Въведение в рефлексивната антропология 9545870028 [PDF]

Zitiervorschau

ПИЕР БУРДИЙО И ЛОИК Ж.Д. ВАКАН

КРИТИЧЕСКА ТЕОРИЯ

ВЪВЕДЕНИЕ В РЕФЛЕКСИВНАТА АНТРОПОЛОГИЯ

*

Издателска къща „Критика и Хуманизъм" разбира критическата теория в по-широк от общоприетия смисъл. Като признава валидността на разултатите на Франкфуртската школа за късния капитализъм до края на 60-те години на нашия век, „Критика и Хуманизъм" се ръководи от убеждението, че бъдещето на критическата теория е свързано преди всичко с критичния прочит на откритията на мислители като Фуко и Тофлър, Бодрийяр и Файерабенд, Бурдийо и Лиотар, а не с линията на Хабермас и неговите ученици. Израз на тези убеждения е и решението серия „Критическа теория" да започне с излязлото в началото на миналата година на френски „Въведение в рефлексивната антропология" на Пиер Бурдийо. Френското заглавие на книгата е „Отговори“ и само подзаглавието доуточнява: „За една рефлексивна антропология". Избягвайки в българския превод това неуместно за нашия контекст заглавие, ние не избегнахме (а и не искахме да избегнем) хитростта на превода: непредвидения от автора контекст дава възможност да се погледне „зад гърба" на текста, да се задават нови въпроси там, където авторът е искал преди всичко да отговаряХитростта на превода ни „захвърля" в зона, в която текстовете са по-уязвими, но в замяна на това дават възможност за по - продуктивен прочит - зоната на съблазнителната смътност на смисъла, без която диалогът между културите е невъзможен.

12

-,

N _______ \ р

I \:\>

СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР от Лоик Ж.Д. Вакан ВЪВЕДЕНИЕ от Лоик Ж.Д. Вакан

........................................ 4 ............................................ 5

Първа глава

Целите на рефлексивната социология 1. Социологията като социоанализа ................................... 31 2. Логиката на п о л е т а т а ......................................................... 52 3. Хабитус, illusio и рационалност .......................................68 4. Символното насилие .........................................................87 5. За една Realpolitik на р а з у м а ............................................ 113 6. Обективиране на обективиращия субект ...................... 132 Втора глава

Практиката на рефлексивната антропология ( Семинар в Париж ) 1. Предаване на з а н а я т ............................................ ... . . 143 2. Да мислим релационно ....................................................148 3. Радикално съмнение ....................................................... 157 4. „Double bind“ и обръщане . . . . ■............................. 165 5. Участвуващо обективиране ............................................ 171 БЕЛЕЖКИ от Лоик Ж.Д. Вакан ............................................ 177 ТРУДОВЕ НА ПИЕР Б У Р Д И Й О ............................................ 186 ОБЩА БИБЛИОГРАФИЯ ....................................................... 194

ПРЕДГОВОР

За отправна точка на тази книга послужи WORKSHОР (работна група - б. пр.) върху творчеството на Пиер Бурдийо, организирана от студенти от Чикаго през зимата на 1987, под ръководството на Лоик Вакан. На въпросите и възраженията, възникнали по време на тази работа, Пиер Бурдийо се помъчи да отговори в един семинар. И г­ рата на въпроси и отговори продължи и след това, в различни разговори между Лоик Вакан и Пиер Бурдийо, състояли се в Париж или в Чикаго. Лоик Вакан подготви текста, прибави бележките, необходими за разбирането на съчинение, родило се от устно общуване, уточни биб­ лиографията и преведе от английски първата част. Втората част е препис, обзор на семинар, състоял се в Париж, във Висшето училище по социални науки, през октомври 1987. Лоик Ж . Д . Вакан

4

Лоик Ж. Д. Вакан

ВЪВЕДЕНИЕ

Обширните изследвания, извършени от Пиер Бурдийо през пое-1 ледните три десетилетия, се утвърдиха като едни от най-творческите и плодотворни постижения на социологическата теория и практика след войната. След дълъг инкубационен период, влиянието на Бур­ дийо бързо нарастна и се разпростря последователно както върху отделните научни дисциплини, от антропологията и социологията на образованието до историята, лингвистиката, политическата наука, философията, естетиката и литературните изследвания, така и върху европейските страни на Запад- и на Изток, върху Скандинавия, Ла­ тинска Америка, Азия и САЩ. Поради дълбокото незачитане на дисциплинарните граници, пора­ ди учудващо разнообразната гама от области на специализирани про­ учвания, които обхваща (от изследване на селяните, изкуството, безработицата, училището, научното и литературно право до анализ на родството, класите, религията, политиката, спорта, езика, жили­ щето, интелектуалците и държавата) и поради способността му да съчетава широк регистър от социологически стилове - от детайлното етнографско описание до най-абстрактните теоретични и философски аргументи, минавайки през статистическите модели, почти енцикло­ педичното творчество на Бурдийо представлява разностранно пре­ дизвикателство към съвременните разграничения и към приетите в социалната наука начини на мислене. Най-стъписващо в това творчество обаче е, че то с настойчивост се захваща да трансцендира множество дълготрайни'^нтиномии, които минират отвътре социалната наука: в случая, непреодолимия наглед антагонизъм между субективисткия и обективисткия начин на познание, разделянето на символното от материалното посредством анализа и накрая, трайния развод между теорията и емпиричното изследване. За да извърши това, Пиер Бурдийо е трябвало да се отърве от две други дихотомии, наскоро появили се на теоретичната сцена (за структура­ та и агента, от една страна, и за микро- и макро- анализа, от друга) като изработи съвкупност от методологически понятия и подходи, способни да стопят тези различия. Глух за съблазните на интелекту­ алния свят, Бурдийо не е преставал да утвърждава възможността за една единна икономика на практиките, и по-специално на Символната власт, способна да спои феноменологичния и структурния подход в един цялостен, епистемологически кохерентен и с универсална ва­ лидност изследователски подход: за антропология, в кантовия сми­ 5

съл на думата, но антропология, различаваща се по това, че обхваща експлицитно дейностите на самия анализатор. Парадоксално е обаче, че този едновременно тъй обхватен и тъй систематичен труд често е бил схващан, разбиран и усвояван на части и на парчета. Ако някои от изкованите от него понятия, като напри­ мер, културен капитал, са били широко и понякога твърде изобрета­ телно използувани от американските специалисти, то Бурдийо като цяло остава непознат и устройството и цялостната логика на него­ вото творчество срещат голямо неразбиране. За това свидетелствуват както учудващото разнообразие от интерпретации, от взаимноизключващи се критики и противоречиви реакции, които това творчество повдигна, така и фрагментирането и осакатяването, съпътствуващи неговото пренасяне отвъд Атлантика. По-просто казано, усвояването на работите на Бурдийо в Америка се е съсредоточавало досега в три главни центъра, като всеки от тях се образува около една от неговите главни книги: специалистите в областта на образованието се съсре­ доточават върху „ВЪЗПРОИЗВОДСТВОТО: ЕЛЕМЕНТИ ЗА ЕДНА ТЕОРИЯ НА ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА“, антрополозите върху алжирските му етноописания и върху изложението на теорията за хабитуса и символния капитал, представени в ЩРИХИ КЪМ ЕД­ НА ТЕОРИЯ НА ПРАКТИКАТА, докато социолозите на културата, на естетиката и на класите превръщат „ДИСТИНКЦИЯТА. СОЦИ­ АЛНА КРИТИКА НА СЪЖДЕНИЕТО“ в своя обединителна точка. Всяка група пренебрегва другите и малцина са тези, които са съзряли органичните, теоретични и емпирични граници, съединяващи изслед­ ванията на Бурдийо в тези и в много други области. Оттук следва, че въпреки обширната интерпретаторска литература, която през пос­ ледните години избуя около неговите работи, Бурдийо остава нещо като интелектуална загадка. Целта на това въведение е да очертае едно начало на отговор, нахвърляйки в едри щрихи структурата на неговата теория на познанието, на практиката и на обществото. Вместо пролегомени към основното тяло на книгата, аз си поста­ вям за задача да откроя сбито централните постулати, които прида­ ват цялостност и обща насоченост на начинанието на Бурдийо. На основата на една некартезианска онтология, отказваща се от разде­ ляне или противопоставяне на обект и субект, на цел и причина, на материалност и символна представа, Бурдийо полага усилия да трансцедира осакатяващата редукция на социологията, било до обективистка физика на материалните структури, било до конструктивистка феноменология на когнитивните форми, с помощта на един гене­ тичен структурализъм, способен да обхване и едната, и другата. И всичко това, като предлага същевременно метод, съставен от определен начин на поставяне на проблемите и от пестелива съв­ купност от понятийни инструменти и процедури, позволяващи да 6

сс изграждат обекти и да се пренася полученото знание от една изследователска област в друга. Две предварителни уговорки. Първата е, че има някакво противо­ речие, или поне - силно напрежение между работата на Бурдийо и приетия тук начин на изложение за нейното представане. Работата на Бурдийо е в непрекъснато движение, тъй като авторът подлага на проверка и се връща безспир към едно и също ядро от въпроси, обекти и географски места, а неговият рекурсивен и спираловиден начин на мислене (Хартер, Верваелк) се разгръща през аналитичното време и пространство. Обратно на това, линейната техника на изложението се стреми да замрази движението, като изкуствено синхронизира формулировки, отговарящи на различни етапи в мисленето на Бур­ дийо и на различни степени на теоретична разработеност. Въпреки че намеренията и главните насоки са били твърдо установени още от средата на шестдесетте години, творчеството му остава осеяно с хлъзгавини, завои и разриви, които тук в голямата си част ще бъдат сведени до минимум, тъй като на вътрешния динамизъм на неговата теоретична структура ще обърнем съвсем малко внимание. Втора уговорка: внушаването на контрасти, на паралели или на родства между Бурдийо и най-очебийните позиции в полето на анг­ лийската или американската социална наука може неволно да окура­ жи прибързания и редуциращ начин на четене, който самият опорочава внасянето на неговото творчество в англоезичната социо­ логия. Движението на интелектуални продукти през границите на националните полета винаги крие подобни рискове. Тясна е граница­ та между проясняващата аналогия и насилствената асимилация от една страна, и верността и прецизността към формата, съдържанието и генеалогията, от друга. В един най-общ план аз отдадох предпочи­ тание на първата част на алтернативата, разчитайки, че читателят ще удържа в съзнанието си факта, че значението на мисълта на Бурдийо се разкрива в реалното движение на неговата научна практика повече, отколкото в едно синхронно изложение, което един тълкувател, който и да е той, може да й даде. 1. ОТВЪД АНТИНОМИЯТА МЕЖДУ СОЦИАЛНА ФИЗИКА И СОЦИАЛНА ФЕНОМЕНОЛОГИЯ

Според Пиер Бурдийо социологията има за задача да извади наяве най-дълбоко заровените структури на отделните социални светове, ко­ ито изграждат социалния свят, а така също и механизмите, които целят да осигурат неговото възпроизводство или преобразуване. Социалният свят има тази особеност, че образуващите го структури водят, ако може така да се каже, двоен живот. Те съществуват два пъти, един иът в „обективността от първи ред“ дадена чрез разпределението на 7

