му е там, където го видях. - Искаш да кажеш, на вода. - Да, на вода. Добре, какво е било? - попитах аз. — Ти кажи - Райли ми връчи папката. Съдържанието й ме накара да се облещя изумен: - Era ти! Значи това било. Държах в ръка разузнавателна снимка на съветски Поморник десантен кораб на въздушна възглавница, с дължина 57 метра и водоизместимост 350 тона. На снимката корабът се плъзгаше по повърхността на водата върху въздушна възглавница, движен от три огромни скрити витла, монтирани отзад. Само едно нещо можех да кажа: — Фантастично! - Фантастично, да - казаха Райли и Катлийн в един глас. Райли

136

се усмихна и поклати глава: - Вземам си думите обратно. На всички разправях, че си тъп гъз пехотинец и ще трябва материала не само да ти го сдъвквам, но и да ти го тъпча в гърлото с камертон. Обаче почвам да си мисля, че май ще наваксаш. Това е добре. Не знаех поласкан ли да бъда или обиден. - И кога ще мога и аз да изнасям лекции? - О, скоро. След пет или десет години може би. И тримата се разсмяхме и се отправихме към офиса. Имах нужда да си отспя добре.

ПЕТ

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО Датата и часът на следващата ми мисия бяха записани на дъската, а до името ми имаше голяма буква „Т“. „Пак тренировъчен обект помислих си. - Някой ден няма да бъде такъв.“ Катлийн и аз влязохме в наблюдателната и започнахме да свързваме контролното оборудване. Бях в звеното от вече осем месеца и преди няколко седмици бях завършил координатното дистанционно наблюдение. Гова значеше, че вече не трябва да седя в специалния стол, да приемам седнал координатите и да правя идеограма. При разширеното дистанционно наблюдение - РДН - трябваше само да легна на легло-платформа със специален дизайн, да преброя отзад напред и да се отделя в етера. Но пак бях овързан с жици и Катлийн ми беше водач в едната стая, а в другата ме следеше аудио и видео монитор. Техниката при РДН се състоеше в това листът със задачите да се сложи на масичка до платформата. Аз поглеждах листа, фокусирах се върху шифрованите координати, лягах, нагласях светлината и потеглях. При РДН можех да остана в етера много по-дълго, отколкото в условията на координатно дистанционно наблюдение. Някои наблюдатели — като Мел и Катлийн - предпочитаха дисциплината на КДН протоколите, но аз се привързах кьм свободния по форма процес на РДН - и веднъж преминал |съм него, под наставничеството на Леви, никога не се върнах към предишното. Катлийн, след като нагласи своите пък светлини, зае позиция зад бюрото, от което се виждаше платформата, която щях да наричам дом за следващия час и половина. За последен път погледнах координатите на задачата си: „Координати седем осем пет шест четири, девет три четири пет две; опишете обекта и всички значими събития.“ След минути бях в етера и на път към обекта. Пол Познер

137

следеше на монитора промените във физи ческото ми тяло, които му показваха, че разделянето е пълно. - Там е - каза той. - Знам. — Катлийн ме беше водила толкова пъти, че можеше да познае по ритъма на дишането ми кога съм се откъснал. Изкарах дългото спускане през тръбата от светлина и през мембраната минах в района на обекта. Така и не свикнах с прилошаването при движението надолу; без значение колко пъти го правех, беше като нощен скок с парашут в бойна екипировка. Сърцето ти скача в гърлото всеки път, когато пристъпиш вън от самолета в празната нощ. Забавих скоростта, докато не спрях на няколко фута от студена каменна стена. Изправих се и се заех да изучавам грубия гранит и ивиците хоросан. Трева растеше срещу стената, която се простираше на около сто фута вдясно от мен. Околността беше гола и мрачна, въздухът студен и влажен. Катлийн прекъсна вглъбеността ми в мястото. - Къде си? — Нямам представа. Студено е, влажно и много самотно... Много самотен се чувствам тук. - Какво гледаш точно сега? Завъртях се бавно, като се вглеждах във всичко наоколо и го описвах на Катлийн, когато очите ми се спираха върху него: — Виждам голяма каменна стена, може би сто фута дълга. Тревата е зле поддържана, земята под мен е мокра и надупчена, има и големи петна разкаляна земя. Виждам малка, но много стара групичка дървета в далечината. Стъблата и клоните им са тъмни, листата оскъдни. - Виждаш ли някакви сгради? - От мястото, на което съм, виждам единствено онова, което описах. Да се преместя ли? — Да. Искам да минеш през стената напред и да опишеш как во виждаш. - Минавам. - Стената се притисна към фантомното ми тяло със звука, с който се разлепва закопчалка „репей“; в центъра на стената беше тъмно. Ето в такива моменти научавах, че наисти на всичко има душа. Стената сякаш имаше своя история и ми се стори, че плаче, когато минах през нея. Излязох от тъмнината с усещането, че зад себе си съм оставил болезнен спомен, който не иска да си тръгне. След това обучение никога не съм се съмнявал, че всички неща са одушевени. Да чуеш или почувстваш, че един предмет говори, беше

138

невъобразимо само преди няколко кратки месеца, а сега беше не толкова необичайно събитие. Всеки наблюдател преживяваше това на моменти - учехме се да слушаме и вярваме на онова, което чуваме. Така ме беше научил Леви. Обкръжението на обекта записваше историята на мястото безпристрастно и бе готово да свидетелства за всеки, който имаше уши да чуе. Когато излязох от стената, почувствах как тя посяга към мен такова чувство бях изпитвал като дете: боязън от неизвестно- то и невидимото, което посяга към мен, когато излизам от тъмна стая горе на стълбите, и аз се втурвах по тях надолу към светлината, сигурността и компанията на останалите. На мен стената мп говореше - и говореше за болка. - Долавям нещо не наред тук. - Виждаш ли някакви сгради? Отърсих се от емоциите и пак заразглеждах местността. Нямах представа какъв би могъл да бъде обектът. Моите обекти обикновено бяха неща или места, но още не бях разпознал нищо. Нищо освен камъни и празнота — и малки постройки в далечината. - Виждам някакви сгради на около сто ярда оттук. Тръгвам към тях. - Добре! Фокусирай се върху сградите. Влез вътре и ми кажи какво виждаш и чувстваш там. Стоях пред най-близката сграда. Те бяха подредени в стройна редица, ъглите съвършено еднакви, покривите - едни и същи. общо виждах четири или може би пет постройки. От тях се издигаха високи стълбове, стигащи чак до сивото небе. - Стоя на най-близкия ъгъл. Сградите са построени главно от камък, но има и някои стени от червени тухли. Тухлената зидария на места изглежда като кръпка, като ремонт. Има високи сухлени стълбове, които стърчат от сградите - може би по два или три от всяка. - Дейвид, бавно докосни сградата. - Добре... Тя е от груб гранит; дърво май има единствено в первазите и мертеците. — След няколко секунди ме заля вълна от скръб. Фантомното ми тяло трепереше, докато се притисках към сградата. Сърцето ме болеше, обви ме чувство на пълно отчаяние и униние. Пронизваха ме иглици на омраза и отричане. - Аз... трябва да се пусна. Не мога да я докосвам повече. Съжалявам, просто не мога. - Кажи ми какво чувстваш. Бъди конкретен, задавай въпроси, търси отговори; трябва да работиш - да работиш усилено! - Ъъъ... Чувствам безнадеждност. Чувствам се забравен и съм се предал. Вече не ме е страх от нищо, въпреки че има много неща, от

139

които да се страхува човек тук. Това място е пълно с омраза и зло... Тук няма нищо добро, нищо светло - само мрак и проклятия. Духът го е напуснал — или е сломен и празен. Всичко тук се чувства отровено. Всичко тук се чувства мъртво. Всичко тук е ужас. — Искам да влезеш вътре в сградата. Искам да търсиш по същия начин, по който търсеше досега. Докосвай и питай, за да ти отговорят. Влез вътре, хайде. Минах през сводест каменен вход и се озовах в пуста стая. - Виждам само празна стая. - Вгледай се по-внимателно, докосни пода и стените. Намери отговорите за това място. Посегнах към най-близката стена и оставих ръката си да я докосне. - О, Боже, това място е тъжно и празно! Тези стени имат чувството, че са зло, но не са, мога да усетя, че не са. Не, чакайте! Те не чувстват, че са зло, а са видели злото - да, точно така. Тази стая е видяла неописуемо зло и ще остане завинаги опетнена. Духът на това място е омърсен, никога няма да бъде очистен. Катлийн бе впечатлена от тези резултати, но аз все така не улавях най-важните аспекти на обстановката и тя знаеше защо. - Дейвид, отлично се справяш, но не гледаш целия обект. Позволяваш си да го игнорираш. Трябва да ти отворя очите; не можеш да си позволиш да гледаш селективно. Отвори си очите! Насилих се да видя онова, което тя искаше да видя, но не можех. Бях прекалено разбит. - Опитвам се, Катлийн, но не виждам нищо друго. Боли ме от това, че съм тук. Искам да се прибера. Чувствам се оцапан и искам да се прибера и да се измия. Не искам повече да съм тук, разбираш ли? Искам да се прибера. - Добре, Дейвид, прекъсвай и се прибирай. Трябваха ми двайсет минути, за да дойда на себе си. Катлийн ме посрещна на главния вход на наблюдателната сграда, а Пол я следваше по петите. - Тежка сесия, а, приятел? - каза Познер. - Не се чувствай кофти, това е... - той спря посред изречението. - Добре де, прос- тп не се чувствай като Самотния Рейнджър на тази. Довърши си резюмето и съвсем скоро ще видиш. Катлийн ме потупа по гърба и нежно ме побутна през врата- та вън, на слънце. Погледнах я, но тя само отвърна на усмивката ми.

140

Направих няколко скици на стената и сградите, включително високите тухлени стълбове и групичката дървета в далечния край на стената. Написах си резюмето, което стигна близо четири страници, и представих свитъка на Катлийн на бюрото й. Тя прелисти скиците, мръщейки се, прочете резюмето, като отбеляза различни места и описания, после направи две ксерокопия от работата ми. - Седни - каза тя. - Е... какво мислиш, че е? Помълчах, търсейки точните думи. - Мисля, че е много странно и злокобно място. Никога не съм чувствал самото място така да ми говори. Много мъчително ми беше да съм там, сякаш трябваше да слушам, докато място- го си изплаква болката. Имах чувството, че то ме сграбчва и се опитва да ме накара да остана и да изслушам ужасната му повест. - „Ужасна повест“ - това не си го включил в резюмето. - Да, точно сега ми хрумна. Мисля, че мястото има ужасна история, и образът на тази история никога няма да ме напусне. Толкова ми идва наум. Ще получа ли фийдбек? Катлийн се усмихна. - Да, струва ми се. Ти почти беше отгатнал. - Тя извади папката и я подхвърли към мен. - Виж какво мислиш. Въздъхнах, отворих плика и измъкнах първата от петте чернобели снимки. Нацистки лагер на смъртта. - Дахау - прошепнах аз. - Изложих се, абсолютно се изложих, нали? — Кое те кара да мислиш така? - Не го познах! Не го познах, мамка му! Представа нямах, че това гледам! Гледай, пещите — аз дори не видях пещите, където са горили телата. Хиляди тела. - Хайде де! А това според теб какво е? - Катлийн посочи скиците ми, а после ги сложи редом със снимките. - Тези тухлени стълбове ми изглеждат като комините на пещите. Ами емоцията на мястото? Та ти я изцеди почти цялата, по дяволите. Справи се отлично, стига си се самобичувал. Това е труден обект; не влизаш и не се връщаш обратно с валсова стъпка. Всеки път, когато отиваш на такова място, ти оставяш там по нещо от себе си. Всеки път, когато отиваш там, ще изпитваш все повече злокоба, безнадеждност, усещането за изоставеност от бога. Беше прав, като каза, че мястото е опетнено от злото. — Защо по дяволите ме прати там, така или иначе? Какво евентуално би могло да излезе от това, освен поредния ми кошмар?

141

- Всички ги пращат там, част от процеса на обучение е. Всеки човек в този офис е бил там и всеки е бил засяган като теб. - Всеки? - Всеки освен Джуди. Тя пълзя насам-натам из пепелта и костите и въобще не различи нищо необичайно. Прибра се и описа мястото като военно поделение или нещо такова. — Защо е важно да отиваме там? - Трябва да преживееш крайното там, в етера, за да можеш да разбереш нюансите на някои по-тъмни обекти: двойни агенти, летциизпитатели, политици. В близко бъдеще ще се научиш да влизаш в съзнанието на тези хора и да ни казваш какво чувстваш. Ако не можеш да се тренираш да уловиш крайното, смазващо зло на Дахау, как можеш да очакваш, че ще уловиш по-тънките нюанси на летецизпитател, който тества най-новия модел съветски боен самолет? Изучаването на крайностите е първата стъпка към това да се сдобиеш с очи. А ти искаш да се сдобиеш с очи,нали? — Разбира се. - Тогава ще трябва да платиш цената. - Тя се изправи, събра папките и ми стисна ръка. - Много добре се справи; горда съм с теб, ти също би трябвало да си горд със себе си. Виж, хайде стига толкова работа за днес. Тази мисия беше тежка, не искам да караш и следобедна сесия. Ще кажа на Леви, че трябва да си вървиш и да си починеш. Защо не си оправиш записките, а аз ще се погрижа за тях, става ли? - Нямам нужда от... - Слушай ме; ако Мел беше тук, щеше да ти каже същото. - Добре, професорке, както кажеш. Катлийн беше права - трябваше да се прибера у дома, миси- ята наистина ме беше разтърсила. Леви прояви пълно разбиране. Докато карах към къщи, образите от Дахау ме следваха; те се задържааха и през нощта. Никога нямаше да ги забравя. Следващата сутрин беше лишена от събития, ако не броим гова, че няколко дистанционни наблюдатели се сдърпаха с двете контактьорки. Сред дистанционните наблюдатели има много спорове доколко ефективно е влизането в контакт. Контактьор- сгвото по определение включва използването или на устен, или на писмен пренос на данни. Контактьорът призовава така наречения „дух-водач“ по време на сесията. Чрез водача контактьорът говори - поне така

142

твърди, - с „нещото“, с което влиза в контакт. В контекста на военния шпионаж такъв подход очевидно страда от тежки недостатъци. Стана ясно, че Керъл, която по същество чеше протеже на Джуди, е представила съвсем слабо резюме на сесията си. Работила заедно с Лин върху един оперативен обект две седмици и провела около пет сесии. Сега Лин искаше пълно резюме със скици, но беше недоволен от резултатите, сред които имаше заключения почти без значение, като „На мястото има синьо“. Лин, който беше дистанционен наблюдател, имаше всички извинения да представи тази безсмислица на Леви като свидетелство колко е опасно да се смесват контактьорство и дистанционно наблюдение. Лин беше завършен педагог по дистанционно наблюдение и мразеше да гледа как потенциално добри наблюдатели пропиляват способностите си с недоказаните методи на контактьорите. Всеки път, когато се случеше нещо такова - а то ставаше често, — страстите се разгаряха и избухваха спорове и обвинения. Научих се да игнорирам тези кавги, тоест да стоя по всякакъв начин настрана, или да понасям последствията. Нямаше начин да коментираш спокойно никого в офиса в крайна сметка, как можеш в колектив от дистанционни наблюдатели да коментираш някого, без той или тя да узнае? Пазех мнението си за себе си и си държах устата затворена. Между другото, както аз виждах нещата, никой в звеното ня маше никакви основания да подлага на последващ анализ който и да било друг по повод онова, което прави, и как го прави. Ние бяхме екстрасенси, на които правителството на САЩ плащаше и които обучаваше, за да шпионираме враговете му - и защо да се препираме за използваните методи? В този момент от живота си бях до такава степен завладян от онова, което учех, че приемах всичко за чиста монета. Ако някой ми беше казал, че ще постигам по-добри резултати като наблюдател, ако преди сесията ям жаби, щях да потърся доставчик. Не исках никаква част от рака, който бавно разяждаше спойката на звеното, да се дължи на мен. Имах насрочена РДН сесия за десет часа, с тренировъчен обект и Мел като водач. Двамата крачехме заедно към сградата. Мел си носеше кафето в около сто и петдесетгодишна, нащърбена и напукана чаша. Изненадан бях, че изобщо задържа течност, обаче Мел не ходеше никъде без нея. - Мисля, че днес ще се зарадваш на едно пътешествийце - каза той. - Малко развлечение ще ми дойде добре.

143

След като се нагласих и приготвих, започнах да броя отзад напред; след няколко минути бях в етера и се насочвах към обекта. - Кажи ми впечатленията си колкото можеш по-скоро. Не искам да губиш време там. - Намирам се в място, подобно на пещера. Мирише на плесен, земята е студена. Въздухът въобще не помръдва, вътре е съвсем тъмно. Нищичко не виждам. - Придвижих се напред в посоката, която ми сочеше сигналната линия. - Не, виждам светлинка да мъждука пред мен. Райли се наклони назад в стола си и се втренчи във видеомонитора. - Добре! Виж каква е тази светлинка. Движех се към светлинката с максимална скорост, но тя сякаш се отдалечаваше от мен, все едно преследвах нещо в някакъв сън. Преследвах светлинката около десет минути, обаче макар да се движех по права линия, както си мислех, просто не успявах да скъся разстоянието. Ядосан, спрях. - Престанах да се движа към източника на светлината, Мел. Просто не мога да я стигна. Не знам дали се движа наистина или тя се отдалечава от мен. Сега просто стоя в мрака. - Долавяш ли нещо в тъмнината? Някого или нещо? Първата ми мисъл беше „Страхотно! Точно каквото искам да направя - да хвана нещо в тъмното“. - Само едно мога да кажа, Мел: по-добре този обект да не е страница от Одисея. Ако се натреса наVI... - О, млъкни и гледай около себе си. Не можеш да наблюдаваш нещо, което никога не се е случвало, само защото ревеш. Внезапно кухината, в която стоях, бе залята от бляскава светлина, която бликна от околните камъни. Светлината изчезна толкова бързо, колкото бързо се беше появила. - Егати, какво беше това?! - извиках аз. - Кажи ми какво видя. - Видях светлина, идваща от стените на пещерата. Между другото, наистина съм в пещера, светлината го потвърди. Но пак е тъмно и аз нищо не виждам. Светлината отново и отново започваше да пулсира, после изчезваше, като стробоскоп. Пулсациите сякаш пронизваха очите и VI

Авторът вероятно е имал предвид циклопа Полифем, в чиято пещера попадат Одисей и неговите спътници.

144

ушите ми, даже плътта ми. Температурата в пещерата започна скоростно да се повишава и ставаше все по-трудно да дишам. Съобщих на Мел. - Трябва да напуснеш това място - отвърна той. - Огледай се за друг проход. То се знае, зад мен имаше широк сводест проход към друга стая. Не бях го видял, понеже гледах в друга посока, докато преследвах светлината; ретроспективно, светлината сякаш се беше опитала да ме отклони от него. Следващата стая беше по-малка - правоъгълник с размери около двайсет фута на десет фута и таван може би петнайсет фута висок. Както и по-голямото помещение, тя беше осветена така, сякаш околните камъни грееха изотвътре, но имаше разлика - като че ли тук беше източникът на пулсиращата енергия, която бях почувствал в поголямата стая. — Намирам се в по-малката от двете стаи и както ми се струва, от тази няма излаз освен входа, който използвах. Долавям някаква форма на енергия тук и ми е трудно да фокусирам погледа си върху средата на стаята. Тук има нещо, което не мога да видя, но има нещо със сигурност. - Предмет, човек, определен източник на енергия? Напрегнах се да видя. - В средата на стаята има ниска платформа. Издялана е от камък. - Какви са й размерите? - Около пет фута на три фута, и може би десет инча височина. Не виждам... това е като мираж в средата на стаята. - И ти не можеш да го видиш на фокус? - Именно; много бързо вибрира. Вибрацията е като един вид камуфлаж. Там има нещо, но не бива да го виждам. Нещо много необикновено и могъщо. - Окей, ето какво искам да направиш. Опитай се да преминеш към време, когато има по-малко вибрация и ти навярно би могъл да го видиш. Разбрах го - бяхме работили по такива упражнения във времето и преди. Идеята беше, че ако инициирам движение във времето, сигналната линия ще ме отведе до момент, когато бих могъл да видя ясно обекта. При малки тренировъчни цели се получаваше, но не бях пробвал с нищо подобно на това. Концентрирах се върху движението през времето и затворих очи за събитията, които прелитаха край мен. Усетих как ми се завива свят,-което сочеше с каква скорост се движа. Прецених, че е най-добре

145

да затворя очи, за да не повърна. Най-сетне усещането за движение постепенно се забави и спря. Когато отворих очи, съзрях много странна сцена. В центъра на стаята група селяни дялкаше камъните на пода, образувайки пиедестала, който вече бях видял. Сега времето избърза напред, спря за кратко, после отново тръгна напред: сигналната линия ме движеше по желание, позволявайки ми да видя стаята в различни времеви моменти. Най-сетне спря напълно в момент, който сигурно беше „почувствала“ като решаващ за мисията. Смаян наблюдавах как четирима мъже в одежди в античен стил внасят в стаята една златна ракла. Хванали всеки по един ъгъл, те благоговейно я положиха в центъра на каменния пиедестал и се оттеглиха от стаята заднишком, с наведени глави. Сега огромен камък закриваше входа на стаята и цялата външна светлина бавно изчезна, докато мъжете запечатваха прохода. Странно, златната ракла осветяваше стаята. И същата странна енергия, която бях усетил порано, когато нищо не виждах, изпълваше пещерата. Обзе ме чувство за заплаха, долових нещо като предупреждение да не се доближавам до раклата. - Какво става, Дейвид? - Намирам се в присъствието на предмет и е много странно, сякаш стоя в присъствието на извънредно могъщо божество. Златната ракла е символ на тази мощ и ме предупреждава да не се приближавам. - Искам да игнорираш предупреждението и да се приближиш колкото можеш. Дори я докосни, ако можеш, и ми опиши усещането. Опитах се да се приближа до предмета. - Това е златна ракла с животни по капака. - Истински животни ли? - Не, малки изваяния, и имат крила, насочени назад и нагоре. Самата ракла излъчва голяма сила, или може би нещо, което защитава раклата, излъчва сила. Каквото и да е, не мога да се приближа повече. Чувствам, че има истинска опасност да пострадам; това не ми харесва. - Помни, че ти не си физически там. Но ми кажи какво мислиш, че би станало, ако наистина беше. Опиши ми усещането. - Мисля, че никое смъртно същество не може да се намира в присъствието на това нещо. Аз не бих могъл даже да съм в същата стая; ако бях, щях да загина моментално. — Да умреш? - Не, не мисля, че това е точната дума; по-скоро си представям,

146

че щях да се изпаря. Но май ми се струва, че това щеше да означава друго придвижване до друго място, само че нямаше да имам никакъв контрол върху него. Опитвам се да кажа, че тук не бива да се намира никой. Даже ние; това е нахълтване, натрапвано при нещо, което е много могъщо и свещено. - Думичката „свещено“. Я да поизследваме това — погледни какво в същност има в раклата. Какво има вътре, което да е свещено? Предпазливо обиколих раклата, без да свалям поглед от нея и без да изпускам от очи изхода. - Ами долавям, че този символ е инструмент или е бил използван като такъв. - Като какъв инструмент? — Не знам точно. Имал е някаква много възвишена цел и е служил на голям брой хора дълго време. После са го оставили тук, за когато дотрябва пак. Много хора са загубили живота си, за да могат да го използват; още повече са умрели, за да го докарат тук. - Защо е на това място, където е сам, как мислиш? - Крият го, докато пак стане нужда от него. Засега е изслужил целта си, но не завинаги. Под защита е. Ако се опиташ да разкриеш тайната му, оставаш като гръмнат, поразен и объркан - това му е един от начините да се брани. Ако се спънеш в него или те унищожава, или те изхвърля на друго място от страх, че може да разкриеш тайната. - Добре; ти си там вече час и четирийсет минути. Дай да прекъсваме и да се прибираш. Това бяха думите, които исках да чуя. В пещерата се чувствах много нежелан и уязвим. - Тръгвам. Час по-късно седях в градинската стая с Леви и Мел и обсъждах сесията си с тях. Те започнаха с обичайните въпроси - „Какво мислиш, че беше това? На какво е тази скица? Как се чувстваше?“ - и така нататък. Съзерцаваха скиците, които бях направил, на раклата и на крилатите същества, които я украсяваха. Обсъждаха могъщото невидимо присъствие и признаците, издаващи закриляща сила. Говорихме повече от час, без те да разкрият нещо конкретно за обекта, но накрая Мел предложи да ми дадат плика. Чаках го, както куче чака кокал. Леви го отвори пръв и погледна вътре, усмихвайки се. Разбира се, той вече знаеше какъв е обектът, просто искаше да си направи кеф, като погледне още веднъж фийдбека. Клатейки глава, той ми подхвърли през масата

147

художническата скица, която извади от плика, и излезе от стаята. - Е, няма ли да погледнеш? - попита Райли. Обърнах листа и видях картина и описание на Ковчега на завета. - О, боже мой - произнесох бавно. - „О, боже мой“ са точно думите, които дебнех да чуя - Райли се смееше. - Бях сигурен, че по някое време ще ги използваш. Но проклетото нещо наистина е със страшно силно излъчване. Лз имах същия проблем. Единственият, който се е допрял, условно казано, до него, е Познер - според мен защото е толкова твърдоглав, че не е чул предупреждението да не се приближава. Или пък може да е знаел отпреди как изглежда, нали е малко нещо вярващ. Ти виждал ли си го преди на картинка? - Не, не съм! Бях чувал за него — естествено, кой не е? Но изобщо не знаех как изглежда. Нито какво е на пипане. - Някои много важни религиозни предмети са били разнасяни из пустинята в това нещо. Вървяло е с Мойсей. - Да де, историята я знам. В университета „Бригам Йънг“ държах религия всеки семестър. — А знаеше ли, че ковчегът отваря други измерения? - Какво значи да ги отваря? - Значи, че е портал, през който преминаваш от едно измерение в друго. Мисля, че Бог живее в четириизмерен свят и затова е вездесъщ и всезнаещ. Когато жреците влизали в светая светих на Храма в пустинята, завързвали за глезените си въжета, за да могат телата им да ги изтеглят обратно. Те пътували нанякъде и мисля, че е било към друго измерение, където са могли да общуват със Създателя. Въжетата през глезените са им били нещо като осигуровка, че имат билет за връщане. Готино, а? Втренчих се в него. - Не спираш да ме смайваш, приятелю. За следващата ми мисия отговаряше Катлийн. Тя беше подбрала обекта съобразно с желанията на Леви и чакаше в наблюдателната, когато пристигнах. - Давай, слагай си жиците. Ето ти тук листа със заданието и координатите. Днес са съвсем прости, няма трикове, няма мъчнотии. Окей? - И още как. Ще съм готов да вляза след около пет или десет минути. Ще ти се обадя по интеркома. Настаних се в стая РДН Номер Две и заех позиция на платформа.

148

- Окей, готов съм за обратното броене. - Добре — каза Катлийн. - Почни да ми говориш веднага след като очите ти се избистрят и си в зоната на обекта. Не казах нищо, докато гласът й заглъхваше и аз започнах отделянето си. Падането през тунела този път ми се стори по-дълго, а мембраната не я ударих въобще. Стори ми се, че съм изминал огромно разстояние или може би съм сбъркал координатите. — Гърлото ми сякаш се е свило, мирише остро на химикал, все едно някакъв разяждащ разтворител. Катлийн наблюдаваше на монитора как дишам. - Концентрирай се върху дишането си, Дейвид; следи го и помни, че нищо не може да те нарани там. - Дишането ми е проблем, боли ме гърлото. Сякаш го горят отвътре. Виждам само пейзаж, без дървета, много лунен. Почвата е кехлибарена, няма атмосфера - тоест няма кислород. Абе къде е това място? - Ти ми кажи. Погледни хоризонта - виждаш ли нещо познато? Погледни слънцето или какъвто е там източникът на светлина изглежда ли ти познат? Виждаш ли нещо необичайно, което би могло да ти помогне да определиш къде си? Давай, хайде... трябва да се научиш сам да търсиш тези подсказки. Погледнах хоризонта - поразителен пейзаж от назъбени планини и разтрошени скали. Небето не беше синьо, а черно, и нямаше луна. Звездите мигаха странно, не така, както си спомнях, че светеха, когато гледах нощното небе в Ню Мексико или Уайоминг. И слънцето беше много различно - по-малко, по-студено. - Със сигурност това не е Земята. Виждам планински вериги в далечината, открит пейзаж, осеян със скали във всякакви размери и форми. Фин прах покрива всичко, остър вятър в далечината като че ли се вдига и го разнася. От вятъра нагоре се издига огромен червен облак. - Сам ли си там? Това ме сепна и спря: - Ами дано да съм сам, ебати. Защо? Не трябва ли? - Питам за впечатленията ти от обекта. Не се опитвай да гадаеш защо те питам, даже ако въпросът звучи подсказващо. Просто искам да ти предложа да се поогледаш за нещо, което може да не е очебийно. - Не знам. Не виждам постройки, нито нещо, което дори отдалеч да прилича на постройка, нито дори пещери. Ще се опитам да потърся назад.

149

Оставих сигналната линия да ме отведе в миналото - от настоящето получавах малко информация. Затворих очи, докато се премествах от едното в другото, и когато ги отворих, пейзажът въобще не беше се променил. — Не разбирам. Извърших току-що доста голямо преместване във времето, и пак не виждам нищо. Нищо не се е променило пито на хоризонта, нито в атмосферата. Ще обиколя малко наоколо. С дишането май вече нямам проблеми. - Така изглежда, на мониторите не виждам неблагоприятни реакции. Само не се отдалечавай много. Не искам да те оставям задълго там. - Вървя към голямо скално образувание, може би на петстотин ярда оттук. Атмосферата е тежка и разяждаща, кожата ми изтръпва. Спускам се в малка хлътнатина в повърхността. Може би е пет фута дълбока и трийсет фута в диаметър. Сега съм на отдалечения й край и продължавам да се движа към скалите. Нищо интересно не виждам тук и не намирам никакъв признак на живот, дори и аз самият. Ще продължа още малко в тази посока... - млъкнах, забелязвайки нещо в пръстта. - Странна работа. - Кое? - Пред мен са се проточили две еднакви линейни хлътнати- ни. Успоредни са, може би на десет фута една от друга, и вървят по земята на около шейсет фута разстояние, с някои кратки прекъсвания. Всяка е по около три-четвърти инч дълбока и около двайсет инча широка. Не виждам обяснение защо започват на това място или защо вървят натам. Вървят към планините, но са по-скоро успоредни на тях, приблизително. - Пипни някоя от тях и виж какво става. — Пипам я и... а! Те не са естествени. Тоест нищо не е паднало от небето и не се е плъзгало тук; тези хлътнатини са направени от нещо или някого. — Дали онези, които са ги направили, живеят там? - Да, така мисля. Мисля, че това е било домът им, но в настоящето не са тук. Какво е станало с тях? — Мислиш ли, че можеш да отговориш на този въпрос? Продължиш да пипам хлътнатината: - Не, съмнявам се. Каквото и да е ставало тук, то изглежда е станало преди хиляди години. Какво и как е станало е загадка за мен. Вероятно бихме могли да я разкрием с още няколко сесии и наблюдатели, но аз определено не мога да се заема с това сам и сега. - Добре, да обявим мисията за приключена. Прекъсвай и се

150

прибирай. Бях отново в офиса и си пишех резюмето, когато до мен се приближи Мел. - Как беше тази сутрин? Показах му скиците си: — Ето, само това видях, без тия две линии на земята. Не знам, понякога имам чувството, че се справям все по-зле вместо все подобре. Като че ли изобщо не зацепвам какво би трябвало да гледам. Просто обикалям насам-натам, докато се препъна в нещо, и даже тогава не мога да кажа какво е то. - Справяш се отлично... абе и по-добре от отлично. Виж, вече не те насочват към неподвижни съоръжения като музеи или църкви. Ти се издигаш към трудни обекти с изключително емоционално и интелектуално въздействие. Това е, което дели талантливите екстрасенси от дистанционните наблюдатели. Учиш се да бъдеш работен кон, а не нещо между другото. Тук никой не държи ключа към успеха и всички имаме добри и лоши сесии. И ти ще имаш, но доколкото мога да видя, тази не е била от тях. Стигаш до обекта по-бързо от всички, които съм виждал; може би все още ти липсват уменията да анализираш нещата критично и в детайли, обаче не се потриваш, когато трябва да стигнеш дотам. Така че стига си се сърдил, стига си хленчил и си довърши резюмето. Искам да видя папката. Катлийн се появи иззад ъгъла и хвърли бързо око на скиците ми. Погледна Мел и ми подметна папката още преди да съм довършил резюмето. — Но... — казах аз. - Само погледни и не казвай на Леви, че съм избързала да ти я дам. Ако не знаех, че си бил точно на мястото, щях да те накарам да почакаш. Папката съдържаше серия снимки, правени от орбитата на Марс и от луноход на повърхността на планетата. Имаше химичен анализ на атмосферата и няколко снимки на повърхността от голяма височина, с надписи, посочващи кои места са навели няколко учени на мисълта, че някога на Марс е имало живот. - Интересно! - казах аз. - Мел, на твоя питомец май вече му е доскучало да пътешества. Отива на Марс и казва само, че било „интересно"! - Катлийн бе леко възмутена. - А, просто иска да разшири още малко обхвата, това е.

151

— Да разшири обхвата? Оттатък Марс? Ами ще се погрижа - тя дръпна от ръцете ми папката и се запъти към вратата. Очаквам останалото ти резюме след десет минути. - Мисля, че я вбеси — каза Мел. Извади цигара. - Ще те оставя сам да се мъчиш, докато изпуша това нещо. С голям зор довърших резюмето и го предадох на Катлийн. - Виж, съжалявам, ако съм се показал тъпанар - извиних се аз. Сигурно търся там отговори, а намирам само все повече въпроси. - Знам как се чувстваш. Аз ти се извинявам, че не се сдържах. Имам наум нещо за теб и ме хваща яд, когато не осъзнаваш колко важно е онова, което правиш. Важно е, че стигна до повърхността на Марс и се върна за минути, и не можеш да сложиш кръст на това просто защото не дава отговори на въпросите ти. А един голям въпрос, на който трябваше да си отговориш, е дали можеш да пътуваш в космоса и да останеш невредим. Друго: не сме сами във вселената. Ето един урок, който искам да научиш тук. Всичко друго ще дойде с времето. Окей? Усмихнах й се. - Знаеш ли, ако ти ми беше математичка първата година в гимназията, сигурно нямаше да съм толкова зле по математика. Потупах я по рамото. - Благодаря ти за търпението. Знам, че < ъм ужасен ученик. - Ти си пехотинец и от теб не очаквам повече. Знаеш какво казват: да спориш с пехотинец е като да се бориш с прасе - и двамата се сплесквате, но прасето се кефи!

V- *1.

Един горещ летен ден Деби успя да ме убеди да си направим пикник с нея и децата. Езерото Бърба — точно срещу звеното, от другата страна на пътя - подхождаше идеално за целта. ()бядвахме хубаво и поиграхме кикбол по тревистите поляни около езерото. Докато децата играеха само на няколко фута от нас, Деби и аз лежахме на слънце и си говорехме за по-щастливи времена и по-добри места. — Понякога ми се иска да бяхме пак студенти в „Бригам Йънг“. Имахме само двеста и петдесет долара на месец, с които да живеем, но бяхме щастливи, нали? - попита Деби. — Да, милинка. Бяхме наистина щастливи. Помня какво значеше „да го ударим на живот“, след като Майкъл се роди. Ти пом ниш ли?