материалните ресурси и на средствата за присвояване на блага и на редки социални ценности (видове капитал, на езика на Бурдийо) и втори път, в „обективността от втори ред“, под формата на ментални и телесни схеми, които функционират като символна матрица на практическите дейности, поведения, мисли, чувства и съждения на социалните агенти. Социалните факти са така също и обекти на поз­ нание в самата реалност, тъй като човешките същества придават значение на света, който ги създава. Следователно, една наука за обществото трябва задължително да си служи с двоен прочит, или, за да бъдем по-точни, тя трябва да създаде игра с двуфокусни ана­ литични очила, наслагващи епистемичните качества на всеки един от тези прочити и избягващи пороците и на двата. Първият прочит разглежда обществото по подобие на социална физика, т.е. като обективна, улавяна отвън структура, чиито разчле­ нения могат да бъдат наблюдавани материално, да бъдат измервани и картографирани. Силата на тази обективистка или структуралистка гледна точка (чиято парадигма е дадена от Дюркейм в „САМОУБИЙСТВОТО“ и която в момента когато Бурдийо нахвър­ ля първите очертания на своята теория е представена във Франция най-вече от сосюровата лингвистика и от структурализма на ЛевиСтрос) се състои в това, че тя разрушава „илюзията за прозрачността на социалния свят“. Разривът с общоприетите възприятия позволява на Бурдийо да извади на повърхността „определените отношения“, в които мъжете и жените задължително влизат „за да произвеждат своето социално съществуване“ (Маркс). Въоръжен с инструментите на статистиката, на етнографското описание и на формалното моде­ лиране, външният наблюдател може да реконструира „неписания начин на разграничение, съобразно който се организират действията на агентите, всеки от които си въобразява, че импровизира своя собствена мелодия“ (Bourdieu 1980j, р.89) и да определи обективните закономерности, на които те се подчиняват. Главната опасност на обективистката гледна точка е, че тъй като не обяснява принципа на пораждането на тези закономерности, тя се хлъзга от модела към реалността, отива към овщняване на структу­ рите, които изгражда, разглеждайки ги като самостоятелни същнос­ ти, дарени със способността да действуват по подобие на историческите агенти. Неспособен да схване практиката другояче освен негативно, като просто изпълнение на модела, конструиран от анализатора, обективизмът в края на краищата проектира върху мис­ ленето на агентите един (схоластичен) възглед за тяхната практика, до която, колкото и да е парадоксално, той не може да достигне, тъкмо защото предварително методично е отстранил от нея опита, който имат нейните агенти. Така, тази гледна точка разрушава част от реалността, която обективизмът има претенциите да улавя в са­ мото движение, с което я улавя. Доведен до крайност, обективизмът не може да произведе нищо повече от ерзац на субект и да обрисува 8

индивидите или групите като пасивни поддръжници на разчленяващи се механично, съобразно своя собствена логика, сили. За да избегне тази редукционистка клопка, една наука за общест­ вото трябва да признае, че светогледът и интерпретациите на аген­ тите са незаобиколима съставна част на цялостната реалност на социалния свят. Наистина, обществото има обективна структура, но не по-малко вярно е и това, че тя е изградена, според прочутите думи на Шопенхауер, и от „представа и воля“. Индивидите имат практи­ ческо познание за света и влагат това практическо познание в своите ежедневни дейности. Субективистката или „конструктивистка“ гледна точка (изразена под една драстична форма от Сартр в „БИТИЕТО И НИЩОТО” и защитавана днес от етнометодологията в нейния културалистки ва­ риант и по рационалистичен начин - от теорията за рационалния избор), се свързва с тази обективност от втори ред. Обратно на структуралисткия обективизъм, тя утвърждава, че социалната реалност е едно „възможно и продължително изпълнение“ на компетентни со­ циални актори, които непрекъснато изграждат своя социален свят чрез „орг анизираните практики на всекидневния живот“ (Гарфинкел). През очилата на тази социална феноменология обществото изглежда като продукт на съзнателни решения, действия и постъпки на съзна­ телните индивиди, на които светът е даден едновременно като познат и значещ. Нейният принос се състои в това, че тя признава приноса, който обикновеното знание и практическата компетентност внасят в непрекъснатото производство на обществото; тя предоставя почетно място на агента и на „социално приетата система от типизации и уместност“, чрез които индивидите, както каза Шютц, изпълват със смисъл своя „жизнен свят“. Но една такава феноменология на социалния живот страда, според Бурдийо, поне от два големи недостатъка. Първо, схващайки соци­ алните структури като продукт от простото натрупване на индиви­ дуални класификационни стратегии и действия, този вид социален маргинализъм не позволява да се създаде предства за тяхната устой­ чивост, както и за обективните конфигурации, които тези ртратегии утвърждават или предизвкиват. Освен това, тя не може да обясни защо и според какъв принцип се извършва самата работа по произ­ водството на действителността. Ако в противовес на някои механистични възгледи за дейността е добре да се припомня, че социалните агенти изграждат социалната реалност индивидуално, но също и ко­ лективно, то не трябва да забравяме (както някои интеракционисти или етнометодолози) и това, че тези агенти не са изградили катего­ риите, които употребяват в съответната конституираща работа. (Bourdieu, 1989 d, р. 47). Една цялостна наука за обществото трябва да се освободи еднов­ ременно и от механичния структурализъм, който отстранява индиви­ дите, и от телеологичния индивидуализъм, който ги допуска 9

I

( единствено под осакатената форма на „oversocialized cultural dope“, или на повече или по-малко усложнени въплъщения на homo economicus. Обективизъм и субективизъм, механизъм и финализъм, структурна необходимост и индивидуално действие - толкова много фалшиви антиномии: всеки термин от тези враждебни двойки усилва другите и всички допринасят за замъгляването на антропологичната истина за човешката практика. За да се превъзмогнат тези дуалности, Бурдийо преобразува „world hipotesis“ (хипотезите за света - Б.пр.) на тези две антагонистични наглед парадигми в моменти на една форма на анализ, целяща да улови вътрешно присъщата на социалния свят двойна реалност. Социалната праксеология, която произтича оттук, удържа заедно структуралистки и конструктивистки подход. В един първи порив той отстранява обикновените представи, за да конструира обективните структури (пространство на позиции) и раз­ пределението на социално действуващите ресурси, които определят тегнещите над взаимодействията и представите външни принуди. В един втори порив, той въвежда отново непосредствения опит на аген­ тите по начин, който обяснява категориите на възприемането и на оценяването (диспозиции), структуриращи отвътре техните действия и представи (заемане на позиции). Трябва да се подчертае, че макар и двата момента на анализа да са необходими, то те не са равнос­ тойни: епистемологическото преимущество е на обективния разрив пред субективното разбиране. Приложението на първия дюркеймов принцип на „социологическия метод“, в случая - систематичното отхвърляне на понятието (pre-conceptions), трябва да бъде преди ана­ лиза на практическото схващане на света от субективна гледна точка. Това е така, тъй като самата гледна точка на агентите се изменя систематично в зависимост от мястото, което те заемат в обектив­ ното социално пространство (Bourdieu, 1979а, 1987с).

2. БОРБА НА КЛАСИФИКАЦИИ И ДИАЛЕКТИКА НА МЕНТАЛНИТЕ И СОЦИАЛНИТЕ СТРУКТУРИ

Една истинска наука за човешката практика не може обаче да се задоволи с наслагването на феноменологията над социалната топо­ логия. Тя трябва, също така, да извади на бял свят схемите на възп­ риемане и оценяване, които хората въвеждат във всекидневния си живот. Откъде идват тези схеми (дефиниране на ситуацията, типиза­ ции, интерпретационни процедури) и какво е отношението им към външните за обществото структури? Тук срещаме втората основопо­

10

j

i

лагаща хипотеза, на която се опира социологията на Бурдийо: същес­ твува съответствие между социалната структура и менталните структури, между обективните разделения на социалния свят, осо­ бено между висшестоящи и низшестоящи* в отделните полета и прин­ ципите на възприемане и разграничение, които агентите прилагат към тях. Ще трябва да признаем, че точно в това се състои преформулирането и обобщванаето на плодотворната идея, предложена през 1903г. от Дюркейм и Мое (1963) в тяхното класическо изследване „НЯКОИ ПЪРВОБИТНИ ФОРМИ НА КЛАСИФИКАЦИЯ“, според което когнитивните системи, действуващи в примитивните общества произлизат от техните социални системи; категориите на разсъдъка, които колективните представи предполагат, се организират съобраз­ но социалната структура на групата. Бурдийо разпростира тази дюркеймова теза за „социо-центризма“ на мисловните системи в четири посоки. Първо, той доказва, че съответствието между когнитивните и социалните структури, което се наблюдава в докапиталистическите общности, съществува също и в развитите общества, чиято хомология е произведена именно от функционирането на образователната система. Второ, там, където анализът на Дюркейм и Мое грешеше поради отсъствието на устойчив причинен механизъм в социалното определяне на класификациите, Бурдийо предлага социалните разг­ раничения и менталните схеми да се разглеждат като структурно хомологични, тъй като са генетично свързани; като вторите са резул­ тат от въплъщаването на първите. Повтарящото се пребиваване в едни и същи социални условия отпечатва у индивидите съвкупност от трайни и преносими диспозиции (интериоризация на необходи­ мостта на тяхното социално обкръжение), вписвайки във вътрешност­ та на организма структурираната инерция и принудите на външната реалност. Ако структурите на обективността от втори ред (хабитус) са въплътен вариант на структурите на обективността от първи ред, то тогава анализът на обективните структури намира своето логично продължение в анализа на субективните диспозиции, като по този начин изчезва общоустановяваната фалшива антиномия между соци­ ологията и социалната психология (Bourdieu et de Saint-Martin, 1982:47). Една адекватна наука за обществото трябва, следователно, да приеме едновременно и обективните регулярности, и процеса на интериоризация на обективността, според който се конституират надиндивидуалните и безсъзнателни принципи на разграничение, които хората използват в своите практики. Трето, Бурдийо издига идеята, че съответствието между социални и ментални структури има политически функции. Символните системи не са просто познавателни инструменти; те са също така и ИНСТРУ­ МЕНТИ НА ГОСПОДСТВО (идеологии, в лексиката на Маркс и теоМного често използувана категориална двойка от нео-марксисткия език па Бурдийо (наред с „борба“, „символна революция“, „символен капитал“. „Dominants et domines“ сме превеждали и като „висшестоящи и низшестоящи“ и като „господстващи и подчинени“ (б. ред.).

11

дицеи, в тази на Вебер). В качеството си на оператори за когнитивна интеграция, те придвижват с логиката си даже социалната интегра­ ция от случаен порядък: „Ясен е решителният принос, който има за запазването на социалния ред оркестрацията на категориите за въз­ приятие на социалния свят, пригодени към разграниченията на уста­ новения ред (и оттук, към интересите на тези, които господствуват в него), и общи за всички структурирани съобразно тези структури умове, а следователно и налагащи се с цялата видимост на обектив­ ната необходимост) (...)“• (Bourdieu, 1979: 549, също 1971 с). Социално конституираните класификационни* схеми, посредством които ние ак­ тивно изграждаме обществото, целят да представят структурите, от които са произлезли, като естествени и необходими дадености, а не като исторически случайни продукти на дадено силово отношение между групите (класи, етноси или полове). Но ако сме съгласни, че символните системи са социални продукти, които произвеждат света, че те не се задоволяват да отразяват социалните отношения, а допринасят за КОН­ СТИТУИРАНЕТО им, задължени сме да допуснем и това, че е въз­ можно, в известни граници, да се преобразува света, като се преобразува представата за него (Bourdieu, 1980h, 1981b). Следва - това е четвъртият разрив на Бурдийо с дюркеймовата проблематика - че системите за класиране са ЗАЛОГ В БОРБИ, противопоставящи индивидите и групите в рутинните взаимодейст­ вия на всекидневния живот, а също и в индивидуалните и колективни битки, които се развихрят в полето на политиката и на културното производство (Bourdieu et Boltanski, 1981:149). Така Бурдийо обога­ тява структурния анализ на Дюркейм с една ГЕНЕТИЧНА И ПО­ ЛИТИЧЕСКА социология на формирането, подбора и налагането на системите на класиране. Социалните и когнитивните структури са рекурсивно и структурно свързани и съществуващато между тях съ­ ответствие предоставя една от най-устойчивите гаранции за социално господство. Класите и другите антагонистични социални обединения са непрестанно обхванати от борба, целяща да наложи най-съответстващото на техните особени интереси определение на света. Соци­ ологията на познанието или на културните форми е ЕО IPSO политическа социология, т.е. социология на символната власт. Всъщ­ ност, цялостното творчество на Бурдийо може да се интерпретира като материалистична антропология на специфичния принос, който различните форми на символно насилие имат за възпроизводството и преобразуването на структурите на господство.

*

В отделните случаи „classements“ (б. пр.).

Бурдийо употребява две понятия „classification“ и

12

3. МЕТОДОЛОГИЧЕСКИЯТ РЕЛАЦИОННИ.М

В противоположност на всички форми на методологически мони­ зъм, които се стремят да утвърждават онтологическия приоритет на структурата ИЛИ на агента, на системата ИЛИ на актора, на колек­ тивното ИЛИ на индивидуалното, Бурдийо провъзгласява примата на отношенията. Според него, тези дуалистични алтернативи отразя­ ват схващането на здравия разум за социалната реалност, схващане, от което социологията трябва да се освободи. То е вписано в самия език, който използуваме и който може да изразява по-добре нещата, отколкото отношенията; по-добре състоянията, отколкото процесите (Bourdieu, 1982а : 35). Този стремеж на езика да благоприятствува субстанциалността в ущърб на отношенията, се засилва от непрекъснатата конкуренция, която социолозите срещат в лицето на другите специа­ листи по представяне на социалния свят, и особено от страна на поли­ тиците и работещите в медиите, тясно свързани с едно такова обикновено мислене. Противоположността между индивида и общест­ вото и нейната принципна обвързаност с антиномията между индиви­ дуализма и структурализма, е едно от тези „ендоксични положения“, които вредят на социологията, тъй като постоянно пораждат полити­ чески и социални опозиции (Bourdieu 1989e). Социалната наука не е изправена пред избор между тези два полюса, тъй като онова, което прави социалната реалност - хабитусът и структурата, и пресичането на двете като история, се намира в отношенията. Така Бурдийо изп­ равя един до друг методологическия индивидуализъм и холизма, както и тяхното фалшиво преодоляване в „методологическия ситуационализъм“. Релационната гледна точка, образуваща сърцеви­ ната на неговия социологически възглед не е новост. Тя е съставна част на продължителна структуралистка полиморфна традиция, дос­ тигаща зрелост в следвоенните години с работите на Пиаже, Якобсон, Леви-Строс и Бродел и за която може да се покаже, че наред с Мъртън, възхождало Маркс и Дюркейм. Може би най-кратко и ясно тя е изразена в „Grundrisse“ (Ръкописите - б. пр.) на Карл Маркс: „Обществото не се състои от индивиди, то изразява сумата от връз­ ките и отношенията, в които тези индивиди се намират“. Това, което е свойствено за Бурдийо, е методическата строгост, с която развива един такъв възглед и с която удостоверява тъкмо факта, че двете основни понятия - хабитус и поле, обозначават ядра от отношения. Полето се състои от съвкупност от вписани в някои форми на власт (или на капитал) обективни исторически отношения между_позициите, докато хабитусът приема формата на съвкупност от исторически „вложени“ в индивидуалните тела отношения, под формата на ментални и телесни схеми на възприятие, оценка и действие. Също както Филип Абрамс, Майкъл Ман и Чарлз Тили, Бурдийо взривява кухото понятие „общество“, което замества с понятията „поле и „социално пространство“. Според него, едно диференцирано 13

общество не образува монолитна цялост, обединена от систематични функции, обща култура, взаимнопресичащи се конфликти или общ авторитет, а представлява съвкупност от сравнително автономни сфери на игра, които не биха могли да бъдат сведени до една един­ ствена социетална логика, било то до тази на капитализма, на модерността или на пост-модерността. По примера на Lebensordnungen на Вебер, на тези „жизнени редове“ (икономически, политически, религиозен, естетически и интелектуален), на които социалният жи­ вот се разделя в епохата на съвременния капитализъм, всяко поле предписва свои ценности и притежава собствени принципи на регу­ лация. Тези принципи определят границите на едно социално струк­ турирано пространство, в което агентите влизат в борба в зависимост от позицията, която заемат в това пространство, с цел, или да запазят, или да изменят нейните граници и конфигурация. Две са съществените свойства на тази сбита дефиниция. Първо, полето, подобно на маг­ нитното поле, представлява структурирана от обективни сили система, релационна конфигурация, снабдена със специфична гравитация, която то е способно да наложи на всички обекти и агенти, проникващи в него. Като призма, всяко поле пречупва външните сили в зависимост от своята вътрешна структура. И ефектите, породени във вътреш­ ността на полетата не са нито проста сума от анархични действия, нито общ резултат от предварително обмислен план: именно структурата на играта, а не обикновеният ефект от механичната агрегация е в основата на трансцедентността, която разкриват слу­ чаите на обръщане на целите. Всяко поле е също така и пространство на конфликти и конкуренция, като аналогията тук е с бойно поле, където участниците си съперничат с цел да установят монопол върху специфичния действащ тук вид капитал : културният авторитет в художественото поле, научният авторитет в научното поле, духовническият авторитет в религиозното- поле и т.н. и властта да се уста­ новява йерархия и „норма на обръщане“ между различните форми на авторитет в полето на властта. В течение на тези борби формата и самите разделения на полето стават централен залог, така че изменяйки разпределението и отно­ сителното тегло на формите на капитала се изменя и структурата на полето. Което, от своя страна, придава на всяко поле исторически динамизъм и гъвкавост, убягващи на строгия детерминизъм на кла­ сическия структурализъм. Например, в своето изследване върху при­ лагането на жилищната политика на френската държава през 70-те години, Бурдийо (Bourdieu, 1990b : 89) показва, че не „бюрократич­ ната игра“, т.е извънредно строгата организационна логика на пуб­ личните бюрокрации обуславя значителната зона на несигурност и на стратегически взаимодействия. И набляга върху факта, че всяко поле се представя като структура на вероятности, на възнаграждения, на печалби, на придобивки и санкции, неизменно включващи известна доза неопределеност. 14

Как става така, че социалният живот е тъй постоянен и тъй пред­ видим? Ако външните структури не затрудняват механично дейност­ та, какво й придава нейната форма {pattern) ? Понятието хабитус ни дава част от отговора. Хабитусът е структуриращ механизъм, който действува вътре в агентите, въпреки че собствено казано не е нито строго индивидуален, нито пък единствено той определя поведения­ та. Според Бурдийо, хабитусът е генериращият стратегиите принцип, който позволява на агентите да сравняват една с друга съвсем раз­ лични ситуации. Продукт от интериоризацията на външните струк­ тури, хабитусът реагира на изискванията на полето по твърде кохерентен и систематичен начин. В качеството си на колективното, индивидуализирано по пътя на въплъщаването, или на биологичния индивид,„колективизиран“ посредством социализацията, хабитусът е понятие близко до „намерението за действие“ на Сърл или на „дълбочинната структура“ на Чомски, с уточнението, че макар и да не е антропологичен инвариант, тази дълбочинна структура е исторически образувана генерираща матрица, институционално вкоренена и сле­ дователно, социално променяща се (е.g. Bourdieu, 1989b). Хабитусът е оператор на рационалност, но на една практическа рационалност, свойствена на дадена историческа система от социални отношения и следователно, трансцедентна спрямо индивида. Стратегиите, които той „ръководи ‘ са систематични и същевременно ad hoc в степента, в която те са „задействувани“ от срещата с едно особено поле. Ха­ битусът е съзидател, творец, но в границите на своите структури. Двете понятия „хабитус“ и „поле“ са релационни също и в смисъл, че функционират пълноценно само в отношение едно към друго. По­ лето не е просто мъртва структура, система от „празни места“, както в алтюсеровия марксизъм, а игрово пространство, съществуващо ка­ то такова само в степента, в която съществуват и участвуващите в него играчи, които вярват в предлаганите от него възнаграждения и активно ги преследват. Оттук следва, че адекватната теория на по­ лето изисква по необходимост теория на социалните агенти. Има действие и история, т.е. действия, стремящи се към запазване или преобразуване на структурите, тъй като не просто има какви да е агенти, а такива, които са действуващи и ефективни само защото не са сведени до това, което обикновено се влага в понятието „индивид“ и които, като социализирани организми са снабдени със съвкупност от диспозиции, включващи едновременно стремежа и способността да влезнат в играта и да я играят (Bourdieu, 1989d : 59). Обратно, теорията за хабитуса остава непълна поради отсъствието на понятие за структура, което отстъпва място на организираната импровизация на агентите. За да се разбере точно в какво се състои това социално изкуство на импровизацията е необходимо да се обърнем към соци­ алната онтология на Бурдийо. 15

4. СМЪТНАТА ЛОГИКА НА ПРАКТИЧЕСКИЯ УСЕТ

Философията на действието на Пиер Бурдийо е монистична с това, че се отказва от установяването на точно определена разграничителна линия между външното и вътрешното, между съзнателното и безсъз­ нателното, между телесното и речевото. Тя се стреми да улови интенционалността без интенция, дорефлексивното и под-съзнателно управление на собствения им социален свят, което индивдите при­ добиват в следствие на трайната си потопеност вътре в него (поради тази причина Бурдийо проявява толкова голям теоретичен интерес към спорта (Bourdieu, 1988i) и което определя собствено човешката социална практика. Заемайки избирателно от феноменологиите на Хусерл, Хайдегер и Мерло-Понти, също както и от късната филосо­ фия на Витгенщайн, Бурдийо отхвърля дуалностите - между тяло и дух, разбиране и сетивност, субект и обект, в себе си и за себе си — на картезианската социална онтология. Той се опира предимно на скъпата на Мерло-Понти идея за вътрешноприсъщата телесност на пред-обективни)! контакт между обект и суоект и то по такъв начин, че възстановява тялото като извор на практическа интенционалност, като основа на едно интерсубективно значение, вкоренено В предобективното равнище на опита. Тази структурна социология, включ­ ваща феноменология на „пред-предикатната цялост на света и на нашия живот“, както казва Мерло-Понти, разглежда социализирано­ то тяло не като обект, а като вместилище на пораждаща и творческа способност за разбиране, като активен поддръжник на дадена форма на „кинетично знание“, притежаващо структурираща власт. Отноше­ нието между социалния агент и света не е отношението между субект (или съзнание) и обект, а отношение с „онтологично съучастничество“ (или с взаимно „притежаване“ (1989d : 10) между хабитуса като социално конституиран принцип за възприемане и оценка и определящия го свят. Практическият усет изразява този социален усет, който ни ръководи преди даже да сме положили обек­ тите като такива. Той изгражда света като значещ, антиципирайки спонтанно неговите вътрешни тенденции, по примера на притежава­ щия общ поглед върху играта играч, който в разгара на най-трескавата битка, с моментната си интуиция за движенията на своите противници и своите партньори, действа и въздейства спонтанно, без да използува отдалечаването и съзнателното пресмятане. Практичес­ кият усет ПРЕД-ПОЗНАВА; той чете в сегашното състояние възмож­ ните бъдещи състояния, чийто носител е полето. Тъй като миналото, сегашното и бъдещето се съпоставят и се проникват взаимно в хаби­ туса. Хабитусът може да бъде разбран като потенциална, „утаена ситуация“, поместена възможно най-дълбоко в тялото и очакваща да бъде отново задействувана. Понятията хабитус и поле позволяват на Бурдийо да се освободи от фалшивия проблем за личната спонтанност и социалната принуда, 16