152

- Имаш предвид как ходехме до „Снежанка“ за евтини хамбургери? Пет за долар? - .Точно - а тези хамбургери ние така ги овкусявахме, че ставаха по-добри и от „Бъргър Кинг“, нали? И двамата се засмяхме, блажено отпуснати под слънцето на Мериленд. Недалеч от нас в езерото плаваха гъски. Майкъл и Марая ги замериха с шишарки, предизвиквайки плясък на криле и плисък на вода. - Не ходехме на кино, а на прожекциите на Филмовия клуб в университета - припомняше Деби. - Плащахме само двайсет и пет цента да гледаме филм. — Тоест да се опитаме да гледаме филм, в интервалите, когато не носим навън пищящи деца или не ставаме, за да може други хора да изнесат своите. Помниш ли, че дори не можехме да си позволим да купим плик пуканки? Трябваше да си ги носим от къщи и да ги вкарваме контрабанда. Питам се какво ли щеше да стане, ако ни бяха хванали. Тя се засмя: - В „Бригам Йънг“?! Ти шегуваш ли се? Щяха да пишат за нас на първа страница на университетския вестник: Контрабандисти на пуканки хванати в крачка. Направо си представям как щяха да ни изключат, защото нарушаваме закона за пуканките, и оставаме без образование, без работа, без бъдеще. — Деби се поколеба за миг. - И без армията, без куршума, без кошмарите. - Хайде, миличка, нещата не бяха все така лоши, нали? Имаме къщата в Бауи, нали така, децата не се местят непрекъснато, аз съм си у дома почти всяка вечер. Не е както беше при рейн- джърите. - На мен в рейнджърския батальон ми харесваше. Харесваше ми да помагам на военните и семействата им. Така се чувствах нужна, а сега не се чувствам нужна. Там бях част от екип, от нашия екип. Обичах полковник Тейлър и Кийт Найтингейл и жените им, и децата им. Просто бяха по-хубави времена. И ми липсват. - Знам, че изпитваш носталгия. Дълбоко в себе си я изпитвам и аз; просто не мога да си позволя лукса да продължа да мисля за това. Ето къде съм сега и поради това се променям. Знам, че не ти харесва и че ти създавам много проблеми, но мисля, че в дългосрочен план ще се окаже за добро. Всичко в живота се случва по някаква причина. Ти и аз винаги сме имали това убеждение за армията, винаги сме били убедени, че ще ни сложат там, където можем да направим най-много добро и да повлияем на нещата за хубаво. Трябва да продължа да вярвам в това. Трябва да вярвам, че всичко в живота ми ме е довело

153

до този момент. Сгуших се в рамото й. - Сега просто ме прегърни и ми кажи, че ме обичаш, докато си подремна. - Обичам те, съпруже. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. - Тя въздъхна - въздишка на тревожна жена. - Поспи. Тя галеше косата ми, докато заспах. Отворих очи срещу яркото слънце. — Деби, по дяволите, колко време си ме оставила да спя? Потърсих опипом часовника и обувките си, но ги нямаше. Бях сам. Обзет от паника, аз скочих и се затичах в една, после в друга посока, опитвайки се да открия Деби и децата. - По дяволите, не мога да повярвам, че просто си е тръгнала и ме е оставила да лежа тук! Мамка му! Мамка му! Къде, да опустеят, са ми обувките? Обърнах се към звеното и очите ми срещнаха очите на пощата фигура. Това беше ангелът от моите видения в Йордания. Гой стоеше и ме гледаше, без да казва нищо. - Пак ли ти бе? Слушай, не знам кой си и какво правиш тук, но няма да си тръгнеш, докато не си изясня някои неща. Най- напред, къде са жена ми и децата ми? Той ми отговори с толкова любящ и мил глас, че цялото ми тяло се изпълни с топлина и светлина: - Те са още тук, точно където ги остави. Рискувах да се огледам пак, но ги нямаше. Преди да кажа и дума, ангелът рече: - Ти не ги виждаш, защото си в друго измерение, успоредно на тяхното. И те не те виждат, нито те чуват. Уверявам те, че са в пълна безопасност и не осъзнават отсъствието ти. Кратко кимнах, без да отделям очите си от неговите: - Добре. Но защо ти си тук? Защо аз съм тук? Какво става с мен? Ангелът се усмихна многозначително: - Ти си тук, за да говориш с мен, аз съм тук, за да говоря с теб. Какво става с теб зависи изцяло от теб. - Защо с мен? Защо не с Мел, Пол или Катлийн? - Защото ти беше избран. Баща ти го знаеше отдавна. Той ще ти разкаже за това някой ден, в близко бъдеще, когато моментът е подходящ и когато намери смелост. Той беше уведомен чрез видение, много подобно на твоето. - Уведомен за какво? - Това ще сподели с теб той, когато му дойде времето. Искам да знаеш, че те чакат смутни времена. Всичко, което ти е скъпо, ще

154

увисне на косъм, и ще се чувстваш сам и без всякаква надежда. Ще бъдеш разгромен и отхвърлен. Казвам ти това, за да се подготвиш духом за предстоящото. Няма да кажа нищо повече — само това, че съм ти даден от един много специален човек, който дълбоко те обича. Помни това. Ще бъда с теб винаги, дори в най-мрачните ти часове. Образът му избледняваше в слънчевите лъчи, докато не остана нищо. Полека се събудих, все така в обятията на Деби. Целунах я по бузата и я притиснах миг по-дълго до себе си. - Трябва да вървя да работя, милинка. Благодаря ти, че беше с мен. - Прегърнахме се, докато децата се събираха около нас и се улавяха за краката ни. Оставих ги и се върнах в своя свят. — Ти пък защо трябва да си тръгваш? На служба си само от двайсет години. Защо не останеш още десет и не прибереш още поголямо обезщетение? Да му се не види, Мел, никога не си ми казвал, че мислиш да се пенсионираш. Аз какво ще правя без теб тук? - Трийсет?! - той гръмко се изсмя. - На тъпата армия няма да дам и денонощие повече от двайсет години, а най-добре и ти да направиш като мен. - Мел събра още камъчета. - Неее, двайсет години от живота на човек са повече от достатъчно. Особено ако човек е видял онова, което съм видял аз. Ти дойде от истинската армия, Дейв - армията, където се използват думи като „гордост“, „страст“, „чест“ и „другар“; тези думи липсваха от живота ми още откакто бях сержантче. Не искам повече това. Искам живот с Едит някъде в Уисконсин, където ще можем да се обичаме и да остаряваме заедно. - Пак не става - казах аз. — Не знам какво ще правя без теб тук. Едно нещо научих за малкото време, откакто съм тук, и то е, че трябва да имаш приятел, на когото да вярваш. Ти си този приятел и наистина ще ми липсваш. Райли ме погледна с по-малко от обичайната си ирония. - Благодаря. Аз също те смятам за приятел и знам, че мога да ти поверя гърба си. Това е нещо рядко при нас: някой един ден заявява, че ти е приятел, а на следващия се опитва да ти забие нож в гърба. Понеже смята, че е по-умен от теб. - Той хвърли и последното камъче, извади от якето си кожена кесийка, развърза я и бръкна вътре. Направих това за теб, да те пази. В ръката на Мел лежеше плосък, съвършено кръгъл камък в изящен, здраво зашит калъф, от който се показваше само горната една трета. Калъфчето беше украсено със сложен орнамент от мъниста и завършено с дълга връв, която позволяваше притежателят да го носи на врата си. Беше красиво.

155

- Какво означават тези шарки? - Това е амулетът ти - като моя, ето виж - Мел извади своя изпод ризата си, за да ми го покаже. - Носи го до сърцето си, винаги. Направих твоя, за да личи, че си от Мечия клан - класа на воини. Отпред символите представляват мечката в бърлогата й. Цветовете и шарките тук представляват пронизващите куршуми на нейните врагове, насочени към нея, а вълнообразните линии показват как духът и силата на мечката карат куршумите да се отклонят и паднат. Ето виж: мечката е защитена от своята сила, а силата й идва от смелостта й, а смелостта - от нейния дух. — Това наистина е... не знам какво да кажа. Никой никога не ми е давал нещо подобно. Благодаря ти, Мел. - Няма защо, братле, но това не е всичко. Обърни го. Символите от тази страна представляват равновесието на всички неща, един вид индиански „Ин и Ян“. Камъкът е уравновесен, както са цветовете и символите от тази страна на амулета. Червеното означава злощастие, смут, предизвикателство, докато синьото говори за дълбочина, обещание и доброта. Жълтото по средата символизира пътуването от изток към запад на слънцето, което разделя двете сили и така създава равновесие. - Мел положи ръка на рамото ми и се усмихна с обич. Мисля, че имаш нужда от равновесие в живота си. Ако носиш това през цялото време и вярваш в него, амулетът ще ти набави онова, от което се нуждаеш според вярата си. - За миг погледът му сякаш проникна в душата ми. - А сега какво ще кажеш за малко кафе, а? — Да, добре ще ми дойде. И... Мел, благодаря ти за амулета. Няма да го изпускам от поглед. - Знаеш ли, намерих това камъче преди горе-долу двайсет години, точно когато постъпих в армията. И през цялото време го носех, чакайки подходящия начин да го използвам. По-добре се грижи за него, то е ветеран от Виетнам. Исках да кажа нещо важно, но можех само да се боря с буцата в гърлото си, така че не отворих уста и слушах как Мел говори по целия път обратно до работата. Вечерта, докато се прибирах, държах амулета в ръцете си и триех с пръсти мънистата, докато се затоплиха. Искаше ми се да вярвам, че тяхната сила винаги ще ме пази. Безмълвно се помолих това да е моят отговор на кошмарите. Един ден - две седмици по-късно, - под водачеството на Мел предприех така нареченото „открито търсене“. При откритото търсене нямаш координати, които да те насочват, а просто „поканваш“ сигналната линия да те отведе там, където има нещо да се научава.

156

Дистанционните наблюдатели правеха така доста често и успяваха да запомнят, че там има повече от тях — планети, същества, цивилизации, - отколкото от нас... мисля. Това беше първото ми такова търсене. Мел ме беше обучавал цели два дни предварително, но когато започнах, единственото, което си спомнях, беше, че винаги е пълно с изненади и има преживявания, които ти смачкват самочувствието. - Кажи ми къде си - рече Мел. - В средата на някаква прерия. Виждам редица ръбати скали, които се подават от земята на около петдесет метра от мен. Високи са по около сто фута и приличат на черни кристали, забити в земята под ъгъл четиридесет и пет градуса. Поразително красиво е. Сега съм точно до кристалите и виждам в тях отражението си. Доста странно е, никога преди не съм можел да видя отражението си в нещо, когато съм бил на търсене. А и отражението ми изглежда като да е вътре в кристала, на метър-два под повърхността. - Ти дали... - Уха! Виждам и други отражения в кристала - завъртях се около себе си, като мислех, че трябва да има нещо до мен или зад мен, но нищо нямаше. - Мел! Виждам движение вътре в тази стена от черен кристал. Образите приличат на хора, но не мога съвсем да ги различа. - Влез в стената и разбери какви са. Притиснах дланта си в кристала и я последвах. - Това май е вход. Има стъпала, които водят надолу; широки са по около двайсет фута и оттук стигат до може би двеста фута под повърхността. Ще сляза по тях. Заспусках се надолу. Около мен се простираше лабиринт от надлези и огромни сводести входове. Всичко, което виждах, беше направено от черен кристал; навсякъде, където погледнех, имаше сновящи хора. - Много приличат на нас май... всъщност не мога да видя нищо, по което забележимо да се различават. Дрехите им са като онези, които са носели в Древен Египет - много свободни и украсени със златна везба или метал. Бели са, което страшно контрастира с чернотата наоколо. Сега се приближавам до един прозрачен сводест вход. Сводът покрива коридора, по който вървя, в разстояние на няколкостотин фута. Намираме се в голяма стая, сводестият коридор върви по дължината й. Страшно обширно помещение. - Има ли някакво централно място, където да се събират всички?

157

- Не знам, чакай да видя. - По един от коридорите май се движеха повече хора, тъй че се насочих към него. - Сега следвам една голяма група. Много странно усещане е да вървиш сред тези същества. Имам впечатлението, че май знаят, че съм тук - всъщност няколко от тях погледнаха право към мен и като че ли се усмихнаха. Не се интересуват от мен, просто сякаш знаят, че съм тук. — Я виж дали някое от тях ще говори с теб. - Добре, както кажеш. - Чувствайки се глупаво, аз замахах с ръце към съществата, заговарях ги, даже запречвах пътя им. Те само ме поглеждаха, а ако бях на пътя им, просто минаваха през мен... - Тук не говорят, Мел. Съжалявам! - Няма проблем. Виж дали ще намериш някакъв център на сборището. — Аз все така следвам голямата група; те май завиват... да, и влизат в една голяма зала, където всички стоят рамо до рамо. Залата е като амфитеатър - много тясна долу и по-широка горе. Пак така е направена от черен кристал. - Какво става в тази зала? - Има нещо, което седи на голям издигнат стол в дъното й. Всички следят с огромно внимание всичко, което това нещо казва. - Защо наричаш това същество „нещо“? - Хъъъ, добър въпрос. Мисля, че е защото е по-голямо от другите и е облечено различно. Всички са в бяло, съществото е в черно. Над главата има голяма открита качулка, носи дълги падащи ръкави, които почти скриват ръцете му. Ръцете му не са като на другите, направени са от много по-груба текстура и цветът им е по-тъмен. Ако трябва да го назова, бих казал, че е много зло. - Зло? — Хубаво де, не точно зло: то е един вид законодател, съдник или нещо подобно. Нарежда на хората да вършат разни неща и те ги вършат безпрекословно. Не е съвсем ясно: той посочва един или друг човек, прави жест към тях, и те тръгват, явно за да изпълняват някаква задача. - Можеш ли да заговориш този законодател? - Не! И дори не искам да се опитвам. Сигурен съм, че знае, че съм тук, но му е все едно, и имам впечатлението, че ще се разсърди, ако взема да изтъквам присъствието си. — Добре. Достатъчно ли видя? - Да, мисля, че да, засега. - Прекъсвай и се връщай обратно. Мислех си, че Мел може да е разочарован от плахостта ми. Той

158

като че ли искаше да се проявя и да дам на съществата да разберат, че съм там, но на мен просто не ми харесваше идеята да го направя. Когато посещавах друг свят, се чувствах очарован, но също така разбирах, че с този свят трябва да се отнасям почтително. Знаех, че съм нашественик, а не гост. Видях ги как ме гледат, знаех, че те са наясно с присъствието ми, обаче предпочитат да не говорят. Така че ми беше ясно, че ме търпят, не ме приемат. И аз се заклех, че никога няма да се намесвам в другите светове. Техен прерогатив беше да ме признаят, но аз никога нямаше да им се натрапвам. Райли грабна резюмето от ръката ми. - Хайде, ела - да се измъкнем по-рано и да си вземем бира. Искам да поговоря с теб. - Дано не ми се сърдиш заради сесията. - Да ти се сърдя ли? Ти пак почваш - мислиш, че не се справяш добре. Дейв, от човека си зависи какво получава при отвореното търсене - звеното няма никакви очаквания. Отворените търсения са волна програма; вървиш натам, накъдето те води сигналната линия, вместо ти да й казваш къде искаш да отидеш. Те са като луна-парк, само че обучението по дистанционно наблюдение е вместо билети. Не е ли страхотно? - Да, май че е така. - Е, ти научи ли нещо? - Струва ми се, научих, че има други светове и други цивилизации, и всеки - всяка - от тях има свои планове във вселената. За мен това поставя нещата в перспектива. Мислех за човешката раса като за Божии избраници, но явно съм в грешка. - Кое те кара да смяташ така? - Ами това, че няма кой да каже къде започва и къде свършва Божието царство. Мисълта ми е, че Бог сигурно надзирава мястото, което посетих само преди часове: кое прави нас подобри от онези същества? — Бързо наваксваш, приятелю. Ние не сме нищо друго освен синьо петънце в една слънчева система, в галактика със сто милиона слънчеви системи, във вселена със сто милиона галактики. И истината е, че не знаем къде свършва тя и дали свършвгх изобщо. А още не сме отворили дума за измеренията. Зави ти се свят, нали? Засмях се: - Прав си. Хайде да ходим да пием бира. С кола отидохме до една кръчмичка извън чертите на базата и седнахме на бара. Заведението беше типична кръчма във военно

159

градче - стените покрити със стикери, носещи знаците на различни военни формирования и с признателни писма от членове на този или онзи екип или подразделение. Стената зад бара беше окичена с емблеми; банкноти и монети от десетина различни валути свидетелстваха за постоянно мигрираща клиентела от Министерството на отбраната. Мел поръча две тъмни немски бири. - Оглеждам един имот в Уисконсин и искам да чуя мнението ти. - Той извади една овехтяла статия и няколко вестника за недвижимост, разгъна ги върху бара, за да ги видя и аз, и ги приглади с длани. Снимките показваха старинна двуетажна къща в Скандина- вия, Уисконсин, с купища оригинална дограма и корнизи, всичките от яко дърво. Разположена на брега на езеро, пред нея - тиха улица. Гигантски дъбове обвиваха къщата в зелени сенки. - Страхотна е, Мел. Колко? - Трийсет и осем хиляди за пет спални и отделен гараж, плюс езерото и колкото щеш история. - Той пое дълга глътка от бирата си и се уригна, като оставяше бутилката на бара. - Стига бе? Трийсет и осем хиляди за всичко това? - Ами да! Сега вече знаеш защо искам да се прибера и да си живея живота. Къща като тази би струвала десет пъти повече по тези места. А кой ебати иска да живее тук? Със сигурност не и аз. Искам Едит да си живее живота, искам, по дяволите, аз да си живея живота. Искам да ходя за риба. — Мел допи бирата си и поръча втора. - Дааа, това ще е чудо местенце да си живееш и да умреш. И ще мога да наблюдавам дистанционно всичко, което искам, и няма да ми трябва ничие разрешение за това. Само чакам да дойде. Откъснах етикета от бутилката, докато слушах как приятелят ми планира бъдещето си. Аз нямах представа какво ще е моето. Дори не мислех за него през тези дни. - Ако можеш да правиш каквото искаш, какво ще наблюдаваш? - Вече съм го решил: ще гледам миналото на североамериканските индианци и ще се опитам да намеря някои отговори за бъдещето им. Бих направил всичко, което мога, за да им помогна да си осигурят по-добър живот. Ние им дължим много и аз искам да участвам във връщането на дълга. В тази роля ще има приложение за дистанционни наблюдатели и аз ще го намеря. - Аз пък мислех, че ще прекарваш повече време в космоса, търсейки извънземни. - Ти това ли искаш да правиш?

160

- Не бе, не! Знаеш какво мисля по въпроса: страхотно е, че пие знаем, че ги има, и че те знаят, че ни има, но сме дотук. Тая област не ме влече. - Тя влече доста хора в звеното. Мислех, че ще се причислиш към техния лагер. - Не и аз. Имам си собствени проблеми, както ги има и останалото човечество. И мисля, че решенията за тях са точно тук, в 1’ивър сити, а не там някъде си на ръба на галактиката. Навсякъде, където съм ходил, местните са били заети със своите си работи. Изпитват към нас умерено любопитство и толкова. А ти? - Е, и аз не съм чак толкова запленен. Мисля, че те са като един вид отегчени съседи. Отбиват се в задния ни двор да видят какво става, ама със сигурност не са тук, за да променят човешката раса или такива неща. Искам да кажа, погледни останалите раси и видове, които си срещал там: ние спрямо тях не сме нищо особено, нали? Там има далеч по-напреднали и издържливи видове - виждали сме ги и ти, и аз, и всички други в звеното. - Знам. Хората искат да направят от извънземния живот нещо по-голямо, отколкото той е. Искат да го превърнат в стока и да продадат на всички идеята, че бъдещето ни е в ръцете на някакъв космически скиталец, когато всъщност трябва да търсим отговорите в собствения си дом. Би трябвало да използваме дистанционното наблюдение за научни, за медицински, за образователни цели. Да му се не види, то... Мел ме прекъсна: - Задръж си мисълта. Хенри! Дай на моя приятел още една бира, че се е настроил философски и бутилката му е празна. Така; слушам те. Отпих и продължих оттам, където бях прекъснал: - Виж, ние бихме могли да използваме дистанционното наблюдение, за да намерим лек срещу СПИН-а, рака, Алцхаймера. Ако има точен контрол, група от наблюдатели, която само с това да се занимава, и екип от технически експерти да анализира данните, с дистанционното наблюдение бихме могли да постигнем всичко. А вместо това какво правим с него? Гоним лошите и шпионираме враговете, докато те на свой ред шпионират нас. Престъпно е, че продължаваме да узурпираме дистанционното наблюдение като оръжие за война. Хич не ми харесва. - О-о, чакай, момче, не забравяй къде си. Тук е Мийд, леговище

161

на плъховете от разузнаването. Някой пич от Националната агенция за сигурност вече пуска лентата със записа на твоите думи пред някой офицер, и докато се прибереш у дома довечера, телефонът ти вече ще се подслушва, а някой от съседите ти ще получава пари, за да те наблюдава. И двамата се разсмяхме. - Знам, знам. Но просто така се чувствам. Виж, трябва да си ходя. Доста черни точки съм събрал и не искам да се появявам миришещ на бира, та да трябва да спя при кучето. Не е моят тип. Излязохоме от бара и всеки тръгна по свой път. Не можех да се освободя от мислите за потенциала на дистанционното наблюдение, за всички хора, които биха могли да бъдат спасени, за всички мрачни съдби, които биха могли да видят светлината. Оставих ги да угаснат: нищо не можех да направя. Обучението ми беше почти завършено. Така каза Леви, а Мел дори поиска да бъда издигнат в по-горен статус. Да бил решавал той, аз съм щял вече от един месец да бъда на оперативен режим. Но макар да беше доволен от напредъка ми, Леви чувстваше, че ще му е трудно да оправдае едно такова решение - да прекрати обучението ми шест месеца преди обичайния край. Искаше нещата да продължат още месец-два. Скоро дойде зимата. Във Форт Мийд армията не наемаше чистачи за листата - предполагам, че е било опит да се спестят пари - и земята беше зарината с дъбови листа. В тази част на страната те падат и се напластяват така, че даже причиняват пътни злополуки. Шофьорите, които удрят спирачки, се плъзгат върху тях като върху лед. Нали бях от Южна Калифорния, никога не бях виждал такова нещо. Цялата ни служба беше мобилизирана да рине листа. Обикаляхме сградите, плашехме котките, които си живееха там, а Джени дори удари катерицата, която мразеше толкова много. Тогава за първи път видях човек да се смее и да говори едновременно; това беше и за последен. На следващата година просто мина един момък с огромен камион, който смучеше листата като прахосмукачка. Джени стоеше до прозореца и се молеше да не превърне катерицата й в пюре. Всеки ден се привързвах към звеното все повече - и обратно, все повече се отдалечавах от Деби и децата. Губех способността да разговарям с тях. Ако спътникът ти в живота се интересува от онова, което правиш, има надежда. Ако е против него - дори и единствено в сърцето си, - е безнадеждно. Ако работата ми не беше толкова

162

всепоглъщаща, ако имах служба, за която да забравя, прекрачвайки прага на офиса, щях да съм окей. Само че нямах. Опитвах се да споделя някои от преживяванията си, като се прибера, но бях чужденец в живота на децата си; бях забавление, развлечение за приятелите им. Докато поддържах тази роля, всичко беше наред; кошмарите ми обаче ги караха да плачат и копнеят за по-безопасен живот. Плашех тях, плашех и Деби, и най-лошото, моята нестабилност плашеше и мен. Престанах да пиша на родителите си. Не можех да измисля какво друго да кажа освен това, че ги обичам; нищо друго не изглеждаше достатъчно важно да пиша за него. Те се обаждаха от време на време, но бяха засегнати - почти ги бях изоставил. Деби се опитваше да им обясни, че според нея все още отчаяно се нуждая от помощ, ала не мисля, че осъзнаваха докъде бях стигнал. А колкото до Деби, не я бях извеждал от година и нещо: ние просто престанахме да очакваме това един от друг. Тя си намери нови приятели, а аз се изгубих в света на етера. Четях книги по темата, водех записки и подробен дневник за всяко преживяване, за всеки кошмар, които ме спохождаха. Увлечен в изследване на непознатото, вече нямах време за хора, които не оценяват това. Кейти и Ашли Джойнър, най-близките ми приятели от времето на рейнджърския батальон, които обичах като мои брат и сестра, сега бяха за мен само малко повече от спомен. Когато напуснах рейнджърите - което ми се струваше преди векове, - Ашли ми подари направен по поръчка нож, който благоговейно пазех. Единственото ефектно нещо в него беше украсата от ко- калена мозайка върху дръжката — изобразяваше ръкостискане, вечното утвърждаване на двама приятели. Върху дъбовата, изработена на ръка ножница се четеше прочутият цитат на Теодор Рузвелт, който отчасти гласи: „Не критикът е този, който има значение. Не и този, който сочи как силният човек се е препънал или как онзи, който върши работата, е могъл да свърши по-добра работа. Чест заслужава онзи, който е действително на арената. Чието лице е омазано с прах, пот и кръв. Който върви към целта, без да губи кураж, който се заблуждава, но скоро се връща пак и пак“. Прибрах ножа; прекалено болезнено ми напомняше за онова, което съм бил. Деби винаги бе твърдяла, че може да издържи почти всичко, ако остана верен на църквата и присъствам на сбирките, най-малкото за да давам пример на децата. Но аз изоставих църквата и скоро ме изостави и тя. Последната ми среща с нея беше сакраменталната сбирка в един летен ден на 1989 г. Обичай в мормонската църква е

163

нейните членове периодично да говорят пред паството по някоя тема, определена от епископа. Темите по правило са прости, ориентирани към традиционната вяра, и от беседите на членовете се очаква да бъдат свидетелство, да носят информация и да повдигат духа. Поканиха двама ни с Деби да говорим. Деби изнесе чудесна презентация. Аз пък, от друга страна, прецених, че паството се храни с религиозен фураж вече твърде дълго. Игнорирах възложената ми тема и я замених с моя собствена: „Храмове - отвъд ритуала“. Беседата ми беше за димен- сионалността, астрономията, другите светове и същества, за това кой наистина е Бог и какво мотивира отношението му към нас. Провокирах паството да разшири мисловния си хоризонт, да надскочи книгите и готовите мъдрости на църквата, да бъде повече от онова, което някога си е представяло. Мисля, че ме сметнаха за луд. Когато произнесох заключителното „Амин“, с мен го произнесоха може би петима от общо двеста души присъстващи. В този момент се вбесих. Тази реакция ми се стори отличен пример за организираната религия: не си поставяй предизвикателства, не задавай въпроси, просто си седи пред амвона и дишай; Господ ще те възнагради за това. Сетих се за Хамлет — трето действие, сцена II: „Кой няма сън, кой спи блажен светът открай така е...“ Тичайте, овчици, кротувайте в малкия си безопасен свят; повече нямам време за вас. Не се върнах. Беше есента на 1989 г. Мел се готвеше да се пенсионира след месец-два и аз исках да му подаря нещо, което да му напомня за мен. Убедих Деби да ми разреши да взема от спестените ни пари и му купих кану. Мел имаше нужда от нещо, от което да лови риба - нещо, което би могъл да използва, за да се измъкне. В Александрия открих магазин, където се продаваха лодки; докато разбера всичко, което ми трябваше, и задам всички въпроси, за които се сетя, продавачът беше изкарал единайсет канута пред магазина. На майтап поработих малко с греблата, с което доста развеселих продавача и хората, които бяха дошли в магазина да оценяват яхти. Даже вдигнах на ръце всяко от канутата и обиколих с него двора. Продавачът сигурно вече си мислеше, че съм пълен окаяник, когато посочих едно кану и произнесох вълшебните думи „Вземам това!" Той състави документите и прикрепи кануто към багажника ми толкова бързо, че все едно си бях купил „Биг Мак“. Заслужаваше си целия зор, за да види човек лицето на Мел, когато свалих кануто от колата. Сякаш бе Коледа и той бе пак на дванайсет.

164

Едит, жива и здрава да е, естествено се загрижи къде ще държат проклетата лодка, докато носачите дойдат да съберат багажа им. Мел, разбира се, имаше куп идеи, които беше повече от готов да сподели с нея. Оставих ги да стоят на тротоара, погълнати от сериозни преговори, и поех с колата към къщи, усмихнат от ухо до ухо. Беше петък, време за ежеседмичната оперативка. Един след друг, на неравни интервали, всички влизаха в задната стая и се пльосваха на столовете, чакайки Леви да дойде. Винаги сядах до Мел; когато станеше скучно, можех да разчитам, че той ще има две-три страници с рисунки и драсканици, които да разгледам. Изумително какви неща можеше да сътвори този човек, когато се отегчаваше. Жалко, че Леви не му позволяваше да работи с мъниста по време на оперативките. На тези оперативки Керъл и Джуди бяха както винаги саркастични. Прат и Пол може и да спяха, но очите им винаги бяха отворени и следяха всеки, който говори. Ако обаче попиташ единия или другия нещо за събранието две минути след като е приключило, те въобще не вдяваха за какво говориш. Предполагам, че който си може, си може. Катлийн беше винаги внимателна и пунктуална. Тя дори си водеше записки, като някое от момиченцата, които винаги мразех в началното училище - хубавки, интелигентни, любимки на учителите. Лин беше като Катлийн, само дето беше мъж, което влошаваше нещата. Аеви най-накрая се появи, с кутийка диетична сода в ръка. - Всички ли сме тук? - Този въпрос той задаваше всеки път, въпреки че никога не получаваше отговор. - Добре! Имам да направя няколко административни съобщения. Първо, някой си взема соди от хладилника и пропуска да плати за тях. Който и да е този човек, той или тя трябва да възстанови дванайсет долара в касичката. Просто го направете и няма нужда от повече приказки. Ръгнах с лакът Мел и му прошепнах: - Плащай, гъз такъв. Той само се ухили. Не помнех да съм го виждал някога да със сода в ръка. Леви продължи: - Второ, ако използвате служебна кола, за да ходите на курсове в Агенцията - той задържа погледа си върху Катлийн и Прат, понеже те бяха единствените, които караха курсове в Агенцията за

165

отбранително разузнаване, — ще ви бъда признателен, ако напълвате резервоара, преди да я върнете, за да не става така, че някой неподозиращ колега да я вземе и да се опита да стигне с нея до щаба, само за да установи, че трябва да ходи на стоп до бензиностанцията, защото някой небрежен тип или някои небрежни типове са оставили колата без гориво! Трето, Дейвид е вече оперативен. Четвърто, ще ни очакват на партито по случай пенсионирането на доктор Комптър другата седмица. Ако... - Чакай малко - прекъснах го аз. - Може ли да се върнем на Точка Три? Каза ли, че съм оперативен? Мел не смяташе да пропусне шанса да ме ковне: - Точно това каза човекът, ти не си ли записваше? Ей, Бил, смятам, че Дейв трябва да изкара още един-два месеца обучение. Не мога да повярвам оперативен наблюдател да не записва Катлийн, ти нали си записваше? — Катлийн захихика и вдигна Бележника си. — Ето! Катлийн си е записвала. — Добре, стига! На работа! - каза Леви. Той продължи да приказва още час, но аз не го слушах: вече бях оперативен наблюдател. Никакви учебни цели повече; отсега нататък щеше да бъде истинско, не наужким, и това беше важното. Движех се към оперативни цели вече близо два часа след съобщението на Леви, но така и не се случи Мел да ми бъде водач на оперативна мисия. Той си беше тръгнал тихичко същия ден, въпреки че от време на време се отбиваше, докато си използваше отпуската, за да си прибере имуществото. След шест седмици вече го нямаше. Отбил се да каже чао за последно, докато съм бил извън офиса за покупки, и когато му се обадих в неговата кантора, телефонът беше прекъснат. Отидох с колата дотам, надявайки се да го хвана, когато излиза, но вратата беше заключена, а камионът му беше потеглил. След седемнайсет часа Мел щеше да започне нов живот. Опитах се да се радвам за него. И все пак, много време ми трябваше да свикна с отсъствието му. Катлийн и Лин бяха добри хора, и аз бях близък с тях, но не така, както бях близък с Мел. През следващите няколко седмици Леви обяви, че и той се пенсионира, което дойде като шок. Кой щеше да го замести? Какво щеше да стане с екипа ни без неговия надзор? Беше през този период, когато един полковник от Агенцията се появи в нашия офис. Същия следобед ме повикаха там. - Дейвид, това е полковник Уелч от Агенцията за отбранително

166

разузнаване. Има нещо, за което той би желал да разговаря с теб. Изби ме едра пот. Уелч се намести в полусчупения „фотьойл за гости“ на Леви. - Появи се нещо и искаме да си поговорим за бъдещето ви в РУО. Бях сигурен, че ще ми каже, че заради кошмарите си ще трябва да напусна програмата. Не можех да повярвам, че Леви ще ме изостави просто така и ще ме зареже, след като съм претърпял толкова много за звеното. — Избран сте да бъдете повишен в чин майор и да следвате в Колежа на командването и генералния щаб на армията във Форт Левънуърт, Канзас. - Протегна ми ръка. - Поздравления! Бях шокиран. Какво означаваше това? - Благодаря, господин полковник, но не съм сигурен, че искам това. Следването в Левънуърт имам предвид. Може ли просто да бъда повишен и да остана тук? Това видимо обърка Уелч. - Какво по дяволите искате да кажете? Леви скочи на помощ: - Сигурен съм, че капитан Морхаус иска да каже, че просто му трябва известно време да свикне с тази мисъл. Нищо повече. — Напротив - възразих аз. - Не искам да напускам това място и да заминавам за колежа във Форт Левънуърт. Можете да пратите някой друг, а аз ще изкарам курса неприсъствено. - Вие глупак ли сте или просто идиот? Армията иска да ви каже нещо с това назначение. Пълно е с млади офицери от двата пола, които биха дали живота си за присъствено обучение в Колежа на командването, а вие искате да се откажете от това заради група шибани откачалки? Веждите на Леви се повдигнаха: - Извинете, полковник... Уелч го сряза: - Не се обаждай, Бил. Говоря на това момче, което, да почнем с това, очевидно не знае в какво се е забъркало. По-лошото е, че не разбира какво му се предлага на сребърен поднос. Слушай, Морхаус! Ти няма да отхвърлиш такъв шанс, особено заради служба в това звено. Може да се сърдиш и хленчиш кол- кото щеш, но ако си мислиш, че няма да отидеш в Колежа, само се опитай да останеш тук и аз ще се погрижа да те изритат в задника. Това тук е бита операция, хората и ресурсите й ще бъдат пренасочени другаде. Ти си офицер от пехотата на мястото на офицер от разузнаването. Изпъкваш като пъпка на бебешко дупе. Някои хора знаят, че си тук, и това са хора, за

167

които си работил. Те смятат, че си държан тук против волята си, и искат да се върнеш в пехотата. Тъй като ги познавам и обичам, ще им спестя мъката да чуят, че тяхното момче иска да си остане тук. Ти ще се махнеш. Отиваш там, където армията има най-голяма нужда от теб. Действай! - Тъй вярно! - излязох, преди гостът да е подхванал нова канонада, но Леви трябваше да изтърпи още едно десетминутно КОНСКО. Не бях виждал Уелч никога преди това и не го видях никога повече, но явно механизмът да напусна звеното се бе задействал. Щеше да отнеме време - вероятно година, — обаче аз щях да напусна „Слънчева струя“. Един от най-интересните оперативни обекти включваше търсенето на подполковник Хигинс от морската пехота — наблюдателя на Обединените нации, взет заложник в Ливан. Опи- тът ни да определим местонахождението и състоянието му по поръка на Агенцията за отбранително разузнаване беше една от най-сложните мисии, по които бяхме работили. Всеки от нас проведе по осем-десет търсачески сесии; местеха Хигинс често, но ние всеки път го намирахме и предавахме информацията. От юва не излезе нищо, сиреч никой изобщо не предприе спаси- плиа операция. За членовете на звеното беше мъчително да се подключват към Хигинс, да чувстват как страда, как физическо- то и емоционалното му състояние се влошава ден след ден и на хоризонта да не се вижда спасение. Няколко души бяха наистина нещастни от това, че преживяват мъките на Хигинс, докато ра- зузнавателните данни, предавани от тях, не водят до ефективни мерки. Разбирах ги и се опитвах да им обясня доводите на армията: никой няма да предприеме спасителна операция и да рискува човешки живот без друго основание освен информация от дистанционни наблюдатели. Би било безумие да се рискува животът на хора, като се разчита само на нашия разузнавателен продукт; нещата никога не са били правени така. Информацията, идваща от нас, имаше за цел да допълва и балансира по-солидни н надеждни, конвенционално придобивани данни. Ако това може да ви утеши, нашето звено определи, че Хи- гиис е мъртъв часове преди тялото му да бъде показано на ви- деозапис. Той умря от сломен дух и разбито сърце, не от обесването. Неприятно изненадани от смъртта му, бруталните хора, които го бяха заловили, обесиха неговия труп, за да демонстрират пренебрежение, стараейки се да извлекат капитал от грешка- та си . Мъртъв, Хигинс не им носеше никаква изгода - той беше предимство в пазарлъка, което не

168

бяха успели да запазят. А ако още нещо може да ви утеши, Хигинс се намира на много по-добро от този свят място. Той е щастлив, зает и вечен. Седем души дистанционни наблюдатели потвърдиха това. Друга оперативна мисия бе проведена през деветте дни, не посредствено следващи унищожението на Полет 103 на компа ния „Пан Ам“ - самолета, който се взриви над Локърби, Шотландия. Беше мразовито утро, когато получихме задачите си по мисията. Само ние можехме да осигурим непосредствена обрат на информация, докато екипите от търсачи и следователи сгло бяваха мозайката на събитията. Наблюдавах как умира един мой стар познат, когото всич ки наричахме „Дребен“, докато преживявах наново случилото се за целите на „Слънчева струя“. Работехме по мисията два пъти дневно, като всеки ден представяхме подробни скици на двете взривни устройства и двата метода на детонация. Джуди, Лин и аз скицирахме основното взривно устройство месеци преди следователите да огласят разкритията си. Направихме диаграми на електронното устройство, на касетофона и радиото, които бяха съдържали експлозивите. Идентифицирахме мястото на взри ва като лявото предно товарно отделение на самолета няколко дни преди да бъде оповестено. Проследихме конструкторите на устройството до точката на прехвърляне и дори нещо повече — до мястото на сглобяване. Осигурихме описания, фонетични транскрипции на имена и скици на домове и места за срещи на терористите. Допълнителното устройство беше носено ръчно в самолета от иранка на самоубийствена мисия. Тя беше загубила скъпи хора на авиолайнера, който САЩ потопиха в Залива, и желаеше да умре, за да отмъсти за тях. Експлозивите й бяха камуфлирани като блокчета шоколад в рекламна опаковка и тя трябваше да ги взриви, ако основното устройство не сполучи. Беше седяла много близо до точката на детонация, от лявата страна на самолета. В най-болезнената от всички сесии Лин описа как се намира в авиолайнера точно преди детонацията. Във фантомна форма, естествено, той бил невидим. Обаче в мига, когато бомбата се взривила, той стоял сред десетки забързани душй, недоумяващи какво се е случило с тях. Лин се разплакал, когато едно момиченце се приближило до него в етера и го попитало къде е майка му и какво е станало с всички. Лин имаше средствата да се върне; те ги нямаха. По време на Нарковойната „Слънчева струя“ бе призована да определи дали някои кораби превозват нелегално наркотици. В етера

169

наблюдателите се спускаха до един или друг кораб, за да забодат“ нелегалното карго, да пробият купчините насипен то- нар и открият пакетите с марихуана и кокаин в него. Откривахме местата, където е било планирано хвърлянето на пратките в открити води; локализирахме база и паста, заровени из островите н Карибско море. От етера преследвахме Пабло Ескобар и други паркомагнати, влизахме в ума им, за да разкрием елементи от плановете им, които нямаше как да бъдат придобити с никакви други средства. По-късно някои членове на „Слънчева струя“ бяха преместени във Флорида, в щаба на Обединения специален отряд за борба с наркотиците, където работиха близо година. Командирът на отряда изпрати до Агенцията за отбранително разузнаване паметна записка, в която се казваше, че дистанционните наблюдатели са им спестили милиони долари разходи за операции по търсене и залавяне на дрога. Наблюдателите бяха голям хит и нов мощен инструмент за прилагане на закона. Обаче тази слава трая кратко. В района на Залива обстановката се нажежаваше. Централното командване — многофункционално командване, специализирано в театри на действия, включващи Персийския залив - изразходва доста време да планира и да осведомява Вашингтон и Пентагона за ескалиращото напрежение там. Няколко седмици по-късно армията на Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт и се задържа там въпреки исканията на международната общност да се изтегли незабавно. Сравнително не мно- го след това започна отклоняване на средства, оръжие и наблюдателни платформи като хеликоптери и наблюдателни самолети към ескалиращата ситуация в Кувейт. Разбираемо е, че акцентът, който Министерството на отбраната и Белият дом поставяха върху нарковойните, започна да се премества в източна посока, към района на Централното командване. Бях изкарал близо година като оперативен наблюдател, ко- гато напуснах „Слънчева струя“ - в деня на иракското нахлуване. Отивах в Колежа на командването и генералния щаб, като спрях за година в едно звено за стратегическа дезинформация. Леви си тръгна няколко седмици след мен.