за свободата и необходимостта, за избора и задължението и да отс­ трани с едно и също движение общите алтернативи на индивидуал­ ното и структурата, на микро (Блумер, Колеман) и макро анализ (Блау), които носят със себе си поляризирана и дуалистична социална онтология. „Няма никаква необходимост да се избира между струк­ тура и агент, между полето, което създава значение и ценността на свойствата, обективирани в нещата или въплътени в личностите и агентите, играещи със своите свойства в пространството на така определената игра“ (Bourdieu, 1989d : 448). По същия начин, по който отстранява спора между микро-рационалността и макро-функционализма, Бурдийо отхвърля и алтернативата между подчинението и съпротивлението, традиционно определяла въп­ роса за низшестоящите култури. В неговите очи тази алтернатива ни пречи да мислим адекватно практиките и ситуациите, чието определе­ ние твърде често става именно чрез тяхната вътрешно двойна и тройна природа. Бурдийо обаче не се задоволява с това да извади на бял свят приноса, който низшестоящите имат за своето собствено отстраня­ ване. той предлага анализ на тяхната колизия, избягващ наивния психологизъм или есенциализма на „доброволната сервилност“ на Боеций. Ако е добре да се припомни, че низшестоящите съдействуват винаги за своето собствено подчиняване, необходимо е в същия този ракурс да се напомни и факта, че диспозициите, които ги подтикват към това съучастничество са също въплътен ефект на подчинението (Bourdieu, 1989d : 12). Така подчинението на работниците, на жените и на расовите малцинства в голяма част от случаите не е никаква съзнателна и несвободна отстъпка пред грубата сила на ръководите­ лите, мъжете или белите. Неговият генезис е в несъзнателното съ­ ответствие между техния хабитус и полето, в което действуват. То се разполага на дъното на социализираното тяло; то е, за да кажем всичко, израз на „соматизацията на социалните отношения на господство“ (Bourdieu, 1990c). Оттук нататък би трябвало да е ясно, че тези, които четат иконо­ миката на практиките на Бурдийо като обща теория на икономичес­ кия детерминизъм (e.g. Jenkins, 1982; Honneth, 1986; Caille,1987; Miller, 1989), или още по-зле, като вариант на дейностната теория, на теорията за рационалния избор, са жертви на двойна интерпретационна грешка. Първа грешка: те въвеждат в понятието за стратегия идеите за намерението и за съзнателната цел, преобразувайки така една дейност, съзвучна с определени интереси в рационално организирано и специално насочено към ясно уловими цели, поведение. Втора грешка: те ограничават историческата изменчивост на понятието интерес, свеж­ дайки я до неизменен стремеж за преследване на икономическа или материална изгода. Тази двойна редукция, интенционалистка и утилитристка, замъглява парадоксалното аналитично движение, което Бурдийо извършва посредством концептуалната триада хабитус - капитал - по17

ле, състояща се именно в разширяването на сферата на интереса и редуциране на сферата на полезността и на съзнанието. Бурдийо не престава да повтаря, че неговата икономика на прак­ тиката не е нито интенционалистка, нито утилитаристка. Както то­ ку-що видяхме, той яростно се противопоставя на финализма на философиите на съзнанието, разполагащи двигателя на действието във волунтаристките индивидуални избори. С понятието „стратегия той се позовава не на интенционалсткото и планирано предварително преследване на пресметнати цели, а на активното разгръщане на обективно насочени „линии“, които се подчиняват на регулярности и образуват кохерентни и социално разбираеми конфигурации, въп­ реки че не следват никакво съзнателно правило, нито пък са насочени към предварително обмислени цели, положени като такива от даден стратег. Неговата употреба на понятието „интерес“ - понятие, което той все по-често замества с illusio и напоследък - с libido отговаря на две цели: първо, да скъса с удобния възглед за социалната дейност, който се залавя за изкуствената граница между инструментално и •експресивно или нормативно действие и така отказва да признае различните форми на нематериални печалби, които ръководят изг­ леждащите „незаинтересувани“ агенти. Второ, да внуши идеята, че хората са изтръгнати от състояние на без-различие чрез изпратени от едни или други полета стимули. Тъй като всяко поле изпълва праз­ ната бутилка на интерса с различно вино, хората не са за-грижени от някои бъдещи резултати, вписани в сегашното, които те улавят само в степента, в която техният хабитус ги предразполага да виждат и преследват. И бъдещата, в зависимост от които те се насочват, могат да бъдат напълно незаинтересовани в общоприетия смисъл на дума­ та така че в полето на културно производство се вижда този „обърнат икономически свят“ (Bourdieu, 1983c, 1971d), в който действията, целящи материална печалба, систематично се обезценяват и се оце­ няват отрицателно.

5 СРЕЩУ ТЕОРИЦИЗМА И МЕТОДОЛОГИЗМА: ЕДНА ЦЯЛОСТНА СОЦИАЛНА НАУКА

От тази релационна и антикартезианска концепция за обекта и, следва, че социологията трябва да бъде цялостна наука. Тя трябва да изгради „тотални социални факти“ (Мое), способни да възстановят основното единство на човешката практика, прекосявайки осакатява­ щите граници на отделните дисциплини, на емпиричните области и на техниките на наблюдение и анализ. Това е причината, поради която Бурдийо се противопоставя на преждевременната научна специали­ зация и на работата „на трошички“, която тя предполага, хабитусът снабдява практиката със систематичност и вътрешни взаимоотно­ шения, които не се интересуват от тези разграничения; социалните 18

структури, които му съответствуват се увековечават или се преоб­ разуват едновременно и неразделно във всички свои измерения. Това е особено ясно видимо когато се изучават стратегиите на възпроиз­ водство или на промяна, които разгръщат групите с цел да поддържат или да подобряват своята позиция в една променяща се социална структура (Bourdieu et Boltanski, 1977: Bourdieu,1974а, 1978b, 1979a : 99-168). Тези стратегии образуват система sui generis, която не може да бъде схваната като такава, ако се пропусне методичното съотнасяне на областите на социалния живот, обикновено разглеждани от отделни социални науки и посредством нееднакви методологии. В случая на господствуващата класа, чието изследване е подробно из?о°*ено 13 »ДЪРЖАВНОТО БЛАГОРОДНИЧЕСТВО“ (Bourdieu, 1989d : 373-420) тези стратегии засягат раждаемостта, образованието’ икономическото инвестиране и предаването по наследство, управле­ нието на социалния капитал (чиито брачни стратегии са негов основен елемент) и накрая, стратегиите на социодицеята, които целят да легитимират господството и онази форма на кап-итала, върху която то се опира. Така става разбираемо защо Бурдийо не се доверява на двете противостоящи и при все това, допълващи се инволюционни форми - методологизма и теорицизма. МЕТОДОЛОГИЗМЪТ може да бъде определен като склонността да се разделя рефлексията върху метода от нейното ефективно използуване в научната дейност и да се разра­ ботва метода заради самия него. В „методологията“, разбрана като отделна специалност, Бурдийо вижда форма на академизъм, която, разделяйки метода от обекта, свежда проблема за теоретичната кон­ струкция на последния до техническата манипулация с емпирични показатели и наблюдения. Забравяйки, че „методологията не е нас­ тавник или опекун на учения, а винаги негов ученик“, един такъв методологически фетишизъм се обрича на ролята на спътник на пред­ варително изградени в околностите на науката обекти и така поема риска от въвеждането на научното късогледство (Bourdieu et al., 1973 . 88). Наистина, той може да се преобразува в изкуство заради изкус­ твото, или, по-лошо, в методологически империализъм, водещ до насилствено определяне на обектите чрез съществуващите анализаторски техники и наличните масиви от данни. Бурдийо критикува не техническото усложняване на методологическите инструменти, а стремежа към една нерефлектирана изтънченост, целяща да запълни празнотата, която в действителност се създава от липсата на теоре­ тичен възглед. Той открито утвърждава, че абсолютно не приема сектантското отхвърляне на този или онзи изследователски метод, (Bourdieu, 1989d : 10), водещо много изследователи до методологи­ чески монизъм или абсолютизъм. Убеден, че практическата органи­ зация и самото събиране, или за да бъдем по-точни, производството на данни са така съкровено вписани в теоретичното изграждане на обекта, че те не биха могли да бъдат сведени до технически задачи, 19

оставени на случайно наети работници, той отхвърля условната йе­ рархия на задачите, такава каквато я конституира цяла една серия от хомологични опозиции, взаимно усилващи се в движението между високото и ниското, между интелектуалния и ръчния труд, между твореца-учен и техника, натоварен с прилагането на рутинни процедури. Методологическият политеизъм, който Бурдиио проповядва и практикува, не се свежда обаче до „anything goes“ (всичко е прието, всичко е допустимо - Б. пр) на епистемологическия анархизъм (или дадаизъм) на един Файерабенд. Той по-скоро изисква палитрата от използуваните методи да бъде адекватна на разглеждания проблем и да представлява обект за рефлексия в самия миг, в който човек я разгръща, за да реши даден въпрос. Не би могло да се отдели изг­ раждането на обекта от инструментите за неговото изграждане и от тяхната критика. Така както реабилитира практическото измерение на практиката като обект на познание, така Бурдийо има амбицията да възвърне стойността и на практическата страна на теорията като продуктивна дейност на знанието. Неговите разработки широко засвидетелствуват факта, че той не се противопоставя на теоретичния труд. Това, на което се противопоставя е теоретичния труд, извърш­ ван заради самия него, или на институционализирането на теорията като отделна дискурсивна област, затворена и самодостатъчна, т.е. на това, което Кенет Бърк нарича „логология“, т.е. „думи заради думите“. Бурдийо няма нужда от една такава „самохвална теория“, скъсала всякакви връзки с реалностите и трудностите на емпиричната работа. Неговото собствено отношение към понятията е прагматично отно­ шение: той ги разглежда като „кутия с инструменти , (Витгенщайн) събрани, за да му помагат да разрешава проблеми. Но този прагма­ тизъм не прокарва пътя на един концептуален еклектизъм, защото е обрамчен и ограничен от изложените по-горе теоретични постулати и емпирични проблеми. Ако Пиер Бурдийо се показва изключително строг в критиката си на това, което нарича „теорицистична теория“, то е без съмнение защото реагира на едно интелектуално обкръжение, традиционно въз­ награждаващо философските и теоретични способности, хранейки съ­ щевременно силна съпротива срещу емпиризма (дори ако противопоставянето между теоретична Европа и емпирична Америка се дължи в наши дни повече на съчетаването на „научни стереотипи и на емпиристкото cultural lag , отколкото на обосновано сравнение). В САЩ, където „инструменталният позититизъм“ потенциално и неизменно властва от 40 години и където обмените между социо­ логията и философията са били слаби, за да не кажем несъщес-* *

Културно изоставане (англ.) - (б. ред.). 20

твуващи, теоретиците могат да изпълняват една по-положителна функция. Последните години обаче, възраждането и самостоятелното развитие на теорията (Ritzer, 1990) увеличи пропастта между чисти мислители и тези, които често с присмех наричат с израза number crunchers („трошачи на цифри“). От гледна точка на Бурдийо, разочарованията на съвременната социална теория не крият произхода си в ^ова, което Джефри Алекзандър диагностицира като „невъзможност“ да се постигне „всеоб­ щността на предпоставките“ и „многоразмерността“, а в социалното разеление на научния труд, който разделя, съединява и отново накъсва моментите на даден процес на изграждане на социологическия обект на отделни специалности, благоприятствувайки с това „смелостта без строгост на социалната философия и „строгостта без въображение“ на свръхемпиристкия позитивизъм. Следователно, не­ зависимо от антагонизма помежду им, отказът от методология и концептуалният фетишизъм намират допирна точка в органзираното бягство от усилието за обяснение на обществото и на историята, такива каквито те са. Бурдийо застъпва тезата, че всеки изследова­ телски акт е едновременно емпиричен (тъй като се среща лице в лице със света на наблюдаемите явления) и теоретичен (тъй като по не­ обходимост включва хипотези, засягащи скритата структура от от­ ношения, която наблюдението търси да улови). Дори и най-малкото емпирично действие - изборът на измерваща скала, решение за кодиране, изграждането на показател, или включването на дадена по­ зиция във въпросника - предполага съзнателни или несъзнателни теоретични избори: и най-абстрактната от концептуалните труднос­ ти, може да бъде напълно изяснена само чрез системното й съпоста­ вяне с емпиричната реалност.

6. ЗА ЕДНА ЕПИСТЕ]МИЧНА РЕФЛЕКСИВНОСТ

Ако има някаква характеристика, която да различава Бурдийо от общата картина на съвременната социална теория, това е непрестастанният му стремеж към рефлексивност. От първите му изследвания върху брачните практики на закътаното в Пиринеите селце, където е израстнал (Bourdieu, 1962а, 1962с) до наблюдението над homo academicus gallicus (Bourdieu, 1984b), Бурдийо никога не е преставал да обръща научните инструменти към самия себе си и то по начин, който не винаги е бил непосредствено забележим за някои от чита­ телите му. Анализът му на интелектуалците и в частност, на обективиращия поглед на социологията, също както и дисекцията му на езика като инструмент и залог за социална власт, включват и пред­ полагат авто- анализ на социолога като културен производител и 21

рефлексия върху социо-историческите условия на възможността за една наука за обществото. Бурдийо откроява три типа направления, способни да замъглят социологическия поглед. Първото, което е било споменавано и от други, дължи произхода си на личните координати (класа, пол или етнос) на изследователя. Това е най-очевидното направление и найпряко контролируемото със средствата на взаимната критика и на самокритиката. Второто, много по-малко забелязвано и разисквано е свързано с позицията, която анализаторът заема не в социалната структура в широкия смисъл, а в микрокосмоса на академичното поле, т.е. в обективното пространство на интелектуалните позиции, които му се предлагат в определен момент и по-широко - в полето на властта. Интелектуалисткото направление, което ни кара да схващаме света по-скоро като спектакъл, като съвкупност от значения, които трябва да бъдат интерпретирани, отколкото като конкретни проблеми, изиск­ ващи практически решения, е много по-широко и много по-опасно по своите последствия направление, отколокото тези, които са вписани в социалния произход и в позицията на анализатора в университетс­ кото поле: в действителност то води до пълното игнориране на това, което прави différencia specifica на логиката и на практиката (Bourdieu, 19800- Всеки път когато не подолжим на критика „предпоставките, заложени във факта на мисленето на света, на оттеглянето от света и от дейността в света, за да можем да ги мислим“ (Bourdieu, 1990e : 382), ние рискуваме да редуцираме практическата логика до теоре­ тичната логика. Имайки предвид, че тези предпоставки са заложени в понятията, в инструментите на анализа (генеалогия, въпросник, статистически анализ и т.н.) и в практическите операции на изслед­ ването (като рутинните техники на кодирането, процедурите по из­ чистването на данните или „хитростите“ на полевата работа), рефлексивността изисква не толкова интелектуална интроспекция, колкото постоянен социологически анализ и контрол на практиката (вж. Champagne et al. 1989). За Бурдийо, следователно, рефлексивността не предполага реф­ лексия НА субекта ВЪРХУ субекта, по примера на хегелианското selbstbewustzsein (Lash 1990 : 259) или на „егологичната перспектива“ (Шарок и Андерсън) , защитавана от етнометодологията и феноменологичната социология или от Алвин Гулднер. Тя изисква по-скоро систематично изследване на „немислените категории на мисленето, които ограничават мислимото и предопределят мисленото (Bourdieu, 1982 :10), направлявайки същевременно практическата ре­ ализация на социалното изследване. „Връщането“, което тя изисква отива далеч отвъд жизнения опит на субекта, за да обхване органи­ зационната и когнитивна структура на дисциплината. Това, което трябва да бъде подложено на изпитание и да бъде неутрализирано в самото действие по конституирането на обекта, е колективното на22

учно безсъзнателно, вписано в теориите, проблемите, категориите (особено националните) на школувания разсъдък (Bourdieu, 1990d). Оттук следва, че в крайна сметка, субект на рефлексивността трябва да бъде самото поле на социалните науки. Благодарение на диалогичността на публичния дебат и на взаим­ ната критика, работата по обективацията на обективиращия субект се извършва не само от собствения й автор, но и от всички, които заемат образуващите научното поле антагонистични и допълващи се позиции. За да бъде в състояние да произвежда и да благоприятствува рефлексивните научни хабитуси, това поле трябва всъщност да институционализира рефлексивността в механизмите на обучение, на диалог и на критично оценяване. Следователно, именно социалната организация на социалната наука, в качеството си на институция, вписана в едновременно и обективни, и ментални механизми, трябва да стане цел на преобразуващата практика. Ясно е, че Бурдийо не споделя подхранващия „текстуалната рефлексивност“ „дух на интерпретативен скептицизъм“ (Woolgar, 1988 :14); рефлексивност, защитавана от антрополозите, увлекли се през последните години по „херменевтичния процес на културната интерпретация“ „на терен“ и по създаването на реалността посредс­ твом етнографското й регистриране. Той е безжалостен критик на това, което Гиърц елегантно нарече „болестта на личния дневник“ (diary disease), тъй като истинската рефлексивност не се състои в отдаванетоpost-festum на „размишления върху полевата работа“ а ла Рабинов, а също и не изисква употребата на първо лице, за да се изтъкне ценността на емпатията, на разликата или на работата по изработването на текстове, които характеризират намесата на наб­ людателя в акта на наблюдението. По-скоро става въпрос да се „под­ чини позицията на наблюдателя на същия критичен анализ, на който е бил подложен и конструирания обект“ (Bernard, 1990 : 75) Етног­ рафът не е отделен от туземеца чрез „паяжина от вебериански значения , както би искал Рабинов (Rabinov, 1977 : 162), а чрез своето социално поведение, т.е. чрез отдалечеността си от специфичната необходимост на разглеждания свят (Bourdieu, 1980f :14). Почти натрапчивата настойчивост на Бурдийо относно необходи­ мостта от рефлексивно възвръщане не е следователно израз на нещо като епистемологично чувство за чест, а принцип, който води до различното построяване на научните обекти. Тя помага да се произ­ веждат обекти, в които отношението на анализатора към обекта не е несъзнателно проецирано и които не страдат от изменението, обус­ ловено от това, което след Джон Остин (в един разговор за преми­ наването от правилото към стратегиите, в който се разграничава от структурализма на Леви-Строс), Бурдийо нарича scholastic fallacy (схоластичен паралогизъм). Струва си да се спрем върху този пункт, 23

защото точно това обръщане на перспективата, свързано с включва­ нето в самия й център на една теория за практиката и на една теория за теоретическата практика, позволи на Бурдийо да открие логиката на практиката и същевременно го наведе на размишления върху спе­ цификата на теоретичната логика (поради емпиричните аномалии, които непрекъснато изскачаха от последната при нейното полево прилагане). Работейки върху емпиричния анализ до най-малкия де­ тайл —мрежата от всички връзки и опозиции, които образуват струк­ турата на кабилската космология, Бурдийо достигна до теоретизиране на разликата между абстрактната и практическата ло­ гика. Съответно, само защото той не е преставал да се обръща тео­ ретически към своята собствена практика като антрополог, той можа да разпознае и улови всичко онова, което я разделя от практиката на обикновените агенти, т.е. от неговата собствена, тогава когато спре да се държи като анализатор. Ако рефлексивността е извор на толкова значеща в провеждането на изследването когнитивна разлика, защо не е по-широко практику­ вана? Бурдийо смята, че истинските причини за съпротивата срещу рефлексивността са не толкова епистемологични, колкото социални. В действителност, рефлексивността поставя под въпрос свещеното чувство за индивидуалност и харизматичната представа, която имат за себе си интелектуалците, винаги склонни да се мислят за свободни от всяка социална обусловеност. За Бурдийо, рефлексивността е точ­ но това, което ни позволява да се освободим от подобни илюзии, защото ни кара да открием в сърцевината на индивидуалното —со­ циалното, в интимното —надличностното образувание и всеобщото —заровено дълбоко в частното. Така, когато той отклонява поканата да навлезе в играта на интимно изповядване, припомняйки, напротив - родовия характер на нейните най-действени социални практики (Bourdieu, 1984b), той не прави нищо повече от това да прилага към самия себе си принципа на своята социология (Bourdieu 1989d, р.449): „ в най-личното което имат хората са главно персонификации на ре­ ално или потенциално заложените в структурата на полето (или по-точно, в заеманата в полето позиции) изисквания .

7. ЕТИЧЕСКИ И ПОЛИТИЧЕСКИ РАЗУМ

Епистемичната рефлексивност има и друго едно предимство: тя открива път за преодоляване на опозицията между нихилистичния релативизъм на пост-модерната „деконструкция“, чийто защитник е Дерида и абсолютизма на „модернисткия“ рационализъм, защитаван от Хабермас. Това е възможно, тъй като тя позволява да се историзира разума, без при това той да се разложи, да се основе един 24

историцистки рационализъм, който възсъединява деконструкция и универсалност, разум и относителност, закрепвайки техните дейст­ вия в обективните (макар и дадени исторически) структури на науч­ ното поле. От една страна, като Хабермас, Бурдийо вярва във възможността и необходимостта на научната истина. Но обратно на теоретика от Франкфуртската школа, той поддържа, че проектът за полагане основата на разума в надисторическите структури на съз­ нанието или на езика е част от една трансцеденталистка илюзия, от която философията и историческите науки трябва да се освободят. От друга страна, Бурдийо е на едно мнение с Дерида и Фуко относно идеята, че знанието трябва да бъде деконструирано, че категориите са възможни социални деривации и инструменти на власт (символ­ на), които притежават изграждаща ефикасност и че структурите на дискурса върху социалния свят са много често предварителни соци­ ални конструкции със силно политическо съдържание. Науката, раз­ бира се, е, както Грамши го е забелязал, във висша степен политическа дейност. От това обаче не следва, че тя се свежда до неспособна да произвежда универсално валидни истини политика. Да се смесва политиката на науката (знанието) с тази на обществото (властта) означава да се омаловажава исторически установената ав­ тономия на научното поле. Бурдийо се разграничава тук от постструктурализма: ако деконструкцията разграждаше сама себе си, тя би открила своите исторически условия на възможност и би трябвало, следователно, да се допусне, че тя също предполага критерии за истина и за рационален диалог, вкоренени в социалната структура на интелектуалния свят. Според Бурдийо, следователно, разумът е исторически продукт, но твърде парадоксален исторически продукт, поради това че може, в известни граници и при известни условия, „да избяга“ от историята, т.е. от особеността. Това са тези условия, които трябва да бъдат постоянно възпроизвеждани във и чрез един труд, притежаващ съв­ сем конкретната цел да пази институционалните основи на рационал­ ното мислене. Без да отправя предизвикателство към науката, неговият анализ на генезиса на функциониране на полетата на кул­ турно производство има за цел да вкорени научната рационалност в историята, т.е. в отношенията, произвеждащи знания, обективирани в мрежа от позиции и „субективирани“ във вид на диспозиции, които, поставени заедно, образуват научното поле в качеството му на исто­ рически единно социално творение (Bourdieu, 1980f). Понятието „рефлексивност“, така както Бурдийо го разбира, е в опозиция не спрямо „модернистката научност“, както твърди Лаш (Lash,1990), а спрямо позитивистките концепции на социалната наука и непристъпното разграничение, което те установяват между факти и ценности (Giddens, 1977). За автора на „ДИСТИНКЦИЯТА“, емпи­ 25

ричното знание не е тъй несъвместимо с откритието и с преследва­ нето на морални цели, колкото привържениците на това или онова позитивистко течение биха искали да ни накарат да мислим. След­ вайки руслото на дюркеймовия проект (Filloux, 1970), Бурдийо е твърде загрижен за моралното и политическо значение на социоло­ гията. Въпреки че в никакъв случай не е сводим до това, неговият труд носи морално послание на две нива. Първо, от гледна точка на индивида, той кове инструментите, за да се различат зоните на не­ обходимостта от зоните на свободата, и оттук - откритите за морално действие пространства. Бурдийо (Bourdieu (1989d : 41) доказва, че докато агентите действуват съобразно интериоризиращата обектив­ ността субективност, те не могат да бъдат нищо друго освен „видими субекти на действието, които имат за субект структурата“. А contrario, колкото повече се изпълват със съзнание за социалното вътре в самите тях, осигурявайки си едно рефлексивно ръководство на своите мисловни и дейностни категории, толкова по-малко те се поддават на манипулиране от обкръжаващата ги външна среда. Социоанализата може, изваждайки наяве безсъзнателното социално, вписано както в институциите, така и най-дълбоко в нас, да ни пре­ достави средство да се освободим от това безсъзнателно, което ръ­ ководи или затруднява нашите практики. Ако работата на Бурдийо, както и всички пост-структурализми, споделя отказа от картезианското cogito (Schmidt, 1985), тя се разграничва от тях по това, че се опитва да направи възможно историческото възникване на нещо като рационален субект чрез рефлексивното прилагане на знанието на социалните науки. Моралното измерение на рефлексивната социология е присъщо и на това, което би могло да се нарече нейна спинозистка функция. В очите на Бурдийо задачата на социолога е да денатурализира и да дефатализира социалния свят, т.е. да разруши митовете, които съпътствуват упражняването на властта и увековечават господството. Но една такава демистификация не е предназначена да посочи дру­ гите с пръст и да им създаде чувството за виновност. Напротив, мисията на социологията е да направи поведенията „необходими“, да ги откъсне от случайността, без обаче, при изграждането на света от обуславящите ги принуди, да ги оправдава (Bourdieu, 1989d : 143, note). Правейки видими забелязаните от него връзки между научната социология и изгражданите в малък мащаб всекидневни поуки, Бур­ дийо поставя на първи план етическото измерение на социалната наука, съединявайки така Алън Волф и Ричард Максуел Браун. Във всеки случай, обратно на Волф, той не вярва, че социологията би могла да даде моралната философия на развитите общества. Това би значело да се тласне социологът към пророческата роля на сен-симоновия „теолог“ на „гражданската религия“ на съвременността. 26