170

Не се върнах в „Слънчева струя", но чух, че успехите от нар ковойните вдъхнали нов живот на програмата. Постъпили за обучение двама нови дистанционни наблюдатели, както и нов мениджър на мястото на Леви. Изглежда всичко щеше да се оп рави. Надявах се един ден да мога да се върна. Навярно Агенция та за отбранително разузнаване щеше да отключи потенциала на програмата и да й позволи да помогне на цялото човечество. Бяха минали около три месеца, откакто си заминах от „Слънчева струя“, когато проблемите ми с кошмарите започнаха отново. Причината според мен беше тази, че не прекарвах вре ме в етера. Не можех да се съсредоточа върху нищо, чувствах се разпилян и празен. В главата ми се въртяха образи, които бях видял в звеното; накисван от вълни емоции, открито и често плачех. Бавно се разпадах емоционално, физически и духовно. Огорчен и изгубен в свят, който не разбираше и нехаеше за пре живяното от мен, аз си говорех сам и скицирах образите, които хлуеха от съзнанието ми. Имах нужда от помощ във вид на пряк контакт, от намесата на човек, който познаваше етера. Но Кат лийн вече я нямаше, Мел го нямаше, Леви го нямаше — нямаше ги всичките хора, които говореха езика на етера. Превърнах сс в отшелник и през деня не правех и крачка вън от зданието, къ дето беше работата ми. В почивните дни рядко напусках къща та или се бръснех. Боейки се да заспя, будувах дълго и всяка нощ пусках едновременно телевизора и радиото, опитвайки се да удавя образите, които наводняваха съзнанието ми. Имах нужда пак да бъда под контрола на звеното; имах нужда от етера; имах нужда от приятели, които да разбират какво става с мен. Една нощ се бях свил на кравай върху дивана в безсънен сту пор, притискайки ушите си с ръце, за да не чувам шума на мра ка. С кашляне и хъхрене все пак заспах и засънувах образи от Локърби и Дахау - всички призрачни ужаси на света, който бях опознал толкова добре. Носех се, ту потъвах под прага на съзна нието, ту изплувах над него; заобикаляха ме лица от миналото. Видях как един млад лейтенант, с когото бяхме служили заедно в рейнджърския батальон, загива в самолетна катастрофа с човек, когото обичаше. Почувствах смъртта му, както бях почувст вал тази на Майкъл Фоли няколко години по-рано. Събуждах се достатъчно дълго, за да видя как оживяват сенките в дневната. Всеки предмет в стаята хвърляше жива сянка, която се изправяше, за да ме плаши. С писъци и вой побягнах, оттласквах се от стените и се препъвах. Изтичах навън в хрускавия октомврийски въздух и паднах сред тревата и листата, на безопасно 171

място. Прегръщайки живите създания под мен, пролежах там, докато слънцето изгря. - Добре ли си, Дейв? - чух глас над главата си. Беше един приятел, Дейвид Гулд, треньорът на хокейния отбор на сина ми. Беше дошъл да вземе Майкъл и да види дали искам да отида и аз на мача. Дейв? Това съм аз, Дейвид Гулд. Искаш ли да ти помогна да станеш? Напрегнах се да стана, изстинал и скован след нощта на моравата. Изглеждах и се чувствах отвратително, а синът ми гледаше как треньорът му помага на баща му да си влезе вкъщи. Когато минахме покрай него, от окото му се отрони сълза. Деби слезе по пеньоар. - Какво е станало? Той добре ли е? - говореше за мен, сякаш нс бях там, сякаш вече не бях съпругът й, а предмет. - Не знам, - каза Гулд, - май е прекарал нощта на моравата пред къщата. - Ох, боже, Дейвид, какво става с теб? Не разбираш ли, че се унищожаваш? Вперих в нея кръвясалите си подути очи: - Точно там е проблемът, скъпа. Вече не разбирам нищо. Пристигах в работата към девет сутринта, пробивах си картона и влизах в офиса. За първи път в кариерата си можех да кажа, че шефът ми е дръвник, а неговият шеф също беше дръвник. Само че работех в малко звено с извънредно гъвкав график; хората до голяма степен влизаха и излизаха когато си искат, гласуваше им се доверие да правят каквото е нужно, за да вървят дезинформационните им проекти. Това бяха независими оператори, някои от тях много способни, други скатаващи се от истинската армия - армията извън техните класифицирани програми. Да държиш малък екип от около осемнайсет дезинформа- гори струва към 40 000 долара на месец. Както и в „Свещеният плащ“, всички си говореха на малки имена. Рангове, униформи, каквото и да било подобие на военна дисциплина изчезваха в деня, в който човек се явяваше по заповед. Това изглежда беше едно от нещата, с които най-много се гордееха работещите тук — наред с безплатното кафе, осигурявано от собственика на сградата. На този етап от кариерата ми примадоните от разузнаването ми бяха дошли до гуша. Те получаваха повишения с шепи и ставаха подполковници и полковници, дори да бяха дошли в звеното с чин младши капитан. Ами личният им живот! Съвсем малко от тях изобщо си даваха труда да прикриват извънбрачните си връзки. При едно

172

пътуване до Европа спътникът ми, едва двайсет минути след бе говорил със съпругата си по телефона, хлътна в хотелската стая на петдесет и две годишна жена, която беше забърсал във фоайето. Направо „Пейтън Плейс“VII; ненавиждах го. И само в случай, че не е станало ясно, че това място беше прахосване на пари и време, позволете да завърша описанието си с полковника, който продаваше афгански килими от багажника на колата си на паркинга. А, да — имахме на разположение и малък автомобилен парк под наем, за да можем да заблуждаваме хората и да поддържаме легендите си. Всички носехме тапии, удостоверяващи, че приносителят на настоящото е натоварен със служебна задача и действа от името на разузнаването на американското правителство. Предполагаш^ се, че те трябва да бъдат третирани като официални документи, и че човек не бива дори да ги носи със себе си вкъщи между мисиите, а по-скоро да ги държи в сейф в работата. И все пак съм виждал може би сто пъти членове на екипа на вадят тези удостоверения, за да получат предимство при издаването на самолетни билети или да се измъкнат от глоба за превишена скорост. И като имах такива лицемери пред очите си, цинизмът ми растеше. В интерес на истината трябва да призная, че и там се срещаха свестни хора, мнозина от които уважавах и почитах като професионални войници. Например имаше един подофицер, който отговаряше за допуските до класифицирана информация и пушеше като комин, опитвайки се да успокои нервите си. Седеше в кабинета си, където нямаше нищо освен бюро с малка флуоресцентна лампа, сурово осветяваща лицето му. На минаване по_край него хвърлях поглед вътре и го виждах да попълва поредния еди-какъв си формуляр; винаги беше там, когато прис- тигах, и пак беше там, когато си тръгвах вечер. Този човек имаше гадна, неблагодарна работа, опитвайки се да наложи ред сред стадо типове, които размахваха секретните си удостоверения пред пътнически агенти и катаджии. Харесвах го, въпреки че за цяла година не му казах повече от двайсет думи. Вторият след шефа командващ офицер беше темпераментен дребосък, който всеки ден се движеше като парна машина. Енергията му беше неизчерпаема, той преливаше от добри идеи и беше странно загрижен за благополучието на всеки от подчинените му, въпреки че Американски сериал по едноименния бестселър на Грейс Металиус, много популярен през 60-те години на XX в; в него се описва привидно благопристоен град в Нова Англия, където всеки има нечисти тайни.

VII

173

мнозина от тях не заслужаваха да носят униформа. Беше всеотдаен в работата си и готов да закриля: знаеше, че мразя мястото, където съм, и правеше всичко по силите сн да ме защитава от фанатици и „ловци на глави". И това беше „Екип Пет“ или „Съюзни телекомуникации“, както беше известен в разузнавателните кръгове. Животът ми на този етап беше в лайна до дъното, че и от- татък. С Деби, естествено, бяхме скарани; рядко виждах децата, а когато вечер излизах на паркинга пред офиса, не знаех дали ще се прибера вкъщи или ще се изхлузя в етера и ще подкарам към Ийстън, Мериленд. Живеех като отшелник, спейки в колата си или при някой познат, който би ме приютил за през нощта. Вс ичките ми дрехи бяха или в багажника, или на пода под задната седалка. На този етап бях изгубил цялата си вяра в армията, н семейството си и най-вече в себе си. Някой веднъж ми каза, че има особен вид свобода, която идва от това, че всичко е толкова шибано, че просто няма как нещата да станат по-лоши. Записах си тези думи и носех листчето със себе си навсякъде. Мислех, че съм ударил дъното, докато през ноември 1990 двамата с Деби не се разделихме. Моят втори шеф ми услужи с юридическите документи от неговия собствен развод, така че можах просто да ги препиша и да си спестя разходите за адвокат. Хвърлих бумагите и пощенската кутия пред къщата на път към един бар, където се надявах да забравя какво съм направил току-що. От известно време насам непредсказуемите, на произволни интервали прескоци между етера и реалността ме поболяваха. Както споменах, не можех да заспя без радиото или телевизорът да работят, за да попречат на шумовете в главата ми да ме по бъркат напълно. Така и няма да разбера защо не налапах някой пистолет. Сигурно е било посланието на ангела, въпреки че то ми се струваше вече съвсем избледняло. Може да е била любовта па семейството ми любов, която прекосява времето и простран ството дори по-добре от наблюдателите. Може да е бил Господ, имащ добрината и милостта да ме предпази да не скоча в етера завинаги. Бях като наркоман, който се бори с вкоренена от две години зависимост. Умът и тялото ми жадуваха еуфорията на измененото състояние, треската на билоцирането, уникалността на онова, което бях в „Слънчева струя“. В „Екип Пет“ бях просто още един професионален лъжец, смучещ пари от данъкоплатците, и се опитвах да мамя себе си и околните. Всеки път, когато някой ме попиташе какво работя, се свивах. Чувствах се като говно, дрън кайки дивотиите, които нашите шефове

174

очакваха да бълваме. Беше все едно да сводничиш в събота през нощта, а в неделя сутринта да ставаш рано, за да проповядваш морал пред паството. Беше един вторник, „Пустинен щит“ беше станал „Пустинна буря“ и последвалите сто часа бяха към края си. Бяхме удържали чиста победа и нямаше дефицит на герои. Като всеки друг войник, преседял войната на завет, аз се чувствах измамен: все едно бях тренирал футбол всеки ден шестнайсет години подред, за да ми кажат в деня на единствения за цяло десетилетие мач да отида да купя безалкохолни напитки за отбора и да ги сложа да се изстудяват за купона след мача. Трябва да призная все пак, че през месеците след операция „Пустиння буря“ ръководството на армията се постара да вдъхне самочувствие и на нас, резервните играчи, и да ни накара да се чувстваме част от отбора. Обаче мнозина от нас продължаваха да се чувстват така, сякаш разнасят напитките на купона. Този вторник специално седях в офиса, зяпах тясната ивич- ка стъкло, която ми служеше за прозорец, и разпиляно скицирах образите, които ме бяха споходили през нощта. Телефонът из- звъня, стресна ме и ме върна обратно към действителността. - Дейвид? Обажда се Робърт Крокър. Помниш ли ме? - Как да не те помня! - Крокър беше назначен в „Слънчева струя“ точно преди аз да я напусна. - Как си? Как си с главоболията или каквото там беше? — Не са главоболия, а кошмари. Щях да си взема аспирин, ако бяха главоболия! - Съжалявам, не исках да... - Виж - прекъснах го аз, - страхотно е, че се обади, да, страшно ми липсвате, и, да, бих се молил на колене да ме вземете пак при вас. Та като имаме предвид, че това няма да стане, какво мога да направя за теб? - Ами точно за това ти се обаждам. Господин Нофи би искал да се върнеш. - Господин Нофи какво? Джон Нофи беше заместил Леви като директор на програмата „Старгейт“ и беше внедрил собствена марка програмен мениджмънт. За негова чест трябва да кажа, че беше засилил дейността на звеното в нарковойната; обаче също така беше поставил неподобаващ според мен акцент върху недоказани методи като контактьорство и карти таро. 175

- Иска да се върнеш - временно тоест, - за да помогнеш в работата над един проект в Залива. - Ти да не ме гъбаркаш, а? Ако е така, идвам направо там и... - Слушай, Морхаус, той ме помоли да ти се обадя и аз ти се обаждам. Ако ще се правиш на гъз, прави се на гъз пред някой друг, аз нямам време. Настана пауза, докато фитилът ми гореше. - Ти ми се обаждаш — изрекох гневно — и значи аз трябва да си зарежа работата, която може да не е кой знае какво, но я върша, и да изприпкам при вас и да помагам на Нофи, просто така? Кажи на Нофи да ходи да се шиба. Помолих го да ме вземе пак в звеното преди пет месеца, а той ми каза, че нямало, понеже трябвала свежа кръв. И искаше да каже, че му трябва човек, който няма проблем с главата. Да, кажи му да ходи да се шиба! - Добре, ще му кажа - щрак. Поех си дълбоко дъх и набрах номера. - Крокър, Морхаус е. Не му казвай да ходи да се шиба. Кога ме искате там? - Нямаше да му кажа, предполагах, че ще си вземеш думите обратно. — О! Признателен съм. - Утре сутринта добре ли ти е? Да кажем към девет. - Ееее... малко е раничко за мен, но сигурно ще мога да дойда. - Да, чух, че при вас службата е тежка... Значи, ела в главната сграда и господин Нофи ще ви каже каквото има, на теб и другите. Става ли? - Става. Ей, а кой още ще участва? Искам да кажа, от онези, които си тръгнаха? - Ами Мел Райли със сигурност и още един човек, една жена. Помниш ли Катлийн Милър? - Катлийн, а? Тя е добра и ще е хубаво да я видя пак. - Егати срещата се очертава. Ще се видим утре сутринта. - Дадено. - Оставих слушалката и преглътнах тежко. Не знаеш дали да викам, дали да крещя или да плача. Отново имах мисия, истинска мисия в етера. На другата сутрин подраних с трийсет минути. Джени ме поздрави на вратата, стисна ме в прегръдките си и здраво ме целуна по бузата. — Липсваш ми тук, келеш такъв, знаеш ли? 176

- Ех, Джени, приятно е да липсваш някъде на някого. - Как са нещата с Деби? Чухме, че сте се разделили - нали не се развеждате? - Не знам, Джени, всичко е адски объркано, все едно нагоре с краката. Знам, че не искам развод, но май просто не мога да си държа главата завинтена както трябва на раменете. - Знаеш, че ти мисля доброто; вие сте чудесно семейство, все ще се справите. Само не спирайте да търсите начин. - Тя се усмихна. Сложила съм кафе. - Мел кога трябва да е тук? - Вече съм. Ти защо се забави толкова? - Мел стоеше зад мен, усмихваше се и естествено посръбваше кафе от старата си изпопукана чаша. - Намерих си я, докато търсех бележник в килера. Мислех, че съм я загубил завинаги. - Ако изобщо беше дистанционен наблюдател, щеше да я видиш от Уисконсин и да пратиш на Джени инструкции и пари да ти я върне по пощата. Мел стана сериозен. - Как е семейството? - He е добре - както тъкмо казвах на Джени, не знаем какво ще правим. За момента просто се надявам на най-доброто. Предната врата се отвори и влезе Робърт Крокър, последван от усмихнатата и все така хубава Катлийн Милър. На лицето й грееше широка усмивка, а ръцете й бяха протегнати към Мел и мен. Не се беше променила ни на йота за месеците, откакто не бях я виждал, освен дето коремът й беше порасъл и в него можеше да се побере баскетболна топка. Тя уви ръце около нас. Мел й се навъси: - Леле, само не ми казвай, че мъжлето ти те е забременило. Бребре, само се погледни! - той я завъртя в пирует. - Я ела насам - казах аз и отново я прегърнах. - Изглеждаш чудесно! Честито и на двама ви. - Благодаря. Случи се най-сетне, след толкова години. - Добре, виждам, че аз съм тази, която трябва да попита обади се Джени. - Кога очакваш? - След два месеца. И съвсем навреме, вече се чувствам като слоница. - Нищо подобно, красива си! - отвърна с усмивка Джени. И ако тия дървеняци имаха малко възпитание, щяха да кажат същото. 177

Побъбрихме още малко, докато се появи Нофи. В израза на лицето му нямаше никаква емоция, бледите му очи гледаха втренчено иззад очилата с телени рамки. Беше си оставил косата да израсте, откакто не го бях виждал, и приличаше на антибур- жоазен професор, като онези в Бъркли през шейсетте години. Мина покрай нас право в кабинета си, без да каже дума, и чак след като влезе вътре, се провикна: - Джени? Би ли дошла, ако обичаш? Тя грабна бележника и химикалката си и се запъти към кабинета му. - Ей така е, откакто дойде. Мисли си, че е генерал, няма що. Джени изчезна в кабинета на Нофи само за да се покаже пак половин минута по-късно: - Негово Височество би желал да свика съвещанието след пет минути в заседателната зала. Господа, госпожо, моля да се подготвите за влизане! Керъл и Джуди чакаха на заседателната маса. Срещата с тях не беше дружеска; винаги ми се беше струвало, че те двете презират нас, останалите, тъй като страшно се харесват една друга. Естествено, те смятаха, че вършат сериозна работа, а ние, останалите, сме просто дилетанти Лин Бюкенън беше там, както обикновено по чорапи. Беше добър човек и отличен наблюдател - и още по-добър преподавател, за съжаление. Тези му способности караха програмните мениджъри да се осланят изключително на преподавателските му умения и малко да го използват за оперативни цели, което според мен беше грешка. Също така, въпреки силната ми съпротива, Лин бе направил поисканото от него и беше кодифицирал практиките на търсене и протоколи за дистанционно влияние, създавайки по този начин едно много опасно разклонение на дистанционното наблюдение. Някой със сигурност му е дал медал за това, но на наблюдателите не се дават медали. Хора, които нямаха никаква връзка със звеното, започнаха да предявяват претенции към техниката, заявявайки бомбастич- ни претенции за подвизите си. Повечето от тях бяха фантасмагории единствените хора, които вършеха такава работа, бяха точно тук, в тази сграда. Възхищавах се на Лин, особено в настоящите условия. Атмосферата в офиса беше достатъчно гъста, за да се задави човек, но той запазваше чувство за хумор. Най-вече той беше единственият,

178

който вярваше в звеното и неговия потенциал, докато аз и другите го бяхме отхвърлили като безнадеждно и зле ръководено. Как звеното би могло да откаже да сподели тези епохални, животоспасяващи технологии? Вбесявах се от начина, по който се ръководи „Слънчева струя“, и не си мълчах. Лин вероятно също се вбесяваше, но не надаваше глас. Има нещо, което трябва да се каже за човек, който остава патриот и верен на клетвата си до самия край. Аз не може да направя онова, което той бе направил, и се чувствах някак засрамен. Лин страдаше мълчаливо, чакаше системата да се поправи и да разчисти пътя за напредъка на техниката, докато аз зарязах клетвата и призовах хората да се изправят срещу системата. Един войник би постъпил така, както постъпи Лин. Въпросът, с който се борех тогава и с който се боря сега, е: Кога престанах да бъда войник? Нофи метна бележника си на масата, с което ме стресна, и огледа насядалите, все едно им правеше опис. - Искам да разясня едно нещо относно тази операция: аз не исках да включвам онези от вас, които вече не са активни учас- ници в програмата, но получих инструкции да го направя от Агенцията за отбранително разузнаване и конкретно от доктор Алберт Крон. Според него имало нужда от вашите специални умения, за да се обогати онова, което вече имаме. Онези от вас, които ме познават, знаят, че аз обичам да изкарвам нещата на светло и да не държа хората в неведение какви са чувствата ми към тях. Та сега знаете какво изпитва треньорът към игралната площадка. Да обсъдим играта. Началото ще е ударно за всички ви. Нямаме време да раз- ряваме, да работим на сляпо само за да ви пратим на обекта. Ето заданията ви - той обиколи масата и сложи по един лист пред всекиго. - Никакво менкане и както виждате, от вас се иска да работите соло. Ако някой отчаяно се нуждае от водач - Нофи спря, за да изгледа „възвращенците“, — ако обича, да дойде при мен в кабинета ми след тази среща и ще обсъдим въпроса лично. Погледнах Джуди и Керъл — и двете мазно се усмихваха. Контактьорите не използват водачи; Нофи очевидно беше ре- шил, че което върши работа за тях, ще върши работа и за наблюдателите. - След десет минути ще сложа на дъската разпределението кой в коя стая и от колко часа има сесия; един час след приключването на същата трябва да получа скиците и резюметата ни. Както винаги - и като напомняне на онези от вас, които ги нямаше, - нищо от онова, което откриете, не се обсъжда с друг освен с мен. Ясно ли е? Всички изпълнихме упражнението „птици пият вода", кимайки в 179

знак, че е ясно. - Добре. Тогава има ли въпроси? Никой не произнесе нито дума. — Заседанието се закрива. Добър лов на всеки от вас. - Той си събра папките и напусна стаята. Мел и аз седяхме на масата, разглеждайки заданията си. - Не искам да правя това соло - забелязах аз. - Ще отида да говоря с копелето още сега. Ще ми бъдеш ли водач, Мел? - Иска ли питане. Почуках на полуотворената врата на Нофи, но той не отговори. Виждах го, че седи на бюрото си, пише бележки, тъй че почуках пак и той пак не отговори. Влязох в кабинета, заковах се пред бюрото му и стоях там, очаквайки той да вдигне глава към мен. Не го направи, тъй че заговорих: — Искам Мел да... Нофи вдигна ръка и бавно ме погледна. - Щом бъда готов да проведа разговор с теб, ще дам знак, като установя зрителен контакт с теб и те поканя да говориш. Това не е някой от твоите батальонни щабове, където царува хаосът; тук имаме добрината да си изчакаме реда, и ако не ни е дошъл редът, ни скастрят. Почувствах как кръвта ми кипва и лицето ми пламва. Трябваше да си заповядам да се успокоя, и то бързо, иначе щях да измъкна нищожеството иззад бюрото и да помета с него стаята. Той спокойно си пишеше; знаеше, че ме е ядосал, но си въобразяваше, че няма да го сритам, тъй като не съм толкова голям идиот, колкото е той. Хората като него са прави - повечето време. Тряснах юмрука си върху бюрото му и Нофи изтърва химикалката. Сега вече имах пълното му внимание. Надвесих се над бюрото, вперих очи в лицето му и казах: — Сега ще те скастря тебе. Не те познавам, но знам, че имаш проблем с мен, а може би и с някои други. Обаче това просто е твой проблем. Нека изясним нещо: ти не си ми шеф, а аз нямам навика да бъда третиран по такъв начин от хора на същото стъпало. Според картата, която нося в джоба си, майорите и цивилните с твоя ранг са на равна нога, тъй че да не си посмял да се държиш с мен като с подчинен. Всъщност да не си посмял да се държиш като с подчинен с когото и да било от нас, които дойдохме да ти спасим задника. Някой очевидно се е сетил, че ти не си за тая работа, иначе нямаше да те накарат да ни издириш и да ни поканиш на купона. Сега, да те информирам: Мел Райли ще ми бъде водач. Ако имаш проблем с това, можеш да си вдигнеш специалния телефон, да се обадиш на ония,

180

който са ни натресли на главата ти, и да им обясниш че смятам, че трябва да работя с водач тази сесия. Ако пожелаят да ми кажат защо няма нужда от водач, ще ги послушам. Но няма да го направят, нали? - Излязох от кабинета, грабнах чаша кафе и изревах: - Ей, хора, господин Нофи каза, че малко ще закъснее с разпределението. Вината е моя, задържах го на дълъг разговор. — Смигнах на Джени и сръбнах от чашата. Хилейки се, Мел напълни повторно своята: - Следващия път като консултираш шефа, провери дали вратата е затворена. — Той не ни е шеф, слава богу. А ти ще си ми водач. Разпределението бе окачено на дъската петнайсет минути покъсно и офисът се изпълни с възбуда. Никой от нас не знаеше нищо за онова, което става в Залива - като изключим новините по Си Ен Ен. Не разбирах защо се използват дистанционни наблюдатели сега, когато биха могли да бъдат истински полезни по време на фазите планиране и изпълнение на операция „Пустинна буря“. Но защо да пита човек? Моят обект беше на изток от терена на операциите - покрай брега и във вътрешността. Получих карта, всъщност скица на източната граница на Ирак, цялата на Кувейт и североизточни- те граници на Саудитска Арабия. Мисията ми беше да стигна до шифрованите координати и да обследвам околния терен за каквито и да било неща от военно значение: с други думи, да се озова там и да видя дали нещо изисква внимание. Бях сигурен, че ще търся иракски партизани малки отряди, които се крият в сенките и чакат някой неподозиращ коалиционен патрул да се заблуди в тяхната посока; можех дори да се натъкна на някои от ракетчиците на „Скъд“, чието местонахождение до момента не беше открито. Те се спотайваха някъде в пустинята, изчаквайки сраженията да поутихнат, преди да се подадат на повърхността и да попилеят Кувейт Сити или Дахран. Налагаше се да овладея нетърпението си. Проверих на дъската и видях, че трябва да утрепя най-малко половин час преди да си скача жиците и да се подготвя, тъй че реших да изляза и глътна малко свеж въздух. Мел седеше на предната веранда. - Десет и трийсет, стая две. - Знам - отвърна той, допушвайки цигарата си. - Нещо ме съмнява в цялата тая работа. - Мел се изправи и ми махна да го последвам. - Отдавна не сме си правили разходка — казах аз. - Вярно.

181

- Липсва ми. А на теб? Мел изсумтя: - Как ли не! Първо, не ми се налага повече да търпя това лайно. Второ, мога да си изляза от къщи през задната врата, да

182

1

седна в кануто и да загреба към отсрещната страна на езерото. Ако има нещо, което ме тревожи, когато тръгна, вече го няма, когато стигна. Скандинавия е хубаво място. На двамата с Едит много ни харесва. Трябва да замъкнеш там Деби и децата, да купиш къща, и ще бъдем съседи. И двамата се смяхме на идеята, докато не се сетих, че вече нямам семейство. — Ааа... съжалявам — каза Мел. - Не исках да докосвам болно място. - По дяволите, не можем все да заобикаляме въпроса на пръсти. - Почувствах как гърлото ми се стяга и се помъчих да сдържа сълзите си. - Божичко, Мел, наистина ми липсват и тя, и децата. Райли ме прегърна за секунда и каза, държейки ме на една ръка разстояние от себе си: — Помни, че ние сме като водата: пътуваме до много различни места в много различни състояния, но по-късно се връщаме при себе си. Пътят е пълен с камъни и скали, които ни препъват, има и отклонения, които ни забавят и ни свеждат до оскъдна струйка, обаче нашата съдба е да се връщаме. Това е вечен закон. Знаеш, че Господ е имал план за теб още преди години, когато си срещнал Деби. Позволи на този план да се разгърне - всичко, което трябва да направиш, е да повярваш в него. Деби не си е отишла от теб, нито ти си си тръгнал от тях, дотогава, докато й даваш да разбере, че я обичаш. Положи малко усилие, като водата, и ще преодолееш всичко друго, вие ще бъдете пак заедно. Обещавам ти го. - Ти си добър приятел, Мел Райли. - Прегърнах го пак. - И много мъдър човек. — Ей! - викна Познър от верандата. — Ако вие двамата вече сте си направили взаимно кефа, имате мисия, която почва след пет минути. Мел попита: — Сигурен ли си, че си на линия? - Разбира се. Нищо друго не правя напоследък. Да почваме! В наблюдателните нищо не се беше променило, освен дето имаше нови микрофони и някой беше сложил черен скоч върху червената светлинка на камерата „включено". Според Мел това беше, за да не знае никой дали не го наблюдават. Само че нас ни наблюдаваха по време на всяка сесия, преди да дойде Нофи, тъй че защо сега да е другояче? 183

Закачих жиците и легнах да се подготвя, като слушах отново и отново Бетовеновата „Лунна соната“. Пет пъти, преди да почна да броя наобратно, прослушах тревожното творение на човека, осъзнал, че мястото му не е в света, в който се е озовал. Пет пъти по прослушах, преди да се озова в тунела от светлина и да премина в другия свят. Приземих се ниско приведен и за момент се олюлях, връщайки си равновесието. Когато се изправих, видях черен свят от мъгла и кухо слънце над мен. - Нещо не е наред! Не съм на обекта, Мел! - извиках аз. — Мел! Аз съм някъде на друга планета! Райли трескаво търсеше какво да направи: - Успокой се, Морхаус, стегни се и ми кажи какво виждаш. - На някаква друга планета съм и... Чакай, чувам нещо. - Какво? - Тихо! Изчакай. - И тогава го видях: бронетранспрортьор Брадли“ изскочи с рев от черната мъгла и мина покрай мен. Бързо го последва още един и още един, и после още три. Те изчезнаха в дима толкова бързо, колкото се бяха появили. - Извинявай, фалшива тревога. Там съм, където би трябвало. - Мисля, че никога по-рано не се бях хилил в етера. Помислих си, че със сигурност Мел ме проклина полугласно. - Дай ми описание на околната обстановка, Дейв. Трябва да се опитам да те локализирам. - Ами оттук не виждам много... навсякъде има черен дим. сигурно стоя в димния облак на някаква горяща кола или кой шае какво. Дай да мръдна до друг наблюдателен пункт. - Но без шачение къде спирах, все се оказвах изцяло потопен в задавящ черен пушек. - Май не мога да се отърся от това нещо, навсякъде е. Трябва наистина да се отдалеча, за да се измъкна от пушека. — Добре - отвърна Мел, - щом го направиш, искам да се придвижиш петстотин ярда нагоре и двайсет мили на север. Давай, когато си готов. Почувствах как скоростно се придвижвам нагоре и земята под мен се превърна в размазано петно, докато прекосявах терена и се установявах на новия обект. Тук също въздухът беше гъст от черния пушек, а земята — осеяна с военни отпадъци. — Все така нищо не виждам, Мел. Май целият район е покрит с това нещо, като с одеяло. — От какво е то?

184

- На вкус и мирис е като петрол, лепне и покрива всичко. Трябва е нефт. Ще се огледам наоколо - а ти слушай, окей? - Тук съм. - Мел сигурно беше нетърпелив; беше очаквал мисията да е по-лесна - както и аз. Започнах да описвам широки кръгове, наблюдавайки земята под мен и напрягайки се да видя дори на петдесет фута през пушека. От време на време се натъквах на строшени автомобили — по-често цивилни, отколкото военни. Земята бе изровена от гумите на стотици автомобили, почти всички отиващи в северна или северозападна посока. Последвах тези бразди. Знаех, че иракската армия се оттегля, и предполагах, че се насочва в посока, различна от онази, към която гледаха унищожените им оръжия. Минах над труповете на мнозина иракски войници; миризмата на мършата им в пустинната жега бе маскирана от също толкова противната воня на черния пушек. - Чух нещо да ръмжи в далечината, Мел. Движа се към него, но температурата бързо се покачва. - Знам, виждам тук как се покачва и твоята. Спазвай дистанция и ми казвай какво долавяш. - Не се тревожи, твърде стар съм да върша глупости. Носех се по повърхността, където можех да виждам по- ясно. Ревът се чуваше все по-силно и по-силно, а жегата ставаше непоносима. Мърдах вляво и вдясно, докато открих място, където жегата не беше толкова силна и аз можех да се вгледам и да открия източника. - Това е петролен кладенец. Гори като не знам какво, пламъците се издигат на петдесет фута и повече във въздуха. По ця лата земя има суров петрол, но повечето от него вече е изгорял. Мел, никога не съм виждал подобно нещо - то е като факла, започваща откъм края. Тук се отвори дупка в пушека, тъй че ще се приближа да погледна. Фантомното ми тяло се издигна на височина към трийсет метра над горящия кладенец. Бавно се завъртях във въздуха, изучавайки обкръжаващата ме обстановка. Навсякъде, докъдс- го можех да видя, от земята изскачаха лумнали факли, бълващи пламък и пушек. Димни облаци се смесваха и сплъстяваха в едно-единствено масивно черно одеяло. Топлината, биеща изот- долу, ми припомни, че имам да върша работа, и аз се върнах на по-ниската си наблюдателна точка. — Кофти, Мел: докъдето виждам, всеки петролен кладенец гори. Много лошо. Не знам какво да правя оттук. Очевидно знаят за това то боде очите! Мислиш ли, че трябва да се връщам?

185

Райли помисли за миг. - Не; продължавай да оглеждаш. Прав си, сигурно знаят за горящите кладенци, така че трябва да има нещо друго. На обекта си вече около петдесет минути; можеш ли да изкараш още двайсет или трийсет, преди да се върнеш? - Няма проблем. Дори на това място тук ми харесва повече, отколкото там при вас. Ще продължа да надзъртам. Щом се извърнах от петролния кладенец, различих в пясъка малък сребрист предмет. — Мел, май виждам нещо необикновено - метална кутия, прилича на неръждаема стомана. Забита е в пясъка и наклонена но посока на вятъра. - Какво е това? - попита Райли. - Не знам, обаче е празно, поне така ми се струва, нищо не излиза от него. - Разгледах предмета, който бе наклонен като кулата в Пиза. Около двайсет, двайсет и няколко инча висок, три или четири инча в диаметър, това бе гладък метален цилиндър, четири или шест инча от чиято основа бяха втъкнати в пясъка, за да го държат изправен. Предметът се стесняваше към гърлото и там бе сложена клапа. Имаше пластмасов печат — счупен, част от него лежеше на земята до цилиндъра. Обиколих го, опитвайки се да видя нещо, което би издало за какво служи цилиндърът, но нямах късмет. - Странно е това нещо. Просто не е на място тук. Отивам при друг кладенец, да видя дали няма да намеря там друго такова, с някакви обозначения, или дали няма някаква схема. - Добре, но първо можеш ли да ми посочиш местоположението на този? — Закъсня, вече се премествам. Но не мисля, че и иначе щях да мога - не виждам достатъчно от терена, за да ти го опиша. - Разбирам. Съобщи ми какво намираш при следващия кладенец. Намирах подобни кутии при всеки кладенец, до който успях да стигна през следващите двайсет минути. Леко се различаваха по размер и форма, но винаги бяха по посока на вятъра, сякаш за да не позволят на съдържанието им да се запали. Нещо в тези кутии дълбоко ме тревожеше, само че не можех да кажа какво. - Прекъсвам и се прибирам, Мел. Довърших резюмето и скиците си и тъкмо отивах да ги предам на Нофи, когато Катлийн се върна от сесията си. Беше бяла като чаршаф. - Катлийн, добре ли си? - запита Джени, докато Мел се втурваше към нея.

186

- Добре съм, просто май трябва да поседна. В стаята беше горещо... — тя залитна в прегръдките на Мел, листовете се изхлузиха от ръцете й и се разпиляха по пода. Помогнах на Мел да я пренесем до дивана, където я положихме. Тя хленчеше, докато Джени набираше 911. Пол Познер се появи с мокра кърпа да й избърше лицето, Нофи от кабинета си се присъедини към суматохата. Май наистина го видях за миг да губи самообладание - мислеше, че си е взел беля на главата. За щастие болницата беше просто от другата страна на улицата, само две преки по-надолу, а Катлийн даже се посвести, докато дойде линейката. Забелязах, че листовете й са се пръснали по пода, и побързах да ги събера, преди да са дошли санитарите. Оказа се, че Катлийн е била обезводнена - изтощили я жегата в наблюдателната и интензивността на сесията. Нищо й нямаше, както и на бебето; нямаше да работи като наблюдател до края на бременността. След като линейката потегли, аз се върнах на бюрото си с нова чаша кафе. Бях оставил листовете на Катлийн просто така, сега започнах да ги подреждам. И сърцето ми почти спря. Там, на пета страница, имаше скица на цилиндър в пясъка - скица съвсем същата като моята. - Господи - възкликнах на глас. Райли се спря пред бюрото ми. Скочих и погледнах пътеката между килийките, за да видя не идва ли някой друг. Хоризонтът беше чист, така че настаних Мел в креслото до бюрото ми и му подадох скиците - моите и на Катлийн. — Виж това — посочих му резултатите си. - Е? - Какво „е“, будалкаш ли ме? Погледни ги, еднакви са! — Е, божичко, Дейвид, ами че те трябва да са еднакви. Мисията ви беше почти една и съща. — Не, не е така. Виж листа със заданието на Катлийн, ей-тук е, най-отдолу в купчината. Тя е трябвало да търси доказателства за химически или биологически агенти, аз трябваше да търся „каквото и да било от военно значение“, като бойно подразделение или оръжие, а не да търся химикали или биоагенти. Каква шибана игра се играе тук? Райли ме погледна объркан. - Не разбирам накъде биеш, Дейв.

187

Внезапно сякаш всичко ми се проясни. Агенцията за отбранително разузнаване искаше да се увери, че върху американските войници е бил приложен химически или биологически агент, по не искаше никой друг да знае за това. Така че накараха нас, дистанционните наблюдатели, да мислим, че работим върху различни райони, докато всъщност обектите ни бяха на едно и също място. И също така се опитаха да ни попречат да разговаряме един с друг. Ако всички наблюдатели бяха получили същите резултати, Агенцията щеше да знае, че е било използвано химическо или биологично оръжие. Обаче никой от нас нямаше да знае, защото нямаше да можем да си сверим записките. Веднъж потвърдена употребата на такова неконвенционално оръжие, Агенцията за отбранително разузнаване щеше да започне операция по укриване на информацията, така че американската общественост никога нямаше да узнае. Поех си дълбоко дъх и се опитах да се успокоя. - Окей, виж сега. Всички нас ни повикват да помагаме. Нофи не иска да помагаме, обаче нас ни подбират от всички краища на Съединените щати и ни изтърсват в скута му. Второ, на всички ни дават обекти в един и същ район, със съвсем малки разлики в координатите - нещо, което няма как да забележим, освен ако седнем и си сравним записките, което е нарушение на протокола. Трето, всяка задача е формулирана различно. Те обаче знаят, че всички ще се натъкнем на едно и също — знаят, че сигналната линия ще ни отведе до най-значимия аспект на мястото. Така че ние им даваме потвърждение за използването на биологически или химически оръжия, и въобще не осъзнаваме какво сме направили, защото единственият, който може да събере парченцата от мозайката, е Нофи. - И някоя затворена ядка разузнавачи в Агенцията — рече Мел мрачно. - Очевидно иракците са разположили кутиите до огньовете, за да замаскират дима, излизащ от самите кутии. Мисля, че са пуснали бавно действащо токсично вещество, за да отровят силите на коалицията, и са го прикрили с пламъците от петролните кладенци. Всеки войник на пътя на вятъра край тези огньове е вдишал бая голямшка доза от нещото, каквото и да е то. Нещастниците обикалят наоколо, носейки в себе си бомби със закъснители, а вниманието на света е отвлечено, защото околната среда била увредена. Ама че гадост. Да не повярваш, ебати. - Лицето ме бодеше, сякаш не беше мое, а маска; ръцете ми бяха безчувствени. - Те знаят. Шибаното ни правителство знае и не иска никой друг да знае.