Според Бурдийо социологията би могла да ни каже при какви усло­ вия е възможно моралното действие и как то може да бъде институ­ ционално въвлечено в практиката, но не и какъв трябва да бъде неговият ход. За Бурдийо социологията е във висша степен полити­ ческа наука поради това, че е твърде повлияна от стратегиите и механизмите за символна доминация, от които тя самата е прониза­ на. По самата природа на своя обект и положението на тези, които я практикуват, социалната наука не би могла да бъде неутрална, необвързана, аполитична. Тя никога не ще достигне безспорния ста­ тус на естествените науки. Доказателството за това е фактът, че тя е постоянна прицелна точка на различни форми на съпротива и надзор (както вътрешни, така и външни), непрестанно заплашващи да погъл­ нат нейната автономия и непознати в най-нап’редналите сектори на биологията или на физиката. Парадоксът на социалната наука е, че напредъкът към една по-голяма автономност не включва напредък в смисъла на политическа неутралност. Социологията става все по-научна, по-уместна и ефикасна политически, дори и като инструмент за критика, като защитна система срещу формите на символна изма­ ма и господство, които ни пречат да станем истински политически агенти. Както се вижда в последната част на чикагския семинар, Бурдийо не споделя фаталисткия възглед за света, приписван му от тези, които разчитат в неговото творчество политически стерилен хиперфункционализъм. Неговият възглед не е ницшеанският възглед за „свят на абсолютна функционалност“ (Rändere, 1984 : 34), в който и „най-малкият детайл на социалното действие [е част] от широк план на натиск“ (Елстър). Бурдийо не мисли, като Моска и Парето, ита­ лианските теоретици на елита, че социалният свят е в самия себе си и завинаги разделен на монолитни блокове на rulers и ruled, на уп­ равляващи и управлявани. Най-напред, защото напредналите общес­ тва не образуват единен космос, а са диференцирани цялостности, частично обобщени, съставени от съвкупност от полета , които ако се съпоставят, не са по-малко саморегулируеми, всяко със своите висшестоящи и своите низшестоящи. Впрочем, във вътрешността на всяко поле, установената йерархия е непрекъснато оспорвана. Пре­ дизвикателство може да бъде хвърлено към самите принципи, които поддържат структурата на полето и те да бъдат отхвърлени. Мно­ жественото присъствие на господството не изключва ни най-малко възможността за една относителна демократизация. Колкото полето на властта става по-диференцирано, трудът по подчиняването - посложен (Bourdieu, 1989d : 533-559) и въвличащ все по-голям брой хора, всеки със своите специфични интереси, а универсалното навлиза във все повече и повече под-полета (в политиката, в религията, в науката и даже в икономиката, както се вижда по нарастващото число юри­ 27

дически обосновки и в текущото ръководство на големите предпри­ ятия, и в решенията със стратегическо значение), образуващи игро­ вото пространство на господствуващата класа, шансовете на разума да прогресира, нарастват. На второ място, Бурдийо в никакъв случай не претендира, че социалният свят има неизменни закони. Той не споделя нищо от „тезата за нищожността“, този образ на консервативната (и понякога на прогресистката) реторика, според която всяко колективно дейст­ вие е напразно, защото ще се окаже неспособно да поправи сегашните неравенства. Въпреки че Бурдийо рисува силно структурирана кар­ тина на социалния свят, той не приема идеята, че този свят еволюира „според вътрешни закони, които човешките действия не могат да изменят“ (Хиршман). За него социалните закони са ограничени във времето и пространството регулярности, които съществуват дотога­ ва, докато поддържащите ги институционални условия са упълномо­ щени да траят. Те не изразяват това, което Дюркейм нарича „неизбежни нужди“, а по-скоро исторически отношения, които много често могат да бъдат политически развенчани щом човек придобие необходимото познание за техния социален произход. Според Бур­ дийо политическата мисия на социолога (Bourdieu, 1980j : 18) е ед­ новременно скромна и огромна. Социологията е също и политика в смисъла, който той влага в този термин: опит да се преобразуват принципите на възгледите, чрез които изграждаме социалния свят и изхождайки от които можем рационално и човешки да формираме социологията, обществото и в крайна сметка, самите нас.

28

Първа глава

Целите на рефлексивната социология (Семинар в Чикаго, зима, 1987) 4кп тпябваше да „резюмирам" Витгенщайн, бих казал:

Г Г « * ™ »««С.6. CU у с . и с

ш .сииии

изменения".

Даниел Остер, „В ИНТЕРВАЛА

1. СОЦИОЛОГИЯТА КАТО СОЦИОАНАЛИЗА

Л 0 ИК Ж.Д. ВАКЛИ : ДА ЗАПОЧНЕМ С ..HOMO АСА DEMIC US", ТЪЙ КАТО ТОВА Е ТРУД, КОЙТО ПОРАДИ МНОГО ПРИЧИНИ СЕ РАЗПОЛАГА В ЦЕНТЪ­ РА НА ВАШИЯ СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ПРОЕКТ. ЕСТЕСТВЕНО Е ДА СЕ ПОМИС­ ЛИ, ЧЕ ВИ Е БИЛО ЛЕСНО ДА НАПИШЕТЕ ТАКАВА КНИГА, ТЪЙ КАТО ТЯ ИМА ЗА ПРЕДМЕТ ФРЕНСКИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ, Т.Е. СВЯТ В КОЙТО И ВИЕ САМИЯТ УЧАСТВУВАТЕ. ИЗГЛЕЖДА ОБАЧЕ, ЧЕ ИЗМЕЖДУ ВСИЧКИТЕ ВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ „HOMO AСА DEMICUS" Е ТОВА, КОЕТО ВИ Е КОСТВАЛО НАЙМНОГО УСИЛИЯ-В СМИСЪЛ НА ВРЕМЕ, МИСЛЕНЕ, ПИСАНЕ И ИЗСЛЕДВА­ НЕ НО СЪЩО И НА БЕЗПОКОЙСТВО: ВИЕ ОТБЕЛЯЗВАТЕ В ПРЕДГОВОРА СТРАХА СИ ОТ ПУБЛИКУВАНЕТО НА ТОЗИ ТРУД И ПОСВЕЩАВАТЕ ЦЯЛАТА ПЪРВА ЧАСТНА ОТСТРАНЯВАНЕТО НА НАЙ-РАЗЛИЧНИ ПОГРЕШНИ ИНТЕР­ ПРЕТАЦИИ И НА ПРЕДПАЗВАНЕТО ОТ ТЯХ. ОТКЪДЕ ИДВАТ ТЕЗИ ТРУДДНОСТИ?

-

Пиер Бурдийо - „HOMO ACADEMICUS“ е особена книга поради това, че работата, изисквана от научната обективация се удвоява от работа - в психоаналитичния смисъл на думата „работа“ - върху субекта на обективацията. Не може да се работи върху един такъв обект без във всеки момент да се има предвид, че се обективира самият субект на обективацията: най-грубо обективиращите анализи са написани с напълно ясното съзнание, че се прилагат към този, който ги пише и че, освен това, част от тези, до които те достигат не ще си помислят и за миг,че авторът на тази или онази, малко „жестока“ фраза я прилага към самия себе си. И следователно, ще разчетат като тарикатска жестокост, това което всъщност е анамнезиционна работа - социоанализа. Така например, в предговора към английското издание (1988h), на книгата представям като един от принципите за обяснение и разби­ ране на оригиналността на съвременните френски философи - Фуко, Дерида и т.н. на фона на световната интелектуална сцена, факта, че по-голямата част от тези „еретици“ са били поставени в много лю­ бопитна ситуация: те е трябвало да направят от социалната необхо­ димост интелектуална добродетел и да преобразуват колективната съдба на едно поколение в самостоятелен избор в едни нормални условия, свързани с простото възпроизводство на университетската система, посредством университетски успех, осигуряващ им господствуващи позиции, те са свидетели на рухването на тази система под краката им и именно вследствие на движението на май’68 и на про­ изтичащите от него преобразувания на френския университет, оценя­ ват предишните господствуващи позиции като неудържими или непоносими. Тогава стигат до нещо като антиинституционна нагласа, която поне в някаква част се корени в отношението им към универ­ 31

ситета като институция. Имайки предвид собствената си траектория и собствената си позиция, аз не мога да отрека, че споделям това антиинституцинно настроение: а следователно, имам позиция, която ми позволява да знам, че в един анализ, който се стремд да открие социалните детерминанти на определена позиция, преживяваща се като свободен избор или даже като повече или по-малко „героичен“ разрив, има със сигурност нещо отчайващо и даже, в някаква степен, антипатично. НАШАТА ЦЕЛ Е НЕ ПРОСТО ДА НАПИШЕТЕ МОНОГРАФИЯ ЗА ФРЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ И ЗА НЕГОВОТО ПРОФЕСОРСКО ТЯЛО, А ДА ПОСТАВИТЕ ПРОБЛЕМ, КОЙТО Е ФУНДАМЕНТАЛЕН ЗА СОЦИОЛОГИЧЕСКИЯ МЕТОД.

Извършвайки това изследване - което започнах в средата на бОте години, по времето когато кризата на университетската институция, която щеще да достигне кулминацията си със студентското движение на 1968, беше още възходяща - моето намерение беше да проведа нещо като социологически тест върху самата социологическа прак­ тика. Исках да покажа - в противовес на тези, които опирайки се на факта, че социологията е разположена в социалния свят и следова­ телно притежава социално определена гледна точка към този свят, целят да поставят под въпрос научността на социологията —че со­ циологът в известна степен може да избегде този историцистки кръг; при положение, че знае как да се опре на своето знание за социалния свят, в който се произвежда социалната наука, за да неутрализира ефектите на детерминизма, действуващи в този свят и тегнещи съ­ щевременно върху самия социолог. Следователно, в това проучване аз преследвам двойна цел и пос­ троявам двоен обект. Най-напред видимия обект: френския универ­ ситет като институция - откъдето идва анализът на неговата структура и функциониране, на различните видове власт, действащи в него, на траекторията на разположените тук агенти, на вариантите на „професорската“ гледна точка и т.н. Второ, дълбочинния обект: рефлексивното връщане, вплетено в обективирането на собствения свят и радикалното съмнение, налагащо се от „историзирането“ на една институция, социално призната като създадена, за да изисква обективността и универсалността в качеството на свои собствени обективации... ДА СЕ ВЗЕМЕ УНИВЕРСИТЕТА, Т.Е. МЯСТОТО НА ВАШИЯ ПРОФЕСИОНА­ ЛЕН ЖИВОТ КАТО ПРЕТЕКСТ, ЗА ДА СЕ ИЗУЧИ СОЦИОЛОГИЧЕСКИЯ ПОГ­ ЛЕД Е СТЪПКА, КОЯТО ВЕЧЕ СТЕ ПРАВИЛИ ПО-РАНО, КОГАТО, В НА ЧАЛОТО НА 60-ТЕ, ПРОВЕДОХТЕ ИЗСЛЕДВАНЕ ВЪРХУ БРАЧНИТЕ ПРАКТИКИ В РОД­ НИЯ ВИ КРАЙ В ЮЖНА ФРАНЦИЯ (I962A, 1962С, I980A), СЛЕД КАТО БЯХТЕ ОСЪЩЕСТВИЛИ ВЕЧЕ ПОДОБЕН ПРОЕКТ СРЕД АЛЖИРСКИТЕ СЕЛЯНИ (I972A, I980F). 32

„HOMO ACADEMICUS“ е кулминационната точка, поне в биог­ рафичен план, на нещо като „епистемологичен експеримент“, който започнах напълно съзнателно в началото на бОте години, когато при­ ложих към един познат МИ свят изследователските методи, които бях използувал по-рано, за да разкрия логиката на отношенията на родство в един чужд свят, този на алжирските селяни и работници. Зад това изследване стоеше намерението да обърна „естественото отношение на наблюдателя към изучавания от него свят, да направя екзотичното близко и близкото - екзотично; това беше необходимо, за да обясня какво, в двата случая, беше прието като саморазбиращо се (taken for granted) и да покажа на практика възможността за пълна социологическа обективация И на обекта, И на отношението на су­ бекта към своя обект - това, което аз наричам 'участвуваща обекти­ вация. В известен смисъл, обаче, се бях поставил в невъзможна ситуация: в действителност ми беше особено трудно да обективирам цялостно, без да обективирам интересите, които бих имал от обективирането; без да се поставя аз самият в положение (и в състояние) да устоявам на несъмнено присъщото на позицията на социолога изкушение, да възприема абсолютна гледна точка върху изследвания обект, да упражнява нещо като интелектуална власт върху интелек­ туалния свят. Това ще рече, че за да проведа добре това изследване и да го публикувам, трябваше да открия дълбоката истина за този свят, да знам, че в него всеки се бори, за да направи това, което социологът се изкушава да прави. Аз трябваше да обективирам това изкушение и по-точно да обективирам формата, която то можеше да приеме в един определен момент у социолога Пиер Бурдийо. В ЦЯЛОТО СИ ТВОРЧЕСТВО ВИЕ НАСТОЯВАТЕ ВЪРХУ НЕОБХОДИМОСТ­ ТА ОТ РЕФЛЕКСИВНО ВРЪЩАНЕ КЪМ СОЦИОЛОГА И КЪМ НЕГОВИЯ СВЯТ НА ПРОИЗВОДСТВО; И ВЪРХУ ФАКТА, ЧЕ БЕЗДА БЪДЕ ФОРМА НА ИНТЕЛЕК­ ТУАЛЕН НАРЦИСИЗЪМ, ЕДНО ТАКОВА ВГЛЕЖДАНЕ МОЖЕ ДА ИМА РЕАЛНИ НАУЧНИ ПОСЛЕДИЦИ.

Мисля, че социологията на социологията е основно измерение на епистемологията на социологията. Макар и да не е специалност сред другите, тя е необходимото условие за всяка строга социологическа практика. По мое мнение, един от основните източници на грешки в социалните науки се състои в неконтролираното отношение към предмета, което води до проектирането на това неанализирано отно­ шение в предмета на анализа. Това, което ме отчайва, когато чета някои социологически работи е, че тъкмо тези, чиято професия е обективирането на социалния свят, са толкова малко способни да обективират самите себе си и твърде често не се досещат, че научната им наглед реч говори по-малко за техния обект, отколкото за тяхното отношение към обекта. 33

Обективирането на социологическия поглед се практикува днес често, но по невъобразимо повърхностен начин, макар и под покри­ валото на една радикална видимост. Истинското обективиране изис­ ква да не се задоволяваме с привличането на вниманието върху социалния, етнически или полов произход на културния производи­ тел (за да го оплачем или осъдим). Става въпрос също и най-вече, да се обективира неговата позиция в света на културното производство, в случая - в научното или университетско поле. Едно от намеренията на „HOMO ACADEMICUS“ е да покаже, че когато се правят обективации а ла Лукач (и след него Люсиен Голдман, за да цитираме една от най-усложнените форми на този много общ социологически редукционизъм), т.е когато директно се съотнасят културните про­ дукти и икономическите, социалните, или политическите условия в даден момент, или социалните класи чрез или за които те са пред­ назначени да бъдат произведени (както когато се казва за дадена форма в английския театър, че изразява „дилемата на новата средна класа ), се извършва това, което наричам „паралогизма на късото съединение“: търсейки да установят директна връзка между много отдалечени понятия, изпускат същественото посредничество, т.е. ав­ тономния социален свят, който образува полето на културно произ­ водство. Този микрокосмос е така също и социален свят, притежаващ своя собствена логика, вътре в който агентите се борят за залози от съвършено особен вид и се подчиняват на интереси, които видяни под друг ъгъл могат да бъдат напълно безаинтересни (от монетарна гледна точка, например). Във всеки случай, да спрем на този етап, би значило да изпуснем най-същественото „направление“ (bias), чиято основа не лежи нито в социалната позиция (класата), нито даже в специфичната позиция на социолога в полето на културно производство (и същевременно в едно пространство на възможни теоретични и методологически по­ зиции), а в невидимите детерминации, които са вписани в позицията на учения. Откакто наблюдаваме социалния свят, нашето възприятие на този свят е засегнато от едно „препятствие“, свързано с факта, че за да го изучим, да го опишем и да говорим за него, ние трябва да се абстрахираме от него повече или по-малко цялостно. Теорицисткото или интелектуалистко „направление" се състои в невписването в изгражданата теория за социалния свят на факта, че тя е продукт на теоретичен поглед, на „съзерцаващо око“ (theorein). Една истински рефлексивна социология трябва непрекъснато да се предпазва от този епистемоцентризъм, от този „етноцентризъм на учения“, състоящ се в пренебрегването на всичко, което анализаторът проецира в своето виждане на обекта поради факта, че е външен за обекта, че го наб­ людава отдалеко и отвисоко (2). Така както отношението към „родството на изграждащия дадена генеалогия антрополог няма ни­ що общо с това на кабилския баща, който трябва да реши спешен и 34

с практическа значимост проблем (да намери подходяща жена за своя син), така и социологът, който изучава училищната система „употребява“ училището по начин, който няма нищо общо с този на бащата, търсещ добро училище за своята дъщеря. Това води не до заключението, че теоретичното познание не стру­ ва нищо, а че трябва да се познават неговите граници и да се прибавя към всяко научно съчинение, разработка за границите на научните съчинения: теоретичното познание дължи голяма част от своите найсъществени свойства на факта, че условията на неговото производс­ тво на са условията за производство на практиката. С ДРУГИ ДУМИ, ЕДНА СТРОГА НАУКА ЗА ОБЩЕСТВОТО ТРЯБВА ДА ИЗ­ ГРАЖДА ТЕОРИИ, КОИТО ВЪТРЕ В СЕБЕ СИ ДА ВКЛЮЧВАТ ТЕОРИЯ ЗА РАЗ­ МИНАВАНЕТО МЕЖДУ ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА.

Един точен модел на действителността трябва да държи сметка за разстоянието, което отделя модела от практическия опит на аген­ тите (които не познават модела) и което прави така, че описаните механизми функционират с „безсъзнателното“ съучастничество на тези агенти. Университетът е много показателен от такава гледна точка, тъй като всичко в този случай ни тласка към теорицистична грешка. Както всеки социален свят, университетският свят е място на борба относно истината за университетския свят и за социалния свят като цяло. Социалният свят е място на продължителни борби относно смисъла на този свят; университетският свят обаче има тази особеност, че неговите присъди са сред най-мощните социални при­ съди. В университетския свят се изправяме непрекъснато пред проб­ лема за знанието кой в този свят е социално упълномощен да казва истината за социалния свят; да определя, например, кой е пресъпник или професионалист, дали тази или онази група (район, нация, соци­ ална класа и т.н.) съществуа и има своите права и др.под. Казано другояче, интелектуалисткият и теорицистки паралогизъм беше из­ кушението par exellence за този, който бидейки социолог и, в това си качество, включен в непрестанната битка относно истината, решава­ ше да каже истината и за този свят, от който той е част, и за проти­ воположните общи възгледи за него. Това изкушение да победиш противниците си, обективирайки ги, което присъствуваше в цялата обективистка фаза на това изследване е в основата на сериозни тех­ нически грешки. Подчертавам „технически“, за да отбележа разлика­ та между научния труд и чистата рефлексия. Всичко, което току-що казах намира израз в съвсем конкретни операции на изследването: прибавени или отстранени от анализа на връзките променливи, преинтерпретирани или отхвърлени източници на данни, нови критерии въведени в анализа и т.н. ТОВА ВРЪЩАНЕ КЪМ РОДОВОТО ОТНОШЕНИЕ НА АНАЛИЗАТОРА КЪМ НЕГОВИЯ ОБЕКТ И КЪМ ОСОБЕНОТО МЯСТО, КОЕТО ТОЙ ЗАЕМА В ПРОС35

I РAНСТВОТО HA НАУЧНОТО ПРОИЗВОДСТВО Е МОЖЕ БИ РАЗЛИЧНОТО МЕЖДУ ТИПА РЕФЛЕКСИВНОСТ, КОЙТО ПРОПОВЯДВАТЕ ВИЕ И ТОЗИ, KOЙГО ЗАЩИТАВАТ ГОУЛДНЪР (GOÜLDNER 1970), ГАРФИНКЕЛ (GARFINKEL 1967), МЕЪН И УУД (MEHAN ЕТ WOOD 1975), ИЛИ БЛОУР (BLOOR /976).

Рефлексивноетта при Гоулднър е по-скоро програмен лозунг, отколкото истински РАБОТЕН метод (3). Впрочем, необходимо е да се обективира, не (само) провеждащия изследването индивид, в не­ говата биографична идиосинкразия, а и заеманата от него позиция в академичното пространство, и „насоките“, вписани в гледната точка, която той може да има вън от играта. Това, което най-много липсва на американската традиция (без съмнение, в резултат на съвсем оп­ ределени социологически причини - сред които може да се открои редуцираната роля на философията в подготовката на изследовате­ лите и относителната слабост на критичната политическа традиция) е един истински критичен анализ на университетската институция и, по-точно, на социологическата институция. Формата на рефлексивност, която препоръчвам е парадоксална с това, че е напълно антинарцистична. Отсъствието на чар, малко тъжната походка на истинската социологическа рефлексивност, се дължи на това, че ни кара да открием родовит е, споделяни от всички, банални, общи свойс­ тва. Впрочем, в таблицата на интелектуалните ценности, няма нищо по-лошо от общото и средното. Което обяснява в голяма степен съпротивата, която социологията и особено рефлексивната ненарцистична социология предизвикват сред интелектуалците. Трябва да се каже също, че социологията на социологията, която аз защитавам не носи нищо от личното и ласкателно върщане към частната личност на социолога (4), нито пък от изследването на интелектуалния Zeitgeist , което вдъхновява неговата работа, по примера на анализа на Парсънз, който Гоулднър предлага в „ПРЕДСТОЯЩАТА КРИЗА НА СОЦИОЛОГИЯТА“. Аз не се разпознавам и в „рефлексивноетта“, разбрана като този вид наблюдаване на наблю­ дателя, на мода днес у някои американски антрополози (например Маркус и Фишер (Marcus et Fisher 1986), Гиърц (Geertz 1987), Розалдо (Rosaldo ^1989), които видимо изчерпали възможностите на „полевата работа започнаха да говорят по-скоро за самите себе си, отколкото за своя предмет на изследване. Когато става цел в себе си, този вид фалшиво радикално разобличаване на етнографските писания като „поетика и политика“ (Cliford et Marcus, 1986) отваря вратата на една от формите на едва прикрития нихилистки релативизъм, който, страхувам се, поддържа също различни форми на „(така наречена) силна програма“ в социологията на науката и която се Дух на времето - нем. (Б. ред.).