188

- Да, ти представяш ли си да се разчуе? Шибаната война свърши, мирният договор е готов. Ако това се разчуе, ще настане направо ад! - Аз съм и още по-циничен. Мисля, че някой адвокат в Пентагона е пуснал в ухото на министъра на отбраната мухата какви последици би могло да има, ако правителството трябва да посрещне петдесет хиляди правни или медицински иска. Не смятам, че нашите доблестни водачи искат да разорят страната, като се погрижат за хиляди военни, пострадали от това нещо, особено след като не знаят мащабите на пораженията. Те просто ще отрекат да знаят каквото и да било, или ще запълнят с разследвания следващите седемдесет години, докато всички засегнати не изпомрат или не се озоват в болниците за ветерани. Това е проклета конспирация, няма как иначе да го наречем. Райли ме сграбчи за ръката и ме разтърси: - Чакай, само минутка, ебати. Цялото звучи убедително тук, както си на бюрото, обаче помисли си какво твърдиш. Помисли за минута, просто помисли. - Той ме пусна и пак седна, отпуснал глава в ръцете си. - Ако е вярно, това нещо надхвърля и твоето, и моето ниво. Трябват ни повече доказателства. Трябват ни още сесии. — Ами давай. Всички, които сме тук, отиваме сред пясъка и пушека. Твоят ред кога е? Райли поклати глава: - Моята сесия няма да помогне: видял съм резултатите от твоята и от тази на Катлийн, всеки ще каже, че съм дублирал резултатите ви, за да се вдине врява. По дяволите, Дейвид, това е много лошо. Нямаме на кого да кажем. - Ще го изнесем пред медиите! - Ъхъ. Кой, мислиш, ще ти даде време да обясниш, че си обучен военнослужещ екстрасенс, че си част от тази съвършено секретна програма във Форт Мийд, и не, в момента всъщност не работиш там, хората просто са ти се обадили да се присъединиш към този специален проект - а? - Мел спря и сложи ръка па рамото ми.- Схващаш ли вече картинката, приятел? Ние не би трябвало да разкрием истината, обаче в случай, че го направим, те си замитат следите в пясъка. Никой няма да ни повярва. Никой. Загледах се през прозореца, клатейки невярващо глава. - Тъй че какво ще правим, Мел? Ние видяхме това; какво ще правим — ще се преструваме, че не сме? Тогава по какво се различаваме от мръсника, срещу когото се биха там? - Не знам - отговори тихо Мел. - Ще кажа на Нофи, че знам. Теб няма да те намесвам, но искам

189

копелето да знае, че аз знам какво са замислили онези ши- баняци. Грабнах листовете от бюрото и тръгнах да излизам, но Мел ми препречи пътя. - Мръдни се, Мел. Ще го направя! - През трупа ми. Ако влезеш при Нофи и му съобщиш, че си го спипал, можеш довечера да си тръгнеш. Обаче дали ще стигнеш до вкъщи? Помисли, тъпако, какво си ти за тях? Щом са стигнали толкова далеч, за да потулят фактите, смяташ ли, че ще оставят неврастении като теб да издаде тайната им? Колко време според теб ще мине, докато те убият - или просто дискредитират? А, да - и как са онези твои кошмари, между другото? — Майната ти, Мел! - Не, на теб майната ти! Искаш ли още? Къде са жена ти и децата ти? Как така вече не живеят с теб? Дали не е защото нощем виждаш разни неща? Дали не е защото ходиш насън и замахваш да се биеш с призраци? Като се прибереш вечер, какво разказваш на жената и децата? Не си ли им казвал, че можеш да пътуваш през времето, да виждаш разни неща от разстояние във времето и пространството? Не си ли, а, майор Морхаус? Не е ли вярно, че просто си побъркан, може би психопат? Искаш да се опълчиш срещу разузнаването. Искаш да се изтъпаниш като някакъв шибан герой и да съобщиш на света, че си видял как някакъв маниак трови синовете и дъщерите човешки. После искаш да кажеш, че правителството на Съединените щати спретнато е укрило фактите. Да, момчета и момичета, дами и господа заседатели от военния съд, имаме пред нас чиста проба душевно болен. Настоятелно препоръчваме да го обявите виновен в предателство и да го затворите да гние във Форт Левън- уърт до края на дните си. Не-не, има и нещо още по-добро: дайте му подходящи психотропни лекарства и го дръжте в болница някъде, където майка му и баща му ще могат да гледат как синът им поема бебешка храна през сламка. — Райли трепереше от гняв и яд. - Не можеш да направиш това сега. Свлече се изтощен в креслото. - Не можеш. Няма да има никаква полза, а ти ще пукнеш междувременно, това ти го обещавам. Имаш семейство, за което да мислиш. И не ме карай да ти повтарям притчата за водата, нали така? Просто я следвай. Моля ти се, кажи ми, че за момента няма да предприемаш нищо. За всичко си има време, ще дойде време и за това. Но не сега. Обещай ми. Ядно прехапах устна, обаче съзнавах, че е прав. Всичко, което каза, беше вярно, а да се дава гласност на фактите нямаше да реши нищо. Героите бяха отровени и аз не можех да гъкна. Никой нямаше

190

да ми повярва. - Обещавам ти. - Избърсах една сълза. - Обещавам. Видях какво става... а сега бебетата на героите умират.

191

ШЕСТ

РЕШЕНИЕТО Наех стая зад Чесапийк Стрийт в Анаполис. Беше нищо и никаква тъмно кьошенце на втория етаж на старовремска дървена къща. Водех дневник от почти три години досега и той беше пълен с информация, която бях получил от или за етера: бележките ми от обучението в „Слънчева струя“, послания от ангела, записи на кошмарите и виденията ми, скици на субекти и места, които бях намерил навътре в етера. Повечето нощи прекарвах, бродейки из стаите на старата къща, като скицирах и записвах виденията. Менталният шум ставаше непоносим. Не можех да спя и дори да стоя на тихо място, образи и емоции от околния свят се събираха в главата ми. Единственото, с което можех да ги контролирам, беше да ги скицирам и да водя бележки. На всеки два или три дни се сривах от умора и заспивах, без да падам в етера. Нямах телефон в стаята си, така че трябваше да използвам телефона в кухнята на хазайката. Не можех да кажа на Деби и децата нещата, които исках да им кажа. Цялото си свободно време прекарвах сам, защото без семейството ми беше трудно да бъда сред хора. Да обикалям пълна с народ стая беше все едно да съм антена в човешки образ, бомбардирана непрестанно с всички емоционални и визуални сигнали от мястото. През ноември 1990 г. ми се обадиха в офиса. - Дейв? Мел е. Как си? - Както може да се очаква. - Как са кошмарите? - Нямам думи. Имам някои интересни скици обаче. Ще е хубаво, ако се съберем на по бира. - Ще се съберем, и то скоро. Имам едно предложение за теб. Познавам един човек, който иска да направя малко дистанционно наблюдение за него. Случаят е семпъл, нищо драстично, и ми трябва втори чифт очи в района на обекта. Интересуваш ли се? - Ами да, май. Кой е клиентът и какъв е обектът? - Да кажем, че е от медийния бизнес. Помоли ме да не споменавам

192

името му. - Брей! Къде се срещнахте? - Ами всъщност не сме, само сме говорили по телефона. Той знае, че съм дистанционен наблюдател, и се опитва да получи информация от мен вече няколко месеца. Препратих го към някои от пенсионираните колеги, обаче никой не иска да говори с него, защото звеното е класифицирано. - Какво иска? - Иска да проверим онзи Полет 007 на Корейските авиолинии, който руснаците свалиха над Японско море през 1983 г. - Те не го ли свалиха с ракета земя-въздух? - Не, с два изтребителя Су-7VIII Фехтовач. - Това бяха най- добрите съветски изтребители, с тежко въоръжение. Спомних си как съветските власти твърдяха, че самолетът на корейските авиолинии е нарушил въздушното им пространство и отказал да отговори на многобройни предупреждения. Естествено, Южна Корея и САЩ настояваха, че е било невинна грешка, но руснаците очевидно бяха на друго мнение. - И твоят приятел журналист иска да разбере дали местонахождението на самолета е било грешка или не? - Именно. Ще участваш ли? - Кога докладваме на звеното? - Не му докладваме. Това е неправителствена поръчка. Ще работиш самостоятелно. - Тук в офиса? - Не - там, където живееш в момента. Мисля, че няма да е добре някой в работата ти да те види как водиш проект по дистанционно наблюдение. Вкъщи можеш ли? - Държа стая под наем, ще го направя там. - Не се тревожи, че няма да имаш водач - ти си в етера вече толкова отдавна, че знаеш нещата наизуст. Само си осигури тихо място. Сесията ми трябва колкото може по-скоро. Можеш ли да ми пратиш резултат утре? - Аз мога да направя сесията довечера, обаче как да ти пратя резултатите? - По факса. - Някакви координати да ми дадеш? Мел ми даде координати. - Аз ще наблюдавам на същото място и по същото време. Искаме да Самолети на конструктора П. О. Сухой, използвани във военновъздушните сили на СССР през 60-те, 70-те и 80-те години.

VIII

193

проследим целия сценарий от начало до край - просто виж дали нещо не куца и ми пусни резултатите най-късно до, да кажем, четири часа утре следобед. -Ще се постарая. В десет вечерта същия ден аз се заключих в стаята си. Никога преди не бях провеждал преднамерено сесия по дистанционно наблюдение извън звеното и се притеснявах - не можех да си позволя произшествия. Загледан в голите стени и оскъдната мебелировка, потеглих. Надрасках координатите и някои кратки инструкции до себе си на лист хартия и го оставих върху нощното шкафче. Угасих осветлението, лежах в тъмнината и броях обратно... Булото на етера се раздели на две и аз се озовах в кокпита на корейския самолет. Спрях за миг да погледам пилота, втория пилот и борд-инженера. Не знам какво очаквах да видя, но не долових нищо необичайно. Докоснах инженера с две ръце; затваряйки фантомните си очи, прочетох мислите му. Те всички бяха свързани с отговорностите му и с полета на самолета. В ума на втория пилот се въртяха мисли за дома, семейството и финансите му. Във времето, през което бях в контакт с него, там нямаше ни една мисъл за това какво се случва вътре в самолета или навън. Преместих се при пилота, седнал в креслото отляво. Той наистина мислеше за нещо друго, не за самолета, и то го безпокоеше. Долових, че се готви за нещо. Стори ми се, че целенасочено отклонява самолета от курса - на съвсем мънички стъпки. Държеше направление може би 195 градуса запад вместо одобрения курс от 189 или 192 градуса, и изглежда, правеше това, без да е уведомил втория пилот. Откъм дясната страна на самолета се различаваше бледа ивичка земя на хоризонта. През бордовия прозорец не виждах нищо. Пилотът не сваляше очи от втория пилот. Въпреки че долавях напрежението у него, видът му беше странно хладнокръвен и той не се тревожеше за полета. Минах през вратата на кабината и тръгнах по пътеката към опашката на самолета, търсейки с поглед нещо необичайно. Не намерих нищо. Тогава през пода на главната кабина хлътнах в студения шумен трюм. Движех се затруднено, до шия в куфари и кашони, към носа на самолета, преминавайки от едно карго отделение в друго. От дясната страна на трюма имаше метален предмет, оформен като пиедестал или степенка. Беше прикрепен към стената и пода на самолета. Върху него стоеше странно на вид устройство: четириъгълна кутия, около 6 инча висока, 8-10 инча дълга и може би 6 инча широка. Беше боядисана в тъмно сиво, на капака имаше плочка с номенклатурен номер.

194

Някакво образувание стърчеше от кутията, откъм страната, най-близка до повърхността на самолета. Приличаше на разширената част на бичи рог, само дето краят беше затворен. Не можех да разбера с какво - дали метал, или смесен материал, или може би някакъв вид стъклена леща, — защото този край беше съвсем близко до вътрешната страна на самолета. За да разбера, щеше да се наложи да изляза от самолета, и тъй като работех сам, не исках да рискувам. Опитах се да разгледам каква може да е функцията на устройството, но то беше неподвижно върху пиедестала си, нито пък имаше видимо движещи се части. Долових, че това е пасивно устройство, което поглъща енергийни вълни, без да излъчва нищо разпознаваемо. Не сканираше, нито фотографираше нещо - опипваше или измерваше енергията, излъчвана от земята. Но аз не знаех какъв вид енергия или защо. Разбирах само, че устройството се явява някакъв вид детектор или сензор, насочен към енергийни източници долу. Прекратих сесията и започнах да се връщам към физическите измерения на стаята. Докато се отдалечавах от обекта, един снаряд профуча към задната дясна четвърт на корпуса и удари точно зад дясното крило. Самолетът се взриви във фантастично кълбо пламъци и започна да се претъркулва силно надясно, с носа надолу. Страшната картина избледня, докато през времето и пространството се връщах в стаята си. Лежах там дълго време сред тишината, неподвижен, дишайки дълбоко и опивайки се от еуфорията на измененото състояние. Вече ми трябваше все повече време, за да се връщам след иътешествия в етера губех дисциплината, на която ме бяха учили в „Слънчева струя“. Ремъкът, който ме придържаше към физическите изменения, ставаше опасно тънък; започвах да се питам какво ще стане, ако се скъса. Правих скици до късно в малките часове, рисувах кутията и самолета. После, докато бяха още пресни, записах в резюмето подробностите от пътуването. Когато приключих, беше четири и половина сутринта. Мел ми се обади в офиса следобед. - В близкия час, час и нещо ще ти го пратя по факса, но едно ми е ясно - казах аз. - Това не е бил рутинен полет. Мисля, че един от пилотите е знаел какво става и според мен е участвал доброволно в операцията. Не знам какво точно е трябвало да прави, но самолетът му е бил оборудван с някакво устройство за следене или откриване. Мисля, че е летял в съветското въздушно пространство или близо до него, за да измери нещо. Само не шам какво. - Аз знам - отвърна Мел мрачно. - Търсели са дупки в радарното покритие по бреговата линия. И аз видях някакво устройство. Твоето как

195

изглеждаше, като кутия с прикрепен рог ли? - Точно така. В пилота видя ли нещо? - Не, не съм гледал в кокпита. Май е трябвало. Прати ми реномето си веднага щом можеш и аз ще го предам на клиента ни. - А той какво ще прави с информацията, все пак? Ще я даде на журналистите? - Той самият е журналист! Ако е достатъчно смел, мисля, че ще я оползотвори добре. А ако сметне, че е взривоопасна, просто ще я погребе в архивите. Всъщност нямам представа. - Мисля, че трябва да дадем тази информация на някой, който ще я използва. А ние би трябвало да я използваме, за да покажем на света какво може дистанционното наблюдение. Съветския съюз вече го няма. От кого крием всичко? - Дай да не говорим повече за това по телефона, а? - Натрупал съм много неизползвани отпуски. Ще ми се да взема самолета и да навестя теб и Едит; може тогава да поговорим. Какво ще кажеш? - Добре. Пуснах по факса резюмето си и повече не чух Мел — за няколко седмици. Минаха осемнайсет дни. Седях в стаята си и скицирах в тъмното, луната хвърляше бледа ивичка светлина през малката дървена маса. Семейството ми липсваше, но разбирах защо Деби се чувства така, както се чувства. Тя трябваше да предпазва децата от плашещите импликации на моите дистанционни наблюдения. За годините, минали от инцидента с куршума, те бяха забравили какво бях. Знаеха само какво съм станал. Даниела ми беше направила картичка за ЧРД през септември. Моето седемгодишно момиченце беше нарисувало всички членове на семейство цели, завършени, и как си държат ръцете — всички освен мен. Аз бях нарисуван само с чертички, без цветове, бях прозрачен и се реех над другите. Обкръжаваха ме плътните черни фигури на призрачни чудовища, вкопчени в мен, за да ме откъснат от семейството. На картичката Даниела беше написала: „Честит рожден ден, татко! Ние те обичаме повече от тях“. Сгънах картичката и бавно я прибрах пак в чекмеджето. Тихо слязох по стълбите до телефона в кухнята. - Дейвид, часът е два сутринта - обади се изтощена Деби. - Знам. Съжалявам, просто исках да чуя гласа ти. - Хубаво, но е късно. Трябва да ставам рано. — Деби, моля те, не прекъсвай. Можем ли да поговорим ми- нута-

196

две? - За какво искаш да говорим? Преглътнах, борейки се със сълзите си. - Исках само да знаеш, че те обичам и че мисля за теб. И наистина ми липсваш. — И аз те обичам, Дейвид. Аипсваш ми. - Можем ли да опитаме пак? Мисля, че сега по-добре контролирам нещата. Наистина. - Дейвид, вече опитвахме... Прекъснах я: - Знам, но... - Дейвид, просто нищо не се е променило. Ти си неовладя- ем и нищо не можеш да направиш. Не можеш да живееш с нас, докато е така. Знаеш го. Дейвид, децата до смърт се боят от теб. Мислят, че си нещо като извънземен от филмите. Какво друго очакваш да мислят? Защо искаш да ги подложиш отново на всичко това? Просто не мога да ти позволя да им причиниш - да ни причиниш - такова нещо. Не разбираш ли? - Да, разбирам. - Ти трябва просто да потърсиш помощ. Решението е твое. Лз имам нужда от съпруг, децата от баща. Никой от нас няма нужда от полупобъркан пътешественик през времето. А това е нещото, в което си се превърнал. - Кошмарите вече не са толкова зле, уверявам те! - Дейвид, това просто не е вярно. Ти не си нормален! Искам съпруг, с когото да мога да говоря и да спя, без да трябва да го гоня или изкарвам от транса, кошмара, или Господ знае какво друго. Ти ставаш все по-зле, Дейвид, не по-добре. Някой ден ще затънеш в дълбокото, откъдето няма излизане. Ти не си като Мел! При Мел дарбата е естествена, той е роден с нея. Свикнал е да я има цял живот. Само че това е Мел, докато теб те удари куршум, и с този удар ти вкараха насилствено дарбата, а живота ти изкараха извън релси. - Не съм толкова зле! Мога да контролирам нещата! - О, Дейвид, кога ще осъзнаеш в какво си се забъркал? Затварям, не мога да продължавам повече така, прекалено силно боли. Лека нощ. Седях в кухнята, слушайки безмълвието по телефона, и не можах да сдържа сълзите си. Просто не можех да се откажа от дарбата си на наблюдател - от „очите“ си. Бях сигурен, че те са ми дадени по специална причина. Сгънах ръце на кухненската маса и заспах. Спах, докато не започнаха кошмарите; тогава станах и обикалях из къщата до зори.

197

Дойде април и аз се почувствах по-добре по отношение на много неща в живота си. Не мога да кажа, че нещо наистина се промени; може би просто свикнах да бъда сам, или може би просто свикнах да се крия от света. Когато бях сам нощем, мислите ми ме режеха като ножове; но под слънчевите лъчи и лекия ветрец нещата започваха да придобиват смисъл и аз не трябваше да се боя през цялото време. Беше неделя, 7 април 1991 г. Греех се на слънце и скицирах край залива. Отместих бележника, за да погледам белите платна

198

на хоризонта, и оставих ума си да се носи към друго място и време. - Дейвид! - меко ме призова познатият глас на ангела. - Дейвид! Обърнах се и го видях застанал в слънчевите лъчи вляво от мен. Бях го виждал толкова пъти през годините, че макар и посещенията му да не бяха нещо обичайно, аз изпитвах с него чувство на уют, а не на страх и объркване, както първия път. Мисля, че нищо хубаво никога не умира, и съм признателен за това. Злото в моето съзнание и в етера често сменяше облика си, но ангелът беше стар и добре дошъл приятел. - Тук съм, както съм тук винаги, когато имаш нужда от мен. И пак дойдох с предупреждение. — Предупреждение ли? Защо? Моля те, умолявам те, недей, нищо лошо не съм направил, стараех се да бъда онзи, който ти искаш да бъда. Искаш да се откажа от нещо, но повече нямам от какво. — А любовта бяга, умира, отдръпва се от теб. - Ангелът се усмихна. Красотата на това създание, както бях открил, идваше от неговата способност да вижда право в сърцето на опасенията ми. Той неизменно виждаше нещата така, както трябваше да се виждат. - Ти трепериш от предупрежденията ми, но аз ти предлагам шанс за нов живот. - Не, не е така! Ти ми предлагаш само шанс да продължа да се боря, а аз се боря вече четири години. Постигнах единствено това да съществувам в гранична зона, някъде между този и други светове. Що за живот е това?! - Животът ти бе отчасти приключение, отчасти чудо, нали? - Това са твои думи, не мои. Това съществуване е борба за власт между доброто и злото, а аз съм заложник в нея. Пък и каква власт съм имал аз? Аз просто... Ангелът ме прекъсна: - Ти просто се научи да отговаряш за живота си, а това е единственият начин да промениш света, в който живееш. Приемането на тази отговорност ще те поведе през следващата фаза на учението ти. — Той се втренчи в мен. — Фаза, която ще те подложи на изпитание отвъд границите на твоите привични възможности. Ще трябва да се бориш за живота си, преди да е свършил. — Писна ми да се боря. Боря се цял живот, уморих се. - Човек не е онова, което говори, а онова, за което се бори; ги ще се бориш за нещо много повече от самия себе си. Ти ще се бориш за твоите деца и за децата на твоите деца. За идните поколения. Ти си само брънка в хилядолетия дългата верига от воини, но си призван, и много неща зависят от теб. Битката ти е свързана с дара, който носиш в себе си. Този дар е мощ, власт не ти, а дарът е власт. Изпитанието на твоята сила е способността ти да донесеш дара до другите. Помни, дарът е властта! Предай властта на

199

другите, когато дойде моментът. Ти ще знаеш кога моментът е дошъл. Без повече протести аз отворих очи и видях как над залива се събират буреносни облаци, сякаш за да потвърдят предсказанието на ангела. Разридах се при мисълта в какво трябва да се превърна. Бях събрал сила, смятайки, че съм спечелил малка по- беда; сега знаех, че онова, което ми се е струвало победа, е било само кратка интерлюдия между големите сблъсъци в етера. Бях искал единствено да бъда войник. Мнозинството войници със сигурност бяха по-достойни, по-силни от мен. Как щях да се бия са своя живот и за живота на другите? Четири дни по-късно наех едномоторен самолет „Чесна 172" и поех към малкото летище точно до Стивънс Пойнт, щата Уис- консин. Трябваше да видя Мел и да му кажа какво се случва с мене. Полетът ми отне осем часа и две спирки за презареждане. Мел ме приветства на летището и заедно подкарахме към хубавата му къща, където Едит стоеше на алеята, преливаща от усмивки. Прекарахме остатъка от деня и голяма част от нощта в приказки, смях и наздравици за новите приключения и старите спомени. На сутринта Мел и аз станахме рано и отидохме на езерото да ловим риба и да обсъдим бъдещето. В началото мълчахме: взаимно се изчаквахме кой ще започне разговора, който знаехме, че ще е дълъг и труден. Мел току ме поглеждаше, сякаш се надяваше, че ще забравя за какво съм дошъл. - Трябва да говоря с някого за онова, което чувствам, Мел казах аз, нарушавайки мълчанието. - А като не броим Деби, ти си единственият, на когото мога да се доверя. - Ами почвай. Стига си се тревожил, давай да говорим. - Вече не виждам нещата ясно и не вярвам в онова, което правя. Мразя разузнаването. Семейният ми живот е каша. Когато нощем затворя очи, не знам дали ще заспя или ще се понеса Бог знае накъде. Става все по-лошо и на всичкото отгоре ангелът пак ми се яви и ми каза, че ми предстоят истински кофти неща. Мисля, че той иска да съобщя на света за дарбата. Мел поклати глава, без да откъсва очи от водата. — Страхувах се, че до това ще се стигне. - До кое? - До това... разделение. Тоя твой ангел не греши, ще знаеш. Винаги ме е било страх, че някой от нас или всички ние някой ден ще стигнем до този извод. Беше само въпрос на време някой да реши да отвори дума за дистанционното наблюдение извън РУО. Винаги съм знаел, че е грешка да го крием. Бях смаян, вцепенен.

200

- Ти даваш ли си сметка как ми олеква от това? Мислех, че ставам предател. Мел се засмя: - Това, че сме двама, не оправя нещата. Правителството пак ще го нарече предателство. - Но си съгласен, че трябва да го изнесем на светло? — Както ти казах, винаги съм смятал, че трябва. Просто мислех, че съм сам. И май ми олеква така, както и на теб, като знам, че някой ме подкрепя. Усмихнах се и поех дълбоко дъх. - И така да е, пак се чувствам ужасно. Това ще засегне живота на всички около нас. - Именно. Вперих поглед в Мел: - Ние обичаме родината си и се обичаме един друг като братя. И това никога няма да се промени. Още когато дистан ционното наблюдение беше само куриоз, и двамата знаехме, че трябва да му се даде гласност. Но сега го използват като оръжие. Взеха дарбата и я превърнаха в нещо долно, мисля, че затова се намесва и ангелът. Той е видял какво се задава. - Винаги съм се смайвал как умееш да свеждаш сложното до прост анализ — рече Мел. — Не си ли даваш сметка каква зад кулисна манипулация се вихри около теб? Както искаш наречи източника — Господ, Федерацията, ангел, Дева Мария - няма шачение. Планът е пуснат в действие много отдавна. Само помисли: куршум те удря в главата и оттам насетне ти непрекъсна- го водиш частна война. Целият ти живот се променя, ти жертваш всичко, за да запазиш дарбата си, „очите“ си. А това е само твоето участие в ставащото. Аз имам дарбата, откакто станах на дванайсет, и през цялото време съм знаел, че истинската й стойност е свързана с някакво виеше призвание. Просто никога не ми е стискало да изскоча сам и да предизвикам събитията. - Той поклати глава. - А химията е вярна. Питал ли си се защо една картечница се е отплеснала и е уцелила точно теб? Мисълта ми с, десетина души биха могли да бъдат убити или ранени. Сметни шансовете. Повече не говорихме за решението си нея сутрин. Да дадем гласност на дарбата ни плашеше, затова Мел благоразумно на- с очи разговора към риболова и сказанията на местните индианци. По-късно, след вечеря, той ме дръпна настрани. - Има нещо, което те мъчи, а ти упорстваш да се държиш за него. Тревожа се за теб. Виж, искам да знаеш: очарован съм от единодушието

201

ни, че на дарбата трябва да се даде гласност, но гази лична война, която водиш, истински ме безпокои. Защо не я зарежеш? - Защото не мога! Вярвах в правителството и в армията като в свещени институции, в които мога да вярвам над и отвъд всичко друго. Но накъдето и да се обърнех, те ме предаваха. Звеното за дистанционно наблюдение се разпада. Страх ме е, че нещата, които се вършат в момента там, петнят всичко, което ние постигнахме. Нищо като че ли не върви във вярната посока, в пие сме безсилни да направим каквото и да било. Всъщност говори се, че ръководството на РУО вече не смята програмата за стойностна и ще ореже финансирането. Всичко това създава на дарбата лошо име. Не се сърдя на никого, Мел. Просто се тревожа за бъдещето па дистанционното наблюдение, тревожа се също за теб и мен. Тревожа се колко далеч могат да стигнат, за да ни спрат, дори ако това означава да се унищожи дистанционното наблюдение като такова. Мел не казваше нищо, само ме слушаше, вперил поглед в мен. - Ти по-добре и от мен знаеш това. Ти ме учеше, че от всички паранормални дисциплини само за дистанционното наблю дение има доказателства, че работи. Затова правителството го финансира, затова изчерпателно го проучват, затова от години го прилагат. То не е гадаене, не е цирков фокус, а чисто и просто дар за нас от Бога. А щом идва от Бога, тогава кой се опитва да го контролира за негативни цели? Дистанционното наблюдение не познава друго освен истината, това няма да се промени, дори да го използват не за каквото трябва. С течение на времето то е еволюирало от нещо сравнително грубо до прецизна техника и ме е страх, че ако не го спасим, то или ще ни бъде отнето, или ще бъде подчинено на абсолютно чужда нему кауза. Имат ли смисъл думите ми? - Разбира се, и съм напълно съгласен с теб. — Тогава защо ние, великите обучени наблюдатели, не правим онова, което знаем, че трябва да правим с този дар? Защо не помагаме на човечеството? Наближаваме ново хилядолетие. За много хора това означава множество различни неща, но съби тието ще е значимо за всички. В човешкото съзнание настъпва промяна, променя се начинът, по който гледаме един на друг, начинът, по който виждаме света. - Пак съм съгласен. - Мел, отвътре ме боли. Знаеш, че само през този век във войни са загинали над сто и седемдесет милиона души, невинни хора. А правителството, на което служа точно сега, спонсорира продължаването на тази философия. То разполага с технология, която може да промени човешката история, и най-себично я крие

202

във Форт Мийд. Планира да я използва във вреда, не за помощ. И ето ме и мен, живеещ в кошмар! Виждам неща, които не ми и трябва да виждам; знам неща, които повечето хора изобщо не знаят; има едно присъствие в етера, което ми казва, че мога да променя статуквото, а хората тук ми казват, че не мога, че просто ми хлопа дъската. Мел кимна. - Мел, и двамата знаем, че бъдещето на дистанционното наблюдение е свързано с доброто, което то може да донесе за всички. Ние сме натоварени с отговорността да използваме този дар за по-нататъшното развитие на, да кажем, науката - здравеопазването, медицината, технологията. Спомням си как съм наблюдавал човешки клетки, все едно съм там, микроскопичен. Помниш ли? Ти ме изпрати. - Помня. Беше когато гледахме какво е убило онези хора в Афганистан. - А щом можем да направим това, защо не можем да спасяваме хора, животи, като казваме на лекарите какво се случва на клетъчно ниво с болни от рак или от мускулна дистрофия? Можем да настаним група наблюдатели в една стая, да ги насочим към медицински обект и да намерим отговора. Това би трябвало да правим! А ние гледаме военни обекти, кораби с кокаин, ракетни укрития, двойни агенти. Кажи ми, моля те, как това спасява живота на следващото поколение деца? - Не знам. Може би въобще не го спасява, но според мен не е без стойност, както казваш. Всички ние трябва да следваме онова, което смятаме, че е нашето призвание. - Той въздъхна. РУО вярва, че постъпва правилно, като държи дистанционното наблюдение под ключ. Не мисля, че някой е забравил онова, което всички ние сме се заели да правим за човечеството. Не мисля и че нещата са излезли от релси — всичко трябва да се случва по този начин, или планът се преобръща нагоре с краката. Всеки има правото и свободата да си избира колективна и индивидуална съдба, да избира всичко от прости правила през закони, правителства и религии до участие в насоката на човечеството. Не си прав да съдиш сурово насоката, в която нашето правителство — и някои хора в нашето правителство - са реши- ли да вървим. Ти можеш само да следваш съвета или каквото е гам, което те води, и да сложиш на мястото му своето късче от мозайката. После се оттегляш. Очите на Мел грееха. - Човечеството не е погубено, нито върви към гибел. Следвай

203

сърцето си и остави всеки друг да следва своето. Аз ще следвам моето със сигурност. Да работиш за Националния здравен институт, да се опитваш да намериш лекарство срещу СПИН това е за теб и за онези, които изберат да те следват. Това е доблестна кауза. Но такива са и каузите на другите наблюдатели. Както и моята. Бях поставен на място. - Каква е твоята кауза? - попитах аз. — Зная, че е тук, в тези краища, при туземните американци. Но точно какво диря и как ще се прояви това - не съм сигурен. Дойде ли му времето, Творецът сам ще ми каже. Думите на Мел ми вдъхнаха утеха. - Значи ние сме просто семена. Ние сме посадени тук с тази дарба да виждаме онова, което само Бог може да вижда. И всеки от нас има собствена мисия — да открие призванието си, да преподава и да го следва за всеобщо добро, без значение какво може да е това добро. — Именно. Именно за това сме тук. И именно това предстои на дистанционното наблюдение: много пътища, много места, но все за доброто на човечеството, и по милостта на Създателя, докато добри хора с чисти сърца избират да упражняват свободната си воля и да се борят за онова, което смятат, че е правилно. Не проклинай сънародниците си, света или отделни хора — злото вътре в теб иска това, ето защо ти виждаш лицето си в него. Злото иска да бъдеш зъл, да се гневиш, да съдиш и да хвърляш съмнения. Остави го! Енергията, която е в теб, злото обръща срещу теб - то я отразява обратно. За да спечелиш тази война, ти трябва да бъдеш отразителят. А за целта трябва да очистиш сърцето си от гнева и съмнението в себе си. Вярвай в доброто и в чистотата; ще можеш да виждаш злото, както и доброто, много по-ясно от онези, които не притежават дарбата. Това е инструмент. Използвай го! Нали? На следващата сутрин вдигнах носа на моята „Чесна" и се гмурнах в небето на Уисконсин, поел посока югоизток, към къщи. Имах чувството, че са свалили воденичен камък от шията ми. Излишно беше да се страхувам какво може да направят по-нататък с дистанционното наблюдение Агенцията за отбранително разузнаване, Централното разузнавателно управление или който ще друг; не трябваше и да се тревожа, че работата, планирана за дистанционното наблюдение, не е извършена. Отговорността лежеше върху мен, не върху някой друг; аз трябваше да върша онова, което бе предназначено за мен и никой друг; трябваше да следвам своя път - сам. Битката, която водех от години, щеше да продължава да

204

кипи, докато не научех онова, което Мел вече знаеше. През август 1991 г. поех към Форт Левънуърт, Канзас, и се явих на новото си назначение в Колежа на командването и ге- пералния щаб на армията. Първите няколко седмици там бяха трескаво запълнени с гост-лектори, герои от Войната в залива, и безкрайни правилници и разпоредби. Трябваше да купувам униформи, каквито не бях носил от пет години. Изумително колко много неща се бяха променили за пет години. Колежът имаше обозначено място за практически всички по всяко време. Всеки офицер си имаше кутия за поща и съобщения, шкаф за учебниците, място в клас, карта, която да носи в библиотеката, място в главната аудитория, отговорник на класа, секционен отговорник и около пет междинни отговорници; имаше също така определени почивки, обяд, проверки по списък, часове, викторини, тестове, занималия, свободно избираеми предмети. Разпределиха ме в Секция 22А — доволно еклектична група. Бяхме дошли от всевъзможни поприща, от всеки род войски. Имахме капитан трети ранг Джим Уотърс, един от най-добрите морски офицери, които бях срещал; майор Майкъл „Док“ Шауб, военен хирург и бивш член на рейнджърски батальон; и дори един грък, подполковник Никълъс Гиалирис II. Те бяха чудесни, умни и енергични; завиждах на всички им. Споделихме много неща през годината, която изкарахме заедно; иска ми се да бях им се доверявал повече. Вместо това аз пазех колкото може повече тайни. Продължавах да водя толкова уединено съществуване, колкото бе възможно, и само Майк Омура и Джим Уотърс успяваха от време на време да ме подмамят да наруша отшелничеството си. Живеех в стая под наем. Хазайката ми беше приятна, фина жена на име Каролин Фини. Тя се грижеше за мен като за собствен син; ако не беше тя, нямаше да преживея още една година сам. Тя често ми готвеше, иначе нямаше да се храня редовно. Блъскаше по вратата на стаята и ме убеждаваше да се осмеля да изляза навън и пийна бира с роднини и приятели. Беше чудесна. Това беше още една година на вътрешно преобразяване. Бях хранил слабата надежда, че всичко, през което съм преминал, е само сън, сега ще се събудя и ще заживея живота си, ще се върна в армията. Не беше вярно, разбира се. Не можех да избягам от призива, от дарбата и от кошмарите. Бях се променил прекале- по много; независимо колко належаща бе нуждата да стана пак войник, магията бе изчезнала от мен. Слушах как високопоставени военни говорят пред моите съученици, млади мъже и жени, които бяха бъдещи

205

генерали и велики командири на нацията, но лекторите им говореха често със заблуждаващи термини или снизходително. Когато подчинените им активно задаваха въпроси, не толерираха твърде това и често омаловажаваха тревогите на офицерите за семействата им, за кариерата им и за бъдещето на нашите въоръжени сили. Във времена на промени хората се бояха. Те искаха и заслужаваха честни отговори на въпросите, които щяха да повлияят върху остатъка от живота им, а получаваха реторика и политически дрънканици. На един брифинг генерал с четири звезди бе засипан от трогателни въпроси, реакцията му на които се свеждаше до единединствен, папагалски повтарян отговор: „В момента се води диалог по това; няма нужда да се тревожите. Пазете си гипса да не се оцапа и гледайте да не капнат сополи на ремъка на каската ви“. Блестящо. С всяка следваща седмица все повече се убеждавах, че корупцията, потайността и политическите кроежи на разузнавачите под прикритие не са единствени по рода си. Вървяхме право към катастрофа, лишавайки армията от водачи и пълнейки редиците й с политици и мениджъри. Огорчението ми растеше и само месеци след началото на учебната година вече губех фокус. Опитах се да споделя какво изпитвам с колегите си по секция, но те не разбираха, за което и нямаха вина. Как да имат? Всички те бяха военни от кариерата, доката аз... е, аз бях нещо съвсем различно. След като завърших колежа, рапортувах в щаба на втори батальон на 505-и Парашутен пехотен полк на 82-ра въздушна дивизия. Бригаден генерал Джак П. Никс, стар приятел от рейнджърския ми батальон, ме вербува още докато бях в колежа. Бях типичен пример за това как се прави кариера не защото знаеш каквото трябва, а защото познаваш когото трябва. Имах късмет, че ме познава Никс - иначе щях да се засиля направо обратно в разузнаването. Командир на Трета бригада беше полковник Дан К. Макнийл, а подполковник Тимъти Скъли беше един от батальонните командири под него; аз трябваше да съм вторият по ранг след подполковник Скъли, неговият изпълнителен офицер в батальона. И Макнийл, и Скъли бяха за мен вдъхновяващ пример - последни представители на своята порода, както съзнах по-късно. И от двамата научих страшно много; вечно ще им бъда признателен. Седем месеца след като постъпих в парашутния полк, батальонът замина за любимата на 82-ра въздушна дивизия база в ( ицилия, да тренира. Шестстотин осемдесет и шестима мъже се изсипаха в тъмнината от самолети „С-141 Старлифтър“ и няколко

206

дни се местихме, правихме укрепления, борихме се с противника, после се местехме пак и повтаряхме всичкото отначало. И двете страни в тази война на ужким се оценяваха, и двете отчаяно искаха да се представят добре, така че нощите бяха дълги, а дните - пълни с трескава дейност. На шестия ден бивакувахме край една отбранителна линия, простираща се на няколко километра успоредно с рекичка. В два нула нула през нощта моят шофьор и аз спряхме в щаба на батальона за наложителна почивка. Докладвах на подполковник Скъли за последните развития по някои логистични въпроси и се запътих към джипа си да поспя. В безлунната нощ пътеката до джипа ми бе тясна и черна като катран, и точно там етерът завладя и изтласка всекидневието ми. Следвах светлинките, които водеха към моята позиция долу в ниското. Отбутвайки от пътя си голям клон, аз затворих очи, за да ги предпазя, и когато ги отворих, видях слънчева светлина и прекрасна тропическа градина, пълна с водопади и огромни басейни. - Добре дошъл! Моите колеги и аз те чакахме. За миг просто застинах смаян, зяпайки градината и слушайки грохота на водопадите. На няколко ярда от мен седеше мъж, безупречно облечен в тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Седеше до остъклена масичка, в огромен бял стол с ветрилообразна облегалка, издигаща се доста над главата му. До масата му правеха компания шест мъже, изглеждащи еднакво и еднакво облечени. Вдигнах поглед и видях сюрреалистично небе - аленочерве- но, осеяно с прозирни черни ивици. - Къде съм? - Сред свои - първият мъж раздвижи ръка в приветствен жест. — Това е твоят дом, ако си достоен. - Наистина ли? А какво ще рече достоен? — Да приемаш нещата такива, каквито са и са предназначени да бъдат. Мъдростта и доброто желание да използваш новите си дарби правилно, за целта, която трябва. - Той посочи стола точно срещу него. - Моля, седни при нас. Седнах предпазливо, без да свалям очи от мъжете редом с него. Те не помръдваха, не се оглеждаха, дори не мигнаха нито веднъж. - Кой си ти? Мъжът пусна тънка усмивка. — Ние сме твои братя, твои приятели... ние сме всичко, което ти трябва, и ще бъдем на разположение винаги, когато ти трябваме. Ние сме всичко, което може да желаеш. Само поискай и желанията ти ще бъдат изпълнени; насочиха ни да се грижим за теб. - Кой ви насочи? Ангелът ли?

207

- Да, ангелът, разбира се. Той помоли да бдим над теб и да те напътстваме как да използваш дарбата си. Забележително нещо, нали? Дарбата ти имам предвид. Потенциалът й е безграничен, а прекрасното е, че всички твои братя и сестри я притежават. Ти си просто един от малцината, които са я впрегнали в работа. Поздравления. — Защо съм тук? Какво искате от мен? За какво ви е пратил ангелът? - За да те информираме само. Той искаше ти да знаеш кой съм и да се чувстваш добре с мен. - Очите му се забиха в моите. - Ти се чувстваш добре с мен, нали? - Не, изобщо не се чувствам добре. Всъщност подозирам нещо гадно. Голяма част от онова, което ми се случи, нямаше много смисъл, но това тук има още по-малко смисъл. Вие не носите никакво послание, никакъв урок. Не знам кои сте или какво сте, но не се страхувам от вас! Оставете ме на мира! Мъжът продължи да се усмихва, очите му все така забити в моите. Имах чувството, че ме обръща с опакото навън и рови из найтайните кътчета на душата ми. Надушвах някаква смрад, само че не можех да я разпозная. Усмивката на мъжа премина в жесток, перфиден смях. Заотстъпвах, препъвайки се, и когато вдигнах очи, видях своето лице на мъжа, който беше преследващият ме зъл призрак от моите кошмари. Навсякъде около мен ехтеше глас, който ме викаше, редувайки името ми със зъл змях. Въртях се във всички посоки, опитвайки се да прекъсна връзката, опитвайки се отчаяно да се върна към физическия свят. Градината се преобрази, водата завоня все по-плътно и по-плътно и потече в мръсно тъмночервено като небето. Кехлибарено сияние заля пейзажа и се смеси с горещия вятър и злия смях. Опитах да се измъкна. Съсредоточих се, издигнах се над създанията в костюми и прекосих водата, поех нагоре срещу течението на водопада, до извора му, опитвайки се отчаяно да избягам от това отровно място. Когато астралното ми тяло се издигна на хребета на височината, от която се спускаха водопадите, съзрях ужасяваща гледка: на бреговете на тясна река бяха скупчени хора, досущ като добитък, и стадото се простираше до хоризонта. На бреговете на реката някакви създания без лица систематично правеха знак на всеки мъж, жена, дете да пристъпи напред и отиде при тях. Призованите апатично се подчиняваха. Щом приближаха, създанията прерязваха гърлата им, преобръщаха ги с краката нагоре и ги окачваха за глезените. Именно кръвта на закланите обагряше в тъмночервено реката, водопадите и басейните. Изцедените тела се трупаха на огромни купчини. Сега

208

разпознах смрадта: това беше кръв, кръвта на цял народ, кръвта на цял свят. - О Господи, защо виждам това? - извиках високо, свличайки се на колене и закривайки очите и главата си, като дете, което бият. — Стой! Кой е там? — обади се глас от тъмното. - Повтарям, кой е там? - Майор Морхаус. - Приближете се да ви разпозная. Тръгнах по посока на гласа и спрях, когато в лицето ми блесна червен лъч на фенерче. - Господин майор, какво по дяволите става там? Какви бяха тези крясъци - искате да издадете позицията ни ли? - Съжалявам... в окото ми влезе клон. - Това и на мен ми се е случвало, сър, един-два пъти. Искате ли да доведа лекар да го погледне? — Не-не, няма нужда, благодаря. Кой сте вие? Не виждам името ви. - Редник първи клас Колинс, господин майор! — Колинс, благодаря ви за въпроса дали не искам лекар. Продължавайте все така. А дали случайно не знаете къде е паркиран джипът ми? Май не мога да се ориентирам. - Тъй вярно, ето там е - той посочи с фенерчето — на около трийсет или четирийсет метра. Сигурен ли сте, че нищо ви няма, господин майор? Докоснах го по рамото в мрака. - Ще се оправя. Само трябва да поспя. Благодаря още вед нъж, Колинс. - Служа с радост, господин майор! Продължих по неравната пътека, намерих джипа си и легнах на земята до него, като се взирах в нощното небе, докато не ме обори сънят. Времето, за което беше говорил ангелът, сигурно наближаваше. Битката в мен ставаше по-люта. Минаха шест седмици. Мел и аз проведохме доста телефон ни разговори за това как и кога да се обявим, като обсъдихме безброй пъти всеки възможен начин да изнесем безопасно информацията пред обществеността. Мненията ни ту съвпадаха, ту се разделяха; семействата ни, звеното и дали да се опитаме да въвлечем и други наблюдатели или не станаха въпроси от първостепенна важност. Накрая заключихме, че не бихме могли да се справим сами трябваше да ни помогне трета страна, отвън. Но кой и как, оставаше

209

загадка. Много е трудно решението да нарушиш клетвата за секретност. Глобите са тежки, обаче не раняват така, както държането на колегите ти, когато научат за твоето решение. Готвех се да наруша клетва, която бях спазвал от деня, в който за първи път отдадох чест и декларирах вярност към Съединените щати, обещавайки да ги подкрепям и защитавам срещу всички врагове - външни и вътрешни. Готвех се да стана вътрешен враг. Трябваше да определя ясно какво ще правя. Първо разсъждавах дали, ако разкажа историята си, това ще застраши сигурността на Съединените щати, страната, която обичам дълбоко и за която съм се жертвал. Заключих, че няма. Студената война беше свършила. Преди година съветските ни колеги бяха съобщили на цял свят какво са правили през последните четирийсет години в областта на паранормалното. Аз не издавах шифри, нито имена на секретни оперативни агенти. Аз разказвах история за екстрасенси-шпиони, чието съществуване вече бе установен факт. На второ място, щеше ли моята история да застраши нечий живот? Отговорът можеше да бъде „да“ по времето на Студена- Та война, когато двете главни суперсили все още се стискаха за гушите — но не и днес. Днес най-големия риск поемах аз. По мое мнение, тази история трябваше да се разкаже в името на човечеството; ако ми се пишеше лошо за това, така да бъде. Прекадено много неща бяха станали известни, за да се допусне дис- танЦИОННОТО наблюдение да остане и занапред тайна, скришно пазена в някакво кьоше, и никога да не бъде споделено с хората, които плащаха за него. На 1 октомври 1992 г. събрах смелост да се обадя на Деби. Бяха минали почти шест месеца, откакто бях говорил за последен път с нея и децата. Те трябваше да знаят какво възнамерявам да направя. - Здравей, Деб. - Отдавна не се беше обаждал. - Много отдавна. - Как си тези дни? - По-добре, струва ми се. - Може би някога ще споделиш с мен. - Ще изнеса пред обществеността историята с дистанционното наблюдение. Реших, че то е прекалено важно, за да остане скрито и занапред. В слушалката се възцари мълчание. - Даваш ли си сметка какво казваш? - Гласът на Деби трепереше. - Наистина ли мислиш, че ще те оставят да го направиш?

210

- Трябва да има начин, и точно в това искам да ми помогнеш ги. Да ми помогнеш да реша как ще е най-добре да го направя. Знам само, че трябва да го направя, за доброто на цялото човечество. - Дейвид, знам колко е важно, винаги съм го знаела. Гордея се с теб, но помисли за цената! Струва ли си да платиш с кариерата си? С живота си? - Хайде, Деби, преувеличаваш. Щом веднъж видят какви приказни възможности крие дистанционното наблюдение, не смяташ ли, че ще подкрепят решението ми? - Не, няма. Първо, няма да ти повярват. Второ, важните хора ще те дискредитират. А може да отидат и още по-далеч. Просто не знаеш. — Права си... но това е нещо, което трябва да сторя. Това е съдбата ми. - Съдбата не е въпрос на факт, Дейвид. Тя е въпрос на избор - Не мога да променя онова, което съм станал. - Напротив, можеш! Станал си не онова, което е трябвало да бъдеш. - А какво е трябвало да бъда? Деби, обичам те, но не мога да продължавам така. Трябва някой да застане редом с мен. - Зача ках, но тя не каза нищо. - Добре, разбирам. Няколко часа по-късно звънна телефонът. - Дейвид? Деби е. Обичам те. Защо не дойдеш вкъщи за Ко леда? Майка ми и баща ми дойдоха да прекарат с нас празници те онази година. За пръв път от много време щяхме да бъдем всички заедно. Майкъл растеше като бурен и вече бе по-висок от мен. Марая и Даниела откриваха момчетата, гримовете, дрс хите, музиката... Божичко, доста неща бях пропуснал! Заедно ук расявахме елхата, увивахме подаръци, пазарувахме и увивахме още подаръци. Бабата и дядото обичаха да пазаруват за внуците си, които не бяха се радвали на такава богата Коледа от години. И за мен тази Коледа беше чудесна - случай да докосна мястото, където наистина бях сред свои и където наистина исках да бъда. Непрекъснато ме изпълваха емоции, празникът сякаш ме про светляваше. Добротата на всичко наоколо като че ли преливаше в мен; отново бях влюбен в живота и изпитвах въодушевление. За няколко дни пренебрегнах трудния въпрос, пред който бях изправен, и се радвах на семейството си. Веднъж след вечеря с баща ми отидохме до малък парк на няколко пресечки от къщата и седнахме на една студена пейка, само с дъбовите дървета за компания.

211

- Нещата май пак се оправят за теб и Деби, а? Стиснах палци. - Ако и тя беше объркана като мен, досега да сме се развели. Нейният дух е онова, което ни държи заедно. Аз винаги съм толкова далеч тия дни... Много е трудно да не позволиш да се разпилеят важните физически аспекти от живота ти. - Ей, Деби и децата са много повече от „физически“ аспекти; те са най-духовното, което си притежавал и ще притежаваш. Вярвай ми, не бива да жертваш тази любов за нищо, ама наистина нищо друго. — Той ме погледна зорко. - Разбираш ли ме? — Като че ли да. Но също така знам, че трябва да направя онова, което съм специално предназначен да направя. И ти го знаеш, татко, нали? Ти знаеш, че съм избран да бъда част от нещо специално — нали? Баща ми погледна не мен, а дърветата, сякаш търсеше спомени, които бе заровил отдавна. Бавно стана и се насочи навътре в парка. Докато вървяхме, той заговори, и тембърът и кадансът на гласа му бяха напълно различни от онези, които дотогава по- шавах. - Искам да знаеш, преди да ти кажа това, че по никакъв начин не се чувствам уникален. Аз просто съм човек, който обичаше семейството си и вършеше онова, което се искаше от него точно както и всеки от твоите роднини, както и милиони други американци и войници от армиите на Съюзниците. В две войни гака и не се бих на по-високо равнище от батальон, затова и винаги бях близо до врага. И във Втората световна, и в Корейската война неведнъж ми се разминаваше на косъм, но винаги имах вътрешното усещане, че нещо бди над мен. - Той спря, завладян от присъщата му скромност. Трудно е да се говори за това; още преди десетилетия си наложих да го забравя. - Няма нищо, татко, разбирам. Не е нужно да ми го разказваш. - Не, ти трябва да знаеш! - Той се овладя и продължи. - Как- го казвах, имах вътрешното усещане, че нещо бди над мен. Пожелавам на всеки да има предимството да се чувства така. Когато бях на борда на кораба, пресичащ Атлантика, нас ни предупредиха за „глутниците вълци“IX, които атакуват конвоите и могат да потопят всичко, което видят. Неведнъж се оказвахме заключени в трюма, под ватерлинията, заслушани в подводните заряди, които се опитваха да попречат на подводниците да стрелят по нас. Странни епизоди бяха... сякаш IX

Военноморски жаргон: група подводници, които действат заедно при атака на противников конвой. 212

времето спираше. Много момчета почти се побъркваха в очакване кога ще ни удари торпедото; други се молеха; трети плачеха... - Не мислиш ли, че всеки има ангел, който винаги ни наблюдава? - Да. Също така мисля, че дали осъзнаваш присъствието му или не, зависи изцяло от ангела. - А защо твоят ангел не е искал да знаеш, че той е там? - Може би съвсем малко хора трябва да знаят, че техният ангел е там. Може би това знание ги повежда към определена посока в живота, налага им да направят определен избор. Може би на мен ми бе дадено да знам, че имам ангел, защото иначе нямаше да съм толкова смел, колкото бяха някои други. - Баща ми се усмихна. - Но искам да кажа, че според мен имаше причина за това едни да бъдат пощадени в тази война, а други да бъдат призовани извън живота, и тази причина нямаше нищо общо с това дали човекът заслужаваше да умре или не. Тя бе свързана с предназначението на един пообхватен план, който аз дори не започнах да схващам. Там има ангели. Аз познавам моя. - И ти ли? - Бях в Корея, служех в 224-ти пехотен полк. Една нощ лежах и той дойде при мен. Моят ангел. - Защо никога не си ми казвал това? Той се засмя: - Е, това не е нещо, което да споменеш в наздравица за аби туриент, нали? На мен ми беше доста трудно да приема случилото се, какво остава да се опитам да го разкажа... - На мама казвал ли си? - Тя беше първият човек, на когото го казах. Ти си вторият и ще бъдеш последният за този ми живот. - Твоят ангел говорил ли ти е? - Онова, което ми каза той, адски ме смути и обърка, затова просто го пуснах покрай ушите си. Досега не виждах в него никакъв смисъл. - Какво ти каза? - Каза, че част от мен един ден ще се бори да предаде послание? - И? - И че той ще ме остави, за да защитава застрашената част от мен... Не виждах в тези думи никакъв смисъл близо... колко? Петдесет години? Но сега виждам. - Какво искаш да кажеш? — Ти си онази част от мен, която споменаваше ангелът, и сега се подготвяш да говориш публично за онова, което наричаш „дарът".

213

Нали? Овесих глава, съзнавайки колко прозрачен съм за този човек. - Да. Мел и аз смятаме, че това трябва да се направи. Ти какво смяташ? - Няма значение какво смятам аз. Този ангел сега е твой, шаеш. Аз ти го предадох, точно както и той каза, че ще направя. Той се грижеше добре за мен; знам, че ще направи същото и за теб. - Баща ми за кратко спря, смутен от мислите си. - Ще си навлечеш неприятности с това, сине. Пазителите на тайната няма лесно да я сдадат. - Знам. - Дръж ума си нащрек и гледай да си напълно чист, защото ще търсят слабости, които могат да експлоатират. Така работят те... ти го знаеш, защото си сред тях вече пет години. — Сега, когато съм в 82-ра дивизия, ще им е по-трудно да ме докопат. - Напротив. Ти няма да имаш предишните шансове да знаеш какво готвят. Просто помни: може да си по-добър от репутацията си, но не и по-добър от принципите си. Като погледна назад, благодаря на Господ за тази кратка интерлюдия преди бурята. Нищо не ми припомни моето решение до 3 януари 1993 г. Играех със сина си, когато звънна телефонът. След къса пауза непознат глас наруши мълчанието. - С майор Дейвид Морхаус ли разговарям? - Да, кой се обажда? - Знаем какво се опитвате да направите. Съветвам ви да промените плановете си. Хората, които издават тайни, плащат тежка цена в дългосрочен план. - Чакайте! Кой по дяволите сте вие? Какво... - Вие съгласен ли сте да платите тази цена? Телефонът млъкна.

СЕДЕМ

ПАДАНЕТО Бях изкарал около девет месеца във Форт Брат като изпъл нителен офицер на батальона. Животът на военнослужещите там не беше по-различен от този в която и да е армейска база Ако не се учехме да воюваме, то имаше листа за събиране, буре ни за плевене, бараки за боядисване. Стараех се да подобря ка чеството на живот на хората и това бяха хубави времена за мен - отново чувствах, че струвам нещо. Все така имах проблеми с дистанционното

214

наблюдение - прескоци на съзнанието, кошма ри, изменени състояния, - поради което и все така живеех сам. негоден да се върна в семейството. Освен това, без колегите ми военни да знаят, планирах да разкрия класифицирана информа ция. Но за около година бях пак там, където ми беше мястото, и променях положително живота на войниците. Беше благосло вия. Инго Суан, изключително уважаван изследовател и експер т в областта на паранормалното, предложи на Мел да помислим за книга, в която да разкажем историята на дистанционното наб людение. Това, смяташе той, е единственият начин да се направи ясно и пълно изявление пред обществеността. Подозирахме, че новинарските медии ще отразят историята накратко и повър хностно, като се полъжат по всеки кокал, който им подхвърли правителството, и приемат за чиста монета всички официални правителствени изявления относно „Слънчева струя“. Така историята щеше да умре скоропостижно, ако изобщо стигнеше до ефир. По-късно ние наистина направихме някои сондажи в но винарските медии, но бяхме посрещнати със значителен скепти цизъм. Казах на Мел, че просто трябва да намерим дългосрочен, детайлен начин да разкажем историята си. Прекарахме много нощи, мъдрувайки над въпроса какъв риск поемаме: какво би могло да ни направи правителството или да се опита да ни направи? От онова анонимно обаждане насам не бяхме получавали никакъв знак, че властите се опитват да ни затворят устата. Фактически обаче те събираха информация, за да дискредитират историята ни. Както в „Слънчева струя“, така и в Агенцията за отбранително разузнаване бе добре известно, че някой възнамерява да разкрие звеното и тайното му оръжие. Хората в „Слънчева струя" Бяха предупредени да не говорят с Мел и мен; бяха отправени и плахи, водеше се разследване, спешно се провеждаха срещи и Пентагона и в Агенцията. За хората по върховете единственият въпрос беше как да ни смачкат. За Мел, като пенсионер, нямаше голяма официална опасност: за да предприеме каквито и да било действия срещу него, армията щеше да трябва да иска от Конгреса разрешение да го върне на действителна служба. И само ако Конгресът разрешеше, армията би могла да изправи Мел пред военен съд или да го накаже по друг начин. А Конгре- сът щеше да настоява да знае защо Мел трябва да бъде върнат на действителна служба и за да обясни това, на армията щеше да се наложи да разкаже за една съвършено секретна програма на психологическо оръжие, съществуваща от двайсет години и известна само на петима членове на Конгреса. От разузнавателно гледище това

215

не беше най-добрият вариант. Повечето такива „екзотични“ програми оцеляват, като се съкращава броят на хо- рата, които знаят нещо за тях. Агенцията за отбранително разузнаване нямаше по никой начин да се обърне към Конгреса. Оставаше им една мишена - аз; бях на действителна служба, така че можеха тихомълком да ме дадат на военен съд. Но в началото двамата с Мел бяхме убедени, че не могат да ни направят кой знае какво. Срещу мен можеха да предприемат някои административни мерки - вероятно щях да получа писмено мъмрене или предупреждение, - и аз приветствах тези ре- перкусии, защото те предлагаха шанса РУО да бъде принудена да признае съществуването на „Слънчева струя“. А признаеше ли агенцията това, аз можех да разкажа на приятелите си висши офицери за своето минало и те вероятно щяха да застанат на моя страна, като се имат предвид досието ми и потенциалът на дистанционното наблюдение. Бях уверен, че те ще ме защитят или поне ще ми спечелят време, за да подходя по заобиколен път. Тъй че последвахме препоръката на Инго Суан. Той ни свър за с литературната си агентка Сандра Мартин — каза й: „Ако не ги убият, като разкажат тази история, и аз ще разкажа моята" — а тя ни представи на един разследващ журналист, Джим Марс. Джим беше написал Кръстосан огън: Заговорът, който уби Кс неди - Оливър Стоун купи правата за филмиране на тази книга и по нея направи Джей Еф Кей през 1991 г. Джим е съвестен и скромен мъж, който споделяше възхищението ни от дистанци онното наблюдение и неговия потенциал да ощастливи човечеството; той се хвана здраво за работа, за да сглоби историята ни в стройно изложение. Започнахме с кратки посещения и събе- седвания, телефонни разговори, размяна на факсове. (Трябва да спомена, че до денднешен книгата на Джим не е публикувана. Настоящата книга - в случай, че за някого не е ясно — е изцяло моя и бе написана покъсно.) През това време двамата с Мел изобщо не помисляхме как во става в РУО. Представа нямах колко бързо един войник бива изгонен от стадото, ако е нарушил правилата. Не след дълго сложиха подслушвателни устройства на телефоните ни. В пощата ми започнаха да се появяват касети със записи на мои разговори с Джим Марс, Мел, Сандра и всякакви други хора, на които се бях обаждал от къщи или от офиса. В продължение на няколко седмици малки кашончета или пликове без обратен адрес пристигаха в дома на родителите ми или този на Деби

216

(преценявайки, че може да потрябват в някой бъдещ мо мент, Деби запази изпратените до нея и ги прибра на безопасно място). Не виждах смисъла на такъв тормоз и най-напред си помислих, че е безвкусна шега, но всички се побелявахме от тревога. След време чух, че такива „кампании по пощата“ се изпол зват да уплашат нежелания човек и да го накарат да се откаже от замисъла си измъчените му близки го убеждават да зареже нещата, както са. Онези обаче, които ме тормозеха, не успяха да разберат, че моите близки са ме виждали ранен от куршум в главата, знаят, че съм говорил с ангели и са наясно, че лично мои демони ме преследват. Години наред те бяха се справяли с моите пътувания из етера и сега не се поддадоха. Плановете ми да изнеса пред обществеността историята с дистанционното наблюдение не се отразяваха на работата ми като армейски офицер. Когато изтече срокът ми във Форт Браг, бях назначен за дивизионен офицер по обучението - или „G3X завеждащ обучението“, както беше официалната титла. Това е страшно трудна работа, но аз бях щастлив да ми помагат двама от най-доб- рите майори в армията: Брен Фланиган и Тони Тата. Моята служба беше гадна, обаче тяхната - още по-мъчна. Всички ние се трудехме с все сили дълги часове, опитвайки се да свършим за седмица толкова, колкото хората нормално свършват за месец, но Тони и Брен успяваха да натъпчат двуседмичната норма в седем дни. Тъкмо когато вече започвах да се оправям с новите отговорности, Деби ми се обади по телефона в службата. - Казах ти, че ще се опитат да ни навредят... - Тя плачеше. - Какво е станало? Децата добре ли са? - Някой е проникнал в къщата миналата нощ, докато сме спели. - Добре ли са всички? - Да, само че кабинетът ти е претърсван, всички шкафове, чекмеджета и папки са отворени. Сега полицаите са тук и пишат рапорт. Обадих се на Дейвид Гулд - Дейвид, приятелят, който ме прибра от моравата, беше полицейски служител. - Той е тук и им помага. Намерили са парче латексова ръкавица и малко отпечатъци по лавиците, откъдето са вадили книгите. Вероятно са търсили нещо зад тях. - Деб, дай ми го за малко. X

G3: в армията на САЩ кодово обозначение за направлението „Операции, планове, обучение на личния състав“ (в корпус или дивизия).

217

Гулд бе спокоен. - Снощи си имал посещение - рече той меко. - Всички у нас са добре. Гостите май нещо са търсели. И са били истински професионалисти, съвсем слабо са одраскали предната врата. Влезли, докато всички в къщата спят, свършили си работата и излезли пак така през предната врата. При това копелетата я ос- тавили отключена. Просто за да ти дадат знак, че са били тук. - Не предполагах, че ще стигнат толкова далеч. — Искаш ли да кажа на следователя каква смяташ, че може да е причината за проникването? — Мисля, че трябва да кажем, а? — Май няма да навреди. Виж, ще му кажа, че според нас ня кой от федералното правителство е направил това без разреше ние. Офицерите вероятно просто ще напишат обикновен рапорт обаче. Ако колегата напише определени неща, това ще предиз вика определена реакция по-нагоре, а ми се струва, че не искаме точно сега федерално разследване. Дай да направим така: той ще намекне тънко в рапорта си за това кои собственикът на къща та предполага, че може да са били престъпниците. Става ли? - Да. Благодаря ти, че си там, Дейв. Деби пое отново телефона: - Какво са търсили? - Може би документите, които двамата с Мел имаме, за звеното. Мисля, че искат да ни хванат с тях - за военния съд, ако ще има такъв. Искат също да ни уплашат, да ни накарат да се чувст ваме несигурни, под заплаха от насилие. - Постигат го. Наистина го постигат, Дейвид. - Ще намина този уикенд, ако нямаш нищо против. - Знам, че децата ще се радват да те видят, аз също. Шефът ми се намръщи, задето ще си ходя вкъщи през почив ните дни, но семейството ми не беше в безопасност и аз трябва ше да отида да видя жена си и децата си, независимо дали това му харесваше. След седмичното съвещание на личния състав в кабинета на командващия генерал аз пуснах формуляра за отпуск и тръгнах от щаба с колата си. Точно след изхода от базата видях няколко коли зад мен тъмносин затворен автомобил. Нормално нямаше да му обърна внимание, но случайно бях видял този автомобил, когато спирах пред местния магазин. Сигурно го бях регистрирал подсъзнателно или може би ангелът ми пращаше съобщение. Когато излязох от магазина, пак видях синята кола, паркирана сама ня колко реда понататък. Докато напусках паркинга на минимар кета, очите ми 218

срещнаха тези на нейния шофьор; той бързо се извърна. Стъмваше се и аз изгубих синята кола в светлината на фа ровете зад мен. Сигурно ме беше последвала, когато излязох на Междущатско шосе 95 и се насочих на север, но нямаше как да го разбера. Идеята, че Агенцията за отбранително разузнаване не се е сетила за нищо по-добро от това да ме преследва, ме забавляваше, но точно след завоя за Рейли, Северна Каролина, дясната ми задна гума изгърмя и колата неконтролируемо дръпна встрани при скорост седемдесет и пет мили в час. Бях в крайната лява лента на магистралата, а спукването ме запрати към тревната ивица по средата. Свих през меката почва и оттам се върнах пак на платното, като се опитвах да държа колата стабилно, докато не забавих при една спирка на левия банкет. Плувах в пот и сърцето ми силно биеше. Колата се разтърсваше здраво всеки път, когато камион или кола минеше покрай мен в лявото платно; трябваше да пресека и изляза на десния банкет. Когато пътят най-сетне се изчисти, аз на зигзаг минах напречно през пътя и спрях. Докато се мъчех несръчно с крика, някакъв частен камион- влекач спря до мен и изсвири с клаксона. Още треперех след каскадьорския си номер и подскочих сигурно половин метър. - Дай да ти помогна — рече шофьорът. Изтегли ме от пътя и се зае да отвинтва гумата. Когато я свали, той я завъртя, за да я разгледа на светлината на фаровете си. - Тая гума не се е спукала сама. Резната е — посочи той. - Как така резната? — Ами някой я е резнал, за да гръмне, когато вдигнеш скорост. Гледай тук, на - той ми посочи четириъгълник, изрязан във вътрешната страна на гумата. - Гумата се рязва тука, не много, а само колкото да покараш с петдесет или шейсет мили в час, гумата, както се върти, изхвърля това парче навънка - къса го и гумата ти прави ей това. - Той дръпна разкъсаните краища па гумата. - Експлодира! Когато човекът приключи смяната на гумата, аз му платих, хвърлих гръмналата гума отзад в джипа и пропълзях под него с фенерче в ръка. Другите гуми бяха непокътнати. Останалите шест часа от пътя минах, като гадаех кой ми е срязал гумата и планирах какво ще направя, ако ми падне в ръцете. Четири месеца бяха минали, откакто за последен път бях посещавал семейството си; бях платил дан на дългите престои във Форт Браг. Закарах Майкъл на един негов хокеен мач в Балтимор и останах да гледам играта и да осмислям събитията. В живота ми нямаше и секунда, която да не е заета с дистанционното наблюдение, нашата книга или атаките.

219

В стаята за загряване стояха двама мъже в костюми и ме гледаха втренчено през стъклените врати. Хвърлих им кратък поглед с крайчеца на окото, опитвайки се да не се издам, че съм ги забелязал. Те определено ме наблюдаваха, не сваляха очи от мен. Запътих се към стаята, като си мислех, че може да си взема чаша кафе и да ги огледам, може би дори да ги попитам за чий са тук. Но щом отворих вратата, двамата отстъпиха и се изсулиха през предната врата. След няколко секунди ги последвах. Те крачеха, без да бързат, към колата си, като на всеки няколко секунди се обръщаха през рамо. Единият носеше военни ниски обувки. Той се запипка с ключовете, пробвайки да отвори вратата на колата, а през това време партньорът му гледаше във всички посоки освен към мен. Качиха се в сив крайслер последен модел и отпрашиха. Градусите определено се покачваха. Разбрах, че трябва да продължа с работата си по разгласата на дистанционното наблюдение, преди онзи или онези, които стояха зад следенето и саботажите, да ескалират нещата по-нататък. Скоро след моя уикенд със семейството Мел, Джим Марс и аз се срещнахме със Сандра Мартин в Ню Йорк да поработим върху книгата. По време на вечеря разказах някои от случилите се събития. Бях осведомявал редовно Мел, но иначе щях да ги спомена само мимоходом - досега. Мел изглеждаше изтощен. — Мисля, че се стремят да ни повлияят — съобщи той. Джим и Сандра не знаеха за какво говори Мел, но аз знаех. — Защо мислиш така? - Чувствам, че ми въздействат от разстояние. Знаеш как е отвътре те сърби, играе ти под лъжичката, сякаш някой ти драска с нокти по черната дъска. Сандра потрепера на стола си. - Наистина ли? Те могат да правят това и ти можеш да разпознаеш кога го правят? Джим започна да си записва. - Това е нещо, което научаваш в програмата. Нали ви е познато усещането, когато някой стои много близо до теб на парти? Същото е когато някой е в твоето пространство и от разстояние. Няма разлика. Същото чувство изпитваш и то те побърква, докато разбереш какво е. — А ти как се защитаваш срещу това? — попита Сандра. — Изобщо можеш ли?

220

Отговори Мел: — Можеш. Правиш енергийно кълбо и се обвиваш с него. Гака създаваш отражателна повърхност и тя отблъсква сондите обратно в етера. Единственият проблем е, че понякога забравям да го правя и те се промъкват. И става все едно се опитваш да си изчистиш мазето от мишки — много по-трудно е, щом веднъж са сс вмъкнали. - Завинаги ли остават? - попита Джим. — Не, и те трябва да си почиват, като нас. Всъщност това го прави просто друг наблюдател, може би някой от работещите в звеното. Сандра и Джим ни разказаха, че са били преследвани от загадъчни фигури, които ги фотографирали и после изчезвали в тълпата. - Е — казах аз меко, - изглежда, че всички сме под атака по някакъв начин. Явно трябва да приемете, че телефоните ви се подслушват. И не бива никъде, никога да оставате сами. Старайте се да бъдете с други хора колкото може по-дълго, поне докато книгата излезе и новината гръмне. - Не мисля, че ще гръмне - рече Мел. - Мисля, че ще ни съдят и смажат. - Той ме погледна. - Теб много повече, отколкото нас. На нас не могат да направят кой знае какво, но ти си готова жертва. — Започвам да го усещам - отвърнах аз. За да отвърна на удара и да защитя семейството си, трябваше да узная на какво са способни моите опоненти. По моя молба Сандра организира среща с един от нейните клиенти, експерт по ЦРУ и неговите техники за следене. — Вие сте мишена - обясни ми експертът, - а тъй като сте и на действителна служба, просто сте мюре; това е. - Какво се опитват, да ме уплашат ли? Просто да уплашат семейството ми? - Точно това искат да постигнат за момента: да ви уплашат до смърт. И да ви принудят да правите неща, които вие или семейството ви обикновено не бихте правили. Ще трябва да не разгласявате мненията и намеренията си и да си пазите гърба. - Но защо семейството ми? - Защото то е единственото, което има значение за вас. Ако могат да го минират, вие сте им вързан в кърпа. Разберете, това е само началото. Ако тактиката на сплашване не работи, ще при бягнат до по-драстични мерки. А вие сте лесна мишена - затво рен човек, живеете отделно от семейството си, пътувате сам... Съветвам ви да си купите бронежилетка и да я носите. Трябва да бдите,

221

приятелю, ежеминутно всеки ден. Не се напивайте. Не се задържайте никъде сам. Можах единствено да преглътна. Няколко седмици по-късно ме повикаха при моя началник във Форт Браг. Шефът стоеше на прага на кабинета си, устните му бяха стиснати, а държането - като на погребален агент. — Бихте ли влезли, моля? Влязох и видях в кабинета му военен прокурор. - Майор Морхаус, доведох ви тук да ви информирам, че срещу вас са повдигнати сериозни обвинения: прелюбодеяние, отправяне на заплахи, кражба на правителствена собственост и множество примери за поведение, неподобаващо на офицер. Трябва да се явите в направление „Криминални разследвания“ утре в 8.00 часа за разпит. Имате ли въпроси? - Сър? За какво е всичко това? - Имате ли въпроси, майор Морхаус? - Тъй вярно. Какво значи всичко това? Не съм вършил нищо подобно. Кой отправя тези обвинения? - Не е ваша работа! — отсече прокурорът, едва сдържайки яростта си. Веднага щом ми казаха „свободен сте“, отидох и си намерих представител - военен адвокат по защитата. - Обадих се в кабинета на прокурора да разбера какво става - каза той. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша, гледайки записките си. — Майор Морхаус, разбирате ли накъде вървят нещата? Поклатих глава. Беше ми трудно дори да задържа погледа и мисълта си върху него. - Е, казали са ви какви са обвиненията. Изглежда една дама - той спомена името й: моя позната, цивилна, от околностите на базата — е подала клетвена жалба срещу вас. Познавате ли я? - Да. Каква е нейната жалба срещу мен и защо тя прави това? — Ами не знам защо, но жалбата й е, че вие устно сте я заплашвали с физическо насилие. Тя твърди също така, че сте имали сексуални отношения с нея три месеца. — Аз я познавам. Всъщност може да се каже, че сме имали своето рода връзка. Последните четири години от живота си прекарах сам. Понякога на човек просто му се иска да поговори с друг човек - някой, който не трябва да си бръсне лицето. Защитникът се засмя.