36

разполага точно на срещуположната страна на една истински рефлексивна социална наука. Но бих искал да се върна към това, което съставлява един от основните пунктове на моето несъгласие с Гарфинкел и етнометодологията. Съгласен съм, че има един първичен за социалното опит , който както показаха Хусерл и Шютц, почива върху отношението на непосредствена вяра, която ни кара да приемаме света като самоочевиден. Този анализ е великолепен като описание, но трябва да се отиде отвъд описанието и да се постави въпросът за условията за възможност на този доксичен опит . Тогава се вижда, че съвпадени­ ето между обективните и въплътените структури, което създава илю­ зията за непосредственото разбиране, е частен случай в света на възможните отношения към света, случаят на срастналия с опредделена гледна точка опит. Голямата заслуга на етнологическия опит е в това, че непосредствено разкрива, че тези условия не са универсал­ но изпълними, както внушава феноменологията, когато универсализира (без да го знае) една рефлексия, основана върху частния случай на същинското отношение на феноменолога към неговото собствено общество. Трябва да прибавя мимоходом, че съществува известен позитиви­ зъм на етнометодолозите, които в борбата си срещу статистическия позитивизъм, приемат някои от предпоставките на своя противник, данни срещу данни, видео регистриране срещу статистики (сещам се за думите на Башлар: „като цяло, пречките пред научната култура се явяват винаги по двойки“). Този, който се задоволява да регист­ рира, не си поставя проблема за типа разграничение и приема някаква предварително конструирана конкретност, която не съдържа непре­ менно принципите на неговата собствена интерпретация. Взаимо­ действието между лекар, помощник-лекар и медицинска сестра се поддържа от властови отношения, които не винаги са непосредствено видими в пряко наблюдаваното взаимодействие (5). Но това не е всичко. Трябва да се социологизира феноменологическия анализ на докса като неоспоримо подчинение на властта на всекидневния свят и то не просто за да се установи, че тя не е универсално валидна за всеки възприемащ и действуващ субект, но също и за да се разкрие, че когато се осъществява в някои социални позиции, и по-специално при низшестоящите, тя представлява найрадикалната форма на приемането на света такъв какъвто е, абсо­ лютната форма на конформизма. Няма по-цялостна и пълна принадлежност към установения ред от това инфраполитическо от-* *

От докса, 6о$а, - гр., вярване. Става дума за всекидневния опит в противоположност на научния опит, за нерефлсктираните, първоначални очевидности (б. ред.). 37

ношение с доксична очевидност, което ни кара да считаме за естест­ вени условията на съществуване, които биха били бунтовнически за някого, който социализиран в други условия, не би ги схващал в категориите на възприемане, типични за този свят (6). Така стават обясними голяма част от неразбирателствата между интелектуалци и работници: последните могат да считат за прием­ ливи, даже за „естествени“ условията на потисничество и на експло­ атация, които на един външен човек изглеждат непоносими - което в никакъв случай не изключва практическите форми на съпротива и възможността за бунт срещу тези условия (1980d; Bourdieu, Darbel, Rivet et Seibel, 1963). Но политическите импликации на докса не се виждат никъде така добре както в символното насилие, което се упражнява върху жените. Мисля именно" за този вид социално изг­ радена агорафобия, която кара жените да се изключват от публични церемонии и действия, от които те са практически изключени (според дихотомията публично = мъжко - частно = женско), и по-специално, от областта на официалната политика. Или която прави така, че те и не мислят да атакуват тези ситуации, освен с цената на прекомерно напрежение, в кръга на усилието, необходимо за да се превъзмогне признаването на собственото им изключване, което е вписано дъл­ боко в тяхното тяло (1990с). Така, един тясно феноменологически или етнометодологически анализ води до пренебрегването на исто­ рическите основания и същевременно, на политическото значение на това отношение на непосредствено съгласуване между субективните и обективните структури. „HOMO ACADEMICUS“ СЕ ЗАНИМАВА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СЕДИН ОСОБЕН СЛУЧАЙ В ЕДИН ОСОБЕН МОМЕНТ: ФРЕНСКИТЕ УНИВЕРСИТЕТСКИ ПРЕ­ ПОДАВАТЕЛИ ПРЕЗ 60ТЕ ГОДИНИ. КАК ДА ОБОБЩИМ АНАЛИЗИТЕ, КОИТО ПРЕДЛАГАТЕ? МОЖЕ ЛИ, НАПРИМЕР, СТРУКТУРИТЕ НА ФРЕНСКИЯ УНИ­ ВЕРСИТЕТСКИ СВЯТ ДА БЪДАТ ПРЕОТКРИТИ В ДРУГА СТРАНА, В ДРУГ МОМЕНТ, ДА РЕЧЕМ, В САЩ ПРЕЗ 90-1Е ГОДИНИ ?

Една от целите на книгата е да покаже, че противопоставянето между универсално и единично, между номотетичен анализ и идеографско описание, е фалшива антиномия. Релационният и аналогов начин на мислене, който концепцията за полето благоприятствува, позволява да се схване особеното вътре в общото и общото вътре в особеното, давайки така възможност френският случай да се разг­ лежда като „възможен частен случай“, както казва Башлар (Bachelard 1949). Още повече, историческите особености на френското универ­ ситетско поле - например,неговата висока степен на институционал­ на централизация и еднородност, неговите ясно очертани бариери за влизане - всичко това осигурява твърде благоприятен терен за разк­ риването на някои от законитте, които във вид на тенденции управ­ ляват функционирането на всички полета. 38

„HOMO ACADEMICUS“ може и трябва да се чете като изследо­ вателска програма върху което и да е университетско поле. В дейс­ твителност, чрез един обикновен мисловен експеримент, американският (или японският, или бразилският и т.н.) читател може да извърши работата по пренасянето и да открие, чрез аналогична обосновка, много неща за своя собствен професионален свят. Естес­ твено, този мисловен опит не би могъл да заеме мястото на едно задълбочено научно изследване на американското научно поле. Пре­ ди няколко години мечтаех да проведа такова изследване; При един предишен престой в САЩ бях започнал да събирам данни и докумен­ ти . По това време мислех даже да образувам екип от няколко аме­ рикански колеги, за да се опитам да съчетая предимствата на теоретичното владеене на един сравнителен модел и на първичната близост с анализирания свят. Мисля, че в американския случай, такъв проект би бил, в известен смисъл по-лесен за осъществяване, поради факта, че съществуват вече много подробни и непосредствено дос­ тъпни данни за преподавателите, за различните студенски групи и за университетите, и по-специално за университетските йерархии и кла­ сацията на катедрите. (Във Франция трябваше да изградя с голям труд цяла плеяда от индикатори, които до този момент не същест­ вуваха). Мисля даже, че бихме могли вече да получим значими ре­ зултати от вторичния анализ на данните, е които непосредствено разполагаме. Моята хипотеза е, че ще открием същите съществени опозиции, (специално между университетския капитал, свързан с властта чрез инструментите за възпроизводство и капитала, свързан с научния престиж), но че тази опозиция ще се изразява под различни форми. Ще бъде ли тя повече или по-малко изявена? Дали способността на лишената от научно основание академична власт да се увековечава е по-значима във Франция, отколкото в САЩ? Само цялостно изслед­ ване би могло да ни даде отговора. Едно такова изследване би могло също така да отговори емпирично на въпроса (който периодично се повдига, както от американската социология, занимаваща се с френ­ ската университетска система, така и от използуването на американ­ ския модел като инструмент за критика на френската система), дали американската система, която се представя като по-състезателна и „по-меритократска“, благоприятствува в по-голяма степен от френ­ ската, научната автономност по отношение на социалните сили. ТОВА НЕ ПОВДИГА ЛИ СЪЩО И ПРОБЛЕМА ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА УНИ­ ВЕРСИТЕТСКИТЕ ПРЕПОДАВАТЕЛИ КЪМ УСТАНОВЕНАТА ВЛАСТ?

Тук също би трябвало да разполагаме с много точни мерки за отношението на американските учени към различните институции, които са част от това, което наричам „полето на властта“ (7). Във Франция има индикатори като принадлежността към официални ад­ министративни комисии, правителствени комитети , административ39

ни съвети, синдикати и т.н. В САЩ, мисля, че би трябвало да се обърнем към комитетите и докладите на научните експерти и наивече към големите филантропични фондации и институти за policy research (политологически изследвания - бел.пр.), които играят оп­ ределяща роля (макар и неоценена) в определянето на големите из­ следователски направления. Естествено, би трябвало да се вземе предвид една друга разлика: спецификата на самата структура на американското политическо поле, характеризиращо се, да кажем на­ бързо, с федерализма, с конфликтите между различните равнища на вземане на решения, с отсъствието на леви партии и на традиционно силни опозиционни синдикати, с редуцираната и залязваща роля на „публичните интелектуалци“ (Gans,4989) и т.н. Тези, които отхвърлят моите анализи като чисто френски (всеки път когато идвам в САЩ, се среща някой, който да ми каже че „в условията на масовата американска култура вкусът не се диферен­ цира в зависимост от класовата позиция“, по повод на faculty club, на когото работите на Димаджио и Юсеем отдадоха дължимото) не виждат, че най-значимото са не самите резултати, а процесът в които са получени. „Теориите“ са изследователски програми, които изис­ кват не „теоретичен дебат“, а практическа употреба, способна да ги отхвърли или да ги генерализира, или, нещо повече, да специфицира или да разграничи тяхната претенция към общност. Хусерл учеше, че човек трябва да се потопи в особеното, за да открие непреходното, а Койре, който беше следвал курса на Хусерл показа, че Галилеи не е трябвало да повтаря до безкрайност опита с наклонената плоскост, за да построи модела за падането на тялото. Един добре построен частен случай престава да бъде частен. г пНА ДРУГА КРИТИКА - КОЯТО БЕШЕ ВЕЧЕ ПОВДИГНАТА СРЕЩУ „ДИСТИНКЦИ ЯТА “ Е, ЧЕ DATA ( ДАННИТЕ - БЕЛ.ПР.) СЪЩО СА ДАТИРАНИ

-

Наистина, целта на изследването е да се разкрият mpancucmopuческите инварианти или съвкупности от отношения между относи­ телно устойчиви и трайни структури. В тази перспектива, дали данните са на пет или петнадесет години няма голямо значение. Доказателство за това е, че основната опозиция, която изпъква вътре в пространството на учебните дисциплини между филилогическите и научни факултети от една страна и медицинските и юридически факултети, от друга, не е нищо друго освен старата опозиция, вече описана от Кант в бороата на факултетите , между способностите, които зависят пряко от преходната власт и дължат престижа си на нещо като социално делегиране и способностите, съдържащи осно-* *

faculté - на френски означава и факултет и способност, откъдето идва трудно преводимата игра на думи. 40

ванието си в самите себе си и чийто престиж почива върху научността (способността за научна дейност е типична в тази категория) (8). Най-доброто доказателство за общата валидност на научните съж­ дения, което можах да прокарам в областта на образованието или в икономикатата на културните потребления, се състои в потвържде­ нията, че те не престават да се ползуват от емпирични изследвания провеждани в други времена и на други места. Така, анкетите, които наскоро бяха направени от Министерството на културата, доказваха в основното заключенията, до които бях стигнал 25 години по-рано (с голям скандал за същото министерство) в моите изследвания върху музейната публика, върху практиката на фотографията и на изящните изкуства и т.н. Същевременно, не минава и седмица без да бъде пуб­ ликувана книга или статия, показващи че механизмите на възпроизвод­ ство, които описах през 60-те години, в противовес на господствуващата тогава представа (и в частност, на упорития мит за Америка като рай ^ал т Цт ЛНаТа мобилност)> функционират в тъй различни страни като САЩ, Швеция, или Япония (9). Всичко това изглежда внушава мисълта че ако Франция е изключение, както често са казвали по повод на моята работа, то тя е такава може би най-вече в степента, в която е била изучавана по един изключителен, т.е. неконформистки начин...

,,

о т н а й -р а з л и ч н и т е ч е н и я , н а п р и м ер , д и МАДЖИО ( DIMлоено /979), КОЛИНЗ (COLLINS 1981), (SULKUNEN 1982) КОНТЯ (^ Nrn n L !.r83>- АРОИОВ™ “ ЖИРУ (ARONOWrrZET GIROUX ,985), ВАКАН API МЪН (GARTMAN 1989), СА КРИТИКУВАЛИ ВАШИТЕ

/

Г - П n r ' , 0, ! , 0 С Т А Г И Ч Н Т И И . . ЗА ТВОРЕНИ ", ОСТАВЯЩИ М А Л К О А ,"С >П ° И А '