222

- Изливах си сърцето пред тази жена. Тя беше и добър слушател мила, грижовна. - Поклатих глава, неспособен да повярвам. - Разказвах й всичко, което става с мен - за Деби, за децата, за кошмарите. Мислех, че я познавам. Мислех, че мога да й вярвам. Май човек никога не познава никого, а? - Добре, сещате ли се за някаква причина, поради която тя би могла да отправя тези обвинения? Очите ми гневно пламнаха: - Мисля, че току-що ви зададох този въпрос. - Ами обвинението в кражба? Прокурорът твърди, че сте откраднали компютър на армията и сте го дали на тази жена. - Дадох й един компютър да работи с него. Това беше стар „Комодор“, без стойност; жена ми и аз решихме, че повече не ни трябва, и се съгласихме да й го дадем. Тя дори е говорила с Деби по телефона. В крайна сметка и тя, и аз бяхме разделени. Не разбирам въобще всичко това. Той пак погледна бележките си. - Ами... в обвиненията се цитира лаптоп „Зенит“с армейски сериен номер. — Този лаптоп ми е даден с протокол и аз го притежавам. Имам документи. Давал съм й го, но само за да може тя да го занесе за ремонт. - Твърдят, че сте й го подарили. - Да, подарих й компютър - комодора. Брат й има компютърен сервиз, тя се съгласи да занесе зенита при него за ремонт и после да ми го върне с фактурата. Видеокартата в лаптопа беше изгоряла. - А това не е ли нещо, за което армията трябва да има грижата? — Техниците към компютърната лаборатория се опитаха, но нямаха нужните части и според армията този компютър не си струваше труда по ремонта. В лабораторията документирахме всичко това. Войниците под мое командване бяха получили на реждане да дадат компютъра за вторични суровини. Помислих си, че ако бракуваната машина може да се поправи, ще имам още един компютър, с който да работим в кабинета. Жената го задържа три дни и той бе поправен. Кой стои зад всичко това? Нелепо е. - Опитвам се да разбера. Вижте какво ще се случи оттук на татък. Утре сутринта отивате в направление „Криминални разследвания“. Там ще ви прочетат правата и ще се опитат да ви накарат да направите изявление. Бих предпочел да не им казвате нищо; трябва само да им кажете, че по съвет на защитника избирате да не правите изявление към момента. Те ще ви вземат отпечатъци

223

от пръстите и тогава бих искал да се върнете при мен и да ми кажете как е минало. Става ли? Опитах се да говоря, но от устата ми не излезе нищо. - Вижте, господин майор, опитайте да се отпуснете. Ако онова, което ми казвате, е вярно, и аз мога да го подкрепя с до казателства, ще ги разбием. Идете си вкъщи, починете си и се опитайте да не мислите прекалено много за това. Благодарих му и излязох от кабинета в ледения ноемврий ски въздух. После се обадих в службата и им казах, че се при бирам и няма да ме има до края на деня. Седях в стаята си на пода пред леглото, зяпайки бялата стена; в ума си въртях, като повредена плоча, живота и кариерата си. Преседях така цялата нощ, без да заспя и без да помръдна. В седем сутринта подкарах към „Криминални разследвания“. Следователите направиха точно онова, което защитникът ми беше казал, че ще направят, и аз им издекламирах точно онова, което той ми беше казал да издекламирам. За един час приключихме. - Божичко, господин майор, не се ли избръснахте, преди да отидете там? — възкликна защитникът ми, когато влязох в кабинета му. - Май забравих. Снощи не спах. Сутринта просто станах и излязох от къщата. - Трябва да се вземете в ръце, господин майор. Не можете просто да обикаляте така; не им позволявайте да разберат как се чувствате. Просто се качете в щаба и се преструвайте на добър войник. Има хора, които са на ваша страна в това. — Няма значение кой е на моя страна. И да са сега, съвсем скоро вече няма да бъдат. А ако останат редом с мен, ще затънат заедно с мен, което не искам да се случи. - Какво казвате, сър? - Разбирате ли, това е нещо прекалено голямо; то е част от план, съставен от хора, които искат да ме унищожат. — Няма никакъв смисъл в думите ви, сър. - Смисълът на всичко това е да ме дискредитират, да ме унищожат, преди да съм разбрал какво трябва да направя. Кога за последен път сте виждали офицер, законно разделен от жена си, да бъде обвинен в прелюбоденяние? - Ами... никога. - Военните съдилища няма нужда да търсят прецеденти, нали? Прокурорите могат просто да възкресят кой да е закон от прашасалите томове и да заковат с него когото трябва. Те не могат да докажат нито 224

едно свое твърдение и не им пука - значение има просто твърдението като такова. Петното, което хвърлят върху мен! - Овладях се. - Съжалявам, че повиших тон; вие не сте врагът. — Господин майор, какво искате да кажете? - Дълго е за разказване. Ще ви обясня, като се върна, а сега отивам да видя семейството и да им разкажа за новия заек, който фокусниците от разузнаването са извадили от цилиндъра. Тръгнах си, оставяйки адвоката да си блъска главата какво ли съм искал да кажа. През следващите седмици правителството подготви четири страници списък с обвинения срещу мен. Според мен най-сериозното, най-увреждащото - и най-обидно - беше обвинението в кражба. Останалото бяха неща като „изоставяне на служебния дълг (не накарал посетител да се подпише на пропуска в сградата на щаба)“ и „поведение, неподобаващо на офицер (използване на заплашителен език)“ На всяка крачка се нарушаваше протоколът за коректно отношение към офицер с моя ранг. И всяко нарушение беше завъртане на ножа, забит в гърба ми от хора, на които някога бях вярвал. Трябва да призная, че напрежението вече започваше да ми се отразява. Гледах опетнения и абсурден край на една блестяща и обещаваща военна кариера. А след като плъзнаха приказки за отправените ми обвинения, малцина от предишните ми другари въобще говореха с мен. Някои приятели ми внушаваха, че всъщ ност на никого не му пука за обвиненията, просто „Ти си белязан и това напряга хората. Не искат и върху тях да полепне нещо от онова, което е полепнало върху теб“. Направление „Криминални разследвания“ задълба в случая и заразпитва приятелите ми; стаята ми беше претърсена; свъзраха се с местата, където бях служил по-рано, за да изкопаят нещо, което би могло да се използва срещу мен. Разпитаха дори прода вача, от когото си бях купил кола. И няма значение, че петдесет души казаха, че съм добър човек - петдесет и първият, който не ме харесваше, попадна в центъра на вниманието. Трябваше да взема назаем 10 000 долара, за да платя за соб ствено разследване. Ако щеше да ме съди военен съд - което не беше още определено, — трябваше да имам доказателства, за да оборя твърденията на обвинението. Не знаех какво да направя; адвокатът ми бе на мнение, че или всичко ще мине, или ще спечелим в съда. Но при следващата ми среща с него позицията на армията вече се бе конкретизирала: — Поискаха от мен да ви информирам — съобщи той, — че

225

правителството ви предлага възможност да подадете оставка. Ако изберете този вариант, ще имате известни права и ще поемете известни рискове. Ето какво ще се случи: подавате оставка за доброто на службата. Снемат всички обвинения срещу вас и Осемдесет и втора въздушна дивизия препоръчва оставката да бъде приета. Дивизията ще препоръча също какъв вид освобож даване да получите. Тези препоръки минават през командира на ПЕРСКОМXI в Александрия, Вирджиния, който на свой ред може да препоръча приемане или неприемане на оставката и вид на освобождаването. Оттам нататък бумагите отиват при замест ник-министъра на армията; окончателното решение взема той - Адвокатът замълча и ме погледна крайно сериозно. - Не се съмнявам, че оставката ще бъде приета. Онова, за което съм за грижен, е какъв вид освобождаване ще получите. — Вие как предполагате? - В обвиненията няма нищо, което да дава основание за „безчестно освобождаване“: за него ще е необходим процес, а според мен правителството не иска да има процес по случая. Според мен имате приятели, за които не сте знаели, и освен това има нов прокурор, който не вижда проблема. Това е добре за нас, ако отидем на процес, но не ни помага с нищо, ако подадете оставка. Лко подадете оставка, мисля, че ще ви препоръчат „освобождаване, различно от почетно“. Явно е, че правителството иска да бъдете дискредитиран и да изчезнете. — Имам безупречно досие и шестнайсет години служба. Провело ли е правителството разследване в моя подкрепа и били ли < а представени на командващия генерал доказателства, които да го информират за съществото - или липсата на такова - в обвиненията? Правено ли е някое от тези неща? - Ами... не. Аз работя върху случай със смъртно наказание ia убийство и щях да започна да разследвам веднага щом приключа с него. Междувременно се готвех да поискам следовател от „Криминални разследвания“ да бъде назначен постоянно към случая, за да работи за нас. — Още ли не сте го направили? Извинявайте, не искам да ви обидя, но до момента не сте ми донесли нищо друго освен лоши новини. Обвинението не разполага с нищо - сам го казахте. Защо да зарежа шестнайсет години от живота си без борба? - Майоре, по някаква причина сте затънали много дълбоко и те не искат да ви позволят да се измъкнете — освен ако не подадете оставка. XI

Служба за управление на персонала в армията на САЩ.

226

- Не очаквам никой да ми позволи да се измъкна. Знам защо съм вътре. Просто търся подкрепа. Не искам да подавам оставка. Знам, че решението, което съм взел — да изнеса пред обществеността класифицирана информация - не е от популярните, но като се вземе предвид естеството на истинската ми интеракция, смятам, че поне мога бъда изслушан в съда и да кажа на някого с мозък в главата какво правя и защо се случва всичко това. - Майор Морхаус, обвинен сте не в разкриване на класифицирана информация и аз не мога да накарам никого да потвърди, че в действителност ви разследват за неправомерно разкриване. - Защото тези неща се случват в недрата на разузнаването и хората от тази общност не искат никой да узнае истинската причина — или това, което правят в момента, няма да проработи. Не мога да се справя сам. А всеки път, когато споделя истина та с цивилен адвокат или следовател, опираме за пореден път н „неправомерно разкриване“. Няма място за маневриране. Мога единствено да се изправя пред тези обвинения и да се надявам, ей-богу, че някой здравомислещ човек ще разнищи истината. - Или можете да подадете оставка и да рискувате с осво бождаването. — Какво ще стане с мен, ако получа „освобождаване, различ но от почетно“? Тоест какво губя? — Имате ли жилищен кредит по линия на ветераните? — Имам. — Е, ще го загубите. Ще загубите също правото да получавате помощи за безработица, правото на военно погребение, пенси ята си; и най-вероятно никога повече няма да заемате държавна служба, в каквото и да било качество. - Това си е награда. И до края на живота си ще трябва да нося клеймо на позора. — Да. Но от друга страна, правителството трябва да оттег ли обвиненията, от което ще проличи, че те са неоснователни. Иначе армията щеше да ви изправи пред съда. Помислете: те от теглят обвиненията, вас не ви съдят, няма процес, вие смъквате униформата и си заживявате живота. - Моят живот е армията. За живота, който вие си представяте да живея, аз не знам нищо, както и той не знае нищо за мен. Там вън съм никой. Тук вътре съм майор Морхаус. Имам живот. Кариера. Имах бъдеще. Преди два месеца бях избран за задача към началникщаба да участвам в проучвателна група на арми ята като експерт по несмъртоносни оръжия, а сега преценявам дали да се изправя пред съд или позорно да си дам оставката. - Признавам, че ми е трудно да повярвам - съгласи се внима

227

телно адвокатът. - Но независимо какво решите за онова, в което сте въвлечен, каквото и да е то, вие си оставате пасив за армията. Загледах се през прозореца на кабинета му как поделение войници минава с маршова стъпка. - Няма да подам оставка при тези условия. Не съм извър шил нищо безчестно и няма да опозоря името на баща си, като напусна битката. Наруших устава, разгласявайки една тайна; ще приема наказанието за тази си постъпка, и само за нея. Ще си призная разкриването и ще подам оставка, ако това е, което искат да направя. Но няма да се отдръпна. Това ще е срамно и грешно. - Тръгнах да излизам. - Обадете им се и им кажете, че майор Морхаус е казал, че могат да дойдат в съда и да докажат пред съдебни заседатели с моя ранг, че съм виновен по обвиненията, внесени срещу мен. Отидох си вкъщи за Коледа, като оставих проблемите настрани, доколкото можех, и се постарах да направя случая специален за семейството. Обвиненията обиждаха всички ни, но Деби и децата бяха на моя страна и ме предпазваха да не рухна. Докато си бях у дома, няколко пъти говорих с Мел за книгата и за обвиненията. Той положи всички усилия да изгони тревогата от ума ми, но аз усещах, че това е началото на края, точно както бе казал ангелът. Това усещане ме разкъсваше. Борех се с него, като работех върху книгата с Джим Марс. Той ме разпитваше как изглеждат определени места и обстановки, и аз му ги конструирах, помагайки му да разбере как работят нещата в етера и в звеното. Тези беседи често отнемаха няколко часа по телефона, след което Джим възбудено си вземаше дочуване и удряше клавишите часове наред, възстановявайки разговорите ни. Усмихвах се, докато заспивах: кълна се, че можех да го чуя как грака, създавайки образи с думи. Докато дойде Нова година и наближи времето да се връщам във Форт Браг, аз пиех от топлината и любовта на семейството. Боже, колко ми бяха липсвали! Деби и аз една вечер кротко седнахме и обсъдихме обвиненията. Те измъчваха безкрайно и двама ни - първо, защото бяха смехотворни, и второ, заради отражението, което щяха да имат върху живота ни. Избрахме да останем разделени, но аз все така бях баща на децата си и спазвах финансовите си задължения към тях. Рано един следобед ни спря токът. Почти всички съседи на нашата улица имаха малък генератор, с който да захранват най- необходимите уреди. Деби и аз измъкнахме нашия на алеята за коли и го задействахме, като прокарахме кабел отзад към къщата през гаража, за да могат да работят телевизорът за децата, хладилникът и фризерът. Спуснах вратата на гаража, но не можах да я затворя, понеже кабелът беше долу.

228

Децата си легнаха към девет, скоро ги последва и Деби. Тъй като и двамата бяхме емоционално изчерпани, и също заради раздялата, аз спях на канапето в дневната. Няколко часа гледах телевизия; когато вече се унасях, с крайчеца на окото си видях как котаракът ни става, нестабилно прави няколко крачки през пода и пада на хълбок. Лежеше неподвижен, дишайки с мъка. Бързо станах и се опитах да отида при него, но паднах на пода, догади ми се и конвулсивно загълтах въздух. В главата ми сякаш беше забит клин, тя се издуваше и пулсираше, докато не помислих, че ще се пръсне като пъпеш. Стиснах я с две ръце - без полза. Очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите. Въздух! Пропълзях до задната врата и я отворих, пускайки ледения въздух вътре. С всяко ново вдишване в дробовете ми нахлуваше мраз и пробождаше цялото ми тяло. - Деби! Ставай! Ставай бързо, нещо не е в ред! - крещях колкото сили имах към чернотата на горния етаж. - Деб! Майк! — Тишина. Изправих се и колебливо заизкачвах стълбите, стиснал перилото. Стаята на Даниела бе първата на горната площадка. Вътре беше студено и тъмно, въздухът неподвижен като като в гроб - щом нямаше ток, нямаше и отопление, и циркулация на въздуха. Разтърсих Даниела, но тя не реагира. Изревах и я зараз- търсвах, докато очичките й не се отвориха като тесни цепки. Тя заплака, объркана и уплашена: - Главата ме боли! - изскимтя. - Какво става? - Даниела, трябва да се опиташ да слезеш долу! Разбираш ли ме? Трябва да слезеш долу. Хайде, милинка, опитай се да станеш. Вземи си одеялцето, хайде. - Измъкнах я от леглото и се опитах да я изправя на крака. Крачетата се огъваха под тежестта й, така че я грабнах с една ръка и се втурнах към вратата на стаята й, крещейки всички да се събудят. Най-накрая Майкъл пристъпи, олюлявайки се, от стаята си, стиснал глава с две ръце. - Тате, какво става?! Главата ми сякаш ще експлодира! - Не знам, сине. Помогни ми да сваля сестра ти долу и да я изнеса на чист въздух. Можеш ли? Без колебание петнайсетгодишният ми син грабна от мен сестра си и я понесе надолу, като краката му се преплитаха. Втурнах се в съпружеската спалня, където Деби седеше на ръба на леглото, опитвайки се да се ориентира. Дори в мрака виждах объркването на лицето й. — Не знам какво става, но в къщата няма въздух! Трябва да свалим

229

всички долу, бързо! Деби стана и политна към мен, после се овладя. Улови се за мен, докато забързахме към стаята на Марая. В изстиналия въздух на къщата дъхът ни увисваше като мразовит дим, осветен от лъч светлина, който идваше откъм стълбището. Майкъл бе взел фенерче и се връщаше на горния етаж, да помага. Деби се втурна към Марая и се опита да я събуди, като на интервали я пляскаше леко по китките и лицето, разтърсваше я и я викаше по име в мрака на стаята. Тъмните очи на Марая за кратко се отвориха и после се затвориха, примигвайки в светлината на фенерчето. Тя промъмри нещо неразбираемо и се опита да отблъсне нападателите си. Деби упорстваше: - Марая! Нещо не е наред, събуждай се! Хайде, Марая! Ставай! Ставай веднага! Деби я хвана за едната ръка, аз за другата и повлякохме Марая вън от леглото и към вратата. — Майк, вземи одеяла - наредих аз. - Стой с нас! Просто вземи онова, което е на леглото, и го донеси. Бавно заслизахме по стълбите; никой не владееше напълно крайниците си. На пода Даниела отново беше изгубила съзнание. Тялото й посиняваше от студа и липсата на кислород. - Майк! - викнах аз. - Дръж Даниела будна, не й давай да заспи! Деби и аз положихме Марая до сестра й, после Деби се втурна към телефона. Коленичих пред децата си, когато ме осени съзнанието какво става. „Генераторът!“ - възкликнах на глас. Все така чувах боботенето му зад къщата. Боботенето продължаваше вече толкова време, че бях престанал да му обръщам внимание. Надигнах се да излизам, но Майкъл извика: - Татко! Даниела не се събужда! Не мога да я накарам да си държи очите отворени! Сега на Марая й прилоша. Повръщаното изпусна дим и замръзна върху нея и върху одеялата, в които се беше увила. Майкъл издърпа друго одеяло от купчината и го омота около сестра си, опитвайки се да я утеши. Погледнах Даниела в лъча на фенерчето: беше бледа като смъртта. Устните й бяха сини, тъканта около очите й — потъмняла и подпухнала, а тя самата — в пълна апатия, нереагираща. - О, господи, миличка! Трябва да се пребориш с това! Даниела, трябва да помогнеш на тате да се погрижи за теб — трябва да се бориш! Дишай за татко! Дишай дълбоко, миличка, ти можеш да го направиш! Даниела се отпусна в ръцете ми, все така без да реагира на гласа ми. Майкъл започна да я вика, да й крещи, да се опитва да я накара да го чуе. Духът й сякаш беше напуснал вече тялото, тя сякаш се беше 230

отделила, наблюдавайки ни от разстояние как пищим и я друсаме. Притиснах я към себе си и извиках с все сила: „Не умирай, миличка, не умирай!" Някой ме сграбчи за рамото и ме отдръпна от моето дете. Замахнах диво и го ударих по ръката. Ярка светлина пресече мрака и ме накара да застина на място. - Спокойно, приятел! Тук сме да помогнем! - Заслоних очите си с ръка, докато някой мина покрай мен и заговори на дъщеря ми. - Какво е станало тук? Аз самият бях още объркан: какво ставаше? Ярки лъчи бликнаха откъм улицата и двора, обливайки къщата в свръхестествена светлина. Поне проблясъците на каските и внезапно гръм налите разговори по портативни радиостанции имаха някакъв смисъл. - Това са пожарникарите, тате! - Майкъл ме дръпна за крачола. Седнах на най-долното стъпало на стълбището. - Ох, слава богу! Добре че дойдохте! - Малката е много зле, капитане! - обяви мъжът, поел гри жата за Даниела. - Трябва да я откараме до барокамерата! - Той понесе Даниела към вратата. Деби изникна редом с мен и положи ледена ръка върху рамото ми. Един пожарникар издърпа одеяло и ни уви в него двамата, както седяхме на стъпалата. - Какво е станало? - попита Деби. - Отравяне с въглероден окис, госпожо - отговори капитанът. Поне така изглежда. Деби ме погледна с любопитство: - Как е могло да се случи? - Представа нямам — отвърнах. - Освен ако вятърът е дух нал газа обратно в къщата. - Къде е детето ми? - гласът на Деби трепереше. — Ще се оправи ли? — Госпожо, санитарите я гледат. Тя беше много зле, почти коматозна, като дойдохме. Ако успеем да вкараме кислород в нея, ще се оправи. Проблемът е да изкараме въглерода от кръвните й клетки. Деби, медицинска сестра за критични случаи, разбираше за какво говори човекът. Аз знаех, че въглеродният окис е смъртоносен, но нямах представа защо точно. - Какво значи да го изкарате от кръвта й? — Въглеродните молекули полепват по кръвните клетки и не позволяват на кислородните молекули да се закрепят там, и човек бавно умира от липса на кислород. Тя беше почти в кома, а това е последен етап преди смъртта. На косъм се размина.

231

Радиото в ръката му изпращя: - Капитане? Санитарите смятат, че трябва веднага да евакуират момичето. Искат да я закарат в Детската болница в Окръг Колумбия и да направят изследвания... Ако е толкова зле, колко- то изглежда, ще трябва да я откарат в Джорджтаун за барокаме- ра. Но в момента започва да реагира на кислорода. — Ще карам с нея - заяви Деби. - Аз работя в Детската, в неонаталното интензивно отделение. Двама пожарникари уловиха Деби под ръка, за да я ескортират през замръзналата морава до линейката. На вратата тя се обърна към мен: - Разбери какво е станало. Ще ти се обадя от болницата веднага щом мога. - Добре. Но се чувствах безпомощен. Не можех да си представя какво се е случило. Неколцина пожарникари се занимаваха с Майкъл и Марая, докато други внесоха в къщата огромни вентилатори, за да издухат отровния газ. Също така прочесаха къщата от горе до долу, без да пропуснат нищо, защото знаеха, че още не съобразяваме ясно. Аз затреперах - дали от студ или от нерви, не знам. Придърпах одеялото и го увих плътно около себе си. Двама млади пожарникари се приближиха до капитана с фенерчета в ръце. Започнаха да му говорят нещо неразбираемо, което не чувах. Капитанът се обърна към мен и светна в лицето ми. — Защо, по дяволите, генераторът работи в гаража ви? - Какво искате да кажете? - Елате да ви покажа - обади се единият от другите мъже. Увих одеялото около себе си и тръгнах към предната врата с мъжете, като водеше капитанът. Спряхме пред вратата на гаража, която беше изцяло вдигната. Генераторът седеше посред гаража. — И вратата беше затворена. — Не! — възразих аз. — Няма такова нещо. Сложих го точно .тук - посочих мястото на алеята, където бях разположил генератора няколко часа по-рано. - Ето, прътът за заземяване си е още тук, вижте - посочих медния прът, който бях забил в леда, когато пусках генератора. - Не бих го сложил в гаража. Не съм глупак! - Ами значи вместо вас някой друг го е вдигнал и преместил отвърна капитанът. - Някой съсед да ви има зъб? В снега и по леда се различаваха два комплекта следи от стъпки. Който и да ги беше оставил, беше вдигнал генератора, беше го сложил в гаража и тихо бе затворил вратата след себе си. По гръбнака ми пробяга тръпка.

232

- Виждал съм нещо такова - рече капитанът. - На някого му е писнало да слуша как бумти генераторът ви и се е опитал да си го върне по някакъв начин. Обаче е можел да ви убие всичките. 'Баси идиота. В мен започна да се надига гняв. - Не е бил идиот. - Какво? - Дълго е за разправяне. Но който и да го е направил, знаел е много добре какво върши. Ние трябваше само да си легнем и край на проблемите му. - Край на семейството ви, искате да кажете! Ако си бяхте легнали, никой от вас нямаше да стане на сутринта. Малката ви дъщеря почти си беше отишла. - Гласът на капитана бе леден. Намеси се друг пожарникар: — И нали знаете какво щяха да пишат вестниците на сутрин та? „Петчленно семейство загива от инцидент с генератор.“ Вся ка зима десетки хора умират така. Прокарах пръсти през косата си. - Можете да повикате полицията, ако искате - каза капита нът. Сигурно ще държите да се подаде официален рапорт, вън реки че не знам каква би била ползата от него. - Той вдигна очи към небето. Ей-сега ще започне да вали и след петнайсет-двай- сет минути снегът ще скрие всичко — той посочи отпечатъците от стъпки. - Но не мисля, че това особено ще ги насочи. Следите са стоели на вятъра с часове. Учех се бързо. Който и да се опитваше да ми запуши устата, беше изиграл най-силния си коз и почти бе успял. Реших, че щом се чуя с Деби, ще се обадя на нашия приятел Дейвид Гулд и ще разбера какво според него трябва да направя. Върнах се в къщата с Майкъл и Марая, докато пожарникарите си прибираха вентилаторите и кабелите. Цялата улица гореше от червените лампи на колите им и ехтеше от разговори по ра- циите. Най-накрая си тръгнаха и къщата пак потъмня и стихна. Бяха минали почти шест часа, когато Деби ми се обади, за да помоли да отида и да ги взема двете с Даниела. Когато спрях пред главния вход на Детската в Окръг Колумбия, Деби приличаше на призрак - уморена и уплашена. Реших да не й казвам какво съм узнал, докато не отпочине и хапне нещо топло. Оказа се, че и Деби има какво да разкаже. Линейката, в която пътували с Даниела, мистериозно угаснала точно до границата с Окръг Колумбия, и те чакали край пътя почти час и половина, докато дойде друга. Докато Деби ми излагаше подробностите, ръцете й се тресяха.

233

- Бях сигурна, че Даниела ще умре, докато чакаме. Бях сигурна. Сложих я в леглото, сресах й косата и придърпах плътно завивката над нея. Даниела спеше до майка си; и двете не се изпускаха от очи. Ръката на Деби почиваше върху Даниела, за да я усеща, докато спи. Майкъл върна в стаята котарака ни Рейнджър, напълно оздравял. Мушна го нежно в леглото до Даниела. След първоначалната уплаха Рейнджър май се справяше далеч по-добре от нас, останалите. Според мен бе изразходвал най-малко един от деветте си живота - но неговото предупреждение, преднамерено или не, спаси всички ни. По-късно същия следобед, докато жена ми в кошмарите си изживяваше повторно събитието, аз се обадих на Дейвид Гулд. - Какво мога да направя? - попитах го. - Трябва да бъда откровен с теб - каза Дейвид, - почти нищо. Ако зад това стоят властите, къде отива полицията? Дори не знам как да започнем. Представи си, че от полицейското управление на окръга се обадят в ЦРУ - какво ще кажат? „Тук някакъв местен е решил да направи една класифицирана програма публично достояние и смята, че властите току-що са се опитали да убият семейството му, за да попречат. Ще започнете ли разследване?" Не мисля, че можем да разчитаме да ни помогнат. - Значи реално нямам варианти? - Ами може би ще предпочетеш да не разкриваш тайната, и тогава ще се разкарат и ще те оставят на мира... Ще ми се да можех да направя или кажа нещо друго. - Знам. И ти благодаря за това, че си наглеждал моите, докато мен ме е нямало. Наистина ще ти бъда признателен, ако ги държиш допълнително под око тези дни. - Можеш да разчиташ на това! Няколко дни по-късно трябваше да се връщам във Форт Браг. Преди да тръгна се уверих, че Дейвид всеки ден наблюдава Деби и децата и че всеки знае къде да ме намери по всяко време. Никога няма да забравя тази нощ, по-точно болката, която изпитвах, задето трябва да напусна семейството си и да се сблъскам с нови унижения от страна на армията. Свих от главната магистрала Белтуей и поех на юг, към Ричмънд. Часът бе единайсет и половина през нощта, движението - слабо. Доволен бях, че се придвижвам бързо през найзапушените райони. Само че прогнозите за времето обещаваха гъста мъгла над пътищата покрай брега. И аз, естествено, я уцелих. Последният земен предмет, който помня, беше знакът за Феърфакс, Вирджиния, но сигурно съм се дръпнал от магистралата, за да почина малко, докато мъглата се вдигне. Докато чаках,

234

изпаднах в етера. Стоях сам в тъмнината, някъде, където беше толкова черно, че не виждах земята. Боях се да пристъпя, боях се да не пропадна в бездна. В далечината от това място виждах сияние - толкова слабо, че трябваше да гледам настрани, за да го видя: когато погледнех право към него, то сякаш се разтваряше в мрака. Предпазливо поех към него. Задуха вятър - най-напред леко, а после все по-свирепо, докато накрая трябваше да се прегъна като цифрата седем, за да мога да се движа към бледото сияние на хоризонта. Когато се приближих до него, мракът отстъпи и вече виждах хоризонта много ясно. Оставяйки тъмнината зад себе си, преминах в обширно открито пространство, съвършено плоско и съвсем празно. Обърнах се да погледна зад мен и видях как там се вихри мракът. Пред мен имаше оскъдно осветен пейзаж. Стоях на границата на светлина и мрак, като виждах и двете еднакво ясно. Бях на своего рода кръстопът. Светлината ме привличаше. Мракът отзад ме плашеше. Обърнах се към по-светлия свят и навлязох в него. Тогава пред мен се отвори порта и аз надзърнах в гадна, ужасяваща пустош. Уплашен се завъртях на пети и затичах към мрака. Навлязох в него, като няколко пъти обръщах поглед да видя дали портата още стои. Най-сетне забавих скорост и си поех дъх. Друга порта се отвори в мрака, като разкри прекрасна градина, пълна с всякакви цветя и храсти. Уханията от тях се разнасяха в мрака, където стоях. Вдъхнах дълбоко мириса на градината и почувствах топлината й върху кожата си. Но когато понечих да пристъпя през портата, тя бързо се затвори, оставяйки ме пак в мрака. - Дейвид - обади се познат глас от някъде около мен. Обърнах се, но не видях никъде ангела. - Какво научи от това посещение, Дейвид? - Къде си? Защо този път не те виждам? — Отговори на моя въпрос и ще узнаеш отговора на твоя. Какво научи тук? — Разбрах, че в света има тъмнина, светлина и неутралност. — Неутралност няма. Всичко е избор, без избор не можеш да се намираш в света. - После научих, че има тъмнина и светлина, като всяка представлява един аспект на света... на моя свят, струва ми се. - Ти знаеше това още преди да дойдеш тук. Разрови се понадълбоко: какво научи? - Научих, че тъмнината невинаги е зло и светлината неви- наги олицетворява доброто. Научих, че възприятията може да маскират истината. - Много добре. Тогава как узнаваш истината за своя свят?

235

- Не знам. - Напротив! Как узнаваш истината за своя свят? - Чрез думите на светото писание, на закона... чрез физичните закони... Не знам... - Когато узнаеш истината за нещо, къде те докосва тя? Къде я усещаш? - Тук! - докоснах гърдите си. - Вътре в мен. - Ти я усещаш и я узнаваш в сърцето си. — Да, точно там! Защо този урок е важен за мен сега? Никога не съм имал проблем да изпитвам любов. - Не любов търсиш ти, а истина; истината е тази, която ти убягва в момента. Всичко, в което някога си вярвал, всичко, което някога си искал, в момента е изгубено в мъглата на заблудата. Ти трябва да се пребориш с нея, както предрекох. Как ще узнаеш истината? Как ще отведеш семейството си до истината? Как ще изнесеш истината пред всичко? Как ще знаеш, че това е истина та? Как ще я различиш и разпознаеш сред нещата, нарочно сложени за заблуда? - Не знам. - Трябва да следваш сърцето си, то няма да те заблуди; то няма да позволи да бъдеш заблуден. Но трябва да се научиш да слушаш. Скоро ще срещнеш мрак там, където преди си мислил, че има само светлина, и светлина там, където някога си виждал само мрак. - Светлината Бог ли е? - Да, за някои; за други тя олицетворява живота, чистотата, силата, духовността - и много още неща. - А мракът в светлината - какво е това? Как той може да съществува там, щом светлината представлява тези добри неща? — Светлината и мракът съществуват в теб на много равнища и често булото, което ги разделя, е много тънко. Истината лежи отвъд булото, но ти не си имал време да търсиш отвъд, прежи вявайки всяко съществуване на всяко равнище едно след дру го, докато истината не изскочи изневиделица пред теб. Духът и гласът на твоето сърце стигат през многото равнища до исти ната. Онези, които отказват да слушат, преживяват всяко рав нище, всяко було, с всичките му трикове и фалшива светлина; онези обаче, които слушат, откриват отговори и в светлината, и в мрака. Те могат да съществуват в присъствието на чистото зло, защото сърцето им е докоснало истината, а злото няма никак ва власт над онези, които знаят истината. Неговата сила владее само обърканите, самодоволните онези, които живеят в свет лината, но не познават истината. - Разбирам... струва ми се. Но защо ме викаш тук, за да науча това?

236

За какво ще ми трябва то? - То ще трябва на цялото човечество; то е част от дара. Около теб са хората, които притежават това знание - един от тях те издири още много отдавна. Той е твой приятел и ти ще се нуждаеш от него през живота си. - Кой е той? - Ти го познаваш добре. Един ден ще го повикаш, за да укрепи духа ти със своята мъдрост в този свят. Ще бъдеш слаб и съсипан. Няма да се вслушаш в онова, което научи тук, докато предишният ти живот не приключи; едва тогава ще се смириш и ще помолиш за онова, от което се нуждаеш. Предупредих те още преди доста време, че нещата ще свършат така. - Не ми каза защо трябва да премина през това изпитание, през това мъчение. — Смятай, че то е очищение. Ти все още не си онова, което е предназначено да бъдеш; ти само вървиш по пътя. Имаш да преживееш много неща. - Но ако не искам? Ако искам да се върна към онова, което бях: това ми писна, искам пак да си бъда аз, както бях преди онзи куршум! - Беше решено много преди куршума. В миг изчезнаха и гласът, и светът, сред който стоях; очите ми се фокусираха върху малка сграда пред мен. Към мен вървеше един мъж, който зави наляво, преди да стигне до колата ми; насочи се надолу по пътеката, качи се в един автомобил и за- гръшна вратата. Отворих моята врата в сипкавия нощен въздух и тръгнах към сградата. Едър мъж бе прикрепен към стената вътре. Стрелката на надписа „Вие сте тук“ сочеше към малко място за почивка точно на юг от границата със Западна Вирджиния. Намирах се на Междущатско шосе 77, запътил се на север вън от Вирджиния, към Западна Вирджиния. Нямах представа как съм се озовал тук и защо съм спрял. Върнах се в колата, налях си чаша горещо кафе от термоса и бързо надрасках някои бележки, преди да съм забравил подробностите от току-що случилото се. После хлопнах кориците на бележника и проверих времето. Бях стоял на мястото за почивка три часа и половина. Докато зората бавно пълзеше през хоризонта, аз се обадих от телефона в колата до офиса, за да предупредя, че ще закъснея. През март 1994 г. правителството се съгласи на онова, което наричат „разглеждане по Член 32-6“. Това е събиране на обвинители и свидетели на обвинението, на защитници и свидетели на защитата. Офицер, назначен от дивизията, изслужва версиите и на двете страни и дава на органа, който свиква военния съд, препоръки относно това

237

дали по случая трябва да се води процес. Пристигнах в кабинета на адвоката си приблизително час преди насроченото начало на разглеждането. - Реших да не представям нищо от ваше име днес - каза той, докато подреждаше някакви документи и ги пъхаше в куфарчето си. - Как така? Няма ли да е предимство за мен да разбием обвинението им пред дивизионния офицер, вместо да се завежда процес? Имате достатъчно, за да оборите поне три четвърти от твърденията им. - Не искам точно сега да изкарвам онова, с което разполагаме. Мисля, че е по-умно да стоварим удара върху тях в съда, когато няма да имат представа какъв ще бъде нашият процес. Според мен ефектът ще е по-силен, ако постъпим така. Съгласен ли сте? - Значи какво правим, просто си седим там и ги оставяме да ми смъкват кожата слой по слой пред офицера-следовател? - Ще имам шанс да подложа свидетелите им на кръстосан разпит. Те призовават жената, която твърди, че сте имали сексуални отношения с нея. И офицера, отговарящ за автоматичните системи към дивизията - за да свидетелства, че въпросният компютър наистина е принадлежал на армията. Между другото, те са извлекли цялата информация от твърдия диск, дори неща, които са били унищожени. - И? - И е точно както казвате: всички файлове са служебни, военни, няма нищо лично или цивилно. - Той се ухили. - Хайде, отиваме на съд! На кръстосания разпит той се представи блестящо и според мен хвърли сериозно съмнение върху обвинението. След събранието се обадих на Мел: - Ще ме съди военен съд. - Дейв, можеш да напуснеш когато щеш. Не е нужно да го правим. - Не. Правим го независимо от всичко! Това е съдба, Мел, спомняш ли си? - Внимавай, Дейв. Рано или късно ще му се види краят. - Май по-скоро късно, отколкото рано. Три часа по-късно пътувах към Вашингтон да видя Деби. Но напрежението си казваше думата: отново изпаднах в етера. Събудих се чак при звука на утешителния глас на Деби. Тя държеше ръката ми лицето й нагънато от напрежение, очите й мокри. - Къде съм? — Вкъщи си. На предната морава, но си вкъщи. 238

Тя се опита да ми помогне да се изправя, но краката ми се подгънаха и аз паднах на колене. Накрая заедно влязохме в къщата. - Колко е часът? - попитах аз. - Пет и половина. - Браво на мен. Мисля, че тръгнах в един и половина. - Дейвид, всички те търсят от три дни. Вторник сутринта е, ги си тръгнал от Форт Браг в петък следобед. Къде си бил? Разтрих главата си, която пулсираше. - Не знам. Помня как тръгнах и нищо друго. — Дейвид — каза тя меко, - това продължава вече твърде много време. Ти си болен, Дейвид. Трябва да се лекуваш. Позволи ми да ти намеря лекар. Повече не можеш да се справяш сам. Вече не си под грижите на звеното, нямаш си Леви, нито Мел. Ти умираш, Дейвид. Погледнах през стаята и видях отражението си в огледалото. От него ме погледна един старец. - Добре. Следващото, което си спомням, е усмихнатото лице на възрастен мъж, който стягаше маншета на апарата за кръвно налягане около ръката ми. — Майор Морхаус? Знаете ли къде сте? - В болница ли съм? - попитах аз. - Да, сър, но знаете ли в коя? - Не, не знам. - Почувствах как една ръка докосва рамото ми и когато се обърнах към нея, в полезрението ми се яви лицето на Деби. - Ти си в „Уолтър Рийд“, Дейвид. Вече си в безопасност и тези хора ще ти помогнат. Те не са като другите, те милеят за теб. — Вярно е, майоре. Изглеждате посмачкан, а и жена ви казва, че отдавна не сте се хранили и къпали. Какво ще кажете да взе мете душ и да обядвате,, преди да ви види лекарят? Кимнах. - Браво! Това е то дух. Направих всичко, което поискаха да направя, а Деби седеше до мен, докато разговарях с млад стажант-лекар от военно-въз душните войски. Той ме изслуша, изслуша и Деби, после пак мен Записваше дори може би по-бързо, отколкото ние говорехме Деби го запозна с цялата ми история — от рейнджърския бата льон до днес. - Много интересен случай - каза стажантът, когато влезе лекуващата лекарка. - Ще оставя колегите сами да ви го кажа т, но вярвайте ми, предстоя ви пътуване през ада. Лекуващата лекарка, която ще наричам д-р Дамиоли, беше

239

дребничка, емоционална жена, с разнообразен опит като психи атър към правителството. Деби започна с разказа за куршума и найпървите видения и кошмари, после описа „Слънчева струя" и разговорите с д-р Баркър и с Леви. Два часа тя излагаше под робно всички събития, които можа да си спомни, и беше изрови ла телефонните номера на всички посочени хора. Някои от тях бяха приятели. Други не бяха. Но на всички тях щеше да се нало жи да потвърдят какво се е случило със съпруга й. Д-р Дамиоли се обади на психолога, зачислен към звеното за дистанционно наблюдение, докато Деби и аз седяхме във фоайето; после ни повика пак в кабинета си. Присъстваше и ста жант-лекарят. — Говорих по телефона с колегата си, който се е занимавал с дистанционните наблюдатели. Знаехте ли, че сега той е назначен във Форт Браг? Погледнах Деби; бях вбесен. Психологът сигурно беше раз казал на всички - обвинителите, началниците ми и останалите въвлечени в случая, — всичко: какво ми въздейства емоционал но, как да се подходи към мен, как да бъда накаран да млъкна. - Е - продължи доктор Дамиоли, - той потвърди съществува нето на „Слънчева струя“. Каза ми също така, че през 1985 или 1986 е хоспитализирал друг офицер със симптоми, подобни на вашите После обаче изказа предположението, че вашият проблем идва от предстоящия военен съд. Според него вие може би симулирате. — Това е нелепо! — извика Деби. - Най-напред той е човекът, който забърка Дейвид, а сега иска да го употреби и да се измъкне. - Тя ме погледна, очите й пламтяха. — Какви хора наричаше свои приятели? Този човек ти наричаше приятел, а той учтиво ти забива нож в гърба! Д-р Дамиоли се наклони и взе ръката на Деби. - Госпожо Морхаус, моля ви! Не се напрягайте. - Гласът й успокои Деби. - Не ме интересува какво предполага колегата ми. Той е само психолог, а не лекар. За мен беше ясно, че нещо го тревожи, и забележката му, че майор Морхаус може би симулира, просто потвърди тази моя мисъл. Ако онова, което казвате, е вярно — а аз мисля, че е, — то ние сме изправени пред уникална ситуация. - Тя замълча и ме погледна. - Защо плачете, Дейвид? Безкрайно изненадан, докоснах лицето си. - Не знам. Не съзнавах, че плача. - Лицето ми беше мокро от сълзи. - Без съмнение сте минали през големи изпитания. Искам да ви задържа тук за неопределен срок, за да направя допълнителни проучвания. Госпожо Морхаус, разбирате ли това? - Да. Аз се опитвах да докарам Дейвид тук почти седем години.

240

Дните преминаваха в седмици, а седмиците - в месеци. И д-р Дамиоли не само разбираше какво се беше случило, но и знаеше какво се случва вътре в мен сега. Въпреки съветите на колегите си I я отказа да ми предпише лекарства, настоявайки, че онова, кое- го виждам, има обяснение отделно от биологическите проблеми. Тя беше герой. Обръщах съвсем малко (ако изобщо) внимание на онова, което става във Форт Браг - за мен то вече не беше важно; важното беше да разбера значението на ангела и стойността на дарбата. За първи път от седем години можех да говоря свободно и открито за онова, което виждам, изпитвам и чувам. Нямаше нужда да се тревожа, че плаша близките си или карам колегите си да се отдръпват от мен, или губя уважението на по-горните чинове. Дори в „Слънчевата струя“ не можех да споделям всичко освен с Мел. Тук получавах помощ и частични отговори. Насърчаваха ме да скицирам и да обсъждам какво виждам в етера. ( танах предмет на много спорове дали лекарствената или дори шоковата терапия не е по-подходяща, отколкото консултациите и специалните четива, които предписваше д-р Дамиоли. Изкараха ме пред директорите на психиатричното отдел» ние в болницата „Уолтър Рийд“. По-късно се реши, че ще бъд,» пенсиониран по здравословни причини, бидейки вече негоден да върша онова, което бях обучен да върша. Казаха ми, че съм твърде нестабилен емоционално, за да продължа да нося унп форма. Започна процедурата по пенсионирането. Попълвах ДОК) менти, подлагах се на още и още тестове, но също така се радий да виждам Деби и децата, които се отбиваха всеки ден. Веднъ i седяхме във фоайето в началото на юни, когато се появи позна ти лице. Беше един майор от „Слънчева струя“. — Здравейте, Дейвид, Деби. Дали можем да поговорим ми нута насаме. Погледнах Деби и децата. - Не мисля, че е толкова добра идея. Ще изпратя децата да си вземат безалкохолно, но Деби ще остане тук с мен. - Исках да ти говоря за това защо си тук. - Ти още ли си в „Слънчева струя“? - Не, сега съм в един отдел в главната квартира на РУО, кой то има ограничена надзорна отговорност за това. - Тоест преместили са те в централата, за да надзираваш ня кои от операциите. Така ли е? - Да, и ме помолиха да разбера какво точно им казваш тук на тези в болницата. - Ясно. - Разтревожих се, но не исках да проличи. - Аз съм в

241

болницата, защото преди доста време ми се случи нещо, което трябваше да лекувам. Вместо това се направих на добър войни»' и вършех каквото се искаше от мен. Опитах се да защитя кари» рата си и да бъда възможно най-добрия дистанционен наблюдв тел; сега съм тук. - Усмихнах му се. - И, да, разказвам им всичко, което знам за звеното. Той си прочисти гърлото и кръстоса крака, а ръцете си сгъи.» пред коленете. Очилата с дебели стъкла смалява лицето и уголг мяваха очите му. - Хъъ, да, разбирам. Тогава искам да знаеш, че ще направи всичко необходимо да защитя звеното. Не можем да ти позво лим да го съсипеш. Деби скочи от креслото си и застана между Прат и мен.

242

— Що за човек сте вие? Дейвид не се опитва да направи нищо на скъпоценното ви звено, той е тук не заради него. Тук е, защо- то звеното влоши онова, което бездруго не беше му беше в ред. - Деби, откровено казано, не разбирам как можа да се случи сова. - Нима? Нима вие и другите покрай вас не станахте лекари, откакто последно съм ви виждала? Откъде тръгнахте, за да стигнете до този извод - оттам, че нямате никакви проблеми, нали? Вие и шепата екстрасенси, които сте дошли да защитавате, не са имали никакви проблеми, значи и никой друг няма, така ли? - Виждам, че сте разстроена - Прат стана. - Ще направя каквото мога, но оставам на първоначалната си позиция: няма да ти позволим да съсипеш звеното с претенциите си, без значение какви са те. - Кимна на Деби. - Приятен ден. - Можеш да кажеш на приятелчетата си в РУО, че няма да търпя повече игрички със семейството ми - викнах подпре му. Той застина. Извърна глава и ме погледна през рамо: - За какво говориш? - Просто казвам. Първо ти и твоите момчета проникнахте в къщата ми и преровихте кабинета ми, а после се опитахте да убиете мен и семейството ми. Няма да допусна това да се повтори. Трябва само да задействам малко от някогашната си рейнджърска подготовка. Нали се сещаш какво имам предвид... стари друже? - Нямам представа какво говориш, звучи ми като нещо, скалъпено от двама ви с Мел. - Изчезвай оттук и хич не се връщай. Мислех те за приятел, но ти не си нищо друго освен мазен хитрец със собствено мнение. Мислех, че съм част от професия, но очевидно съм се присъединил към братство, пълно с тайни клубчета и специални ръкостискания. А си излязъл от редицата, а твоите братя са ти нахлузили торба на главата и са те пребили до смърт. Хубаво, давай, замахвай, обаче имай предвид, че торбата е смъкната и аз виждам кой замахва. Прат погледна първо Деби, после мен иззад очилата си. - О, ти изобщо не знаеш кой замахва, приятелю. Изобщо нямаш представа. А на свой ред имай предвид, че на този свят, дори да виждаш кой замахва, не виждаш кой те уцелва. - Той смигна, обърна се и си тръгна. Няколко дни след тази среща имах рецидив и отново изпад нах в етера. Таванът над мен се разтвори в бяло-син вихър, който се въртя, докато в него не зейна голяма дупка с неправилна форма. В нея видях мрака на онова зловещо място, от което тол кова се боях. Силно затреперах и завиках за помощ. Тъмнината над мен се разшири и призраците на другото измерение плъзна ха от дупката, 243

през тавана по стените; няколко паднаха в легло то, където лежах. Заритах и завиках, за да ги отпъдя, крещейки с цяло гърло; замахвах да ги ударя, но ръцете ми преминаваха през газообразните им форми. Призраците ме драскаха, викаха ме по име и пронизително пищяха, че в тази форма съм нищо. Те ме обсипваха напосоки с режещи удари, докато не затворих очи от болка... най-сетне стаята утихна пак. Лежах, треперейки цял, в очакване на следващия удар. - Божичко! Някой тук да ми помогне! Помощ! Някой! По могнете ми! Отворих очи и видях стажанта, който крещеше през рамо, пребледнял и с широко отворени очи. — Божичко, Дейв — какво стана? Какво стана? - Не знам - отвърнах аз, все още смазан от кошмара. - Как во не е наред? - Лицето ти... цялото е в кръв. Какво е стана, а? Какво стана? За секунди стаята се напълни с персонал. Целият бях в кръв крака, лице, чаршафи, всичко. Страници бяха откъснати от бе лежника ми и по тях бяха драскани рисунки - с кръвта ми. Опи пах си главата - кръв се беше спекла в косата ми. Едва не загубих съзнание. Ръцете ми паднаха върху чаршафите и аз се разплака» неконтролируемо, докато ме измъкваха бързо-бързо от стаята Два дни по-късно Деби и аз седяхме в кабинета на д-р Да миоли. Краката и главата ми бяха превързани и се намирах под непрекъснато наблюдение. Никъде не отивах, нищо не право без наблизо да има санитар. - Трябва да започна да ти давам лекарства, Дейвид. Нямам избор, както нямаш и ти. Седях там с ръце, сгънати в скута, и клюмнала глава, напъл но объркан. - Не знам какво стана. Никога по-рано не ме бяха докосва ли, мислех, че и не могат. - Ти говориш за тъмните сили? — Да! Не знаех, че могат да ме докоснат. Как успяха? Как успяха? Деби тихо заплака. - Вижда ги от години - обясни тя на доктор Дамиоли. - Но те никога не бяха правили нищо такова. Лекарката повдигна вежди. - Сигурна съм, че и този път не са направили нищо такова. Мисля, че онова, което виждаш в етера, е много реално за теб, и мисля, че в способностите на човешкия ум има много повече, отколкото изобщо сме започнали да откриваме. Но не мисля, че нещо от друго измерение ти е

244

нанесло телесни увреждания. - Тя извади пластмасова чашка за образци, махна капачето и изсипа на бюрото си ножче за бръснене. Вдигна го и ми го показа. - Знаеш ли откъде е дошло това, Дейвид? - Не. Тя се намръщи. - Беше забито в масичката до леглото ти. Мисля, че си се порязал на него. Ножчето проблесна. — Пак така не знам откъде е дошло, докторе. Защо да се режа? - Ето това не мога да разбера и това най-много ме тревожи. Нещо е предизвикало дисоциативен епизод, в края - или в началото - на който ти си нарязал тялото си. Може би - повтарям, може би - по внушение на онези, които наричаш тъмните. - Нима искате да кажете, че онова, което той вижда в етера, има някаква власт над него? - попита Деби. - Още не зная отговора. Проблемът е, че аз исках да продължа да изучавам и лекувам Дейвид, без да му давам антипсихоти- ци и антидепресанти. Сега ръцете ми са вързани. - Докторе - казах аз, - можете ли да се опитате да ми намерите някаква връзка между нещата? Някои парченца от мозайката ми липсват; вие май имате някаква идея какво става, но аз все още нямам. - Не съм сигурна, че и аз имам - рече Деби. - То е едновременно просто и много сложно. Не бива да се оставяте да вярвате, че нещо е дошло от мрака и ви е наранило такива неща просто не стават. Обаче онова, което виждате във виденията, може да ви засегне, щом веднъж сте се озовали в ди социативно състояние — онова, което вие наричате „изменено състояние“. - Искате да кажете, че докато съм в това състояние, мога действително да участвам активно в кошмарите? Че наистина мога да направя със себе си нещо, понеже във видението ми каз ват да го направя? - Това е малко по-опростен начин да се опишат нещата, но до голяма степен такава е моята теория. Убедена съм, че онова, кос то изпитваш, не е химично индицирано. Моите колеги смятат, че куршумът е накарал мозъка ти да спре да произвежда някакъв хи микал, който му е необходим, за да функционира правилно. Аз пък смятам, че ефектът от куршума и последвалата травма са отворили нещо, за което ти не си бил подготвен, и че има логично или фи лософско обяснение за всичко, което се случва в главата ти. Нан сякъде, където погледна, има индикатори, които ме водят до това

245

заключение; скиците ти носят някои много важни послания за онова, което ти се случва. Ти смяташ, че те са образи на онова, ко ето виждаш в етера, и аз няма да го оспорвам. Обаче аз също така вярвам, че образите, които идват свободно при теб - онези, които пронизват съзнанието ти спонтанно, без да са предизвикани, - са послания и образи от дълбините на лимбичната ти система. - Но смятате, че Дейвид сам се е нарязал с бръснарското ножче? - Сигурна съм в това. — Но откъде съм взел ножчето? - Бог знае. Може да е станало, докато си бил навън, в парка на болничния комплекс. Ако си бил в дисоциативно състояние, може да си го прибрал и да си го скрил, без въобще да съзна ваш, че си го направил. Изглежда твоите изменени състояния са свързани по някакъв начин - всеки път ти продължаваш оттам, където си спрял предишния. Което е удивително. Но за околните най-големият проблем, Дейвид, е, че ти изглеждаш съвсем нор мално: разумен си, интелигентен, говориш свързано - все неща, които не са типични за хората, които имат преживявания като твоите. В резултат много хора те отхвърлят като симулант. Но ти наистина имаш реални трудности. И въпреки че не си нито халюциниращ, нито побъркан, онова, което описваш, пасва на класическото определение за такъв. Разбираш ли? Ти си нов тип пациент и за теб ще трябва по-различно лечение. Деби хвана ръката ми. - Е, поне стигнахме до нещо положително. Наистина сме ви признателни за усилията да разкриете това, докторе. — Та моята работа е да помагам, а не да съдя Дейвид, без да съм изследвала всички възможности. За нещастие, опасявам се, че антипсихотиците и антидепресантите ще спънат напредъка ни. - Д-р Дамиоли извади една книга от етажерката зад себе си и ми я подаде. Искам да прочетеш тази книга; имам още няколко за теб, по-късно; мисля, че е абсолютно необходимо да схванеш пълното значение на онова, за което говоря, и мисля, че ще ти се стори много интересен разказът на Юнг за неговите видения. Може би ще откриеш, че докосването до мрака не е толкова необичайно в крайна сметка. - Тя топло се усмихна. - Ти притежаваш уникално качество: дарба, ако щеш. Ти виждаш онова, което човечето от нас никога няма да видят, а и, откровено казано, не искат да видят. Задачата е да можеш да го контролираш. - Ами дистанционното наблюдение - то влияе ли върху това, или контролът върху дисоциативните състояния влияе върху него? — попита

246

Деби. — За момента смятам, че между двете няма връзка. Мисля, че дистанционното наблюдение утежнява дисоциативните състояния, но според мен те не са свързани по друг начин. Ако се научим да обуздаваме и контролираме дисоциативното нарушение, тогава според мен може да се провежда дистанционно наблюдение без инциденти, но ще трябва да видим. - Тя взе папката от бюрото си и я отвори. - Има още нещо, което ме тревожи. Дейвид ще бъде пенсиониран по здравословни причини след няколко дни, така че трябва да му уредя последващи грижи в някоя болница за ветерани тук, в района на Окръг Колумбия. Искам да ми обещаете, че няма да прекъсвате терапията и че ще работите с мен или който и да било друг, когото прикрепят към вас, дока- го наложите контрол върху ситуацията. - Имате думата ми. И ви благодаря от все сърце. - Да, докторе, благодаря ви - добави Деби. Дадоха ми халцион и прозак, както и ред други лекарства, за да спрем онова, което „биологичните психиатри“ смятаха, че са халюцинации. Ефектът им беше опустошителен. Носех се като в мъгла, умът ми беше все едно увит в одеяло, което не про пускаше светлината. Нямах никакви видения, никакви кошмари - нищо освен мъглата от лекарствата. Всеки ден се виждах с д-р Дамиоли и често с онези нейни колеги, на които имахме повече доверие; понякога присъстваха и повраждебни лекари. Често, докато скицирах или пишех, някой непознат идваше, сядаше и заговаряше с мен. Тези лекари ми задаваха въпроси за онова, което съм видял, и за онова, което съм правил. Тях, изглежда, повече ги интересуваше информацията, отколкото лечението, и ми се струва, че много от тези срещи се случваха зад гърба на д-р Дамиоли. В края на юни тя покани двама ни с Деби в кабинета си и хвърли бомба: - Боя се, че имам лоши новини. - Ръцете й трепереха. — Дейвид, няма да те освободят по здравословни причини. - Но тогава какво ще стане с него? Това е ужасно! Ами ваши ят план за терапия? - попита Деби. - Дейвид ще бъде преместен в психиатричното отделение на Военна болница „Уомак“ във Форт Браг, където могат да задействат военния съд, както е било планирано. Съжалявам. Направих всичко, което мога. Сърцето ми падна в петите. Деби плачеше: - Как могат да постъпят така? Как могат да бъдат толкова

247

жестоки? - Защо не ме оставят да се излекувам? - попитах аз през лекарствената мъгла. - Изглежда, че генералът, командващ Осемдесет и втора ди визия, няма да снеме обвиненията, тъй че да бъдеш освободен по здравословни причини; той ще те принуди да се изправиш пред съда. Явно е стигнал дотам да се обади на коменданта на болницата и да поиска да бъдеш върнат под негов контрол. Наистина много съжалявам. Казаха ми съвсем недвусмислено да се оттегля. Деби трепереше от гняв: - Чувствам се оскърбена и безпомощна. Генералът ще снеме обвиненията, за да подаде Дейвид оставка, така че освобождаването му да е „различно от почетно“, но няма да позволи да бъде освободен по такъв начин, че да може да получи медицинска помощ... Що за животно е този човек? Следващите два дни Деби писа писма до конгресмени, обаждаше се на приятели офицери по цял свят, дори писа на шефа на генерала. Нищо не проработи обаче. Решението вече беше категорично: трябваше да се върна във Форт Браг. Вместо да съм на половин час от семейството си, вместо да получавам подкрепа и грижи, щях да бъда отново сам в мрака. Точно както те искаха. Една сряда сутрин се сбогувах с персонала на болницата - хора, които ми бяха станали приятели, които се бяха грижили за мен и ми бяха помогнали да разбера множеството равнища, на които се борех. Легнах на едно легло с колела, както ме инструктираха, и ми закопчаха ремъците; една сестра, която беше прекарала с мен доста време, държеше ръката ми, нежно я галеше и ме гледаше в очите. - Помнете едно нещо, майор Морхаус. - Очите й бяха замъглени от вълнение. - Вярвайте в Бога! Той знае през какво преминавате; вярвайте в него и всичко ще бъде наред. Д-р Дамиоли се приближи до мен точно когато ме вкарваха в колата, която щеше да ме отведе до военновъздушната база „Андрюс“. Тя също хвана ръката ми: - Оздравявай, приятелю; бори се и оздравявай. Кухите врати на колата се затръшнаха неотвратимо като смъртна присъда. Опитах се да заплача, но нищо не излезе — лекарствата си вършеха работата.

248

ОСЕМ

ПОВТОРНОТО РАЖДАНЕ Хиляда пъти бях посетен от спомена за тази нощ; и зная, че ще бъда посетен още хиляда пъти. Земята и да забрави болката на разораните ниви, аз пак не ще забравя уроците на нощта. Самолетът кацна във военновъздушната база „Поуп" и аз бях транспортиран до военната болница „Уомак“, където ме записаха в психиатричното отделение. След броени часове ми бе наредено да облека униформа и бях откаран в съдебната зала, където за първи път от почти три месеца видях адвоката си. Той ми разясни процедурата: - Ще прочетат обвиненията срещу вас, а после ще ви приканят да заявите какво пледирате. Тогава трябва да станете, да се изправите пред съдията и да кажете: „Невинен, Ваша чест“. Оттам нататък поемам аз, и би трябвало след 15-20 минути да си излезем. Трябва да ви кажа, че се опитвам да направя от това класифицирано дело, за да мога да повдигна въпроса за „Слънчева струя“. Ако се опитват да се разправят с вас, задето сте разгласили фактите, мисля, че ще трябва да се сблъскат открито с проблема. - Какво печелим от това? - Ами ще трябва да обясняват за програмата на всички - съдията, служителите в съда, заседателите, защитата, обвинението, може би дори и на всички свидетели. Не знам със сигурност. Ще ги накарам да си помислят два пъти колко далеч искат да стигнат с този маскарад. - Благодаря ви. - Как се чувствате? Разбрах, че ви държат на някакви много силни лекарства. Всъщност кожата покрай очите ви зеленее... Делото - първото от многото дела през следващите десет седмици - бе открито. Протече точно както каза адвокатът ми. Да изтърпя унижението на военния съд беше едно от най-трудните неща, които ми се беше налагало да правя. Най-гадното беше да осъзная, че всичко,

249

което съм направил в живота си до момента, не означава нищо. Ако бяха изоставили след шестнайсет години предана служба само мен, вероятно бих могъл да ги разбера, но Армията обърна гръб на цяло едно семейство. От всичко това все пак излезе и нещо добро: узнах кой е на моя страна, кой вярва в мен. По време на процеса редом с мен застанаха Деби, родителите ми, приятелите ми, брат ми и сестра ми. Те разпращаха писма, възхваляващи моите добродетели и саможертви; описваха службата ми; всички мои приятели молеха за милост. Те обясняваха как след постъпването си в „Слънчева струя“ съм станал затворен и съм се откъснал от всичко, което някога съм познавал и на което някога съм вярвал. Но нямаше полза. Бях престъпил границата и не след дълго осъзнах, че няма да проявят милост нито към мен, нито към семейството ми. Към края на август, с Деби и родителите ми до мен, помолих да ме освободят от болницата. Там дните ми се състояха от вземане на лекарства и слушане на лекции, предназначени за наркомани, които се подготвят за местене в някой от армейските ре- хабилитационни центровеXII. В една стая, приспособена от салон за тренировки с тежести, се провеждаше групова терапия - от редови санитари. За физкултура ми отпускаха по няколко минути на оградения покрив, заедно с другите пациенти, два пъти дневно. За едно кратко посещение Деби трябваше да кара шест часа до Файетвил, когато успееше да се освободи от работа. Един лекар откровено ни заяви, че бил прекалено близо до пенсия, за

Лекарствата, които ми даваха, бяха страшни: по една пълна чаша всеки ден, докато не напуснах болницата. Бях на 40 мг локситан (мощен антипсихотик), 60 мг прозак (антидепресант), 6 мг когентин (да балансира тремора, причинен от локситана) и 30 мг ресторил (транквилант). Повечето сутрини тези лекарства буквално ме поваляха на земята. И макар че нямах дисоциативни епизоди или пътувания в етера, ден след ден пребивавах в мъгла.

XII

250

да се ангажира с този случай, обвързан със „Слънчева струя" Аз просто се преструвах като всички останали и се представях за образцов пациент. В първата седмица на септември Деби изписа своя съпруг, бащата на децата си, от болницата на Форт Браг. Месеците, които и двамата бяхме изтърпели по време на престоя ми, се оказаха без полза. Деби бе разбираемо ядосана. През всички тези години тя беше вярвала, че армията се грижи за своите, че тя ще се погрижи за войника и неговото семейство, ще му помогне пак да се оправи. Сега си даваше сметка, че е предадена, и мразеше армията - мразеше я повече, отколкото беше смятала, че може да мрази някого. Бях я откъснал от семейството и приятелите й, бях я въвлякъл в живота в армията, в една професия, за която бях вярвал, че ще ме защити от фалшиви обвинения и несправедливо отношение. Вместо това армията стана инструментът, който разузнавателната общност използва, за да унищожи мен и моето семейство. Командирът на моята дивизия не застана до мен - той се закле да ми отнеме всичко, което притежавам. За капак, след като ме пуснаха от болницата, ми бе възложено да напиша „Наръчник на ръководителя относно грижата за семействата на военнослужещите“ за 82-ра военновъздушна дивизия... Деби, както и други членове на семейството и приятели, писа безброй пъти на дивизионния командир, молейки го да преразгледа плана си за процедирането пред военния съд. Всички те искаха срещи с него, а той отказваше. Отказа на жена ми и на баща ми. Отказа на бащата на един войник; на бащата, който се бе сражавал с враговете на тази нация в две войни. Отказа на съпругата на един войник, която бе прекарала хиляди часове в служба на нацията, съветвайки съпругите на подчинените на мъжа й, помагайки им да вържат семейния бюджет, пазарувайки вместо тях, готвейки за децата им и грижейки се за тях при болест така, сякаш бяха членове на собственото й семейство; на една съпруга, която бе милеела за мъжете, служещи заедно с нейния мъж, и ги беше превърнала в членове на своето семейство. Най-лошото: той изостави една жена, която вярваше в каузата на американската армия и учеше децата си да вярват в нея, въпреки че всяка нощ те си лягаха, без баща им да е вкъщи. Той изостави нашето семейство. Господ навярно беше разбрал, че съм стигнал дъното, че не мога да завлека семейството си по-надълбоко в ямата, която се копаеше за мен. През третата седмица на ноември 1994 г. в къщата ни в Бауи звънна телефонът. 251

- Дейвид, сигурно не ме помниш, а и не държа. Ние сме няколко души, които преди много години работехме с теб, когато беше лейтенант и млад капитан, и знаем какво става. Искам само да ти кажа нещо за онова, което се случва с теб, после ще затворя и ще те оставя да вземеш решение. Няма да излезеш читав от военния съд. Работата е нагласена. Ти отиваш на съд, за да защитиш себе си и името си, нали така? - Разбира се. — Когато не можеш да се измъкнеш от делото, те ще се опитат да те обвинят в неправомерно разкриване на класифицирана информация. - Ако военният съдия позволеше тази брутална стратегия, това щеше да наложи отсрочка на военните прокурори, за да могат моите адвокати да се подготвят за новото обвинение. Но така моите мъчители щяха да ме докарат точно там, където искаха: до положението да се ангажирам със защита, която не мога да спечеля. Човекът остреща се съгласи с мен: - Няма да обориш това обвинение, Дейвид. Те знаят какво си направил и ще дадат на прокурорите необходимите доказателства, за да те съдят и да те затворят. - Разбирам. - Ти мислеше, че обвиненията са глупави. Така си и беше, макар и не за Осемдесет и втора дивизия. Но те бяха перфектни: достатъчно глупави, за да насърчат адвоката ти да се опита да ги обори в съда, а те искаха да се стигне точно дотам. Ти ще съсредоточиш цялата си енергия върху обвиненията, които мислеше, че можеш лесно да разбиеш, докато те подготвят дело, което да те запрати в Левънуърт за години. И щеше да се усетиш чак когато е късно. - Какво мога да направя? - Те все още трябва да те накарат да подадеш оставка - обвиненията към момента не са достатъчно сериозни, за да може да се действа другояче. Това може и да ги вбесява, но ще трябва да се съобразят. Ако свикващият делото орган вземе да протака, ще бъдат въвлечени още хора. Все още са ти останали още приятели, Дейвид; не всичко е било без полза. - Значи да кажа на адвоката си, че искам да подам оставка? - Да, и то колкото може по-скоро. Ако разберат, че смяташ да подадеш оставка, ще вдигнат мизата - тоест ще предявят допълнителни обвинения, ако се налага. Помни, че не им е нужно да имат определени доказателства, трябва им само твърдение, и целият

252

процес започва отново. Подай оставка колкото можеш по-скоро - и късмет, Дейвид. Телефонът онемя, преди да успея да се сбогувам. На следващия ден се върнах във Форт Браг. Родителите ми бяха с мен - още откакто ме изписаха от болницата. Нуждаех се от постоянен надзор, заради лекарствата и нестабилното си емоционално състояние. Това дълбоко ме потискаше - трийсет и девет годишен мъж, когото седемдесетгодишните му родители трябва да гледат като малко дете, - но без тях не можех да функционирам. Докато баща ми чакаше във фоайето с насълзени очи, аз влязох в кабинета на адвоката си за последен път и се съгласих да подам оставка от армията на САЩ, за доброто на службата. След това уведомих надзорника си, който тъжно каза: „Щеше ми се нещата да се развият другояче за теб, но разбирам решението ти“. После се прибрах, свалих униформата, която толкова гордо бях облякъл преди шестнайсет години, и напуснах живота, за който бях жертвал всичко. Трийсет дни по-късно обвиненията срещу мен бяха свалени и след още една вълна от писма в моя подкрепа, изпратени от приятели и близки, заместник-министърът на отбраната одобри оставката ми и ме удостои с „различно от почетно“ освобождаване. Това с един замах заличи всичко, което бяхме отдали на армията. Сякаш последните деветнайсет години от живота ни никога не бяха съществували. А всички решения от ръководството на дивизията и дори от заместник-министъра бяха взети, без от моя страна да е представено каквото и да било доказателство. За повече от година правителството изобщо не беше провело разследване от мое име. Адвокатът ми така и не депозира материали, така и не подаде искане съдът да назначи следовател и никакво свидетелство в моя подкрепа не бе представено нито на генерала, командващ моята дивизия, нито на съдията, нито на шефа на ПЕРСКОМ, нито на заместник-министъра. Единствените материали, депозирани от мое име, бяха онези, за които аз лично платих на един частен следовател 5 000 долара да ги събере, и те така и не бяха използвани, въпреки че биха могли да унищожат каузата на правителството. По време на заседанията изобщо не ми позволиха да разкажа моята версия за събитията. Мисля, че това беше найфрустриращата част от цялото преживяване - това, че не можех да се изправя в своя собствена защита, да обясня, че обвиненията са фалшиви и имат за цел единствено да ме дискредитират. Умственото ми състояние подпомагаше и улесняваше опонентите ми през цялото време. В много отношения аз бях играл точно по тяхната свирка — и

253

естествено, нали имаха психологическия ми профил, предполагам, че ме познаваха по-добре, отколкото се познавах самият аз. Имаше толкова много хора, които можеха да помогнат, ала не го направиха — от страх за собствената си кариера. Така че Деби и аз сега започвахме отначало, без нищо друго освен себе си. Бях изгубил пенсията си, ветеранския кредит за къщата, правото на помощ при безработица и правото да бъда погребан във военно гробище. Забраниха ми дори достъпа до Американския легион. Някога бях офицер, „чиято съдба е да носи отличия“: сега бях отхвърленик, човек без стойност, който все така страдаше от кошмари и видения - освен когато се дрогирах с отрови. Моята прекрасна съпруга посрещна тези удари като войник, какъвто всъщност беше. - Не си струваше да позволим да те затворят - каза тя. - Минахме през достатъчно изпитания. Сега трябва да се оправиш и да продължим да живеем. - Но аз се чувствах лишен от надежда и не исках да страдам повече. Веднага щом лекарствата свършиха, подкарах без тях - не можехме да си позволим цивилен лекар, който да поднови рецептата, нито можехме да си позволим лекарствата. А понеже имах и заварено заболяване, започнахме да не може да си позволяваме и застраховка. Едва ли не редовно си мислех да се самоубия, чудейки се какво ли би било да се събера с Майк Фоли и другите, които бях срещнал в етера през годините. Един миг болка и шок — и всичко ще приключи, завинаги. Нямаше да излагам повече никого. Нямаше да ми се налага да понасям още едно видение, още един кошмар. Бих могъл да вкуся покой. На няколко пъти решавах да отнема живота си, но всеки път нещо ме спираше. Най-напред лицата на Майкъл, Марая и Даниела магически оживяваха пред мен всеки път, когато отидех твърде далеч. После ангелското лице на Деби, нейните мили очи, които ме отвеждаха далеч от онова, което би могло да ме нарани, и ме връщаха към безопасността. Тя винаги ми казваше, че съм запазил непокътнато най-ценното си притежание: любовта на моето семейство. - Винаги ще ни има за теб, Дейвид - казваше тя, за да ме утеши. Но кой утешаваше нея? Аз бях инвалид, неспособен да живея самостоятелно. Деби се бореше да сплотява семейството, да плаща сметките и да се грижи за съпруг, който с всеки час потъваше все подълбоко в отчаянието. Не след дълго и тя започна емоционално да се

254

разпада. Беше се омъжила за силен и обещаващ млад пехотен офицер, а шестнайсет години по-късно имаше до себе си не човек, а изпразнена черупка - мъж, който не можеше да се грижи за себе си, камо ли да бъде съпруг и баща, и представляваше меланхолично възпоменание за онова, което би могъл да бъде. Всеки ден бе за нея борба да съхрани собствения си разум, собственото си чувство за стойностност и да внуши някак на децата ни вяра в самите тях и нова любов и разбиране към онова, което някога е било баща им. През април 1995 г. Деби ме качи в колата и кара деветнайсет часа до Ръселвил, Уисконсин. - Как е той? - попита Мел кротко. — Виж сам — отвърна Деби и рухна, ридаейки, в прегръдките му. Мел нежно я предаде на Едит, която й помогна да влезе в къщата. Мел ме погледна. - Как я караш, братко? - Не толкова добре. Мел призна, че пред него стои само половин човек. Той знаеше какво трябва да се направи, за да бъда освободен от онова, което ме държеше в плен на мрака. Докато аз почивах в къщата, той подготви изключително сакрална церемония за спасяването на своя брат. Направи четири платнени вързопчета с парчета кости, нокти и стърготини от меча кожа и ги разположи в четирите ъгъла на имота си. Същата нощ ме вкара в своето тиниXIII; седнахме край малък огън, подхранван от очистваща зелена сал- вия и плоските листа на белия кедър. Мел завърза голямо черно- бяло орлово перо над вратата, за да пъди нежелани духове. Огънят нагря вътрешността на типито, докато от мен не потече пот и не намокри ризата и панталоните ми. Наблюдавах как Мел изважда лула от ръчно ушита торбичка. Дългият й мундщук бе украсен с конски косми, пера и сложен мънистен орнамент; Мел благоговейно натъпка гърнето със смес от осветен тютюн, вътрешната кора на червена върба и сушени листа от смрадлика. Запали лулата и дръпна дълбоко, а после издиша дима като при- ношение пред Великия Дух. Държейки горящата лула, той почтително предложи дим на четирите краища на света и Майката Земя. Подаде ми лулата и аз повторих приношението; ароматният дим се изви около главата ми, опиянявайки и освобождавайки мъртвия ми дух. Седях там и чувствах как духът ми се XIII

Кожена индианска шатра.

255

обръща и движи вътре в мен. Зазиданите ми емоции нежно се връщаха към живот, докато наблюдавах как Мел бавно и отмерено изпразва пепелта от лулата в горящата жарава на огнището. Мел окачи на врата ми камъка-талисман, който ми беше подарил преди години, и с боя, която беше направил от глина, прокара две хоризонтални линии през челото ми - горната черна, долната червена. После боядиса брадичката ми червена и сложи в ръката ми кесийка с тютюн. Това беше символично приноше- ние в една церемония на смъртта и подготовка за повторното раждане на духа ми. Когато той направи това, необичаен вятър се изви и разтърси типито, вън се чуха грухтене и риене с копита на голямо животно. Сякаш само това бе очаквал, Мел спокойно прибра лулата си и скъта осветения тютюн. Сложи до мен малък вързоп за война - в него имаше оръжия, които духът да използва, сражавайки се със злото в етера, — а последният му подготвителен акт беше изваждането на черепа на „Джордж“, древен индианец-лечител, който беше с него от десетилетия. Него Мел положи срещу мен, като огънят остана помежду ни.

256

Стараех се да проявя максимум почтителност; макар че не разбирах изцяло какво прави приятелят ми, аз знаех, че се опитва да ми помогне и че неговите способи са свещени и могъщи. - Влез в етера, Уанк’хок’исак’а (Половин човек) - произнесе той на племенно наречие. - Там трябва да търсиш Рези’уак’ант цанк’а (Свещения език). Аз ще бъда отвън и ще се моля за теб на скалата край водата. Мел ме остави сам в шатрата, като си взе лечебния тютюн и лулата, за да ги използва по време на молитвите си. Аз седях, гледайки втренчено огъня, вдишвайки мириса на дима и навли зайки в етера. Нахлух в тунела от светлина, падайки към нещо, което не познавах - към някакво място и време, където не бях бил. Запрепъвах се в гмежта и вихъра на звуците и образите, които изпълваха сигналната линия. Падах, докато не преминах отвъд булото и не попаднах в странен свят, поръбен със смес от тъмнина и багри. — А-Хо! ’Уанк’хок’исак’а, чаках те. Стоях в присъствието на стария лечител, когото Мел наричаше гальовно „Джордж“. Джордж бдеше над Мел още от началото на шейсетте години, когато Мел спасил черепа от двама търговци, които се готвели да се погаврят с него, като му заби ят стрела. Целта им била да повишат стойността му в очите на неподозиращи туристи или начинаещи колекционери. Мел дал седмичната си заплата да отърве Джордж от мъчителите му и оттогава духът на индианеца не се разделял с него, като напътствал и утешавал Мел и семейството му в критични моменти. Всеки член на семейство Райли можеше да разкаже история за това как Джордж му се е явил. А в „Слънчева струя“ бяха проведени безброй сесии по дистанционно наблюдение, за да се узнаят животът и съдбата на Джордж. Преди много години, като съвсем начинаещ наблюдател, аз също бях изучавал миналото му - а сега стоях пред самия него в целия му блясък. Червено-синьо одеяло го покриваше от раменете до бедрата, над темето му стърчеше едно-единствено орлово перо. От могъщите му ръце само върховете на пръстите бяха открити за погледа, краката и стъпалата му бяха обути в изящно избродирана еленова кожа. Ярко оцветена, ситно везана с мъниста торба висеше от рамото му — предполагам, че тя съдържаше неговото лекарство за духа.

- За мен е чест да бъда в твое присъствие. — При мен те доведе човек с огромна мъдрост и дух, човек с очи за този и други светове. - Признателен съм, но и уплашен. - Ти носиш мечи талисман; човекът, който те доведе, смята, че си воин-мечка, от Клана на мечката. Трябва да се покажеш толкова смел, колкото той мисли, че си. — Ще се опитам. - Тук си, за да умреш. Знаеш ли това? - Вече съм мъртъв духом. — Така ще е, казаха ти, нали? — Ангелът, който беше бдял над баща ми, ми каза, че ще трябва да се лиша от много неща, за да разкрия дарбата. - И сега трябва да умреш напълно и повторно да се родиш духом, за да продължиш работата на своя свят. - Срамувам се, че паднах толкова ужасно; срамувам се. Лечителят се разсмя: - Всеки дух пада, няма от какво да се срамуваш. В света няма нищо по-истинско от смъртта и повторното раждане на духа. Всички неща в света притежават дух. Всички неща в света умират и оживяват пак. Не говоря за физическа смърт, а за духовна смърт - за смъртта, причинена от това да живееш, преследвайки мъдрост и разбиране. Така е, както ти е било казано в началото: ще станеш нещо различно от онова, което си бил. Както са ти казали, за мъдростта, която дава дарът на очите, се плаща. Духът ти умира, защото трябва да се роди повторно, за да се издигне в по-високи сфери - това е, което прави някои хора повече от други. Също така страхът да търсиш мъдростта, която довежда до преображение, е онова, което прави някои хора по-малко от други. Ти завърши пътуването; лягаш върху олтара и доброволно се подлагаш да станеш повече от онова, което си бил преди дарбата. Нещо, което е било предлагано на толкова много хора, а те са го отказвали поради страх от промяната. — Признателен съм ти за обяснението. — Значи е време да умреш. Последвах лечителя до едно събрание на старейшини; всички бяха облечени в свещени жречески роби. Моите очи ги виждаха като възрастни индиански светци, но бях достатъчно умен да се досетя, че те биха могли да се явят в каквато и да било форма, която сърцето ми може да възприеме. Тези създания, как то и всичко друго, което видях по време на това пътуване, бяха символични олицетворения на невидимата сила, която направ лява не само онова, което е в сърцата

275

ни, но също нашия свят и всичко в него. Ясно стана до каква степен взаимосвързани са животът и духът на мнозина, знанието, живота и смъртта. Само за миг бях благословен да видя ясно значението на своя живот и живота на човечеството. В присъствието на тези велики хора аз погледнах във вечността, за да видя течението на времето и узнах мястото си в него. Както стоях, загледан във вечността, мъжете ме обикаляха в кръг и всеки носеше своето лекарство. Когато кръгът бе завършен, пред очите ми избухна ярко кълбо и аз паднах в краката на създанията. Мъртъв духом, аз вперих поглед в небесата на този свят и наблюдавах как създанията символично ми вдъхват жи вот, как техният дъх става мой - докато не се изправих пред тях, повторно роден в духа. Кръгът се разпръсна и лечителят, който ме бе довел, ме уло ви за ръка и ме отведе до едно място точно пред булото. Там той се обърна към мен и каза: - Ще ти разкажа една история, която трябва да носиш ви наги в сърцето си занапред. Група воини се озовали край лагера на своите врагове; те наблюдавали от разстояние, за да изучат навиците на враговете си, и когато решили, че няма какво повече да научат, прекосили реката, която ги отделяла от вражеския лагер. Едно момиченце ги видяло и предупредило воините от ней ните лагер, които се вдигнали на отбрана и избили мнозина от вражеския отряд, когато онези прекосили реката. Един воин обаче се сражавал толкова яростно, че прекосил реката и навля зъл в гъстия храсталак, който разделял лагера от реката. В храсталака той се биел с такава сила, че воините, които защитавали лагера, отстъпили, боейки се да влязат сред храстите и да се бият лице в лице с него. През цялата дълга нощ те мятали сред храстите камъни и пламтящи факели, за да ранят и измъчат храбреца. Когато наближило полунощ, звуците, които идвали от гъсталака и които дотогава били бойни викове и възгласи, станали ръмжене и рев на мечка, което още повече объркало и уп лашило воините, обкръжили гъсталака. Щом зората се пукнала, воините от лагера се втурнали към гъсталака, за да смажат врага, но не го намерили там. Духът му бил умрял, когато той осъзнал призванието си: роден повторно, той се бил преобразил духом и станал свирепа мечка. Воинът- мечка убил мнозина измежду онези, които го обкръжавали, и те с бягство напуснали селището, вземайки със себе си жените и децата.

276

Духът на воина-мечка и на онова, което е било сторено тук, не напуснал бреговете на реката. От този ден насетне всеки път, когато хора се опитвали да се заселят по тези места, воинът-мечка се появявал от мрака в цялата си сила и слава и ги пропъждал уплашени. От деня на неговото преображение духът и животът му са нараснали с мощта на легендата. Въпреки онова, от което се е лишил, следата, оставена от него чрез повторното раждане, никога няма да се забрави. Без да каже нищо друго, лечителят ме тласна към булото. Когато отворих очи, видях вътрешността на типито. Усмихнат, Мел седеше насреща ми от другата страна на жаравата. — Добре дошъл у дома, братко - очите му бяха замъглени от сълзи. - Молих се за теб! Изтрих сълзите от очите си. - Благодаря ти, че съумя да ми върнеш собствения живот. Никога няма да те забравя - в това съществуване или в друго. Мел поръси жаравата с още една шепа салвия, пращайки облак очистителен дим във въздуха около нас. - Край вече. Цялата отрова на миналото изчезна. Ще дойде нова, винаги е така, но вече ще я възприемаш различно. Преди години направих някои неща за теб; точно сега е моментът да ги получиш. Мел посегна към едно одеяло от зебло, подхвърли го и го разгъна. - Това е щитът ти. Върба с опъната върху нея еленова кожа; линиите, като онези върху талисмана ти, представляват мечката и нейната сила да отклонява оръжията на враговете си. Петте пера диагонално долу са от ивичеста пуйка; белият пух, който ги украсява, е орлов пух; бялата кожа е видра, а тъканта, надиплена отстрани, е зебло. - Това е бойната ти брадва - вдигна я Мел. - Дръжката е покрита с еленова кожа и мънистена везба, в черно и червено, като за Мечия клан. Перата са от гарван и червеноопашат ястреб. Това е копието ти: двайсет и осем пера от ивичеста пуйка с орлов пух, меча и видрова кожа и от двете страни на ствола. Острието ти е кован метал от колело на вагон, знакът на Мечия клан е гравиран върху него, както и върху бойната ти брадва. Искам да вземеш тези неща - направих ги за теб, за да ти припомнят повторното раждане на духа ти и твоите предшественици-воини. - Мел загъна предметите в одеялото и ми ги подаде над огъня. - Не знам какво да кажа, Мел. Ти си с мен и се грижиш за мен вече толкова време. Чувствам колко по-голям си от мен и съм ти вечно признателен за любовта и дружбата. Благодаря ти за тях и за тези чудни подаръци.

277

Той се усмихна: - Ами може би подобава да кажеш „мегуич“, което е „благодаря“ на местно наречие. Това май звучи по-добре, когато получаваш индиански подаръци. - Добре, мегуич... Джордж ми разказа за един индиански воин, който станал мечка и не оставил на мира онези, които го убили. Ти чувал ли си тази история? Мел разбърка с пръчка жаравата и изля отгоре й вода от една глинена кана. - Аха. Между другото, истина е. — Е, той ми каза винаги да я помня. Знаеш ли защо? Тя записана ли е някъде? - Не, доколкото знам, но съм сигурен, че ти е дал тази история като притча за живота ти. Вземи всяка част от нея и я сравни с онова, което преживя през последните седем години - мисля, че ще откриеш паралели... Хей! Готов ли си за една бира? — Даже за камион-цистерна с бира, но и една ще е напълно достатъчна. Мисля, че съм изгубил половината си телесно тегло във вид на пот. - Надигнахме се и излязохме от типито. Точно преди да влезем в къщата, аз спрях за миг, за да погледна мястото, където бях умрял. Усмихнах се топло, надявайки се, че Джордж е там и бди. Деби и аз се готвехме да се връщаме на другата сутрин. Не бяхме дошли с много, но извън всяко съмнение си тръгвахме с неизмеримо много. Прегърнах и целунах Едит, като й благодарих, задето толкова добре се грижи за Мел. Деби прегърна Мел и Едит, като им благодари, задето толкова добре се грижат за съпруга й. - Ей, едва не забравих! - Мел хукна по стълбите към горния етаж. Върна се с одеяло под мишница. Когато го разви, вътре се оказа голяма еленова кожа с косъм. Той я обърна откъм гладката страна и ми представи пиктограф на историята, която Джордж ми беше разказал. — Това трябва да си го държиш на стената, където никога няма да го забравиш. Трябваше да се досетя, че ще ми се наложи да запиша историята като за пехотинец. - Да, и даже в картинки, без дълги и сложни думи - каза Деби с усмивчица. Тръгнахме си от Ръселвил и поехме обратно към Бауи, за да започнем живота наново. Един от хората, които ми даваха опора в този свят, беше Майк Фоли - скъпият ми приятел, загинал при хеликоптерната катастрофа в 278

Панама. В един от миговете на отчаяние той дойде при мен. Думите му бяха пророчески и ясни. Казаното от него и ангела ми помогнгг да разбера колко незначително е онова, което става тук, за разлика от онова, което правим тук. Ключът към повторното ми раждане бе вътре в мен самия. Като не броим символичната смърт на духа ми, единствената съставка, която ми трябваше, вече я имах: чистата любов на моето семейство. И разбира се, почти бях забравил причината за всичките си беди: желанието да оповестя, че ние сме повече от просто тяло - че сме духове, прикрепени хлабаво на връвчица към земята, и че има измерения и светове далеч отвъд известните ни тук. Има много повече от онова, което сме мечтали, но всичко то е без значение, ако не можем да схванем значимостта на този живот. Можеш да прекараш цял живот в етера, опипом изследвайки други селения, но рано или късно трябва да се прибереш у дома. Можеш да се озовеш сред богове, други народи и други видове - и можеш да смяташ, че си единственият, - но те няма да бъдат редом с теб, за да ти помогнат да си проправиш път в живота. Истинското щастие се крие в онова, което правим тук в подкрепа на другите. Научих този урок по трудния начин. Между там, където бях, и там, където съм сега, имаше много нощи и дни на плач и гняв. На този етап в живота си не искам нищо друго освен да разкажа историята на дистанционното наблюдение на всеки, готов да слуша, и не защото тя е поразителна или противоречива, а защото носи послание за цялото човечество. Там навън има други светове, други измерения, с цивилизации, разуми, любов, омраза, успех и провал - с всичко онова, което преживяваме тук в нашия свят. Някои имат нарочната цел да унищожат или възпрепятстват напредъка ни и са усъвършенствали занаята си цели хилядолетия. Стана ми ясно, че дистанционното наблюдение е едновременно благословия и проклятие. Стана ми ясно също така - чрез посланието на ангела, - че истината е в сърцата на хората, а не в чуждите светове. Стана ми ясно, по време на индианската церемония, че няма срам в това да паднеш, понеже си се прострял към нови граници или понеже си следвал сърцето си и си вършил онова, което смяташ за правилно. За да надскочиш собствените си граници умствено, духовно и морално, понякога ти трябва нов, свеж дух. Научих много неща за времето, което прекарах в етера; сега научих, че кръговратът на раждането, растежа, смъртта и повторното раждане на духа е вечен.

279

Епилог През декември 1995 г. коленичих и смирено помолих Деби да се омъжи отново за мен. След повече от пет години раздяла тя каза „да“ и за втори път в живота ми ме направи най-щастливия мъж на планетата. Планираме да се оженим в планините на Уайоминг, в хижата „Пейнт Рок“. Там можем да застанем на една скала и да съзерцаваме света, за който бяхме забравили, че съществува. Там можем да се отстраним от самотата и празните нощи и да живеем като мъж и жена. Нашето изпитание бе дълго и ужасно; сега отново е време за почивка и любов. Деби и аз решихме да обсъдим с децата всичко, което се бе случило с мен. Много мои решения ги бяха засегнали по начин, с който те щеше да трябва да се справят през целия си останал живот. Да се отговори на въпросите щеше да бъде първата стъпка в лекуването на старите рани. Не се срамувам от онова, което беше станало с мен, но бях прекарал извън живота на децата си над пет години и те вече не ме познаваха. Когато ме виждаха, аз или бях в болница, или тъкмо излизах от етера. Бяха пораснали без мен. Бях прекарал годините на тяхното детство в преследване на неосезаеми неща - идеи, вери и идеали. Бях жертвал това да съм част от тяхното порастване, за да продължавам работата си като дистанционен наблюдател, за да извадя дарбата си на светло. Щях до края на живота си да се питам дали съм постъпил правилно. Имах ли избор? Защо избрах пътя, който избрах, и какви бяха уроците? И най-вече: след разстроения живот, който дадох на децата си, дали ще могат да ми простят и отново да ме обичат? Опитвах се да спечеля децата си за моята вяра, да ги убедя, че страданията, през които бях минал и през които бях превел и тях, са били за доброто на човечеството. Опитвах се в началото да ги накарам да разберат, че съм атакувал вкаменените пластове на съвременното мислене. Макар да не мога да кажа, че съжалявам за изминатия път, наистина ми е мъчно за дребнавостта, с която бях пренебрегвал 280

чувствата и емоциите им. Пред себе си се оправдавах, че децата бързо превъзмогват едно или друго. Но открих, че постъпките на родителите дълбоко засягат децата. Моите решения и количеството време, изразходвано от Деби, за да ме крепи, белязаха незаличимо личността на всяко от децата ми. Зная, че в своите собствени кошмари те отново и отново ще се връщат към тези събития. Иска ми се сега, когато този етап от живота ми приключва, да обърна поглед назад и да кажа, че съм вършил онова, което ми е диктувала съдбата; че съм правил онова, което е искал от мен ангелът - и Господ, струва ми се; че съм изпълнявал план, създаден много преди появата ми на бял свят. Но независимо какво ми се иска, ето какво смятам: че съм ограбил децата си; предизвикал съм ги в области, в които нито едно дете не бива да се съревновава; оставил съм белези там, където не е трябвало изобщо да се нанасят рани. Когато си отида, аз ще оставя на децата си сложно, объркано наследство. Как ще се справят с тези объркани сложнотии зависи от тях, но аз окайвам факта, че те ще трябва да правят избор какво да помнят за баща си. Аз винаги ще помня родителите си като мили, мъдри и любящи, ала мога само да гадая какво ще казват за мен децата ми и как ще остане в паметта им животът с мен. Беше време да поговорим за всичко. Деби и аз събрахме децата късно една вечер. По лицата им виждах, че болката от миналото ги е научила да издигат бързо защитни стени около себе си. - Майка ви и аз искаме да знаете, че смятаме да се постараем отново да бъдем семейство, и аз я помолих отново да се омъжи за мен. - Вие изобщо не сте се развеждали! — изстреля Марая. — Как може пак да се ожените? — Е, ще подновим обетите си, тоест ще има малко бракосъчетание, на което отново ще се вречем един на друг, тържествено и в присъствието на свидетели. - Наведох очи, страхувайки се да срещна погледите им. — Вижте, искам да кажа, че обичам майка ми, винаги съм я обичал, и да съм далеч от нея и вас много ме болеше. Искам отново да бъда неин съпруг. Искам отново да бъда ваш баща. Очите на Даниела се навлажниха, но тя избърса сълзите, като не им позволи да потекат и да бъдат забелязани. Марая преглътна тежко тя също се бореше с мъчителни спомени. Майкъл седеше наклонен напред, с лакти върху коленете, преплел пръсти и втренчен в пода. - Искаме пак да се оженим - продължих аз. - Искаме да бъдете там с нас, да ни видите как повторно се вричаме един на друг и на вас.

281

- Мама няма нужда повторно да ни се врича! - заяви Майкъл. - Тя винаги е била с нас. - От окото му капна сълза. - Само ти си тръгна. Ти си мислеше, че дистанционното наблюдение и всички други глупости са по-важни от нас. Ти се опита да ни зарежеш. Какво искаш сега от нас? Болката и истината в думите му жилеха. Ридания разтърсваха тялото на Марая. Даниела изтича при майка си и я прегърна, сякаш за да каже „защити ме". Деби прегърна малката си дъщеря, решейки с пръсти косата й, шепнейки утешителни думи. Залюля я нежно, за да я успокои, и заплака беззвучно, докато аз се опитвах да намеря думи, с които да прехвърля мост през пропастта, която сам бях издълбал между себе си и семейството си. Избърсах сълзите от лицето си и се помъчих да заговоря с известно самообладание: — Знам, че съм причинил много болка на семейството ни. - Поех си дълбоко дъх и се опитах да се съсредоточа върху думите си. — Не мога да върна миналото и да съживя тогавашните алтернативи. Ако знаех каква вреда ще нанеса с решенията, които съм взел, нямаше да ги взема. Но дори и така, трябваше да зная какво причинявам на всички нас. Гледах дълбоко в себе си и мислех, че правя онова, което Господ иска да правя. Трябваше да вярвам в това. Извадих нещо много ценно на светло и мислех, че само аз плащам, задето го правя. Било е глупаво и себично от моя страна да мисля така. Трябваше да съобщя на всички ви какво става. Трябваше да направя тогава онова, което правя сега, и да оставя на всички вас да решите подкрепяте ли ме или не. Както се оказа, вземах всички решения без вас. Не бях прав. — И още как! - изхлипа Марая. — Когато бяхме малки, знаехме, че си войник. Разбирахме защо те няма и винаги знаехме, че ще се върнеш при нас, освен ако умреш. Знаехме, че ни обичаш, но не знаехме това, когато ни напусна преди пет години. Разбира се, ти си идваше от време на време, като на гости за Коледа, или се обаждаше но вече не беше нашият татко, а някой друг! - Ти беше непознат в нашия живот - потвърди и Майкъл, все така без да ме поглежда. - Идваше и си отиваше, опитваше се да ни бъдеш приятел или се опитваше да ни казваш какво да правим, само че — той се изсмя саркастично - ние гледахме на това като „абе кой е тоя, че да идва за по пет дни в годината и да се опитва да променя нещата?“ Искам да кажа, ти си беше баща ни, но не беше нещо повече от съседа по-долу на улицата. От треньорите си получавах повече, отколкото въобще получих от теб! - Синът ми захли- па и най-накрая 282

ме погледна: очите му бяха пълни с любов, болка и скръб. - Ти ни изостави заради нещо, което дори не можехме да видим! Ако беше зарязал мама заради друга жена, може би щяхме да се примирим с това някак, но онова, заради което ни напусна, беше невидимо. Ние не можехме да видим твоя ангел! Ние не знаехме какво става в кошмарите! Ние не споделяхме твоя интерес към етера или както щеш го наричай. Ние бяхме обидени! А пред себе си нямахме нищо, на което да се ядосаме - само спомена за онова, което баща ни беше. — Майкъл избърса сълзите от бузите си и невярващо поклати глава. - Знаеш ли какво беше за мен да ходя във Форт Браг и да те виждам как се изтезаваш с глад? Или да чувам от лекаря, че баща ми се е опитвал да се убие? Твоят баща някога причинявал ли ти е това? Той с болка ме погледна в очите. - А? - Не, баща ми никога не е подлагал на такова нещо, на каквото аз подложих вас, деца. Баща ми щеше да направи верния избор. Аз се надявам, че вие няма да направите грешен избор със своите семейства заради мен. - Вярвай ми - рече Марая, - аз никога няма да причиня на децата си и на съпруга си онова, което ти причини на нас. Знам колко е мъчително да виждаш как баща ти се разпада. Никога няма да забравя това. Не искам никога децата ми да се чувстват така, сякаш светът свършва, и да желаят да умрат, понеже баща им желае да умре. Деби целуна Даниела по бузата и я извърна, за да бъде с лице към мен, докато говори. - Децата имат думата сега, затова аз ще кажа само едно нещо и ще ви оставя. Вие и баща ви трябва говорите за онова, което се е случило. Всички вие трябва да изгладите нещата и по някакъв начин да ги приключите. — Тя спря, за да си събере мислите. - Искам да се опитам и да обясня защо смятам, че баща ви се е опитвал да отнеме живота си. Трябва да разберете, че в армията даваха на баща ви лекарства, които променяха начина му на мислене. Тези лекарства трябваше да накарат ангела да се махне, така че баща ви повече да не говори за него. Лекарствата бяха много силни и отровни; те изкривяваха начина, по който той виждаше нещата и по който възприемаше онова, което виждаше. Докторите се опитаха да му отнемат разума, а армията се опита да му отнеме кариерата. Под влияние на лекарствата баща ви мислеше, че животът му е свършил. - Чувствах, че вече съм осъден на смърт — обадих се аз. — Струваше ми се, че тук не е останало нищо за мен. Всичко, което бях обичал, ми бе отнето: семейството ми, животът ми в армията, гордостта ми, репутацията ми, бъдещето ми, способността ми да се

283

грижа за вас. Чувствах, че вече не ми е останало нищо, което да дам. Накъдето се обърнех ме чакаха още ужаси. Приятели се обръщаха срещу мен, хора лъжеха за мен, хора, които би трябвало да защитават мен и моето семейство, ми обърнаха гръб, за да защитят собствената си кариера. Все едно някой бе отворил шлюзовете на язовир и аз бях понесен от хлуйналата вода. Бях победен, бях разбит и исках да сложа край! Благодаря на Бога, че ви имаше вас и майка ви; вие ми дадохте сила, надежда и смелост. Помня как майка ви дойде при мен в болницата и каза: „Могат да ти отнемат всичко, освен твоята честност и семейството ти. Дори и утре да е изчезнало всичко - всичко, в което си вярвал, - нас пак ще ни има, и пак ще те обичаме, и пак ще я има твоята честност и принципите, върху които почива твоето решение“. Когато тя каза това, все едно лампа светна в студения ми и тъмен ум. Започнах да виждам през мъглата на лекарствата и на болката от събитията и осъзнах, че няма значение какво прави армията или какво се опитат да правят лекарите. Единственото, което имаше значение, бяхме ние, нашето семейство. Правех онова, което смятах, че ангелът иска да правя. Действах в името на принципи и в името на цялото човечество да извадя дистанционното наблюдение на светло, защото смятам, че то може да направи чудесни неща за нас, ако се използва пра вилно. Сторих това сам и тук сбърках. Не вярвах, че вие и майка ви сте в състояние да застанете до мен; не вярвах, че споделяте мечтата ми и надеждите ми и ви пожертвах заради тях. Сгреших и го осъзнавам. — Заплаках открито, неспособен да овладея мъката и угризенията. — Сега мога единствено да моля за прошката ви, за втори шанс да бъда баща и за вашата благословия за онова, което майка ви и аз предлагаме да направим - да подновим обетите си. Повече няма да се оправдавам; вие сте част от мен и аз никога повече няма да ви изоставя. Не мога да понеса мисълта, че няма да бъдем пак семейство. Не мога да изпълня дълга си към този живот, ако вие не сте до мен, за да свидетелствате през какво преминахме. Силен съм само когато съм с всички вас. Без вас съм слаб. Без вас съм загубен. Без вас съм нищо. Марая бавно се изправи и се приближи до мен. Прегърна главата ми, галейки я, като че ли съм дете. Майкъл и Даниела ме прегърнаха, прегърнаха се и един друг; щастлива, в кръга се включи и Деби. - Ние сме част от теб — каза Майкъл, намирайки думи, които на един осемнайсетгодишен младеж не би трябвало никога да се налага 284

да произнася. - С времето всички ще оздравеем. Знаем, че си постъпвал така, както си смятал, че е правилно. И както казва дядо Бош, „когато вярваш в нещо, просто трябва да посегнеш през пламъците и да го хванеш". Ти си посегнал през повече от пламъци, за да хванеш онова, в което си вярвал, и знам, че ние всички уважаваме това. Случилото се с теб е долно, безсърдечно и ние всички ще го помним. Аз не се срамувам от постъпките ти! - Нито аз — каза Марая. - Не се срамувам от теб, татко - рече Даниела, като ме целуна по бузата и избърса сълзите от своето и моето лице. - Благодаря ви — отвърнах аз задавено. - Благодаря ви, задето вярвате в мен и в онова, което исках да направя... Значи всички ще ядем торта на сватбата? - Става ли аз да съм кум? - попита Майкъл, просълзен и усмихнат до уши. Няколко месеца преди Деби да приеме моето предложение за женитба, аз имах уникалната възможност да започна работа на едно от новите си поприща: участвах в първия годишен форум „Състоянието на света", организиран от фондация „Михаил Горбачов“. Седях в присъствието на хора като Джордж Буш, г-н Горбачов, Збигнев Бжежински, сенатор Алън Кранстън и премиерите на Япония и Канада. Пъстра група от световни лидери, духовни водачи, учени, писатели и миротворци се събраха за пет дни, за да произведат отговори, които биха дали надежда и насока на „новия световен ред". На една от многото кръгли маси относно бъдещето на човечеството аз дискутирах несмъртоносните оръжия - които, както споменах порано, бяха станали едно от увлеченията ми в годините на залеза на моята офицерска служба. Чувствах се скромен и смирен в присъствието на тези велики мъже и жени и се моля някой ден да бъда облагодетелстван да съм пак в тяхното общество. След като конференцията приключи, аз започнах да пиша. Да възкресявам спомените за преживяното от мен бе травматично, ала очистващо. На всеки десет ужасни и негативни неща винаги се натъквах на искрица надежда: например бележка, която някой ми беше пратил, когато нещата бяха най-болезне- ни. Хубаво беше да препрочета насърчителните думи на моите колеги. Един полковник се извини за начина, по който съм бил третиран от армията и някои хора. Признанието, че това го е смутило професионално и лично, ми даде нови сили и ме насърчи да пиша - докато депресията не се вкорени отново в мен. И един полковник, който сега е бригаден генерал, ми

285

писа: „И това ще мине!“ Едва сега осъзнавам как тези думи са ми помогнали да преодолея бедите си. Бях стигнал до средата на ръкописа, когато през октомври 1995 г. Централното разузнавателно управление в сътрудничество с Агенцията за отбранително разузнаване започна грижливо планирана и добре изпълнена блиц-кампания в медиите относно правителствената програма за екстрасензорни проучвания и по-рано екстрасензорна война „Звездна порта“ - бившата „Слънчева струя“. Във вестници, радио- и телевизионни програми по цялата страна експерти и уж свързани с програмата хора се появяваха из отникъде, за да разкажат на американците за нея. Заедно с Мел и другите се смеехме по телефона. Никой от нас не беше чувал изобщо за хората, които се появяха по телевизията, твърдейки, че са били приобщени към програмата и цитирайки 15 процента точност на базата на своите „дългосрочни“ проучвания и анализ. Тия хора със сигурност не бяха поглеждали нашите с Мел статистики. Намерението ми не е да гадая постфактум какви може да са били мотивите или данните на ЦРУ. Мога само да предложа собствения си опит: когато бях млад капитан, получих безценен урок по време на разговор с армейския заместник-началник щаб по разузнаването разузнавателния офицер с най-висок чин в армията. Той каза на мен и другите двама присъстващи: „ЦРУ не върши нищо, не казва нищо, не позволява нищо освен ако то служи на собствените му интереси. Това е най-голямата сбирщина от лъжци и крадци, които тази страна някога е настанявала под общ покрив; те са позор". Думите са негови, не мои, но не мога да ги прогоня от ума си. Ако онова, което той каза, е вярно, то ЦРУ, обслужвайки собствените си интереси, представя само онова, което смята, че средният американец трябва да чува или което вярва, че ще насочи обществеността към желаните от ЦРУ изводи. ЦРУ е в бизнеса с манипулирането на убежденията на цели нации. Съмнявам се, че биха са въздържали да поработят дори сред своите, ако им е изгодно. Най-важното при секретните програми е това, че те пречат не само на лошите, но и на добрите да разберат какво става. Тази система дава на пазителя на тайните огромна власт. Не смятам, че директорът на ЦРУ или някой от висшите началници в РУО или Агенцията за национална сигурност, или Пентагона, стои зад тази дезинформацион- на кампания. Те имат да се занимават с по-важни неща. Обаче лейтенантите им казват на своите шефове онова, което самите те искат шефовете им да чуят, и после получават разрешение

286

да изпълнят всяка програма, която смятат за необходима за постигането на своите цели. Може би ще попитате защо шефът не знае кога го водят към определено решение. Ами повечето шефове в разузнаването не знаят какво правят подчинените им. Ако бяхте директор на ЦРУ, щяхте ли да искате да знаете конкретните подробности за всяка отделна програма под ваше командване? Не: просто програмите са прекалено много, за да ги надзирава един човек. Същото важи за РУО и АНС. Това пак е резултат от обособяването и изолирането едни от други на звената в разузнавателните среди. Само нищожен брой избраници знаят истината, а дори и те не знаят кога я знаят. Не само че през есента на 1995 г. се разгърна класическа дезинформационна кампания, но и информацията, циркулираща в Интернет, също подвеждаше. Всъщност Лин Бюкенън направи уебстраница, за да реагира на неистините. Уникалността на страницата се състоеше в това, че повечето — ако не всички - от някогашната тайфа на „Звездна порта“/„Слънчева струя“ и хост от истински дистанционни наблюдатели, работили в етера от години, редовно се логваха и споделяха преживяното от тях. Популярността на страницата растеше, като хора от всички краища на света редовно я оценяваха. Само че един ден някой хакна мейн- фрейма, където държаха страницата. Този мейнфрейм не беше компютърът на Лин, но принадлежеше на една компания, която публикуваше и управляваше много уебстраници, включително тази на Лин. Хакерът, много странно, бе изтрил само файловете на Лин Бюкенън. По мое мнение на някого — или на някаква група хора - не допадаше фактът, че истински дистанционни наблюдатели, работещи за правителството, са в Мрежата и опровергават точка по точка твърденията на ЦРУ и останалите. Лин и компанията-провайдър на услугата работиха трескаво три дни да инсталират наново файловете и да върнат страницата онлайн. Те успяха, а след двайсет и седем часа някой отново хакна системата, само че този път унищожи цялата система и всичко в нея. Не знам какво ще прави Лин оттук нататък. Надявам се да възстанови страницата и пак да я качи в Интернет. Там има нужда от истина. Има стотици хора, които твърдят, че са дистанционни наблюдатели и че могат да ви обучат за такъв. Те държат ключовете за царството - казват. Когато видите или чуете някой от тези „експерти“, запитайте се: „Откъде този експерт (и неговата или нейната фондация) получава финансиране за изследванията си - от частни източници или от правителството? Дали очакват да получат друг грант или договор?“

287

Искате ли да знаете истината, лесно можете да я изровите с малко труд. Аз вярвам, че правителството продължава да финансира изследвания в областта на екстрасензорното и паранормалното, каквото и да ви кара да вярвате ЦРУ. А хората, които дебнат мръвка, ще кажат всичко, което онзи, който държи кесията, им нареди да кажат, за да си осигурят следващия договор. Както във всяка област, и тук има легитимни изследователи и шарлатани. Някой хора се опитват да направят пари, други — да си създадат име или да спасят репутацията си. Някои наистина се опитват да помогнат. Интересуващите се да научат повече за дистанционното наблюдение трябва много внимателно да оглеждат онези, които предлагат обучение, и да преценяват внимателно всичко, което виждат или чуват. Докато абсолютната истина не излезе на бял свят — докато хората не я принудят да излезе на бял свят, за да бъде използвана за благото на обществото, - чудодейният потенциал на дистанционното наблюдение ще остане зарит някъде в архивите на разузнаването. Имам само още един коментар по този въпрос: убеден съм, че дистанционното наблюдение за разузнавателни цели остава и досега много добре финансирано, много скрито и много защитено - и в момента е много смъртоносно. Не смятам, че правителството възнамерява да направи същата грешка, която допусна със „Звездна порта‘7„Слънчева струя“. Познавам трима дистанционни наблюдатели, които са все още свързани с програма за дистанционно наблюдение, финансирана от правителството. Мел, Лин и аз смятаме, че в момента те работят за ЦРУ като част от нова програма, успоредна на старата „Слънчева струя“. Винаги бяхме подозирали, че има още една програма, по-секретна и по-силна от нашата; узнах за нея от много надежден източник, който говореше за обучението на една стоическа и потайна група преди много години. Той не се разпростря върху подробностите и аз разбирам защо не би го и направил. Говори се, че в разузнаването най-новата мода е дистанционното влияние. Според мен ЦРУ е сериозно ангажирано с тази подмолна техника. Ако могат да повлияят върху някого така, че да убива, от хиляди мили разстояние а дистанционното влияние има този потенциал, - те ще държат в ръце изключително ценно оръжие. Дистанционното наблюдение не е приключена тема; с него не е свършено. Точно след като ЦРУ лансира своята версия за историята с дистанционното наблюдение, ми се обади доктор Дамиоли психиатърката, която първа ме(бе лекувала в „Уолтър Рийд“.

288

- Гледа ли вестниците? - попита тя. - Да - отвърнах. — Не е ли вълнуващо? Сега мога да говоря за всичко. Бих искала да те видя колкото може по-скоро, ако е удобно за теб. - Можем да се видим утре, но бих искал да доведа и Деби. - Разбира се! В пет часа на следващия ден Деби и аз почукахме на вратата на кабинета на лекарката. - Моля ви, седнете, бих искала да говоря с вас за всичко това - д-р Дамиоли вдигна един брой на „Вашингтон Поуст" със статия за участието на ЦРУ в психологическата война. Деби и аз кимнахме. - Това съществува точно както ние казахме, нали? - Нито за минута не съм се съмнявала в думите ти. Когато вашият психолог от „Звездна порта“ ми призна, че програмата съществува и аз трябва да действам предпазливо, веднага схванах, че има задкулисие. Само че не можех да направя нищо за теб, докато беше при мен; ръцете ми бяха вързани. - Кой ви ги върза? Какво искате да кажете? - Правителството, моите супървайзъри... Те ми наредиха да ти давам лекарствата и да ти променя диагнозата. Искаха да те опиша като човек с халюцинации и побъркан, но аз отказах. - Лекарката за момент се замисли. - Това ми струваше поста в болницата. - Но вие бяхте щатен лекар в отделението, бяхте главен психиатър! Как можеха да ви направят нещо? При това сте цивилна, би трябвало да сте защитена отвсякъде! - възкликна Деби. - Точно затова е трудно да се повярва. Когато отказах да променя диагнозата, те ми отнеха длъжността, за която бях работила много години, за да я спечеля. Бях изолирана от колегите си и унищожена професионално. Трябваше да наема адвокат, за да защитя професионалната си репутация, но бях принудена да подам оставка след дванайсет години в служба на правителството. Загубих всичко пенсията си, всичко. Исках да знаете, че не съм ви изоставила. Те те отнеха от мен, Дейвид, и те изпратиха във Форт Браг, където можеха да те контролират напълно. Бяхме зашеметени. - Съжалявам, докторе - промълвих. - Аз изгубих шестнайсет години, но вие сте изгубили цял един живот. Благодаря ви, че ни

289

казахте. Имате ли нещо против, ако помолим адвокат да запише изявлението ви — за протокола, искам да кажа? - Съвсем не! Исках само да ви кажа, че ако се борите за почетно освобождаване, ще бъда с вас на всяка крачка по пътя. Трябваше да те освободят по медицински причини, както исках аз, и днес дори още посилно бих настоявала за това! Наредиха ми да ти променя картона. А спомняш ли си, че ти давах най- малката възможна доза антипсихотици? - Това беше без значение - гневно рече Деби, - веднага щом го откараха във Форт Браг, те надуха дозата до максималния предел. Дейвид на практика беше зомби. - Всичко свърши и слава Богу, сега имаме живота си, за да го живеем - казах аз. - Съжалявам, че и вие сте пострадали, докато аз се борех. Но ви благодарим от все сърце, че ви има. Лекарката помълча. - Искам, Дейвид, да знаеш следното: ти ги срази, правейки две неща. Не се самоуби, което, струва ми се, беше точно онова, което искаха да направиш. И изобщо не прекрати борбата. Не спря да разказваш историята. Ти ги принуди да й дадат гласност. Не мога да отговарям за това как се е чувствала Деби, но за мен да чуя тези думи беше облекчение. Казаното от д-р Дамиоли потвърди, че в процеса срещу мен залогът е бил много по-голям, отколкото сме смятали. Аз обаче не умрях и семейството ми е в безопасност. Не те спечелиха; спечелих аз. Лин Бюкенън, Мел Райли и аз пристигнахме в Балтимор за извънредна сбирка в ефира. Лин дойде с кола от Меканиксвил, южен Мериленд, до дома ми в Бауи. Двамата се поздравихме с весели крясъци като ученици и се нагостихме със сладките киф- лички на Деби и с моето кафе, преди да тръгнем за рандевуто с Мел, който щеше да пристигне със самолет от Уисконсин. За първи път от години виждах и двамата заедно. Събирахме се, за да попътуваме назад във времето от името на полицейското управление на окръг Болтимор. Първата ни среща беше с детектив-лейтенант Сам Бауърман, началник на отдела за криминално профилиране - т.е. създаване психологически портрети на престъпниците - към управлението. Мел и аз говорехме за „Слънчева струя“: тъй като програмата оставаше класифицирана, Лин обсъждаше дистанционното наблюдение само найобщо. Ние обаче описахме способностите си като дистанционни наблюдатели. Също така имахме предпазливостта да заявим до какво сме

290

ограничени: знаехме, че няколко души предлагат „гарантирани резултати със 100% точност" - не безплатно — и не искахме да се равняваме по такива твърдения, като вдъхваме лъжливи надежди, за да получим пари. Не това е целта на дарбата. От друга страна, ние знаехме какво можем да направим, за да помогнем на управлението, и на драго сърце щяхме да го докажем. - Искаме да знаете какво можем да направим и какво не можем казах аз. - Това не е магия! Лин додаде: - Не, не е. Това е дисциплина, свободна от гадателство и спекулации. Внимателно наблюдавах лицето на лейтенанта за признаци на скептицизъм, но той дори не повдигна вежда, докато Лин продължи да говори; беше като гъба, която попива всичко, и чакаше да види доказателствата, преди да прецени. Докато Лин говореше, аз оглеждах етажерките с книги и документите. Бауърман не беше прост провинциален полицай: имаше магистърска степен по психология, а около тази диплома висяха куп награди и отличия, вътрешноуправленски призове и паметни знаци на отдела. Гордо излагаше снимки на децата си върху бюрото и шкафа. Етикетите върху класьорите му сочеха, че преподава криминално профилиране и криминология в един местен университет. Безупречно облечен и соаниран, той излъчваше лека емоционалност, която предразполагаше, без да позволява да се забрави, че човек има насреща си сериозен професионалист, служител на закона. Почувствах много ясно, че ако направим онова, което казахме, че ще направим, Бауърман ще му отдаде дължимото признание. Обаче ако не се окажехме на висотата на претенциите си, той щеше учтиво да се извини и да ни извади от проекта. Сложих край на срещата, като казах: - Вижте, не можем да седнем и в една-две сесии да ви да- дем насоки за някой труп например. Информацията, осигурена от дистанционните наблюдатели, ще допълни онази, която вече сте събрали с конвенционални средства, и колкото повече работа се свърши с дистанционно наблюдение, толкова по-кратко ще бъде разследването. Трудното е там, че ви трябва екип от дистанционни наблюдатели, който да е изцяло отдаден на задачата, с контролирана обратна връзка и малко административна подкрепа. В идеалния случай вие обучавате и оползотворявате екипа наблюдатели направо тук, в управлението; тези хора ви принадлежат и ви предават своя продукт, за да го анализирате. Ако можете да организирате нещо подобно и да го поддържате живо, вие ще изпратите в историята полицейската и следствената работа.

291

Лейтенант Бауърман се облегна назад в стола си. - Благодаря ви за брифинга. Надявам се, че можете да направите всичко, което казвате, че можете да направите; ако да, това ще е страхотен пробив за нас, работещите в тази област. Ще ви призная, че дистанционното наблюдение ми изглежда доста ексцентрично нещо, но съм отворен за нови идеи, така че да го пробваме. Трябва ли ви нещо да ви насочи, като например снимка или дреха? - Не, не и на първата сесия - отвърна Мел. - Искаме да видим колко бързо можем да стигнем до обекта и след като анализираме, ще започнем оттам. Всички ли са съгласни? Лин и аз кимнахме. - Окей, какво следва? - попита лейтенантът. - Трябва да обсъдим въпроса за обекта - каза Мел. Лин се съгласи: - Искаме да се подсигурим, че няма да се получи по невнимание фронт-лоудинг. Трябва да снемем параметрите на обекта без описание. Описанието ще ни отбие от целта теоретично, към някое друго място или предмет, или може би дори към някой тъмен аспект на оригиналния обект. - Какво е „фронт-лоудинг"? - попита Бауърман. Отговорих аз: - По същество ние не искаме да знаем такива неща като например дали обектът е от мъжки или от женски пол, мъртъв или жив, изчезнало или намерено лице, заподозреният извършител или жертвата. Искаме само един въпрос, който можем да използваме, за да подходим към обекта с минимум психически шум. Например ако обектът е местоположението на откраднати стоки, не бихме искали да ни молите да опишем местонахождението на парите, откраднати в сряда при обира на банката «Уелс Фарго». Ето това е фронт-лоудинг: то психически ни запраща в шест различни посоки едновременно. Подобре е целта да се посочи като «Опишете настоящото местоположение на еди-какво си» — и толкова! Бауърман зяпна. - И толкова?! Това ли е всичко, което искате? Мел се изсмя високо. Тримата решихме, че ще работим в симултанни соло мисии на КДН (координатно дистанционно наблюдение) вместо РДН (разширено дистанционно наблюдение), като всеки влиза в етера без водач. За мен това беше предприятие рисковано, ала необходимо, за да докажем точността и валидността на продукта от наблюдението. От тримата само аз бях на РДН; Мел и Лин последователно използваха

292

координатното наблюдение, така че въздействието бе минимално. Също така искахме да проведем соло мисии и за да изключим предварително, поне отчасти, съмнението, че сме си съдействали или споделяли резултатите. Ако работехме в отделни стаи и само си сравняхме скиците и данните в присъствието на трети лица, нас сигурно пак щяха да ни обвинят, че си съдействаме - скептиците си остават скептици, независимо от всичко, — но един честен зрител щеше да види, че не фалшифицираме данните. В 9.30 сутринта Мел, Лин и аз влязохме в отделни стаи за разпит и се подготвихме за мисиите си. За изискванията на дистанционното наблюдение стаите бяха спартански обзаведени: осветлението не можеше да се коригира и трябваше да работим от малки метални бюра и метални сгъваеми столове. Във всяка стая имаше голямо огледало за двустранно виждане, иззад което лейтенант Бауърман и всеки друг, когото той избереше, можеха да ни наблюдават, докато работим. Сигурен съм, че са гледали повече от любопитство, отколкото по други причини - нашата достоверност не страдаше от това, че ни наблюдаваха (може би, ако повече ни бяха на